Смъртта е моят занаят

13.

Гладън остана втренчен няколко секунди в яркия син екран, преди да започне. Това беше упражнение, с помощта на което обикновено се освобождаваше от напрежението и гнева. Този път обаче не му се удаде. Гневът направо го бе завладял.

Тръсна глава и положи компютъра в скута си. Изчисти екрана и започна да мести курсора от прозорец в прозорец, докато накрая го спря върху „Терминал“. Натисна ЕМТЕК и избра нужната му програма. Натисна бутона А и зачака да чуе острите звуци на компютъра, които издаваше, докато осъществяваше връзката. Всеки път беше като раждане. Ужасяващият писък на новороденото. След като връзката вече беше установена, на екрана се появи познатият поздрав.

След няколко секунди се появи и кодиран команден ред, очакващ първата парола на Гладън. Той въведе символите, изчака да ги приемат, после въведе и втората парола, когато получи достъп до командния ред. След малко паролата му беше одобрена и на екрана се появи предупредителното съобщение.

Гладън натисна бутона ЕМТЕК и компютърът го извести че има лично съобщение, което чака да го прочете, натисна нужните клавиши и съобщението от систем-оператор изпълни горната половина на екрана на лаптопа.

Гладън набра едно К и натисна ENTER, след което на екрана се появи маската за отговори. Той изпрати съобщение към подателя на първото съобщение.

След това се придвижи в главната директория на бюлетина за съобщенията. Накрая екранът се изпълни с директорията на таблата за съобщенията. Всяко табло съдържаше списъка на активните съобщения, които трябваше да се прочетат.

Той бързо набра необходимите команди, за да се придвижи в таблото с „Размишления & стонове“. Това беше едно от най-популярните табла. Той вече бе прочел по-голямата част от файловете, като бе предоставил и няколко свои. Всички те бяха оплаквания колко жесток й несправедлив е животът към тях. Как в някое друго време вкусовете и инстинктите им биха били приети за нормални. Според Гладън рубриката открай време бе съдържала повече стонове, отколкото размишления. Той отвори файла КУМИР НОЩ и отново се зачете в него.

Той го прочете още веднъж и усети до какви дълбини на съзнанието му бяха проникнали тези думи.

Върна се на главното меню и се прехвърли в бартерното табло да провери за някакви нови клиенти. Нямаше. Написа командата С, с която си вземаше довиждане. После изключи компютъра и го затвори.

Страшно му се искаше ченгетата да не бяха прибирали камерата му. Не можеше да рискува и да си я поиска обратно, а не можеше да си позволи покупката на нова с парите, които му бяха останали. Знаеше обаче много добре, че без камерата не би могъл да изпълни заявката, а това означаваше никакви пари. Надигащият се в него гняв плъзна като бръсначи през кръвта му, разрязвайки вътрешностите му. Реши да си изпише още пари чрез електронната сметка от Флорида и да си купи нова камера.

Приближи се до прозореца и загледа колите, които бавно пъплеха по Булеварда на залеза. Приличаше на безкраен подвижен паркинг. Толкова много дим и стомана. Толкова много плът. Закъде ли се бяха запътили? Зачуди се колко ли от онези в колите бяха като него. Колко от тях не намираха покой под непрестанните желания на кръвта и колко ли от тях усещаха препускащите по вените им бръсначи? Колко ли от тях бяха имали куража да се впуснат подир желанията си? Гневът запулсира с нова сила в слепоочията му. Беше израснал в нещо осезаемо, изпълнило вътрешностите му, черно цвете, разпростряло кълновете си в гърлото му, изтръгващо дъха му.

Той отиде до телефона и набра номера, който му бе дал Краснър. Суитцър вдигна след четвъртото позвъняване.

— Зает ли си, Суитцър?

— Кой се обажда?

— Аз съм. Как са хлапетата?

Всички инстинкти на Гладън му крещяха да затвори веднага. Недей да си имаш работа с ония от другия вид. Но той бе изпълнен с такова любопитство.

— Камерата ми е у теб.

Последва кратко мълчание.

— Господин Бризбейн, как сте?

— Чудесно, детективе, благодаря ти.

— Да, камерата ти е при нас и ти си в правото си да си я прибереш, щом си вадиш хляба с нея. Искаш ли да си определим една срещичка, на която да ти я дам?

Гладън притвори очи и стисна слушалката така, че Малко остана да я строши. Те знаеха. Ако не знаеха, щяха да го пратят на майната му с камерата. Но те знаеха Нещо. И искаха да го приберат. Отново. Въпросът беше Какво знаеха. Гладън беше на косъм да изкрещи в слушалката, но при Суитцър трябваше да се пипа умно. Никакви фалшиви движения.

— Ще си помисля.

— Хей, на мен ми се струва чудесна машинка. Не знам точно как работи, но нямам нищо против и аз да се сдобия с такава. Тук е, така че, ако искаш…

— Да ти го начукам, Суитцър.

Гневът му избухна и Гладън просъска думите си през стиснатите до счупване зъби.

— Виж, Бризбейн, просто си върша работата. Ако имап някакъв проблем, ела да се видим и ще ти помогна да го уредим. А ако ти трябва и шибаната камера, можеш да си я прибереш. Нямам обаче никакво намерение да стоя на телефона и да ти слушам…

— Имаш ли деца, Суитцър?

След известно мълчание детективът запита:

— Какво каза?

— Чу ме много добре.

— Да не заплашваш семейството ми, мръсен кучи син?!

Сега Гладън направи пауза. Някакъв звук се зароди дълбоко в гърлото му и прерасна в маниакален смях, Смя се до забрава, до сълзи, докато накрая вече нито чуваше, нито мислеше за нещо друго. И в един момент тресна слушалката върху апарата; смехът в гърлото му секна като прерязан с нож. Лицето му се бе изкривило до неузнаваемост и през стиснати зъби изкрещя на празната стая:

— Да ви го начукам!

Гладън отвори пак лаптопа си и влезе в директорията с фотоизображенията. Екранът на компютъра му представляваше последната дума на техниката, но графичната карта все още отстъпваше доста по качество на тези за настолните персонални компютри. Изображенията все пак бяха достатъчно ясни и го задоволяваха. Прегледа ги едно по едно. Представляваха зловеща колекция на живи и мъртви тела. По някакъв начин фотоизображенията го даряваха с утеха, с чувството, че държи под контрол нещата в живота си.

И въпреки това беше натъжен от видяното и от стореното от собствените му ръце. Тези малки пожертвувания. Принесени в жертва, за да може да излекува раните си. Знаеше колко себично беше всичко това, гротескния фундамент, който представляваха. А фактът, че той превръщаше тези пожертвувания в пари, рушеше покоя му, превръщайки го в самоомраза и отвращение от себе си. Суитцър и останалите имаха право. Той заслужаваше съдбата си на преследвано животно.

Претърколи се по гръб и се загледа в покрития с мухлясали петна от вода таван. Сълзи напираха в очите му, той ги затвори и се опита да заспи, да потъне в забрава.

Но неговият Вест Пал беше там, в мрака зад клепачите долу. Както винаги. Със застиналото лице и прореза на устата си.

Гладън отвори очи и погледна към вратата. Някой беше почукал. Бързо седна на леглото, дочувайки стърженето На ключ във външната ключалка. Проумя грешката, която бе допуснал. Суитцър бе проследил обаждането. Те знаеха, че ще се обади!

Вратата на стаята се отвори. На прага застана дребна чернокожа жена с бяла униформа и две хавлии, преметнати върху ръката й.

— Почистване на стаите — каза тя. — Съжалявам, че закъснях днес, но бях много заета. Утре ще оправя първо вашата стая.

Гладън бавно издиша и забеляза, че беше пропуснал да постави табелката НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ върху външната дръжка.

— Всичко е наред — произнесе той, като се надигна бързо, за да й попречи да влезе в стаята. — Сменете само хавлиите.

Докато ги поемаше, забеляза избродираното върху униформата й име. Еванджелин. Имаше хубавичко личице и той моментално изпита съжаление към нея заради работата й, да почиства мръсотиите на другите.

— Благодаря ти, Еванджелин.

Тя отмести погледа си от него и огледа стаята. Очите й се спряха върху леглото му. Още беше оправено. Не беше разгъвал завивките през нощта. После върна погледа си върху него и кимна с нещо като усмивка.

— Това ли желаете само?

— Да, Еванджелин.

— Приятен ден.

Той затвори вратата след нея и се обърна. Върху леглото лежеше отворен лаптопът му с едно от фотоизображенията върху екрана. Той се приближи до леглото и загле-Аа картината, без да пипа компютъра. После се върна до вратата, отвори я и застана на прага, където бе стояло Момичето. Погледна към компютъра. Виждаше се. Мом-Цето върху снега и онова, което на фона на блестящия ял сняг не можеше да бъде нищо друго, освен кръв. Той моментално се озова до леглото и натисна аварийния клавиш, който беше програмирал специално за такива случаи. Вратата още беше отворена. Гладън се замисли какво да прави. „Господи, каква грешка!“ — казаси.

Отиде до вратата и надникна в коридора. Еванджелин беше в дъното му, застанала до количката със спалното бельо. Извърна се към него с безизразно лице. Но той беше длъжен да се увери. Не можеше да подлага на риск нищо, доверявайки се само на лицето на това момиче.

— Еванджелин — каза, — размислих. Стаята ми има нужда от почистване. Искам тоалетна хартия и сапун.

Тя остави бележника, в който пишеше нещо, и се наведе да извади тоалетна хартия и сапун от долната секция на количката. Гладън я наблюдаваше пъхнал ръце в джобовете. Тя дъвчеше дъвка и правеше балони. Сякаш беше невидим или някакво нищожество. Поведението й бе крайно оскърбително.

Когато тя се приближи с хартията и сапуна, той не извади ръце от джобовете си. Само отстъпи крачка назад, за да я пусне в стаята. Щом момичето влезе, той отиде до количката и погледна бележника, който беше най-отгоре. Срещу номера на стаята му имаше забележка: „Само хавлии.“

Гладън се огледа. Мотелът представляваше двуетажна постройка с по двайсет и четири стаи на етаж и с двор. На горния етаж в отсрещното крило видя още една количка. Беше оставена пред една отворена врата, но камериерката не се мяркаше никъде. Басейнът по средата на двора беше празен. Прекалено студено беше. Не се виждаше никакъв човек.

Върна се в стаята си и затвори вратата в момента, в който Еванджелин се показа от баннтн с найлоновата торба от кошчето за отпадъци.

— Трябва да държим вратите на стаите отворени, когато почистваме, сър. Такива са правилата.

Той застана пред вратата.

— Видя ли снимката?

— Какво? Сър, трябва да отворя…

— Видя ли снимката върху екрана на компютъра? На леглото?

Той посочи към лаптопа, без да откъсва поглед от очите й. Тя изглеждаше объркана, но не се обърна.

— Каква снимка?

Погледна към леглото и после пак към него с объркан вйд и нарастващо раздразнение върху лицето си.

— Не съм вземала нищо. Можете да се обадите на госродин Барс, ако мислите, че съм взела нещо. Аз съм честно момиче. Нека някое от другите момичета да ме претърси. Не съм вземала фотографията ви. Аз дори не знам за каква снимка ми говорите.

Гладън я гледа известно време и после се усмихна.

— Знаеш ли, Еванджелин, мисля, че може би си честно момиче. Но съм длъжен да проверя, нали знаеш.