Смъртта е моят занаят

47.

Слънцето клонеше към залез и небето бе придобило цвета на зрял портокал с ивици фосфоресциращо розово. Беше красиво въпреки плясъка на рекламните табла покрай булеварда. Стоях на балкона, опитвайки се да събера мислите си, докато чаках обаждането на Бледсоу. Той ми беше оставил съобщението по време на разговора ми с Рейчъл. А то гласеше, че не е в офиса си и ще ми се обади по-късно.

Загледах се в човека на „Малборо“, с леко присвитите си очи със ситни бръчици около тях и с лице недокоснато от времето. Открай време беше един от героите ми, една икона, без значение, че винаги е бил изкуствен като страница от списание или знак от реклама. Спомних си как вечеряхме у дома, всеки път седнал от дясната страна на баща си. Как цигарата му непрекъснато димеше, а пепелникът му стоеше винаги отдясно до чинията му. Как станах пушач покрай него. Той ми изглеждаше също като човека на „Малборо“. Поне тогава.

Прибрах се в стаята и телефонирах у дома. Обади се майка ми. Тя мина през цялата процедура на уточняването дали съм жив и здрав и нежно ме скастри, че не съм се обадил по-рано. Накрая, след като я успокоих и я уверих, че съм наред, помолих я да даде слушалката на баща ми. Не бяхме разговаряли от погребението, ако тогава изобщо бяхме разменили и две думи.

— Татко?

— Сине… Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм. А ти?

— О, разбира се. Само се тревожехме за теб, това е всичко.

— Недейте. Всичко е наред.

— Това е някаква лудост, нали?

— Имаш предвид Гладън ли? Да.

— Рай ли е тук, при нас. Ще прекараме заедно няколко дни.

— Това е хубаво, татко.

— Искаш ли да говориш с нея?

— Не, исках да говоря с теб.

Това го накара да замълчи, а може би го и поизнерви.

— В Лос Анжелес ли си?

— Ще остана още най-малко два дни. Аз просто… се обадих, защото исках… мислех си за разни неща и исках да ти кажа, че съжалявам.

— Да съжаляваш за какво, сине?

— За всичко. За Сара, за Шон, за каквото се сетиш. — Изсмях се така, както се смее човек, когато никак не му е до смях. — Съжалявам за всичко.

— Джак, сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм.

— Виж, не е необходимо да ми казваш, че съжаляваш.

— Не, трябва.

— Виж… тогава и ние съжаляваме. Аз съжалявам.

След кратко мълчание отговорих:

— Благодаря ти, татко. Трябва да прекъсваме, имам работа. Кажи на мама довиждане от мен и поздрави Райли.

— Непременно. Защо не се отбиеш тук, когато се прибереш? Да изкараме заедно няколко дни, а?

— Непременно.

Затворих. Човекът на „Малборо“ отново изплува в мислите ми. Погледнах през отворената врата на балкона и видях очите му да надзъртат над перилата. Ръката отново започна да ме наболява. Главата ми също. Знаех прекалено много, а никак не ми се искаше. Взех още едно хапче.

В пет и половина Бледсоу най-после се обади. Не ми съобщи добри новини. Това беше последният елемент от пъзела, последната нишка надежда, която така отчаяно стисках. Докато го слушах, изпитвах чувството, че кръвта се оттича от сърцето ми. Отново бях сам. А най-страшното беше, че жената, която така желаех, не само ме беше отритнала. Тя ме беше използвала и предала по начин, на който според мен никоя жена не беше способна.

— Това научих, приятел — каза Бледсоу. — Само си дръж шапката да не хвръкне. Друго нищо не мога да ти кажа.

— Давай.

— Рейчъл Уолинг. Баща й се казваше Харви Уолинг. Не го познавах. Бях в патрула, когато беше детектив. Говорих с един от старите песове и той ми каза, че на твоя човек му викали Харви Гюрултаджията. Нали разбираш, не носел много и буйствал. Бил от самотните типове, живеел изолирано.

— Как е умрял?

— Ще стигнем и до там. Накарах един приятел да измъкне старата папка от архивите. Случило се е преди деветнадесет години. Чудна работа как не си го спомням. Сигурно тогава съм работил със заровена глава. Както и да е, срещнах се с моя човек в таверната „Фелс Пале“. Донесе папката. Определено е бил нейният старец. И нейното име е вътре. Тя го е открила. Той се самоубил. В слепоочието. Минало е като самоубийство, макар и да е имало и някои неясноти.

— Какви?

— Всъщност не са отбелязани. Другото, което е, че е бил с ръкавици. Вярно, било е през зимата, но го е направил в къщата си. Още рано сутринта. Следователят го е отбелязал в доклада си.

— Имало ли е следи от изгорели барутни газове по ръкавиците му?

— Да.

— Тя била ли е… Рейчъл била ли си е вкъщи, когато се е случило?

— Твърдяла, че е била горе в спалнята си и спяла, когато чула изстрела. В леглото си с кралски размери. Уплашила се, казала, че останала горе близо час след изстрела. После го открила. Това е според докладите.

— А майката?

— Не е имало майка. Тя се изнесла години преди това. Рейчъл останала сама с баща си.

Замислих се върху чутото до този момент. Споменаването на размера на леглото й и нещо в начина, по който той беше произнесъл последните думи, ме разтревожиха.

— Какво още си научил, Дан? Не ми казваш всичко.

— Джак, нека те питам нещо. Имаш ли нещо с тази жена? Нали ти казах, че гледах по Си Ен Ен как те извеж…

— Дан, нямам време! Какво още не си ми казал?

— Добре, добре, единственото нещо, споменато като странно в докладите, бил фактът, че леглото му било оправено.

— За какво говориш?

— Леглото му. Било е оправено. Работата изглежда така: той станал, оправил си леглото, облякъл се, сложил си палтото и ръкавиците, все едно, че тръгва на работа, но вместо това седнал на стола си и си пуснал куршум в черепа. Или е било така, или е изкарал цяла нощ буден, мислейки за това, което му е предстояло да извърши, и после го е направил.

Депресията и умората ме връхлетяха като приливна вълна. Смъкнах се от стола на пода с телефонната слушалка, притисната до ухото.

— Човекът, който е движил делото по случая, е вече в пенсия. Мо Фридман. Познаваме се. Тъкмо вече започвах кариерата си като детектив, когато той наближаваше годините на пенсия. Но той е добър човек. Само преди няколко минути разговаряхме по телефона. Живее в Поконос. Запитах го за делото и за заключението му по него. Неофициалното заключение, казах му.

— И той какво ти отговори?

— Каза ми, че не се е задълбочил в него, защото и в единия, и в другия случай Харви Гюрултаджията си е получил заслуженото.

— Но каза ли ти какво е било мнението му?

— Според него леглото му е било оправено, защото никога не е спал в него. Никога. Според него бащата е спял с дъщеря си в леглото й с царски размери и една сутрин пердето й е паднало. Не знае нищо за развитието на нещата след това, нищо от това, което става в последните няколко седмици. Мо е на седемдесет и един лазарника. Обича да решава кръстословици, повдига му се от телевизията. Не знае, че дъщерята е станала агент от ФБР.

Бях загубил дар слово. Не можех дори да се помръдна.

— Джак, чуваш ли ме?

— Трябва да тръгвам.

Телефонната операторка в оперативната служба каза, че Бакъс бил приключил работния си ден. Когато я помолих да провери още веднъж, тя ме накара да чакам пет минути, като бях сигурен, че през това време си е пилила или лакирала ноктите. Когато се обади повторно, каза, че той определено си е тръгнал, и мога да го потърся на следващия ден сутринта. Затвори, преди да кажа каквото и да е.

Бакъс беше ключът за решаването на случая. Трябваше да го открия, да му кажа до какво съм се добрал и да го изиграя така, както иска той. Реших, че щом не е в оперативната служба, може да си е в мотела в Уилкокс. Трябваше да се върна там, за да си взема колата. Преметнах компютъра през рамо и тръгнах към вратата. Отворих я и видях Бакъс.

— Гладън не е бил Поета. Вярно, беше убиец, но не и Поета. Мога да го докажа.

Бакъс ме изгледа така, сякаш току-що му бях казал, че човекът на „Малборо“ ми е намигнал.

— Джак, днес целият ден не ме оставяш на мира със странните си идеи. Първо мен, после Куантико. Дойдох тук, защото се притеснявам да не би да има нещо, което лекарите снощи са пропуснали. Помислих си, дали не е по-добре, ако отидем…

— Боб, не те обвинявам за тия ти мисли след всички въпроси, които ги зададох на теб и Хейзълтън. Но бях длъжен да изчакам, докато проверя всичко. Сега вече съм сигурен. Абсолютно сигурен. Мога да обясня всичко. Тъкмо излизах да те търся.

— Тогава да седнем и да ми обясниш за какво по-точно става дума. Ти ми каза, че съм пуснал лисицата в курника. Какво означава това?

— Това, което имах предвид, беше, че работата ви тук е да идентифицирате и заловите тези хора. Серийните престъпници, както ги нарече ти. А през цялото време сред редиците ви е имало един такъв.

Бакъс шумно въздъхна и поклати глава.

— Седни, Боб, и ще ти разкажа цялата история. Ако след като свърша, решиш, че съм луд, можеш да ме откараш в болницата. Аз обаче знам, че ти няма да си помислиш такова нещо.

Той приседна на ръба на леглото и аз започнах да разказвам историята, изброявайки ходовете и обажданията, които бях направил през следобеда. Отне ми повече от половин час да му разкажа само тази част. И тъкмо когато вече се канех да му дам интерпретацията на фактите, до които се бях добрал, той ме прекъсна с довода, който вече бях обмислил и бях готов да докажа.

— Ти забравяш едно нещо. Според думите ти Гладън си признал, че е убил брат ти. Накрая. Ти самият го каза и аз го прочетох в показанията ти този следобед. Ти дори си казал, че той те е разпознал като брата близнак на Шон.

— Но той грешеше. Аз също. Никога не съм му споме навал името на Шон. Просто споменах само „моя брат“. Казах му, че е убил брат ми, а той реши, че някое от децата е било брат ми. Разбираш ли? Затова и каза, че е убил брат ми, за да го спаси. Мисля, че съдържанието, което влагаше в думите си, беше, че убива децата, защото е уверен, че след като е блудствал с тях, един ден те ще станат като него. Творението на Белтран. Така че във виденията си той се е виждал като техния спасител, помагайки им да не станат Като него. Той нямаше предвид ченгетата, а само онези деца. Мисля дори, че той изобщо не знаеше за ченгетата. А що се отнася до това, че ме е познал, нали ме показаха по телевизията. Нали си спомняш репортажа на Си Ен Ен? Може да ме е запомнил оттам.

Бакъс заби поглед в пода; наблюдавах го как се мъчи да свърже случилото се с новите доводи и факти; по изражението му заключих, че я смята за правдоподобна.

— Добре — произнесе накрая той. — А какво ще кажеш тогава за Финикс, за стаите в хотела, за всичко онова? Как го виждаш сега?

— Ще стигнем и до там. Рейчъл го знаеше и се нуждаеше от някакъв начин или да отклони следствието, или да се увери, че то е свързано единствено с Гладън. Макар и всяко ченге в страната да жадуваше да му пръсне черепа, тя не би могла да знае, че това ще стане. Така че тя прави три неща. Първо, изпраща факса, онзи от името на Поета, от компютъра си до номера на централата в Куантико. Пише го по такъв начин, че информацията в него да свърже Гладън и убийствата на ченгетата. Спомняш ли си съвещанието, посветено на факса? Тя беше човекът, който каза, че това съобщение свързва всички случаи.

Бакъс кимна.

— След това — продължих аз — тя решава, че ако пошушне информацията на Уорън, това ще задейства публикацията на историята ми и останалите медии ще се включат в шумотевицата. Гладън непременно ще се натъкне някъде на историята и ще се покрие, разбирайки, че са го нарочили не само за убийствата, които е извършил, но и за тези на ченгетата. Така че тя се обажда на Уорън и му предава материалите. Няма начин да не езнаела, че той веднага ще отиде в Лос Анжелес, за да пусне във вестниците историята, след като вече е бил отрязан във фондацията. Може би се е обадил и й е оставил бележка къде се намира. Следваш ли мисълта ми?

— Ти беше толкова уверен, че това е бил Гордън.

— Бях. И то по една много основна причина. Сметките от хотела. Касовата бележка обаче от магазина показва, че той дори не е бил в стаята си, когато е бил използван телефонът му, а Уорън днес ми се закле, че източникът му не е Торсън. А вече нямаше никаква причина да ме лъже, след като Гордън е мъртъв.

— А какво беше третото нещо?

— Мисля, че тя се е свързала чрез компютъра си с мрежата РТП. Не знам как е научила за нея. Може би някой се е обадил в бюрото, или нещо такова. Не съм сигурен. Но тя се вмъква. Не знам, може би когато изпраща един от онези файлове за Кумира нощ, които откри Клиърмаунтън. А това отново би било доказателство, свързващо Гладън с убийствата, извършени от Поета. По този начин тя му изхлузваше двойна примка. Дори и да не го бях убил и той да отричаше всичко, доказателството щеше да е налице и никой не би му повярвал, особено в светлината на всички онези убийства, извършени от него.

Поех си дъх, като по този начин давах възможност на Бакъс да обмисли казаното от мен.

— И трите обаждания тя е направила от стаята на Торсън — продължих след половин минута. — Поредният буфер. Ако се получеше някаква издънка, тя щеше да е на чисто. Обажданията бяха на сметката на Торсън. Но кутийката с презервативите обърка всичко. Ти самият от толкова време си свидетел на взаимоотношенията им. Те бяха на нож, но имаше и още нещо. Той все още е изпитвал нещо към нея и тя го знаеше. И го използва. Така че според мен, ако му е казала да отиде и да купи презервативи, а тя през това време ще го чака в леглото му, той сигурно е излетял от вратата като при пожар. И аз мисля, че тя е направила точно това. Само че вместо да го чака в леглото му, е използвала телефона му. И когато Торсън се завръща в стаята си, нея вече я няма. Той не ми го обясни точно с тия думи, но ми го каза по заобиколен начин, когато работихме заедно завчера.

Бакъс кимна. Имаше вид на човек сполетян от трагедия. Добре го разбирах. Защото ясно виждаше накъде отиваше кариерата му. Първо компетенцията на ръководството му беше поставена под въпрос поради провала при ареста на Гладън, сега пък и това. Дните му като главен специален агент бяха преброени.

— Изглежда, че…

Той не довърши. Имах още да му разказвам, но не бързах. Бакъс се изправи и закрачи из стаята, Погледна през балконската врата към човека на „Малборо“. Гледката очевидно не го впечатли толкова, колкото мен.

— Разкажи ми за луната, Джак.

— Какво имаш предвид?

— Луната на Поета. Ти ми разказа края на историята. Какво е началото? Как завършва една жена в ситуацията, в която се намираме в момента?

Той се обърна и ме изгледа предизвикателно. Търсеше нещо, каквото и да е, само и само да стъпи върху него и да ме обори. Изкашлях се, преди да започна.

— Трудна работа — отвърнах. — Трябва да питаш Брас.

— Ще го направя. Но нищо не пречи и ти да опиташ.

Замислих се, преди да започна.

— Младо момиче, може би на дванайсет-тринайсет години. Бащата я принуждава към сексуално съжителство. Майка й ги напуска. Тя или е знаела какво става и не е могла да го спре, или просто не се е интересувала. Така или иначе, майката ги напуска и момичето остава само с баща си. Той е ченге. Детектив. Заплашва я, като я убеждава, че не може да го издаде, защото е детектив и ще научи. Казва й, че няма да й повярват и тя се хваща на думите му.

Така че един ден на нея вече й пада пердето, а може да й е било паднало през цялото време, обаче не е имала удобен случай или пък до този момент не е имала план. Този ден обаче все пак идва и тя го убива, като го прави да изглежда така, сякаш се е самоубил. Самоубийство. И успява. Делото се води от детектив, който усеща, че нещо не е наред, но какво може да направи? Той разбира, че този човек си е получил заслуженото. И оставя нещата така.

Бакъс бе застанал на средата на стаята, забил поглед в пода.

— Знаех за баща й. Официалната версия, искам да кажа.

— Накарах един приятел да провери подробностите по неофициалната версия.

— А после?

— После тя пораства. Силата, която е била събрала в онзи момент, за да го направи, компенсира повечето поражения, нанесени на психиката й. Тя съумява да го преодолее и остави зад себе си. Малцина в нейната ситуация успяват. Способно момиче е, отива в университета да изучава психология, за да проумее какво представлява самата тя. А малко след това дори е привлечена на работа във ФБР. Хитра е и успява да се придвижи бързо по стъл-бичката в бюрото, като един ден се озовава в отдела, който в действителност изучава хора като баща й. И като нея. Нали разбираш, целият й досегашен живот е преминал под знака на борбата да проумее, да разбере какво движи тези хора. И когато един ден шефът на екипа й решава да изучават самоубийствата на полицаи, той отива при нея, защото знае официалната версия за смъртта на баща й. Не истинската, а само официалната. Тя поема работата, съзнавайки добре, че причината да я изберат всъщност е баща й.

На това място спрях. Колкото повече напредвах с разказа си, толкова по-силен се чувствах. Познанието на нечии тайни притежава заразителна власт. Наслаждавах се на способността си да изложа цялата история.

— Така — прошепна Бакъс, — И как се развиват по-нататък нещата за нея?

Прокашлях се.

— Нещата се развиват много добре — продължих аз.

— Тя се омъжва за един от партньорите си по служба и нещата продължават добре, В един момент обаче всичко се обърква. Не знам дали напрежението от работата, спомените, неуспешният брак, а може би всичко това е изиграло роля. И един ден психиката й рухва. Съпругът й я изоставя, считайки, че тя е празна отвътре. Нарича я Нарисуваната пустиня и тя го намразва за това, И тогава… тогава може би в паметта й изплува денят, когато убива мъчителя си, Баща си. И след него идва и споменът за покоя, последвал постъпката й… Освобождаването.

Погледнах го. Имаше унесено изражение; може би виждаше историята така, както я извличах о, ала.

— Един ден — продължих аз — пристига молба за изграждане на нечий психологически портрет. Момче бива убито във Флорида, открито с осакатено тяло. Детективът, разследващ случая, иска характеристиката на човека, извършил това. Само че тя разпознава детектива, знае името му. Белтран. Име от миналото. Някъде споменато в някакво интервю, а тя знае, че той също е бил мъчител, насилник, също като баща й, и че жертвата, която разследва, е по всяка вероятност негова.

— Правилно — изрече Бакъс, поемайки нишката. — Така че тя отива във Флорида при този човек, Белтран, и го убива. Също както баща си. Прави го да изглежда като самоубийство. Тя дори е знаела Белтран къде държи пушката си. Гладък й го е казал. Явно не е било много трудно да го ликвидира. Хваща самолета, отива при него с документите си от бюрото и влиза в къщата му. Това отново й донася покой. Запълва празнината вътре в нея. Само че този път покоят не трае дълго. Скоро тя е пак като изпразнена бутилка и трябва да го повтори. После пак, и пак, и пак. Следи убиеца Гладън и убива детективите, натоварени с разследването на жертвите му, като го използва да скрие следите си.

Докато говореше, Бакъс се бе втренчил в пространството.

— Тя е знаела всички номера, всички ходове — казатой. — Изтрила е презерватива с лубрикант в устата на Орсулак. Работа на истински гений.

Кимнах и поех на свой ред.

— Виждала е килията му и е знаела, че някъде в папките има снимка, която може да бъде открита някой ден. Но на нея книгите на По са се виждали добре. Всичко е било нагласено още от самото начало. Следва Гладън изцялата страна. Има усет. Знае от делата, които идват при нея, за изграждането на портрета на убиеца и кой ги води. Проследява го. Затова отива и убива ченгето, което ръководи делото. Прави всяко едно от убийствата си да изглежда като самоубийство, но трябва да нагласи нещата така, че ако някой някъде не се усети, да го припише на Гладън.

Бакъс откъсна поглед от въображаемата си гледка.

— Някой като теб — каза той.

— Да. Някой като мен.