Смъртта е моят занаят

21.

Беше тъмно и не можах да видя околността, докато навлизахме в комплекса, Академията на ФБР и изследователският център се намираха в центъра на военноморска база. Състоеше се от три разпрострели се тухлени сгради, свързани със стъклени тунели и атриуми. Агент Уолинг вкара колата в един паркинг с надпис „Само за агенти на ФБР“ и паркира.

Тя не наруши мълчанието си и докато паркирахме и излязохме от колата. Душата ми започна да се стяга. Не исках да й причинявам неприятности или пък да я карам да си мисли, че съм коравосърдечно копеле.

— Виж, главната ми цел е да пипнем този мръсник — направих пореден опит аз. — Позволи ми само да телефонирам. Ще се обадя на източника си и на редактора ми и все ще измислим нещо. Става ли?

— Става — изсумтя тя.

Беше само една дума, но бях щастлив, че успях да измъкна нещо от нея. Влязохме в главната сграда, преминахме през множество коридори, докато накрая стигнахме до стълбище, което ни отведе до Националния център по анализ на насилствените престъпления. Това беше в приземието. Тя ме преведе покрай рецепцията в едно голямо помещение, което не се различаваше особено от новинарска зала. Имаше две редици бюра и работни секции със звукова изолация между тях и една редица от отделни кабинети покрай дясната стена. Посочи ми към един от кабинетите. Предположих, че беше нейният, макар и да беше доста безличен. Единствената фотография, която се виждадпе, беше портретът на президента на задната стена.

— Можеш да седнеш там и да използваш телефона — каза тя. — Ще отида да проверя къде е Боб и как вървят нещата. Не се тревожи, телефонът не се подслушва.

Сарказмът й беше очевиден, което все пак не й попре чи да огледа внимателно бюрото си, за да се увери, че не е забравила някой важен документ, след което излезе от стаята. Седнах на бюрото и отворих бележника си на номерата, които ми бе дал Дан Бледсоу. Открих го у дома му.

— Обажда се Джак Макавой. Днес се запознахме.

— Да, давай.

— Виж, ФБР ме пипна, след като се прибрах. Задействали са голямата машина подир този мръсник и са направили връзката между петте случая. Този обаче с Макдафърти го нямат, защото не са открили предсмъртната бележка. Мога да им я дам и те вече ще поемат случая. Исках обаче първо да се посъветвам с теб. Сто на сто ще те посетят, след като им кажа. А може да дойдат дори и без да съм им казал.

Докато той обмисляше ситуацията, огледах бюрото на Уолинг, също както бе направила собственичката му. Беше много чисто, заето най-вече от един месечен календар, който й служеше и като бележник за записване на ангажиментите. Забелязах, че току-що се беше върнала от отпуск. Квадратчетата с датите от предходната седмица бяха изпълнени със съкращението „отп.“. В другите квадратчета с датите от месеца имаше съкратени бележки, но не можах да ги разчета.

— Дай им я — каза Бледсоу.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Ако бюрото се намеси и обяви, че Джони Мак е бил убит, жена му ще получи пенсията му. Тогава най-вече това ми беше на ума, така че дай им я. Не могат да ми направят нищо. Просто не могат. Платил съм си сметката. Един приятел ми пошушна, че днес са ровичкали из архивите.

— Добре, приятел, благодаря ти.

— Ще си получиш ли своя дял от цялата работа?

— Не знам. Работя по въпроса.

— Това е твой случай. Дръж здраво. Но не им хващай вяра, Джак. Ще те използват и ще те изцедят докрай, и после ще те захвърлят на тротоара като кучешко лайно.

Благодарих му за съвета и докато затварях телефона, един мъж в стандартния сив костюм на агент от ФБР мина покрай отворената врата на офиса, забеляза ме и спря. Прекрачи вътре с любопитно изражение на лицето си.

— Извинете, какво правите тук?

— Чакам агент Уолинг.

Беше едър мъж с грубо лице и резки черти; косата му беше черна и къса.

— А вие кой сте?

— Казвам се Джак, Макавой. Тя…

— Махнете се от бюрото.

Той придружи думите си с рязък жест, сочейки ми един от столовете пред бюрото. Не ми се спореше и се подчиних. Той ми благодари и излезе от офиса. Епизодът ми напомни защо никога не обичах да си имам работа с агенти на ФБР. Общо взето, всички от тях страдаха от наследствен запек.

След като се уверих, че се е отдалечил, отново се пресегнах към телефона върху бюрото и набрах прекия номер на Грег Глен. В Денвър беше малко след пет и знаех, че е зает с последните срокове за предаване на материалите, но нямах друг избор.

— Джак, можеш ли да се обадиш след малко?

— Не. Наложително е.

— Добре, давай тогава, само че бързо. Тук имаме още един прострелян майстор на абортите и вече просрочваме предаването на материала.

Предадох му бързо и накратко какво бях свършил и случката с ФБР, Случаят в клиниката и крайният срок за предаването на материала по него сякаш излетяха от главата му; не спираше да повтаря, че съм свършил фантастична работа и от нея щяло да стане фантастичен материал. Пропуснах подробностите по уволнението на Уорън и опита на Уолинг да ме прецака. Казах му къде се намирам и какво се каня да направя. Той го одобри.

— Вероятно така или иначе ще се наложи да използваме цялото свободно пространство от блока с новините за случая с клиниката — каза той. — Поне най-малко още два дни. Тук е направо някаква лудница. Всички са пощръклели. Ако беше тук, щях да те използвам да редактираш.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна.

— Няма нищо. Давай, пък когато окончателно си изясниш нещата, обади ми се. От това ще стане нещо велико, Джак.

— Надявам се.

Глен се отнесе отново на темата, за възможността за журналистическите награди и как да прецакаме конкуренцията, като публикуваме такава сензация. Докато внушах, Уолинг влезе в офиса с един мъж, който предположих, че е Боб Бакъс. Той също беше облечен в сив костюм, но имаше вид на началник. Наближаваше четиридесетте и все още беше в добра форма. Имаше приятно изражение, късо подстригана кестенява коса и пронизващи сини очи. Дадох знак, че всеки момент свършвам.

— Грег, трябва да приключваме.

— Добре, обади ми се, когато станеш готов. И още едно нещо, Джак.

— Какво?

— Направи някоя снимка.

— Добре.

Докато затварях, си помислих, че малко прекалява. Намесването и на фотограф в тази история щеше да бъде ход с непредвидими последици. Аз самият не знаех дали ще ме огрее, а какво оставаше за фотографа…

— Джак, да ти представя Боб Бакъс, заместник-главният специален агент. Той ръководи екипа. Боб, това е Джак Макавой от „Роки Маунтън Нюз“.

Стиснахме си ръце, хватката на Бакъс беше желязна. Стандартният мачо от ФБР. Докато разговаряхме, той несъзнателно протегна ръка към бюрото и оправи календара.

— Винаги се радвам да се видя с нашите приятели от четвъртата власт. Особено с онези, които не са от околовръстното шосе.

Само кимнах. Това беше част от общоприетите празни приказки и всички го знаехме.

— Джак, защо не отскочим до бюфета да си вземем кафе? — запита Бакъс. — Денят беше достатъчно напрегнат. Тъкмо ще ти покажа туй-онуй по пътя.

Докато се качвахме по стълбите, той не произнесе нищо съществено, освен съболезнованията за смъртта на брат ми. След като и тримата седнахме с кафетата си на една от масите, той вече премина на служебна тема.

— Джак, в момента не сме на служба — каза Бакъс. — всичко, което видиш или чуеш, докато си в Куантико, си остава само за теб. Ясен ли съм?

— Да. На първо време.

— Добре. Ако искаш да промениш уговорката, трябва да разговаряш с мен или Рейчъл и мисля, че можем да го уредим. Съгласен ли си да подпишеш документ на тая тема?

— Разбира се. Но при едно условие — аз да съставя текста.

Бакъс кимна, сякаш бях спечелил точка във финалните дебати.

— Добре. Смятам, че е честно. — Отмести чашата с кафето си настрани, избърса няколко несъществуващи трохички от дланите си и се приведе над масата към мен.

— Джак, след петнайсет минути започва служебно съвещание. Както съм сигурен, Рейчъл вече те е осведомила, че сме задвижили машината на пълен ход. Според мен ще проявим престъпна небрежност, ако не процедираме по възможно най-бързия начин с това разследване. Включил съм целия си екип, осем взети на заем агенти от Секцията по бихейвиористични науки, двама техници на пълен работен ден и шест оперативни работници. Не мога да си спомня до този ден друго подобно разследване с такова ангажиране.

— Радвам се да го чуя… Боб.

Дори и не мигна, когато се обърнах към него с малкото му име. Бях провел малък тест. Очевидно ме третираше като равен; достатъчно често се бе обръщал до този момент на малкото ми име. Реших да видя какво ще стане, ако и аз направя същото. Дотук, добре.

— Свършил си чудесна работа — продължи Бакъс. — С нея си ни създал една здрава основа, от която да тръгнем. Искам да ти кажа, че и ние вече повече от денонощие сме на пълни обороти по случая.

Зад него видях агента, който бе разговарял с мен в офиса на Уолинг, да сяда на една маса с чаша кафе и сандвич. Започна да дъвче, наблюдавайки ни.

— Вече стана дума за многобройния екип, включен в това разследване — каза Бакъс. — В момента обаче най-основната ни грижа е как да го опазим в тайна.

Нещата се развиваха точно така, както бях предполагал и аз трябваше да положа усилия, за да не се издам че осъзнавам тежестта си при разследването на ФБР. Имах здрави позиции. Вече бях вътрешно лице.

— Искате да кажете, че не е желателно да пиша за случая — изрекох спокойно.

— Точно така. Поне засега. Имаме предвид, че ти знаеш достатъчно, дори и без това, което си научил от нас, и доожеш да гръмнеш цялата преса и медиите. Това би била йстинска експлозия, Джак. Само да публикуваш нещо в Денвър, и всички ще наострят уши. През нощта ще плъзне цо цялата мрежа и във всеки вестник. После щафетата де я поемат „Хард Копи“ и останалите таблоиди. Всеки, който не си е заровил главата в пясъка, ще го узнае. А това, държа да го разбереш, Джак, не можем да допуснем. На никаква цена. Веднага щом извършителят разбере, че знаем за него, ще се покрие. И никога не ще успеем да го заловим. А ти не би искал това да се случи, нали? Става въпрос за човека, убил брат ти. Ти не искаш това да се случи, нали?

Кимнах в знак, че разбирам дилемата, и замълчах за момент, докато подредя отговора си. Изгледах подред Бакъс и Уолинг, а после отново Бакъс.

— Вестникът ми вече е вложил достатъчно пари и време в случая — започнах аз. — Репортажът ми буквално е готов чак до запетаите. За да ви стане по-ясно, ще ви кажа, че още тази нощ мога да напиша статия, в която се казва, че властите провеждат национално разследване на възможността, че сериен убиец в продължение на три години действа необезпокоявано.

— Както вече казах, ти си свършил чудесна работа и Никой не ти оспорва авторството върху историята.

— Тогава какво предлагаш? Просто да го забравя и да си тръгна, да те изчакам да си направиш пресконференцията някой ден, когато и ако пипнеш това изчадие?

Бакъс се прокашля и се отпусна назад. Хвърлих поглед към Уолинг, но по лицето й не се четеше нищо.

— Нямам намерение да се кича със заслугите ти — произнесе той. — Просто те моля да поизчакаш със статията си още малко.

— До кога? Колко малко?

Вакъс се огледа из кафето така, сякаш никога не беше идвал тук. Отговори ми, без да ме гледа.

— Докато пипнем тази личност.

Тихичко подсвирнах.

— И какво ще получа в замяна на това? Какво ще получи „Роки Маунтън Нюз“?

Първо тази и най-важна помощ, която ще ни окажеш, е да пипнем убиеца на брат ти. Ако тази причица не ти е достатъчна, сигурен съм, че можем да сключим някаква договореност ти да бъдеш първият, който да о добере до арестувания.

Известно време никой не проговори. Беше ясно, че тогь ката беше върната в моето поле. Внимателно претеглих думите си, преди накрая да се приведа над масата и да проговоря.

— Боб, предполагам, че не греша, ако кажа, че това е един от онези редки случаи, когато вие не държите всички карти и не дърпате всички конци. Това е мое разследване, разбирате, нали? Аз го започнах и нямам никакво намерение да се отказвам от него. Ако си мислите, че ще си подвия опашката и да се върна тихомълком в Денвър, ще си седна на бюрото и ще чакам на телефона да ми позвъните, правите огромна грешка. Аз съм в разследването и ако се опитате да ме изритате, тогава се връщам наистина в Денвър, но статията ще се появи още в неделния брой. Тогава тиражът ни е най-голям.

— И ти ще оставиш убиецът на брат ти да се измъкне? — просъска Уолинг.

— Рейчъл, моля те — намеси се Бакъс. — Ти схващаш добре, нещата. Това, което ние…

— Разбира се, че ме е грижа за него — казах аз. — Затова и бях единственият, който разкри цялата история. Така че не се опитвай да предизвикваш някакви угризения у мен. Брат ми ще си остане в земята, без значение дали ще откриете изрода или не и дали аз ще напиша статията или не.

— Добре, Джак, не поставяме под въпрос мотивите ти — изрече Бакъс с вдигнати в успокояващ жест ръце, — Струва ми се, че сме се озовали в задънена улица, а това никак не ми харесва. Защо не ни кажеш ясно и точно какво искаш. Сигурен съм, че ще се споразумеем още сега. Преди дори кафето да е изстинало съвсем.

— Съвсем просто е — произнесох бързо аз. — Включете ме в разследването. Осигурете ми пълен достъп като наблюдател. Няма да напиша и думичка, докато не заловим кучия син или не се откажем.

— Това е изнудване — възмути се Уолинг.

— Не, това е уговорка, която ви предлагам — отвърнах аз. — В действителност това представлява концесия, защото на практика статията ми вече е готова. А да я отлагам под каквито и да било поводи е против всичките мои инстинкти и това, което върша.

Изгледах Бакъс. Уолинг кипеше от гняв, но добре знаех, че това нямаше никакво значение. Той беше човекът, цойто вземаше решенията.

— Не мисля, че можем да направим такова нещо, Джак — изрече накрая той. — Всички правилници на работата ни в бюрото го забраняват. То би могло да бъде много опасно за теб.

— Пет пари не давам дали ще бъде опасно или не. Ама изобщо. Това е последната ми дума. Или я приемате, или я отхвърляте. Обади се на когото мислиш, че е необходимо. Това е сделка.

Бакъс придърпа чашата с кафето пред себе си и се втренчи в застиналата течност. Дори не беше отпил още.

— Това предложение надхвърля моите правомощия — каза. — Ще трябва да ти се обадя.

— Кога?

— Веднага след като телефонирам, още сега.

— А какво ще стане със служебното съвещание?

— Не могат да започнат без мен. Защо не ме изчакате двамата тук? Няма да отнеме много време.

Бакъс се изправи и внимателно върна стола си до масата.

— Искам да изясня още веднъж нещата — обадих се аз преди той да тръгне. — Ако бъда допуснат в това Разследване като наблюдател, няма да напиша и ред за случая, докато не направим арест или докато вие не решите, че усилията са безсмислени и превключите на други случаи; само с две изключения.

— Какви са тези изключения? — запита той.

— Едното е, ако ме помолиш изрично да пиша за случая. Може да дойде момент, когато ще решиш, че е по-добре да подплашим мръсника с шум във вестниците и медиите. Тогава ще напиша статията. Другото изключение е, ако някъде изтече информация. Ако този случай се появи в който и да било вестник или телевизионен канал, всичките ни уговорки отпадат. Моментално. Ако дори доловя само, че още някой се кани да пише, аз ще съм първият, който ще публикува материал по случая. В края на краищата авторът съм аз. Бакъс само ме изгледа и кимна.

— Няма да се бавя.

След като се отдалечи, Уолинг ме изгледа и произнесе спокойно:

— Ако аз бях на негово място, щях да те накарам да си свалиш картите.

— Нямаше никакъв блъф — отвърнах аз. — Бях абсолютно искрен.

— Ако това е вярно, че ти би изтъргувал залавянето на персоната, убила брат ти, за една статия, тогава те съжалявам. Ще отида да си взема още кафе.

Тя се изправи и тръгна. Докато я следях как отива до барчето на бюфета, разумът ми се занимаваше с изречените от нея думи и после се прехвърли върху стиха на По, който бях чел предната нощ и който не искаше да ме напусне.

Живях аз сам сред свят от стон, с душа — умираща вълна.

В залата за конференции почти нямаше столове, незаети от агенти. Бяха подредени в два кръга: един около дългата маса и втори около тях. Бакъс ми посочи един стол от външния кръг. Уолинг седна на единия от двата свободни стола в центъра на масата, които очевидно се пазеха изключително за тях. Усетих множество погледи, вперени в мен, докато си заемах мястото, но аз вдигнах калъфа с компютъра си от пода, сякаш търсех нещо, само й само да не ми се налага да срещам очите им.

Бакъс бе приел условията ми. Или по-скоро този, който му бе дал зелена улица по телефона. Вече бях прикрепен към оперативната група с агент Уолинг в качеството на персонална бавачка — както тя се изрази. Написах и подписах договореност, с която се задължавах да не пуб-дикувам нищо за разследването до приключването му или прекратяването, или в случаите на двете изключения, които вече бях споменал. Запитах Бакъс за някакъв фотограф, който да ме придружава, но той отвърна, че не сме се разбирали така. Съгласи се обаче да разгледа допълнителните изисквания за снимки. Това беше най-доброто, което можех да направя за Глен.

След като Бакъс и Уолинг се настаниха по местата си и интересът към мен постепенно затихна, аз се огледах. В стаята имаше още дузина мъже и три жени, включително и Уолинг. Повечето от мъжете бяха по ризи със запретнати ръкави и, изглежда, ги бяха вдигнали от бюрата, преди да дойдат на съвещанието. Пластмасови чашки за кафе, купища документи и папки имаше по коленете им и върху масата. Една жена си пробиваше път през столовете, раздавайки по снопче листове на всеки агент. Забелязах, че един от агентите беше мъжът с грубите черти, с когото се бях сблъскал в офиса на Уолинг и когото после бях видял в кафето. Когато тя бе отишла да си вземе нова чаша кафе, той бе станал от масата и я бе приближил до щанда, където разговаря с нея. Не можех Да чуя какво си бяха казали, но ставаше ясно, че го бе срязала, и на него не му беше много весело.

— Хайде, момчета и момичета — започна Бакъс, — Нека да свършим и това, стига да можем. Денят и без това беше достатъчно дълъг, а оттук нататък вероятно ще стават още по-дълги.

Всички разговори внезапно секнаха. Полекичка пъхнах ръка в калъфа на компютъра и измъкнах бележника си. Отворих го на чиста страница и се приготвих да си водя бележки.

— Първо, едно малко съобщение — каза Бакъс. — новият човек, когото виждате седнал до стената, се казва Джак Макавой. Той е репортер от „Роки Маунтън Нюз“. Ще бъде с нас, докато приключим. Благодарение на неговия труд беше сформиран този екип. Той откри нашия Поет. Съгласи се да не пише нищо за разследването ни, докато не вкараме престъпника зад решетките. Искам всички да му оказвате съдействие. Той има разрешението на главния специален агент, за да бъде сред нас. Усетих, че всички погледи отново се насочиха към мен и застинах с бележник и молив в ръка, сякаш заловен на местопрестъплението с прясна кръв по ръцете си.

— След като няма да пише, защо тогава е извадил бележника си?

Дочух познатия глас и видях, че това беше мъжът с грубото лице от офиса на Уолинг.

— Трябва да си води бележки, за да може после, когато пише, да цитира фактите — обади се тя, оказвайки ми неочаквана подкрепа.

— Ще бъде наистина събитие денят, в който някой журналист напише истината — отвърна й агентът.

— Гордън, нека не притесняваме господин Макавой — изрече усмихнат Бакъс. — Вярвам, че ще си свърши както трябва работата. Главният специален агент му има доверие. И наистина, след като е свършил такава чудесна работа до този момент, нямаме право да подлагаме на съмнение неговите качества.

Видях как мъжът на име Гордън поклати обезсърчен глава; лицето му бе започнало да потъмнява. Поне вече добивах ясна представа от кого да се пазя. Следващото предупреждение дойде, когато жената с разпечатаните документи ме подмина, без да ми даде нищо.

— Това ще е последното ни групово съвещание — заяви Бакъс. — Утре повечето от нас и останалите хора по това разследване ще се прехвърлят в Денвър, мястото на последния случай. Рейчъл ще остане агент по делото и координатор. Брас и Брад остават тук да се занимават със събирането и съпоставянето на постъпващите материали. Искам всяка вечер до шест часа всички доклади, които изпращат агентите ни в Денвър и Куантико, да са напечатани. На първо време използвайте факса на оперативния отдел в Денвър. Номерът трябва да се намира върху разпечатките, които току-що получихте. Ще изведем наши собствени телефонни връзки и ще ви д номерата им по най-възможния бърз начин. А сега обобщим с какво разполагаме. Много е важно всички сме на една и съща вълна. Не искам никакви главоболия имаме си ги достатъчно до този момент.

— Няма да е хигиенично да се осером — обади се саркастично Гордън. — Щото и пресата ще ни следи съвсем отблизо.

Няколко души ге разсмяха, но Бакъс ги укроти.

— Добре, Гордън, ти изрази достатъчно ясно несъгласието си. Ще дам думата на Брас за няколко минути и тя ще ви нахвърли докъде сме стигнали в момента.

Една жена, седнала срещу Бакъс, се прокашля и подреди пред себе си трите листа компютърна разпечатка, след което се изпрани.

— И така започна тя, — имаме тест мъртви детектива в шест щита. Също така имаме шест неразкрити случая на убийства, по които детективите са работили индивидуално, когато ги е заварила смъртта. Основният извод от цялата работа е, че засега нямаме данни, дали престъпникът е един, двама или повече. Нашето предположение е, че си имаме работа с един, но в момента нямам доказателства, с които да го подкрепя. Това, в което сме сигурни, е, че убийствата и на шестимата детективи са свързани помежду си и следователно най-вероятно са дело на един и същи човек. За момента сме се съсредоточили върху този престъпник, когото наричаме Поета. Л освен това разполагаме само с хипотезата за връзка с останалите случаи. По-късно ще поговорим за тях. Първо нека започнем с детективите. Хвърлете поглед на първата страница от разпечатаните документи пред вас и после Що ви посоча няколко особености.

Всички забиха погледи в листовете и изпитах неприятното чувство на пренебрегнат. Реших, че след съвещанието ще си поговоря с Бакъс на тази тема. Хвърлих поглед към Гордън и видях, че и той ме гледа. Намигна ми и После се върна към докладите пред себе си. Уолинг се Изправи, заобиколи масата и ми подаде един комплект от Разпечатката. Кимнах благодарно, но тя вече се бе запътила обратно към мястото си. Набелязах, че докато се връщаше на стола си, изгледа Гордън.

Загледах се в листовете в ръцете ми. Първият представляваше организационна структура с имената на ангажираните агенти и задачите им, бяха изброени също така телефонните и факсовите померя на оперативните отдели в Денвър, Балтимор, Тампа, Чикаго, Далас и Албукерк. Прегледах списъка на агентите и открих само един Гордън. Гордън Торсън. Видях задачата му, написана съвсем просто „Куантико — Горд.“

После потърсих и Брас и лесно отгатнах, че това е Бразилия Доран, според списъка „координатор/специалист по събиране на данните за жертвите“. Бяха изброени и други задачи на агенти. Имаше и такива, свързани с почерците и криптологията, но повечето бяха просто отбелязани като градовете, в които им предстоеше да си свършат работата, последвани от името на жертвата. Към всеки град, където бе минал Поета, бяха разпределени по двама агенти от Секцията по бихейвиористични науки със задачата да координират разследванията на тези случаи с агенти от градските оперативни отдели и местната полиция.

Прехвърлих се на следващия лист със схемата, която всички четяха.

Първото нещо, което ми направи впечатление, беше, че още не са включили Маккафърти. Той щеше да е втори във списъка. После проумях, че очите на много от тези в стаята отново бяха приковани в мен, след като бяха прочели списъка до края и вероятно бяха разбрали кой съм. Седях, впил очи в бележките под името на брат ми. Животът му беше сведен до кратко описание и дати. Бразилия Доран накрая ме измъкна от това положение.

— Тези бяха напечатани преди шестия случай да бъде потвърден — каза тя. — Ако искате да си го включите сега в списъка, поставете го между Белтран и Брукс. Казва се Джон Маккафърти, детектив от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Балтимор. По-късно ще получим повече подробности. Така или иначе, както виждате, нещата непрекъснато се променят. Използваните оръжия се различават, местата на убийствата — също, имаме трима бели, един чернокож и един от латиноамерикански произход… Маккафърти е бял, мъж, четиридесет и седем годишен. Сцената на убийството и доказателствата обаче са твърде малко. Всяка жертва е детектив от отдел „Убийства“, пол мъжки, убит с изстрел в главата и без свидетели на убийството. Има две общи обстоятелства които се налага да изследваме. Във всеки случай има предсмъртно писмо с цитат от произведение на Едгар Алан По. Това е първото. Второто е, че всички жертви според са били обсебени до такава степен от случаите, които са разследвали, че двама от тях са потърсили помощта на психиатър.

— Ако обичате, отгърнете на следващата страница.

Листовете зашумоляха. Усещах почти физически мрачното настроение, обземащо всеки присъстващ. За мен това беше един нереален момент. Чувствах се така, както навярно се чувства авторът на сценария, когато накрая вижда произведението си върху екрана. До този момент всичко това беше скрито по бележниците ми, компютъра и главата ми като част от някаква все още хипотетична възможност. Но сега се намирах в стая, пълна със следователи, които открито говореха за случая, разглеждаха разпечатаните материали, живи доказателства за съществуването на ужаса.

Следващата страница съдържаше предсмъртните бележки, всички цитати от поемите на По, които бях открил и записал предната нощ.

— Това е, което недвусмислено обединява случаите — заяви Доран. — Нашият Поет боготвори Едгар Алан По. Не знаем още защо, но това е нещо, над което ще работим тук в Куантико, докато вие обикаляте из страната. Ще дам за известно време думата на Брад, за да ви разкаже малко за тази подробност.

Агентът, седнал до Доран, се изправи и взе думата. Върнах се на първата страница на комплекта и открих в списъка и агент Брадли Хейзълтън. Брас и Брад. Какъв тим. Хейзълтън, едър мъж с надупчени от акне бузи, си нагласи очилата на носа, преди да започне.

— Така, това, с което разполагаме в момента, са шест цитата при всеки от шестте случая — включително и този в Балтимор — от три поеми на По, както и последните думи на поета. Разглеждаме ги, за да решим дали можем да направим някакъв обобщаващ извод за какво служат тук тези поеми и какво значение имат за неизвестния извършител. Тук търсим всички възможни връзки, каквито и да са. Изглежда съвсем ясно, че извършителят по този начин си играе с нас, като в същото време поема много голям риск. Не мисля, че днес бихме били събрани тук или господин Макавой щеше да открие връзка между тези случаи, ако нашият човек не бе решил да цитира Едгар Алан По. Така тези поеми са равносилни на негов подпис. Ще се опитаме да открием защо е предпочел Едгар По, пред, да кажем, Уолт Уитман, но аз…

— Ще ви кажа защо — прекъсна го един агент, седнал в далечния край на масата. — По е бил изкукуригал задник и нашият човек едва ли се различава от него.

Няколко души се изсмяха.

— По всяка вероятност колегата има право в най-общ смисъл — каза Хейзълтън, наясно, че коментарът беше направен, за да се разведри малко атмосферата. — Но въпреки това с Брас ще работим върху този аспект и ако на някого от вас му е хрумнало нещо, може да го сподели. Колкото до момента, мога да ви кажа две неща. Според специалистите По е създателят на модерния криминален разказ с издаването на „Убийствата на улица «Морг»“, който, общо взето, е детективска история. Така че може да сме се сблъскали с престъпник, който гледа на всичко извършено от него като на някаква криминална загадка. Той просто иска да ни се подиграе със своята загадка, използвайки думите на По като насочващи следи. Аз започнах също така да чета някои от най-авторитетните критици и тълкуватели на творбите на По и се натъкнах на нещо интересно. Една от поемите, от които нашето приятелче цитира, се нарича „Омагьосаният дворец“. Поемата се съдържа в един разказ на име „Падането на замъка Ъшър“. Сигурен съм, че всички сте го чували или чели за него. Така или иначе в литературните анализи най-често се твърди, че докато на пръв поглед с тази поема се описва къщата на Ъшър, всъщност тя представлява маскирано или подсъзнателно описание на главния герой на разказа Родерик Ъшър. А това име, както знаете, ако сте били на снощното съвещание, изникна при смъртта на жертва номер шест. Съжалявам, това е Шон Макавой. Той не е просто пореден номер.

Погледна към мен и кимна; кимнах му в отговор.

— Описанието в поемата… я почакайте. — Хейзълтън се загледа в записките си и после откри това, което търсеше, нагласи очилата на носа си и продължи: — Така, ето го: „Безброй златни знамена висяха от стените бели“. А по-късно идва „И цяла в бисер и рубин блестеше входната врата“. И още: „през два прозореца съзира“. Така, това може да се изтълкува като описанието на саможив бял мъж с руса коса, вероятно дълга или къдрава, и очила. Ето ви началото на физическия профил.

В стаята се разнесе бурен смях и Хейзълтън запротестира:

— Това е в книгата. Абсолютно съм сериозен и смятам, че трябва да почнем оттук.

— Чакай, чакай малко — обади се някой от външния кръг. Мъжът се изправи, така че да може да привлече вниманието на цялата стая. Беше по-възрастен от повечето други агенти и лицето му излъчваше упоритостта на старо куче, което никой не е в състояние да отклони от следата. — Какви си ги дрънкаме тук? „Безброй златни знамена…“ какви са тия глупости? Номерът с По действително е голяма работа, и сигурно ще помогне на момчето тук да продаде купища вестници, но за последните двайсет часа, откакто съм тук, нищо не е успяло да ме убеди, че по улиците броди някакъв откачен, който знае как да пречука петима, не, шестима стари кучета детективи и при това да ги накара сами да захапят дулото. Аз поне не мога да си го представя, а вие?

Много от присъстващите посрещнаха думите му с одобрителни коментари и кимания. Чух някой да се обръща към него със „Смити“ и на първата страница видях името Чък Смит. Той поемаше за Далас.

Брас Доран се изправи, за да коментира проблема.

— Точно там е цялата работа — произнесе тя. — Методологията е именно темата, която сме най-слабо подготвени да разискваме в момента. Но за връзката с По съм абсолютно сигурна и Боб е съгласен с мен. Така че с каква алтернатива разполагаме? Да кажем, че е невъзможно и да го зарежем? Не, ние ще действаме така, сякаш животът и на други хора е заложен на карта, защото най-вероятно така ще се окаже. Надявам се, че на въпросите, които ще зададете, ще бъде отговорено в хода на следствието. Аз обаче съм съгласна, че това е нещо, върху което трябва да се замислим, а скептицизмът никога не е излишен. Това е въпрос на влияние. Как успява този Поет да въздейства върху тези мъже?

Тя обходи с поглед помещението. Смити мълчеше.

— Брас — обади се Бакъс, — нека да продължим с първите жертви.

— Хайде, момчета, да продължим нататък.

Страницата, на която отгърнахме, съдържаше информация за убийствата, обсебили болезнено съзнанието на убитите от Поета детективи. В доклада те бяха наречени рторичните жертви, макар че в действителност бяха загинали първи. Още веднъж забелязах, че страницата не съдържаше най-новата информация. Поли Амхърст, цената, чието убийство до такава степен беше обсебило съзнанието на Джон Маккафърти в Балтимор, все още не беше добавена в списъка.

— Така, още един пропуск — каза Доран. — Балтимор. Доколкото разбирам, тук жертвата в случая не е дете, а учителка. Поли Амхърст. Удушаване с връв и последващо осакатяване на трупа.

Тя изчака за момент, за да могат хората да си запишат данните.

— Още сме в процес на получаване на папките и данните по факса за тези случаи — продължи тя. — Това беше събрано сцециално само за съвещанието. Тук обаче по всички предварителни данни личи, че си имаме работа с убиец на деца. Три от жертвите са деца, две са работили с деца, а последната, Мануела Кортес, е била икономка, отвлечена и удушена на някакво място, докато отивала към училището, посещавано от децата на работодателя й, за да ги придружи до дома им. Ако обобщим данните, получени дотук, тогава излиза, че набелязаните цели в тази верига са били деца, но в половината случаи може би нещо е объркало плана, схемата на дебнене по някакъв начин е била нарушена от възрастните жертви и те са били премахнати.

— До какъв извод можем да стигнем с осакатяването? — запита един агент от външния кръг. — В някои от случаите е извършено след убийството, а при децата… липсва.

— Не сме сигурни, но в този момент предполагаме, че това може да е част от тактиката му за заблуждаване на преследвачите. Чрез прилагането на различна методология и патология той успешно се маскира. По оскъдните данни, приведени на тази страница, случаите може и да си приличат, но при един по-пълен анализ започват да се различават силно. Работата е там, сякаш шестима различни мъже с различна патология са убили жертвите. В действителност всичките случаи бяха предоставени чрез въпросниците на отделите по ПСЛ от местните агенции, но никоя от тях не откри сходства с останалите. Не забравяйте, че въпросникът вече е нараснал до осемнадесет страници. В крайна сметка стигам до извода, че този престъпник познава начина ни на действие. Мисля, че той умишлено е действал при всяка жертва по различен начин, така че компютърът ни никога да не открие сходството. Единствената грешка, допусната от него, са влакната капок. Така успяхме да разберем, че убиецът е един. Един агент от външния кръг вдигна ръка и Доран му

— Ако е имало три жертви, при които е имало влакно капок, защо не сме засекли този факт с компютъра, след като и двата случая са били въведени, както казахте?

— Допусната е грешка. При първия случай, момчето Ортис, влакната капок са били характерни за района и са били отхвърлени. Тази улика не е била включена във въпросника. При случая в Албукерк влакната бяха идентифицирани едва след като бе предоставено изследване на ПСЛ. Но макар и да са били идентифицирани като капок, изследването не е било актуализирано. Пропуск. Изтървали сме сходството. Едва днес го получихме от оперативната служба. Единствено при случая в Денвър влакното капок беше сметнато за достатъчно важно, за да бъде включено във въпросника за ПСЛ.

Няколко от агентите простенаха и аз усетих как сърцето ми замира. Бил е пропуснат шансът за идентифицирането наличието на сериен убиец още при случая в Албукерк. Може би ако не беше този пропуск, сега Шон щеше да е жив.

— И това ни довежда до големия въпрос — каза Доран. — Колко са убийците? Един, който извършва първата поредица, и после идва вторият, който убива детективите? Или само един? Един, който убива всички, За момента, базирайки се на факта, че логически е невъзможно убийците да са двама, следваме теорията за връзката. Според нас убийствата във всеки град са свързани.

— Каква е патологията? — запита Смити.

— Това са само наши предположения. Най-очевидната е, че с убийствата на детективите се опитва да прикрие следите си. Но ние имаме и още една теория. А тя е, че Първото убийство се извършва от убиеца с цел да се включи Детективът в схемата му. С други думи, първото убийство е примамка, представена по такъв ужасяващ начин, че да обсеби изцяло съзнанието на детектива. Ние предполагаме, че след това той дебне всеки един от тези служители и изучава навиците и рутинните им действия. Това му позволява да се доближи достатъчно и да извърши евентуалното убийство, без да го открият.

След тези думи в стаята настъпи гробно мълчание. Имах чувството, че много от агентите, препатили ветерани с многобройни разследвания на серийни убийства, до този момент никога не се бяха сблъсквали с подобен хищник като този, когото бяха нарекли Поета.

— Разбира се — произнесе Врас, — засега това е само теория.

Бакъс се изправи.

— Благодаря ти, Брас — каза той, сетне се обърна към залата, добавяйки: — А сега по-бързо, защото искам да направя опит за психологически портрет на убиеца и да приключваме за тази вечер; Гордън, ти имаше нещо за нас.

— Да, ще бъда бърз — каза Торсън, като се изправи и се премести до една покрита с голям чертожен картон дъска. — Картата в комплекта ви от копия е остаряла поради балтиморската връзка. Така че ще ви помоля да се съсредоточите тук за момент.

Той бързо нарисува контура на Съединените щати с дебел черен маркер. После с червен маркер започна да проследява пътя на Поета. Започна с Флорида, която бе нарисувал пропорционално доста по-малка в сравнение с останалата част от страната, след което линията стигна до Балтимор, оттам към Чикаго, после до Далас, оттам до Албукерк и накрая до Денвър. Отново взе черния маркер и написа датите на убийствата във всеки град.

— Мисля, че е съвсем очевидно — каза той. — Нашият човек се движи на запад и очевидно е много надървен на ченгетата по разследване на убийствата поради някаква си причина. — Повдигна ръка и посочи към западната част от страната. — Ще търсим за следващите му удари тук, освен ако не успеем да го пипнем преди това.

Гледах края на червената линия, начертана от Торсъя, и се запитах какво ли ни очаква. Къде ли се намираше убиецът? Коя щеше да е следващата жертва?

— Защо не го оставим спокойно да се добере до Калифорния, където ще получи радушен прием сред себеподобните си? Край на проблема!

Всички се изсмяха на шегата на един от агентите във външния кръг. Смехът им придаде кураж на Хейзълтън.

— Хей, Гордо — обади се той, като протегна ръка и почука с молива върху дребното изображение на Флорида. Тая карта да не е някакво фройдистко отражение на проблемите ти?

Думите му предизвикаха истински взрив от смях и Торсън поаленя целият, макар и да се ухили на шегата За негова сметка. Видях как лицето на Рейчъл Уолинг пламна от възторг.

— Много смешно, Хейзъл — отвърна високо Торсън. — Защо не се опиташ да откриеш отговора на това в анализа на поемите? Ти си толкова добър там.

Смехът този път угасна бързо и аз заподозрях, че подигравката му бе отправена лично към Хейзълтън.

— Така, сега вече се надявам, че ще ми позволите да продължа — каза той, — Тази нощ ще вдигаме по тревога всички хора от оперативните служби, особено в западната част на страната. Ще ни бъде от помощ, ако успеем да разберем навреме за следващия удар и закараме лабораторията си веднага на мястото. Ще имаме един подготвен екип по всяко време на денонощието. В момента обаче разчитаме на местните хора за всичко. Боб, има ли още нещо?

Бакъс се прокашля, преди да продължи обсъждането.

— Ако сте приключили с, въпросите, да минаваме към характеристиката. Какво можем да кажем за този убиец? Бих искал да добавя още нещо към предупреждението, разпространено от Гордън из страната.

Съобщени бяха редица наблюдения, много от тях съвсем не по темата, а други дори предизвикващи смях. Виждаше се, че сред агентите съществуваше силно другарство. Имаше, разбира се, и вражда, както показваха кръстосаните шпаги между Торсън и Уолинг и после между Торсън и Хейзълтън. Но въпреки това имах чувството, че тези хора бяха седели зад масата в тази стая много Пъти преди и много пъти го бяха правили. Какъв трагизъм съдържаше тази фраза „много пъти“.

Опитът да се състави портрет на убиеца едва ли щеше Да свърши работа при залавянето на Поета. Обобщенията, които агентите подхвърляха, се свеждаха основно до Психологическия му портрет. Гняв. Изолация. Образовате и интелигентност над средните. Как ли биха идентифицирали този човек сред масите? Никак.

От време, на време Бакъс се намесвате с въпрос, за да вкара дискусията отново в релсите.

— Ако се доверим на теорията на Брас, защо убива само ченгета от отделите по убийства?

— Отговориш ли на този въпрос, и ги имаш в клетката в съда. Точно там е работата. Тая работа с поезията е отвличаща маневра.

— Богат или беден?

— Има пари. Трябва да има. Където и да отиде, не остава за дълго. Няма работа, убийството е занаятът му.

— Трябва да има банкова сметка или богати родители. Има кола и нужда от пари, за да пълни резервоара.

Обсъждането продължи още двадесет минути, като Доран си водете бележки за предварителния портрет. Тогава Бакъс закри съвещанието и каза на всички да си отдъхнат до сутринта, преди да потеглят.

След приключване на съвещанието няколко души се приближиха до мен и ми се представиха, изразявайки съболезнованията си за брат ми, придружавайки ги с похвали за разследването ми. Те обаче бяха малко. Сред тях бяха Хейзълтън и Доран. След няколко минути останах сам и се оглеждах за Уолинг, когато изведнъж до мен цъфна Гордън Торсън. Той ми протегна ръка и след кратко колебание я стиснах.

— Не исках да те притеснявам — изрече той с топла усмивка.

— Всичко е наред. Няма нищо.

Имаше здрава хватка и след обичайното двукратно разтърсване на ръцете ни аз се опитах да се откопча, но той не ме пускаше. Дръпна ме за ръката към себе си и се приведе напред, така че само аз да мога да чуя какво ще ми каже.

— Добре че брат ти не може да види всичко това — прошепна. — Ако аз направех това, което ти си направил по този случай, щях да пукна от срам. Направо нямаше да ми се живее.

Изправи се, усмивката не слезе от лицето му. Изгледах го и кой знае защо кимнах. Той пусна ръката ми и се отдалечи. Почувствах се унижен от това, че не бях успял да се защитя. Само бях кимнал като глупак.

— Какво беше това?

Обърнах се. Рейчъл Уолинг стоеше пред мен.

— А, нищо. Той просто… нищо.

— Каквото и да ти е казал, забрави го. Понякога е абсолютен гадняр.

Кимнах.

— Да, вече започвам да разбирам.

— Хайде, да отидем в кафето. Умирам от глад.

В коридора тя ми разказа плана за пътуването.

— Потегляме рано сутринта. По-добре е, ако останеш тук, вместо да биеш толкова път до „Хилтън“. В петък стаите за гости на практика опустяват. Можем да те настаним в някоя от тях и да се обадим в „Хилтън“ да почистят стаята ти, като ти изпратят багажа в Денвър. Имаш ли нещо против?

— Ами, сигурно не. Предполагам…

Торсън не излизаше от ума ми.

— Педал.

— Какво?

— Този Торсън е абсолютен задник.

— Остави го. Заминаваме, а той остава тук. Какво ще кажеш за „Хилтън“?

— Добре, съгласен съм. Компютърът е при мен, а и всичко най-необходимо.

— Ще се погрижа да имаш чиста риза утре сутринта.

— О, колата ми! Имам една кола под наем в гаража на „Хилтън“.

— Къде са ключовете?

Измъкнах ги от джоба.

— Дай ми ги. Ще се погрижим за колата ти.