Смъртта на Некроманта

ДЕВЕТ

— Изобщо не успях да го разгледам както трябва — призна Мадлин — А ти?

— Не, беше много тъмно.

Намираха се на прилично разстояние от злощастния двор, почти до реката. Рейнар им беше разказал как Крак бил изхвърлен от външната врата, в първия момент, когато съществото изригнало от пода; оръженосецът не позволил на останалите да се втурнат обратно в коридора и сам бавно пропълзял там, за да измъкне Никола. И вероятно е спасил живота на всички ни, помисли Никола. Ако някой с лампа беше нахълтал в онази стая, нямаше да има никакъв шанс за всички. За човек, обвинен в убийството на много хора в състояние на немотивирана ярост, Крак умееше ужасно добре да запазва самообладание в критични моменти. Толкова по-зле за съдиите, които изобщо не бяха взели под внимание този факт по време на процеса.

Веднага щом прекосиха реката, Никола почука по тавана на Девис да спре. Паркираха в една пуста странична уличка и той излезе от кабриолета, за да се консултира набързо с кочияша и да каже на Кюзар и Ламан да се отделят от тях и да се върнат в склада.

Качи се отново в малкото возило и чак сега забеляза набилите се в ръката му трески от къртенето на дъските на прозореца.

Мадлин беше чула напътствията му към Девис и го попита:

— При Арисилд ли отиваме?

— Да. Трябва да разберем как ни е открило това нещо.

Трябва ни помощ, помисли Никола. Той се облегна на седалката и кабриолетът потегли. Каруцата на Кюзар ги подмина и Ламан им махна, докато тромавото возило свиваше по следващата пресечка. Никола трябваше да приеме, че всеки, пребивавал в онази къща, вече е известен на магьосника на Октав; не трябваше да спират на едно място, докато не успееше да им осигури защитата на Арисилд.

— Има ли смисъл? — попита Рейнар.

Той беше виждал магьосника само няколко пъти през последните години и не бе го познавал в Лодун и в апогея на силата му. — Искам да кажа, ще ни свърши ли някаква работа?

— Днес, във Вален Хаус беше достатъчно читав, когато унищожи един от вампирите на Октав. Да се надяваме, че от следобеда насам не се е предал отново — каза Никола, но си мислеше наивна надежда.

— Смяташ ли, че това нещо ще направи втори опит? — попита Рейнар и прикова поглед в него.

— Тази презумпция е най-безопасната възможна. — призна Никола.

Мадлин вдигна замисления си поглед от тъмната улица.

— Аз смятам, че това е единствената възможна презумпция.

Мълвата за произшествието още не бе достигнала до улица „Цветна“ и Кръстовището на Учените и всичко бе както обикновено, с цветните лампи над сергиите и веселата глъч, и отекващата в студения нощен въздух музика. Никола слезе от кабриолета в тъмната пресечка до жилището на Арисилд и тутакси почувства, че нещо не беше както трябва. Обърна се, за да подаде ръка на Мадлин и докато тя я поемаше, тъмните й очи добиха тревожен вид.

— Нещо не е наред, усещаш ли?

Нямаше желание да й отговори. Изчака и Рейнар да слезе от кабриолета и тогава се отправи към вратата..

Портиерът отново липсваше. Никола взе разбитите стъпала по две и по три наведнъж.

Вратата на Арисилд си беше на мястото и той настойчиво задумка по нея. Хвърли един поглед през рамо към останалите, които бяха стигнали до площадката.

От вътрешността се чуха стъпки, след което вратата се отвори и се показа Ишам, парсийския слуга на Арисилд. Никола изпита моментно облекчение, но след това видя изражението на мъжа.

Ишам винаги му се беше струвал неподвластен на възрастта, като някой от скалните барелефи в храмовете в неговата страна, но сега изглеждаше стар. Тъмната кожа на лицето му беше провиснала, очертавайки бръчките като отчетливи сиви прорези и очите му излъчваха отчаяние.

Никола каза:

— Какво става?

Ишам му махна да го последва, извърна се, и влезе в тясната приемна. Никола го отмести и мина покрай него, за да стигне до вратата на спалнята.

В ниската стая без прозорци се носеше странна смесица от тежки ухания, малкото нощно шкафче и скринът бяха отрупани с книги и вестници, килимът беше прашен, а широкото легло беше в безпорядък. На него лежеше Арисилд, завит до гърдите с шарено одеяло. Изглеждаше точно така, както Никола го беше оставил миналата вечер, само че сега не дишаше.

Никола застана до леглото. Докосна извадените над одеялото ръце на Арисилд. Кожата все още беше топла. От близкото разстояние, на което беше застанал, видя, че Арисилд диша, но много нарядко и повърхностно.

— Страх ме е, че ще умре всеки момент, — изрече горчиво Ишам на абсолютно правилен риенски.

Никола осъзна, че никога не го беше чувал да говори.

— Наркотиците, те му отслабиха сърцето. Мисля, че само огромното могъщество му крепи живота.

— Кога стана това? — попита Мадлин, застанала на вратата.

Ишам се извърна към нея.

— Тази сутрин изглеждаше добре. Излезе, не знам къде…

— Беше с мен, — каза Никола.

Учуди се колко нормално звучеше собственият му глас. Докосна лицето на Арисилд и със сковани движения повдигна клепачите и потърси пулса на китката му. Имаше моменти, когато наистина бе пожелавал смъртта на Арисилд и беше смятал, че това щеше да бъде щастлив край на изтезанията, на които магьосникът подлагаше себе си и хората, които държаха на него. Но докато стоеше на вратата и гледаше привидно безжизненото тяло… Може би за Ари това няма да е страшно, помисли горчиво. Може би ще е страшно за теб. Арисилд бе последното, което го свързваше с миналото му. Ако и той си отидеше, Никола Валярд, някогашният студент и единствен син на Едуар Виляр, щеше също да си отиде и нямаше да остане нищо, освен Донатиен.

— Изпрати ли да повикат лекар?

— Пратих човека, който пази вратата, но още не се е върнал — Ишам разпери отчаяно ръце. — Много е късно и не знам дали ще успее да накара някой да дойде. Трябваше аз да отида, но си помислих, че ще ми е още по-трудно.

Като имигрант от Парсия, Ишам щеше да има късмет, ако някой читав лекар дори отвореше вратата си, за да беседва с него, особено по това време на нощта. А портиерът вероятно познаваше само местните лечители-шарлатани. Дори някоя откровена вещица би допринесла повече полза. Никола каза:

— Рейнар…

— Отивам.

Рейнар вече беше тръгнал към вратата. — Има един Доктор Брил, живее наблизо. Не е врач, а е член на Кралския Лекарски Колеж и освен това ми е задължен.

Когато Рейнар излезе, Никола отново сведе поглед към Арисилд.

— Наркотиците ли? — запита грубо.

— Не знам. — Ишам поклати глава. — Днес като се прибра изглеждаше уморен, но не се чувстваше зле. Зае се с някакви опити и аз излязох. Като се върнах, лежеше на леглото и лампите бяха изгасени, — Ишам потри носа си и премигна — Отпърво не забелязах. Помислих, че спи. След това усетих, че заклинанията, пазителите и малките магии започват да помръкват и да изстиват. Тогава влязох, запалих лампата и видях.

Никола се намръщи озадачено.

— И ти ли си магьосник? — попита той стареца. — Не знаех…

— Не магьосник. Аз съм интерлерари, което няма точен превод на риенски. Имам известна дарба за силата и мога да виждам дарбата на онези, които са по-надарени от мен и мога да се уча от тях. Дойдох от Парсия, за да се уча при него. — Той вдигна поглед — Изпратих ви телеграма в Колдкорт, но ми казаха, че ще пристигне късно през нощта. Толкова скоро ли я получихте?

— Не, така и така бяхме тръгнали насам, — отвърна Никола и помисли, От колко години познаваш Ишам и все пак изобщо не си го познавал? Зачуди се на себе си беше ли възможно да е бил чак толкова елементарен?

В последвалото време не можаха да сторят нищо, освен да чакат. Малко след като Рейнар излезе, портиерът се върна с празни ръце, неуспял да убеди дори някой от местните знахари да дойде.

— Те го знаят какъв е — обясни човекът с повдигане на рамене.

Говореше със силен адераски акцент и философско изражение.

— Аз им казвам, че е добър магьосник, само дето е малко луд и то не по лошия начин, но тях ги е страх.

Никола му даде по-щедър бакшиш, отколкото възнамеряваше първоначално и го прати до най-близката телеграфна станция, с кодирано послание за Кюзар в склада. Щом Арисилд не можеше повече да защитава самия себе си, то Никола не искаше да го оставя непредупреден. Присъствието тук на самия него, бе достатъчно опасно.

Мадлин и Ишам бяха отишли в другата стая и Никола седя самотен на ръба на леглото на Арисилд, докато не го стреснаха непознати стъпки. На вратата на спалнята беше застанал възрастен мъж с тъмен балтон и лекарска чанта в ръката и оглеждаше малко предпазливо полутъмната стая. След това погледът му попадна върху Арисилд и предпазливостта се замени с професионална безпристрастност. Той пристъпи в стаята и каза:

— Какво взема?

— Най-вече опиум, нали така? — каза Рейнар, който беше последвал лекаря и очакваше потвърждение от Никола.

Никола кимна:

— И етер.

Докторът сподави една въздишка на досада и отвори чантата си.

Никола изчака напрегнато прегледа, облегнат на едно бюро в далечния ъгъл на стаята. Ишам безмълвно се беше приближил да асистира на лекаря и вероятно да следи ревностно какво прави с Арисилд, но Никола виждаше, че Брил е повече от компетентен. Рейнар застана до него и Никола го попита шепнешком:

— Как го накара да дойде?

— Заплаших го, че ще кажа на жена му — отвърна небрежно Рейнар.

Никола го изгледа с повдигната вежда.

— Е, не, не съвсем — призна Рейнар — Беше разпределен в моята бригада и го простреляха, когато се изтегляхме от Ле-тетла и аз спрях, за да го натоваря на гърба на някакво магаре или нещо такова, не си спомням, така че той смята, че ми дължи услуга. Но другото звучи по-интересно, не мислиш ли?

— От време на време забравям, че не си чак толкова покварен, колкото ти се иска да мислят всички, — измърмори Никола.

Рейнар се направи на разтревожен.

— Би ли запазил тази информация за себе си, ако обичаш?

Брил се изправи и поклати глава.

— Не е от опиума. Няма съответните признаците. О, вижда се, че е пристрастен и, че това е разрушило здравето му, но не това е причината, или поне не директната причина. Това е някакъв вид пристъп или кататония. — Той ги погледна — Ще трябва да изпратя шофьора си в моята операционна.

Рейнар кимна.

— Напиши на една бележка какво ти трябва и аз ще му я занеса.

След чакане, което се проточи повече от очакваното, Никола излезе и отиде в основния хол, защото не го свърташе на едно място и секунда повече.

Съдраните от пердетата завеси от миналовечершното съвземане на Арисилд бяха върнати по местата си и огънят гореше, но стаята все още му се струваше студена и празна. Мадлин беше седнала пред камината, до едно писалище, преливащо от вестници, книги, писалки и други дреболии. Когато Никола влезе, тя вдигна поглед.

— Е?

— Казва, че поне няма вероятност да е от наркотиците.

Мадлин се намръщи.

— Не знам дали трябва да ме радва или не. Това ни оставя почти без никакъв приемлив избор. Има ли вероятност да е дело на Октав и неговия магьосник, точно както нападнаха и нас?

Никола поклати глава.

— Не мисля. Ако Арисилд се беше борил, щяхме да разберем.

Целият град щеше да разбере. Не, съвсем ясно си представяше какво се беше случило. Миналата нощ Арисилд бе имал изключително тревожно изживяване, след това днес, когато му се бе сторил в далеч по-добро състояние, бе използвал силата си толкова небрежно, както го бе виждал да го прави в Лодун.

— Не е в добро здраве от години и след всичко, което си причини допълнително, се страхувам, че тялото му просто… не е издържало.

Ишам навярно беше прав, че единственото нещо, което поддържаше живота на Арисилд, беше силата му.

Рейнар влезе в гостната и след секунди го последва Ишам. Никола попита:

— Е?

Рейнар вдигна рамене.

— Брил казва, че положението му нито се влошава, нито се подобрява. Няма непосредствена опасност и тази нощ не може да направи за него нищо повече.

— Което означава, че не знае какво да прави.

— Точно така.

Никола извърна поглед. Трябва ни магьосник-лечител, помисли. Някой, който няма да задава неудобни въпроси. Някой, който няма да се побои да се погрижи за човек, който със сигурност е далеч по-могъщ от него и има дълга история на заболяването и на нестабилността. Характеристика с високи изисквания. Каза:

— Ишам, имаме основателна причина да смятаме, че ни преследва друг магьосник. Затова дойдохме, но щом Арисилд е в това състояние, не можем да си позволим да привлечем врага тук. Разположил съм няколко човека около сградата и искам да ме държиш в течение на всичко, което се случва.

— Ще го сторя, — увери го Ишам — По какъв начин точно сте преследвани?

Мадлин прелистваше една от книгите на бюрото смръщила замислено вежди.

— Мисля, че е възможно някой да е направил Изпратено за някого от нас.

Никола се намръщи.

— Защо мислиш така?

— Знам, че дотам не ни проследи никой, но то все пак ни намери доста бързо. Освен това в него имаше нещо…

Тя вдигна поглед, видя, че той я разглежда скептично и му се озъби.

— Това е само чувство. Имам чувството, че е така. Не мога да ти дам бързо и убедително обяснение, става ли?

— Да, ама…

— Това се проверява лесно, — намеси се Ишам — Мога да хвърля сол и пепел и да проверя дали случаят е такъв.

Докато Ишам палеше две от лампите над полицата на камината, Рейнар каза:

— Сигурен съм, че много не ми се ще да научавам, но какво е това Изпратено и защо смяташ, че преследва някого от нас?

Мадлин не му отговори, затова го направи Никола.

— Изпратеното е заклинание за смърт. Магьосникът го фиксира върху определен човек и след това го пуска на свобода. То съществува докато унищожи жертвата си или докато друг магьосник унищожи Изпратеното. — Той погледна Мадлин — Не знаех, че могат да приемат веществена форма. Винаги съм мислил, че се явяват под формата на болести или фатални инциденти. И мислех, че набелязаният трябва да вземе някакъв предмет от магьосника, за да се превърне в мишена.

Мадлин поклати глава.

— Вярно е, но сега. Изпратените са стара магия. Преди стотици години, са били далеч по… стихийни.

— Точно така, — съгласи се Ишам, изваждайки от една полица гравирана метална кутия. — Преди триста години сатрапът на Иликият в родната ми земя е накарал един магьосник да направи Изпратено срещу Бог-Краля. Нямало нужда да му се праща омагьосан предмет, и всъщност щяло да е невъзможно да се пренесе такъв предмет през защитите на неговите собствени магьосници. Изпратеното разруши западното крило на Двореца на Ветровете, преди великият Силимирин да успее да го насочи обратно, към онзи, който го беше създал. Но това беше преди триста години и магьосниците не са каквито бяха навремето, за което трябва да сме благодарни на мъдростта на Вечното.

— Защо? — попита Рейнар.

Ишам беше отворил кутията и изваждаше оттам най-различни стъкленици. Започна да разчиства пространство върху масата и Никола и Рейнар му помогнаха да свали на земята купищата книги. Старецът обясни:

— Подобни необуздани потоци от сила могат да дойдат само от сделка с етеричните същества. Фантомите, например. А е доказано, че подобни неща са по-смъртоносни за сключващия сделката, отколкото за който и да е от неговите врагове.

Ишам избърса с ръка праха от масата и започна да оформя концентрични окръжности от пепел от камината и различни прахообразни вещества от стъклениците.

Тихо, за да не пречи на концентрацията на стареца, Никола попита Мадлин:

— Но какво те накара да заподозреш, че има Изпратено?

Тя въздъхна.

— Ако знаех, щях да ти кажа.

Ишам довърши диаграмата, извади един объл речен камък от кутията и внимателно го постави в центъра на формите от пепел. Махна им да се съберат около масата. Когато Никола пристъпи, видя, че камъкът помръдна. Щом застана до масата, камъкът се затъркаля към него и спря на ръба.

Ишам много съсредоточено бутна камъка отново в центъра на диаграмата.

— явно е Изпратено и е насочено към теб. — Той вдигна камъка и го повъртя между пръстите си. — Каква форма прие, когато ти се появи?

— Всъщност, не успях да го видя добре.

Никола описа онова, което се беше случило в къщата и остави Мадлин да разкаже какво е видяла, след като Крак го беше измъкнал. Изобщо не му беше трудно да повярва, че Изпратеното е настроено така че да преследва него. Очакваше го още след като Мадлин спомена тази възможност. Може би дори това е била целта на онзи капан във фабриката. Той бе единственият, който бе докоснал вратата; Изпратеното може да се е насочило към това.

— Реагира ли на куршумите от револвера ти?

— Отдръпна се, да. Точно това го задържа далеч от мен, докато другите успеят да разбият прозореца. — Тя се замисли, усуквайки кичур от косата си. — Мислиш, че може да е таласъм ли?

— Възможно е. Най-мощните Изпратени се създават от естествени или етерни стихии. Например, твърдеше се, че Изпратеното на Бог-Краля е било сътворено от вихри, образувани в равнината под Карсат. Мисля, че използването на зли сили би било доста по-сложно, не че имам и най-малката представа как става това.

— Онзи е некромант. — каза Никола

Ишам помълча потънал в дълбок размисъл. Каза:

— Хрумна ми, че под Виен са погребани тленните останки на доста таласъми — старецът разпери ръце — Боя, се че не мога да ви кажа нищо повече. Уменията ми се простират само дотук.

— Нужна ни е помощта на могъщ магьосник, — каза Мадлин.

Тя се изправи и застана пред камината, а огънят хвърляше отблясъци по косата й.

— При кого още можем да отидем?

— Трябва да е магьосник, на когото да имаме доверие — добави Никола — Не е толкова лесно, като се… Ще се наложи да е Виран Асилва.

Асилва бе верен приятел на Едуар и поддържаше връзка с Никола след процеса, но не знаеше нищо за подвизите на Никола като Донатиен. Но също така беше вече много стар, но бе единственият жив магьосник, чиито умения бяха поне бегло сравними с тези на Арисилд, и когото Никола познаваше дотолкова, че да рискува да му се довери.

— Той още живее в Лодун. Може също да успее да помогне на Арисилд или поне да ни насочи към някой, който да може.

Ишам бе проследил разговора с тревожно изражение и сега побърза да каже:

— Не знам много за това Изпратено, но знам следното. Най-голяма опасност ще ви дебне в часовете на нощта. И ако това е труп на някакъв таласъм, то суровото желязо пак е защита. Желязото в сградите, водопроводните тръби, релсите на подземната железница, предлагат известна безопасност. Но напускането на града може да се окаже най-опасното нещо.

Никола се усмихна. Все още не беше победен.

— Обаче не и ако напусна града с влака.

Никола последва останалите в преддверието, но минавайки покрай вратата на Арисилд, реши, че трябва да хвърли един последен поглед и влезе в спалнята.

Светлината на лампата проблясваше в сплъстената коса на магьосника и осветяваше бледото му лице. Беше му трудно беше да възприеме, че не беше мъртъв. Тогава Никола забеляза книгата, оставена върху кърпеното кадифено покривало, недалеч от лявата ръка на магьосника. Навярно инстинктът го накара да отиде до леглото и да вземе книгата, а може и да беше някакъв латентен магически талант, но най-вероятно се дължеше на това, че познаваше Арисилд много добре.

Томчето беше много старо и състоянието му беше окаяно, с нагърчени от влагата корици и кафяви страници. Релефните заглавни букви се бяха изтрили до неузнаваемост и Никола отвори книгата на някаква произволна страница.

Взираше се в гравюра, за която в първия момент си помисли, че изобразява съвременна зала за медицински дисекции. След което я приближи до лампата и видя, че това беше сцената от Валент Хаус: безлична стая, вързан на масата човек, с разпорен корем и извадени вътрешности. Но на тази сцена жертвата все още бе потресаващо жива и Вивисекторът все още присъстваше: странна фигура, застинала в зловеща усмивка подобно на герой от овехтяла поучителна пиеса, облечена в жакет и жабо с висока дантелена яка, мода отпреди поне двеста години. Надписът под гравюрата гласеше „Некромантът, Констан Макоб, в действие, преди да бъде екзекутиран“. Датата отдолу беше отпреди малко по-малко от две столетия.

Страницата бе покрита с петна, точно както в спомена му от детството. Той отгърна на първата страница и там, с избеляло мастило и детински почерк, беше изписано Никола Валярд.

Търся една книга…

Съвсем в стила на Арисилд. Той не беше намерил друго копие. Беше намерил точно същата книга, която Никола бе притежавал като момче.

Никола затвори книгата и внимателно я пъхна в джоба на палтото си, поглеждайки още веднъж надолу към Арисилд. Не, още не си мъртъв, нали? Дръж се, ако можеш. Ще се върна.

Централната гара на Виен приличаше на огромна катедрала от железни плетеници и стъкло. Дори по това време на нощта, тя бе уютно оживена, дори претъпкана. Хора в най-разнообразно облекло от всички краища на Ил-Риен сновяха напред и назад из просторната централна чакалня. Никола чу далечна локомотивна свирка и погледна джобния си часовник, след което отиде до един от панорамните прозорци, които гледаха към главната платформа. В гарата навлизаше Нощен Кралски и бълваше пред себе си огромни облаци гореща пара. Спря със скриптене, подобен на черен звяр с излъскани до блясък месингови лайсни и освен това беше закъснял само с двадесет минути.

Мадлин трябва да се появи всеки момент, помисли Никола. Забрани си отново да погледне джобния си часовник. Беше отишла да изпрати телеграмите, с които той даваше инструкции на останалата част от организацията и знаеше, че точно сега, тя беше в по-голяма безопасност сама, отколкото с него.

Преди да се разделят, Крак беше дал на Никола личния си пистолет, който сега тежеше в джоба на палтото му. Оръженосецът не беше много щастлив, че го оставят, но Никола бе отказал да спори по този въпрос; нямаше намерение да става причина за смъртта на всичките си познати. Само на Мадлин ли? запита се кисело. Тя се бе оказала абсолютно непреклонна в решението си да го придружи.

Той се отдалечи от прозореца и закрачи към средата на чакалнята. По скамейките покрай стените се бяха разположили нагъсто сънени семейства и чакаха влаковете или посрещачите си. На горното ниво имаше чакалня за пътници първа класа, откъдето измежду глъчката и боботенето на влаковете, се дочуваше музиката на струнен квартет. Никола предпочиташе анонимността на обществената чакалня, особено сега, когато нещо се опитваше да го убие.

Инструкциите му се бяха ограничили до съобщението всички да се покрият за следващите няколко дни. Рейнар щеше да наблюдава Доктор Октав, но от разстояние, а Кюзар щеше да стори необходимото, за да отложи плановете за проникването в резиденцията на Монтес. Никола беше изпратил в Колдкорт телеграма, с която предупреждаваше Сарасате и сега се надяваше единствено, че Ишам е бил прав и Изпратеното ще се насочи към него и ще остави всички други на мира.

За Мадлин ще е по-добре, ако не се върне навреме, помисли невесело. Изпратеното я беше нападнало тогава, когато той се бе оказал извън обсега му, макар да трябваше да признае, че Лодун навярно беше най-безопасното място и за двама им. Но ако тръгнеше без нея, тя просто щеше да вземе следващия влак и щеше да е бясна, когато пристигнеше.

В този момент видя една фигура, която влезе в чакалнята и позна походката й. Не, не беше нейната походка, осъзна след миг. Мадлин пристъпваше сякаш на бедрото й висеше тежка рапира; по този начин ходеше героинята Робисе от пиесата Робисе и Атен. Това бе една от първите главни роли на Мадлин, на девойка която преоблечена като воин минава границата и спасява любимия си от някакъв бисрански концлагер, по време на Великата Бисранска Война. Не се изненада, че позна походката; сигурно поне двадесет пъти беше гледал скапаната пиеса и Мадлин бе единствената актриса, заради която това си струваше. Трябва да беше много уморена, щом неусетно бе превключила от Млад мъж към Робисе. Естествено, тя навярно можеше да изиграе Робисе и насън.

Тя се качи по стълбите и му кимна енергично. Беше взела назаем шапката на Рейнар и отново бе скрила косата си под перуката.

— Вече всички са предупредени. Направихме, каквото можахме. — Тя огледа чакалнята. — Тук всичко наред ли е?

— Да — отвърна Никола.

В последния момент се беше сетил да се здрависа с нея като с мъж, а не да поеме ръката й.

— Разполагаме с малко време. Не много, но достатъчно. Магическият ни противник надали ще рискува да привлече още внимание. Короната ще забележи. След миналата вечер, по петите му са придворните магьосници, Гвардията на Кралицата и всички останали.

— Но, ако не внимаваме, те ще потърсят и нас — отбеляза тя.

— Не могат да проследят чия собственост е къщата, погрижил съм се за това. Тялото на кочияша не може да бъде идентифицирано. Това ни дава достатъчна безопасност.

Докато крачеха към перона, Никола усети как книгата в джоба се удря ритмично в крака му и си помисли, естествено, безопасността винаги е относителна.

Мадлин вдигна скептично вежди, но не изрази мнение.

Суматохата от носачи около Нощния Кралски бе затихнала, което означаваше, че влакът беше почти готов и в същия миг зазвъняха звънците в зоната за регистриране на пътуващите и кондукторите започнаха да обявяват качването.

Те се скупчиха на влажния и студен перон заедно с другите пътници и тъй като нямаха никакъв багаж, но в замяна на това притежаваха малко повече настойчивост, успешно се пребориха да заемат места във влака.

Никола намери едно празно купе и дръпна отвътре завесите през матовите прозорци, за да обезсърчи евентуална компания. Потъвайки в удобната тапицирана седалка, уютната топлина на купето, познатата смесена миризма на прах, цигарен дим, кафе и износен текстил, той усети, че е много изтощен.

Мадлин седна до него и каза:

— чудя се дали във вагон-ресторанта все още имат от онези пасти с крем.

Никола я погледна с обич. И тази жена имаше безочието да твърди, че той бил откъснат от действителността. Той измъкна книгата от джоба на балтона си и й я подаде.

— Нека това не ти разваля удоволствието от пътуването.

Беше я оставил прегъната на страницата с гравюрата на Констан Макоб и тя се вгледа в нея, след което прочете пояснителния текст.

Никола избърса запотения прозорец, за да погледне към постепенно разчистващия се хаос на перона. Беше прочел пасажа преди това, докато чакаше Мадлин на гарата. Той описваше накратко и навярно неточно историята на Констан Макоб като магьосника, чиито експерименти с некромантията я бяха превърнали от презрян и едва понасян клон на магията в углавно престъпление. Углавно престъпление, ако оживееш до процеса, помисли си Никола. В миналото, неколцина магьосници, някои от тях, може би невинни, били линчувани и обесени от уличната тълпа преди дори обвиненията да бъдат разследвани.

Мадлин затвори книгата и я остави на неговата масичка.

— Дружката на доктор Октав подражава на този Констан Макоб.

— Да, или си вярва, че е Констан Макоб. Той практикува най-гнусния вид некромантия, със заклинания, които изискват болка или смърт на човешко същество, за да подействат, както го е правил Макоб. Той подбира жертвите си от бедните прослойки като явно си вярва, че изчезванията ще останат незабелязани, както при Макоб. И, точно както Макоб, не може да направи разлика между просяци и бедни работници и понякога отвлича някоя съвсем уважавана шивачка-помощничка или деца на работници и попада в жълтите вестници.

Никола се извърна от прозореца.

— Инспектор Ронсард сигурно е много близо до залавянето му.

— Да, той наблюдаваше Доктор Октав в Габрил Хаус и прати Доктор Хал да погледне онова удавено момче в моргата. Той изучава престъпленията в исторически план, нали? Трябва да е в течение на всички изчезвания, докладвани на Префектурата и да е разпознал методите на Макоб. Това означава…

— че е само на една или две крачки от нас. Когато залови Октав — и ако разбере, че Октав има нещо общо със съществото, което разруши къщата на площад „Забрава“, а това съвсем спокойно може да се случи още тази нощ — Октав ще му каже всичко, което знае за нас.

— А пък ние не можем да се отървем от Октав, докато го закриля домашният му магьосник.

Мадлин забарабани нетърпеливо с пръсти по седалката.

— След онова, което видяхме тази вечер, не бих рискувал. Не сега. Не без външна помощ. Този магьосник навярно използва Октав и сферата на Едуар, за да общува с Макоб или поне си мисли, че общува с Макоб. Но това обяснява откъде произтичат всичките им познания по некромантия — Той поклати глава — Ако можех да се отърва от това Изпратено…

Мадлин се облегна съсредоточено се загледа в нищото. Отвън на перона се чуха свирки и звънци и купето се разтресе, когато локомотивът изпусна пара.

— Защо не каза това на Рейнар?

— Защото ако Изпратеното ни проследи до Лодун и ни убие, не искам той да се опитва да отмъсти за нас.

— Тогава вече няма да има кой да ги спре — възропта Мадлин, отхвърляйки идеята за собствената си смърт.

— Ще има. Рансард и Хал ще ги спрат.

— Твърде много се уповаваш на хора, които са ти смъртни врагове, както Ронсард и Хал.

— Има смъртни врагове и смъртни врагове — каза Никола — Дай сега да отидем във вагон-ресторанта и да проверим дали още имат от онези пасти с крем.