Смъртта на Некроманта

ШЕСТНАДЕСЕТ

— Застанете на място, моля.

Никола спря. На вратата стоеше човек с насочен към тях пистолет. Беше малко по-възрастен от Никола, тъмнокос, с брада и вечерно облекло.

Никола отпърво помисли, че е някой от гвардейците не на смяна, но след това видя зад него мъжете в кавалерийски униформи. Гвардията на Кралицата, помисли, внезапно различил униформата.

— Сложете оръжията на пода.

Никола се поколеба, но само за секунда. Погледът на мъжа говореше, че ще го застреля без капка угризение. Той остави пистолета на пода бавно и демонстративно.

— Много добре, — каза мъжът.

Той пристъпи в залата без изобщо да сваля мерника от тях. Никола го наблюдаваше мрачно. Гвардията на Кралицата по традиция се явяваше лична охрана на Кралиците на Ил-Риен и доколкото сегашната Кралица управляваше еднолично, това ги правеше първостепенният въоръжен отряд в двореца и далеч по-влиятелни от Кралската Гвардия. Ако този мъж беше техният Капитан, нямаше да му се изплъзнат толкова лесно, колкото на злощастния лейтенант, когото бяха надхитрили.

Ронсард каза:

— Капитан Жияр, колко се радвам да ви видя.

Мъжът спря и се взря в Инспектора, след което погледна учудено Никола.

— Ни мисля, че познавам…

Ронсард се изпъчи и демонстративно махна фалшивите кичури от брадата, мустаците и веждите си.

— Много ласкателно от ваша страна да не ме познаете. — изрече с нормалния си глас — Доста набързо се маскирах.

— Ронсард? — устните на Жияр изтъняха от гняв — Господи, човече, как смееш да се появяваш тук и то в този вид? — Той погледна Никола — Това не е Доктор Хал, нали?

— Не, това е протежето ми, Никола Валярд.

Никола изгледа гневно Ронсард и едва запази самообладание, за да не изрази на глас яростно отрицание. Протеже ли?

— Как ни открихте, ако не е неудобно да попитам? — продължи небрежно Ронсард — Знаете, че винаги търся начини за подобряване на техниките си.

— Всъщност, следях Фалие и ми беше любопитно да видя кого доведе тук в такава секретност. — Жияр подозрително огледа Никола — Твое протеже?

— Положението ни е доста… сложно. — призна Ронсард.

Жияр им махна да отстъпят и пристъпи, за да вземе крадения пистолет на Никола. Сякаш разбираше, че това няма да приключи скоро, той се облегна на най-близката колона и каза:

— Знаете, че собствените ви хора ви търсят из целия град, макар да е ясно, че обвиненията срещу вас са абсурдни. Защо избягахте, когато трябва да ви е било ясно, че Кралицата ще се намеси веднага след присъдата на Магистратите? И какво, по дяволите, правите сега тук?

— Не съм имал намерение да бягам от Съда. — каза Ронсард с тон сякаш това трябваше да е пределно очевидно за всеки. — Бях отвлечен от наемници, на които е било платено, за да ми запушат устата, едва не ме убиха и тогава ме спасиха мои приятели и съдружници. Следващите няколко часа бягахме от смъртта. Това е съкратената версия.

Жияр не изглеждаше доволен.

— Надявам се, че несъкратената ще осветли повече ситуацията.

Ронсард се прокашля.

— След това, по време на разследванията, които продължихме да извършваме, Валярд, когото виждате тук, бе задържан безпричинно и аз дойдох да го освободя.

— чакайте.

Жияр вдигна ръка. Махна на един от гвардейците да се приближи, каза му нещо и го отпрати.

Никола се загледа в Ронсард със смесица от разочарование и неверие.

— Значи това ще ни е историята, така ли? че аз си бях къде по-добре като незаконен син на Придворния Магьосник. — изрече с нисък глас.

— Не се стягай, — изрече Ронсард с влудяващо спокойствие. — Ситуацията е под пълен контрол.

Никола съжали, че не се беше пробвал с пистолета.

Жияр отново се обърна към тях и каза:

— Твърдението ти, че този човек работи за теб е странно, защото моите източници ме информираха, че затворникът, доведен от Кралската Гвардия е участвал в анархистко нападение срещу каретата на Лейди Бианки. Той погледна Никола.

— Затова ли ви доведе тук Фалие?

Никола би заложил и последната си риза, че Жияр вече е разбрал защо Фалие го е довел тук или поне, че се е досетил за по-голямата част от истината.

— Бях свидетел на нападението. Кочияшът и конярят могат да го потвърдят, — каза — Не бях арестуван от отряда.

Никола се поколеба, защото изпита неохота да го изрече на глас, но нямаше как. А и колкото по-бързо отвлечеше мисълта на Жияр от инцидента с каретата, толкова по-добре.

— Аз съм пряк потомък на Дензил Алсен. Фалие прояви изключителен интерес към мен.

Ронсард изрече разочаровано:

— Само това ли било? — но лицето на Капитана остана безизразно. Жияр попита:

— Вие ли му казахте кой сте?

Никола се усмихна.

— Не, Фалие ми каза.

Жияр се замисли за момент.

— Как точно възникна тази тема?

— Не живея в Алсен от дете, — каза Никола — Нито използвам това име, нито имам това желание. Тъкмо напусках местопроизшествието с каретата, за да докладвам на Инспектора, — не се сдържа да хвърли един отровен поглед на Ронсард, но той сякаш изобщо не регистрира сарказма. — Фалие каза, че ме е познал от портрет на Дензил Алсен от Греанко. Нямам понятие дали говореше истината или не. — Подозираше, че е вярно, но малко размътване на водата нямаше да навреди. — Доведе ме тук против волята ми.

— ясно.

— Като оставим всичко това настрана, — намеси се сприхаво Ронсард — в града върлува някакъв ненормален магьосник и ако искате да се справя… — той млъкна и се поправи деликатно — да се справим с тази работа, ще трябва да получа амнистия и известно съдействие, благодаря.

— Какво искате да кажете? — запита рязко Жияр.

Ронсард размаха ръце в безсилна ярост, което накара гвардейците, които наблюдаваха сцената да се размърдат нервно.

— Лицето, което е виновно за безредиците на „Съдебен“ и убийствата в Затвора на Виен и във Валент Хаус. Най-вероятно е магьосник, със сигурност е напълно луд и ако не беше тази злоумишлена намеса, досега щях да съм го заловил.

— Знаете ли кой е той?

Ронсард погледна към Никола.

— Още не, но имаме подозрения. Нужна ми е амнистия, Капитане. Ситуацията не търпи отлагане.

Трудно беше да се разгадае изражението на Жияр. Той сложи своя пистолет в джоба на сакото си и каза:

— Доста е късно.

— Още е будна.

Не може да има предвид онази, за която си мисля, помръдна нервно Никола. Това произшествие си беше странно и дотук.

Жияр се поколеба.

— Нали не преувеличавате нищо?

Ронсард отвърна мрачно.

— Щеше ми се да е така.

— Добре. — Жияр подаде крадения пистолет на Никола на един от гвардейците. — Последвайте ме.

Ронсард кимна, видимо удовлетворен. Никола си пое дълбоко въздух, за да успокои камбанния тътен на сърцето си.

Жияр ги поведе през тъмни зали по нататък из кулата. Отблясъците от лампите на гвардейците нарушаваха покоя на древните каменни стени с белези от огън и топовни гюлета и сякаш пътуваха назад във времето. Никола нямаше да се изненада, ако го водеха към някое от подземията под тези древни етажи. Помисли дали да не побегне в някой от страничните коридори, покрай които минаваха, но знаеше, че е безсмислено; не познаваше мястото и щяха да го заловят за броени минути.

Знаеше се, че някои участъци на долните нива все още стоят запечатани от времената преди повече от сто години, когато Призрачният Двор бе владял за кратко двореца. Коридори, складове, стълбища, огромни празни изби, блокирани от паднали стени и срутени тавани, оставени както са и непипнати оттогава.

Но двойната врата, до която стигнаха по някое време, ги отведе до едно старо, ако не и древно стълбище, прозаично осветено с газено осветление. Газопроводите бяха положени по стените, тъй като мазилката и дървената ламперия явно представляваха тънка облицовка за солидния камък. Никола разбра, че са излезли от кулата. Това трябва да беше Бастиона на Краля.

Изкачиха стълбите и минаха през няколко празни зали с неочаквани завои и коридори, свършващи доникъде, докато накрая Никола осъзна, че напълно е изгубил ориентация. Когато полирания паркет на пода се смени с мрамор, разбра, че напредват към по-използваните части на двореца.

Минаха през доста полуобществени зони, но не видяха други хора, освен неколцина мълчаливи слуги, след което влязоха в някаква приемна. Жияр Каза:

— Изчакайте тук. — и продължи напред като ги остави с другите гвардейци.

Никола скръсти ръце и потисна желанието си да крачи. Помещението беше малко, хладно с мраморен под и мраморни камини и комплект изящни резбовани столове, които изглеждаха така, сякаш щяха да се разпаднат, ако някой седнеше отгоре им. Знаеше, че външният му вид е странен за това място, облечен в черни дрипи и мрачно обидено изражение. Вероятно подхождаше напълно за първия Алсен, който посещаваше двореца на Ил-Риен от толкова години насам.

Ронсард се подпря на бастуна си и направи опит да завърже разговор.

— Разкрих съществуването на колоритните ти предци още когато за пръв път разследвах приемния ти баща. Обаче не сметнах, че има някакво отношение към случая.

Никола го изгледа с присвити очи.

— Нали се сещаш, че по този начин не ми ставаш по-драг.

Жияр се появи и им махна да го последват. Последваха го и Никола отбеляза, че гвардейците останаха в приемната. Той хвърли поглед към Ронсард, но не разбра дали Инспекторът изпитва облекчение от това. Минаха през поредната зала и оттам през отворената врата на едно обширно помещение.

В горната си част стените представляваха сводести аркади, подът беше покрит с паркет и много стари парсийски килими. Огромният комин на камината, облицован в черен и бял мрамор би доминирал стаята, ако не бяха огледалата в позлатени рамки, изкусните флорални мотиви по писаните тавани и помръкналата слава на двестагодишните гоблени. Цялата мебелировка беше или инкрустирана, или позлатена, изцяло в цветовете на златото и амбрата и цялата стая сякаш пламтеше. Ронсард смушка с лакът Никола и посочи нагоре. От тавана се спускаха три огромни златни полилея с изумителна изработка.

— От кораба на Гранд Кардинала на Бисра, трофей от битката за Акис през последната бисранска война. — прошепна — Спомен за победените варвари в блясъка на цивилизацията.

— Това съм го чувал.

В креслото до внушителната камина седеше жена. Беше дребна и лицето й беше младо, почти момичешко, но твърде слабо, за да изглежда напълно детско. Косата и беше червена и вдигната на кок, увенчан с много старомодна дантелена шапчица, а тъмната и рокля изглеждаше скромна и едва ли не старомодна, докато светлината от лампите не падна отгоре й, за да разкрие, че беше от тъмносиньо кадифе. Тя редеше пасианс на малка масичка пред себе си и изобщо не вдигаше поглед към посетителите.

Каза:

— Бяхте арестуван.

Бързият, почти скришен поглед, разкри, че говори на Ронсард. Гласът й беше висок и неочаквано момичешки за жена с подобно държание.

— Бях, милейди. — отвърна спокойно Инспекторът.

Гърбът на Никола настръхна. В Ил-Риен имаше обичай офицерите от кралското войнство и личната прислуга да се обръщат към царствените особи с „милейди“ или „милорд“, вместо с по-формалното и тромаво „ваше величество“. Това, че подобна чест беше оказана на Ронсард, означаваше, че той беше по-близък до тайните служби на Короната, отколкото Никола подозираше досега.

— Това няма да стане, — измърмори сякаш на себе си Кралицата. Обърна една карта и прокара замислено палец по ръба й. — Зная кой сте. — каза.

Още един бърз поглед и стана ясно, че сега говори на Никола. — Какво нещастие, че Раен Фалие ви е довел тук без да ме уведоми.

— Нещастие, но не съвсем неочаквано. — добави Жияр.

Кралицата удостои Жияр с гневен поглед. Тя направи рязък жест с ръка, сякаш сконфузена от това признание. — Политика, нали разбирате.

— Аз избягвам политиката, ваше величество.

Тя чак сега вдигна поглед към него и присви очи сякаш подозираше, че й се подиграва. Вероятно й се подиграваха, в лицето или зад гърба, по-изтънчените придворни дами или онези нейни съветници, на които не се нравеше да служат на жена, едва излязла от детството. Ако си спомняше добре, тя не беше на повече от двадесет и четири. явно доволна, че й бе отвърнал напълно сериозно, тя каза:

— Мъдро от ваша страна, — и сведе поглед към пасианса. Положи внимателно картата в поредицата на масата. — Има прилика. Струва ми се в очите. — Тя обърна втора карта и я разгледа. — И съм склонна да предположа, че вашата майка е била първата нова кръв в това семейство от поколения насам.

Говореше за приликата му с отдавна покойния Дензил. Никола прокле наум таланта на Греанко.

— Обстоятелствата са ги изолирали, — поколеба се за част от секундата — ваше величество.

— Обстоятелствата са напълно проклето преднамерени, поправи го с раздразнение Кралицата и го погледна дяволито. — Като малка се запознах с леля ви Селил на някакво градинско увеселение, което Валмон даваха в Гардиен на Бано. — Тя потръпна и то не театрално, а очевидно от ужаса на спомена. — Страховита жена.

— Да не ви се налага да се изправяте пред нея на вечеря. — думите се изплъзнаха преди да успее да ги спре.

Кралицата се поколеба с ръка върху картата. Усмивката й бе толкова бегла, че можеше да е въображаема. Тогава го погледна право в очите и попита съвсем сериозно:

— Виждала съм къщата, отдалече. И тя беше страховита. Какво беше вътре?

Никола си пое въздух, но известно време не успя да проговори. Знаеше, че трябва, но не беше очаквал това. Ако някога си беше представил тази среща, не би я конструирал в такъв дух и в най-безумните си сънища. Помисли си за разлагащата се помръкнала слава на резиденцията Алсен, останала отдавна без земи, които да я издържат, било продадени за изплащане на дългове, било конфискувани от Короната като наказание за отдавнашния опит на Дензил Алсен за узурпация на трона. Тронът на Ролан Фонтенон, който се явяваше пра-прадядо на тази жена. Каза:

— Аз милостиво не си спомням почти нищо.

Отдавна погребани подробности, напираха да изскочат в съзнанието му. Добави само:

— Баща ми почина и майка ми избяга с мен във Виен.

Тя премигна, но остана сериозна.

— Ние роднини ли сме?

— Връзката е далечна.

Подозираше, че го знае много добре; целта на въпроса беше да се увери, че и той го знае.

Тя се облегна в креслото.

— Според регистрите на Стара Виен и Крайречен и на Съвета на Маграв, и на Бароните на Виерн, съществува пряка родствена връзка, която ви дава право да претендирате за трона. — Едната й вежда отскочи, но лицето й беше сериозно. — Може да се наложи да се оженя за вас.

Шокът не беше малък, но Никола незабавно разбра, че го провокират, едновременно изкусно и грубо. Това обяснява какво искаше от мен Фалие, помисли и вътрешностите му изстинаха. Навярно затова семейството рядко напускаше имението. Баща му излизал от него само, за да ухажва майка му. Но имаше и такива, които никога не излизаха от бавно рушащата се къща и които бяха изживели целия си живот с миналото. Навярно беше първият Алсен, дошъл във Виен от поколения насам. Каза:

— Съветът на Маграв и Бароните на Виерн по-късно бяха правно обезсилени по съдебен път от Министерския Съвет на първото му заседание във Виен.

— Това е вярно. — Кралицата се приведе леко напред и се намръщи. — Бях забравила.

Благодаря ти, Доктор Юбер, за солидната подготовка по история на дворцовото право, помисли си Никола макар и за секунда да не повярва, че Кралицата е забравила този слабоизвестен факт. Беше същото като да наблюдава Мадлин, когато разиграва роля, само че под всичко това Мадлин като цяло беше безобидна, докато Кралицата бе всякаква, но не и това. Тази женя използва безочие вместо зареден пистолет. Все още смяташе, че придворните й я подиграват, но ако някой го направеше в нейно присъствие надали понечваше да го стори втори път. С периферното си зрение видя, че Жияр се мръщи и потрива носа си.

Тя отново се облегна и Никола заподозря, че му се готви нов удар под кръста. Тя каза:

— Но все пак още сте законен наследник на собствеността на Алсен.

— Същото е като да си наследник на Ада, но не е толкова зрелищно. — изрече Никола с лекота. Въпросът бе почти облекчение за него. Никога не беше искал, нито беше очаквал да наследи нещо от Алсенови, а и се съмняваше дали изобщо притежаваха нещо желано. Той се поклони иронично.

— Отричам се от правото си, ваше величество.

— Наистина ли? Защото, когато го изречете пред мен, става официално. — отбеляза малко плахо Кралицата, сякаш се срамуваше от това.

Не знаеше. Не беше живял в Алсен достатъчно дълго, за да научи всички странности на отношенията между земевладелците от благородно потекло и Короната. Каза:

— Не искам никаква част от фамилията Алсен. Аз не съм наследникът.

Изпита странно усещане за свобода, докато го изричаше.

Тя погледна Жияр и каза:

— Ще го запишем в регистъра на дворцовите съдебни процедури, напомни ми после, ако обичаш.

Жияр въздъхна шумно и Кралицата отново го изгледа. Никола би дал доста, за да разбере от какъв характер е връзката им. Кралиците на Ил-Риен винаги си подбираха любовници сред личната си охрана; беше станало буквално традиция.

Изведнъж на масата скочи една огромна рижа котка и съвсем съзнателно се настани върху картите. Кралицата замръзна с картата в ръка и я изгледа с мрачна усмивка. Котката отвърна на погледа й с предизвикателно махване на опашка и се настани още по-удобно. Кралицата въздъхна и отстъпи, оставяйки картата настрани. Тя се облегна, скръсти ръце и се загледа многозначително в килима.

— Да се върнем на другия въпрос…

Жияр очевидно прие това като знак да продължи. Той се изкашля и погледна Ронсард.

— Изпратих да доведат Лорд Албие. Той води разследването на днешното произшествие. Сметнах, че може да извлече полза от този разговор.

Рейнар и Никола се спогледаха. Лорд Албие беше началник на Префектурата, а никой не им казваше дали все още са арестувани.

— Помолих и Фалие да присъства, — продължи Жияр. Усмихна се. — Реакцията му би трябвало да даде отговор на много въпроси.

Кралицата вдигна поглед към него и изви иронично устни. Когато гледаше към Капитана на Гвардията си, изражението й бе същото, както когато гледаше котката си, едновременно с обич, досада и раздразнение.

Един иконом, застанал на вратата привлече вниманието на Жияр и Капитанът му махна да влезе. Докато прислужникът разговаряше с Кралицата и Жияр, Никола каза тихо на Ронсард:

— Е, за затвора ли сме или не?

— Не съм сигурен, — призна Ронсард — Винаги е страшно трудно да се каже какво мисли това мило дете. Жияр има известно влияние над нея, но не толкова, колкото може би изглежда на пръв поглед. — Той вдигна рамене с философско примирение — Досега си бягал два пъти от виенския затвор, нали? В повечето магически формули не се ли казваше, че късметът идва на третия път?

Никола потри чело, за да скрие изражението си от останалите.

— О, ако ще влизам в затвора, предпочитам да е защото съм строшил главата на Инспектор от Префектурата и съм хвърлил тялото му на сметището.

Започваше да изпитва искрено съчувствие към Доктор Хал.

Ронсард се изхили.

Икономът се оттегли и Жияр ги погледна, и обясни:

— Фалие и Албие дойдоха.

Кралицата помръдна неспокойно.

— Това ще е интересно. — измърмори Ронсард.

Никола скръсти ръце. „Интересно“ беше добро определение.

Пръв влезе Фалие, Лорд Албие го последва. Никола знаеше, че магьосникът почти мигновено разбра за присъствието му, но не се издаде с нищо.

Фалие спря и срещна погледа на кралицата без отсянка на предизвикателство, но и без извинение. Тя не каза нищо и само го погледна с някаква светлина в очите, която можеше да е презрение. Невъзмутимият Придворен Магьосник бе онзи, който пръв отклони поглед. Той се обърна към Жияр и каза:

— Казаха ми, че ставало въпрос за нещо спешно, Капитане? — Гласът му беше хладен.

— Инспектор Ронсард е провел някои разследвания относно магическата атака на „Съдебен“, — каза Жияр и изгледа магьосника многозначително — Това е.

Фалие присви леко очи и измести поглед от Жияр към Кралицата. Никола видя, че ръката й, положена върху изящната облегалка на креслото, с несъвместимите пръстени със скъпоценни камъни и изгризани нокти, трепери. Тя е бясна, помисли си. Предполагаше, че Фалие не за пръв път прави опит за намеса в политиката, както се беше изразила Кралицата.

Междувременно Лорд Албие се беше втренчил в Ронсард с нещо средно между удивление и гняв. Той беше едър, колоритен мъж, въплъщение на военен. Състоянието на облеклото му навяваше предположението, че се беше облякъл набързо.

— Капитане, настоявам за обяснение. Инспектор Ронсард е обявен за издирване. Какво, по…

— Инспекторът има причини за доста странното си поведение, — вметна Жияр и спести на Албие оскърблението, което щеше да нанесе на достойнството на повелителката си като изругае пред нея.

Ронсард се усмихна на Албие.

— Много усилно ли ме издирвахте, сър? Ако е така, предлагам да насрочим поредната чистка сред детективските отряди, понеже, уверявам ви, можех да бъда открит много лесно.

Албие почервеня. Погледна към Жияр и изрече грубо:

— Следваше да бъда информиран…

— В момента ви информираме, — прекъсна го Жияр, комуто нетактичността на Албие явно омръзна. — Имате ли някакъв напредък в разследването кой превърна вчера „Съдебен“ в арена за магически представления?

Албие си възвърна самообладанието с усилие.

— Нямаше какво да разследваме. Магьосниците, които извикахме, не намериха и следа от самоличността на човека, който е предизвикал разрушенията.

Албие напълно пренебрегваше Кралицата, което Никола сметна за изключителна недалновидност.

Жияр кимна на Ронсард.

— Струва ми се, че Инспекторът може да хвърли известна светлина върху това. Той и неговият… сътрудник са разследвали проблема.

Погледът на Фалие се спря върху Никола чак сега. Той си позволи лека усмивка за сметка на Фалие и той прехвърли вниманието си към Ронсард, без да реагира. Този човек е опасен, помисли Никола. Тази вечер си беше създал поредния враг, това поне беше сигурно.

Ронсард се изкашля и започна да описва събитията от последните няколко дни, започвайки с разследването на Октав.

Докато го слушаше на Никола му бе съвсем отчетливо припомнено за настоящите му неприятности. Дори удовлетворението от неудобството на Фалие се изпари.

Беше казал на Мадлин, че Донатиен е мъртъв, но някак сам не беше повярвал, до този момент.

Докато разказваше историята, гласът на Инспектора, действаше на нервите на Никола като сол върху жива рана. Така трябва, каза си. За да залови този магьосник му беше нужна помощ. Ресурсите и времето му се изчерпваха, и което беше по-важно, разполагаха с достатъчно улики срещу него. Нямаше друг избор.

Когато отново вдигна поглед, осъзна, че Кралицата е приковала очи в него и че беше разгадала неговите реакции все едно ги беше изрекъл на глас. Погледът й бързо отскочи, сякаш се срамуваше задето го е наблюдавала.

Ронсард им разказа всичко, което бяха открили дотук, изводите, направени от него и от Никола, индивидуалните им и общи открития като докара нещата да изглеждат така, сякаш Никола от самото начало беше работил с благословията на Ронсард. Пропусна всичко, което можеше да насочи към по-малко законните деяния на Никола. Инспекторът говореше така, сякаш познаваше Никола, откакто се е родил и това, донякъде беше вярно, но не така както го представяше Ронсард. Би трябвало да си признателен, помисли, вместо да трепериш от негодувание. Себастиян Ронсард, Инспектор от Префектурата, заклел се във вярна служба на Короната стои тук и лъже като дърт циганин, за да го спаси. И ръси всички тези лъжи пред Кралицата, която седи, премигва достолепно и навярно съзнава напълно, че чува не повече от половината истина, но въпреки това се доверява на Ронсард.

Когато Инспекторът приключи, Жияр и Кралицата гледаха към Албие. Той се изкашля и каза:

— Една част от това ми беше известно…

— Но не повярвахте на нито една част от него… — прекъсна го Ронсард.

— Нямахте доказателства, — изрече разгорещено Албие — само оскърбителни догадки!

— Да приема ли, че вчерашните разрушения и убийства са били достатъчно доказателство? — гласът на Ронсард беше леден и в този миг разкри горчивината, която явно е изпитвал, когато на предупрежденията му не е било обърнато никакво внимание.

— Разбира се, — Жияр махна в посока на Жияр — Но дори великият Инспектор не може да ни даде и най-малката догадка относно местонахождението на това лице.

Това се оказа прекалено за изпилените нерви на Никола. Той го прекъсна.

— В действителност имаме една следа.

Това привлече вниманието на всички, включително и на Ронсард, който го изгледа и се намръщи.

— Преди да бъде убит от съучастника си, Доктор Октав каза, че магьосникът се крие в „резиденцията край реката“.

— Покрай брега и по островите има много изоставени или неизползвани резиденции. — измърмори Албие.

— И те ще бъдат претърсени, — каза Жияр. Той погледна Придворния Магьосник, който каза:

— Ще дам на разположение на Лорд Албие всичките си помощници.

Кралицата внезапно изрече:

— Свободни сте.

Албие я погледна сепнато, почти обидено, след което извърна поглед към Жияр за потвърждение, но Фалие се поклони и незабавно закрачи към вратата по паркета.

Албие накрая трябва да беше осъзнал наличието на подмолни течения, които не му бяха ясни. Той се поклони на Кралицата, а на Жияр каза:

— Ще ви държа в течение на всичко, което става.

Хвърли още един мрачен поглед към Ронсард и последва Фалие към изхода.

Когато вратата се затвори след тях, Ронсард поклати глава.

— Не ми е приятно да го казвам, но в светлината на онова, поради което се озовахме тук, аз не се доверявам напълно на Фалие.

Жияр погледна Кралицата и очевидно получи някакъв безмълвен и почти недоловим сигнал. Каза:

— Фалие може да е Придворен Магьосник, но той не е личният съветник на нейно величество по магическите въпроси. Личността, която заема тази позиция е една много възрастна старица, която живее в едно кьоше на главната кухня в Северния Бастион. За да се консултира човек с нея, трябва да отиде във въпросната кухня и да клекне до капака за въглищата, но тя никога не греши и съветите й не са обременени с абсолютно никакви политически оттенъци. Ще изложа това пред нея и ще поискам мнението й. — След което добави — Преди малко тя ми изпрати бележка, че през последните няколко часа е имало поне три етерни нападения над двореца, но всички са били отблъснати от пазителите.

— Това… не е неочаквано, — каза Никола. Той още ни преследва, помисли. Убийството на Октав не го е удовлетворило. Този човек навярно беше луд. Почувства странно разочарование при тази мисъл. Наистина предпочиташе нормален противник. Но можеше ли този човек да е магьосник в Ил-Риен и да не знае, че дворецът във Виен е най-защитеното място в тази част на света, както физически, така и в етера? Пазителите, които го защитаваха бяха втъкани в самите камъни, от които бяха изградени най-старите части на двореца и бяха създадени и поддържани от най-могъщите магьосници в историята на Ил-Риен и някои от тях бяха толкова древни, че почти имаха самосъзнание. Как би могъл някой да си въобрази, че може да удари някого зад магическата им бариера? Освен ако…

— Фонтенон Хаус.

Никола вдигна поглед и осъзна, че всички са се вторачили в него. Ронсард кимна и каза:

— Да, причината Октав да настоява да проведе сеанса си.

Жияр изруга.

— Фонтенон Хаус е в обсега на пазителите.

Кралицата се мръщеше. Тя погледна към Никола със свъсени вежди и той обясни:

— По време на сеанса Октав със сигурност щеше да материализира духове. Възможно е да е възнамерявал да отвори сеанс във Фонтенон Хаус, вътре в обсега на пазителите и да отвори път за материализирането на още нещо.

— След него остават планини от трупове, — каза внезапно Кралицата.

Тя бутна от масата вече заспиващата котка с рязко и нервно движение.

— Приемам, че го смятаме за луд.

— Има всички признаци за това, милейди. — каза Ронсард.

Тя притихна отново и впери тъжен поглед в килима.

— Е? — попита я Жияр.

Изражението и бе толкова безизразно, че Никола изведнъж забрави всичките си мисли относно магическия им противник. Той я пита дали трябва да ни пусне — да ме пусне. Ронсард не беше сторил нищо, освен че се беше опитал да спаси живота си; Никола бе този, който представляваше проблем.

Кралицата вдигна очи и плахо срещна погледа на Никола. Не е демонстрация на слабост, помисли той. Забавно беше дали Фалие ще оживее достатъчно дълго, за да го разбере. Каза:

— Сигурен ли сте?

Въпросът го слиса:

— Ваше величество?

— За наследството? че се отказвате от него?

Въпросът бе толкова простодушен, но той изобщо не се съмняваше в сериозността й.

— Сигурен съм, ваше величество. Сигурен съм от много време насам. — след което се чу да добавя. — Естествено, един истински Алсен би казал какво ли не, за да се отърве, дори би се заклел във вярност на самия Дявол.

Тя въздъхна и огледа разсеяно стаята. След това се изправи и взе в прегръдката си рижата котка. Приближи се до Никола и преди той да реагира по някакъв начин, сложи ръка на рамото му и изрече с гробовен глас.

— Вашата леля Селил още ми пише. Ако ме излъжете, ще и дам вашия адрес.

В следващия миг вече отиваше към вратата, а опашката на котката нервно помръдваше, заради прекъснатата дрямка. Мъжете в стаята побързаха да се поклонят.

Когато вратата се затвори след нея, Никола почувства разхлабване около сърцето и чу, сякаш отдалеч, облекчената въздишка на Ронсард. Жияр поклати глава, очевидно непрекъснато изненадван от мисловния процес на повелителката си. Попита Ронсард с нещо като примирение:

— Необходимо ли ви е още някакво съдействие?

— Албие беше прав в това отношение, — каза Инспекторът — Първо трябва да открием този магьосник. Не можем да направим нищо, докато не разберем къде е.

— Префектурата ще претърси с помощта на Фалие и помощниците му всички необитаеми постройки покрай реката. Нека Лорд Албие си мисли, че ръководи разследването, но той ще се вслушва в съветите ми, а аз ще се вслушвам във вашите.

— Няма да ми е излишна и една амнистия, за да мога без спънки да продължа разследването си. — отбеляза Ронсард.

Жияр скръсти ръце.

Влиянието ни над Префектурата не е безгранично. Ще е нужно известно време, за да убедим Лорд Началник Комисаря, че буйствата ви в най-долните нива на затвора са били извършени в името на Короната. — след което добави. — Но съм сигурен, че може да се уреди нещо.

Поклонът на Ронсард съдържаше лека доза ирония.

— Междувременно предпочитам да остана при сътрудниците си и да контактувам с Префектурата, чрез вас или Лорд Албие.

— Това навярно ще бъде мъдро.

Жияр ги изведе и спря в приемната, за да каже:

— Пазете се, Ронсард. Имате могъщи врагове.

— Да, и аз взех да го проумявам. — призна Ронсард.

Жияр въздъхна и отправи бърз поглед към небето.

— Говоря сериозно. Ако напуснете двореца, няма да мога да ви защитя.

— Ако не напусна двореца, няма да мога да го заловя, — изрече спокойно Ронсард — А това ще бъде твърде опасно за всички ни.

Жияр го изгледа внимателно и кимна.

— Ще ви изведем вън от стените на двореца без да привличаме нежелано внимание. Под Портата Света Ана има проход, който извежда до подземната гара на улица „Цветна“. Хората ми ще ви отведат дотам. — Той изгледа Никола с присвити очи — Мисля, че сте се събрал с опасна компания, Инспекторе.

— О, хайде стига. — Ронсард се усмихна снизходително — Не бива да говорите такива неща за стария Хал.

Жияр го погледна с раздразнение.

— Аз съм единственото нещо, което стои между вас и няколко нощувки в килиите на Префектурата, така че можете поне да се правите, че проявявате известно смирение.

— Извинете — Ронсард си придаде разкаяно изражение, което не измами никого. — ще се опитам да се държа по-прилично.

— Изчезвайте преди да съм си променил решението.

След като последваха ескорта си през пищните зали, Никола изчака да се озоват на безопасно разстояние от Жияр и кралските покои и изрече обвинително.

— Ти се забавляваш.

Ронсард го изгледа с вдигната вежда.

— А ти не, така ли?

Не получи отговор. Никола беше толкова бесен, че не можа да му отвърне.

След известно мълчание Ронсард каза:

— Не се заблуждавай от необичайното поведение на Кралицата. Ходът на разсъжденията й е поразително точен.

— Кое те наведе на мисълта, че съм бил заблуден, — попита хладно Никола — Какво друго можех да сторя, за не й откажа на момента на предложението за женитба. Ами че ние до една година ще превземем Бисра и половин Парсия.

— Плашеща перспектива. — Ронсард го изгледа внимателно, след което стигнаха до стълбището и той хвана Никола за ръкава, за да го спре.

Ескортът спря до стълбището и гвардейците ги погледнаха нетърпеливо. Ронсард изрече с нисък глас:

— Ще намерим този луд. Ще го намерим, защото той не знае кога да спре. Липсва му инстинктивното знание на професионалния престъпник тип, кога да прекрати и да изчезне. — Ронсард стана мрачен — Теб затова не успях да те заловя. Ти знаеш кога да спреш.

Никола преглътна с пресъхнало гърло. Така му се искаше да е далеч оттук и да продължава преследването, че нуждата беше почти физическа. Не беше сигурен, че знае кога да спре, вече не беше сигурен.

— Той иска нещо. — каза и погледна към стълбите — Дори да е луд, той иска нещо и трябва да разберем какво е то.