Смъртен страх

ВТОРА ГЛАВА

Късната есен в Бостън беше сезон, който Джейсън харесваше, въпреки че предвещаваше дълга и доста сурова зима. Облечен в доста протъркания си тренчкот марка „Бърбъри“ и с широкопола шапка в стил „Индиана Джонс“, той се чувстваше достатъчно защитен от ледената октомврийска вечер.

Докато изкачваше стръмната улица Маунт Върнън, в краката му шумоляха жълтите и отдавна мъртви листа на уличните дървета, подгонени от слаб, но доста студен ветрец. Не след дълго мина през пасажа с колоните на Щатското събрание, пресече площада пред Правителствения център и, заобикаляйки уличните музиканти и фокусници на пазарчето Фануел Хол, навлезе в Норд Енд — италианският квартал на Бостън. Тук гъмжеше от хора: мъжете стояха по ъглите на групички и оживено жестикулираха, жените си разменяха новини направо през прозорците на тесните улички. Въздухът беше напоен с миризмата на печено кафе и бадемови сладки. Подобно на истинската Италия, този квартал беше царството на ароматите.

На две пресечки след Хановър стрийт Джейсън свърна надясно и веднага видя светещата реклама над скромната дървена къщичка на Пол Ревиър. В средата на калдаръмения площад се издигаха две метални колони с тежка котвена верига между тях. Точно срещу къщата на Ревиър се намираше „Карбонара“ — един от любимите ресторанти на Джейсън. На площада имаше още два италиански ресторанта, но те не можеха да се сравняват с „Карбонара“. Изкачи стъпалата към входа, където беше посрещнат от метр д’отела. Човекът го познаваше и без колебание го поведе към любимата му маса до прозореца, през който се виждаше целият площад. Подобно на много места в Бостън, и тук се усещаше нещо нереално — сякаш нещата навън не бяха истински, а някакъв филмов декор.

Поръча си бутилка бяло вино „Тави“, замези с някакво „антипасто“ и зачака появата на Хейс. Десетина минути по-късно пред заведението спря такси и от него слезе колегата му. Но вместо да тръгне към вратата, той остана на тротоара и дълго се взира в посоката, от която беше дошъл. Джейсън мълчаливо го наблюдаваше и се питаше какво още чака.

Когато най-сетне влезе и келнерът го съпроводи до масата, Джейсън забеляза колко не на място изглежда Хейс сред елегантно обзаведеното заведение и добре облечените му клиенти. Въпреки, че вместо лекьосаната лабораторна престилка беше намъкнал някакво торбесто сако от туид с отпрано кожено парче плат на лакътя. Ходеше така, сякаш нещо го болеше и Джейсън за момент си помисли, че може да е пиян.

Без да показва с нищо, че е забелязал присъствието му, Хейс се тръшна на свободния стол и заби поглед през прозореца навън, очите му отново опипаха Норд стрийт, по която беше дошъл. Появи се някаква двойка, хваната за ръце. Той ги проследи с очи, докато се загубиха надолу по Принс стрийт. Очите му изглеждаха стъклени, а Джейсън забеляза новата червеникава мрежа от тънки капиляри, която покриваше носа му. Кожата му беше бледа и имаше онзи цвят на слонова кост, който Джейсън вече познаваше от покойния Харинг. По всичко личеше, че този човек не е добре. Пръстите му се заровиха в единия от издутите джобове на сакото и измъкнаха смачкан пакет „Кемъл“ без филтър. Запали една, ръцете му видимо трепереха.

— Следят ме! — съобщи той с трескаво блестящи очи.

Джейсън не знаеше как да реагира.

— Сигурен ли си?

— Никакво съмнение! — отсече Хейс и изпусна гъст облак дим. Късче пепел падна върху снежнобялата покривка, но той не го забеляза.

— Тъмнокос тип, облечен като манекен, най-вероятно чужденец… — В гласа му прозвуча неочаквана злоба.

— И това те тревожи, така ли? — попита Джейсън, решил да се прави на психиатър. По всичко личеше, че тоя тип насреща му ще се окаже и параноик.

— Да, за Бога! — извика Хейс. Няколко глави се извърнаха към масата им и той понижи тон: — Ти няма ли да се тревожиш, ако някой иска да те убие?

— Да ме убие ли? — озадачено промърмори Джейсън, вече убеден, че човекът насреща му е луд.

— Абсолютно. А също и сина ми…

— Не знаех, че имаш син — подхвърли Джейсън.

Всъщност той не знаеше и дали Хейс е женен. В болницата се говореше, че когато търси забавление, той обикновено ходи по дискотеки.

Хейс смачка цигарата в пепелника, изруга под нос и запали друга. Издуха дима на няколко къси и нервни серии, а Джейсън изведнъж си даде сметка, че този човек е на ръба на нервната криза и отношението към него трябва да бъде предпазливо.

— Извинявай, ако кажа нещо тъпо, но бих искал да ти помогна — започна той. — Предполагам, че точно по тази причина и ти пожела да говориш с мен. Честно казано, Алвин, не изглеждаш добре…

Хейс подпря десния си лакът на масата. Запалената цигара се озова в опасна близост с разрошената му коса. Джейсън изпита желание да отметне кичура назад или да му отнеме цигарата. Никак не му се искаше да стане свидетел на самозапалване. Но не направи нищо, тъй като се страхуваше от близкото до припадък състояние на колегата си.

— Ще желаят ли господата да поръчат? — попита един келнер, появил се като призрак край масата.

— За Бога, не виждате ли, че говорим? — изгледа го с ненавист Хейс.

— Моля за извинение, сър — промълви човекът, поклони се и се отдалечи.

След като напълни дробовете си с въздух, Хейс отново насочи вниманието си към Джейсън.

— Значи не изглеждам добре, а?

— Не. Кожата ти е бледа, изглеждаш изтощен и разтревожен.

— Аха, проницателният диагностик! — саркастично проточи Хейс, после тръсна глава: — Извинявай, не искам да се държа гадно… Прав си. Не се чувствам добре. Всъщност, чувствам се ужасно!

— Какъв ти е проблемът?

— Какъв ли не! Имам артрит, хроническо разстройство, замъглено зрение. Дори и суха кожа. Глезените ме сърбят до полуда, тялото ми буквално се разпада!

— Май беше по-добре да се видим в кабинета ми — подхвърли Джейсън. — Очевидно трябва да те подложим на преглед…

— Може би, но по-късно — тръсна глава Хейс. — Не е тази причината, поради която пожелах да се видим. За мен вероятно вече е късно, но може би ще успея да спася сина си… — Той изведнъж млъкна, заби пръст в дебелото стъкло на прозореца и дрезгаво прошепна:

— Ето го!

Джейсън бързо се обърна и успя да зърне някаква неясна фигура, която бързо се отдалечаваше по Норд стрийт. После отново насочи вниманието си към Хейс:

— Но откъде знаеш, че това е именно той?

— Следи ме от момента, в който напуснах ГХП. Мисля, че търси удобен момент да ме убие…

Лишен от възможността да прецени кое е истина и кое въображение, Джейсън мълчаливо огледа колегата си. Човекът се държеше меко казано странно, но в главата му изплува едно колкото старо, толкова и вярно клише: Дори параноиците имат врагове. Може би някой наистина го следи… Извади изпотената бутилка „Тави“ от кофичката с лед и напълни чашите.

— Май ще е най-добре да започнеш отначало — подхвърли той.

Хейс метна съдържанието на чашата в гърлото си с онази лекота, с която жадният пие вода, после избърса уста с опакото на дланта си.

— Това е една много странна история — промърмори той. — Може ли още малко вино?

Джейсън мълчаливо напълни чашата му.

— Предполагам, че не знаеш кой знае какво за насоката на моите научни изследвания — започна Хейс.

— Имам известна представа…

— Растеж и развитие — продължи колегата му, без да показва, че го е чул. — Как се включват и изключват гените. Като пубертета… Който включва точно най-подходящите гени. Решаването на този проблем ще бъде огромно постижение. Не само ще бъдем в състояние да контролираме растежа и развитието, но по всяка вероятност ще може да „изключваме“ тежките заболявания, включително рака, или пък да накараме клетките на сърдечния мускул да се възпроизвеждат и по този начин да ликвидират последиците от инфаркта. Както и да е. Казано по най-прост начин, обект на моите научни интереси са именно включването и изключването на гените, които контролират растежа и развитието. Но и тук, както често се случва в научно-изследователската дейност, случайният развой на събитията играе доста важна роля. Преди около четири месеца се натъкнах на нещо абсолютно неочаквано — иронично, но едновременно с това смайващо. Говоря за откритие с огромно научно значение, което е достойно за Нобеловата награда. Джейсън направи усилие да прикрие недоверието си. В същото време се запита дали Хейс не показва симптоми на грандоманство, които вървят в комплект с параноята му.

— Какво откритие си направил? — попита той.

— Почакай за момент — спря го Хейс, остави цигарата в пепелника и притисна гръдния си кош.

— Добре ли си? — погледна го с тревога Джейсън. Кожата на колегата му сякаш бе посивяла още повече, по челото му избиха ситни капчици пот.

— Добре съм — увери го Хейс и сложи ръката си на масата. — Не съобщих за откритието си, тъй като си давах сметка, че то е само път към нещо още по голямо, още по-фундаментално. Имам предвид нещо от сорта на антибиотиците, или структурата на ядрото на ДНК… Бях толкова развълнуван, че работех нонстоп, двадесет и четири часа в денонощието. След което изведнъж разбрах, че откритието ми вече не е тайна, че се използва в практиката… — Хейс млъкна и се вторачи в Джейсън. Объркването в очите му бързо се превърна в страх.

— Алвин, какво има? — тревожно попита Джейсън.

Хейс не отговори. Дясната му ръка отново се вдигна към гърдите. От устата му излетя стон, пръстите му се вкопчиха в покривката. Чашите паднаха и се разляха. Започна да се изправя, но краката му се подгънаха. В същия миг от гърлото му излетя нещо като задавена кашлица, последвана от плътна струя кръв, която плисна върху покривката и опръска Джейсън, който ужасено скочи на крака и събори стола си. Кръвта продължаваше да блика като фонтан. Изригваше на вълни, пръскайки всичко наоколо. Салонът на елегантния ресторант се изпълни с ужасени викове.

Като лекар Джейсън веднага разбра какво се е случило. Кръвта беше яркочервена и бликаше от устата на Хейс като изтласквана от мощна помпа. Това означаваше, че идва директно от сърцето. В секундите, които последваха, Хейс остана изпънат в стола си, страхът в очите му отстъпи място на объркване и болка. Джейсън заобиколи масата и го сграбчи за раменете. За нещастие нямаше начин да спре кръвта. Алтернативите пред колегата му бяха две: да умре от загуба на кръв, или да се задуши. Джейсън не можеше да направи нищо, освен да го държи за раменете и да наблюдава как животът напуска тялото му.

Не след дълго Хейс омекна като гумен и въпреки усилията на Джейсън започна да се свлича към пода. Доказано е, че човешкото тяло съдържа около шест литра кръв, но тази, която се беше разляла по масата и пода изглеждаше значително повече. Джейсън се пресегна към съседната, вече опразнена маса, и взе една от салфетките, за да избърше ръцете си.

За пръв път от началото на нещастието започна да си дава сметка къде се намира. Останалите клиенти на ресторанта бяха напуснали масите си и се притискаха плътно един до друг в противоположния край на салона. Неколцина от тях повръщаха.

Самият метр д’отел се олюляваше, а лицето му беше станало зеленикаво.

— Повиках линейка — успя да смутолеви той, след което побърза да скрие устата си зад салфетката, която държеше в ръка.

Джейсън сведе поглед към тялото на Хейс в краката си. Нямаше начин да го спаси, просто, защото в момента липсваше операционна, апарат сърце-бял дроб и промишлени количества донорска кръв. В този случай линейката не вършеше никаква работа. Поглеждайки отново към неподвижното тяло, той стигна до предположението, че този човек вероятно е имал рак на белите дробове. Спукването на аортата сигурно е причинено от някой тумор и именно това е причината за обилния кръвоизлив. По ирония на съдбата цигарата на Хейс продължаваше да дими в пепелника, наполовина запълнен със съсирваща се кръв. Тънка струйка дим се издигаше към тавана.

В далечината се долови вой на сирена, очевидно на повиканата линейка. Но преди нейното пристигане пред входа на ресторанта спря патрулна кола с включена синя лампа. От нея изскочиха двама униформени полицаи, които тичешком се насочиха към вратата. Зърнали кървавата сцена, и двамата се заковаха на място. По-младият от тях — русокосият Питър Карбо, който изглеждаше на не повече от деветнадесет, бързо започна да бледнее. Забелязал това, партньорът му Джеф Марио побърза да го изпрати в другия край на салона, за да разпита гостите. Джеф Марио беше на годините на Джейсън.

— Какво е станало тук, по дяволите? — попита той, докато очите му смаяно пробягваха по окървавената маса.

— Аз съм лекар — обади се Джейсън. — Този човек с мъртъв поради масивен вътрешен кръвоизлив. Никой не би могъл да му помогне…

Джеф Марио клекна над проснатия Хейс и хвана китката му. Убедил се, че пулс няма, той бавно се изправи и насочи вниманието си към Джейсън.

— Вие приятел ли сте му?

— По-скоро колега — отвърна Джейсън. — И двамата работим в Гуд Хелт План…

— Значи и той е лекар, така ли? — попита Джеф Марио, стрелвайки с палец пространството зад гърба си.

Джейсън кимна.

— Болен ли беше?

— Не съм сигурен… Ако трябва да правя предположения, бих казал рак. Но не мога да бъда сигурен…

Джеф Марио измъкна бележник и писалка.

— Как му е името? — започна разпита той.

— Алвин Хейс.

— Има ли семейство доктор Хейс?

— Предполагам — колебливо отвърна Джейсън. — Да ви кажа честно, аз не знам много за личния му живот. Спомена за някакъв син, следователно трябва да има семейство…

— Знаете ли домашния му адрес?

— Страхувам се, че не.

Офицер Марио го огледа с хладен и доста настойчив поглед, после се наведе и започна да претърсва джобовете на Хейс. Извади един портфейл и започна да преглежда картите в него.

— Този човек няма дори шофьорска книжка — констатира с леко учудване той, след което погледна Джейсън, сякаш чакаше потвърждение.

— Не мога да знам това — отвърна онзи и за пръв път усети как тялото му започва да се тресе. Явно шокът отминаваше и на негово място се настаняваше ужасът.

Воят на сирената достигна своето кресчендо, после заглъхна. Линейката закова пред ресторанта. Към включения син буркан на патрулната се присъедини и червеният на „Бърза помощ“. Няколко секунди по-късно в салона се появиха двама униформени санитари, единият носеше доста обемисто метално куфарче. Без да се оглеждат, те се насочиха директно към тялото на Хейс.

— Този човек е лекар — подхвърли Джеф Марио и махна към Джейсън с химикалката си. — Той казва, че всичко е свършило. Човекът е получил кръвоизлив вследствие на рак…

— Не съм сигурен, че е рак — обади се Джейсън. Гласът му прозвуча малко по-тънко, отколкото очакваше и това го накара да замълчи. Треперенето му вече беше съвсем видно и той преплете пръсти в опит да го скрие.

Единият от санитарите направи кратък преглед на Хейс, след което се изправи и каза на колегата си да отиде за носилката.

— Ето го и адресът му — обади се Джеф Марио, който беше продължил с прегледа на портфейла. В ръката му имаше някаква картичка: — Живее съвсем близо до Градската болница на Бостън…

Записа си адреса в бележника, а по-младият му колега се зае да записва данните на всички свидетели, включително и на Джейсън.

Когато всичко приключи, Джейсън попита дали може да придружи тялото. Струваше му се тъжно да остави Хейс самичък в нерадостното му пътуване до моргата. Ченгетата отвърнаха, че нямат нищо против. Когато излязоха, на площада се бяха събрали доста хора. Подобни новини се разпространяват из Норд Енд със скоростта на горски пожар. Тълпата обаче беше тиха, обзета от страхопочитание пред смъртта.

Джейсън улови фигурата на един спретнато облечен мъж, който очевидно се стараеше да не изпъква сред тълпата. Приличаше на бизнесмен — повече латино или испанец, отколкото италианец. Това личеше най-вече по дрехите му. За момент Джейсън се учуди, че изобщо е привлякъл вниманието му. После единият от санитарите го докосна по рамото и попита:

— Искате ли да се возите при приятеля си?

Джейсън кимна и се качи през задната врата на линейката. Отпусна се на сгъваемото столче в единия край, санитарят зае другото — по-близо до главата на трупа. Линейката потегли с рязко разклащане. През задното стъкло се мерна ресторантът и хората пред него, които бързо изчезнаха в мрака. Завиха по Хановър стрийт и той трябваше да се хване за нещо. Сирената не беше включена, но червеният буркан работеше. Светлината му се отразяваше във витрините на магазините, покрай които преминаваха.

Пътуването им продължи не повече от пет минути. Санитарят направи опит да завърже разговор, но Джейсън му даде да разбере, че не е в настроение. Забил поглед в покритото тяло върху носилката, той правеше опит да осъзнае и приеме случилото се. Не можеше да се отърве от мисълта, че смъртта го дебне по петите. Това го накара да се почувства отговорен за Хейс, макар и по особен начин — сякаш човекът щеше още да е жив, ако не бе имал нещастието да го срещне… Даваше си сметка, че поставени на рационално ниво, такива мисли са просто смешни, но чувствата не винаги се облягаха на рационалното…

След рязък ляв завой линейката рязко намали ход, измина няколко метра на заден и спря. Джейсън разбра къде се намират в момента, в който задната врата беше отворена: в задния двор на Масачузетската Обединена болница. Той я познаваше добре, тъй като преди години именно тук беше изкарал стажа си по вътрешни болести. Надигна се и слезе. Двамата санитари разтовариха тялото на Хейс с лекота, придобита от дълъг опит. Сгъваемите колела тихо изтракаха върху асфалта и носилката се превърна в подвижно легло. Насочиха се към спешното отделение без да кажат нито дума. Една от дежурните сестри им посочи пътя към свободната манипулационна.

Макар и медицинско лице, Джейсън не познаваше процедурите, свързани с предаване на мъртво тяло. Остана леко изненадан от факта, че са го докарали в спешното отделение, просто защото на Хейс вече никой не можеше да му помогне. Но като се замисли, стигна до заключението, че човекът трябва да бъде обявен за мъртъв официално. Така поне правеха, докато той самият работеше в обикновена болница.

Манипулационната беше оборудвана с обичайните неща, готови за незабавна употреба. В ъгъла имаше малък умивалник и Джейсън се възползва от него, за да измие ръцете си от кръвта на Хейс. Кратък поглед в малкото огледало над умивалника го информира, че малки червени точици има по цялото му лице, включително челото и брадата. Изми и него, след което бавно се подсуши с няколко книжни салфетки. Предната част на ризата, сакото и панталоните му също бяха опръскани, но за тях нищо не можеше да направи. В момента, в който затвори крановете, в стаята влетя мъж с бял халат и бележник в ръце. Той безцеремонно отметна покривалото от трупа на Хейс и опря стетоскопа си в шията му. Лицето на мъртвеца изглеждаше мраморно бяло под ярката светлина на луминесцентните лампи.

— Роднина ли сте? — небрежно попита практикантът, докато местеше стетоскопа по гърдите на умрелия.

Джейсън го изчака да измъкне накрайниците от ушите си и една тогава отговори:

— Не, колега съм. Работехме заедно в Гуд Хелт.

— Вие сте лекар? — В гласа на практиканта не се долови нито учудване, нито повече респект. Джейсън само кимна с глава. — Какво се случи с приятеля ви? В ръцете на дежурния се появи миниатюрно електрическо фенерче, лъчът се насочи към замръзналите зеници на Хейс.

— Получи тежък кръвоизлив направо на масата.

Отговорът прозвуча преднамерено грубо, просто, защото Джейсън се почувства леко засегнат от безцеремонното отношение ка практиканта.

— А, стига бе! — заряза всякакви норми онзи. — Направо на масата, а? Трябва да е било бая фонтан! — дръпна чаршафа обратно над глава на Хейс и небрежно добави: — Е, наистина е съвсем умрял.

С върховно усилие на волята Джейсън се удържа да не нахока този безсърдечен млад човек, който дори още не беше лекар. Успя само защото осъзнаваше, че това би било чиста загуба на време. Стана и излезе. Оживлението около приемното на спешна помощ му напомни за собствените му дежурства като практикант. Оттогава беше минало много време, но тук явно нищо не се беше променило.

Тридесет минути по-късно тялото на Хейс беше върнато обратно в линейката. Джейсън стана свидетел на акта по прехвърлянето, после колебливо пристъпи напред и попита:

— Ще имате ли нещо против, ако дойда и аз? Даваше си сметка, че това импулсивно желание беше родено от шока, но не можеше да се спре.

— Отиваме само до моргата — отвърна шофьорът, после разпери ръце: — Но нямам нищо против, бъдете мой гост.

Колата потегли, спусна се от рампата и се насочи към изхода. Джейсън изведнъж се приведе напред и потръпна от изненада. На две крачки от бариерата стоеше същият безупречно облечен бизнесмен, който беше забелязал пред ресторанта. Замисли се за известно време, после сви рамене. Вероятно човекът е друг и само прилича на онзи… Въпреки това отчете, че лицето на човека оттатък бариерата имаше същите латиноамерикански черти…

Джейсън не беше стъпвал в градската морга. Докато санитарите тикаха количката с трупа на Хейс през очуканите и скърцащи летящи врати, той си помисли, че първото му посещение тук не би трябвало да е свързано с този тъжен случай. Обстановката беше толкова неприятна, колкото я беше рисувало въображението му. Залата за съхранение на телата представляваше едно огромно правоъгълно помещение, стените на което бяха заети от квадратните метални врати на хладилните камери, които някога сигурно са били бели. Самите стени, както и подът, бяха покрити със стари, протъркани и напукани плочки. В средата бяха струпани няколко колички като тази на Хейс, върху които имаше трупове. Чаршафите, които покриваха някои от тях, бяха окървавени. Въздухът тежеше от рибешката миризма на дезинфектанти, от която на Джейсън бързо започна да му се повдига. Едър мъжага с гумена престилка пристъпи към количката на Хейс и помогна на санитарите да прехвърлят тялото му на една лекьосана и стара носилка, която очевидно беше виждала много неща. После малката групичка се оттегли в близката канцелария, за да попълни съответните формуляри.

За миг Джейсън остана сам сред труповете, замислил се за внезапния край на достойния живот, който беше водил Хейс. После, преследван от живите видения на собственото си пътуване до болницата след смъртта на Даниеле, той пое по петите на санитарите от „Бърза помощ“.

Когато е била построена преди петдесет години, Градската морга на Бостън положително е била считана за връх на специализираната архитектура. Докато изкачваше широкото стълбище към кабинетите, Джейсън забеляза няколко архитектурни детайла, взети директно от древните строители на египетските пирамиди. Но половин век е много време и това личеше от състоянието на сградата. То можеше да се характеризира само с три думи — тъмно, мръсно и неподходящо за целта. Джейсън не искаше да си представя на какви ужаси са били свидетели тези стени. Дебелакът от моргата и двамата санитари се бяха набутали в тесен като телефонна кабина офис. Бяха успели да попълнят необходимите формуляри и в момента весело се смееха, абсолютно равнодушни към потискащата атмосфера в това царство на смъртта. Джейсън прекъсна разговора им, за да попита дали в моргата има патолог.

— Аха — кимна дебелият. — Доктор Данфорт е в залата за аутопсии, където приключва един спешен случай…

— А къде мога да я почакам? — попита той, осъзнал, че не е в състояние да издържи обстановката в една аутопсионна.

— На горния етаж има библиотека — отвърна служителят. — В съседство на кабинета на доктор Данфорт…

Библиотеката се оказа мрачно и прашно помещение с огромни, навързани на снопове архиви на доклади за аутопсии, най-старите, от които датираха някъде от средата на XVIII век. В центъра беше разположена тежка дъбова маса, около която бяха подредени също така солидни шефски кресла. На всичкото отгоре имаше и телефон. След известно колебание Джейсън реши да се обади на Шърли. Даваше си сметка, че тя е в разгара на интересна вечеря, но все пак се чувстваше длъжен да я предупреди.

— Джейсън! — зарадва му се тя. — Ще дойдеш ли?

— За съжаление не. Случи се голяма неприятност.

— Неприятност?

— Новината ще те шокира и по-добре седни — предупреди я той.

— Стига си ме измъчвал — изрази протеста си Шърли, но в гласа и се промъкна нотка на тревога.

— Алвин Хейс е мъртъв.

Насреща настъпи тишина, нарушавана от съвсем неуместните за ситуацията весел смях и звън на чаши.

— Боже мой… Какво стана?

— Не съм съвсем наясно — отвърна Джейсън, решил да и спести ужасните детайли. — Нещо като вътрешна катастрофа от медицински характер.

— Сърдечен удар?

— Нещо такова — неопределено отвърна той.

— Господи! Горкият човек!

— Знаеш ли нещо за семейството му? Тук ме питаха, но аз не можах да им кажа нищо…

— И аз не знам кой знае колко. Разведен е, има и деца, но според мен те са при бившата му съпруга. А тя живее някъде около Манхатън… Май това е всичко, което знам. Хейс пазеше личния си живот в дълбока тайна.

— Съжалявам, че те обезпокоих в такъв момент…

— Не ставай глупав. Къде си?

— Качих се в линейката с тялото на Хейс…

— Ще дойда да те взема.

— Няма нужда — побърза да откаже Джейсън. — Искам да разменя две думи с патолога, а след това ще си взема такси.

— А как се чувстваш? — загрижено попита Шърли. — Преживял си такъв кошмар!

— Е, бил съм и по-добре — призна с лека въздишка Джейсън.

— Това решава въпроса — отсече младата жена. — Идвам да те прибера!

— Ами гостите ти? — възрази той, но от тона му личеше, че го прави с половин уста. Чувстваше се виновен, че и разваля празника, но не чак толкова, че да откаже офертата и. Съзнаваше, че след всичко преживяно никак не му се иска да бъде сам.

— Те могат да се погрижат за себе си — отвърна на въпроса му Шърли. — Къде точно се намираш?

Джейсън и даде инструкции, затвори и отпусна глава в дланите си.

— Моля за извинение — разнесе се басов глас зад гърба му. — Вие ли сте доктор Джейсън Хауърд?

— Аз съм.

Стреснат, Джейсън изправи гръб и се обърна назад.

Мъжът беше едър, с широко лице и увиснали клепачи. Под сплескания му като на боксьор нос блестяха два реда едри, почти квадратни зъби. Косата му беше тъмна, с червеникав оттенък.

— Аз съм детектив Майкъл Кърън от отдел „Убийства“ — представи се той и протегна огромната си мазолеста длан.

Джейсън я стисна, все още объркан от внезапната поява на цивилния детектив. Изминаха няколко секунди преди да си даде сметка, че полускритите от клепачите очи на детектива го опипват отгоре до долу, при това с безкрайно внимание.

— Полицай Марио докладва, че сте били в компанията на жертвата — промърмори най-сетне детектив Кърън и придърпа близкия стол.

— Вие разследвате смъртта на Хейс? — погледна го въпросително Джейсън.

— Да, такива са правилата — кимна едрият мъж. — Според полицай Марио, сцената е била доста страшна… Не искам моят началник да ръмжи, ако по-късно възникнат някакви въпроси.

— Разбирам — кимна Джейсън. Появата на детектив Кърън му напомни за твърдението на Хейс, че някой иска да го убие. Разбира се, смъртта му едва ли беше убийство, но той си даваше сметка, че именно опасенията на Хейс го бяха довели в моргата, за да научи причините за смъртта.

— Както и да е — въздъхна детектив Кърън. — Ще трябва да ви задам обичайните въпроси. По ваше мнение, беше ли доктор Хейс „в очакване“ на смъртта? Тоест, имаше ли някакво тежко заболяване?

— Доколкото знам, не — поклати глава Джейсън. — Въпреки, че и при двете ни срещи днес — първата беше следобед в болницата, аз останах с впечатление, че този човек не е добре…

Тежките клепачи на детектив Кърън леко потрепнаха.

— Какво искате да кажете?

— Изглеждаше много зле. А когато му го споменах призна, че наистина не се чувства добре.

— Какви бяха симптомите? — попита детективът, докато вадеше малкия си бележник.

— Преумора, нервен стомах, болки в ставите. Помислих си за грип, но не мога да бъда сигурен.

— А какво заключение си направихте от тези симптоми?

— Изпитах безпокойство — призна Джейсън. — Предложих му да дойде в кабинета ми, за да му направя някои изследвания. Но той настоя да се видим извън болницата.

— Защо?

— Така и не можах да разбера…

Джейсън помълча малко, после започна да разказва за вероятната параноя на Хейс и твърдението му, че е направил епохално откритие.

Кърън прилежно си записа всичко това, после вдигна глава. В очите му се четеше доста по-голямо оживление.

— Какво искате да кажете с тази параноя? — попита той.

— Каза, че някой го следи с цел да го убие. Не само него, но и сина му…

— Каза ли кой е този някой?

— Не. За да бъда съвсем откровен ще добавя, че взех думите му за празни брътвежи. Поведението му беше странно. Имах чувството, че всеки момент ще декомпенсира…

— Да декомпенсира ли? — втренчи се в него едрият мъж.

— Нервна криза — поясни Джейсън.

— Ясно — кимна детективът и отново сведе глава над бележника си. Джейсън го гледаше как пише, Имаше любопитния навик периодично да облизва върха на химикалката си.

В този момент на вратата се изправи нова фигура, поколеба се за миг, след това тръгна да обикаля дългата маса вдясно от Джейсън. Двамата мъже едновременно се изправиха на крака. Фигурата се оказа притежание на дребничка жена, която едва ли имаше метър и петдесет. Тя се представи като доктор Маргарет Данфорт с глас, който, в контраст с дребната фигура, прозвуча изключително авторитетно между стените на малкото помещение.

— Седнете — изкомандва тя и се усмихна на Кърън, когото очевидно познаваше.

На пръв поглед жената изглеждаше някъде към четиридесетте. Имаше дребни и деликатни черти с извити вежди, които и придаваха вид на невинно дете. Косата и беше къса и силно къдрава, беше облечена в тъмна рокля с дантелена яка. На Джейсън му беше трудно да си я представи в ролята, която медицинската общност на Бостън и беше отредила с пълно единодушие — ролята на най-добрият съдебен патолог в града.

— Какъв ви е проблемът? — попита тя, преминавайки направо към работата. Под очите и имаше тъмни кръгове и Джейсън предположи, че е на работа още от ранните утринни часове. Детектив Кърън дръпна стола си назад и промърмори:

— Внезапна смърт на лекар в един ресторант на Норд Енд. Повърнал е огромно количество кръв…

— Изкашлял, бих казал аз — поправи го Джейсън.

— Тъй ли? — извърна се към него едрият мъж и близна химикалката си, готов да нанесе корекцията.

— Повръщането означава, че кръвта идва от храносмилателната система — поясни Джейсън. — Докато тази кръв явно идваше от белите дробове. Беше яркочервена и пенлива…

— Пенлива! — повтори Кърън и на лицето му се появи усмивка. — Тази дума ми харесва!

— Доколкото разбирам става въпрос за артериална кръв — обади се доктор Данфорт.

— Така мисля — кимна Джейсън.

— Което означава? — подхвърли Кърън и започна да мести поглед от единия към другия.

— Вероятно разкъсване на аортата — отвърна Данфорт. Държеше ръцете си скръстени в скута, сякаш се намираше на чаено парти. — Аортата е главният кръвоносен съд, който излиза от сърцето — разясни на детектива тя. — Чрез нея организмът се освобождава от т.н. „мръсна кръв“ — тази, която е лишена от кислород…

— Благодаря — кимна Кърън.

— Това ми прилича на белодробен рак или аневризма — добави Данфорт, стрелна с очи озадачената физиономия на детектива и добави: — Аневризмата е ненормално издуване на кръвоносен съд.

— Пак благодаря — усмихна се онзи. — Много е удобно, когато събеседниците ти знаят, че си невежа…

Джейсън за момент си го представи като Питър Фолк в ролята на детектив Коломбо. Беше убеден, че Кърън е всичко друго, но не и невежа…

— Ще се съгласите ли с моето мнение, докторе? — извърна се към него Данфорт.

— Бих дал превес на белодробния рак — промърмори той. — Хейс пушеше като комин.

— Това повишава вероятността за рак — кимна жената.

— А да виждате вероятност от умишлени действия? — подхвърли Кърън и очите под полузатворените му клепачи се заковаха върху патолога.

Доктор Данфорт се засмя и поклати глава:

— В случай, че диагнозата е тази, за която си мисля, единствените умишлени действия могат да бъдат дело на Създателя… Или по-скоро на тютюневата промишленост.

— И аз така си помислих — кимна Кърън, затвори бележника и пъхна химикалката в джоба си.

— Сега ли ще му направите аутопсия? — попита Джейсън.

— Не, за Бога! — направи физиономия доктор Данфорт. — Бих могла, но само в случай на неотложна необходимост, каквато не виждам… Ще го оставим за утре сутринта, отговори ще имаме към десет и половина. Ако желаете, можете да звъннете след този час.

Кърън сложи огромните си лапи върху масата, сякаш се готвеше да стане. Но вместо това каза:

— Доктор Хауърд твърди, че жертвата се е опасявала от човек, който се е опитвал да го убие… Прав ли съм, докторе?

Джейсън кимна.

— Ще го имате ли, предвид когато правите аутопсията? — извърна се детективът към доктор Данфорт.

— Абсолютно — кимна тя. — Към всичките си аутопсии подхождаме открито, без никакви предубеждения. Това ни е работата. А сега ще ме извините, но искам да се прибера у дома. Все още не съм получила възможност да хапна нещо…

Джейсън изпита лек пристъп на гадене. Не можеше да разбере как Маргарет Данфорт може да изпитва глад, след като цял ден е рязала трупове. Докато слизаха надолу по широкото стълбище, и Кърън сподели горе-долу същото. Детективът му предложи да го откара, но Джейсън обясни, че ще почака един приятел. В мига, в който си затвори устата, външната врата се отвори и във фоайето се появи Шърли.

— Приятелят си го бива — намигна му Кърън и тръгна към изхода.

Шърли отново му се стори като мираж. Беше облечена в плътно прилепнала червена рокля, пристегната в талията от широк черен колан. От цялата и фигура се излъчваше жизненост, появата и в мръсната морга беше нещо наистина противоестествено. Джейсън изпита непреодолимо желание час по-скоро да я изведе оттук, сякаш се опасяваше да не стане жертва на тъмните сили. Но тя никак не бързаше. Вместо да се подчини на желанието му, ръцете и се увиха около шията му, а главата и се притисна в неговата. По този начин изразяваше дълбокото си състрадание. Джейсън се разтопи, а веднага след това се учуди на собствената си реакция — откри, че му е трудно да спре сълзите, които напираха в очите му, сякаш беше някакъв неопитен юноша. Стана му неудобно.

Тя се отдръпна и го погледна в очите, а той успя да пусне една крива усмивка.

— Господи, какъв ден!

— Наистина — кимна тя.

— Имаш ли някакви причини да си все още тук?

Джейсън поклати глава.

— Ела, ще те откарам у дома — хвана го за ръката Шърли и го поведе към БМВ-то си, паркирано точно под знака, който забраняваше подобни действия. Качиха се и моторът изръмжа.

— Добре ли си? — попита Шърли, докато се насочваха към авеню Масачузетс.

— Вече да — кимна Джейсън и се взря в профила и, очертан на фона на светлините на града. — Просто съм разстроен от всичките тези смърти, сякаш имам вина за тях.

— Съдиш се прекалено строго — отвърна Шърли. — Не можеш да поемаш отговорност за всички. А и Хейс не ти беше пациент.

— Знам това.

Помълчаха известно време, заслушани в тихото боботене на двигателя. После Шърли промърмори:

— Смъртта на Хейс е голяма трагедия… Този човек наистина беше почти гений, а и годините му едва ли са били повече от четиридесет и пет… Бяхме в един курс в медицинския факултет.

— Връстник ми е — каза Джейсън.

— Не знаех това — изненадано го стрелна Шърли. — На външен вид изглеждаше доста по-стар…

— Особено напоследък — кимна той. Плъзнаха се покрай сградата на Филхармонията. На стъпалата отпред се появяваха мъже в тъмни костюми и дами в официални рокли. Явно концертът току-що беше свършил.

— Какво е мнението на патолога? — попита Шърли.

— Вероятен рак. Но няма да направят аутопсията по-рано от утре сутринта.

— Аутопсия ли? — обърна се да го погледне тя. — Кой е разрешил аутопсия?

— Не е нужно разрешение, когато съдебният лекар поставя под въпрос причината за смъртта…

— Какъв въпрос? Нали човекът е получил инфаркт?

— Не съм казал, че е инфаркт. Казах, че е нещо подобно. Но според закона аутопсия се прави на всеки човек, който е починал внезапно. А мен вече ме разпита някакъв детектив…

— Струва ми се, че това е напразно пръскане на парите на данъкоплатците — промърмори Шърли, докато правеше ляв завой към Бийкън стрийт.

— Къде отиваме? — изведнъж се огледа Джейсън.

— У дома. Гостите ми още са там. Мисля, че ще ти се отрази добре…

— В никакъв случай! — отсече Джейсън. — Нямам никакво настроение да водя любезни разговори.

— Сигурен ли си? Не бих искала да си напрегнат… Тези хора ще те разберат.

— Моля те — изпъшка Джейсън. — Нямам сили да споря. Имам нужда от сън. А и я ме виж на какво приличам…

— Добре, след като настояваш — въздъхна Шърли, направи ляв завой в първата пряка, след което още един — по авеню Комънуелт, за да се насочи обратно към Бийкън Хил.

След една доста проточила се пауза тя подхвърли:

— Страхувам се, че смъртта на Хейс ще бъде тежък удар за ГХП. Ние разчитахме на него и очаквахме нещо голямо, Най-много ще пострадам аз, тъй като лично настоях да го назначим…

— В такъв случай защо не приемеш част от собствените си съвети? — подхвърли Джейсън. — Ти не можеш да бъдеш отговорна за неговото здравословно състояние.

— Знам — въздъхна Шърли. — Но я се опитай да го обясниш на членовете на Борда.

— Май ще трябва да ти го кажа — промърмори след известно колебание Джейсън и я стрелна с виновен поглед. — Имам и други лоши новини… Преди да умре Хейс ми каза, че е направил епохално откритие — нещо наистина изключително от научна гледна точка… Знаеш ли за това?

— Нито дума! — отвърна Шърли и в гласа и се промъкна тревога. — Спомена ли ти някакви подробности?

— За съжаление не. А и аз не бях сигурен дали му вярвам… Поведението му беше, меко казано, доста странно… Каза, че някой искал да го убие.

— Мислиш ли, че е бил в състояние на нервна криза?

— Мина ми през ума.

— Горкият. Ако наистина е направил някакво откритие, това ще означава двойна загуба за ГХП.

— Няма ли начин да се разбере за какво става въпрос? — вдигна глава Джейсън. — Човекът каза, че откритието му било революционно…

— Очевидно не познаваш доктор Хейс — отговори с въздишка Шърли. — Той беше изключително затворен човек — както в личен, така и в професионален план. Поне половината от това, което знае, си е отишло завинаги, защото го пазеше само в главата си…

Прекосиха Бостън Гардън, после навлязоха в кривите улички, които водеха към Бийкън Хил — жилищният квартал в центъра на Бостън, където преобладаваха двуетажни тухлени къщи от началото на века, а еднопосочните улици бяха истински кошмар за шофьорите.

Шърли пресече Чарлс стрийт и пое нагоре по Маунт Върнън и скоро изскочи на площад Луисбърг, покрит с едър паваж. В онзи момент, в който Джейсън реши да се откаже от живота в предградията и да опита центъра, той извади късмет да наеме един едностаен апартамент, който гледаше именно към този площад. Къщата беше доста голяма, собственикът държеше един от етажите, но почти никога не беше тук. Жилището беше перфектно за Джейсън, особено след като стана ясно, че има и място за паркиране — една екстра, на която се радваха малцина от обитателите на градския център.

Той слезе от колата и се наведе над отвореното прозорче.

— Благодаря, че ме докара. Беше наистина мил жест… Протегна ръка и лекичко стисна рамото на Шърли.

Тя се обърна и с рязко движение сграбчи вратовръзката му. Придърпа го към себе си и впи устни в неговите. Миг по-късно вече я нямаше. Доказателство, че изобщо е била тук беше само бързо заглъхващото ръмжене на мощното БМВ. Изправен под светлината на уличната лампа, Джейсън остана да гледа след нея. След известно време се обърна и бръкна в джоба си за ключовете. Радваше се, че тази жена стана част от живота му и за пръв път се замисли дали е възможно между тях да се зароди нещо по-сериозно…