Смъртен страх

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Звънецът зажужа и Джейсън изтича да отвори. През матираното стъкло на входната врата се виждаше усмихнатото лице на Шърли. Той и отвори и отстъпи крачка назад, за да се наслади на безупречното и както винаги облекло. Тази вечер беше облякла минипола от черна кожа, над която се спускаше дълъг жакет от червен велур.

— Кърън обади ли се? — попита тя, докато се насочваше към вътрешността на апартамента.

— Още не — отвърна Джейсън и внимателно сложи всички резета на входната врата.

— А сега започвай да докладваш — подхвърли тя и съблече жакета си. Под него се показа мек пуловер от кашмир. Тя седна на ръба на дивана, сключи ръце в скута си и зачака.

— Това, което ще чуеш, няма да ти хареса — предупреди я той, докато се отпускаше до нея.

— Вече направих опит да се подготвя — тръсна глава тя. — Хайде, започвай!

— Първо ще ти дам малко предварителна информация. Ако не разбираш същността на последните изследвания на процеса на стареене, едва ли ще възприемеш много от това, което ще ти кажа…

През последните години учени като Хейс правят огромни усилия да забавят този процес. Основната част от работата им е съсредоточена на клетъчно ниво, като експериментите се проверяват главно върху мишки и плъхове. Мнозинството изследователи стигат до заключението, че стареенето е естествен процес на генетична основа, който се регулира от невроендокринни, имунни и хуморални фактори.

— Вече ме изгуби като слушател — призна Шърли и шеговито вдигна ръце.

— В такъв случай ще ти предложа едно питие — надигна се той.

— Какво?

— Бира, концентрат, каквото пожелаеш…

— Май ще предпочета бира.

Джейсън отиде в кухнята, отвори хладилника и извади две студени кутийки „Купе“.

— Всички доктори сте един дол дренки! — оплака се Шърли, след като отпи една глътка. — Винаги правите нещата максимално сложни.

— В случая наистина са сложни — отвърна Джейсън и се върна на мястото си. — Молекулярната генетика се докосва до основите на самия живот. Изследователската дейност в тази област е доста рядка, при това не само поради опасността да бъдат създадени нови и смъртоносни вируси и бактерии. Плашещо е да си играеш с живота и смъртта и всеки от тези учени го знае. Трагедията на Хейс не се съдържа във факта, че се е провалил, а обратно — във факта, че е успял.

— Какво е открил?

— След малко ще стигнем и до това — отвърна Джейсън, отпи едра глътка бира и избърса уста с опакото на дланта си. — Нека ти представя нещата по друг начин. Всички ние навлизаме в пубертета горе долу по едно и също време, узряваме и стареем и ако не се намесят болестите или катастрофите — умираме приблизително на една и съща възраст. Шърли кимна с глава.

— Това е така, защото нашите организми са генетично програмирани и следват своя вътрешен ритъм. С течение на времето едни гени се включват в действие, а други се изключват. Точно този процес е привлякъл вниманието на Хейс. Той е изучавал различните начини, по които хуморалните сигнали от мозъка контролират растежа и сексуалната зрелост. Изолирайки няколко от тези хуморални протеини, той изследва въздействието им върху периферните тъкани. Надявал се е да разбере какво кара клетките да започнат да се делят, или да спрат да се делят…

— Дотолкова и аз разбирам — кимна Шърли. — Това беше една от причините да го назначим. Надявахме се да направи епохално откритие в областта на лечението на рака…

— Сега ще ми позволиш едно малко отклонение — погледна я Джейсън. — Един друг учен на име Денкла също експериментира върху проблемите на стареенето. Той вади по оперативен път хипофизата на опитни животни — най-често плъхове, подменя съответните хормони и отново я вкарва в организма. По този начин постига значително по-дълъг живот на тези плъхове… Замълча и отново погледна към Шърли.

— Трябва ли да кажа нещо? — попита тя.

— Не ти ли щраква нещо като ти описвам опитите на Денкла?

— По-лесно е ти да ми кажеш — направи гримаса тя.

— Денкла стига до извода, че хипофизата изпуска не само хормоните на растежа и пубертета, но и хормона на стареенето, който той нарича „хормон на смъртта“.

— Това звучи страшно жизнерадостно — нервно се усмихна Шърли.

— Предполагам, че по време на своите експерименти Хейс се е натъкнал именно на този „хормон на смъртта“, който е открил Денкла — продължи Джейсън. — И затова нарича откритието си иронично — търси стимулатори на растежа, но открива хормон, който причинява бързо стареене и смърт.

— Какво ще стане, ако този хормон бъде инжектиран на някого? — попита Шърли.

— Нищо особено, ако се администрира изолирано — сви рамене Джейсън. — По всяка вероятност опитният екземпляр ще усети някои симптоми на стареене, но хормонът бързо ще бъде усвоен и ефектът му ще бъде ограничен. Хейс обаче не изследва този хормон в изолирано състояние. Той е наясно, че той се задейства по същия начин, по който се задействат хормоните на растежа и съзряването. Проявява огромен интерес към жизнения цикъл на сьомгата, която умира броени часове, след като си хвърли хайвера. Според мен той е успял да извлече хормона на смъртта от главите на сьомгите, които са му доставили. Точно това е била същността на работата, за която е сключил договор с „Джийн Инк.“. Успял да изолира включващия фактор, той възлага на Хелене задачата да създаде големи количества от него, използвайки техниката за рекомбиниране на ДНК, осигурена му от лабораторията в ГХП.

— Но защо му е трябвало да произвежда този хормон? — учуди се Шърли.

— Според мен се е надявал да създаде моноклонални антитела, които да блокират секрецията на хормона на смъртта и по този начин да прекратят процеса на стареене…

Джейсън замълча, внезапно осъзнал какво е имал предвид Хейс, когато казвал, че откритието му има връзка с женската красота — че то ще съхрани за дълго време добрия външен вид на момичета като Керъл.

— Какво ще стане, ако този включващ фактор бъде инжектиран на някого? — продължи с целенасочените си въпроси Шърли.

— Ще задейства хормона на смъртта по начина, по който става при сьомгата. Със съвсем същите резултати… В рамките на три-четири седмици обектът ще остарее и ще умре. Никой няма да знае какво се е случило. На този етап трябва да спомена и за най тежките си подозрения — някой се е добрал до изкуствено създадения в нашата лаборатория хормон и е започнал да го инжектира на пациентите. По всяка вероятност става въпрос за психично болен тип, но друго обяснение нямам, Хейс е разбрал за това — може би докато е бил на посещение при болния си син, може би по друго време. Тогава са му инжектирали и хормона. Мисля, че ако не беше умрял онази вечер в ресторанта, той щеше да бъде ликвидиран по друг начин…

— Как разбра всичко това? — прошепна Шърли и раменете и неволно потръпнаха.

— Проследих отделните етапи в експерименталната дейност на Хейс. Когато убиха Хелене започнах да си давам сметка, че твърденията му за важно откритие са верни, също както и твърдението му, че някой иска да го убие…

— Но Хелене е била изнасилена от неизвестен престъпник!

— Естествено. Нали полицията трябва да бъде заблудена? През цялото време имах чувството, че тази жена знае повече за изследователската дейност на Хейс, отколкото споделя с нас, И това чувство се превърна в увереност, когато разбрах, че между двамата има и интимна връзка.

— Но кой би искал да убива пациентите ни? — с отчаяние попита Шърли.

— Някой социопат. От сорта на онзи, който беше вкарал цианид в хапчетата тиленол. Днес си направих труда да извадя компютърни разпечатки на смъртността и оцеляването на пациентите ни. Резултатите са невероятни. Наблюдава се рязко увеличение на смъртните случаи при пациенти на ГХП над петдесетгодишна възраст, които са хронично болни или водят нездравословен и рисков начин на живот… — Джейсън рязко млъкна, после изръмжа:

— По дяволите!

— Какво има? — попита Шърли и се огледа нервно, сякаш опасността се беше промъкнала в стаята.

— Забравих нещо — поясни той. — Направих разпечатките за всеки месец поотделно, но не ги свързах с всеки лекар поотделно…

— Мислиш, че зад всичко това стои лекар? — изгледа го с присвити очи тя.

— Лекар или сестра — убедено кимна с глава Джейсън. Включващият фактор трябва да е от семейството на полипептидните протеини, който задължително се инжектира. В случай, че се поеме орално, той ще бъде унищожен от стомашните сокове…

— Господи, Боже мой! — простена Шърли и скри лице в шепите си. — А пък аз си въобразявах, че имам най-тежките проблеми на света! — Напълни дробовете си с въздух и вдигна глава: — А възможно ли е да грешиш, Джейсън? Може би става въпрос за компютърна грешка. Такива, Бог ми е свидетел, стават достатъчно често…

Джейсън меко сложи ръка върху рамото и. Съзнаваше, че империята, за която тази жена се беше борила със зъби и нокти, е на път да се срути.

— Не греша — тихо рече той. — Тази вечер свърших и една друга работа… Отидох да видя сина на Хейс в Хартфорд.

— И?

— Пълен ужас. Всички деца в неговото отделение са били инжектирани с включващия фактор. По всяка вероятност той действа по-бавно на обекти в предпубертетна възраст и затова момчетата все още са живи. Вероятно става въпрос за нещо като състезание между хормона на смъртта и другите хормони в детския организъм. Но всички изглеждат като стогодишни старци…

Раменете на Шърли отново потръпнаха.

— По тази причина поисках името на сегашния медицински директор на Хартфорд — добави Джейсън.

— Мислиш, че е Питърсън? — вдигна глава тя.

— Не знам със сигурност, но при всички случаи той трябва да е един от главните заподозрени — отговори Джейсън.

— Може би трябва да отидем в клиниката и да проверим още веднъж компютърните разпечатки. И да пуснем онази за отделните лекари, която си забравил…

Джейсън понечи да отговори, но в същия момент някой звънна на вратата. И двамата подскочиха.

Джейсън се изправи с разтуптяно сърце, а Шърли остави чашата си на масата.

— Кой може да е това? — попита шепнешком тя.

— Не знам — промърмори Джейсън. Керъл беше инструктирана да не мърда от дома си, а Кърън би се обадил, преди да дойде.

— Какво ще правим? В гласа на младата жена се промъкна паниката.

— Ще сляза да погледна кой е…

— Разумно ли е?

— Да имаш по-добра идея?

Шърли поклати глава.

— Само не отваряй, моля те! — прошепна тя.

— За луд ли ме мислиш? О, забравих да ти кажа… Мен също се опитаха да ме убият.

— Не! Къде?

— На едно затънтено място източно от Сиатъл… Той пристъпи към вратата на апартамента и дръпна резетата.

— Може би е по-добре да не слизаш! — спря го с разтреперан глас Шърли.

— Трябва да разбера кой е — поклати глава Джейсън и надникна над перилата. Пред матираното стъкло на външната врата се беше очертала неясна фигура.

— Бъди внимателен, моля те!

Джейсън мълчаливо започна да слиза. Колкото повече наближаваше вратата, толкова по-едра му се струваше фигурата отвън. Беше обърната с лице към домофона и яростно натискаше звънеца. В един момент рязко се завъртя и долепи нос до стъклото. Джейсън се оказа очи в очи с раздразнената физиономия на Бруно, културистът-кошмар. Без да се бави нито секунда повече, той се обърна и изтича обратно по стълбите. Вратата зад гърба му се разтърси от тежки удари.

— Кой е?

— Един мой познат с много мускули и малко мозък — отвърна Джейсън, докато отново поставяше резетата. — Единствено той знаеше, че съм заминал за Сиатъл… — Обзет от ужасно подозрение, той изтича в антрето и грабна телефонната слушалка. — По дяволите! — Пусна слушалката и опита втория апарат в спалнята. — Някой ми е прекъснал телефона!

— Ами сега?! — извика обзетата от паника Шърли. — Какво ще правим сега?!

— Изчезваме! Нямам никакво намерение да бъда хванат в капан! — Джейсън издърпа едно от чекмеджетата в антрето и започна да рови за ключа от портала, през който се излизаше на тясната алея, свързваща сградата с Уест Сидар стрийт. Отвори прозореца на спалнята, прехвърли се на аварийната стълба и помогна на Шърли да стори същото. Един по един се спуснаха в малката градинка, сред която призрачно се белееха обезлистени брези. С няколко скока се озоваха при железния портал и Джейсън бръкна в джоба си за ключа. Тясната уличка беше тиха и пуста, мракът беше насечен от ограничените кръгове светлина, които хвърляха газовите лампи по Бийкън Хил. Нищо не помръдваше.

— Хайде, да тръгваме! — прошепна Джейсън и дръпна младата жена по посока на Чарлс.

— Колата ми остана на площад Луисбърг! — запъхтяно промърмори Шърли, напрегната до крайност, за да не изостава от широката му крачка.

— Моята също. Но няма начин да се върнем, затова ще вземем колата на един приятел…

На Чарлс стрийт имаше неколцина пешеходци, главно около денонощно отворената закусвалня на „7-единадесет“. Джейсън се поколеба дали да не повика полицията оттам, но вече не се чувстваше в капан и беше започнал да се успокоява. Освен това искаше да провери още веднъж компютъра на ГХП преди да говори с Кърън.

Тръгнаха покрай масивните правителствени учреждения на Чеснът стрийт. Няколко души си разхождаха кучетата и Джейсън се почувства малко по-сигурен. Малко преди Бримър стрийт хлътна в един покрит платен паркинг, даде десет долара на пазача и поиска колата на приятеля си. За щастие човекът го позна и отиде да изкара едно тъмносиньо БМВ.

— Мисля, че ще е най-добре, ако отидем у дома — промърмори Шърли, докато сядаше на дясната седалка. — Оттам ще звъннем на Кърън и ще му кажем къде се намираш.

— Първо искам да се отбия в клиниката — поклати глава Джейсън.

Движение почти нямаше и това им позволи да стигнат до ГХП за по-малко от десет минути.

— Няма да се бавя — каза Джейсън докато спираше пред входа. — Ще дойдеш ли, или предпочиташ да чакаш тук?

— Не ставай глупав — промърмори Шърли и отвори вратата. — Искам да видя с очите си тези графики.

Размахаха личните си карти пред нощната охрана и взеха асансьора, макар и само за един етаж.

Службата по почистване беше оставила клиниката в безупречно състояние — списанията бяха подредени по рафтовете, кошчетата за боклук бяха опразнени, подът блестеше с току-що нанесена полираща паста. Джейсън влезе в кабинета си, седна зад бюрото и включи компютъра. — Ще звънна на Кърън — подвикна Шърли от стаята на секретарките.

Той махна с ръка, за да покаже, че не чува, но очите му останаха заковани върху екрана. Първата му работа беше да поиска идентификационните номера на всички лекуващи лекари. Най-много го интересуваше този на Питърсън. Компютърът светкавично изпълни заповедта и беше инструктиран да раздели пациентите на ГХП според лекуващите лекари. Джейсън се зае да изготвя графика на смъртните случаи в отделните групи през последните два месеца. Очакваше пациентите на Питърсън да бъдат някъде около контролните цифри, тъй като всеки психопат би експериментирал на първо място с хората, които са му подръка. Шърли влезе в кабинета и застана до главата му.

— Приятелят ти Кърън още го няма — съобщи тя. — Обадил се в участъка да предупреди, че може би ще се забави още един-два часа…

Джейсън само кимна, погълнат от бавно очертаващите се криви. След петнадесетима минути беше готов. Наведе се над принтера и започна да подрежда листовете.

— Всички изглеждат еднакви — отбеляза Шърли зад рамото му.

— Права си — призна той. — Включително и тези на Питърсън. Това не го изключва от кръга на заподозрените, но не ни помага особено… — Хвърли замислен поглед към компютъра, опитвайки се да открие още някой полезен показател. Не му хрумна абсолютно нищо.

— Е, толкоз по въпроса с гениалните идеи — въздъхна той. — Оттук нататък нещата ще трябва да бъдат поети от полицията…

— В такъв случай да тръгваме — изправи се Шърли. — Изглеждаш на прага на припадъка…

— Така се и чувствам — промърмори Джейсън и с усилие се надигна.

— Това ли са графиките, които си извадил по рано? — попита младата жена, сочейки към купчината разпечатки на терминала.

Той кимна с глава.

— Защо не ги вземем? Бих искала да ми ги обясниш…

Джейсън натика купчината в един голям плик от кафява хартия.

— Дадох на полицаите домашния си телефон — подхвърли Шърли. — Най-добре е да изчакаме там. Ял ли си нещо?

— Някаква гадна самолетна храна, но имам чувството, че беше преди няколко дни — призна унило Джейсън.

— У дома имам малко студено пиле. Не е кулинарен шедьовър, но…

— Страхотно!

Слязоха при колата и Джейсън я попита дали има нещо против тя да кара, за да може малко да си почине и да обмисли нещата.

— Разбира се, че нямам — каза тя и пое ключовете от ръцете му.

Той седна на дясната седалка и хвърли плика отзад. Закопча колана, изпъна се и затвори очи. Опита да си представи всички начини, по които на пациентите са били инжектирани смъртоносните хормони. Оралното поемане беше изключено, значи трябваше да се открият контактите на престъпника с пациентите, пристигнали в клиниката за общи изследвания. По време на тези изследвания се взема кръв за анализ, но вакуумните спринцовки изключват инжектирането на каквото и да било. Съвсем другояче стоят нещата при хоспитализираните пациенти — те са обект на всякакви инжекции, по всяко време — най-често със системи физиологичен разтвор.

Когато Шърли паркира пред дома си, той все още не беше стигнал до някакво по-солидно заключение. Отвори вратичката на колата, спъна се и замалко не падна на алеята. Краткото отпускане само влоши състоянието му. Пресегна се към задната седалка, за да прибере плика.

— Чувствай се като у дома си — направи широк жест с ръка Шърли, докато го въвеждаше в хола.

— Нека проверим дали не се е обаждал Кърън — нетърпеливо подхвърли той.

— Само след минутка ще го сторя — обеща Шърли. — Защо не си забъркаш едно питие, докато притопля пилето?

Твърде уморен, за да спори, Джейсън се приближи до бара и си наля малко „Дюърс“ върху няколко бучки лед, след което се тръшна на дивана. Докато чакаше Шърли, отново се запита как е бил въведен отключващият фактор в организмите на нещастните пациенти. Възможностите не бяха особено много. Ако не е бил инжектиран, значи е бил вкаран посредством ректални супости или някаква друга форма на контакт със слизестата мембрана. Повечето от пациентите с пълни изследвания са били обработени с бариева клизма, чрез която също би могла да стане въпросната интервенция. Отпи глътка уиски и вдигна глава към Шърли, която се появи със студеното пиле и някаква салата.

— Да ти сипя ли едно питие? — попита той.

Тя сложи подноса на масичката за кафе и кимна:

— Защо не? Предугадила опита му да стане, вдигна ръце и добави: — Не мърдай, сама ще си налея…

Той остана на място и проследи движенията и. Сети се за капките за очи в момента, в който видя как пуска няколко капки вермут във водката си. Всички пациенти с назначени пълни изследвания преминават през очния кабинет, където им пускат капки в очите за разширение на зениците. Ако някой е решил да вкара в организмите им отключващия фактор на смъртоносния ген, той едва ли ще намери по-подходящо място от слизестата очна мембрана, която моментално ще го абсорбира. В допълнение на всичко това и като се вземе предвид, че въпросният фактор е вкаран тайно в обикновеното лекарство за очи, неговото въвеждане в организма може да бъде направено от всеки лекар или сестра, които нямат никаква идея какво всъщност правят. Усети как главата му започна да пулсира. Откритието на пътя, по който би могла да се умъртви една доста голяма маса пациенти, изведнъж му помогна да изпита реално чувство за опасност. Психопатът-убиец е факт и той е някъде там, на свобода…

Шърли се върна от бара, механично разклащайки питието в чашата си. След миг колебание Джейсън реши временно да и спести последните си разкрития.

— Някакви послания от Кърън? — вдигна глава той.

— Няма — поклати глава Шърли и му хвърли един озадачен поглед. За миг му се стори, че е в състояние да прочете мислите му като отворена книга.

— Имам въпрос — колебливо подхвърли тя. — Отключващият фактор на смъртоносния хормон не е ли част от някакъв естествен процес?

— Това е точно така — кимна Джейсън. — И по тази причина патологията не може да ни предложи Бог знае каква помощ. Всички жертви, включително Хейс, умират от тъй наречените „естествени причини“. Отключващият фактор само усилва максимално действието на един определен ген, който е активиран още през пубертета.

— Искаш да кажеш, че започваме да стареем още през пубертета? — смаяно попита Шърли.

— Така е според редица съвременни теории — кимна Джейсън. — Но този процес очевидно протича постепенно и набира скорост в залеза на живота — когато падат нивата на хормоните на секса и на растежа. Отключващият фактор вероятно задейства „хормона на смъртта“ отведнъж, а не постепенно. А при възрастен индивид, чийто хормон на растежа е слаб, това предизвиква бърз процес на стареене — като при сьомгата. По мое предположение той приключва в рамките на три седмици. Ограничаващият фактор е сърдечно-съдовата система — тя поддава първа и причинява смърт. Но напълно възможно е тази роля да изиграят и други органи…

— Но стареенето е естествен процес — държеше на своето Шърли.

— Стареенето е част от живота — кимна Джейсън. — В еволюционно отношение то е толкова важно, колкото и растежът. Разбира се, че е естествен процес. — На лицето му изплува бледа усмивка: — Хейс беше напълно прав като нарече откритието си иронично. След всичките мъчителни дейности по посока забавяне на стареенето, откритието на неговия живот на практика го ускорява неколкократно…

— Но след като стареенето и смъртта имат еволюционна стойност, те трябва да имат и социална стойност — не се отказваше Шърли.

Джейсън я погледна с нарастващо чувство на тревога. Много му се искаше да не е толкова уморен. Мозъкът му пращаше сигнали за опасност, които умората му пречеше да дешифрира. Приемайки мълчанието му за съгласие, Шърли продължи:

— Нека го кажа по друг начин. Медицината като цяло е изправена пред предизвикателството да предлага качествени грижи на ниска цена. Но поради увеличената продължителност на живота, болниците са пълни с възрастно население, чийто живот се поддържа на много висока цена. Това не само изразходва икономическите ресурси, но и енергията на медицинския персонал. Да вземем за пример ГХП — в началото тя се справяше много добре, просто защото основната маса пациенти бяха сравнително млади и здрави хора. Но днес, двадесет години по-късно, те вече са по-възрастни и се нуждаят от много повече грижи и здравно обслужване. Ако процесът на стареенето се ускори — разбира се, при строго определени обстоятелства — това може да се отрази благоприятно както на пациентите, така и на болницата…

Младата жена помълча известно време, после добави:

— Най-важното в случая е възрастните и болните да стареят и умират по-бързо. Така ще избегнат страданията, а и ще спестят скъпата медицинска помощ за поддържане на живота им.

Изтощеният мозък на Джейсън започна бавно да схваща смисъла на това, което чува, едновременно с него се пробуди и ужасът му. Макар да му се искаше да изкрещи, че това, което предлага, е форма на легално убийство, той не беше в състояние да отвори уста и продължаваше да седи на ръба на дивана като птичка, попаднала под хипнотизиращия поглед на отровна змия.

— Имаш ли представа колко струва да се поддържа живота на умиращите старци в болница, Джейсън? — попита Шърли, отново приела мълчанието му за съгласие. — При това за продължително време — понякога месеци наред? Имаш ли, а? Ако медицината не изразходва толкова много средства за умиращите, тя ще може много по-добре да помага на живите. Ако ГХП не е задръстена от пациенти на средна възраст, които са обречени да боледуват поради нездравословен начин на живот, представяш ли си какво бихме могли да направим за младите? Нима пациентите, които нехаят за здравето си — като заклетите пушачи и пиячи, или наркоманите, не ускоряват доброволно края си? Толкова ли е погрешно да ускорим смъртта им, за да не тежат на обществото?

Устата на Джейсън най-сетне се отвори да протестира, но думите му се губеха. Единственото, което успя да направи, беше да поклати глава.

— Не вярвам да не приемеш факта, че медицината не може да оцелее под бремето на хроничните здравни проблеми на физически негодните хора — онези същите пациенти, които в продължение на тридесет-четиридесет години са изтезавали телата, които Бог им е дал…

— Това не го решаваме ние с теб! — изкрещя най после Джейсън.

— Дори когато процесът на стареене се ускорява от една природна субстанция?

— Това е убийство! — извика Джейсън и мъчително се надигна.

Шърли също стана и бързо се насочи към двойния портал, който водеше към трапезарията.

— Влезте, господин Диас — подвикна тя и го отвори. — Аз направих каквото можах…

Устата на Джейсън изведнъж пресъхна, главата му бавно се завъртя към мъжа, когото за последен път беше видял в околностите на „Салмон Ин“. В ръката му имаше малък автоматичен пистолет немско производство, оборудван с подобен на пура заглушител.

Започна да отстъпва назад, докато гърбът му опря в далечната стена. Очите му се местеха от оръжието към красивото лице на убиеца, а оттам към Шърли, която го наблюдаваше спокойно, сякаш бяха на обикновено заседание на борда.

— Този път няма покривки — изръмжа Диас и усмивката му разкри два реда перфектни като на кинозвезда зъби. После пристъпи към него, вдигна пистолета на двайсетина сантиметра от главата-му и процеди с наслада:

— Сбогом, друже!…