Смъртта е моят занаят

4.

Лори Прайн вдигна поглед от екрана, когато вдязох, и се усмихна. Зарадвах се, че беше тук. Заобиколих ъгъла, издърпах си стол от едно празно бюро и седнах до нея. В момента напливът в библиотеката на „Роки“ не беше особено голям.

— О, не! — възкликна закачливо тя. — Седнеш ли при мен, значи скоро няма да си тръгнеш.

Напомняше ми за продължителните проучвания, които обикновено правех при подготовката си на статиите. Голяма част от криминалните случаи, за които пишех, обхващаха широк кръг от теми за прилагането на закона. Всеки път имах нужда да знам какво още е било писано по случая и къде.

— Съжалявам — отвърнах аз с престорено лицемерие, — този път като нищо може да останеш цял ден в компанията на Леке и Некс.

— Искаш да кажеш, ако успея да вляза в тях. Какво ти трябва?

Беше красива с една ненатрапваща се красота. Имаше тъмна коса, която нито веднъж не успях да видя разплетена, кафяви очи зад очила със стоманени рамки, и пълнички устни, на които никога не слагаше червило. Издърпа един жълт бележник пред себе си, намести очилата си и взе молив, готова да направи списъка с нужните ми неща. Лексис и Нексис представляваха компютърните ни бази-данни, съдържащи най-големите и не толкова големи вестници в страната, също както и съдебните решения и всички останали спирки по информационната магистрала. Ако се опитвате да разберете какъв е изписаният обем върху дадена материя или специфична история, мрежата Лексис/Нексис е мястото, откъдето трябва да започнете.

— Самоубийства на полицейски служители — казах аз. — Искам всичко писано по темата, ама абсолютно всичко.

Лицето й се изопна. Предполагам, защото си мислеше, че търсенето ми има лични мотиви. Компютърното време е скъпо и компанията строго забраняваше използването му за лични цели.

— Не се тревожи, пиша статия. Глен току-що ми даде зелена улица.

Тя кимна, но не изглеждаше убедена. Сигурно после щеше да го попита. Очите й се върнаха върху бележника.

— Това, което търся, са всевъзможни статистики от национален мащаб за подобни случаи, всякакви проучвания върху процента на самоубийствата при полицейските служители, сравнени с други професии и населението като цяло, и всички споменавания за специални групи или правителствени агенции, които са се занимавали някога с проблеми. И още, чакай да видим какво още може да има… аха, да, и всички анекдоти по тия случаи.

— Анекдоти?

— Искам да кажа, всякакви материали върху самоубийства на ченгета, които може да са публикувани. Върни се пет години назад. Търся примери.

— Като твоя…

Тя изведнъж млъкна и се изчерви.

— Да, като брат ми.

— Но това е срамно! — възмутено изрече тя.

След малко я попитах колко време ще отнеме според нея търсенето с компютъра. Заявките ми обикновено не ги бързаха много, защото не бях от репортерите с надвисналата над врата им брадва на крайния срок.

— Е, това определено е обзорно търсене, без определена тема. Ще ми се наложи да търся доста, а ти знаеш, че трябва да прекъсна, когато тръгнат новините от деня. Но ще се опитам. Какво ще кажеш за следобед, става ли?

— Чудесно.

На връщане в редакционната погледнах големия часовник над главата си. Беше единайсет и половина. Часът беше подходящ. Набрах от телефона на бюрото си един от източниците си на информация в полицейското управление.

— Хей, Скипър, там ли си?

— Кога?

— През обедната почивка. Може да ми потрябва нещо. Сигурно ще се отбия.

— По дяволите! Е, какво пък, добре. Тук ще съм. Хей, кога се върна?

— Днес. Ще си поговорим.

Затворих телефона, после си облякох палтото и излязох от редакцията. Минах двете пресечки, които отделяха редакцията от главното полицейско управление, размахах журналистическия си пропуск на входа, където дежурният полицай дори не благоволи да вдигне очи от 4 разгърнатия пред себе си „Поуст“ и се качих на четвъртия етаж в отдела за специални разследвания.

— Имам само един въпрос — произнесе детективът Робърт Скалари, след като му казах какво искам. — Ти си тук като брат или като репортер?

— И двете.

— Седни.

Той се приведе над бюрото си, може би за да оценя филигранната прическа, прикриваща плешивината му, и заяви:

— Виж, Джак, имам проблем с тази работа.

— Какъв проблем?

— Виж, ако ти идваше при мен като брат, който иска да научи причината, това е едно нещо и аз вероятно бих ти казал каквото знам по случая. Но ако това, което споделя с теб, се появи в „Роки Маунтън Нюз“, нямам никакъв интерес. Уважавам прекалено много брат ти, за да позволя случилото се с него да качва тиража на вестниците. Дори ти и да не го уважаваш.

Бяхме сами в малкия му кабинет с четири бюра. Речта на Скалари ме ядоса, но се сдържах. Приведох се на свой ред към него, за да види колко здрава и гъста коса имам.

— Нека да те питам нещо, детектив Скалари. Беше ли убит брат ми?

— Не, не беше.

— Сигурен си, че е било самоубийство, нали така?

— Точно така.

— И случаят е приключен?

— Точно така.

Отдръпнах се назад.

— В такъв случай нещо много ме тревожи.

— И защо така?

— Защото ти се опитваш да се извърташ. Казваш ми, че случаят е приключен, и въпреки това не ми позволяваш да видя папките. Щом като делото е завършено, тогава трябва да имам правото да разгледам материалите по случая, защото той е мой брат. А ако случаят е приключен, това означава, че аз като репортер не мога да компрометирам каквото и да било текущо разследване, като отворя папките.

Оставих го няколко секунди да прецени казаното от мен.

— Така че — завърших аз, — ако следвам пътя на твоята логика, няма никакви причини, които да ми забраняват да разгледам събраните материали.

Скалари ме стрелна с поглед. Усещах как набира сила гневът му.

— Чуй ме, Джак, по този случай има неща, които е по-добре да останат неизвестни на широката публика.

— Мисля, че аз мога по-добре от теб да преценя това, детектив Скалари. Той беше мой брат. Мой брат близнак. Няма да му причиня болка. Само се опитвам да си изясня нещо. А ако сетне напиша нещо, то ще бъде само за да приключа случая веднъж и завинаги. Ясно?

Седяхме така и се гледахме поне половин минута. Сега беше негов ред и аз чаках да направи хода си.

— Не мога да ти помогна — изрече накрая. — Даже и да исках. Всичко е приключено. Случаят е решен. Папката отиде в архива за обработка. След като ти трябва, иди и виж.

Изправих се.

— Благодаря ти, че ми го каза още в началото на разговора ни.

Излязох без да кажа повече дума. Знаех, че Скалари щеше да избухне всеки миг. Отидох при него, защото бях длъжен да мина по каналния ред и защото исках да разбера дали мога да науча къде се намираше папката.

Слязох по стълбите, които обикновено се използваха само от полицаите, и влязох в кабинета на административния капитан на управлението. Беше дванайсет и петнайсет, така че бюрото на дежурния в приемната беше празно. Минах покрай него, почуках на вратата и чух гласа му.

Капитан Форест Гролън седеше зад бюрото си. Беше толкова едър, че стандартното служебно бюро изглеждаше като детска мебел пред него. Беше чернокож мъж с бръсната глава. Изправи се да ми стисне ръката и ми напомни, че се извисява на метър и деветдесет и пет. Сигурно теглилката трябваше да има допълнителни деления, за да успее да го претегли. Раздрусах ръката му и се усмихнах. Беше един от източниците ми на информация в полицията отпреди шест години, когато бях още полицейски репортер, а той — още сержант. И двамата бяхме направили кариера оттогава.

— Джак, как върви? Казваш, че току-що си се върнал?

— Да, бях взел отпуска. Наред съм. Той не спомена за брат ми. Беше един от малцината на погребението и знаех как се чувства. Седна на мястото си, а аз дръпнах един стол пред бюрото му.

Служебните задължения на Гролън нямаха много общо с ежедневната работа на полицията в града. Той се занимаваше с бизнеса вътре в полицейското управление. Отговаряше за годишния бюджет, наемането и обучението на новия персонал. И за огневата подготовка също. Нямаше много общо с оперативната полицейска работа, но беше част от плана му. Гролън си беше поставил за цел да стане шеф на полицията и трупаше опит, който да му бъде от полза, когато дойдеше моментът на избора. Част от плана му също така включваше поддържането на добри връзки в местните медии. Дойдеше ли денят, можеше да разчита на мен за една положителна характеристика в „Роки“. И аз щях да го направя. А междувременно и аз можех да разчитам на услугите му.

— Я да видим защо ми се налага да пропусна обяда си — изрече грубо той, което беше част от установените между нас правила. Знаех, че предпочита да се срещаме в обедните почивки, когато помощникът му беше на обяд и вероятността да го зърнат с мен е минимална.

— Не пропускаш никакъв обяд. Просто само ще закъснееш малко. Искам да видя папката по делото на брат ми. Скалари каза, че вече я бил изпратил при теб да я микрофилмират, Помислих си, че можеш да я дръпнеш и да ми дадеш да погледна вътре.

— За какво ти е, Джак? Защо не оставиш мъртвите в покой?

— Трябва да го видя, капитане. Няма да се позовавам никъде на него. Искам само да го разгледам. Дадеш ли ми го сега, ще бъда готов далеч преди още техниците по микрофилмирането да се върнат от обяд. Никой няма да разбере, освен теб и мен. А аз няма да го забравя.

Десет минути по-късно Гролън ми подаде папката, Беше тънка като годишния телефонен справочник на Аспен. Не знам защо, но очаквах нещо значително по-дебело, по-тежко, сякаш размерът на папката с материалите от разследването имаше нещо общо смъртта.

Вътре в нея най-отгоре имаше един плик с надпис „СНИМКИ“, който оставих настрани върху бюрото, без да го отварям. Следваха докладът от аутопсията и няколко стандартни доклада, хванати заедно с кламер.

Бях изучавал достатъчно документи от аутопсии, за да знам къде да търся, и прескочих страниците с безкрайните описания на телесните жлези, органи и общо състояние, като отидох направо на края, където бяха написани заключенията. Там също нямаше изненади. Причината за смъртта беше огнестрелна рана в главата. Думата „самоубийство“ по-долу беше оградена с молив. Кръвни проби за често използвани лекарства показваше следи от декстрометорфан хидробромид. Някакъв лаборант беше добавил след тях забележката „сироп против кашлица — в жабката“. Това означаваше, че с изключение на глътка или две от сиропа против кашлица брат ми е бил абсолютно трезвен, когато е пъхнал дулото в устата си.

Съдебномедицинският доклад съдържаше един поддоклад, озаглавен СИБГ, което означаваше „Следи от изгорели барутни газове“. В него се твърдеше, че с помощта на неутронноактивационния анализ на кожените ръкавици, носени от жертвата, са открити частички изгорял барут върху дясната ръкавица, доказателство, че при стрелбата е държал оръжието с тази ръка. По шията на жертвата също така били открити следи от СИБГ и обгорени участъци от барутните газове.

Следваше описанието на доказателствата. И там не видях нищо необичайно. След това се натъкнах на свидетелските показания. Свидетелят беше пазачът на парка Стивън Пена, който беше прикрепен към една самостоятелна кабина и информационен павилион до езерото Беър.

Свидетелят твърди, че докато е работел в павилиона, не е виждал района на паркинга. Приблизително в 4 часа и 58 минути някакъв приглушен трясък бил определен от свидетеля като изстрел. Определил произхода му на паркинга и веднага излязъл да огледа вероятността за бракониерство. В този момент на паркинга имало само една кола и през частично замъглените стъкла на прозорците той успял да види жертвата отпусната върху седалката на шофьора. Свидетелят побягнал към автомобила, но не успял да отвори вратата, защото била заключена, Вглеждайки се отблизо през замъгленото стъкло, преценил, че жертвата очевидно била мъртва поради масивната рана на тила. Свидетелят се върнал в павилиона си, откъдето веднага телефонирал на властите и шефовете си. После се върнал до колата на жертвата в очакване да дойдат представителите на полицията.

Свидетелят твърди, че е видял колата на жертвата не по-късно от пет секунди след като чул изстрела. Тя била паркирана приблизително на 50 метра от най-близките дървета или сграда. Според свидетеля е невъзможно за когото и да било да напусне колата след изстрела и да се добере до някакво прикритие, без свидетелят да го забележи.

Върнах документа обратно на мястото му в папката и прехвърлих набързо и останалите доклади. Имаше един лист, озаглавен „Доклад за случая“, който описваше с подробности последния ден на брат ми. Започнал работа в 7 и 30 сутринта, обядвал с Уекслър в 12 и към два следобед тръгнал към „Станли“. Не е казал нито на Уекслър, нито на някой друг с кого има среща.

Опитите на следователите да разберат дали наистина е ходил в „Станли“ били неуспешни. Били разпитани всички сервитьорки и момчета от хотела, но никой не си спомнял да е виждал брат ми.

В папката имаше и един доклад, заемащ само една страница, който обобщаваше разговора на Скалари с психолога на Шон. По някакъв начин, може би чрез Райли, бе разбрал, че той ходи на терапия при денвърския психолог. Според доклада на Скалари доктор Колин Доршнър твърдял, че Шон страда от остра депресия, предизвикана от напреженията на работата му, особено от неуспеха му да разкрие убиеца по случая Лофтън, Това обаче, което докладът не съдържаше, беше дали Скалари въобще е питал Доршнър дали брат ми е бил обзет от мисли за самоубийство. Чудех се дали изобщо Скалари е задал този въпрос.

Последната страница от документите в папката беше окончателният доклад на разследващия офицер. Последният параграф бяха обобщението на Скалари и окончателното заключение.

На базата на физическите доказателства и свидетелството на очевидеца за смъртта на детектива Шон Макавой разследващият офицер заключава, че жертвата е загинала от самонанесена огнестрелна рана след написване на предсмъртното послание от вътрешната страна на замъгленото предно стъкло на колата. Колегите на жертвата, разследващият служител, съпругата му и доктор Колин Доршнър твърдят, че детективът Шон Макавой е бил емоционално обременен от неуспешните опити да открие убиеца на Тереза Лофтън (Дело номер 832). Смята се, че това дълбоко емоционално сътресение може да го е довело до фаталната стъпка. Консултантът специалист по психология към денвърското полицейско управление доктор Арманд Григс твърди в интервю (2/22), че думите „Вън от пространство, вън от време“, изписани върху предното стъкло, може да се смятат за предсмъртна бележка, съответстваща на психическото състояние на жертвата.

До този момент няма доказателство, влизащо в противоречие със заключението за самоубийство.

Докато захващах отново листовете с докладите с кламера, се сетих, че има само още едно нещо, което не бях погледнал.

Гролън беше решил да отскочи до кафето, за да си вземе сандвич. Останах сам. Минаха почти пет минути, докато се реша да отворя плика. Знаех добре, че отворя ли, фотографиите ще останат последния спомен от брат ми. Не исках това. Но също така съзнавах, че имам нужда да ги видя, за да се уверя окончателно, че е мъртъв.

Бързо отворих плика от страх да не променя в последния миг решението си. Докато го изтърсвах върху бюрото, първата снимка беше на колата му. Служебната му кола, един бял шевролет Капри, самотен в дъното на паркинга. На един близък хълм зад нея се виждаше будката на пазача. Паркингът изглеждаше прясно почистен и посипан със сол, с оформен над метър снежен банкет.

Следващата фотография представяше в близък план предното стъкло отвън. Написаните думи едва личаха, тъй като стъклото вече не беше така запотено. Но въпреки това надписът се четеше, а през стъклото се виждаше и Шон. Главата му беше отметната назад. Посегнах към следваща фотография и се озовах вътре в колата заедно с него. Тази беше направена от седалката до шофьорското място. Сега вече се виждаше цялото му тяло. Кръвта си бе проправила път около шията и врата му, оформяйки гъста алена огърлица, след което се бе просмукала й в пуловера му. По покрива и задното странично стъкло имаше пръски кръв. Револверът лежеше на седалката до дясното му бедро.

Останалите фотографии представляваха кадри в едър план от различни ъгли. Те обаче нямаха онова въздействие, от което се боях. Безличната светлина бе лишила брат ми от всякаква човешка принадлежност. Той изглеждаше като манекен. Аз обаче не открих нищо от онова, от което най-много се страхувах.

Гролън вдигна поглед и ме изгледа любопитно, докато се изправях и оставях папката върху бюрото му. Пред него имаше кърпа с остатъците от сандвича му.

— Наред ли си?

— Да.

— Е, как се чувстваш?

Усмихнах се на въпроса му, защото го бях задавал толкова пъти. Това сигурно го изведе от равновесие. Той се намръщи.

— Виждаш ли го? — запитах го аз, сочейки белега върху лицето си. — Остана ми за спомен от един човек, на когото зададох същия въпрос.

— Извинявай.

— Недей. Аз тогава не се извиних.