Смъртта е моят занаят

42.

Не изпитваше никаква болка и това го изненада. Стичащата се между пръстите и по ръцете му топла кръв го даряваше с покой. Изпитваше странното чувство на човек току-що взел важен изпит. Той се беше справил. Каквото и да му се беше паднало. Звуците и движенията около него долитаха до съзнанието му притъпени и забавени. Той се огледа и видя мъжа, който го бе прострелял. Денвър. За миг очите им се срещнаха, но в този момент някой застана помежду им. Мъжът в черно се приведе и направи Нещо. Гладън сведе поглед и видя белезниците върху китките си. Усмихна се на изумителната му глупост. Никакви белезници не бяха в състояние да го спрат от пътя, по който беше поел.

И в този момент я видя. Някаква жена бе приклекнала над онзи от Денвър. Тя го стисна за ръката. Гладън я позна. Беше една от онези, които бяха идвали при него в затвора преди много години. Сега вече си я спомняше.

Изстиваше. Раменете и вратът му. Вече не чувстваше краката си. Поиска одеяло, но никой не гледаше към него. Никой не го беше грижа. Стаята ставаше все по-ярка, все едно обляна от телевизионни прожектори. Той бавно пропадаше отвъд и го съзнаваше.

— Значи така изглеждало — прошепна той, но никой не го чу.

С изключение на жената. Тя се извърна, доловила шепота му. Очите им се срещнаха за миг и след момент на Гладън му се стори, че долови леко кимване, признак на разбиране.

„Разбиране на какво? — запита се той. — Че умирам ли? Че моето присъствие тук е имало някаква цел?“ Той изви глава към нея и зачака животът му да изтече окончателно от него. Вече можеше да си отдъхне. Най-после.

Погледна я още веднъж, но тя вече се беше към обърнала към мъжа от Денвър. Гладън го загледа; това беше мъжът, който го беше убил; странна мисъл проряза изстиващото му съзнание. Той изглеждаше прекалено възрастен да има толкова малък брат. Трябваше да има някаква грешка.

Гладън умря с отворени очи, втренчени в мъжа, който го беше убил.