Смъртта на Некроманта

ДВАДЕСЕТ И ДВЕ

Никола дойде в съзнание с мисълта, че се намира в собственото си легло. Извъртя се под купчината завивки и посегна да докосне Мадлин. Всъщност нейното отсъствие бе онова, което го разбуди напълно.

Изправи се рязко. Стаята беше пищно обзаведена. Тежка дъбова мебел, инкрустирана с ценна дървесина, гоблен с пасторална сцена, достатъчно стар, за да е висял тук още когато на трона е бил Рожер, също толкова старинни и безценни парсийски килими, постлани небрежно пред камината като прости постелки. Очевидно се намираше в двореца.

Той изруга, отметна тежкия юрган и се измъкна от леглото. Беше облечен само по ленена нощница. Докато издирваше дрехите си, зърна изображението си в огледалото над камината и възкликна изненадано, защото сметна, че това е някой друг. Едната страна на лицето му беше черно-зелена от охлузванията и дясното му око беше подпухнало и почти напълно затворено. Да, това си го спомни. Ама че кървава красота, помисли горчиво и продължи да търси дрехите си. Дегизирането щеше да се окаже адски непосилна задача.

Докато отваряше и затваряше множеството резбовани и инкрустирани чекмеджета в процес на безплодно търсене, вратата се отвори и пропусна някакъв много благовъзпитан камериер с неодобряващо изражение, придружен на свой ред от някакъв много благовъзпитан и лакей с каменна физиономия.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

Никола се изправи.

— Дрехите ми.

— Наложи се да унищожим по-голямата част от тях, сър. Бяха… неспасяеми.

Едва ли би могъл да очаква нещо различно, но в момента това го само вбеси още повече. Като се стараеше да изговаря отчетливо всяка дума, той каза:

— Предлагам по този случай да ми донесете нещо за обличане.

Слугата се прокашля. Очевидно хранеше очаквания службата му да се радва на по-голямо уважение от околните.

— Докторите казаха, че не би било разумно…

— Докторите да го духат.

Донесоха му дрехи.

Никола се облече припряно в простия тъмен костюм, който му беше почти по мярка и ботушите, които малко му стискаха. Не беше сигурен дали смайването на слугите се дължи на отказа му да приеме статута си на затворник или просто понеже бяха очаквали от него да прекара по-голямата част от деня в леглото като стене. Мястото, където ножът го бе пробол в гърдите болеше и изглеждаше като ритнато от кон.

Слугите не направиха опит да го спрат, но майордомът се понесе изпълнен с подозрение след него, когато Никола тръгна към преддверието, а оттам в салона и към претъпкания с колони коридор с високи тавани. Там спря, защото забеляза присъствието на двама дворцови гвардейци, които изглеждаха изненадани от появата му.

Това трябва да беше Бастиона на Краля или, може би, на Кралицата. Дърворезбата по стените със сигурност бе много стара и мраморът в основата на някои колони беше напукан и обезцветен от годините. Тъкмо понечи да се обърне към майордома, за да го попита къде по-дяволите се намира, когато видя, че по коридора се задава Рейнар.

Той изглеждаше в далеч по-добра форма от Никола, но физиономията му беше угрижена. Навярно го бяха изпратили, за да окаже някакво възпиращо влияние върху Никола.

— Къде е Мадлин? — попита Никола веднага щом се приближиха на достатъчно разстояние, че да се чуват.

— Тя е добре, обади ми се.

Рейнар го хвана под ръка и го отведе зад една колона, където можеха да разговарят относително насаме, за голямо разочарование на майордома и гвардейците. Рейнар снижи глас и каза:

— Тя си тръгна преди Префектурата да намери теб и Арисилд. Не беше сигурна какъв е статутът ни в двореца и реши, че поне един от нас трябва да остане навън.

Никола кимна.

— Добре.

Стягащото усещане в гърдите малко го отпусна. Жива ли е вън от цялата тази каша. Той се опита да събере мислите си.

— И Крак ли е тук?

— Не, сметнах, че няма да е хубаво да привлича вниманието на който и да е представител на властите. След като ми даде картата и ми каза къде сте, накарах да го отнесат в хирургията на Доктор Брил. За късмет на хората, които го носеха, той бе твърде изтощен, за да се съпротивлява. Тази сутрин ми предадоха, че са го закърпили и се възстановява добре.

— Ами Ишам?

— Той бил толкова добре, че чак седнал в леглото и незабавно настоял да узнае къде сме и какво се е случило, така каза Брил, което означава, че до няколко дни ще се оправи. Той е жилаво старче. — Рейнар се поколеба — Много жалко, че бабата на Мадлин…

— Да. — Никола извърна глава. Не искаше да обсъжда Мадел. — Мадлин каза ли къде ще бъде?

— Не, но ме помоли да ти предам още нещо. Посланието е на нашия код, така че няма половината дворец да разбере за какво става дума. — Рейнар се огледа с нехаен вид, отбеляза дискретно местоположението на гвардейците и снижи още малко гласа си. — Когато ти си бил долу в канализацията и Ронсард е мислел, че няма да оцелее, той й казал, че под паркета в апартамента му имало някакви скрити документи и че тя трябвало да ти предаде да ги вземеш на всяка цена. Надали касаят Макоб, иначе сигурно щеше да ни каже преди това.

Никола понечи да отговори, но се спря, защото го ненадейно го връхлетя спомен. Спомен за един момент, от времето, който никога не се беше случвал. Градината на старата къща в Лодун и разговора с Едуар, докато слушаше яростния вой на Макоб. Последното, което бе казал Едуар, бе ако съм знаел, че това ще ти причини такава болка, щях да ти кажа за писмото. Каза:

— Не, мисля, че знам за какво става въпрос.

— О, — Рейнар изглеждаше леко озадачен. — Ами, това е хубаво, все пак, защото миналата нощ тя отишла в апартамента на Ронсард, за да вземе документите и открила, че мястото е претърсено. Каквото и да е било, вече го няма.

Естествено. Никола притвори очи и изруга. Монтес се придържа към стила си, както винаги.

— Ронсард тук ли е?

— Да, току-що идвам от там, макар да не ме пуснаха да го видя. Според лекарите, ще се възстанови.

Никола се замисли дълбоко. В ума му започна да се оформя идея, макар да имаше някои неща, които първо трябваше да провери. Погледна към мотаещите се наоколо гвардейци и отново се обърна към Рейнар.

— Ти можеш ли да излизаш или и тебе те следят?

Рейнар се поколеба с неразгадаема физиономия.

— Ник, Жияр ми предложи полковнишки пост в кавалерия Първа на Кралицата. Като награда за участието в разкриването на Макоб, предполагам.

— Това е много престижна служба. — каза Никола.

Гърлото му изведнъж пресъхна. Знаеше, че Рейнар никога не бе искал да напуска кавалерията. Той беше военен до мозъка на костите си и още щеше да е на служба, ако не го бяха разкарали по нечестен път.

— Да, служба на Короната и всичко останало. Ронсард също изказа особено одобрение. — Рейнар се изкашля.

— Ти прие ли?

Погледите им се срещнаха и Рейнар се усмихна криво.

— Още не.

— Каква срамежливост. — Никола помълча, след което деликатно попита — Можеш ли преди да го сториш, да изнесеш от двореца няколко бележки заради мен, без никой да разбере?

— Ами, все още не съм офицер на Кралицата.

Ронсард беше настанен в един апартамент в Бастиона на Краля, пълен с лекари, камериери и служители от Префектурата. Никола тъкмо беше влязъл в преддверието, когато вътрешната врата се отвори и се появи Кралицата със свитата си. Никола се опита да се сниши зад един пиедестал, носещ бюста на някакъв отдавна починал владетел, но тя го забеляза и го притисна до близкия шкаф, зад който той се опитваше да се укрие.

— Събудил сте се — каза тя.

Тя го погледна с изненадваща прямота, след което се обърна и заразглежда порцелановите статуетки на шкафа.

— Знаете ли къде е? — попита го настойчиво.

Никола си даваше сметка, че не е сторил дължимия по протокола поклон, но след като тя вече го беше притиснала до шкафа, това беше невъзможно. Реши, че поне не е въоръжена нито с котката си, нито с Капитан Жияр.

— Дали знам къде е кое, ваше величество?

— Беше заровено в някой от салоните, в един сандък, който никой не беше отварял от години. — тя го погледна, за да види реакцията му и продължи — Странно, нали?

Той стигна до заключението, че тя говори за черепа на Макоб и че не го обвинява, че е знаел местонахождението му, а се опитва да го представи като любопитен куриоз.

— Не толкова странно, колкото други неща, които се случиха, ваше величество.

Тя обмисли отговора му и кимна на себе си.

— При Инспектор Ронсард ли отивате?

— Да.

Тя вдигна поглед към едрия и добре въоръжен гвардеец от нейната гвардия, който не се отлепи нея, докато траеше разговорът. Той се обърна и изведнъж в тълпата се разтвори пътека към вратата за вътрешните помещения на апартамента. Кралицата отстъпи, за да може Никола да мине покрай нея и да се оттегли с подобаващия поклон.

Никола разбра, че Ронсард е настанен в някой от кралските апартаменти, чак когато влезе в спалнята му. Помещението беше с размери на прилична бална зала, с две големи камини с изящни гравирани мраморни комини. Огромното легло, с тъмносин балдахин, беше сложено върху постамент и до него имаше по-малко дневно легло. Ронсард беше легнал на него, обграден с множество възглавници, Доктор Хал и още някакъв лекар. Хал беше бледен и на челото му имаше голямо охлузване, но иначе изглеждаше доста добре за последните си изживявания. Лицето на Инспектора обаче, бе твърде червено, за да е признак на истинско здраве.

— Не искам да си почивам — изричаше враждебно Ронсард — Просто е абсурд да… А! — Той видя Никола и се изправи седнал — Ето те и теб, момчето ми.

Никола пристъпи до постамента. Зачуди се кой ли от кралете на Ил-Риен беше спал в тази спалня. Надали някой от последните, тъй като мебелировката бе твърде старомодна. Може би Рожер? Напълно възможно, ако се имаше предвид чувството за хумор на сегашната Кралица. Каза:

— Ако можеше да поговорим насаме…

Ронсард погледна към Хал, който въздъхна и посегна за лекарската си чанта.

— Предполагам, че ако споря с теб ще ти навреди дори повече. — каза Хал.

Той направи жест към другия лекар да тръгва и потупа Никола по рамото, докато минаваше покрай него.

След като вратата се затвори след двамата лекари, Никола дойде до леглото и каза:

— Апартаментът ти е бил обърнат с краката нагоре.

— Да, знам. — Приветливото изражение на Ронсард леко помръкна — Разбрах, когато Хал изпрати тази сутрин да вземат някои от нещата ми. Знаех, че не си бил ти, защото твоите хора щяха да знаят къде да търсят. — Той се сепна разтревожено — Мадлин успя да се измъкне от канализацията, нали?

— Да, но не уважи гостоприемството на двореца.

Ронсард изпусна въздуха си.

— Седни, ако обичаш, и недей да стърчиш като някой екзекутор. Ще ти кажа какво имаше в онези документи.

Никола приседна на ръба на леглото, усещайки напрежението в мускулите си и подобната на шиш болка в лявото слепоочие. Ронсард каза:

— Никога не прекратих разследването на случая, около приемния ти баща. Казвам „около“, защото вече започвам да вярвам, че той се е оказал в него по една злощастна случайност.

Никола кимна.

— Никога не е било лесно непрекъснато да се взема под внимание факта, че некромантията е магия за гадаене и разкриване на тайна информация.

— Да, — изрече тихо Ронсард — Конт Рив Монтес е бил покровител на Едуар Виляр. Конт Рив Монтес е бил свързан, както сочат многобройните улики, при най-различни обстоятелства, с изнудвания и незаконни финансови операции. Две области, в които разкриването на тайна информация би донесло огромни печалби.

— А Едуар е притежавал уред, изобретен заедно с Арисилд Дамал, най-могъщия магьосник в Лодун по онова време, който би позволил дори на дилетант да извърши магия.

— Който е бил предназначен да позволи на дилетант да извърши магия, — поправи го Ронсард. — Доколкото знаем, и както Виляр и Дамал навярно са разбрали веднага, уредът не функционирал точно както се очаквало и за да заработи, властелинът му е трябвало да притежава поне минимални магически дарби.

Никола вторачи поглед в ръцете си, избягвайки проницателния поглед на Ронсард.

— Монтес сигурно е поискал от Едуар да използва сферата за некромантия, за да открива тайни.

— И Виляр е отказал, не само защото е било престъпване на закона, но и защото не е можел да я използва. Той не е бил магьосник. Понеже самият Монтес е бил лъжец, той не повярвал, че Виляр му казва истината. Но Монтес искал могъществото на сферата. Той е човек, който жадува властта. Сигурно ужасно се е измъчвал, че трябва да зависи от наемни магьосници по отношение на магията. — Ронсард прокара замислено ръка по края на завивката. — Той е бил покровител на Виляр и не му е било трудно да се сдобие с ключовете от стаите, които Виляр е използвал като лаборатории и кабинети. Една нощ, след като Виляр си тръгнал, той влязъл и направил опит да използва сферата.

— И тя не проработила. — каза Никола.

— Вината, естествено, не можела да е в него, затова пробвал отново. Наел един главорез, който му довел от улицата някаква просякиня и той направил опит да извърши некромантско заклинание като онези от времето на Макоб. И не станало. Затова си излязъл и оставил обвинението да падне върху Виляр.

Никола не каза нищо.

Ронсард се поколеба, след което добави предпазливо.

— Полезно е да знаеш защо нещо се е случило, когато възстановяваш веригата от събития, но това понякога може да замъгли темата. Никой не може да бъде обвиняван, задето е заподозрял приемния ти баща в действително извършване на престъплението, за което беше екзекутиран. Доказателствата бяха твърде убедителни и той бе единственият непосредствено свързан със ситуацията, който имаше мотив да извърши некромантия. Желанието му да разговаря с починалата си съпруга бе добре документирано по време на процеса. А и той не пожела да говори. Дори на теб не е казал какво е станало. А ти си знаел, че крие нещо от теб. Силата на въпроса „защо“ замъгли въпроса „как“. — Устните му се извиха в мрачна гримаса. — Може да се случи на всекиго. На мен определено ми се случи.

Никола се надигна. Раменете го боляха от напрежение.

— Какво имаше в липсващите документи?

— Получих ги преди месец. Разследвах нещата по единствената линия, която ми беше останала: че Едуар Виляр е знаел нещо пагубно за Монтес и че е разкрил тази информация на някого преди да бъде екзекутиран. Дотогава бях правил опити да издиря и да се свържа с хората, с които е кореспондирал. Нямах сполука. Тогава получих пакет документи от Букарин, от дъщерята на човека, с когото Виляр е кореспондирал известно време, доктор по философия от Гилдията на учените в Букарин. човекът починал преди екзекуцията на Виляр. Дъщерята получила молбата ми за информация, която бях отправил към покойния й баща и ми изпрати всички писма на Виляр, които открила сред документите на баща си. Едно от писмата не беше разпечатано. Било е изпратено само два дни преди да открият мъртвата жена в лабораторията на Виляр, но пристигнало след като човекът, към когото било адресирано, вече се бил споминал. В него Виляр описваше любопитната случка, когато Конт Рив Монтес поискал Едуар да използва уреда за некромантия.

— Защо не ми е казал? — изрече Никола. Думите прозвучаха странно кухо.

— За да си осигури мълчанието на Едуар, Монтес е заплашил, че ще посегне на твоя живот. — Ронсард разпери ръце — Това няма значение. Имаме всичко, което ни е нужно. Монтес ще заплати за престъплението си.

— Вече нямаме писмата. — Никола поклати глава. — Монтес знае. Докато ние преследвахме Макоб, той се е подготвял за всичко това.

Ронсард свъси вежди.

— Той е пратил Фалие по следите ми и е той е наредил на Лорд Диеро да уреди арестуването ти, — обясни Никола — Знаел е през цялото време. Има голям опит в публичните обвинения.

— Опитът му няма значение. Това няма да му помогне.

— Не ставай наивен.

Ронсард го изгледа, но физиономията му стана тревожна чак когато Никола се изправи и каза:

— Предполагам, че трябва да бъда задържан тук.

— За твое добро. — каза Ронсард, докато го наблюдаваше внимателно. — Само докато Монтес бъде обвинен официално.

Никола кимна.

— Аз напускам страната и моят човек Крак скоро ще трябва да си търси нова работа. Ти имаш нужда от човек, който да те охранява и да ти помага. Имаш ли нещо против да го вземеш на работа при теб?

— Крак със сигурност ще обезсърчи всичките ми стари врагове, които търсят мъст, — призна Ронсард — Предполагам, че не е извършил убийствата, за които е бил обвинен?

Никола се усмихна с лека ирония. Значи и истинската самоличност на Крак не бе убягнала на Ронсард.

— Всяко малко по-задълбочено разследване на изнудваческия клон на малката империя на Монтес, ще разкрие, че Крак е бил набеден за извършването на тези престъпления.

— Добре. — Ронсард кимна, след което попита строго — Къде отиваш?

— Ти си най-великият детектив в Ил-Риен, — каза Никола. Пъхна ръце в джобовете си и закрачи към вратата. — Постарай се да разбереш сам.

Следващото му посещение беше при Арисилд, на когото бяха дали един по малък апартамент на същия етаж като на Ронсард. Тук не бе толкова трудно да се влезе и сега Никола седеше на един стол до леглото.

— Как си? — попита.

— О, по-добре, предполагам. — издължените бледи ръце на Арисилд нервно пробягаха по завивката — Знаеш ли нещо за Ишам? Тук никой не ми казва нищо.

— Той е в болницата на Доктор Брил, в съзнание е и се възстановява.

Разказа на Арисилд онова, което бе чул тази сутрин от Рейнар за парсиеца.

— Добре. — Арисилд отново се отпусна на възглавниците, видимо успокоен. — Надявам се скоро да се оправи дотолкова, че да дойде и ме види. Ще е ужасно, ако всички сме посетили двореца, а той го е пропуснал. — Виолетовите му очи се натъжиха и той продължи — Кралицата беше тук. Тя е много сладка, но ме попита дали искам да стана Придворен Магьосник. Мисля, че не си пада много по Раен Фалие. Казах й, че трябва да помисля. На мен не може много да се разчита, нали знаеш?

— Ти беше на мястото си, когато това беше важно, Ари.

Ами, да, но… Знаеш ли спомних си какво исках да ти кажа. Онази нощ, когато бях толкова полудял, че изпотроших стаята.

— И какво беше?

— Бях погледнал онези неща, които ми донесе. Плата с петната от призрачния лишей и останките на онзи голем. Те носеха отпечатъка на непознат магьосник. Много могъщ магьосник. Но точно тогава ми беше изскочило от главата.

— Нямаше да промени нищо, дори тогава. — Никола се поколеба доста дълго. — Дойдох да ти кажа, че заминавам за известно време.

Арисилд се оживи и се заинтригува.

— Вярно? Къде?

— В чужбина. Като стигна там, ще ти пиша и ще ти кажа къде. Ако имате желание, докато ме няма, ти и Ишам можете да се преместите в Колдкорт.

— А, да. Казаха ми, че Макоб не оставил много от мансардата. Това е чудесно. Но ти по-добре пиши на Ишам, вместо на мен. Той ще се грижи за кореспонденцията по-старателно от мен. — Арисилд го изгледа и погледът му се изостри — Пази се, Никола. Мисля, че втори път няма да успея да те съживя.

Никола се изправи и пусна лека иронична нотка в усмивката си.

— Ари, надявам се да не ти се налага.

Следяха го, естествено.

Никола изпрати две бележки, едната на Мадлин, другата на Кюзар, и двете кодирани. Рейнар ги изнесе лесно скрити под друга безобидна бележка до иконома на Никола, Сарасате в Колдкорт, в която той го молеше да прати някакви подходящи за двореца дрехи по някой от лакеите.

Ронсард настоя да го види още веднъж, но Никола отговаряше на въпросите на Инспектора уклончиво и отказа да разисква с него бъдещите си планове. Наложи му се да изтърпи някакъв дворцов обяд, където явно всички присъстващи знаеха за Алсеновия му произход и бяха дошли само, за да го зяпат като рядък екземпляр. На този обяд обаче, Рейнар, който вече се ползваше с благоразположението на Кралицата и мощната протекция на Капитан Жияр, успя да се изгаври с множество високопоставени царедворци.

Раен Фалие също присъстваше, с кисело изражение, което никак не съответстваше на обичайния му невъзмутим облик.

След обяда Никола се изплъзна от хората, които трябваше да го следят и последва Фалие. Магьосникът премина през крилото с галериите и огромните бални зали, през основния салон на Стария Дворец, който имаше връзка с по-старите защитни бастиони. В края на масивното спираловидно каменно стълбище, което водеше към Бастиона на Краля, Фалие спря, обърна се и попита:

— Какво искаш.

Никола изкачи последните няколко стъпала. Погледът на Фалие беше студен и недоброжелателен.

— Трябва да поговорим.

— Не мисля. — Фалие извади ръкавиците си от джобовете и започна да си ги слага.

— Знам, че не си се продал на Монтес по своя воля.

Фалие се поколеба, застина насред движението си, след което довърши слагането на ръкавиците. Погледна Никола и изражението в мрачните му очи беше смъртоносно.

Никола положи ръка на парапета.

— Не, не искаш да ме убиеш, — изрече небрежно — Имам приятели, които няма да посрещнат това с радост. Най-вече Арисилд Дамал, който иначе е най-кроткото същество на света. Но той изживява последствията от дългогодишна наркомания към опиум и на настроенията му не може да се разчита.

Фалие обмисли тази възможност.

— Дамал би бил достоен противник, — каза — Дори… твърде достоен. Какво искаш?

— Не ме интересува с какво те държи Монтес. Самият аз съм учил в Лодун, в медицинския колеж. Знам, че много студенти се изкушават да извършват по някое и друго безобидно гадателско заклинание от некромантията. Естествено, с твоето положение в двореца…

— Разбрах те. Продължавай.

— Не знаеш какво още ще поиска Монтес от теб.

— Мога да си представя. — изрече с раздразнение Фалие.

От тона му Никола разбра, че Монтес вече е поискал от него да му помогне да се измъкне от обвиненията на Ронсард. Но ако имаше правилна представа за намеренията на Фалие, нямаше това да е проблемът. Каза:

— Значи няма да имаш нищо против да ми помогнеш да поставя Монтес в такова положение, че да не може да ти навреди.

Фалие се поизправи, колкото да изсумти тихо и каза:

— Ако ставаше въпрос само за даване на показания…

— Не, мисля, че и двамата го знаем. — Никола се усмихна. — Говоря да се отнеме на Монтес възможността да действа срещу когото и да било повече — завинаги.

Фалие го изгледа замислено и кимна.

— Тогава мисля, че можем да поговорим насаме.

Със съдействието на Рейнар, Никола получи разрешение да посети хирургията на Доктор Брил, за да види как се възстановяват Крак и Ишам. Знаеше, че разрешението е дошло от Ронсард. Смяташе, че Кралицата не би имала нищо против той да скита където си пожелае, а Капитан Жияр, макар да беше труднопредвидим, също нямаше нищо против него. Ронсард беше онзи, който смяташе, че Никола се нуждае от надзор.

Транспортираха го в една от дворцовите карети и го доставиха пред вратата на хирургията на Доктор Брил. На доктора явно не се понравиха облечените в ливреи Кралски Гвардейци, които заеха пост на стъпалата му, но поведе Никола нагоре, където бяха настанени пациентите му.

Никола се видя първо с Ишам, който седеше в леглото си, но не можеше да говори дълго без да се умори. Той увери стареца, че всички са в безопасност и му каза, че Арисилд иска да го види колкото се може по-скоро. Но когато понечи да си тръгне, Ишам го повика обратно с категоричен жест и каза:

— За Мадел…

Никола поклати рязко глава.

— Не искам да…

— Тя не беше старица, — продължи Ишам без да обръща внимание, че го е прекъснал. — Тя беше магьосница от онези времена, когато магьосниците са били воини. Правела е всичко, от изцеление на мор до пълзене през границата през бойното поле на Бисра, за да убива техните жреци-магьосници. Тя беше много стара и знаеше, че скоро ще умре и избра да умре в битка. Не ме гледай с такова съмнение. Когато доживееш до моите години, ще разбереш, че ти казвам истината.

— Добре, добре, — отвърна успокоително Никола. Устните на Ишам отново бяха посивели. — Вярвам ти.

— Изобщо не ми вярваш, — каза упорито Ишам, но позволи за го положат отново в леглото. — Но ще ми повярваш, някога.

Никола влезе в съседната стая, за да види Крак, който го посрещна с нетърпелива жажда за информация. Никола прекара при него повече време, отколкото беше възнамерявал като му разказа какво се беше случило в пещерите и как бяха победили Макоб.

Не спомена пред Крак нищо за това къде се намираше Мадлин в момента, но Крак не се остави да го излъжат. Каза:

— Тя идва тук.

— Така ли?

Никола направи опит да прояви умерен интерес, но знаеше, че не може да излъже оръженосеца.

— Докторите не знаят — тя се покатери през прозореца. И Ишам не знае, защото спеше и тя не искаше да го буди.

Никола се предаде.

— Какво каза? — попита остро.

— Разни работи. — отговори Крак. Можеше да звучи уклончиво, само че Крак никога не се държеше така.

— ядосана ти е.

Никола твърдо запрати тази мисъл надалеч. Имаше да свърши прекалено много работи и щеше да разбере дали е получила бележката му, когато се прибереше в Колдкорт.

— Това сега няма значение, — каза — Говорих с Инспектор Ронсард да работиш при него, докато ме няма. — Той му обясни.

Крак не одобри идеята и изрази неудоволствието си шумно. Никола каза търпеливо:

— Само докато се върна, тогава ще решиш дали искаш да останеш при Инспектора или да се върнеш при мен. Ще си получаваш обаче нормалното заплащане от мен. Сарасате ще има тази грижа.

— Не е за парите, — изръмжа Крак — Ами Монтес?

Никола погледна към вратата на стаята, за да е сигурен, че Брил не може да го чуе.

— Монтес повече няма да създава неприятности.

— Вярно? — Крак се обнадежди.

— Да.

— Тогава ще помисля.

И това бе последното, което изкопчи от Крак. Никола излезе и отиде в кабинета за консултации, където Доктор Брил седеше зад бюрото си по риза и пишеше нещо. Когато Никола влезе в стаята, лекарят се изправи и облече сакото си.

— Видяхте ли се и с двамата? — попита.

— Да.

Никола се поколеба. Беше донесъл пари, за да се разплати с Брил за услугите му, но в светлината на молбата, която смяташе да му отправи, щеше да възникне неловкото усещане за подкуп, а знаеше, че лекарят няма да реагира положително.

— Моля ви, направете така, че да не се нуждаят от нищо и изпратете сметката в Колдкорт. Аз няма да съм там, но икономът ми е инструктиран да урежда плащанията.

— Това не ме тревожи, — изрече спокойно Брил. — Тръгвате ли си?

— Да. Имате ли капандура на покрива?

Сега беше ред на Брил да изпита колебание. Никола видя как премисля присъствието на Кралските Гвардейци до вратата и навярно го съпостави с грижата, която Никола бе проявил към приятелите си. Накрая каза:

— Има задна врата към двора от другата страна на къщата.

— Навярно някой я наблюдава.

Брил въздъхна.

— Знаех си, че нещата ще стигнат дотам, още когато Моран ми цъфна на вратата посреднощ. Ще ме арестуват ли, затова че съм ви помогнал?

— Съмнявам се, но ако ви арестуват, поискайте да говорите с Инспектор Ронсард или с Доктор Хал. Те знаят за какво става въпрос.

— Тогава ще ви покажа вратата,.

Малко по-късно същата вечер, след като запалиха уличното осветление, Помпиен, резиденцията на Конт Рив Монтес, гледаше към безлюдната улица и се извисяваше над по-скромните градски къщи, скупчени наоколо й. Първоначалната й, прилична на крепост, фасада, осъвременена впоследствие, с множество прозорци и тераси на втория етаж й придаваше ефирен и възхитителен изглед.

От другата страна на улицата една фигура стоеше в сенките, увита в тъмно износено палто и шапка с ниско нахлупена периферия. Не валеше, но въздухът бе тежък от влага и премигващата светлина на газеното осветление хвърляше отблясъци по хлъзгавите павета.

Той прекоси улицата, и се отправи към сводестата алея за карети отстрани на къщата. Заобиколи мястото, осветено от самотната маслена лампа, висяща над портата на гаража за карети и отиде до една незабележима врата малко по-надолу. Това бе врата за прислугата и макар да бе тежка и с добра изработка, вътрешните резета не бяха спуснати и само след няколко секунди ключалката поддаде на шперца.

Всичко, което можеше да се научи за тази къща, от първоначалните й архитектурни планове, до мебелировката и навиците на прислугата, той вече го знаеше. След вратата имаше тъмен тесен коридор, със стълбище за прислугата от едната страна и вход към килерите и кухните от другата. Мина покрай тези врати, дочу приглушени гласове откъм кухнята, мина през друга врата с драперии в края на коридора и се озова в главното фоайе на къщата.

Газените лампи и свещите бяха запалени и осветяваха главния вход на къщата, двойни порти с дърворезба, обградени от витражи и след това голямото двойно стълбище, което водеше към общите и личните помещения. Пое по десния ръкав на стълбището, навлезе безшумно в покритата с килими галерия най-отгоре и спря пред една открехната врата.

Това бе стая, която му бе станала позната до болка след часовете прекарани в наблюдение и шпиониране. Беше тъмно, но светлината, идваща откъм хола разкриваше библиотечни рафтове и прекрасна мраморна полица над камината и хвърляше отблясъци върху рамката на един акварел и мраморен бюст от Баргентер. На срещуположната стена, над масивното писалище от инкрустирано със злато полирано дърво, висеше картината четецът от Емил Авен, огромно платно, заемащо по-голямата част от стената над ламперията. Той прекоси бързо стаята, мина зад бюрото и започна да отваря чекмеджетата. Когато намери онова, в което Монтес държеше кореспонденцията си, извади пакет писма от вътрешния джоб на палтото си и го сложи вътре. След като затвори чекмеджето, застана на едно място и се заслуша в тихите стъпки по стълбището. Усмихна се наум, мина зад бюрото и отвори друго чекмедже като се правеше, че го претърсва.

Точно в това положение го улови светлината, когато вратата на библиотеката се отвори рязко и докрай. Там бяха застанали двама мъже и един глас изрече:

— Не мърдай.

Той остана на мястото си, като знаеше, че към него е насочен поне един пистолет. Една фигура пристъпи в стаята и запали газената лампа на стената. Светлината разкри набит мъж с груби черти, застанал на вратата с насочен към него пистолет. Конт Монтес нагласи силата на пламъка, след което, без да бърза отиде и запали свещта на близката маса. Каза:

— Постъпи глупаво като дойде тук.

Гласът му бе топъл и плътен и на устните му трептеше лека усмивка.

Мъжът, когото той познаваше като Никола Валярд каза:

— Не беше.

Монтес привърши заниманията си с лампата и отстъпи назад, за да поеме пистолета от застаналия нащрек пазач, след което му махна да се върне в хола. Контът затвори вратата след него и каза:

— Като се скри от погледа ми, реших, че си мъртъв.

— О, кому е нужно цялото това лицемерие? — каза Никола без да проявява никакви признаци на притеснение, че е бил заловен. — Сигурен съм, че Раен Фалие ти е казал, че Инспектор Ронсард отново се е появил и че ме е избавил от хватката на Фалие и освен това е използвал епизода като добра възможност да издейства помощта на Капитан Жияр.

Монтес присви очи.

— Значи знаеш за Фалие.

— Вече знам всичко.

— Не съвсем всичко.

— Фалие ти е казал също, че днес съм бил при него, за да го помоля да ми помогне да обезвредя пазителите на тази къща, за да мога за вляза тази нощ.

Усмивката угасна на устните на Конта. Не направи опит да отрече обвиненията.

— Но все пак дойде. Защо? Какво изобщо се надяваш да постигнеш?

— Това беше единственият начин.

Монтес беше забелязал, че има нещо не съвсем нормално в гласа на госта и че погледът на тъмните му очи е плосък.

— Колко разочароващо, — провлачи Монтес, след като стигна до погрешно заключение. — Надявах се да не си луд.

— Малко безвкусно, нали? — съгласи се Никола, като го наблюдаваше със странна напрегнатост. — Да свършиш така. Има едно единствено нещо, което искам да те попитам.

— Да?

— Ти си разбрал, че Едуар ти казва истината. Сферите никога не са работили за никого; те е трябвало да бъдат владени от магьосник или някой с поне мъничък магически талант.

Монтес се поколеба, но признанието на такова нещо пред един вече мъртъв човек, нямаше да му навреди.

— Разбрах го, след като убих жената.

Никола кимна удовлетворено на себе си.

— Доволен съм, че го каза.

Монтес се усмихна и вдигна озадачено вежди.

— Ти май не смяташ, че ще те застрелям, а?

— Не, знам, че ще го направиш, — изрече тихо Никола — Разчитам на това.

И двамата чуха трясъка и виковете на изненада, когато вратата на долния етаж се отвори рязко. Монтес извърна неволно глава към звука и Никола се хвърли към него в отчаян опит да сграбчи пистолета. Монтес залитна назад, докато в това време по стълбите се чуваха стъпки, и стреля.

В стаята влязоха първо двама яки полицаи от Префектурата, но Инспектор Ронсард бе точно зад тях.

Ронсард застана на вратата, зачервен и задъхан от тичането по стъпалата. Двамата полицаи бяха уловили Монтес и му бяха отнели пистолета. Видът на тялото върху килима пред камината извади Инспектора от временното му вцепенение и той отиде при него. Коленичи, опипа пулса и сънната артерия, след което отдръпна ръката си, сякаш я беше опарил. Ронсард се вгледа напрегнато в лицето на трупа, след което се изправи бавно и се обърна към Монтес.

Погледите им се срещнаха. Обърканото изражение на Монтес се смени с ярост. Изрече дрезгаво:

— Копеле.

Единият от полицаите докладва:

— Когато влязохме, той стоеше над него с пистолета в ръка и гледаше надолу към него, сър.

— Да, кимна Ронсард — Сигурен съм, че е било така.

На вратата се появи Доктор Хал, а след него още полицаи. Когато схвана сцената, Хал изруга и мина покрай Ронсард, за да стигне до тялото. Коленичи и отвори медицинската си чанта, след което погледна лицето на трупа и замръзна.

Полицаите на вратата направиха път на Лорд Албие, следван от секретаря си Виярн и Капитан Дефанс. Албие обхвана ситуацията с един бърз поглед и нареди на Дефанс да обгради къщата и да арестува всички слуги.

Хал се изправи и се обърна озадачено към Ронсард.

— Това не е… Този човек е мъртъв от…

Ронсард каза:

— Да? — и загледа Хал много втренчено.

След известна пауза Хал се изкашля и довърши:

— Няколко минути.

Той вдигна чантата си и се оттегли в ъгъла, за да събере мислите си.

Албие чак сега влезе в стаята и погледна мрачно към Ронсард.

— Е, когато си прав, прав си. — призна хрипливо.

Ронсард изкриви устни.

— И обратното. — измърмори нечуто.

Монтес беше успял да се съвземе. Каза:

— Този човек ме нападна…

— Той не е въоръжен, — прекъсна го Ронсард.

Не беше си дал труда да претърси тялото, но беше абсолютно убеден в този факт.

Албие кимна на Виярн, който отиде и започна да претърсва джобовете на трупа.

— Няма да се измъкнете с някое лесно обяснение, сър, — казваше тъкмо Албие на Монтес с известно задоволство. — Не е било кражба с взлом. Ранна вечер е, лампите са запалени, слугите ви са навсякъде. Сигурно сам сте поканил вътре този човек.

Монтес едва не оголи зъби от ярост.

— Той влезе без знанието ми, с помощта на магия.

Албие изви скептично вежди.

— Ако е бил магьосник, как така ви е оставил да го застреляте? Между другото, Инспектор Ронсард имаше информация, че тази вечер ще имате разговор с човек, когото възнамерявате да убиете.

— Сигурен съм, че я е имал. — Монтес премести ледения си поглед върху Ронсард и изрече с презрение:

— Нарушавате принципите си, сър.

— Нима? — отвърна тихо Ронсард — Ако не го бяхте застрелял всичко щеше да се провали. Той заложи капана, но не беше нужно да влизате в него.

Албие се намръщи.

— Кой да влиза в какво…

— Сър!

Секретарят Виярн държеше в ръка джобен часовник с инкрустиран капак.

— Сър, в него има много документи, които го идентифицират, но всички са на различни имена, но вижте това!

Той се изправи и подаде часовника на Албие.

— Погледнете надписа на гърба на обкова на този опал.

Албие примижа към бижуто в дланта си, полуобърнат, така че лампата да го освети.

— Ромел, — успя да каже — Това е едно от бижутата, когато ограбиха Колекцията Ромел. — Той и Виярн си размениха многозначителни погледи — Този човек е Донатиен.

Доктор Хал издаде някакъв нечленоразделен звук от ъгъла си и Ронсард извърна разочарован поглед. Монтес каза:

— Донатиен ли…?

В погледа му се прокрадна постепенно осъзнаване и той изпсува тихо и с горчивина.

— Да съм знаел…

Албие се извърна към него.

— Да сте знаел ли? Както стоят нещата, вие сте знаел много добре, сър. Намираме се на сцена на разчистване на сметки между крадци.

— Ами, така ли смятате наистина? — попита язвително Монтес.

— Нещо не се връзва. — изрече Ронсард със замислено изражение.

— Какво? — попита сепнато Албие.

— Прякото доказателство за връзката на нашия Конт с Донатиен.

Ронсард огледа стаята с оценяващ поглед. Мина зад бюрото и погледна поредицата чекмеджета. Всички бяха затворени плътно, освен едно, което бе на милиметър по-издадено от останалите. Ронсард изпъшка. След като беше видял лицето на мъртвия мъж, вече не знаеше дали да се смее истерично или да крещи и да удря с юмруци. Той отвори чекмеджето и извади наръч писма.

— Какви са имената по онези документи, Виярн?

Секретарят прехвърли припряно документите, които беше извадил от джобовете на мъртвеца.

— Орденон, Ферар, Рингар Алсен…

— А, да. — Ронсард кимна на себе си — Ето писма от хора със същите имена до Конт Монтес. Сигурен съм, че те ще потвърдят вашата теория, Албие.

Албие се изненада и почувства леко неудобство.

— Моята теория? Вие ми казахте да дойда тук, Ронсард, и вие сте този, който преследва Донатиен от години. Сигурен съм, че вашата работа доведе до този резултат.

На бузата на Ронсард потрепна мускул.

— О, не, — каза — Не мога да приема овациите за това.

По-късно, докато Префектурата преравяше къщата на Монтес, разпитваше слугите, конфискуваше документи, събираше доказателства, Ронсард и Хал се измъкнаха навън и пресякоха улицата, където уличната лампа хвърляше кръг от светлина върху подредени около малък фонтан пейки от ковано желязо. Нощта беше влажна и студена и започваше да излиза мъгла.

Доктор Хал стоеше със сгушени рамене и напъхани дълбоко в джобовете на балтона ръце. Каза:

— Има само едно нещо, в което искам да съм сигурен…

— Утре ще поискам справка от управата на градската морга и ще открия, че по някое време вчера, едно лице, отговарящо на описанието на нашия приятел Кюзар е разпознало тялото на неидентифициран починал наскоро младеж. че е огледал всички налични мъжки трупове, преди да направи избора си, като е отхвърлил онези, които са били мъртви от твърде дълго време или при които причината за смъртта е била очевидна, като например пробождане с хладно оръжие или обезобразяващи удари по главата, — каза Ронсард — Обзалагам се на една вечеря в грила на Лусод, че е станало точно така.

— Не се хващам на баса. — отговори Хал и след малко се изхили.

— Не е смешно. — изрече строго Ронсард.

— Прав си, разбира се. — Хал престана да се усмихва, но изобщо нямаше вид на човек, изпитваш чувство за вина.

Забеляза, че малко по-нататък по улицата цветните лампи пред кафенето на приземния етаж на тротоара са запалени, което означаваше, че то още работи. Хал знаеше, че Ронсард не трябва да стои навън в това време и закрачи натам, а Инспекторът го последва по навик. След малко Хал каза:

— Доколкото разбирам, това е било голем, конструиран някак около трупа и когато Монтес е разрушил заклинанието като е стрелял с пистолета, другото се е разсеяло и е останало само тялото. Но кой е направил голема? Дали е бил Арисилд Дамал? Той цял ден беше в двореца, вътре в обсега на пазителите. Би ли могъл да направлява съществото оттам?

— Не е бил Дамал. — изрече със стиснати устни Ронсард — — Бил е Раен Фалие, който е имал всички причини на света да запуши устата на Монтес.

— Мили Боже, Фалие, — изрече смаяно Хал. Той поклати глава и отново се изхили, след което хвърли поглед към физиономията на Ронсард — Извинявай.

Ронсард продължи:

— Ако Контът сега се опита да разкрие каквато и да е част от информацията, с която е изнудвал Фалие, това просто ще бъде поредното доказателство срещу него самия.

— Майсторско изпълнение, — изрече възхитено Хал. Мерна погледа на Ронсард и каза:

— Е, хайде стига. Валярд те изигра блестящо.

— Благодаря, че го споменаваш. Но освен това разчита на мен да не го издам.

Хал спря насред улицата.

— Няма да го направиш.

— Но мога, — каза мрачно Ронсард — Дяволите го взели това хлапе. От него е можело да излезе блестящ следовател. — След което омекна и си позволи бледа усмивка. — Но аз няма да го издам. Видя ли физиономията на Монтес?

— Дали съм я видял? Като влязох, първо си помислих, че ти си го ударил, толкова беше шокиран.

Двамата мъже се разсмяха и тръгнаха по тъмната улица към светлините на кафенето.

Пристанищният град Шаер миришеше на умряла риба и солено море или поне така миришеше тази част от него. Полунощ отдавна минаваше, но в ниското на старите каменни докове все още кипеше активност, когато пристигна каруцата на Кюзар. Пристанищните работници и докерите изнасяха и вкарваха товари, пристигнали в последната минута с параходите, които се подготвяха да отплават на сутринта. Никола скочи от седалката на каруцата, облечен в работни дрехи и старо палто, с оръфан кожен сак на рамото. Обикновено предпочиташе да пътува без багаж, но сандъкът, полегнал с цялата си тежест на дъното на каруцата на Крак трябваше да го придружи в пътешествието му.

Кюзар пусна юздите, докато чакаха хамалите да дойдат при тях, изсумтя и каза:

— Взе ли си всички документи и билети?

Никола извърна поглед към небето. Кюзар вече изпадаше в сантименталности.

— Да, татенце. Ще гледам също така да и стоя надалеч от пропаднали жени.

— Беше ми като собствен син, — Кюзар въздъхна тежко — Трябваше да ядеш повече бой, докато беше малък.

— Сигурно. — Никола се подпря на каруцата. — За Бога, Кюзар, ще стоя в Адера само няколко месеца, не цял живот.

— чужденци. — отбеляза лаконично Кюзар. Той изгледа Никола дълбокомислено. — Ще изпуснеш процеса.

— По добре. Монтес ще бъде обвинен в убийството на Донатиен, негов партньор в престъпленията. Не искам да му давам възможността да докаже, че Донатиен е жив и здрав и се подвизава под името Никола Валярд.

Кюзар изсумтя.

— Ще ти събирам вестниците.

— Само стой далеч от склада и от другите места, които се наложи да им дам.

— Не, бе, смятах да ги обиколя с надпис на гърба „Арестувайте ме“ — Кюзар отново въздъхна. — Точно като собствен син, да ме остави сам да се оправям на старини…

— Делът ти е достатъчен да си купиш вила на Марш…

— Високият стандарт винаги издава. — прекъсна го дълбокомислено Кюзар. След което се ухили — И с Конта така стана, нали? Висок стандарт и наполовина подплатено високо самочувствие.

Никола се опита да запази каменно изражение, но усмивката сама цъфна на устните му.

— Да, бе, така стана.

В това време хамалите дойдоха за сандъка и започнаха да мърморят от неочакваната му тежест, когато го вдигнаха от дъното на каруцата.

Докато Никола подписваше сметката за товаренето единият от тях пожела да научи с прямотата на Ил-Риенски търговец:

— Какво сте напъхали тук, тухли ли?

— Почти, — отвърна Никола и не излъга. Малки много скъпи тухлички. Добави, не толкова в тон с истината — Всъщност, това са скулптури, бюстове и малки пластики.

Това бе някаква пълна глупост за хора, които разтоварваха стоки от Парсия и Букарин и те не проявиха по-нататъшен интерес към съдържанието на сандъка.

— По-добре тръгвай, — каза Никола на Кюзар — Обратният път е дълъг, а ти си толкова ужасно стар.

— Ти и проклетата ти уста, — каза Кюзар и го потупа по главата — Кажи на милейди да се пази.

— Ще й кажа, — отвърна Никола, докато възрастният мъж се качваше обратно в каруцата и вдигаше юздите.

Поне се надявам да имам тази възможност.

След като сандъкът вече беше натоварен и на хамалите беше раздаден бакшиш, Никола можеше да се качи на кораба и да подири уюта на каютата първа класа, която си беше запазил. Наместо това, той се качи по стъпалата до най-горната част на доковете и седна на една от каменните пейки.

Беше много късно и малцина се бяха осмелили да излязат да подишат мразовития въздух. Суматохата на товарените в последната минута стоки и настаняващите се на кораба пътници се развиваше изцяло долу на ниските докове и този широк проход изглеждаше напълно безлюден. Стотици лампи все още светеха в големите хотели и увеселителните заведения от другата страна, но бяха твърде далеч. Знаеше, че Мадлин е получила бележката му. След като бе избягал от хирургията на Брил, беше отишъл до Колдкорт, за да даде на Сарасате наставления да очаква Арисилд и Ишам. Имаше още купища телеграми, които трябваше да изпрати, предупреждения и инструкции към различните части от организацията си. Сарасате бе докладвал, че Мадлин се появила малко преди това, за да събере част от нещата си и му казала, че Никола скоро щял да дойде тук с още напътствия. Не казала къде отива.

Той бе наблюдавал в усамотение сцената, разиграла се в библиотеката на Монтес, посредством Арисилдовото копие на четецът. Значи книгите не лъжат, помисли си, отмъщението е горчиво. След което се беше усмихнал наум. Но ще го преглътна.

Седнал на пейката, той чака достатъчно дълго, за да измръзне напълно и да го обхване истински страх, докато накрая видя самотната фигура, която се приближи по тротоара и попадна в светлината на една от уличните лампи.

Никола изпусна дълбока въздишка на облекчение. Би разпознал тази походка навсякъде.

Отне й доста време, за да стигне до него и точно за това време той успя да придаде на лицето си израз на умерена приветливост, а не да се хили като идиот. Мадлин седна до него на пейката и остави брезентовата си чанта в краката му. Беше облечена в сдържан костюм за път и ново сиво палто. Тя го изгледа бегло, със замаяно изражение, след което каза:

— Мислех си да те накарам да чакаш и утре сутринта да хвана в последния момент лоцманската лодка, но не бях сигурна, че ще направиш нещо толкова драматично.

Този път не можа да сдържи хиленето си.

— Аз? Да направя нещо драматично?

— Идиот, — каза тя и посвети цялото си внимание на оправянето на шапката си. — Кажи ми сега как го направихте. Откъде взе тялото?

Никола въздъхна.

— Онзи следобед пратих Кюзар в градската морга да намери някой свеж непотърсен труп без видими наранявания. Дори не беше нужно да прилича на мен. Фалие щеше да се погрижи за това като направеше голема, а после, ами, Префектурата знае, че Донатиен е — беше — майстор на дегизировките.

— Монтес няма ли да твърди, че е застрелял Донатиен при самоотбрана?

— О, сигурен съм, че точно това ще направи. Но преди той да влезе, големът сложи пакет писма в бюрото му. Някои от тях датираха от началото на бурната криминална кариера на Донатиен и от тях ставаше ясно, че Монтес е замислил повечето, ако не и всичките престъпления на Донатиен.

— Сигурно не ти е било лесно.

Беше права, но този удар по собственото его бе жертва, която Никола даде с удоволствие.

— Изпитах известни угризения. — Той махна черната си кожена ездитна ръкавица и й показа кафявите петна по пръстите си. — Обаче много повече се притесних какво ще стане, ако Ронсард забележи петната от чая, който използвах, за да състаря хартията за писмата с по-отдавнашни дати. Веднага щеше да загрее, че глася нещо далеч по-голямо от просто убийство. Радвам се, че дворцовият етикет изисква да се носят ръкавици.

Мадлин се намръщи.

— Доста жестоко от твоя страна да накараш бедния Ронсард да си мисли, че си отишъл да застреляш Монтес като някакъв грандиозен самоунищожителен жест. Сигурно страшно се е притеснил за теб.

— Това ще го научи да не се предоверява. — продължи Никола — Наблюденията ми над Монтес чрез портрета на Арисилд ми дадоха възможност да подсоля писмата с доста пикантни и доказуеми подробности. В последните се споменава адвокатът Батера, който е доста нервна натура и най-вероятно ще се пречупи още на първия разпит и доброволно ще даде информация за собствените неблагоразумия на Монтес.

— Е, станало е доста по-добре, отколкото очаквах, честно.

Помълчаха малко, Никола наблюдаваше как студения океански бриз развява кичурите коса, изплъзнали се изпод шапката й.

— Когато пристигнем в Адера тъкмо ще започват репетициите за новия сезон. Можеш да потърсиш някоя роля.

— Искаш да кажеш главна роля, — отвърна тя на перфектен адераси. — А ти какво ще правиш?

Той вдигна рамене.

— В столицата има университет. Може да си взема медицинската степен. Едно писмо от Доктор Юбер и няма да имам проблеми с признаването на изпитите.

Мадлин изсумтя.

— Това ще трае точно една седмица.

— Сигурно, — каза и отново се ухили. След това изтрезня, защото реши, че трябва да я попита още нещо и накрая се реши.

— Мислиш ли, че съм виновен за смъртта на Мадел?

Мадлин поклати бавно глава.

— Отначало, да. Но ще е по-точно и по-характерно за мен, да се каже, че виня Мадел за смъртта на Мадел. Тя знаеше какво рискува. И това сигурно я подлудява, където и да е сега, че изпусна цялата битка с Макоб. Предполагам наказанието е достатъчно. — Тя го погледна изкосо — Ако имаш намерение да изпадаш в сантименталности, давай да се качваме на скапания кораб, преди да съм размислила.

— Да. — каза удовлетворен от отговора. — Хайде да тръгваме.