Смъртта е моят занаят

37.

На сутринта се събудих от силно чукане по вратата. Отворих очи и видях светлината да се процежда през завесите. Слънцето вече бе отскочило значително над хоризонта и внезапно проумях, че отдавна трябваше да съм станал. Нахлузих панталоните си и докато закопчавах ризата си, отворих вратата, без дори да погледна през шпионката. Не беше Рейчъл.

— Здравей, пич. Ставай и сияй. Днес сме двамката с теб и трябва да излитаме.

Загледах го примигвайки. Торсън протегна ръка и почука още веднъж по отворената вече врата.

— Ало? Има ли някой вкъщи?

— Какво искаш да кажеш, че сме двамата с теб?

— Точно това, което казах. Приятелката ти има да върши някои неотложни неща, при които няма нужда от компания. Агент Вакъс ме е прикрепил към височайшата ти персона днес.

Лицето ми изрази всичките ми мисли относно прекарването на деня в неговата компания.

— Да ти призная откровено, и мен тръпки ме побиват — отвърна той. — Но няма накъде да мърдам. Виж, ако искаш да се търкаляш в кревата цял ден, нямам нищо против. Само искам да ти…

— Веднага се обличам. Дай ми пет минути.

— Имаш ги. Ще те чакам в уличката до колата. Не си ли там след пет минути, сърди се единствено на себе си.

Изчаках го да излезе и погледнах часовника на нощното шкафче. Беше осем и половина, не чак толкова късно. Ьяха ми нужни десет, а не пет минути. Държах си глава под душа и си мислех за компанията на Торсън през я ден, изпитвайки истински ужас. Но най-вече си за Рейчъл и се чудех каква ли задача й е възложил Бакъс и защо тя не е включвала и мен.

След като излязох, отидох до стаята й и почуках ца вратата. Никой не се обади. Няколко секунди останах, заслушан с ухо, долепено до вратата. Явно беше излязъл.

Заварих Торсън облегнат на багажника на една от колите.

— Закъсня.

— Да. Съжалявам. Къде е Рейчъл?

— Съжалявам, пич, говори с Бакъс. Той е твоето лоби в бюрото.

— Виж, Торсън, не се казвам пич, ясно ли е? Ако не искаш да ме наричаш по име, тогава не ми казвай никак, Закъснях, защото трябваше да се обадя на редактора си и да му предам, че статия няма да има. Не беше особено щастлив.

Застанах до дясната врата, а той заобиколи до мястото на шофьора. Трябваше да го чакам цяла вечност, докато отключи.

— Пет пари не давам как се е чувствал редакторът ти тази сутрин — заяви той, преди да се вмъкне в колата.

Вътре видях две чаши с кафе върху арматурното табло; парата им замъгляваше стъклото. Гледах ги така, както наркоман гледа лъжичката, поднесена над свещта, но нищо не казах. Предположих, че кафето беше част от някаква игра, която Торсън се канеше да играе.

— Едната е твоята, пи… а, Джак. Ако искаш сметана или захар, има в жабката.

Той включи стартера. Погледнах го и после спрях поглед върху кафето. Торсън се пресегна и взе една от чашките. Отпи полека, също като плувец, пробващ с пета температурата на водата.

— Ааа — простена от наслада той. — Обичам го горещо и без захар. Също като жените.

Той ми хвърли поглед и ми намигна.

— Давай, Джак, вземай кафето. Не искам да го разлея, като потегля.

Взех чашата. Потеглихме. Отпих, но го направих повече като някой официален опитвач на цар. Беше вкусно й ефектът от кофеина се прояви бързо.

— Благодаря — казах.

— Няма защо. Не мога да започна деня, докато не се подкрепя. Та какво се случи с теб, безсънна нощ, а?

— Нещо такова.

— При мен такова нещо няма. Спя си като момченце навсякъде, даже и в дупки като тая. Имам здрав сън.

— Случайно не се ли разхождаш насън?

— Да се разхождам насън ли? Какво искаш да кажеш?

— Виж, Торсън, благодаря ти за кафето и всичко останало, но знам, че ти си човекът, разговарял с Уорън, и знам също така, че ти си този, който е влизал в стаята ми снощи.

Торсън удари спирачките точно пред един знак, разрещаващ спиране само за разтоварване на стоки.

— Какво каза?

— Чу ме добре какво казах. Ти си бил в стаята ми. Може и да нямам доказателства, но ако Уорън изплюе нещо преди мен, отивам направо при Бакъс и ще му кажа всичко, което ми е известно.

— Виж, пич, виждаш ли това кафе? Това ми беше предложението за мир. Ако искаш да ми го плиснеш в лицето, добре, няма проблеми. Не знам обаче за какво говориш и това ми е последният път, когато изобщо разговарям с репортери. Точка. Разговарям единствено с теб, защото си с мен по нечие височайше благоволение. Това е.

Включи направо на втора и се стрелна в движението, спечелвайки си гневен клаксон от един изнервен водач. Горещото кафе заля ръката ми, но нищо не казах. Няколко минути пътувахме в тишина, навлизайки все по-навътре сред каньона от бетон, стъкло и стомана. Булевард „Уилшир“. Отивахме към небостъргачите в деловия Център на града. Кафето вече бе загубило добрия си вкус и аз го върнах на таблото.

— Къде отиваме? — попитах накрая.

— Да се видим с адвоката на Гладън. След това отиваме в Санта Моника да си поговорим с динамичното дуо, което е задържало тая торба с отпадъци и после го е пуснало.

— Четох статията в „Таймс“. Те не са знаели кого са заловили. Не можеш да ги обвиняваш.

— Да, разбира се, виновни няма.

Наистина бях успял да отхвърля предложението му за мир. Той бе станал мрачен и хаплив. Обичайното му държане макар че този път бях длъжен да призная, че и аз дял в него.

— Виж — започнах аз, вдигайки ръце в примирителен жест, — съжалявам, разбираш ли? Ако съм сбъркал за теб и Уорън и всичко останало, съжалявам. Просто гледах на нещата така, както ми изглеждаха. Ако съм сбъркал, прощавай.

Той не каза нищо и тишината взе да става потискаща Почувствах, че топката още беше в моята половина.

— Ще си оттегля обвиненията към теб, става ли? — излъгах аз. — Съжалявам и за… ако съм те ядосал нещо с Рейчъл. Просто така се случи.

— Да ти кажа, Джак, можеш да си спестиш извиненията. Пет пари не давам нито за теб, нито за Рейчъл. Тя си мисли обаче, че ме е грижа за нея, и съм сигурен, че така ти е представила нещата. Но тя греши. Ако бях на твое място, щях да внимавам много с нея. Непредсказуема е. Не забравяй какво съм ти казал.

— Разбира се.

Аз обаче не обърнах внимание на приказките му. Нямах намерение да му позволявам да ме заразява с горчивините си заради Рейчъл.

— Чувал ли си някога за Нарисуваната пустиня, Джак?

Изгледах го, присвил смутено очи.

— Да, чувал съм.

— А бил ли си там?

— Не.

— Е, щом си с Рейчъл, тогава вече си там. Тя е Нарисуваната пустиня. За гледане е красива, не ще и дума. Но, приятел, много внимателно с нея, защото е опасна. Отвъд красотата й няма нищо, Джак, а през нощта в пустинята хваща адски студ.

Прииска ми се да го срежа е някоя язвителна забележка, която да има ефекта на здрав плесник. Но силата на огорчението и гневът му ми отнеха желанието.

— Тя може да те разиграва както си иска — продължи той. — Или да си играе с теб. Също като с любима играчка. Само че след известно време играчката омръзва. И вече не е любима. И ти преставаш да съществуваш за нея.

Нищо не казах. Обърнах се и се загледах през прозореца, за да не го виждам дори и с периферното си зрение. След две минути спомена, че сме пристигнали, и колата в паркинга на един от небостъргачите.

След като направихме справка в адресния указател на юридическия център Фуентес, мълчаливо влязохме в асансьора и се изкачихме до седмия етаж. Надясно имаше врата с махагонова табела, обърната със страната си, на която пишеше, че това са офисите на „Краснър & Пийкок“. Торсън постави постави портфейла си отворен на значката и удостоверението си за самоличност върху преградата пред дежурната и запита за Краснър.

— Съжалявам, господин Краснър тази сутрин е в съда — каза тя.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Тази сутрин ще предявяват обвиненията на негови клиенти. Ще се върне чак след обяд.

— Долу? В кой съд?

— Долу. В сградата на съда за криминални деяния.

Обвиненията се предявяваха на петия етаж в една просторна, облицована с мрамор съдебна зала, натъпкана с адвокати, обвиняеми и семействата на обвиняемите. Торсън се приближи до една съдия-изпълнителка, седнала зад едно бюро на първия ред в галерията, и запита кой от околните адвокати е Артър Краснър. Тя му посочи към един нисичък мъж с оредяваща червена коса и червено лице, застанал до преградата в съда, който разговаряше с друг мъж в костюм, без съмнение негов колега. Торсън се запъти към него, измърморвайки нещо под носа си в смисъл, че отрепката му изглеждала като еврейски гном.

— Господин Краснър? — изрече Торсън, без дори да го е грижа, че прекъсва разговора му.

— Да?

— Можем ли да си кажем някоя дума вън в коридора?

— Кой сте вие?

— Ще ви го обясня отвън.

— Можете да го обясните още сега или да излезете сам в коридора, ако не желаете.

Торсън отвори портфейла си, Краснър погледна знач-и прочете удостоверението, и аз видях как дребните свински очички запърхаха тревожно, докато обмис-ситуацията.

— Точно така, мисля, че знаеш за какво става дума — Коментира доволен Торсън. Той изгледа другия адвокат.

— Нали не възразявате, че ви прекъснах?

Когато излязохме в коридора, адвокатът беше да се поокопити.

— Да знаете, че имам да изслушвам обвинение след пет минути. Кажете за какво става дума.

— Мислех, че вече сме приключили с тези глупости — отвърна Торсън. — Става въпрос за един от клиентите ти. Уилям Гладън.

— Никога не съм чувал за такъв.

Той направи опит да се промъкне покрай него към вра-тата на съдебната зала. Агентът само протегна ръка и го отблъсна.

— Моля ви — изскимтя Краснър, — вие нямате право да ме докосвате. Не ме докосвайте.

— Знаеш много добре за кого става дума, господин Краснър. Задникът ти е загазил здравата, защото си укрил истинската самоличност на тая отрепка пред съда и полицията.

— Не, вие грешите. Нямах никаква представа кой е той всъщност. Поех случая по телефона. Кой се е оказал впоследствие, не е моя грижа. И няма и най-малкото до казателство, че е възможно да съм го познавал предварително.

— Не на мене с тия номера, господин адвокат. Можеш да си спестиш от тях за после пред съдията. Къде е Гладън?

— Нямам никаква представа, а дори и да имах…

— Пак нямаше да ни кажеш, нали така? О, правиш фатална грешка, господин Краснър. Нека да ти кажа нещичко. Прегледах внимателно пледоариите ти по делото на Гладън и нещата никак не изглеждат добре, ама хич, ако ме разбираш какво искам да ти кажа. Хич не са розови. Така си загазил, че само чудо може да те спаси.

— Не знам за какво говорите.

— Как така изведнъж е взел, че те е потърсил след ареста си?

— Не знам. Не питах.

— Сигурно по препоръка, а?

— Предполагам.

— От кого?

— Не знам. Казах ви, че не съм го питал.

— Педофил ли си, господин Краснър? Кой ти го вдига малките момиченца или момченца? Или и едните, и другите?

— Какво?

Торсън го бе избутал до самата мраморна стена по вре-ще на словесното си предизвикателство. Краснър бе съвсем посърнал. Беше вдигнал куфарчето пред гърдите си дато щит. Само че за жалост щитът му не притежаваше необходимата здравина.

— Знаеш отлично какво имам предвид — изрече Торсън, привеждайки се над него. — Защо от всички адвокати в тоя град Гладън избра точно теб?

— Вече ви казах — изкрещя Краснър, привличайки погледите на всички, които в този момент минаваха по коридора. После продължи по-тихо: — Не знам защо ме е избрал. Просто го направи. Координатите ми ги има в указателя. Живеем в свободна страна.

Торсън се поколеба, давайки му възможност да каже още нещо, но адвокатът не се хвана на уловката.

— Вчера прегледах стенографските записи от заседанието. Ти си го измъкнал само два часа и петнадесет минути, след като е била платена гаранцията. Как си успял да събереш сумата? Отговорът е, че ти вече си бил получил парите от него, нали така? Така че действителният въпрос е как си получил пари от него, след като той е прекарал нощта в затвора?

— Трансфер по електронен път. Нищо незаконно. Предната нощ разговаряхме за таксата ми и сумата за гаранцията и на следващата сутрин той изписа сумата по телеграфен път. Нямам нищо общо с тая работа. Аз… Вие не можете просто така да ме задържате и да ме оскърбявате по такъв начин.

— Мога да правя всичко, което си поискам. Повдигами се от теб. Накарах местните ни агенти да ти направят проверка, Краснър. Знам всичко за теб.

— За какво говорите?

— Скоро ще разбереш. Бързо ще те пипнат за врата, Дребосък. Ти си пуснал на улицата това копеле и виж какви ги върши сега. Виж какво прави.

— Не знаех! — изскимтя адвокатът молейки за пощада.

— Разбира се, никой никога нищо не знае. Да имаш

— Какво?

— Телефон, приятелче. Не си ли виждал такова нещо? И той удари с ръка по куфарчето на Краснър. Дребничкият мъж подскочи, сякаш мушнат с остен за вол.

— Да, да, имам телефон. Не е необходимо да ме…

— Добре. Извади го, обади се на секретарката и й кажи да измъкне от папката ти документа за електронното прехвърляне на парите. Кажи й, че след петнайсет минути кацам при нея и копието от документа да ме чака.

— Вие не можете да… Имам служебни взаимоотнощения с този човек, които съм длъжен да пазя в тайна, без значение какво е направил. Аз…

Торсън силно удари по куфарчето; Краснър замря с отворена уста. Агентът изпитваше истинско удоволствие да ръчка дребния адвокат, без да му позволява да си поеме дъх.

— Само се обади, Краснър, и ще кажа на местните ни хора, че си ни оказал помощ. Обади се, инак ти ще си следващата жертва. Защото от този момент нататък си съвсем наясно за кого става дума.

Той бавно кимна и започна да отваря куфарчето си.

— Ха така те искам, господин адвокат — изрече доволен Торсън. — Най-после получи просветление.

Краснър се обади на секретарката и издиктува заповедта си с треперещ глас; Торсън го наблюдаваше мълчаливо. До този момент не бях виждал или чувал някой да разиграва ролята на лошото ченге без присъствието на „добрия“ си партньор и въпреки това толкова майсторски да измъкне необходимата му информация. Не бях сигурен дали се възхищавах на умението на Торсън, или бях очарован от него. Докато адвокатът прибираше телефона си, той го запита за размера на трансфера.

— Точно шест хиляди долара.

— Пет за гаранцията и един бон за теб. Как така не си му одрал кожата?

— Той каза, че това е всичко, с което разполага. Повярвах му. Мога ли вече да си тръгвам?

Лицето му бе придобило примирено и пораженческо изражение. Преди още Торсън да отговори на въпроса му, вратата на съдебната зала се отвори и един съдебей пристав си показа главата.

— Арти, ти си.

— Идвам, Джери.

Краснър отново направи опит да се промъкне към вратата, без да чака нов коментар от агента. И този път Торсън отново заби юмрук в гърдите му. Сега обаче Краснър не направи дори и най-малък протест. Просто спря, загледан право пред себе си.

— Арти… нали мога да ти казвам вече Арти? Най-добре ще е да се обърнеш към душата си. Ако имаш такава, разбира се. Знаеш много повече, отколкото сподели сега пред мен. Много повече. И колкото повече време се правиш на луд, толкова повече нараства вероятността някой друг човек да загуби живота си. Вдяваш ли го? Помисли върху това и ми се обади.

Пресегна се и пъхна една визитка в джобчето на Краснър, после го потупа нежно.

— Местният ми номер е записан на гърба. Дрънни ми една шайба. Защото науча ли това, което ми трябва, от някое друго място и разбера ли, че и ти си разполагал със същата информация, ще бъде безмилостен, господин адвокат. Можеш да заложиш задника си.

После се дръпна назад, за да може адвокатът свободно да се върне в залата на съда.

Върнахме се обратно на тротоара и едва тогава Торсън проговори:

— Как мислиш, дали вдяна?

— Да, вдяна го. Аз бих останал на телефона. Той ще се обади.

— Ще видим.

— Мога ли да те запитам нещо?

— Какво?

— Наистина ли си направил проверка за него при местните ви хора?

Торсън се усмихна в отговор.

— А оня лаф, че е педофил? Откъде го научи?

— Просто направих предположение. Педофилите обичат да работят в мрежа. Умират да се обграждат с такива като тях. Имат си телефонни мрежи, компютърни мрежи, цели системи за поддръжка. Гледат на себе си като на бунтовници срещу обществото. Неразбраното малцинство! Предположих, че може да е взел името на Краснър от някакъв списък с препоръки. Опитът си струваше. Мисля, че попаднах в десятката, като гледам реакцията му. Нямаше изобщо да си даде документите по трансфера на парите, ако не беше така.

— Може би. Може би казваше истината, че не е знаел кой е Гладън. Може би просто е бил съзнателен и не е искал да вкара някой друг в беда.

— Явно нямаш много познати от адвокатското съсловие.

Десет минути по-късно, докато чакахме асансьора пред кантората на „Краснър & Пийкок“, Торсън разглеждаше бланката за прехвърлянето на сумата от 6000 долара.

— Това е банка в Джаксънвил — каза той, без да вдига поглед от документа. — Ще трябва да, известим Рейч за това.

Отбелязах си употребата му на умалителното й име. Имаше нещо интимно в думите му.

— Защо нея? — запитах.

— Защото е във Флорида.

Той вдигна поглед от бланката и ми се ухили.

— Ама аз не ти ли казах?

— Не, не ми каза.

— Да, Бакъс я изпрати тази сутрин. Отиде да се срещне с Хорас Хипнотизатора и да поработи с екипа във Флорида. Хей, дай да се отбием във фоайето и да използваме телефона, дано да хвана някого да й предаде номера на сметката.

По пътя към Санта Моника не разгова-ряхме много. Мислех си за Рейчъл във Флорида. Не можех да проумея защо МУ е било на Бакъс да изпраща именно нея, когато фронтовата линия очевидно беше тук. Реших, че имаше две възможности. Едната беше, че й затягаха дисциплината, вероятно заради мен, и затова я издърпваха от предната линия. Другата беше, че са открили нещо, за което яе бях осведомен, и то съвсем целенасочено. И единият, й другият вариант бяха неприятни, но аз тайно се надявах, че е първият.

Торсън изглеждаше потънал в мисли, докато шофираше, а може би просто беше отегчен от присъствието ми. ро когато паркирахме пред сградата на полицейското управление на Санта Моника, той ми отговори на въпроса още преди да съм го задал.

— Трябва да приберем вещите, които са конфискували.

От Гладън при ареста му. Трябва да вземем всичко.

— А те ще ти позволят ли да го направиш?

Знаех колко бяха чувствителни малките участъци, дори всички, когато биваха притискани най-безцеремонно от Големите Джи.

— Ще видим.

Дежурният ни каза, че Констанс Делпи била в съда, но партньорът й Рон Суитцър ще дойде веднага. Това „веднага“ на Суитцър се проточи десет минути. Торсън не го понесе много леко. Започнах да проумявам, че ФБР в лицето на Гордън Торсън най-малкото не обичаше да изчаква когото и да било, особено някакъв си детектив от незначителен участък.

Когато Суитцър най-сетне се появи, той застана зад преградата и ни запита с какво може да ни бъде полезен. На мен ми хвърли само един поглед, вероятно преценявайки, че брадата и дрехите ми много не се връзват с представата за агент на ФБР. Не каза нищо, нито направи някакъв жест, който да можем да изтълкуваме като покана да влезем в офиса му. Торсън отговори по съответния начин с кратки изречения, обилно гарнирани с обичайната му грубост. Измъкна сгънат бял лист от вътрешния си джоб и го разгъна върху плота.

— Това е списъкът с имуществото от ареста на Уилям Гладън, известен също под името Харолд Бризбейн. Тук съм да приема вещите му.

— За какво става дума? — запита Суитцър.

— Което ви казах. ФБР се е заело със случая и води Национално разследване за Уилям Гладън. Вещите му са ни нужни, за да могат експертите ни да ги изследват.

— Почакайте малко, господин агент. Ние си имаме експерти и имаме заведено дело срещу този тип. На никого не можем да предадем доказателствата по случая. Не и без заповед от съда или одобрение от областния прокурор.

Торсън си пое дълбоко дъх, но на мен повече ми се стори като заучена сцена, изпълнявана безброй пъти пр ди това. На бивола връхлетял в градчето и премазал бедното воловарче.

— Първо — започна той, — и двамата знаем, че делото ви си е чиста купчина лайна. И второ, тук изобщо не става дума за свидетелства. Имате някаква камера и торба с шоколади. Това не е доказателство за каквото и да е. Той е обвинен в бягство от полицейски служител, вандализъм и замърсяване на обществен водоизточник. Какво общо има камерата с всички тия обвинения?

Суитцър понечи да каже нещо, но после спря, очевидно затруднен с отговора.

— Бихте ли ме изчакали? — и се дръпна от преградата.

— Хей, детективе, нямам цял ден на разположение — провикна се след него Торсън. — Опитвам се да хвана вашия юнак. Много лошо, дето е още на свобода.

Суитцър гневно се извъртя.

— Какво означава това? Какво, по дяволите, искате да кажете?

Торсън вдигна ръце в успокоителен жест.

— Означава точно това, което казах. А сега иди извикай шефа си. Трябва да говоря с него.

Суитцър излезе и две минути по-късно се върна с един десет години по-възрастен мъж, тридесет килограма по-тежък и два пъти по-гневен.

— Какъв е проблемът? — излая той.

— Никакъв проблем, капитане.

— Лейтенант съм.

— Добре, лейтенанте, вашият човек тук ми изглежда объркан. Вече обясних, че ФБР е започнало разследване на Уилям Гладън и работи съвместно с полицията в Лос Анжелес и други полицейски управления в цялата страна. Бюрото също така протяга ръка и на Санта Моника. Детектив Суитцър обаче, изглежда, мисли, че задържайки вещите, иззети от господин Гладън, подпомага следствието и дори евентуалното залавяне на господин Гладън. В действителност той спъва усилията ни. Честно казано, поведението му силно ме изненадва. С мен водя човек от националните медии и не съм очаквал, че и той ще стане свидетел на подобна сцена.

Торсън ме посочи със замах и Суитцър и шефът му хубаво ме огледаха. Усетих как гневът се надига в мен. Лейтенантът отново се обърна към Торсън.

— — Това, което не разбираме, е защо ви трябват тези вещи. Аз вече съм ги оглеждал. Фотокамера, слънчеви очила, сак и торба с шоколади, това е. Няма филм, няма снимки. Защо е нужно това на ФБР?

— Подлагали ли сте шоколадите и сладките на химически анализ?

Лейтенантът хвърли поглед към Суитцър, който поклати леко глава, сякаш обменяйки тайни сигнали.

— Ние ще го направим, лейтенант — заяви Торсън. — За да решим дали шоколадовите десертчета не са напоени с някакви вещества. Камерата също. Може да не го знаете, но при разследванията ни досега имаме няколко случая с извлечени фотографии. Не мога да навляза в подробности за съдържанието им, но е достатъчно да ви кажа, че са противозаконни. Работата е там, че анализът на тези фотографии демонстрира едно несъвършенство в лещите на камерата, с които са правени фотографиите. Това е също като отпечатък от пръст при всяка фотография. Можем да ги сравним с всяка камера. Но за да го направим, ни е нужна камерата. Ако ни позволите да я вземем със себе си, ние ще направим сравнение, което да ни позволи да докажем, че тези снимки са правени имен но с тази камера. И тогава ще можем да му връчим още обвинения, когато го заловим. Това също ще ни помогне да определим с какво точно се е занимавал този човек. Затова и ви молим да ни предадете вещите му. Всъщност, господа, и ние, и вие се стремим към една и съща цел.

Лейтенантът дълго време мълча. После се обърна и тръгна навътре.

— Да вземеш разписка за вещите — нареди на Суитцър. Това бяха единствените му думи.

Суитцър последва лейтенанта, без да протестира, но Шепнейки нещо за обяснението, което Торсън бе направил, преди да го отпрати за лейтенанта.

Щом двамата се скриха зад ъгъла, се приближих и ядосано му прошепнах:

— Следващия път, когато имаш намерение да ме използваш по този начин, бъди така добър да ме предупредиш.

Торсън весело заяви:

— Добрият следовател използва всички средства, които са му под ръка. Ти просто се оказа такова.

— Вярно ли е това за фотографиите, които могат да се възстановят и за анализа на камерата?

— Прозвуча добре, нали?

Единственият начин Суитцър да спаси донякъде достойнството си беше, като ни накара да изчакаме до преградата още десет минути. Накрая излезе с един кашон, който плъзна по плота към нас. После каза на Торсън да подпише бележката, че е получил вещите. Вместо това агентът започна да отваря кашона. Суитцър захлопна капака.

— Всичко е вътре — заяви той. — Само разпиши протокола, за да мога да си продължа работата. Зает съм.

Тъй като беше спечелил, Торсън милостиво му отстъпи и разписа протокола.

— Вярвам ти. Всичко е вътре.

— Как да ти кажа, навремето имах желание да постъпя във ФБР.

— Е, не си го слагай толкова на сърцето, не си ти единственият, дето се е провалил на изпитите.

Суитцър се изчерви като варен рак и заяви:

— Не беше това. Просто реших, че е по-добре да си остана човешко същество.

Торсън вдигна ръка и сви пръсти в имитация на револвер.

— Добре — похвали го той. — Да ви пожелая ли приятен ден, детектив Суитцър?

— Хей — възкликна Суитцър, — ако някога изпитате нужда от нещо и аз означавам нещо за вас, непременно ми се обадете.

На връщане към колата не се стърпях.

— Сигурно никога не си чувал поговорката, че мухи се ловят по-добре с мед, отколкото с лимон.

— Защо да хабим меда за мухите? — отвърна той.

Отвори кашона едва когато седнахме в колата. След като махна капака, видях въпросните вещи, напъхани в найлонови торбички, и един запечатан плик с надписа „СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО: САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ФБР“. Торсън го скъса и извади някаква снимка отвътре. Беше полароид, направен по всяка вероятност със служебния полицейски фотоапарат. Представляваше едър план на мъжки задник, с добре разтворени бузи, осигуряващи ясна и чиста гледка на ануса. Торсън я оглежда дяколко секунди и после я захвърли на задната седалка.

— Странно — произнесе той. — Защо ли е приложил и снимката на майка си?

Изсмях се.

— Това е най-поразителното доказателство за сътрудничество между ФБР и полицията, което някога съм виждал.

Той обаче не чу забележката ми или поне не я коментира. Лицето му помръкна, докато изваждаше пластмасовата торба с фотокамерата. Наблюдавах го как я гледа втренчено. Повъртя я из ръцете си, оглеждайки я от всички страни.

— Тия шибани задници — изрече бавно той. — И през цялото това време е била в ръцете им.

Огледах на свой ред камерата. Имаше нещо странно в издутата й форма. Напомняше на Полароид, но имаше стандартния 35-милиметров обектив.

— Какво има? Какво не е наред?

— Знаеш ли какво е това?

— Не. Какво е?

Торсън не отговори. Натисна един бутон и я включи. После се вгледа в течнокристалния дисплей на гърба й.

— Няма снимки — произнесе той.

— Защо, какво има?

Не ми отговори. Пъхна камерата в кашона, затвори го и потегли.

Торсън караше колата така, сякаш беше пожарен камион, вдигнат по тревога. На бензиностанцията на булевард „Пико“ рязко удари спирачки и изскочи от колата. Втурна се към телефона и набра някакъв междуградски Номер, без да пъха никакви монети. Докато чакаше да му отговорят, измъкна молив и малък бележник. Видях го да си записва нещо, след като размени няколко думи с някого. Когато набра и следващия междуградски номер, без да слага монети, предположих, че избира специалните им безплатни номера.

Изкушавах се да сляза от колата и да се приближа, за да чуя разговора му, но реших да изчакам. Някъде след минута надраска още нещо в бележника си. През време огледах кашона с доказателствата, който му беще предал Суитцър. Прииска ми се да го отворя и да разгледам отново камерата, но реших, че само излишно ще го разгневя.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво става? — запитах аз още преди да е седнал на волана.

— Разбира се, че имам, но ти така или иначе ще го научиш. — Той отвори кашона и вдигна нагоре камерата.

— Знаеш ли какво е това?

— Вече ме пита. Камера.

— Да, но работата е там каква точно камера.

Зърнах търговския знак на производителя, изписан отпред, докато я въртеше из ръцете си. Голямо „о!“ в бледосиньо. Знаех, че това е знакът на компанията, произвеждаща компютри на име сИ§18по1; 200. [???]

— Това е цифрова камера, Джак. Оня въздухар Суитцър хал хабер си нямаше какво е държал в ръцете си.

Моли се само да не сме изтървали и последния влак.

— Нищо не разбирам вече. Сигурно и аз съм същият въздухар Като него, но можеш ли да…

— Знаеш ли какво представлява цифровата камера?

— Да, не използва филм. Във вестника бяха експери ментирали с една такава.

— Точно така, не използва филм. Изображението, което камерата заснема, се записва върху микрочип. След което може да бъде вкарано в компютър, обработвано, увеличавано, всичко, каквото ти душа поиска, и накрая отпечатано. Зависи само от техниката, с която разполагаш — а това е върхът, идва с обективи „Никон“ — можеш да получиш изключителни снимки. Направо като оригинала.

В „Роки“ бях виждал разпечатки на изображения, правени с цифрова камера. Торсън имаше право.

— Добре, в крайна сметка това какво означава?

— Две неща. Спомняш ли си какво ти казах за педофилите? За мрежата, която си имат?

— Да.

— Така, знаем със сигурност, че Гладън има компютър, заради факс-модема, нали така?

— Така.

— А сега знаем, че е имал и цифрова камера. С цисфровата камера, компютъра си и същия факс-модем, който е използвал да ни изпрати факса, той е в състояние да изпрати фотоизображение където си иска по света, до всеки, който има телефон, компютър и софтуер, за да може да го приеме. И в този момент ме осени.

— Той им изпраща снимки на деца?

— Той им продава снимки на деца. Поне така мисля. Въпросът, който си задавахме, беше как живее и печели пари? Помниш онази сметка в Джаксънвил, от която е прехвърлил пари на адвоката си? И ето го отговорът. Поета си изкарва хляба, като продава снимки на деца, може би дори на децата, които е убил. А кой знае, може и на ченгетата, които е ликвидирал.

— Има ли хора, които биха…

Не завърших. Знаех, че въпросът ми щеше да прозвучи глупаво.

— Ако въобще съм научил нещо от работата си, то е, че за такива неща има търсене и следователно ще има и предлагане, тоест съществува пазар — отговори той. — Най-черната ти мисъл не е лишена от основание. Най-лошото нещо, което може да си представи човек, е, че има пазар и за тези неща… Трябва да се обадя още веднъж, за да получа списъка на доставчиците им.

— А какво беше второто нещо?

— Кое?

— Ти каза, че са се случили две много важни неща…

— Това е наистина нещо. Много важно нещо, стига само да не сме изтървали и последния влак, защото тия тъпи задници от Санта Моника са седели през цялото време върху проклетата камера. Ако доходите на Гладън, средствата му за транспортни разходи, идват от продажбите на снимки на други педофили, които им изпраща посредством Интернет или някой частен бюлетин за обяви, тогава той е загубил най-главното си оръдие на труда, когато ченгетата са му го отнели.

Почука капака на кашона.

— Трябва да си купи нова — изрекох аз.

— Точно.

— Значи ще отидеш при търговците на сН&гПте. [???]

Не си прост, пич, да знаеш. Не мога да разбера само о правиш още в това въшливо вестникарство?

Този път не протестирах. Тонът му не съдържаше никакво оскърбление, дори напротив.

— Обадих се на номера с код 800 на търговците на сН^Ште [???], които продават модел 200 в Лос Анжелес. Предположих, че той пак ще потърси същия модел. Има си и цялото останало оборудване. Трябва да се обадя, за да разхвърлям задачите. Да ти се намира четвъртак, Джак? Свършил съм ги.

Дадох му монета и той пак изскочи, втурвайки се към телефона. Представих си как се обажда на Бакъс, възторжено му съобщава за откритието и ограничаването на списъка с фирмите за проучване. Седях в колата и си мислех, че Рейчъл би трябвало да говори в момента по телефона. След няколко минути Торсън се върна.

— Отписахме три от тях. Всички са тук на Западното крайбрежие. Боб даде останалите пет на Картър и на някои момчета от местната оперативна служба.

— Трябва ли да се прави заявка за камерите или ги имат на склад?

Включихме се отново в движението и се отправихме към „Пико“. Той направи справка с един от адресите, които си беше записал в бележника при разговора си преди малко.

— Някои фирми ги имат на склад — отвърна. — А ако ги нямат, доставят го най-бързия начин. Поне така ми каза телефонистката на сИ#1Тппе. [???]

— Тогава какво ще правим? Вече е минала цяла седмица. Сигурно вече се е сдобил с такава.

— Не е сигурно. Работим по предположение. Това не е някаква евтиния. Човек си купува такава камера в комплект с работен и редактиращ софтуер, сериен кабел за свързване към персоналния компютър, кожения калъф, светкавица и всички останали екстри, които възлизат общо някъде към бон, че да не е бон и половина. Но…

Той повдигна пръст да подчертае важността на идеята си.

— Ами ако човек вече си има всички екстри и му трябва само камера? Без кабел. Без софтуер. Нищо такова. Ако човек се е изръсил шест бона, за да го пуснат под гаранция и да си плати на адвоката. Няма пукната пара и не само че няма нужда от всички тези екстри, но и не може да си ги позволи?

Тогава си поръчваш само камера и икономисваш пари.

— Точно така. Това е и идеята ми. Мисля, че ако пускането под гаранция е разорило здравата Гладън, както спомена оня негодник адвокатчето, тогава той ще трепери над всеки долар. Ако е решил да си поръча нова камера, сигурен съм, че поръчката му ще е съответно само за камера, без екстрите.

Той беше въодушевен. Прихванах от ентусиазма му, започвайки да виждам Торсън може би в истинската му светлина. Знаех, че това бяха моментите, заради които той живееше. На прояснение и разбиране. На съзнанието, че вече е близо до целта.

— Макавой, пак сме заедно с теб — изрече изведнъж той. — Мисля, че в края на краищата ти ни донесе късмет. Само гледай да е малко по-навреме.

Кимнах в знак на съгласие.

Няколко минути пътувахме в мълчание. Накрая го заговорих:

— Откъде знаеш толкова много за цифровите камери?

— И преди съм се сблъсквал с подобни проблеми, а в последно време случаите зачестяват. В Куантико си имаме отдел, който не се занимава с нищо друго освен с престъпления, свързани с компютрите. Такива с използването на Интернет. Доста от онова, върху което сега плачат — порнографията, престъпленията, насочени срещу деца. Правят редовно брифинги, на които широко огласяват случаите, за да държат хората в течение. Аз поне се опитвам да следя всички новости.

Кимнах.

— Имаше една стара дама, някаква гимназиална учителка, близо до Корнел в Ню Йорк, на която един ден, Както си седяла вкъщи, й щукнало да види какво новопостъпило има в компютъра й и видяла някакъв нов файл. Тя го разпечатала и какво мислиш, че излязло от принтера й? Някакво мътно черно-бяло изображение, на което обаче достатъчно ясно се виждало как някакво десетгодишно момче държи някакъв доста по-дърт от него за оная работа. Веднага се обадила на оперативната ни служба за района и те установили, че някой й го е пратил по погрешка. Адресът й в Интернет бил само от цифри и те преценили, че подателят е разменил местата на две цифри или нещо такова. Така или иначе, маршрутът на файла си е налице и те тръгнали обратно по него, за да се натъкнат на някакъв педофил с доста обширно досие, Между другото, бил от Лос Анжелес. Добрали се бързо до него и му направили обиск, при който го спипали вече здраво, нямало къде да мърда. Първият цифров обиск, Тоя юнак имал някъде към петстотин различни фотографии в компютъра си. Господи, бил инсталирал два диска, защото един не му стигал. Става дума за деца на различна възраст, които по принуда вършели неща, които иначе нормален възрастен човек никога не би направил… Но делото било особено показателно. Получил доживотна присъда без право на обжалване. Имал сИ$1Та1(е [???], макар че може да е била модел 100. Миналата година описаха случая в бюлетина на ФБР.

— Защо се е получило така, че картината при учителката излязла толкова зле?

— Защото не притежавала подходящ принтер. Нали знаеш, при тия изображения са необходими цветен графичен принтер с висока разрешителна способност и специална хартия. А тя си нямала ни едното, ни другото.

Първите ни две спирки се оказаха безплодни. В единия магазин не бяха продавали такава камера от две седмици, а другият беше продал две за последната седмица, Така или иначе, тези две камери бяха изпратени на един добре известен художник от Лос Анжелес, чиито колаж-ни портрети, направени от Полароид, бяха изложени в най-големите музеи по целия свят. Сега бе решил да ей пробва силите с една по-модерна фотографска техника и бе минал на цифровите камери. Торсън дори и не си направи труда да си води бележки за по-нататъшно проследяване.

Последната спирка в списъка ни беше магазин от главната улица с името „Дейта Имиджинг Ансърс“ на „Пико“, две пресечки от пазарния център Уестууд Павилиън. Спряхме до бордюра в забранена за паркиране зона и Торсън се ухили.

— Тук е. Това е магазинът.

— Откъде разбра?

— Магазин на оживена улица. Другите два приличат повече на офиси за заявки по пощата, а не на магазини, би влязъл само в магазин, тъй като е далеч по-оживено. Хора минават отвън, влизат и излизат, повече разсейване на вниманието за персонала. Така е по-добре За него, защото не иска да го запомнят.

Магазинът представляваше малко помещение с два щанда и няколко неразопаковани кашона, струпани до тях имаше две кръгли маси с компютърни терминали и действащи монитори заедно с купчини от каталози за заявка на компютри. Пооплешивял мъж с дебели очила в черни рамки седеше зад един от щандовете и вдигна глава при влизането ни. На другия щанд нямаше никого и изглеждаше неизползван.

— Вие ли сте управителят? — запита Торсън.

— Да, освен това съм и собственикът. — Той се изправи със собственическа гордост и ни се усмихна широко.

— Аз съм и първият наемен работник.

Ние положихме усилия да вникнем в чувството му за хумор, а той ни запита с какво може да ни бъде полезен. Торсън му показа вътрешността на портфейла си. — ФБР? — Той ни загледа в недоумение.

— Да. Вие продавате сИ^гТаКе 200 [???], нали така?

— Да. Върхът на цифровите камери. В момента обаче нямам в наличност. Продадох и последната миналата седмица.

Изпитах огромно разочарование. Бяхме безнадеждно закъснели.

— Мога да доставя една след три-четири дни. Всъщност, след като виждам, че и ФБР проявява интерес към стоката, мога да я доставя за два дни. Без допълнително заплащане, разбира се.

Той се усмихна и кимна, но очите му продължаваха да Ни гледат озадачено зад дебелите стъкла. Не беше особено приятно човек да си има работа с ФБР, особено след като не знае за какво точно става дума.

— Как се казвате?

— Олин. Куумбс. Аз съм собственикът.

— Да, вече го споменахте. Вижте, господин Куумбс, не сме дошли да купуваме. Имате ли името на човека, на когото сте продали последната с11д1Та1се? [???]

— Аз… — Той смръщи чело, вероятно питайки се дали има право да иска подобна информация. — Разбира се, че си водя документация. Мога да ви го намеря.

Куумбс седна и отвори едно чекмедже в бюрото си, Прехвърли съдържанието на една папка, докато открие каквото търсеше, измъкна лист хартия и го сложи върху бюрото. После го завъртя, така че на Торсън да не му се налага да го чете обратно. Агентът се приведе, огледа документа и видях как направи лек жест на отрицание. Погледнах на свой ред бланката и видях изброени многобройни позиции с принадлежности, закупени заедно с цисрровата камера.

— Не, това не ми върши работа — каза той. — Търся човек, който според нас е закупил само цифровата камера. Това единствената ви продажба ли е за последната седмица?

— Да, всъщност, не. Тази е единствената с доставка на място. Продадохме и две други, но те трябваше да се заявят.

— И още не са доставени?

— Не. Утре. Очаквам да ги получа утре сутринта.

— И двамата клиенти ли заявиха само камера?

— Камера?

— Нали разбирате, без никакви други принадлежности. Софтуер, кабел, целия комплект.

— О, да. Всъщност има…

Той направи пауза, докато отваряше повторно чекмеджето, и измъкна един клипборд с няколко розови бланки върху него. Започна да ги отмята.

— Тук има един господин Чайлдс10. Поиска само камера, нищо друго. Плати авансово в брой. Деветстотин деветдесет и пет долара плюс калифорнийския данък върху продажбите. Възлезе на…

— Остави ли някакъв адрес или телефон?

Дъхът ми спря. Бяхме го пипнали. Не можеше да е друг, освен Гладън. Името, което бе използвал беше доказателство. Усетих нечии студени пръсти да плъзват по гърба ми.

— Не, нито номер, нито адрес — отвърна Куумбс. — Само си отбелязах, че господин Уилтън Чайлдс ще се обади да провери дали е пристигнала поръчката му. Казах му да се обади утре.

— Значи той ще дойде да си я получи?

— Да, ако бъде тук, за да си я вземе. Както вече казах, нямаме ли адрес, не доставяме на място.

— Спомняте ли си го как изглеждаше, господин Куумбс?

— Как изглежда ли? А, да, предполагам, че да.

— Можете ли да го опишете?

— Беше бял, това си спомням със сигурност. Той…

— Руса коса?

— О, не. Беше тъмна. И си пускаше брада, сега си спомням.

— На колко години?

— Между двайсет и пет и трийсет.

За Торсън това беше съвсем достатъчно. Всичко пасваше. Той посочи към свободното бюро.

— Някой да работи на това място?

— В момента не. Нямаме много клиенти.

— Тогава имате ли нещо против, ако го използваме?