Смъртта е моят занаят

23.

Събота сутринта се качихме на един хеликоптер в Куантико до Нашънъл, откъдето взехме малък самолет на бюрото, с който отлетяхме за Колорадо към мястото, където беше загинал брат ми. Там беше и най-прясната следа. Бяхме аз, Бакъс, Уолинг и един специалист по съдебна медицина на име Томпсън, който присъстваше на съвещанието от предната нощ.

Под якето си носех светлосиня риза с инициалите „ФБР“ върху джобчето. Уолинг бе почукала на вратата ми сутринта и ми я бе подала с усмивка. Това беше прекрасен жест, но ми бе неприятно, че трябва да чакам да стигнем в Денвър, за да се облека в моите дрехи. Но въпреки това беше по-добре, отколкото да облека ризата, която бях носил два дни.

Пътуването протичаше нормално и аз седях отзад, три реда зад Бакъс и Уолинг. Томпсън седеше зад тях. Из-Ползвах времето, като четях биографичните бележки за По в книгата, която бях купил, и вкарах бележките си в лаптопа.

По средата на полета Рейчъл стана от мястото си и Дойде при мен. Беше в джинси, зелена кадифена риза и високи ботуши. Отметна косата си назад, докато се настаняваше на съседната до моята седалка, и лицето й се открои сякаш в рамка. Беше красива и аз внезапно проумях, че за по-малко от двайсет и четири часа бях прекрачил от единия на другия полюс: след като я бях ненавиждал, сега я желаех.

— Какво си мислиш сега, след като се връщаш обратно в Денвър?

— За брат ми. Ако пипнем престъпника, може би ще разбера как се е случило. Още не мога да повярвам.

— Бяхте ли близки с него?

— През повечето време. — Не исках да мисля за това, — Но през последните няколко месеца, не… Беше се случило преди това. Беше нещо доста цинично, като си помисли човек. Така добре се разбирахме и в следващия момент ни се повръщаше един от друг.

— По-голям ли беше или по-млад?

— По-голям.

— С колко?

— Три минути. Ние бяхме близнаци.

— Не знаех.

Кимнах и тя се навъси, сякаш това, че сме били близнаци, правеше загубата още по-болезнена. А може би наистина беше така.

— В докладите това не бе отбелязано.

— Вероятно са решили, че не е важно.

— Е, може би това обяснява защо ти…, винаги съм се чудела на близнаците.

— Искаш да кажеш дали съм получил от него телепатично съобщение през нощта, когато е бил убит? Не. Такива неща при нас не се случваха. А дори и да ги е имало, никога не съм успявал да ги забележа, а и той никога не ми е споменавал за такова нещо.

Тя кимна и аз се обърнах за няколко секунди към илю-минатора. Беше ми хубаво с нея въпреки обстоятелствата, при които се запознахме. Но аз започвах да подозирам, че Рейчъл Уолинг е способна да предразположи и най-лошия си враг.

Опитах се да науча нещо за личния й живот. Спомена брака, за който вече знаех от Уорън, но не сподели много за бившия си съпруг. Каза, че отишла в Джорджтаун Да учи психология и била наета на работа от бюрото последната си година от следването. Не скри, че бързо е напреднала в бюрото благодарение на това, че е жена с юридическо образование.

— Родителите ти сигурно се гордеят много с теб — предположих аз.

Тя поклати глава.

— Не?

— Майка ми си отиде, когато бях още малка. Не съм я виждала много отдавна. Не знае нищо за мен.

— А баща ти?

— Баща ми умря, когато бях много млада. Знаех, че съм прекрачил границата на обикновения разговор. Но инстинктът ми на журналист ме тласкаше да задам следващия въпрос, винаги онзи, който най-малко очакваха. Усещах, че тя иска да каже още, но няма да го направи, ако не я запитам.

— Какво се случи?

— Беше полицай. Живеехме в Балтимор. Самоуби се.

— О, Господи! Рейчъл, извинявай. Не трябваше да…

— Не се притеснявай, всичко е наред. Исках да го знаеш. Мисля, че всичко е свързано с това, което представлявам и каквото правя. Може би е така и с брат ти и таяистория. Затова искам да знаеш, че съжалявам за грубото си отношение.

— Не се притеснявай за това.

— Благодаря ти.

Замълчахме за момент, но усетих, че разговорът ни още не е приключил.

— Изследването на самоубийствата съвместно с фондацията, това ли…

— Да, затова се заех с тази задача.

Отново замълчахме, но не се чувствахме неудобно. След известно време тя стана, отиде до складовото помещение отзад и донесе на всички газирана вода, а Бакъс се пошегува, че имаме отлична стюардеса. Тя отново седна до мен. Когато възобновихме разговора, опитах се да изместя темата от спомените за баща й.

— Не ти ли липсва някога практиката на психиатъра? — запитах. — Не е ли била това основната причина, по която си тръгнала да следваш?

— Ни най-малко. Тази работа ми доставя много по-голямо удовлетворение. Сигурно до този момент от взаимоотношенията си със социопатите съм натрупала пове-че опит, отколкото повечето психиатри събират за цял живот.

— И при това работиш само с агенти.

Тя се изсмя.

— Само ако знаеше какво е.

Може и да се дължеше на факта, че беше жена, но усетих, че беше по-различна от другите агенти, които познавах и с които ми се беше налагало да работя през годините. Не беше толкова заядлива като тях, повече слушаше, отколкото да говори, не беше просто изпълнител, а мислеше с главата си. Започнах да чувствам, че бих могъл да споделя с нея всяка своя мисъл по всяко време, без да се тревожа за последствията.

— Да вземем например Торсън — казах. — Сякаш носът му е прекалено дълъг, та си го е навирил да не би случайно да го одраека някъде.

— Съвсем точно — отвърна тя, като съпроводи думите си с пресилена усмивка и тръсна глава.

— Какво му е всъщност?

— Ядосан е.

— На какво?

— На много неща. Има си ги достатъчно. Включително и на мен. Беше ми съпруг.

Това не ме изненада особено. Между двамата видимо съществуваше напрежение. Първото ми впечатление от Торсън беше, че може спокойно да позира за плакат на Обществото от мъже-свине. Не беше чудно, че Уолинг имаше такова мнение за другия пол.

— Съжалявам, че засегнах тази тема — казах. — Явно тук ме бива само за това.

Тя се усмихна.

— Всичко е наред. Той оставя доста хора с такова впечатление за себе си.

— Сигурно никак не е лесно да работиш с него. Как е станало така, че и двамата сте в един и същи екип?

— Всъщност не сме. Аз съм в бихейвиористичните науки. А той — в критичните инциденти. Само в случаи като този ни се налага да работим заедно. Преди да се оженим, бяхме партньори. Прекарвахме заедно доста време по пътищата. И после просто се разделихме.

Тя отпи от колата си. Аз мълчах. Не смеех да й задам цикой от онези въпроси, които при други случаи бих задал. Тя обаче сама продължи:

— Когато се разведохме, той се прехвърли в „Критични реакции“. И всичко беше дотам. Още се виждаме в кафето и при случаи като този.

— Тогава защо не се прехвърлиш някъде другаде?

— Защото, както ти казах, назначението в центъра е съблазнително. Нито един от нас не иска да напуска. Боб Бакъс веднъж ни извика да си поговори с нас и каза, че според него е по-добре един от двама ни да се прехвърли в друг отдел, но ние категорично отказахме. Не могат да го преместят, защото е по-старши. Той е тук още от създаването на центъра. Ако пък преместят мен, отделът ще загуби една от всичко на всичко трите си жени, а и освен това знаят, че ще вдигна шум до бога.

— Какво би направила?

— Ами ще обявя на всеослушание, че ме махат само защото съм жена. Може и да пошушна нещо на „Поуст“. Центърът е едно най-хубавите места в бюрото. Когато ходим в някое градче да помогнем на местните ченгета, ние сме героите, Джак. Медиите го раздухват и бюрото не би желало да загуби тази слава. Така че двамата с Гордън продължаваме да си разменяме убийствени погледи през масите.

Самолетът започна да се снижава за кацане и аз надзърнах през илюминатора. В далечината на запад се издигаха познатите Скалисти планини. Почти бяхме стигнали.

— Взе ли участие в разпитите на Бънди и Мансън или на хора като тях?

Бях чувал или чел някъде за проекта на СБН да разпитва всички известни серийни изнасилвачи и убийци в затворите по цялата страна. От тези интервюта се беше Обрала базата данни, която СБН използваше за създаването на психологически портрети на други убийци. Проектът с интервютата бе продължил с години и аз си спомнях, че бях чел нещо за въздействието му върху агентите които работеха по него.

— Това наистина беше пътуване — каза тя. — Аз, Гордън, Боб, всички взехме участие. Още получавам понякога писма от Чарли. Обикновено около Коледа. Като криминално проявен тип той беше най-ефективен при манинулирането на жените преследвайки. Така че според мен той си мисли, че ако му се наложи да си спечели съчувствие от някого от бюрото, то този някой трябва да е жена Аз.

Кимнах в знак, че съм схванал логиката му.

— Също и изнасилвачите — продължи тя. — Патологията им е много сходна с тази на убийците. Бяха наистина много свестни момчета, поне на пръв поглед. Направо ме събличаха и измерваха с поглед, когато влизах при тях. Сигурна съм, че пресмятаха с колко време биха могли да разполагат, преди пазачът да успее да нахлуе. Нали разбираш, дали ще могат да ме изнасилят, преди да ми се притекат на помощ. Това направо разкриваше патологията им. Те си мислеха само как някой ще ми се притече на помощ, а не че аз бих могла да се защитя сама. Просто гледаха на всички жени като на жертви. Като на плячка.

— Искаш да кажеш, че си разговаряла с тези хора сама? Без защитна преграда помежду ви?

— Интервютата бяха неофициални, обикновено в някое адвокатско помещение. Защитна преграда нямаше, но имаше дупка на хралупа. Протоколът…

— Дупка на хралупа?

— Прозорец, през който някой от пазачите можеше да следи какво става вътре. Протоколът изискваше по двама агенти при всяко интервю, само че на практика тия момчета бяха прекалено много. Така че през по-голямата част от времето ние отивахме по затворите и се пръскахме. Така ставаше по-бързо. Стаите за интервютата винаги се наблюдаваха, но често пъти усещах онзи смразяващ поглед, с който ме даряваха тия момчета. Чувствах се така, сякаш бях сама. Но не можех да вдигна очи и да погледна дали пазачът ни наблюдава през дупката, защото тогава мъжът пред мен също щеше да вдигне глава и ако видеше, че там няма никой… нали разбираш.

— По дяволите!

— Е, при някои от най-опасните обикновено работехме по двойки. Гордън или Боб, или който беше с мен. Но работата винаги ставаше по-бързо, когато се пръскахме и вземахме интервютата сами.

Помислих си, че ако човек прекара две години, занимава се само с такива интервюта, винаги ще получи психически деформации. Зачудих се дали това беше имала предвид, когато ми бе говорила за брака си с Торсън.

— Едни и същи дрехи ли носехте? — запита ме тя изведнъж.

— Какво?

— Двамата с брат ти. Нали знаеш, както го правят повечето близнаци.

— О, да ходят с едни и същи дрехи! Не, слава Богу! Родителите ми никога не ни принудиха да правим такива глупости.

— Тогава кой беше черната овца на семейството? Ти или той?

— Аз, разбира се. Шон беше светецът, а аз — грешникът.

— И какви бяха греховете ти?

Погледнах я.

— Прекалено много са, за да ги изброявам.

— Наистина ли? Тогава какво беше най-свещеното нещо, което той е направил?

Усмивката ми угасна при спомена. В този момент самолетът рязко се наклони наляво, изправи се и започна бързо да се издига. Рейчъл моментално забрави въпроса си и се приведе, за да погледне напред. В този момент зърнах Бакъс да идва към нас по пътеката, хващайки се за седалките да не загуби равновесие. Даде знак на Томпсън да го последва и двамата се насочиха към нас.

— Какво има? — запита Рейчъл.

— Промяна в плановете — обясни Бакъс. — Току-що ми се обадиха от Куантико. Тази сутрин оперативният отдел във Финикс е отговорил на предупреждението ни. Преди седмица един детектив от отдел „Убийства“ е бил открит мъртъв у дома си. Предполага се, че е било самоубийство, но нещо не било наред. Според тях е било убийство. Изглежда така, сякаш Поета е допуснал грешка.

— Финикс?

— Да, най-прясната следа. — Той погледна часовника си. — Трябва да побързаме. Ще го погребват след четири а аз искам първо да огледаме тялото.

На летището ни чакаха две служебни коли и четирима агенти от оперативния отдел. Денят беше топъл и ние си свалихме саката и ги понесохме с калъфите на компютрите и пътническите чанти за дрехи. Томпсън носеше и куфарче за инструменти, в което държеше оборудването си. Пътувах в колата заедно с Уолинг и двамата агенти на име Матушак и Майз, млади момчета, чийто съвместен опит едва ли надхвърляше десет години. Но почтителното им отношение към Уолинг личеше, че се отнасят към СБН с огромно уважение. Що се отнася до мен, или им бяха съобщили, че съм репортер, или по външния ми вид бяха заключили, че не съм агент, въпреки инициалите на ФБР върху ризата ми, затова не ми обръщаха почти никакво внимание.

— Къде отиваме? — запита Уолинг, докато невзрачният ни сив форд следваше другия сив и невзрачен форд, в който се возеха Бакъс и Томпсън.

— В погребалния дом „Скотсдейл“ — отвърна Майз. Той беше на предната седалка, а Матушак шофираше, Хвърли поглед на часовника си. — Погребението е в два. Вашият човек разполага най-много с половин час, преди да облекат тялото и да го поставят в ковчега за представлението.

— Отворен ковчег ли беше?

— Да, снощи — отвърна Матушак. — Вече са го балсамирали и приготвили. Не знам какво очаквате.

— Не очакваме нищо. Искаме само да огледаме. Предполагам, че в момента информират агент Бакъс, така че вие двамата бихте ли ни запознали със случая?

— Това да не е Робърт Бакъс? — възкликна Майз. — Изглежда толкова млад.

— Робърт Бакъс Младши.

— О! — Майз направи физиономия, която даде да се разбере защо такъв млад човек ръководи представлението. — Всичко е ясно.

— Изобщо не знаете за какво говорите — заяви Рейчъл. — Може и да носи името на баща си, но той също така е най-трудолюбивият и умен агент, когото някога съм познавала. Спечелил си е поста с жесток труд. Сигурно щеше да му е далеч по-лесно, ако носеше името Доайз, например. А сега вече ще ме въведете ли в обстановката?

Тя се държеше властно, но може би така трябваше. Видях Матушак да я наблюдава в огледалото за обратно виждане. После хвърли поглед и към мен: Рейчъл също го забеляза.

— Всичко е наред — каза тя. — Има разрешение от горе да бъде тук. Знае всичко, което правим. Нещо не ви е ясно ли?

— Стига на вас да ви е ясно — отвърна Матушак. — Джон, разкажи им.

Колегата му се прокашля. Той още страдаше от нанесеното му оскърбление.

— Няма много за разказване. Ние самите не знаем подробности, защото не бяхме поканени. Известно ни е само, че са намерили този човек, казва се Уилям Орсулак, в къщата му в понеделник. Ченге от отдел „Убийства“. По тяхната преценка бил мъртъв най-малко от три дни. Не бил на работа от петък, защото имал да ползва компенсации, и за последен път са се видели в четвъртък вечерта в един бар, в който ходели всичките му колеги.

Кой го е открил?

— Някой от полицията; отишъл да го потърси, когато не се явил на работа в понеделник. Бил разведен, живеел там. Така или иначе, цяла седмица си блъскали главите. Нали разбирате, дали е било самоубийство или убийство? Накрая решили, че е убийство. Това беше вчера. Очевидно при версията за самоубийството са възниквали прекалено много проблеми.

— Нещо да знаете за мястото на престъплението?

— Неприятно ми е да ви го казвам, агент Уолинг, но всеки местен вестник ще ви съобщи същото, ако не и повече от мен. Както вече ви казах, полицията във Финикс не ни покани да вземем участие в разследването, така че не знаем с какво разполагат. След като тази сутрин получихме известието от Куантико, Джейми Фокс, той е в първата кола с агент Бакъс, му хвърли един поглед, докато обработваше документите. Изглежда, че всичко съвпада с онова, върху което работят вашите хора, и ви телефонира. После ни извикаха двамата с Боб, но както вече ви казах, не знаем със сигурност как стоят нещата.

— Великолепно. — Прозвуча почти отчаяно. Знаех, че й се искаше да бъде в първата кола. — Сигурна съм, че ще научим всичко в погребалния дом. А местните полицаи?

— Ще ни посрещнат.

Паркирахме зад погребалния дом „Скотсдейл“ на Камълбек Роуд. Паркингът вече бе препълнен, макар до погребението да имаше още два часа. Няколко мъже се шляеха наоколо или се бяха облегнали на колите си. Детективи. Веднага ги познах. Вероятно чакаха да чуят тежката дума на ФБР. Видях един телевизионен фургон с антена на покрива, паркирал в далечния край на паркинга.

Двамата с Уолинг се измъкнахме от колата и се присъединихме към Бакъс и Томпсън, след което ни поведоха към една задна врата на дома на покойниците. Пристъпихме в голямо помещение, облицовано с бял фаянс чак до тавана. В средата се намираха две маси от неръждаема стомана за телата с надвиснали над тях маркучи и плотове, също от неръждаема стомана, и оборудване покрай три стени. В стаята ни чакаха петима мъже; те тръгнаха към нас да ни поздравят и тогава видях тялото върху масата в дъното. Предположих, че е Орсулак, макар и да нямаше видими поражения от изстрела в главата. Тялото беше голо и някой беше закрил слабините му с купчина тоалетна хартия. Костюмът, с който мъртвият щеше да пътува до гроба си, бе закачен на стената в дъното.

Стиснахме си ръцете с всички живи ченгета в помещението. Томпсън беше отведен до тялото; той вдигна куфарчето си върху близкия плот и се захвана за работа.

— Не мисля, че ще откриете нещо, което да сме пропуснали — заяви мъжът на име Грейсън, който ръководеше местното разследване. Беше нисичък и набит мъж с уверено и спокойно държане. Имаше силен тен, също както и останалите местни служители.

— Ние също не очакваме — отвърна Уолинг, както винаги бърза с отговора си. — Вие вече сте го изследвали. Сега вече е изкъпан и подготвен за погребението.

— Трябва да повторим пак всичките процедури — каза Бакъс.

— Момчета, защо не ни кажете за какво става дума запита Грейсън. — Може пък да измислим нещо.

— Добра идея — отвърна Бакъс.

И докато им предаваше един съкратен доклад относно разследването на Поета, аз следях как работи Томпсън. Чувстваше се съвсем естествено с тялото, докосваше го, стискаше го, бодеше го с различни инструменти, без да се притеснява. Отдели доста време на сиво-бялата коса на агента, ровейки я с покритите си с найлонови ръкавици ръце, като накрая пак оправи прическата й, като използва собствения си гребен. После изследва с голямо внимание устата и гърлото му, като използваше увеличително стъкло. В един момент остави настрани лупата и измъкна фотокамера от куфарчето си с инструменти. Направи снимка на гърлото: блясъкът на светкавиците привлече вниманието на агентите, стълпени в залата.

— Просто документални снимки, господа — заяви той, без дори да вдига глава от работата си.

След това започна да изследва крайниците. При огледа на лявата длан и пръстите отново използва лупата. После направи две снимки на дланта и две на показалеца. Ченгетата в залата не обърнаха особено внимание на това, очевидно приемайки твърдението му за фотографиите като нещо обичайно. Но тъй като аз бях забелязал, че той не направи снимки на дясната ръка, разбрах, че е открил нещо важно върху лявата. Томпсън върна фотокамерата в куфарчето си, след като помести върху плота четирите полароидни снимки. После продължи да изследва тялото, но без да прави повече снимки. Прекъсна Бакъс с молба за помощ да обърнат тялото, след което отново Продължи огледа от главата до петите. Видях следа от Тъмен, восъчноподобен материал по тила, където вероятно беше изходната рана от куршума. Томпсън пропусна да направи снимки на тази част от тялото. Той приключи огледа почти в същия момент, в който Бакъс завърши краткото си изложение, и аз се замислих дали не го бяха планирали така.

— Има ли нещо? — запита Бакъс.

— Нищо особено, поне така мисля — отвърна Томпсън.

— Бих искал да погледна протокола от аутопсията, акое възможно. Носите ли го?

— Както поискахте — обади се Грейсън. — Ето ви копие от всички документи.

Той му връчи една папка и Томпсън отстъпи назад до плота, където я отвори и започна да прелиства документите.

— И така, господа, казах ви всичко, което ни е известно до този момент — заяви Вакъс. Сега бих искал да чуя какво беше особеното при този случай, което ви накара да се въздържите да го обявите за самоубийство.

— Е, не мисля, че се съмнявах много в самоубийство, то, поне докато чух историята ви — каза Грейсън. Сега вече си мисля, че този педерастки Поет, ще ме извините, агент Уолинг, — е човекът, който ни трябва. Така или иначе, ние повдигнахме въпроса и после решихме да продължим, вече класифицирали го като убийство, по три причини. Първо, когато открихме Бил, косата му беше сресала не така, както я сресваше той. В продължение на двайсет години всеки ден идваше на работа сресан наляво. Намерихме го мъртъв и сресан надясно, Наистина, това беше малка подробност, но събрана с другите две, работата вече ставаше дебела. После дойде редът и на съдебната медицина. Накарахме съдебния лекар да вземе проби от устата му за остатъци от барутните газове, така че да бъдем сигурни, дали дулото е било в устата му, или е било държано няколко сантиметра пред нея. Открихме следите от барутните газове също така и от някаква оръжейна смазка и една трета субстанция която не успяхме да определим точно каква е.

— Какво можете да ми кажете за субстанцията? — запита Томпсън.

— Екстракт от някаква животинска мазнина. Съдържа и някакъв силикон. Има го в доклада на съдебномедицинското лице, в папката ви е.

Стори ми се, че зърнах Томпсън и Бакъс да се споглеждат — те го знаеха.

— Известно ли ви е? — запита Грейсън, очевидно делови л погледите им.

Не мога да ви кажа точно какво е — отвърна Томпсън. — Ще получа специфичния му състав от доклада й ще накарам лабораторията в Куантико да го провери чрез компютъра. Ще ви съобщя веднага щом разбера.

— А каква беше третата причина? — запита Бакъс. Третата причина се казва Джим Бийм, старият партньор на Орсулак. Вече е пенсионер.

— Така ли се казва, Джим Бийм7? — запита Уолинг.

— Да, Бийм. Обади ми се от Тусон, след като разбрал за Бил, и ме попита дали сме открили куршума. Казах му, че сме го изчегъртали от стената зад главата му. После ме попита дали е златен.

— Златен ли? — изненада се. Бакъс. — От истинско злато?

— Да. Златен куршум. Казах му, че си е оловен, също като останалите в барабана му. И като другия, дето го изчегъртахме от пода. Решихме, че изстрелът в пода е бил първият, за кураж. Но той ми каза, че това не е самоубийство, а убийство.

— А как го е разбрал?

— Двамата с Орсулак се познават твърде отдавна и той сподели, че понякога Орсулак… по дяволите, едва ли има ченге, на което да не му е минавала тази мисъл някога през главата.

— Да се самоубие — подсказа Уолинг.

— Точно. Джим ми каза, че навремето Орсулак му по казал този златен куршум, с който се сдобил кой знае откъде, може би някаква поръчка по каталог или нещо от този род. И казал на Бийм: „Това ми е златният парашут. Когато съвсем ми причернее, той ще ме спаси.“ Така че според партньора му, щом не е използвал златния куршум, значи не е било самоубийство.

— Намерихте ли го този златен куршум? — запита Уолинг.

— Да, намерихме го. Веднага след разговора с Бийм. Беше в чекмеджето, точно до леглото му. Сякаш си го е държал под ръка, ако му се наложи.

— И това ви убеди окончателно.

— Взети заедно, трите неща ясно говореха за убийство. Но както ви казах, не бях убеден в нищо до момента, в който влязохте тук и ми разказахте историята си. Сега вече такъв съм го надървил на тоя Поет… ще ме прощавате за думите, агент Уолинг.

— Няма нищо. Всички сме му надървени. Имаше ли предсмъртна бележка?

— Да, и точно тя вече почти ни убеди, че става дума за убийство. Имаше, и проклет да съм, ако не е с почерка на Бил.

Уолинг кимна с изражение, което подсказваше, че това не е изненада за нея.

— Какво пишеше в нея?

— Нямаше кой знае какъв смисъл. Беше нещо като стихове. Пишеше… я почакайте. Агент Томас, дайте ми за малко папката, ако обичате.

— Томпсън — обади се Томпсън, докато му я подаваше.

— Прощавайте.

Грейсън прелисти няколко страници, докато намери това, което търсеше. Прочете го на глас:

— „Там планини високо издигат мощен стан, готови пак да рухнат сред някой океан.“ Това е.

Уолинг и Бакъс се обърнаха към мен. Отворих книгата и започнах да разлиствам поемите.

— Спомням си стиха, но не знам точно от коя поема е.

Стигнах до поемите, от които беше използвал цитати до този момент Поета, и бързо зачетох. Открих го в „Страната на сънищата“, поемата, използвана два пъти до този момент, включително и в бележката, оставена върху стъклото на колата на брат ми.

— Намерих я.

Придържах книгата така, че Рейчъл да може да прочете поемата. Останалите се стълпиха около нея.

— Кучи син! — изръмжа Грейсън.

— Можете ли да ни обясните как по ваше мнение се е случило? — запита го тя.

— Разбира се. Теорията ни е, че извършителят, койтои да е той, е влязъл и е изненадал Бил, докато е спял. Със собствения му револвер. Накарал го е да стане и да се облече. Тогава Бил си е сресал косата по различен начин. Предполагам, че не е знаел какво ще се случи, или пък може би да е разбрал. Но така или иначе, той ни оставя малка следа, Оттам мръсникът го отвежда във всекидневната, нарежда му да седне на стола и го принуждава да напише това върху лист, откъснат от собствения му бележник, който държи в джоба на сакото си. После го застрелва. В устата. Слага револвера в ръката на Бил и изстрелва куршум в пода и ето ви остатъците от изгорелите барутни газове по ръката му. После се измъква и три дни хал хабер си нямаме какво се е случило на клетия Бил.

Грейсън се извърна към тялото, видя, че още не бяха започнали да го приготвят, и погледна часовника си.

— Хей, къде е човекът? — запита. — Някой да отиде и да му каже, че сме свършили. Нали приключихте?

— Да — отвърна Томпсън.

— Вече трябва да го приготвяме.

— Детектив Грейсън — обади се Уолинг, — имаше ли някакъв по-особен случай, над който да е работил напоследък детектив Орсулак?

— Да, имаше едно дело. Случаят с малкия Хоакин. Осемгодишно момче, което бяха отвлекли миналия месец. Всичко, което намериха от него, беше главата му.

След споменаването на случая и неговата бруталност настъпи мълчание в залата, където приготвяха мъртвите за последния им път. До този момент изпитвах съмнение, че смъртта на Орсулак имаше връзка с останалите, но след като чух за жестокото убийство на момчето, изпитах непоколебима увереност и гняв, който вече бе станал толкова познат на гърчещите ми се вътрешности.

— Предполагам, че всички ще ходите на погребението? — запита Бакъс.

— Така е.

— Можем ли тогава да се срещнем по-късно? Бихме искали да видим и докладите за момчето Хоакин.

Разбраха се това да стане в девет часа сутринта в неделя в полицейското управление на Финикс. Грейсън очевидно чувстваше, че ако беше на своя почва, тогава би Могъл да претендира и той да вземе някакво участие. Аз обаче имах усещането, че хората от ФБР щяха просто да го прегазят и подминат като улична котка.

— И още нещо — намеси се Уолинг. — Видях отвън един телевизионен фургон.

— Да, те непрекъснато се навъртат наоколо, особено след като…

Той не довърши.

— Когато те какво?

— Ами някой взе, че изтърси по полицейската радиочестота, че чакаме хора от ФБР тук.

Рейчъл само простена и Грейсън кимна, сякаш го очакваше.

— Вижте, това трябва да се пази в абсолютна тайна — поясни тя. — Ако някой изрече само думичка от това което ви съобщихме до този момент, можем да махнем на сбогом на Поета. Никога няма да заловим този, който е направил това.

Тя кимна към трупа и няколко от ченгетата се извърнаха да се уверят, че е все още на мястото си. Погребалният агент току-що бе влязъл в стаята и повдигаше закачалката с последния костюм на Орсулак. Гледаше към събралите се детективи, в очакване да си тръгнат, за да остане сам с тялото.

— Тръгваме си, Джордж — каза Грейсън, — можеш да започваш.

— Кажете на медиите, че интересът на ФБР към случая е чисто рутинен и че вие продължавате разследването на предполагаемото убийство. Но се дръжте така, сякаш не сте сигурни в нищо.

Докато се връщахме към служебните коли на паркинга, млада жена с изрусена косати приближи с микрофон в ръка и запита:

— Какво търси днес ФБР тук?

Тя отмести микрофона и го поднесе към мен. Отворих уста, но нищо не излезе от нея. Нямах представа защо се беше спряла на мен, но после се досетих, че беше заради ризата с инициалите. Трите букви ФБР върху джоба ми очевидно я бяха уверили, че разговаря с представител на бюрото.

— Аз ще отговоря на въпроса ви — намеси се бързо Бакъс. — Дойдохме по молба на полицейското управление във Финикс, за да направим рутинен оглед на трупа и да изслушаме подробности по случая. По наше мнение ангажиментът ни свършва дотук и всички по-нататъшни въпроси трябва да бъдат отправяни към полицията. Нямаме повече коментари, благодаря ви.

— Но вие сте убедени, че детектив Орсулак е станал жертва на мръсна игра? — продължи да упорства репортерката.

— Съжалявам — отвърна Бакъс. — Както вече ви казах, отправяйте по-нататъшните си въпроси към полицията на Финикс.

— А вашето име е?

— Предпочитам да не намесвам името си, благодаря ви.

Той се шмугна покрай нея и се вмъкна в една от колите. Последвах Уолинг в другата. След няколко минути бяхме вече далеч и пътувахме към Финикс.

— Не си ли разтревожен? — запита ме тя.

— За какво?

— За правата ти върху историята?

— Тя си е моя. Надявам се тази журналистка да е като повечето телевизионни репортери.

— А те какви са?

— Без източници и без мозък в главите си. Ако е от тях, значи всичко е наред.

Оперативният отдел се помещаваше в сградата на федералния съд на Вашингтон Стрийт, само на няколко пресечки от полицейското управление, където щяхме да се срещнем с местните хора на следващия ден. Докато следвахме Майз и Матушак по лъснатия коридор до една зала за конференции, усетих нетърпението на Рейчъл и си помислих, че знам каква е причината. След като бе пътувала с мен, тя не бе успяла да чуе доклада, изнесен от Томпсън в другата кола на Бакъс за това, което бе научил при огледа на тялото.

Залата за конференции беше по-малка от онази, която бяхме използвали в Куантико. Когато влязохме вътре, заварихме Бакъс и Томпсън вече седнали на масата и Бакъс вече говореше по телефона. Той закри микрофона с ръка и каза:

— Момчета, трябва да поговоря насаме с хората си за Няколко минути. Бихте могли да ни окажете ценна помощ, като ни снабдите с няколко коли, ако можете. Също така се нуждаем от няколко резервации. Май ще са шест стаи, както изглежда.

Матушак и Майз бяха придобили вида на хора, току що получили заповед за понижение. Кимнаха мрачно и излязоха. Не знаех точно къде съм, дали съм сред поканените, или трябва да последвам двамата детективи, след като в действителност не бях от хората на Бакъс.

— Джак, Рейчъл, настанете се — каза Бакъс. — Нека да завърша и ще накарам Джим да ви въведе в нещата.

Заехме места и се заслушахме в телефонния разговор, Ставаше ясно, че той изслушва съобщения и им отговаря. Не всичко личеше да има връзка с разследването на Поета.

— Добре, какво става с Гордън и Картър? — запита той, след като съобщенията приключиха. — Слушайте, има три неща. Обадете се в Денвър и ги накарайте да проверяват доказателствата по случая Макавой. Кажете им да проверят вътрешността на ръкавиците за кръв. Открият ли следи от кръв, кажете им да започнат процедурата за ексхумация… Точно така. Има ли някакъв проблем, веднага ми се обадете. Също така им предайте да проверят дали полицията е проверила в устата на жертвата за следи от изгорели барутни газове и дали са изпратили всичко в Куантико. Това се отнася за всички случаи. Третото нещо е, че от този момент нататък Джеймс Томпсън ще бъде завеждащ лабораторията. Трябва да се определи субстанцията по възможно най-бързия начин. Също и в Денвър, ако се наложи. Какво още? Когато конференцията свърши, да поговоря с Брас? Добре, ще поговорим.

Той затвори и ни изгледа. Исках да запитам какво има предвид с ексхумацията, но Рейчъл ме изпревари.

— Шест стаи? Да не идва и Гордън?

— Двамата с Картър пристигат тук.

— Боб, защо? Ти знаеш…

— Трябват ни, Рейчъл. Стигнали сме до критичната точка при разследването и нещата вече потръгват. В най-лошия случай сме десет дни зад престъпника. Трябва да направим оглед на повече тела, за да съберем допълнителна информация, необходима за следващите ни ходове. Мисля, че е ясно. А сега, Джак, какво искаш да кажеш?

— Тази ексхумация, за която говореше…

— Ще поговорим за нея след няколко минути и всичко ще се изясни. Джеймс, кажи им какво откри по тялото.

Томпсън измъкна от джоба си полароидните снимки й ги пръсна по масата пред нас.

— Това е на лявата длан и показалеца. Двете снимки вляво бяха направени едно към едно. Другите две са с десетократно увеличение.

— Убождания — каза Рейчъл.

— Точно така.

Видях ги едва когато го произнесе. Разпознах дребните пробождания по кожата, три на дланта, два на върха на показалеца.

— Какво е това?

— Изглеждат просто като убождания от игла — каза Томпсън. — Но няма никакви следи от зарастване на раничките. Те са били получени малко преди смъртта, а може би и след това.

— Следи от какво?

— Джак, опитваме се да открием начините, посредством които това би могло да бъде извършено — каза Бакъс. — Как е възможно опитни, корави ченгета да те бъдат обезвредени до такава степен? Става дума за това как е успял да ги контролира. Това е един от ключовете към разкриването на убийствата.

Посочих фотографиите.

— И какво разбирате от всичко това?

— Това плюс още няколко неща могат да докажат, че са били подложени на хипноза.

— Ти твърдиш, че този престъпник е хипнотизирал брат ми и другите така, че те сами да напъхат дулото в устата си и да дръпнат спусъка?

— Не, не мисля, че е било толкова просто. Не трябва да забравяш, че е много трудно чрез хипнотично внушение да се преодолее инстинктът за самосъхранение. Повечето експерти твърдят, че е абсолютно невъзможно. Но ако дадена личност е податлива на хипноза, тя би могла да бъде контролирана до известна степен. Човек би могъл да бъде доведен до състояние на безволевост. В този момент за нас това е само хипотеза. Но на ръката на жертвата си имаме пет убождания. Един стандартен метод за изпробване на степента на хипнотичния транс, в който е изпаднало лицето, е да се убоде кожата на ръката след внушението, че няма да изпита болка. Ако пациентът реагира, хипнозата не му е въздействала. Ако обаче не реагира на болката, значи е изпаднал в състояние на транс.

— И е под чужд контрол — допълни Томпсън.

— Да, Джак — каза Бакъс. — Ще ни трябва заповед за ексхумация. Според данните той е бил женен. Ще ни позволи ли вдовицата му?

— Не знам.

— Може да се наложи да прибегнем до помощта ти.

Само кимнах. Нещата ставаха все по-странни.

— Какви бяха тия други неща? Ти каза, че перфорациите и другите неща-могат да бъдат свидетелства за използването на хипноза.

— Аутопсиите — отвърна Рейчъл. — Анализът на кръвните картини на жертвите доказва, че те са имали нещо в кръвта си. Брат ти…

— Сироп за кашлица — изрекох с отбранителен тон. — От жабката на колата.

— Точно така. Случаите варират от неща, закупени от супермаркетите, например сироп за кашлица, до лекарства, предписани по рецепта. Един от тях е имал перкосет, предписан му осемнадесет месеца преди това поради нараняване на гърба. Мисля, че това беше случаят от Чикаго. Друг пък, струва ми се Петри в Далас, имаше следи от кодеин в кръвта си. Дошъл е от предписан тиленол с кодеин. Предписаното лекарство беше открито в аптечката му.

— Добре, какво означава всичко това?

— При всеки случай, ако се разглежда изолирано, това не би означавало нищо, особено в момента на смъртта им. Данните от анализа на кръвната картина на всяка една от жертвите са намерили своето обяснение с достъпа им до различни препарати. Искам да кажа, че е логично да смятаме, че ако някой е имал намерение да се самоубива, той би могъл да вземе два перкосета от някой старпредписан флакон, за да се успокои. Така че тези неща бяха отхвърлени като възможни средства, използвани от извършителя.

— Сега обаче те означават нещо.

— Възможно е — каза тя. — Убожданията предполагат прилагането на хипноза. Ако добавиш към тях и въвеждането на някакъв депресант в кръвта, тогава вече загадката как са били контролирани тези мъже получава отговор.

— Със сироп за кашлица?

— Той би могъл да подсили податливостта на субекта на хипноза. Доказано е, че кодеинът подпомага хипнозата. Предлаганите без рецепта лекарства вече не съдържат кодеин, но някои от съставките на заместителите биха могли да действат по подобен начин.

— Това отпреди ли ти беше известно?

— Не, просто беше нещо, което го нямаше в контекста до този момент.

— А преди случвало ли се е? Откъде си запозната толкова добре с материята?

— Хипнозата се използва доста често като средство при прилагане на закона — намеси се Бакъс. — Другата страна го е използвала и преди.

— Преди няколко години имаше един такъв случай — каза Рейчъл. — Имаше един мъж, който се въртеше из нощните клубове на Лае Вегас и използваше хипнозата в номерата си. Беше педофил. Правеше всичко възможно, за да има достъп до деца. Организираше представления за деца, матинета и казваше на зрителите, че търси доброволец. Родителите се надпреварваха да изберат детето им. Той избираше най-късметлията дете и казваше, четрябва да отиде зад кулисите, за да го подготви за номера, докато през това време върви някакъв друг номер. Той хипнотизира момичето, изнасилва го и после посредством хипнотично внушение изтрива от паметта му случилото се. После изкарва детето на сцената, прави си номера и го извежда от Транса. Използвал е кодеин като усилител, Слагал го е в чашите им с кола.

— Сега си спомням — закима Томпсън. — Хари Хипнотизатора.

— Не, Хорас Хипнотизатора — поправи го Рейчъл. — Той беше един от интервюираните по проекта за изследване на изнасилвачите. В Райфорд, Флорида.

— Почакай малко — намесих се аз. — Дали не е…

— Не, не е той. Още е в затвора във Флорида. Получи двайсет и пет годишна присъда. Това беше само преди шест или седем години. Още е вътре. Няма начин да е излязъл.

— Все пак ще поискам да направят проверка — каза Бакъс. — За да сме сигурни. Но въпреки това виждаш ли възможните обяснения, които търсим тук, Джак? Бих искал да се обадиш на снаха си. Ще бъде по-добре, ако го чуе от теб. Обясни й колко е важно.

Кимнах.

— Добре, Джак, оценяваме жеста ти. А сега, защо не си направим почивка и да видим как готвят в този град?

След час и двайсет минути имаме уговорена конференция с другите оперативни служители.

— А другото нещо? — запитах аз.

— Какво друго нещо? — отвърна с въпрос Бакъс.

— Субстанцията, която сте открили в устата на детективите. На мен ми се струва, че вие знаете каква е била тя.

— Не. Само разпоредих да изпратя пробата, която са взели, обратно в Куантико, като се надявам скоро да узнаем.

Лъжеше ме и аз го знаех, но се престорих, че му вярвам, Всички се изправиха и се запътиха към коридора. Казах им, че не съм гладен и трябва да отскоча до някакъв магазин за дрехи. Казах, че ще си хвана такси.

— Ще тръгна с Джак — каза Рейчъл.

Не знаех дали това наистина беше част от работата й или просто ме държеше под око, за да се увери, че няма да избягам и да напиша статията. Вдигнах примирително ръце.

След напътствията на Матушак поехме към един търговски комплекс, наречен „Аризона Сентър“. Денят беше хубав и разходката беше подходящ начин да се разтоварим от напрежението през последните няколко дни. Двамата с Рейчъл разговаряхме за Финикс — тя също идваше за пръв път тук — и аз постепенно върнах разговора към последния си въпрос към Бакъс.

— Той лъжеше, също и Томпсън.

— Имаш предвид пробите от устните кухини.

— Да.

— Мисля, че Бакъс просто не иска да знаеш повече, отколкото ти е необходимо. Не като за репортер, а като брат.

— Ако има нещо ново, искам да го знам. Сделката беше аз да съм в течение на всичко. А не ту вътре, ту отвън, също като тия глупости за хипнозата.

Тя спря и се обърна към мен.

— Ще ти кажа, щом искаш да го знаеш, Джак. Ако е това, което предполагаме и към което ни навежда схемата на всичките убийства, тогава няма да спечелиш повече спокойствие.

Загледах се напред в посоката, където отивахме. Ком-длексът вече се виждаше. Здание, зидано от пясъчник и боядисано с гостоприемни и открити проходи.

— Кажи ми.

— Докато не се анализира пробата, още нищо не е сигурно. Но по всичко личи, че субстанцията, която Грейсън описа, беше нещо, което познаваме и от по-рано. Разбираш ли, някои серийни престъпници са дяволски хитри. Те знаят, че оставят след себе си доказателства за личността си. Доказателства като спермата. Така че използват кондоми. Но ако кондомът е с лубрикант, тогава този лубрикант може да остави следи, които да бъдат открити. Понякога това става случайно… а понякога те нарочно ни насочват да се натъкнем на доказателството какво са направили.

Погледнах я отвратен.

— Искаш да кажеш, че Поета е… правил секс с тях?

— Възможно е. Но за да бъда откровена с теб, ще ти кажа, че го подозирахме още от самото начало. Серийните убийци… Джак, почти при всеки случай става дума за сексуално задоволяване. При тях нещата са свързани винаги с налагането на власт и контрол, а това е част от сексуалното задоволяване.

— Не би имало време.

— Какво искаш да кажеш?

— При брат ми. Пазачът е бил там. Не би могло да има… — Внезапно замълчах, проумявайки, че не е имало време само след това. — Господи… О, Господи!

Извърнах се и се втренчих в синьото небе. Единствената следа от несъвършенство по него бяха двете далечни следи близнаци от двигателите на реактивен самолет.

— Не разбирам. Защо постъпва така този…

— Може никога да не го узнаем, Джак. — Тя положи ръка върху рамото ми. — Тези хора, които преследваме, понякога просто няма обяснение. Това е най-трудното при тях, когато става дума за мотивацията, обяснени-ето на силите, които ги движат и подтикват да вършат такива неща. Ние си имаме поговорка за тях. Казваме, тези хора идват от луната. Понякога това е единствения начин да го обясним, когато нямаме верните отговори. Да се опитваш да проумееш какво ги движи все едно да се мъчиш да събереш счупено огледало. Поведението на някои човешки същества е невъзможно да се обясни, така че ние просто казваме, че те не са хора. Казваме, че идват от луната. А на тази луна, откъдето е дошъл нашият Поет, тези инстинкти, които той следва, са нормални и естествени. И той ги следва, създавайки сцени, които му доставят удовлетворение. Нашата работа е да направим карта на луната на Поета и тогава ще сме в състояние да го открием и да го върнем обратно там.

Можах само да кимна. Думите й не ми носеха успокоение. Всичко, което съзнавах в момента, беше, че ако ми се удадеше случай, щях да върна Поета на неговата луна. Исках да го направя със собствените си ръце.

— Хайде — обади се тя. — Опитай се да го забравиш поне за малко. Нека да отидем да ти изберем няколко нови дрешки. Не е хубаво да караме всички тия репортери да си мислят, че си един от нас.

Тя се усмихна и аз й отвърнах със слаба усмивка, като се оставих да ме поведе към търговския комплекс.

В шест и половина отново се събрахме в залата за конференции на оперативния отдел. Бакъс беше там, опитвайки се да изработи логистиката по телефона, заедно с Томпсън, Матушак, Майз и трима агенти, на които не бях представен. Оставих торбата с дрехите под масата за конференции. Вътре имаше две нови ризи, чифт панталони и бельо и чорапи. Веднага изпитах огромно желание да се преоблека, защото непознатите агенти оглеждаха мен и ризата ми с инициалите на ФБР с мрачни изражения, които идваха да ми подскажат какво светотатство съм извършил с опита си да се представя за агент на бюрото. Бакъс нареди да му се обадят, когато свършат работа, и затвори.

— Така — каза той. — Веднага щом приключат с инсталирането на телефоните, започваме съвещание в пълей състав. А междувременно нека да поговорим за [???]

— От утре искам да започнем пълно разследване на убийството на детектива и момчето. Бих искал… О, извинете. Рейчъл, Джак, това е Винс Пуул, специален агент от финикс. Той ще ни осигури онова, от което се нуждаем.

Пуул, който повече от всеки друг в залата, имаше вид ла човек вътре в занаята от най-малко четвърт век, само ни кимна. Бакъс не си направи труда да представи останалите мъже.

— Срещата ни с местните агенти е утре точно в девет — каза той.

— Мисля, че лесно ще ги разкараме — заяви Пуул.

— Не бъдете груби с тях. Тези момчета са познавали Орсулак най-отблизо. Ще ни бъдат добри източници на информация. Мисля, че трябва да ги запознаем с нещата, но под строг контрол.

— Няма проблеми.

— Този случай може да се окаже най-големият ни шанс. Съвсем нов е. Можем да се надяваме, че престъпникът е допуснал грешка, която може да открием за периода между смъртта на момчето и детектива. Бих искал да проверим…

Телефонът на масата иззвъня и Бакъс вдигна слушалката.

— Да. Какво? Задръж така.

Натисна един бутон върху телефона и окачи слушалката.

— Брас, там ли си?

— Тук съм, шефе.

— Добре, нека да направим проверка по списъка и да видим кой е налице. Тампа?

Агенти от шестте града обявяваха присъствието си по високоговорителя.

— Добре. Нека минем без всякакви формалности. Хай-Де сега да направим едно събеседване по ред на номерата. Брас, искам да завърша с теб. Също и Флорида. Ти ли си, Тед?

— Да, сър, заедно със Стив сме тук. Едва сме започнали и се надявам утре вече мрежата ни да се понапълни. Обаче вече се забелязват някои противоречия, които според мен си заслужават да се отбележат.

— Давай.

— Така, това е първата, или поне се предполага, че е била първата спирка на Поета. Клифърд Белтран. Вторият инцидент — в Балтимор — е станал приблизително десет месеца по-късно. Това е най-дългият, който ни е известен до този момент. Това ни навежда на мисълта, че първото убийство не е било случайно.

— Мислиш ли, че Поета е познавал Белтран? — запита Рейчъл.

— Възможно е. В момента все пак за нас това е едно предположение, върху което работим. Има обаче още няколко неща, които също заслужават обстойно разглеждане. Първо, това е единственото убийство с двуцевка. Днес проверихме протокола от аутопсията и снимките изобщо не спадаха към художествените. Пълно размазване с двете цеви. Всички познаваме символичната патология на такива случаи.

— Пълно унищожение — произнесе Бакъс. — Предполага познаване или познанство с жертвата.

— Точно така. След това имаме самото оръжие. Съгласно докладите, това е бил един стар „Смит & Уесън“, който Белтран държал в един килер, скрит на най-горния рафт. Тази информация според докладите се приписва на сестра му. Той никога не е бил женен и живял вбащината си къща. Ние самите не сме разговаряли със сестра му. Работата е там, че ако това е било самоубийство, тогава всичко е наред, той отива в килера и хваща пушката. Сега обаче ние се появяваме и твърдим, че това не е било самоубийство.

— Как е разбрал Поета, че пушката е била на най-горния рафт? — запита Рейчъл.

— Вярно бе… Как е разбрал?

— Браво, Тед, Стив — каза Бакъс. — Отлично. Ощенещо?

— Последното е доста странно. Там ли е журналистът?

Всички в залата обърнаха очи към мен.

— Да — отвърна Бакъс. — Но още нищо не се записва. Можеш да кажеш всичко. Нали, Джак?

Кимнах, но след момент се досетих, че агентите по другите градове едва ли щяха да видят съгласието ми.

— Точно така — произнесох аз. — В момента не записваме нищо.

— Добре, тогава да продължим. В момента това са повече догадки и не знаем дали изобщо има връзка, но разполагаме със следния факт. При аутопсията на първата жертва, момчето Гейбриъл Ортис, на базата на изследването на аналните жлези и мускули следователят заключи, че то продължително време е било жертва на сексуал-йи извращения. Ако убиецът му е бил и неговият насилник за известен период от време, тогава това влиза в противоречие с хипотезата ни за случайния подбор и избор ца жертвите. Така че това ни изглежда с много малка стенен на вероятност. Все пак, ако погледнем на нещата от гледната точка на Белтран преди три години, който не е разполагал с нашата информация, нещо тук не пасва. Той се е занимавал само с този случай, без дя шае нищо за останалите, които са ни известни днес. Ако е получил доклада от аутопсията със заключението, че дълго време момчето е било жертва на сексуални извращения, разумно е да се предполага, че веднага би хукнал по следите на насилника като заподозрян номер едно.

— А той не го е направил, така ли?

— Не. Ръководил е екип от трима детективи и ги е насочил да разследват само парка, където момчето е било отвлечено след училище. Получих тази информация съвсем неофициално от единия от детективите в екипа, Той каза, че е предложил основно да проучат обкръжението на момчето, но Белтран отхвърлил идеята му. А сега добрите неща. Източникът ми при шерифа ми каза, че Белтран специално поискал това разследване. Той се е стремял към него. И тъй като той толкова настоявал да поеме случая, оказало се, че Белтран познавал детето посредством местната програма за социални грижи, наречена Вест Пале8, която събирала деца, останали без бащи, с възрастни мъже. Нещо като програма „По-голям брат“. Велтран е бил ченге, така че не е имал никакви проблеми да получи разрешение.

— Мислиш, че може би той е бил Насилникът на момчето? — запита Бакъс.

— Възможно е. Мисля, че източникът ми намекваше за това, но не го каза направо, Всички по случая мъртви. Материалите са прехвърлени в архив. Никой да изнесе това в пресата. Не и когато един от участниците е техен човек, а на шерифа му предстоят избори.

Видях Бакъс да кима.

— Това се очакваше.

Няколко секунди в залата бе много тихо.

— Стив, Тед, това е много интересно — каза Бакъс. — Но как се вписва то във всичко открито до този момент? Дали не е само някакъв любопитен факт, или има и още нещо?

— Ние самите не сме много сигурни. Но ако приемем, че Белтран е бил сексуален престъпник, най-малкото педофил, и като добавим факта, че е бил застрелян с двуцевката си, за която някой е знаел, че се намира на най-горния рафт в шкафа, понеже го познавал, имаме случай, който според мен трябва да изследваме основно.

— Съгласен съм. Кажете ни какво още знае източникът ви за Белтран и Бест Пале?

— Той ни съобщи, че Белтран е бил ангажиран дълго време по програмата Бест Пале. Предполагаме, че е бил с много момчета.

— И точно върху това ще наблегнете, нали така?

— Сутринта се захващаме здраво за работа. Тази нощ не можем да направим нищо.

Бакъс кимна, потърка замислено брадичката си, после попита:

— Брас? Какво мислиш за всичко това? Как ще се свърже това с психопатологията?

— Във всички случаи децата са като червена нишка. Също и ченгетата от отделите по разследване на убийствата. Само дето все още нямаме сигурни данни какви са мотивите на нашия човек. Мисля, че това е нещо, което трябва да разнищим основно.

— Тед, Стив, имате ли нужда от още хора? — запита Бакъс.

— Мисля, че си имаме достатъчно. Разполагаме с всеки от оперативния отдел: всички искат да вземат участие. Така че ако ни потрябва подкрепление, ще си го вземем от тук.

— Чудесно. Между другото, разговаряхте ли с майката на момчето за взаимоотношенията на сина й с Белтран.

— Още се опитваме да открием къде живее тя сега, също така и сестра му. Нали разбирате, изминали са три години. Надяваме се обаче да ги открием утре сутринта след работата ни в Бест Пале.

— Добре. Как е в Балтимор? Шийла?

— Да, сър. Прекарахме по-голямата част от деня, като разпитвахме местните детективи. Разговаряхме с Бледсоу. Това, което той е предложил по случая с Поли Амхърст още в началото, е било да търсят сексуален престъпник. Амхърст е била учителка. Бледсоу твърди, че двамата с Маккафърти винаги са смятали, че тя може да се е сблъскала с някой психопат на територията на училището, била е отвлечена, удушена и после нарязана, за да се прикрият действителните подбуди на престъплението.

— Но защо смятате, че това е бил сексуалният престъпник? — запита Рейчъл. — Не е ли възможно да се е натъкнала на някакъв крадец, разпределяне на наркотици, нещо от този род?

— Поли Амхърст е била дежурна трета смяна в деня, когато е изчезнала. Местните детективи са разпитали всяко дете, което е било на двора. Събрали са твърде противоречиви показания, но няколко деца си спомнят за някакъв мъж до оградата. Имал права руса коса и очила. Бял мъж. Изглежда, Брад не беше много далеч от истината с описанието на Родерик Ъшър. Те също така казаха, че този мъж носел фотокамера. Това е май всичко.

— Добре, Шийла, нещо друго?

— Единственото физическо доказателство, намерено по тялото, е бил кичур коса. Изрусена. Естествен цвят червеникаво-кестенява. Това е засега. Утре сутринта отново имаме среща с Бледсоу.

— Добре. Сега Чикаго.

В останалите доклади нямаше нещо съществено по отношение идентифицирането или добавянето на нещо ново към натрупващата се информация за Поета. Агентите проучваха основно местността, която местните детективи вече бяха изпотъпкали, и не откриваха нищо ново. Дори и докладът от Денвър не съдържаше почти нищо ново, Накрая на доклада си обаче агентът на телефона каза, че Изследването на ръкавиците, носени от брат ми, е показало наличието на малко петънце кръв върху вълнената подплата на дясната ръкавица. Агентът запита дали още имам желание да се обадя на Райли и да я помоля да разреши ексхумация. Не отговорих, още бях като зашеметен от представите си за последните мигове на брат ми, извикани от информацията за прилагането на хипноза. След като повториха въпроса си, аз им отговорих, че се обадя сутринта.

След кратък размисъл агентът приключи доклади със съобщението, че бил изпратил пробите за изгорели барутни газове от устната кухина на брат ми в лабора рията в Куантико.

— В Денвър са поработили основно, шефе, и не мися, че ще открием нещо повече от тях.

— А именно? — запита Бакъс, избягвайки внимател погледа ми.

— Само следи от изгорели барутни газове. Нищо повече.

Не знам какво изпитах, когато чух тези думи. Предполагам, че е имало и облекчение, но това не беше докателство за случилото се с брат ми. Шон пак си беше мъртъв, а аз все още бях обзет от мисли какви ли са били последните мигове от живота му. Опитах се да се освободя от тях и да се съсредоточа върху хода на конференцията. Бакъс бе помолил Брас да ни информира за всички новопостъпили данни за жертвата, а аз вече бях изтървал по-голямата част от доклада й.

— Така че ние се абстрахираме от всякаква корелация — тъкмо казваше тя. — Освен възможностите, споменати по-рано във Флорида, аз твърдя, че те се подбират случайно. Те не са се познавали един друг, никога не са работили заедно и пътищата на тези детективи никога не са се пресичали. Открихме, че четирима от тях са при съствали на финансиран от бюрото семинар по проблеми те с разследването на убийствата, организиран в Куантико преди четири години, но другите двама не са го посетили, а ние не знаем дали останалите четирима въобще са се запознавали или разговаряли помежду си на семинара. Това не се отнася за Орсулак във Финикс. До този момент не сме имали свободно време да проследим биографията му.

Така че ако няма корелация, ние трябва да приемем, че те са били забелязани от престъпника просто защото са захапвали въдицата, така ли? — запита Рейчъл.

— Според мен е било така.

— Значи той започва да дебне внимателно жертвата си едва след убийството на примамката.

— Правилно. Всички онези случаи с примамките шумно са били огласявани в местните медии. Той може да е виждал всеки един от детективите по телевизията или пък снимките им в местните вестници.

— Няма никакво физическо привличане.

— Не. Той просто убива всеки, поел разследването на случая. Не можем да твърдим със сигурност, дали специално тази или повече от жертвите му са били по-привлекателни за него, или са отговаряли на фантазиите му. Това винаги може да се случи.

— Какви фантазии? — намесих се аз, стараейки се да не изтърва нишката.

— Джак, ти ли си? Не знаем какви са фантазиите му, Джак. Там е работата. Мъчим се да стигнем до нея от тази посока, от която трябва. Не знаем какви фантазии мотивират убиеца, а това, с което разполагаме, са само догадки. Може и никога да не разберем какво движи света му. Той идва от Луната, Джак. Единственият начин някога да узнаем със сигурност, е, ако един ден той реши да ни разкаже.

Кимнах. Внезапно ми хрумна още един въпрос. Зачаках, докато всички останали изчерпят въпросите си.

— А, агент Брас, исках да кажа, Търнър?

— Да?

— Вие вече може и да сте го казвали, но какво ново може да ни съобщите за поемите? Имате ли още някаква представа как се вписват във всичко това?

— Те определено се използват за демонстративни цели. Вчера го забелязахме. Това е неговият подпис: макар че той очевидно всячески се стреми да избегне залавянето си, в същото време неговата психология е такава, че нещо не му дава покой и той всеки път оставя малкото си съобщение, което казва „Хей, аз бях тук“. За това са използвани поемите. Що се отнася до самите поеми, връзката с тях е, че те всички или говорят за смъртта, или могат да бъдат тълкувани като такива. Там присъства темата, че смъртта е вход към други неща, други светове. „Навън през бледата врата“ мисля, че беше един от цитатите, използвани от Поета. Една от представите му може да е тази, че той изпраща тези хора в един по-добър свят. Той ги трансформира. Струва си да се замислим над това, когато анализираме патологията му. Но тук още веднъж се връщаме на факта, че и тези неща са просто предположения. Все едно да се ровим из пълна кофа с отпадъци, мъчейки се по тях да открием какво е ял някой предната вечер. Не знаем какво движи този човек и няма да го узнаем, докато не го заловим.

— Брас? Отново се обажда Боб. Какво ще ни кажеш за планирането на тези убийства?

— Ще оставя Брад да докладва.

— Тук е Брад. Така, ние нарекохме нашия човек „пътешественик“. Да, той използва територията на цялата страна като платно за рисуване, но се заседява за седмици, а понякога и за месеци. Това е нещо необичайно при нашия предварителен портрет. Поета не е от престъпниците, които убиват и веднага духват. Той нанася удара си и после се навърта известно време наоколо. Според нас по време на този период ловецът следи набелязаната жертва. Той се запознава с обичайните действия и привички на жертвата си. Възможно е дори да прави някакво бегло запознанство. Това е нещо, което си струва да се провери. Нов приятел или познат в живота на всеки детектив. Може би нов съсед или човек от местния бар. Ситуацията в Денвър също така подсказва, че той може да подхожда към тях като източник, някой, който разполага с важна за следствието информация. А може и да използва някакъв друг подход.

— Което ни довежда до следващата спирка — каза Бакъс. — След установяването на контакт.

— Властта над тях — обади се Хейзълтън. — След като се доближи достатъчно близо до жертвите си, как постига контрола си над тях? Предполагаме, че той разполага с оръжие, с което отнема тяхното, но има и още нещо. Как принуждава шестима, а сега вече седмина детективи по разследване на убийства да напишат цитатите от стихове? Как избягва съпротивата им? В момента разглеждаме възможността за хипноза, комбинирана с някакви препарати, взети от самите жертви. Всички убийства освен едно са станали в домовете на жертвите. Случаят с Макавой се различава твърде много от останалите. Ако се замислим, вероятно сред нас няма да се намери И един човек с празна аптечка. А сред убитите детективи едва ли има някой, в чиято аптечка да не се намери някакво лекарство, купено без рецепта, което да може да подпомогне въздействието на хипнозата. Очевидно някои лекарства осигуряват по-добър ефект от другите. Но работата е там, че ако сме на прав път, Поета използва, неща, осигурени му от жертвите. И в момента търсим много усилено в тази посока. Това е всичко засега.

— Добре — произнесе Бакъс. — Има ли други въпроси?

В залата настъпи мълчание.

— Добре, момчета и момичета — каза той, привеждайки се напред с ръце върху масата. — Свършили сте чудесна работа. Този път вече разполагаме със сигурна информация.

Двамата с Рейчъл последвахме Бакъс и Томпсън до хотела „Хайът“, където Матушак ни бе запазил стаи. Трябваше да се регистрирам и да платя за стаята си, докато Бакъс регистрираше останалите и получаваше ключовете за другите пет стаи, за които плащаше държавата. И въпреки това получих намалението, което хотелът обикновено даваше на хората от ФБР. Сигурно беше заради ризата.

Рейчъл и Томпсън ни чакаха в кафето на фоайето, където бяхме решили да пийнем по едно преди вечеря. Когато Бакъс й подаде един от ключовете, го чух да казва, че тя е в стая 321, и аз го запомних. Бях през четири врати от нея в 317 и вече си мислех за идващата нощ.

След половинчасов назначителен разговор Бакъс се надигна и каза, че отива в стаята си да прегледа докладите от деня, преди да тръгне към летището да посрещне Торсън и Картър. Отказа да вечеряме заедно и се запъти към асансьорите. След няколко минути и Томпсън се надигна с думите, че иска да проучи подробно доклада от аутопсията на Орсулак.

— Значи оставаме само двамата с теб, Джак — проговори Рейчъл, изчаквайки го да се отдалечи. — Какво ще кажеш да хапнем нещо?

— Съгласен съм.

— Добре. Обаче първо ми се иска да взема гореща вана.

Уговорихме се да се срещнем след час за вечеря. Асансьорът ни изкачи до етажа ни в тишина, изпълнена с чувствено напрежение.