Смъртта е моят занаят

50.

Той лежеше сгушен в мрака на тунела за отводняване при урагани и почиваше, съсредоточил се върху овладяването на болката. Знаеше, че инфекцията е плъзнала по тялото му. Раната беше дребна като поражение, проходна нищо и никаква рана, разкъсала горния абдоминален мускул при преминаването на куршума, но беше инфектирана и той чувстваше как отровата сладостно пълзеше по тялото му, нашепвайки му мисли да се отпусна и да заспи.

Загледа се към дъното на тъмния тунел. Някъде отгоре се процеждаше слаба светлина. Той се подпря на хлъзгавата стена и с усилие се изправи на крака, поемайки пак напред. Само един ден, мина му през ума. Изкарай първия ден и ще се справиш и през останалите. Това беше мантрата, която неспирно си повтаряше през цялото време.

В известен смисъл това му бе донесло облекчение. Въпреки болката и глада облекчението беше взело връх. Край на неестественото разделение. Край на фасадата. Бакъс вече не съществуваше. Беше останал само Кумирът нощ. А Кумирът нощ щеше да триумфира. В сравнение с него всички други бяха нищожества, които не можеха да сторят нищо, с което да го спрат.

— НИЩО!

Гласът му отекна в тунела сред мрака и се стопи. Притиснал ръка към раната си, той се запъти напред.