Смъртен страх

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джейсън се събуди рано и първата му работа беше да позвъни на Роджър и да поиска информация за пациентите си. Днес нямаше да ходи в болницата, тъй като имаше да свърши още една работа преди срещата с Керъл на летището. Опакова вещите си сравнително бързо, подбирайки дрехи за дъждовно и студено време. После си поръча такси до летището, успя да пъхне сака си в една багажна клетка и хвана в последния момент совалката за Ла Гуардия, която излиташе точно в десет. Кацнал без проблеми там около час по-късно, той нае кола и подкара към Леония, щат Ню Джърси. Тук шансовете му бяха дори по-малки от Сиатъл, но въпреки това бе решил, че трябва да си поговори с бившата съпруга на Хейс. Нямаше намерение да пропуска нищо.

Леония се оказа едно изненадващо заспало градче, особено, ако се вземе предвид близостта му с Ню Йорк. Десет минути след като прекоси моста Вашингтон, Джейсън се озова на една широка улица с едноетажни постройки — предимно складове и магазини, пред които имаше диагонално очертани места за паркиране. Спокойно би могла да се нарече „Главна улица-САЩ“, тъй като приличаше на хилядите свои посестрими, пръснати из страната. Но тази все пак си имаше друго име — Броуд авеню. В непосредствена близост се виждаха някаква аптека, магазин за железария, пекарна и дори малка закусвалня.

Всичко наоколо беше нереално, като някакъв филмов декор от петдесетте. Джейсън влезе в закусвалнята, поръча си ванилов сладолед и разгърна телефонния указател. Имаше една Луиз Хейс на Парк авеню. Докато хапваше от сладоледа, той се колебаеше какво решение да вземе — да позвъни предварително, или направо да се изтърси на вратата. В крайна сметка избра второто.

Парк авеню се оказа пресечка на Броуд, която отиваше към хълмовете, надвесени над Леония в източната част на градчето. След пресечката с булевард Полин, то рязко извиваше на север. Точно на завоя се намираше и къщата на Луиз Хейс. Скромна едноетажна постройка, боядисана в тъмнокафяв цвят, която плачеше за ремонт. Тревата в градината беше пожълтяла и проскубана. Джейсън натисна звънеца. Вратата отвори усмихната жена на средна възраст, облечена в избеляла червена роба и кестенява, доста разчорлена коса, В бедрото и се беше вкопчило момиченце на 5–6 години, налапало палеца си чак до вътрешното кокалче.

— Госпожа Хейс?

Жената беше на светлинни години от двете любовници на доктор Алвин Хейс.

— Аз съм.

— Аз съм доктор Джейсън Хауърд, колега на покойния ви съпруг… Замълча, защото просто не знаеше как да продължи.

— Да? — погледна го въпросително жената и механично прибра момиченцето зад гърба си.

— Бих искал да поговорим — каза Джейсън, извади шофьорската книжка от портфейла си, към която прибави и служебната си карта от ГХП. — Със съпруга ви бяхме и състуденти — добави той.

Луиз разгледа документите и му ги върна обратно.

— Моля, заповядайте.

— Благодаря.

Вътрешността на къщата също се нуждаеше от спешен ремонт. Мебелите бяха износени, а килимът — доста протрит. По пода се търкаляха детски играчки. Луиз забързано разчисти едното крайче на дивана и го покани да седне.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита тя. — Кафе, чай?

— С удоволствие ще изпия едно кафе — прие Джейсън. Жената изглеждаше нервна и той реши, че малко домакинстване може би ще я успокои. Тя се обърна и отиде в кухнята, откъдето долетя шумът на течаща вода. Момиченцето остана в дневната, заковало големите си кафяви очи в лицето на Джейсън. Когато той му се усмихна, то се врътна и изтича в кухнята. Джейсън се облегна назад и огледа стаята. Беше мрачна и доста гола, по стените имаше няколко от печатните литографии, които се поръчват по пощата. Луиз се върна, следвана по петите от малката. Подаде му чаша с кафе, а захарта и сметаната сложи на малката масичка пред него. Джейсън използва и двете.

— Извинете, ако не съм ви се сторила много гостоприемна — отпусна се насреща му Луиз. — Но не ми се случва всеки ден да ми звънят на вратата и да ме питат за Алвин.

— Разбирам — кимна Джейсън и скришом я огледа. Под занемарения външен вид явно се криеше някогашна красавица. Хейс със сигурност е имал добър вкус по отношение на жените. — Извинявам се, че нахлух по този начин, но Алвин ми беше споменавал за вас. В момента пътувам из областта и реших да се отбия…

В крайна сметка реши, че известно количество неистини може и да помогнат.

— За мен ли ви е споменавал? — попита не особено заинтригувано жената.

Джейсън реши да бъде предпазлив. Не беше пропътувал всичкото това разстояние, за да пробужда болезнени емоции.

— Причината да ви потърся е едно голямо научно откритие, което вашият съпруг е направил — започна той, после се зае да обяснява обстоятелствата около смъртта на Алвин Хейс и неговите, на Джейсън, персонални усилия да разбере за какво откритие става въпрос. Подчерта, че би било трагедия да се изгуби онова значително дело на Алвин, което би помогнало на цялото човечество. Луиз кимаше с глава, но когато той я попита има ли представа какво може да е това откритие, тя отговори с едно кратко и категорично „не“.

— Не сте ли си говорили за това с Алвин?

— Не. Говорехме си за децата и по финансови въпроси.

— Как са децата ви? — попита Джейсън, спомнил си загрижеността на Алвин за сина му.

— И двете са добре, благодаря.

— Двете?

— Да — кимна жената и погали главичката на момиченцето до себе си: — Люси е тук при мен, а Джон е на училище…

— Мислех, че имате три деца…

Джейсън видя как очите и се премрежват. След една изпълнена с неудобство пауза, тя кимна с глава:

— Всъщност, да… Имаме и още едно дете, Алвин младши. Но той страда от тежка умствена недостатъчност и живее в един бостънски пансион…

— Съжалявам.

— Няма нищо. Би трябвало отдавна да съм свикнала със ситуацията, но не съм и вероятно никога няма да свикна. Предполагам, че това беше причината за развода ми с Алвин — аз просто не успях да се примиря…

— Къде точно се намира Алвин младши — попита Джейсън, въпреки решението си да не докосва болезнени теми.

— В училището Хартфорд.

— И как се справя?

Името му беше познато. Училището Хартфорд беше институция, закупена от ГХП в момента, в който корпорацията влезе във владение на свързаната с него болница за лечение на хора с умствени увреждания. В момента то беше обявено за продан, тъй като носеше доста големи финансови загуби на ГХП.

— Предполагам добре — отвърна на въпроса му Луиз. — Страхувам се, че рядко ходя да го виждам. Просто ми се къса сърцето…

— Разбирам — меко промълви Джейсън, питайки се дали за този син говореше Хейс вечерта, в която умря.

— Има ли начин да позвъним там и да се осведомим за състоянието на момчето?

— Предполагам — кимна жената, без да проявява любопитство към необичайния въпрос. Изправи се и тръгна към телефона, следвана по петите от малката. Набра някакъв номер, поиска да я свържат с отделението „Пред-пубертет“ и размени няколко реплики за състоянието на сина си с човека насреща. Не след дълго остави слушалката и се върна на мястото си.

— Според персонала, състоянието на Алвин е задоволително — каза тя. — Единственият нов проблем е свързан с появата на артрит, който пречи на физическата му терапия.

— Отдавна ли е там?

— Откакто Алвин започна работа в ГХП. Възможността да настани Алвин младши в Хартфорд беше една от причините да приеме офертата на вашата болница.

— А другият ви син? Казахте, че е добре…

— О, за него нямам грижи — гордо отвърна Луиз. — Вече е в трети клас, пълен отличник.

— Много добре, много добре — кимна Джейсън, опитвайки се да си припомни всички детайли от онази вечер, в която Хейс се сбогува с живота. Алвин беше казал, че някой иска да убие него и сина му. След което спомена, че за него вероятно е късно да се на прави нещо, но за сина му не е така… Какво е искал да каже? Още тогава Джейсън беше приел, че единият от синовете му е болен, но не в това е работата.

— Още кафе? — попита Луиз.

— Не, благодаря — отказа Джейсън. — Исках да ви попитам и още нещо… Смъртта завари Алвин в процедура по откриването на фирма, в която основни акционери трябваше да бъдат децата ви. Знаете ли нещо за това?

— Абсолютно нищо.

— Е, добре — предаде се Джейсън и стана на крака. — Благодаря за кафето. Ако мога да направя нещо за вас в Бостън… Например да посетя Алвин младши, или нещо друго, не се колебайте да ми звъннете.

Момиченцето отново заби нос в полата на майка си.

— Надявам се, че Алвин не е страдал — глухо промълви Луиз.

— Наистина е така — излъга Джейсън. Пред очите му отново изплува разкривеното от агонизираща болка лице на съпруга и.

Луиз се обади, когато бяха на крачка от входната врата.

— О, пропуснах да ви кажа нещо… Няколко дни след смъртта на Алвин къщата ни беше разбита… За късмет, ние бяхме навън.

— Липсваше ли нещо? — рязко се обърна Джейсън.

— О, не — поклати глава Луиз. — Вероятно са се изнесли в момента, в който са видели обичайната бъркотия… — На лицето и се появи усмивка: — Но бяха преровили всичко, включително и детските книжки на рафта.

Джейсън подкара колата към покрайнините на Леония, щат Ню Джърси, след което пое по обратния път към моста Джордж Вашингтон. Обмисляйки детайлите от срещата си с Луиз, той с изненада откри, че не се чувства толкова обезкуражен, колкото би трябвало да бъде. На практика не беше научил нищо, което да оправдае пътуването му дотук, но въпреки това беше доволен. Причината бавно му се изясни — просто бе разяждан от любопитство да се запознае с жената на Хейс. От момента, в който съдбата брутално отне собствената му съпруга, той не преставаше да се пита защо хора като Хейс доброволно се разделят с половинките си. Но сега си даваше сметка, че никога не е преживял трагедията да има умствено изостанало дете…

Успя да хване совалката за Бостън, която излиташе в два следобед. По време на пътуването направи опит да чете, но не беше в състояние да се съсредоточи. Започна да се безпокои за срещата си с Керъл на летище Бостън, представи си, че тя се появява на нея с Бруно и сърцето му прескочи един такт.

За нещастие совалката, която по разписание трябваше да кацне в Бостън в два и четиридесет, излетя от Ла Гуардия едва към два и половина. В момента, в който Джейсън слезе от самолета и тръгна към терминала, часът беше някъде около три и четвърт. Хукна да си вземе багажа от гардероба, после с пълна скорост напусна терминала на „Ийстърн“ и се насочи към този на „Юнайтед“.

Пред гишето за билети имаше дълга опашка и той потръпна от нетърпение. Не можеше да разбере какво толкова се пипкат служителите, за да издадат поредния билет. Часът беше четири без двайсет, а Керъл Донър не се виждаше никъде.

Най-после му дойде редът. Хвърли в процепа картата си на „Америкън експрес“ и поиска два билета отиване и връщане до Сиатъл, без фиксирана дата за връщане.

Служителката насреща му се оказа бърза и ефективна. В рамките на три минути Джейсън получи билетите и бордните карти и вече тичаше към изход №19. Часът беше четири без пет, пътниците вече бяха заели местата си. Останал без дъх, той най-сетне стигна до изхода и попита дали го е търсил някой. Момичето зад гишето отговори отрицателно, но той не се задоволи с този отговор и започна да и описва Керъл.

— Много е хубава — завърши описанието си той.

— Сигурна съм, че е така — усмихна се служителката. — За съжаление не съм я забелязала. Но ако вие искате да излетите за Сиатъл, вече е крайно време да се насочите към самолета…

Джейсън закова поглед върху секундарната стрелка на стенния часовник, която безпощадно подскачаше зад гърба на служителката. Тя сръчно обработваше билетите и бордните карти, а колежката и взе микрофона и обяви последно повикване за полета до Сиатъл. Часът беше четири без две минути.

Преметнал сака през рамо, Джейсън се обърна за последен път към гумираната пътека, която водеше към вътрешността на терминала. Зърна Керъл в момента, в който загуби надежда и вече се обръщаше към бариерата. Тя тичаше през глава в негова посока. Лицето му светна, но веднага след това помръкна и се сбърчи от тревога. На няколко крачки след младата жена се носеше масивната фигура на Бруно. В дъното на залата се виждаше и един униформен полицай, застанал в близост до въртележката за багажи. Джейсън си го набеляза като евентуална посока на бягство — разбира се, ако възникне подобна необходимост.

Керъл беше преметнала през рамо един доста обемист сак, който и пречеше да тича. Но Бруно не направи опит да и помогне, като единствената му цел очевидно беше да не я изпуска от очи. В един момент вдигна глава, видя Джейсън и лицето му се разкриви от изненада и ярост.

— Ще го хванем ли? — задъхано извика Керъл, която също го зърна.

Униформената служителка беше при вратата и протягаше крак да отмести трупчето, което я държеше отворена.

— Какво правиш тук, нещастнико? — изрева Бруно, хвърлил изпълнен с недоумение поглед към надписа на изхода. В следващия момент направи опит да се изпречи пред Керъл:

— Нали каза, че си отиваш у дома?!

— Хайде, по-бързо! — извика Керъл, без да му обръща внимание и сграбчи ръката на Джейсън.

Младият доктор отстъпи крачка назад, стреснат от заплашителната физиономия на Бруно, която започваше да червенее само на крачка от него. Ясно видя как по слепоочията му избиха жили с размерите на пура.

— Моля, почакайте още секунда! — извика по посока на служителката Керъл. Момичето кимна и извика нещо към пътеката за отвеждане до самолета. Джейсън задържа поглед върху Бруно до последния миг. С облекчение видя как гигантът спря да тича на крачка от бариерата, после се обърна и хукна към редицата телефонни автомати до стената.

— Хей, хора, вие наистина искате да хванете последната минута! — добродушно им се скара униформената служителка, докато откъсваше талоните на бордните им карти. Джейсън най-сетне се обърна с лице към пътеката за отвеждане, убедил се, че Бруно не възнамерява да вдига скандали. Керъл продължаваше да го тегли за ръкава по посока на пистата. Шофьорът на подвижната стълба изключи от скорост, за да ги изчака, после заблъска с юмрук по вече затворената врата на самолета.

— Ей, на това му викам точност! — навъсено избоботи той по посока на закъснелите пътници.

Когато най-сетне намериха местата си, Керъл се обърна към него и се извини за закъснението.

— Направо съм бясна! — каза тя, докато натикваше сака под седалката пред себе си. — Ценя загрижеността на Артър за моята сигурност, но това вече е прекалено!

— Кой е Артър? — пожела да узнае Джейсън.

— Шефът ми — с отвращение отвърна младата жена. — Заплаши ме, че ако замина, ще ме уволни. Но аз мисля да го изпреваря и ще напусна веднага, след като се върнем в града!

— Ще можете ли? — попита Джейсън, почти сигурен, че работата на Керъл не се изчерпва само с танцуването в бара. Беше чувал, че жени с подобни професии бързо губят контрол върху личния си живот.

— И без това възнамерявах да напусна — кимна тя. Самолетът се разклати и тромаво пое към пистата за излитане. — Вие знаете с какво се занимавам, нали? — попита го тя.

— Горе-долу — изплъзна се от категоричен отговор Джейсън.

— Но не го коментирате — отбеляза Керъл. — За разлика от повечето хора…

— Мисля, че това си е ваша работа — отвърна той. И наистина, откъде накъде ще раздава оценки?

— Малко сте странен — погледна го косо момичето. — Приятен, но странен…

— Мисля, че съм съвсем нормален — поклати глава той.

— Ха! — закачливо подхвърли младата жена. Оказа се, че въздушният трафик е доста оживен. Наложи се да чакат близо двадесет минути, преди най-сетне да се отлепят от земята и да поемат в западна посока.

— Мислех си, че няма да успеем — въздъхна Джейсън и най-сетне започна да се отпуска.

— Много съжалявам — отново се извини Керъл. — Направих опит да се отърва от Бруно, но той се залепи за мен като гербова марка. Не исках да разбере, че няма да пътувам за Индиана, но какво можех да направя?

— Вече няма значение — промърмори Джейсън, макар че в дъното на съзнанието му се загнезди неприятната мисъл, че и други хора освен Шърли вече знаят за целта на пътуването му. Направи опит да се успокои, тъй като наистина не виждаше какво значение има този факт.

Извади бележник с жълти листа и започна да разпитва Керъл за подробностите от предишните им пътувания до Сиатъл. Първото от тях беше по-интересно. Настанили се в хотел „Мейфеър“, а между развлекателните места, които посетили, бил и клуб „Тотем“ — нещо като брат-близнак на клуб „Кабаре“ в Бостън. Джейсън я помоли за повече подробности.

— Нищо особено — отвърна Керъл. — Прилично заведение, но без онова особено вълнение, което предизвиква „Кабаре“. Хората в Сиатъл явно са по-консервативни.

Джейсън кимна с глава, но недоумението му остана. Не можеше да разбере защо Хейс ще си губи времето по подобни заведения, особено след като пътува с Керъл.

— Алвин разговаря ли с някого там? — попита той.

— Да — кимна момичето. — Артър му беше уредил среща със собственика.

— Вашият шеф? — изненадано я погледна Джейсън. — Той познаваше ли се с Алвин?

— Не само се познаваше, но бяха добри приятели. Аз се запознах с него благодарение на този факт…

Джейсън си спомни слуховете, според които Хейс си падал по дискотеки и разни подобни заведения. Очевидно в тях е имало доза истина. Но въпреки това не можеше да възприеме идеята за близко приятелство между световноизвестен специалист по молекулярна биология и собственик на стриптийз-бар.

— Знаете ли за какво си е говорил Алвин с този човек? — попита на глас той.

— Не, но говориха малко. През това време аз гледах танцьорките, които бяха доста добри…

— Освен това посетихте и университета на щат Вашингтон, така ли?

— Да. Направихме го още на първия ден.

— И мислите, че ще успеете да откриете човека, с когото е разговарял Алвин?

— Надявам се. Беше висок и добре изглеждащ мъж.

— А после?

— После се качихме на планината.

— Като част от ваканцията?

— Предполагам.

— Там Алвин срещна ли се с някого?

— С никого специално, но говори с много хора.

Джейсън се отпусна и зачака сервирането на коктейлите. Обмисли чутото от Керъл и отново остана с впечатлението, че най-важното събитие по време на онова пътуване е била срещата на Хейс в университета. Но и визитата в клуба беше доста любопитна и заслужаваше да бъде проверена по-обстойно…

— О, и още нещо — обади се Керъл. — По време на второто пътуване ходихме да търсим сух лед.

— Сух лед ли? — изненада се Джейсън. — Това пък за какво?

— Не знам, а и Алвин не ми обясни. Той имаше един фризер и искаше да го напълни със сух лед.

Най-вероятно за транспортиране на материала, помисли си Джейсън. Това вече звучи по-обещаващо…

Веднага след като кацнаха в Сиатъл нагласиха часовниците си на местно време. Джейсън надникна през илюминатора. Навън валеше, точно според очакванията му. Дъждовните капки правеха малки гейзерчета в локвите по асфалтираната писта. Не след дълго и по дебелото стъкло на илюминатора плъзнаха малки вадички.

Наеха кола и в момента, в който се измъкнаха от суматохата на летището, Джейсън каза:

— Предлагам да отседнем в същия хотел, в който сте били последният път — това вероятно ще опресни паметта ви. В отделни стаи, разбира се.

Керъл се обърна да го погледне в полумрака, който цареше в купето. Но той искаше да е крайно ясен — пътуването е делово и нищо повече.

На две коли разстояние от тях се движеше тъмносин форд тауръс. Зад волана му седеше мъж на средна възраст, облечен в поло с висока яка, кожено яке и панталони на ситни квадратчета. Преди около пет часа му се бяха обадили с нареждането да посрещне самолета на „Юнайтед“ от Бостън. Трябваше да търси мъж на четиридесет и пет, по професия лекар, който ще бъде в компанията на красива млада жена. Фамилиите им бяха Хауърд и Донър, а задачата му беше да ги държи под око. Операцията се оказа по-лесна от очакваното. Мъжът с якето установи самоличността на обектите си по най-простия възможен начин — като провери имената им в бюрото на „Ейвис“, от което току-що бяха наели кола.

Сега му оставаше само да ги следва от разстояние и да чака обаждането на човек, който по всяка вероятност ще пристигне от Маями. За тази работа получаваше обичайните петдесет долара на час, плюс разноските. Остана с впечатлението, че става въпрос за някаква семейна драма…

Хотелът беше елегантен. Съдейки по неугледния външен вид на Хейс, трудно би могло да се предположи, че този човек има толкова изтънчен вкус. Взеха си самостоятелни стаи, но Керъл настоя да отворят междинната врата.

— Хайде да не се правим на много скромни — каза тя, а той остана да се чуди какво ли пък означава това.

По време на полета и двамата отказаха да се докоснат до консервираната храна, затова Джейсън предложи първо да вечерят, а след това да отидат в клуб „Тотем“. Керъл се преоблече и събра очите на всички клиенти на изискания ресторант във фоайето. Джейсън беше видимо впечатлен от свежестта и, а когато поръча бутилка калифорнийско шардоне и метр д’отела и поиска личната карта, избухна в искрен смях. Инцидентът накара и Керъл да се усмихне, въпреки че според думите и отдавна и било писнало да я вземат за гимназистка, тъй като съвсем наскоро навършила двадесет и пет.

Някъде към десет вечерта, или един след полунощ източно време, те бяха готови да тръгват за клуб „Тотем“. Джейсън усети как клепачите му натежават, но Керъл се чувстваше отлично. За да избегнат евентуални затруднения, решиха да оставят колата на паркинга пред хотела и да вземат такси. Керъл призна, че двамата с Хейс са имали доста трудности, докато открият адреса на клуба.

Оказа се, че „Тотем“ се намира доста далеч от градския център на Сиатъл, на границата на един приятен жилищен квартал. Тук нищо не наподобяваше заплашителната атмосфера на бостънската „Бойна зона“. Клубът беше заобиколен от просторен асфалтиран паркинг, на който имаше доста свободни места, наоколо не се навъртяха пияници и просяци. Заведението приличаше на съвсем обикновен бар-ресторант, ако не се брояха фалшивите тотем-колове от двете страни на входа. Още със слизането си от колата Джейсън улови тътена на рок-музиката. Изтичаха към входа, за да се спасят от досадния дъждец.

Вътрешността беше далеч по-консервативна от тази на „Кабаре“. Джейсън веднага забеляза, че сред клиентите преобладават двойките, а не закоравелите пиячи, които се трупаха около подиума в Бостън. Тук имаше дори малък дансинг. Единствената прилика между двете заведения беше формата на бара — със същите извивки от двете страни на подиума — като в Бостън. — Тук няма топлес изпълнения — прошепна Керъл. Заведоха ги до едно сепаре на първо ниво, доста отдалечено от бара. Зад тях имаше още едно ниво. Келнерката постави картонени таблички пред всеки от тях и взе поръчката им.

Джейсън изчака да им донесат питиетата и попита Керъл дали вижда някъде собственика. Отначало тя поклати глава, но петнадесетина минути по-късно стисна ръката му и се наведе над масата:

— Ето го там…

Сочеше към млад мъж, който едва ли имаше повече от тридесет години. Беше облечен в смокинг с червена папионка, прикрепена от златна игла. Кожата му имаше маслинен цвят, а косато му беше синкаво-черна.

— Помните ли името му?

Тя поклати глава.

Джейсън се измъкна от сепарето и тръгна към съдържателя, който имаше приятелски открито момчешко лице. Стигна до бара и го потупа по рамото.

— Извинете, аз съм доктор Джейсън Хауърд от Бостън — представи се той.

Собственикът се обърна, на лицето му се появи изкуствена усмивка.

— Много ми е приятно — каза той. — Аз съм Себастиан Фран. Добре дошъл в „Тотем“…

— Мога ли да поговоря с вас?

Усмивката на младия мъж се стопи.

— Какво желаете?

— Ще ми трябват няколко минути, за да ви обясня…

— Много съм зает — отряза го Фран, — Може би по-късно.

Неподготвен за толкова категоричен отговор, Джейсън остана безмълвен, докато Фран си пробиваше път към клиентите в дъното на бара. После усмивката му се върна.

— Какво стана? — попита го Керъл когато се върна обратно в сепарето.

— Нямах късмет — призна той. — Прелетях пет хиляди километра, а този тип дори не пожела да разговаря с мен!

— В този бизнес хората са предпазливи — поклати глава тя. — Май ще е по-добре да опитам аз.

Без да чака съгласието на Джейсън, тя стана и излезе от сепарето, а той безмълвно гледаше как грациозната и фигура си пробива път към съдържателя. Докосна го по ръката и каза нещо, онзи кимна и се обърна по посока на Джейсън. След няколко секунди кимна повторно и се оттегли, а Керъл побърза да се върне на масата.

— След минутка ще е тук — съобщи тя.

— Какво му казахте?

— Спомни си коя съм — простичко отвърна момичето.

Какво ли означава това? — запита се Джейсън, после тръсна глава:

— А Хейс спомни ли си го?

— О, да, без проблеми…

И наистина, само десетина минути по-късно Себастиан Фран направи един пълен кръг из заведението и спря при тяхната маса.

— Моля да ме извините за грубото отношение. Не знаех, че сте приятели.

— Няма нищо — махна с ръка Джейсън, без да е напълно сигурен какво има предвид мъжът срещу него. Но тонът му беше много приятелски.

— Какво мога да направя за вас?

— Керъл казва, че помните доктор Хейс.

Себастиан се обърна към младата жена:

— Мъжът, с когото бяхте последният път?

Тя кимна.

— Разбира се, че го помня. Той беше приятел на Артър Колър.

— Дали ще си спомните за какво разговаряхте? — попита с надежда Джейсън. — Това може да се окаже много важно…

— Джейсън работеше заедно с Алвин — вметна Керъл.

— Нямам никакъв проблем да си спомня и веднага ще ви кажа — кимна Себастиан. — Човекът искаше да го водя за сьомга.

— На риболов!? — възкликна Джейсън.

— Да. Каза, че иска да хване няколко големи парчета, но не му се ходи прекалено далеч. Казах му да отиде до Сидар Фолс.

— И това е всичко? — попита със свито сърце Джейсън.

— Говорихме десетина минути и за „Сиатъл Суперсоникс“ — сви рамене съдържателят.

— Благодаря, че ни отделихме от времето си — каза Джейсън.

— Няма нищо — усмихна се Себастиан и стана. — Съжалявам, но трябва да продължа с обиколката си.

Ръкуваха се, човекът ги покани да се отбият пак, после се разделиха.

— Не мога да повярвам — прошепна Джейсън. — В момента, в който напипам някаква следа, всичко изведнъж се оказва майтап… Риболов!

По молба на Керъл се задържаха още половин час, за да изгледат програмата. Когато най-сетне се прибраха в хотела, Джейсън се чувстваше напълно изтощен. Часът беше четири сутринта в четвъртък според Източното време измерване. Набързо се съблече и се мушна между чаршафите. Посещението в клуб „Тотем“ се оказа пълно разочарование и сега цялата му надежда бе насочена към университета на щат Вашингтон. Вече се унасяше, когато на междинната врата се почука. Керъл обяви, че не може да спи и на всичкото отгоре умира от глад. Не биха ли могли да си поръчат нещо в стаята? Джейсън се чувстваше длъжен да бъде кавалер и кимна с глава. Поръчаха бутилка шампанско и чиния пушена сьомга.

Керъл седна на ръба на леглото му. Беше облечена в тясна плетена роба, пръстите и елегантно държаха хапките с риба и кракерси. Започна да говори за детството си, преминало в околностите на Блумингтън, Индиана. Джейсън мълчеше и слушаше, изненадан от словоохотливостта и. Като малко момиче живеела във ферма и всяка сутрин преди училище трябвало да дои кравите. Той ясно си я представи как го прави, вероятно, защото свежестта и някак се връзваше именно с такава дейност. Но продължаваше да му бъде трудно да свърже някогашния и живот с това, което вършеше днес. Много му се искаше да разбере как е поела по този път, но не смееше да попита. Освен това изтощението му постепенно взе връх и клепачите му натежаха. Скоро потъна в дълбок сън. Керъл внимателно го покри с одеалото и се прибра в стаята си.