Смъртта е моят занаят

2.

През зимата в Колорадо, когато копаят гроб, земята излиза на едри буци. Брат ми беше погребан в мемориалния парк Грийн Маунтън в Боулдър, място отдалечено на не повече от два километра от къщата, където бяхме отраснали. Като деца пътят ни всеки ден към летния лагер в парка Шътокуа минаваше покрай гробището. Не мисля, че изобщо някога сме поглеждали надгробните камъни и ни е идвало наум за пространството на гробището като нашето последно убежище, каквото представляваше вече за Шон.

Планината Боулдър се издигаше над гробището като гигантски каменен олтар, карайки малцината хора в подножието да се чувстват още по-нищожни. Райли, разбира се, беше там, заедно с родителите си и моите, Уекслър и Сейнт Луис, още две-три ченгета, няколко приятели на Луис от колежа, с които нито Райли, нито Шон или пък аз бяхме поддържали връзка, и аз. Това не беше официално полицейско погребение с всичките му фанфари и знамена. Ритуалът беше предназначен само за падналите при изпълнение на служебния си дълг. Макар и да можеше да се спори дали и това не беше смърт при изпълнение на служебния дълг, според полицейското управление не беше. Така че Шон не получи задължителните за случая почести и повечето полицаи от денвърското управление не присъстваха на погребението. Много от хората със сини униформи смятат, че самоубийството е заразно.

Бях един от тези, които носеха ковчега. Бяхме отпред заедно с татко. Две ченгета, с които до този ден не се познавах, но работеха с Шон в екипа по ПСЛ, заемаха средата, а Уекслър и Сейнт Луис бяха отзад. Сейнт Луис беше прекалено висок, а Уекслър — прекалено нисък. Същински Мът и Джеф. Двамата придаваха на ковчега едно неестествено олюляване. Според мен това изглеждаше странно. Спохождаха ме най-различни мисли, докато се борехме с тежестта, и си представих как тялото на Шон се люшка вътре в ковчега.

Този ден не говорих много с родителите си, макар че пътувах с тях в лимузината заедно с Райли и родителите й. От много години не бяхме разговаряли за нещо важно и дори смъртта на Шон не беше в състояние да премахне бариерата. След смъртта на сестра ми преди двадесет години в държанието им към мен нещо се промени. Сякаш аз, оцелелият от нещастния случай, бях виновен, че съм останал жив. Оцелял. Сигурен съм също така, че от този момент нататък продължих да ги разочаровам с поредицата си от избори, които бях направил. Представям си ги като дребни разочарования, които се трупат подобно на лихвите в банкова сметка. Накрая вече сме непознати. Виждам се с тях само на задължителните празници. Нямах какво да им кажа, а и те нямаха какво да ми кажат. Вътре в лимузината беше абсолютен покой, също като във вътрешността на ковчега на Шон, ако не се брояха случайните изхълцвания на Райли.

След погребението си взех две седмици отпуск и още една, която се полагаше за такива трагични случаи, и потеглих сам нагоре в Скалистите планини. За мен планините никога не губеха очарованието си. Това е единственото място, където раните ми зарастват най-бързо.

Карах на запад по шосе 70; подминах прохода Лъвланд и върховете на Гранд Джънкшън. Направих прехода много бавно, за три дни. Спирах да карам ски, понякога просто отбивах на банкета и размишлявах. След Гранд Джънкшън отбих на юг и на следващия ден се добрах до Телурайд. През целия път карах много бавно. Отседнах в Силвъртън, защото стаите бяха евтини, и цяла седмица карах ски. Вечерите си прекарвах в стаята с бира „Джагер-майстер“ или до камината на всеки заслон или хижа, които ми се случеха по ски маршрута. Опитвах се да доведа тялото си до крайно изтощение с надеждата, че същото ще сполети и разума ми. Но не успях. През цялото време съзнанието ми беше обсебено от Шон. „Вън от пространство, вън от време.“ Последното му съобщение беше загадка, за която непрекъснато мислех.

Поради някаква причина доблестното име на брат ми го бе предало. Беше го убило. Мъката, която ми бе донесло това просто заключение, упорито не ме напускаше дори и в моментите, когато се спусках по склоновете и вятърът свиреше покрай защитните ми очила, изтръгвайки сълзи от очите ми.

Вече не подлагах на съмнение официалното становище, но не Уекслър и Сейнт Луис бяха тези, успели да ме убедят. Аз самият стигнах до това заключение. Времето и фактите бяха подронили абсолютната ми убеденост. След като всеки ден си отиваше с безспирния ужас пред стореното от него, някак си беше по-лесно да повярвам и дори да го приема. А освен това и Райли бе спомогнала. На другия ден след онази първа нощ на ужасна мъка тя ми беше казала нещо, което дори и детективите не знаеха още. Шон всяка седмица ходел на психолог. Разбира се, като лице на държавна служба той имаше достъп до такива услуги по служебна линия, но избрал този начин, защото не желаел положението му да бъде подкопано от идиотски слухове.

Внезапно проумях, че той е тръгнал на психотерапевт по същото време, когато бях ходил при него да го врънкам за информация по делото Лофтън. Помислих си, че може би се е опитвал да ми спести онази мъка, която му беше причинил случая. Прегърнах мисълта, че това е имал наум, и-се опитах да черпя от нея вяра през онези дни в планините.

Една нощ след прекалено много пиене застанах пред огледалото в хотелската стая и се запитах дали да не си обръсна брадата и да не си подстрижа косата късо, както ходеше Шон. Ние бяхме еднолични близнаци, притежавахме очи с лешников цвят, светлокестенява коса, върлинесто телосложение, но малко бяха хората, които го виждаха. Всеки се беше старал да оформи своя самоличност, различаваща се от тази на другия. Шон носеше контактни лещи и тренираше културизъм, за да трупа мускули. Аз носех очила, бях си пуснал брада още след завършването на колежа и не се бях докосвал до щанги от баскетболните си тренировки в колежа. Също така си имах и белег от пръстена на онази жена в Брекънридж. Моят боен белег.

След колежа Шон постъпи в армията и после отиде на работа в полицията, като през цялото време беше много късо подстриган. По-късно изкара и юридическия факултет задочно. Трябваше му, за да напредне в служебната йерархия. Аз се шляех две години, живях в Ню Йорк и Париж и после изкарах пълен университетски курс. Исках да стана писател, а се забих във вестникарския бизнес. Обаче живеех с мисълта, че това е само временно. Повтарях си го вече десет години, ако не и повече.

Онази нощ в хотелската стая дълго време се гледах в огледалото, но не си обръснах брадата и не се подстригах. Непрекъснато си представях Шон под замръзналата пръст и стомахът ми се свиваше. Реших, че щом ми дойде времето да умирам, ще поискам да ме кремират. Не исках да лежа там долу под леда.

Това обаче, което се беше впило като кърлеж в съзнанието ми и не ми даваше мира, беше прощалната му бележка. Официалната полицейска версия беше следната: след като брат ми напуска хотел „Стаили“ и потегля през парка Естес към езерото Беър, той паркира служебната си кола и известно време оставя двигателя да работи с включено отопление. Когато прозорците на колата се запотяват, изписва посланието си както е с ръкавица. Пише го отзад напред, така че да може да се прочете отвън. Последните му думи към света, включващ двама родители, съпруга и брат-близнак.

„Вън от пространство — вън от време.“

Не можех да разбера. Какво време? Какво пространство? Той бе стигнал до някакво отчаяно решение и въпреки това никога не го бе споделил с нас. Не се бе опитал да поговори нито с мен, нито с Райли, нито с родителите ни. Дали не е трябвало ние да го потърсим? Но нали дори не подозирахме за тайните му рани? Аз реших, че не бихме могли, а и не е имало как. Той е трябвало да ни потърси. Бил е длъжен да се опита. И след като не го беше направил, той ни бе отнел възможността да го спасим. По този начин ни бе оставил неспособни да се справим с чувството си за мъка и вина. И когато го проумях, усетих как голяма част от мъката ми се превърна в гняв. Бях направо бесен заради онова, което ми бе причинил.

Трудно е обаче да се гневиш на мъртъв човек. Не можех да остана изпълнен с гняв към Шон. А единственият начин да облекча гнева си, беше да подложа историята на съмнение. И цикълът отново щеше да се завърти. Отричането, приемането на историята, гневът.

Последния ден в Телурайд се обадих на Уекслър. Не беше трудно да усетя, че не ми се зарадва особено.

— Открихте ли информатора, онзи от „Стаили“?

— Не, Джак, нямаме късмет. Казах ти, че ще ти се обадя, щом разберем.

— Знам. Но просто не мога да се сдържа. А ти?

— Недей, Джак. Всички ще се почувстваме по-добре успеем ли да го оставим зад себе си.

— А какво ще кажеш за Специалните разследвания? Те вече оставиха ли го зад себе си? Приключиха ли делото?

— Почти. Тази седмица не съм се чувал с тях.

— Тогава защо още се мъчиш да откриеш информатора?

— Просто имам въпроси, също като теб. Просто някои неясни неща.

— Да не си променил мнението си за Шон?

— Не. Искам само да си изясня всичко. Много искам да знам за какво са разговаряли с информатора. Знаеш, че делото Лофтън още не е приключено. Ще бъда щастлив, ако успея да пипна това чудовище заради Шон.

Забелязах, че той вече нето наричаше Мак. Шон бе напуснал отряда.

Следващия понеделник се върнах на работа в „Роки Маунтън Нюз“. Усетих погледите на всички втренчени в мен още щом прекрачих прага на залата. Това не беше необичайно. Често си мислех, че ме гледат, когато влизам. Имах привилегията, за която мечтаеше всеки репортер от вестника. Нямаше я ежедневната рутина, нито срокове за предаване на готовите материали. Бях свободен да скитам из целия регион на Роки Маунтън и да пиша само за едно нещо. За убийствата. Всички обичат добре разказаната история за убийство. Някоя седмица разнищвах стрелба в новостроящите се квартали от позицията и на стрелеца, и на жертвата, завършвайки с фаталния им сблъсък. Други седмици пишех за социално убийство в Чери Хил или престрелка в някой бар в Лийдвил. Малки убийства, големи убийства. Брат ми беше прав, историите от този род винаги качваха тиража на вестниците, успееш ли само да ги разкажеш както трябва. А аз бях длъжен да я разкажа. Трябваше да посветя цялото си време на нея и да я разкажа както трябва.

На бюрото ми до компютъра бяха натрупани вестници. Те бяха главният източник за историите. Абонирах се за всеки ежедневник, седмичник и месечник, издаван от Пуебло на север до Босеман на юг. Ровех се из тях за кратките съобщения за убийство, които можех да превърна в дълги статии. Винаги имаше достатъчно материал, от който да избера. Империята „Роки Маунтън“ открай време беше благодатна почва за проявите на насилие, още от времената на златната треска. Не в мащабите на Лос Анжелис или Маями, или Ню Йорк, разбира се, дори не и приблизително. Но-никога не оставах без пресен източник на материал. Винаги търсех нещо ново или различно от останалите случаи или разследвания, елемента, от който секваше дъхът, или сграбчващата мъка. Моята работа се състоеше в това да експлоатирам безжалостно тези теми.

Тази сутрин обаче не търсех идея за разказ. Зарових се в купчината стари издания на „Роки“ и на конкуренцията ни „Поуст“. Самоубийствата обикновено не са много на почит във вестниците, освен в случаите, когато са съпроводени с необичайни обстоятелства. А случаят с брат ми беше именно такъв. Помислих, че има възможност да открия нещо написано за него от някой колега.

Имах право. Макар и в „Роки“ да не бяха публикували Материал за случая, „Поуст“ бяха отделили петнайсет сантиметра в дъното на една от страниците с местни новини на следващия ден след смъртта на Шон.

ДЕТЕКТИВ ОТ ПОЛИЦЕЙСКОТО УПРАВЛЕНИЕ В ДЕНВЪР СЕ САМОУБИВА В НАЦИОНАЛНИЯ ПАРК. Според официалното съобщение ветеранът детектив от денвърското полицейско управление, който ръководеше разследването на убийството на студентката от денвърския университет Тереза Лофтън, е открит в четвъртък мъртъв с огнестрелна рана, очевидно нанесена от собствената му ръка, в националния парк Роки Маунтън.

Шон Макавой, на 34 години, е открит в полицейската си кола без опознавателни знаци на един паркинг на брега на езерото Беър близо до входа на парка Естес.

Тялото на детектива било намерено от един пазач на парка, които в пет часа вечерта чул изстрел ч отишъл на паркинга да провери.

Шефовете на службата по охраната на парка помолиха полицейското управление на Денвър да разследва смъртния случай и отделът за специални разследвания към управлението работи по случая. Детективът Робърт Скалари, който ръководи разследването, твърди, че според предварителните признаци смъртта е настъпила в резултат на самоубийство.

Скалари съобщи, че била открита и предсмъртна бележка, но отказа да разкрие съдържанието й. Той каза, че според колегите ч близките на Макавой детективът е бил силно затормозен поради трудности в работата си, но също така отказа да съобщи характера на проблемите, пред които е бил изправен детективът.

Макавой, отраснал и до момента на смъртта си живял в Боулдър, е женен, но без деца. Бил е полицай с дванайсетгодишен стаж в полицейското управление; издигнал се е бързо по йерархията до отдела за престъпленията срещу личността, който се занимава с разследванията на всички случаи на насилие в града.

В момента на смъртта си е бил шеф на отдела, като основната му работа до този момент е била свързана с разследването на смъртта на Тереза Лофтън, деветнадесетгодишна, разчлененото тяло на която беше открито преди три месеца в парка Уошингтън.

Скалари отказа да коментира дали делото Лофтън, което остава нерешено, е било споменато в предсмъртната бележка на Макавой, или е било един от тежките проблеми в работата му, които са го карали да страда.

Според детектива не е известно защо Макавой, е отишъл в парка Естес, Той каза, че разследването на смъртта продължава.

Два пъти прочетох материала. Не съдържаше нищо, което да не знам, но въпреки това по някакъв странен начин беше приковал вниманието ми. Може би защото вярвах, че знам или имах някаква представа защо Шон е отишъл в парка Естес, изминавайки целия път до езерото Беър. Това обаче беше нещо, за-което не исках дори и да си помисля. Сгънах изрезката на статията, пъхнах я в кафяв плик и я сложих в едно чекмедже на бюрото си.

Компютърът ми издаде звуков сигнал и в горната част на екрана ми се изписа съобщение. Викаше ме градският редактор. Работният ми ден започваше.

Кабинетът на Грег Глен се намираше в дъното на редакционната зала. Едната му стена беше стъклена, като му позволяваше да държи под око работещите репортери, а прозорците на западната стена му осигуряваха гледка към планината, когато не беше забулена в смог.

Глен беше добър редактор, който поставяше на първо място четивността на материала. Заради това го харесвах много. В нашия бизнес редакторите се делят на две. Едните държат на фактите и ги цитират в статиите до такава степен, че дори и най-търпеливите читатели захвърлят вестника, без да са дочели материала. Другите обичат думите и никога не позволяват фактите да заемат челно място. Глен ме обичаше, защото можех да пиша, и ме оставяше свободно да си избирам темите. Никога не настояваше непременно да прочете предварително статията, нито пък ми държеше сметка за какво точно пиша. Отдавна бях разбрал, че ако поради някаква причина напусне вестника или пък го повишат или понижат, обликът на вестника веднага ще се промени. Градските редактори си създаваха удобни леговища. И ако той си отидеше, аз по всяка вероятност щях да се върна към старото си ежедневие на полицейски репортер, който отразява накратко полицейската работа и описва малки убийства.

Седнах в креслото пред бюрото му, докато приключи с телефонния си разговор. Глен беше пет години по-възрастен от мен. Когато преди десет години започнах за пръв път работа в „Роки Маунтън“, той беше един от авторите на горещи материали, какъвто бях сега аз. Но с течение на времето се издигна в управлението на вестника. Сега вече всеки ден ходеше с костюм, беше поставил на бюрото си една от онези малки статуетки на футболиста Бронко с устремена напред глава и отделяше на телефона повече време в живота си отколкото на всичко останало, като винаги внимаваше какви ветрове духат в главния офис на корпорацията в Синсинати. Беше четиридесетгодишен мъж с шкембенце, съпруга, две деца и полица, която искаше да рефинансира, но която никоя банка не искаше и да погледне поради западането на бизнеса с недвижими имоти. Каза ми всичко това една вечер на чаша бира в Уинкооп, единствената вечер, когато се бяхме виждали с него извън сградата на вестника.

Една от стените на стаята му беше покрита с първите страници на вестника от последните седем дни. Всеки ден първата му работа беше да смъкне страниците от броя преди седем дни и да закачи първите страници на новия брой. Предполагам, че го правеше, за да следи потока от новините и как ги отразява вестникът. Или може би защото вестникът повече не поместваше негови материали и по този начин си напомняше, че причината за това е, че е шеф.

Глен приключи с разговора си и вдигна глава.

— Благодаря ти, че се върна на работа. Исках само пак да ти кажа, че ми е мъчно за брат ти. А ако някой ден усетиш, че ти трябва още отпуска, няма проблем. Все ще измислим нещо.

— Благодаря ти, но няма нужда. Вече съм тук.

Той кимна, но не направи жест да си вървя. Знаех, че има и още нещо.

— Добре, да се върнем тогава на работата. Работиш ли върху нещо в момента? Доколкото си спомням, ти търсеше следващата тема, когато… когато това се случи. Смятам, че след като се върна, тогава може би ще е по-добре да се захванеш с нещо. Нали знаеш, да се заровиш отново в работата си.

В този момент разбрах с какво ще се занимавам оттук нататък. О, това не беше внезапно хрумване. Просто не беше изплувало на повърхността и едва въпросът на Глен го измъкна. Сега вече всичко беше съвсем ясно.

— Ще пиша за брат си — заявих аз.

Не знам дали Глен очакваше да чуе точно тези думи, но съм сигурен, че мислеше само за това. Предполагам, че беше замислил материала още когато се срещнах с ченгетата и ми казаха какво е направил брат ми. И беше достатъчно умен да ми го предлага веднага, защото знаеше, че идеята за това непременно ще ме споходи след време. Просто беше длъжен да зададе обичайния въпрос.

Така или иначе, приех предизвикателството. И от този момент нататък животът ми коренно се промени. Изречението, с което казах на Глен какво ще направя, беше повратната точка в живота ми. В онзи момент си мислех, че знам нещо за смъртта му. Мислех си, че знам всичко за злото. Оказа се обаче, че съм си нямал никаква представа.