Смъртта е моят занаят

24.

Влязох в стаята си и се опитах да прогоня Рейчъл отмислите си, като включих компютъра към телефонната линия, проверявайки за постъпили съобщения в Денвър. Имаше само от Грег Глен, който питаше къде се намирам. Отговорих му, но се съмнявах, че ще го види по-рано от понеделник сутринта. После изпратих и съобщение на Лори Прайн с молба да потърси какви статии има за Хорас Хипнотизатора във флоридските вестници преди седем години. Помолих я да прехвърли всичко, което открие, в пощенската ми кутия на компютъра.

След това се изкъпах и се докарах с новите дрехи за вечерята с Рейчъл. Бях готов двайсет минути преди уговорения час и си помислих дали да не сляза да се огледам за някаква аптека наблизо. После обаче си помислих какво ли впечатление бих оставил у Рейчъл, ако нещата потръгнеха и аз стигнах до леглото й с изгарящ от нетърпение презерватив в джоба си. Отказах се. Реших да оставя нещата да следват естествения си ход.

— Гледа ли Си Ен Ен?

— Не — отвърнах. Стоях на прага на стаята й. Тя се върна до леглото и седна да си обуе обувките. Изглеждаше освежена и беше облякла кремава риза с черни джинси. Телевизорът още работеше, но вече предаваха материал за застреляните лекари от клиниката в Колорадо.

Едва ли това бе имала предвид.

— Какво казаха?

— Показаха ни. Теб, мен и Боб. На излизане от погребалния дом. По някакъв начин са се докопали отнякъде до името на Боб и го съобщиха.

— Казаха ли, че ръководи Секцията по бихейвиористични науки?

— Не, споменаха само, че е някакъв шеф във ФБР. Но това няма значение. Сигурно някакъв местен източник ги е информирал. Работата е там, че може да си имаме проблеми, ако нашият човек ни зърне, където и да се намира.

— Защо? За ФБР не е толкова необичайно да ходи по места, където има такива случаи. Бюрото си вре носа навсякъде.

— Другото нещо, което е, че с това повдигаме самочувствието на Поета. Виждаме го при почти всички случаи.

Една от концепциите за удовлетворението, което този тип убийци получават, е, когато виждат делата си по телевизията и вестниците. В известен смисъл това им помага да преживеят отново фантазиите, изживени по време на убийствата си. Част от увлечението по медиите се простира и върху преследвачите. Имам чувството, че този Поет чнао повече за нас, отколкото ние за него. Ако съм права, тогава той вероятно е чел книги за серийните убийци. Комерсиалните бълвочи и дори някои от по-сериозните неща. Дори е възможно да познава и някои имена. Бащата на Боб фигурира в доста от тях. Самият Боб също е споменат в една или две. А също и аз. Имената ни, снимките ни, думите ни. Ако ни е видял по Си Ен Ен и ни е разпознал, тогава ще проумее, че сме по следите му. Може да го изтървем. Сигурно ще се опита да се покрие дълбоко.

Вечерта мина под знака на нерешителността. Неспособни да решим какво или къде искаме да вечеряме, накрая се спряхме на ресторанта в хотела. Храната си беше наред, но ние си поделихме бутилка каберне, което се оказа вълшебно. Казах й да не бере грижа дали е надхвърлила служебния лимит, защото вестникът плаща за всичко. Щом чу това, тя поръча за десерт пресни череши.

— Имам чувството, че вие бихте били щастливи, ако в света нямаше свободни медии — казах й аз по време на десерта. Последствията от репортажа по Си Ен Ен беше основна тема на разговора ни по време на вечерята.

— Ни най-малко. Уважавам медиите като необходимост за едно свободно общество. Не уважавам обаче безотговорността, с която подхождате в повечето от случаите.

— Какво му беше безотговорното на този репортаж?

— Тревожи ме фактът, че те ни показват, без изобщо да си задават въпрос за последствията от действията си. Просто ми се иска понякога медиите да се съсредоточават пад цялостната картина, отколкото да се хвърлят стремглаво към търсенето на сензация.

Е, не е винаги е така. Аз например не теглих майната на хората ти и не се хвърлих презглава да напиша Репортажа си. Аз работя в дългосрочен план. Предпочитам да го направя колкото може по-задълбочено.

— О, да, звучи особено доблестно от устата на човека който ни изнуди да го включим в разследването.

И двамата се разсмяхме.

— Хей, хей — запротестирах аз.

— Не може ли да си поговорим за нещо друго? Вече съм уморена от всичко това. Господи, какво не бих дала, ако можех поне за няколко часа да забравя всичко по този случай!

Отново изпитах предишното чувство. Думите й и начина, по който ме гледаше, докато ги произнасяше. Дали наистина ги четях правилно, или само си въобразявах нещо?

— Добре, да му теглим майната на Поета — съгласих се аз. — Нека да си поговорим за теб.

— За мен ли? Какво по-точно?

— Тази история между вас с Торсън прилича на телевизионна сапунена опера.

— Това си е съвсем лично.

— Не и когато започнете да си разменяте стрели през цялото време и се опитваш да накараш Бакъс да го отстрани от случая.

— Не искам да го отстраня от разследването на случая. Просто не искам да ми се изпречва на пътя и да ми диша във врата през цялото време. Винаги се опитва да ми се бърка в работите и да поеме юздите. Ти си свидетел.

— Колко време продължи бракът ви?

— Петнадесет славни месеца.

— И кога завършиха те?

— Много отдавна. Преди три години.

— Достатъчно време, за да се забравят всички вражди.

— Не ми се говори за това.

Аз обаче усетих, че й се говореше точно за това. Изчаках малко. Сервитьорът мина и ни донесе нови кафета.

— Какво се случи — запитах. — Не заслужаваш да бъдеш толкова нещастна.

Тя се пресегна и ме подръпна нежно за брадата; за пръв път ме докосваше, ако изключим момента, когато бе навряла лицето ми в леглото на хотела.

— Ти си чудесен. — Тя поклати глава. — Всъщност не трябваше да го правим, и толкова. Понякога даже се чудя какво сме виждали един в друг. Просто не се получи.

— Защо?

— Защото беше такава работата. Както ти казах, и двамата бяхме твърде обременени от миналото си. Неговият проблем беше още по-тежък. Той носеше маска и аз видях гнева зад нея едва когато вече беше прекалено късно. Измъкнах се по най-бързия начин.

— За какво толкова се беше разгневил?

— За много неща. Той направо прелива от гняв. Заради другите жени, заради взаимоотношенията си с тях. Аз бях вторият му несполучлив брак. Работата. Баща му. Понякога изригваше като запален нефтен кладенец.

— Удрял ли те е някога?

— Не. Не останах достатъчно дълго край него, за да му позволя да го направи, но си мисля, че ако не се бях измъкнала, щеше да се стигне и дотам. Това беше естественото развитие на нещата. Все още се опитвам да се държа настрана от него.

— А той все още изпитва нещо към теб.

— Ти си бил голям психолог!

— Има нещо, казвам ти.

— Единственото нещо, което изпитва към мен, е желанието да ме види нещастна. Иска да си го върне, защото за него аз съм причината за нещастния му брак, объркания му живот, всичко.

— Как успява да се предпази от конфликти в работата си?

— Вече ти казах, че той носи маска. Много е добър в това. Нали го видя на съвещанието. Беше сдържан. Трябва също така да разбереш и още нещо за ФБР. Те държат на агентите си. След като си върша работата, няма значение как се чувствам или съм нещастна.

— Оплаквала ли си се от него?

— Това би било все едно сама да си прережа гърлото. Имам много хубава работа в Секцията за бихейвиористични науки. Имай предвид, че бюрото е мъжки свят. Не можеш просто така да отидеш при шефа си и да му се оплачеш, че твоят бивш съпруг според теб ти мисли това или онова. Като нищо бих завършила в охраната на някоя банка в Солт Лейк Сити.

— Тогава какво можеш да направиш?

— Не много. Често съм подмятала на Бакъс какво става, за да е в течение. Както вече си разбрал днес, той няма да си мръдне пръста, за да промени нещата. Предполагам, че и Гордън му нашепва своите версии. Ако бях мястото на Боб, щях само да гледам и да изчаквам докато някой от двама ни прекали. Първият, който го направи, автоматично излита.

— А как би могло да се разбере кой е прекалил?

— Не знам. С ФБР човек никога не знае. Спрямо мене той е длъжен да бъде по-иредпазлив. Нали разбираш, има и допълнителни фактори. Трябва да си направи хубавичко сметката, преди да се реши да изрита жена от екипа си. Така че имам предимството.

Кимнах. Нямате какво повече да си кажем по този въпрос. Не исках обаче да се прибира в стаята си. Исках да бъда с нея.

— Ама и теб си те бива в интервютата, Джак. Страхотен си.

— Какво?

— През всичкото време разговаряхме за мен и за бюрото. А за себе си нищо ли няма да споделиш?

— Какво да споделя за себе си? Никога не съм се женил, никога не съм се развеждал! Вкъщи нямам даже и лампиони. По цял ден седя пред компютъра. Не съм от отбора ви с Торсън. Тя се усмихна.

— Да, страхотна двойка сме. По-скоро бяхме. Сега, след като вече знаеш какво са открили в Денвър, по-добре ли се чувстваш?

— Искаш да кажеш какво не са открили? Не знам. Сигурно е по-добре, че не му се е наложило да мине И през това. Все пак няма кой знае каква причина да се чувствам по-добре.

— Обади ли се на снаха си?

— Не, все още не. Сутринта ще й позвъня. Изглежда ми нещо, което е по добре да се направи на дневна светлина.

— Никога не съм прекарвала много време със семействата на жертвите — каза тя. — Винаги става така, че нас ни викат по-късно.

— А аз съм прекарвал… Много ме бива да интервюирам току-що овдовели жени, майки, загубили детето си предния ден, баща на загиналата младоженка. Само ми кажи човека, и го имаш интервюиран.

Замълчахме. Сервитьорът мина покрай нас с поредния поднос с кафета, но и двамата отказахме. Поисках сметка. Знаех, че тази вечер магията нямаше да се състои, загубил смелостта си да преследвам целта, защото не смеех да рискувам да ме отблъсне. Схемата винаги беше една и съща. Когато не ме интересуваше дали някоя жена ще ме отблъсне, винаги рискувах. А когато не ми беше все едно и знаех как ще се почувствам от евентуален отказ, винаги ставах нерешителен.

— За какво си мислиш? — запита тя.

— За брат ми — излъгах аз.

— Защо не ми разкажеш и тая история?

— Коя история?

— Онзи ден ти тъкмо се канеше да ми разкажеш нещо хубаво за брат си. Най-доброто, което някога бил сторил за теб.

Погледнах я. Можех да й я разкажа веднага, но размислих. Лесно можех да я излъжа, като й кажех, че най-хубавото нещо, което някога беше правил за мен, беше, че ме обичаше, но не исках да я лъжа. Всички вярваме на нещата, които ни изглеждат прекрасни, нещата, които желаем. А може би исках да го споделя с някого след толкова години.

— Най-хубавото нещо, което някога е правил за мен, беше, когато не ме обвини.

— За какво?

— Сестра ни загина, когато бяхме деца. Вината бе моя. Той го знаеше. Беше единственият, който наистина го знаеше. И тя. Но той никога не ме обвини и на никого не каза, В действителност раздели вината с мен. Това беше най-хубавото нещо.

Тя се приведе над масата към мен с болезнено изражение на лицето. Помислих си, че от нея щеше да излезе Добър, съчувстващ психиатър.

— Какво се случи, Джак?

— Пропадна в заледеното езеро. В същия парк, където откриха тялото на Шон. Тя беше по-едра от мен, по-голяма. Бяхме отишли там с родителите си. Имахме фургон и родителите ми приготвяха обяд. Двамата с Шон бяхме отвън и Сара ни наблюдаваше. Побягнах върху замръзналото езеро. Сестра ми изтича след мен да ме спре, защото навътре ледът беше тънък. Само че тя беше по-голяма и по-тежка от мен и пропадна. Запищях. Шон също запищя. Родителите ни се втурнаха към нас, но не успяха да стигнат навреме.

Вдигнах чашата с кафето, но тя се оказа празна. Изгледах я и продължих:

— Така или иначе, всички питаха какво се е случило нали знаеш, а аз не можех… не можех да проговоря, но той… Шон… каза, че и двамата сме били на леда и когато Сара се втурнала към нас, ледът се пропукал под нея и тя пропаднала. Това беше лъжа и изобщо не съм сигурен дали родителите ми повярваха на думите му. Не мисля, че са повярвали. Но той го направи за мен. Сякаш искаше да сподели вината с мен, като направи по-леко страданието ми.

Вгледах се в празната чаша. Рейчъл не каза нищо.

— От теб може да излезе страхотен психиатър. Това е нещо, което не съм разказвал на никого.

— Е, мисля, че разказът ти просто беше нещо, за което си чувствал, че си длъжник на брат ти. Може би начин да му се отблагодариш.

Сервитьорът постави сметката върху масата ни и ни благодари. Отворих портфейла си и поставих една кредитна карта върху нея. Помислих си, че мога да измисля и по-добър начин да му се отблагодаря.

След като излязохме от асансьора, бях почти парализиран от страх. Нищо не можеше да ме накара да последвам желанието си. Първо стигнахме до нейната врата. Тя извади ключа с номера на стаята си и ме изгледа. Поколебах се; не казах нищо.

— Е — изрече тя след продължително мълчание. — Утре започваме рано сутринта. Закусваш ли?

— Обикновено пия само кафе.

— Добре, ще ти се обадя и ако имаме малко време, Ще пием кафе.

Кимнах, прекалено смутен от провала си и страха Да произнеса каквото и да било.

— Лека нощ, Джак.

— Лека нощ — измънках аз в отговор, преди да продължа по коридора към стаята си.

Седнах на ръба на дивана и половин час гледах Си ЕЙ Ен с надеждата да видя репортажа, за който ми беше сломенала или каквото и да е, само да не мисля за катастрофалния завършек на вечерта. Блъсках си главата над законите на живота, които изискваха от човек най-голе-усилия в общуването му с най-близките хора. Някак дълбоко спотаен инстинкт ми нашепваше, че момента в коридора е бил най-подходящият. А аз го бях пропуснал. Глупости, всъщност бях избягал като страхливец! И сега бях като парализиран от мисълта, че този неуспех ще ме преследва до края на дните ми. Защото онзи инстинкт едва ли щеше да се върне повече.

Не съм сигурен дали съм чул първото почукване. Защото звукът, изтръгнал ме от мрачните ми мисли, беше много силен и определено не първи. Стреснат от внезапния звук, бързо изключих телевизора и хукнах към вратата, отваряйки я със замах, без дори да погледна през шпионката.

— Рейчъл.

— Здравей.

— Здравей.

— Аз, аз, помислих, че е добре да ти дам шанс да си поправиш грешката. Тоест, ако желаеш, разбира се.

Гледах я и много отговори минаха през ума ми. Всички до един ме съветваха да върна топката в нейното игрище, като я накарам по този начин да направи първия ход. Инстинктът обаче се върна и аз проумях как трябва да реагирам.

Пристъпих към нея, прегърнах я и я целунах. После я придърпах в стаята и затворих вратата.

— Благодаря ти — прошепнах.

Тя угаси лампата, после ме поведе към леглото. Обви ръце около врата ми и ме целуна продължително и сил-Но. Борехме се с дрехите си и накрая безмълвно се разбрахме да свалим само нейните. Така беше по-бързо.

— Имаш ли нещо? — прошепна тя. — Нали знаеш, за предпазване?

Съсипан от поредния си пропуск, рожба на бездействието и нерешителността ми, само поклатих глава и почти бях готов да й предложа да отскоча до някой павилион; стгьпка, която много добре знаех, че ще убие спонтанността на момента.

— Мисля, че аз имам — каза Рейчъл.

Придърпа чантата си върху леглото и чух да се отваря ципът на вътрешното й отделение. След миг пакетчето с презерватива се озова в ръката ми.

— Винаги си нося един за екстрени ситуации — изрече с усмивка.

След това се любихме. Бавно, усмихнати в полумрака на стаята ми. Сега си мисля за това като за някакъв чуден миг, може би най-еротичният и страстен час в живота ми. В действителност обаче, когато смъкна роман, тичната му окраска, съзнавам, че това беше един твърде напрегнат час, в който и двамата бяхме изпълнени с прекалено голямо желание да угодим на другия и може бц поради това не можехме да се насладим истински на момента. Чувствах, че Рейчъл жадуваше за интимността на акта не толкова заради чувствената наслада, колкото заради близостта с друго човешко същество. Същото беше и с мен, но изпитвах и дълбоко животинско желание към тялото й. Малките й гърди бяха с широки и тъмни кръгове. Имаше плосък корем и с мека окосменост под него, Докато нагласявахме ритъма си един към друг, лицето й поруменя. Беше красива и аз й го казах. Но това, изглежда, само я смути и тя силно ме привлече към себе си, така че да Не виждам лицето й. Косата й дъхаше на ябълка.

После се търколи по корем и аз леко разтрих гърба й.

— Искам да бъдем заедно, когато всичко това свърши — казах.

Не ми отговори, но всичко беше наред. Знаех, че това, което току-щр бяхме изпитали и двамата, беше взаимно и истинско. Тя бавно се изправи и седна.

— Какво има?

— Не мога да остана. Искам, но не мога. Трябва да съм в стаята си сутринта в случай, че Боб позвъни. Ще иска да разговаряме преди срещата ни с местните детективи и ми каза, че ще се обади.

Разочарован я гледах как се облича. Движеше се уверено в полумрака. След като се облече, приведе се към мен и леко ме целуна по устните.

— А сега да спиш.

— Ще спя. Ти също.

След като си отиде, не можах да затворя очи. Чувствах се прекалено добре. Усещах се като зареден с нова енергия и изпълнен с необяснима радост. Претърколих се към ръба на леглото и вдигнах слушалката. Исках да споделя с нея мислите си. Но и след осем позвънявания тя не отговори. Обадих се на толефонистката.

— Сигурна ли сте, че това е стаята на Рейчъл Уолинг? Да, сър. Триста двайсет и едно. Бихте ли оставили съобщение?

— Не, благодаря.

Станах и запалих лампата. Включих телевизора и няколко минути превключвах на различните програми. Набрах пак номера й, но отново никой не отговори.

Облякох се, опитвайки се да се убедя, че ми се пие кола. Събрах дребните пари от бюрото, взех ключа и отидох в дъното на коридора, където се намираха автомати те за безалкохолни напитки. На връщане спрях пред стая 321 и долепих ухо до вратата. Тишина. Почуках леко и зачаках, пак почуках. Никой не се обади.

Малко се позабавих, докато отключа с едни ръка стаята си, тъй като в другата държах кутията с кола. Накрая пуснах кутията на пода и тъкмо превъртах ключа, когато долових нечии стъпки и се обърнах тъкмо навреме, за да видя мъжа, който вървеше към мен по коридора. Лампите в коридора светеха приглушено поради късния час, а яркото осветление пред асансьорите очертавани само силуета му. Беше едър мъж и в ръката си носеше нещо. Може би торба. Беше на няколко метра от мен.

— Как си, приятелче?

Торсън. Гласът му, макар и познат, ме стресна и мисля, че и лицето ми ме издаде. Чух да се кикоти, докато ме подминаваше.

— Приятни сънища.

Нищо не казах. Вдигнах кутията и бавно влязох н стаята си, без да откъсвам поглед от гъроа му. Той подмина без колебание 321 и спря пред една врата по-нататък в коридора. Докато отключваше вратата си, хвърли поглед Към мен. Очите ни се срещнаха за момент.