Смъртта на Некроманта

ДВЕ

След като се скриха от вятъра в добре тапицираната карета, Никола накара Мадлин да разкаже своята част от произшествието и на свой ред описа на двамата неочаквания сблъсък в подземията на Херцогинята.

Рейнард изруга.

— Дали не е възможно някой да го изпратил по теб, Ник? Знаеш, че имаме познати, които не биха имали нищо против да те видят мъртъв.

— Помислих си го. — Никола поклати глава.

Каретата се разтресе по неравните камъни на уличната настилка и пискюлите на кожените занавеси на люковете заподскачаха.

— Но съм сигурен, че то е изнесло нещо от стаята, която Крак откри. Стая, която освен това не фигурираше в нито един от плановете, с които успяхме да се сдобием. Мисля, че това е причината съществото да беше там. Мисълта да ме убие не беше първостепенната причина.

Мадлин се загърна още по-плътно с вълненото одеяло.

— А ключът на пазителя вече е бил унищожен. Смятам, че е дело на онзи гнусен дребосък, който искаше кичур коса от покойния Херцог. Що за спиритист ще иска подобно нещо? Намирисва на некромантия.

Наистина, що за спиритист? Помисли си Никола.

— чудя се защо съществото още стоеше там? Вече беше стигнало до избите; нямаше нужда да ме напада, за да избяга. Защо ще се връща обратно в случай, че е измъкнало от стаята, онова, което е търсило?

— За златото? — предположи замислено Мадлин, — Но не са много хората, които знаят за него.

Никола бе стигнал до заключението за съществуването на това злато след обстойно проучване на търговската дейност на Херцогинята. Някой друг можеше да е сторил същото, но…

— Възможно е — каза.

Възможно, но не много вероятно.

Рейнар се наведе към него.

— Каква е тази гадост на ръкава ти?

Никола беше дал балтона си на Мадлин и се беше увил с една от постелките на седалките. В мрака на каретата се виждаше, че ръкавите на работното му сако са изцапани със слабо блещукащи зеленикави петна. Никола се намръщи. На пръв поглед приличаха на призрачен лишей, но нямаше спомен да се е допирал до стените на помещението, в което лишеят се бе разраснал така изобилно. Припомни си желязната хватка на пръстите на вампира, които го бяха докопали точно там, както и начина, по който самият вампир проблясваше с бледо и нездраво сияние в тъмното подземие.

— Струва ми се, че е спомен от вампира.

Изпита желание да се върне в Мондоло, за да изследва в тъмнината телата на тримата пазачи и да види дали по дрехите им има същите следи. Но не вярваше Мадлин и Рейнар да откликнат радушно на предложението.

Щом каретата спря пред изискания хотел „Биамонт“, в който живееше Рейнар, Никола каза:

— Предполагам ще излезеш да празнуваш.

— Трябва да съм луд, за да не го направя. — отвърна Рейнар, застанал на заснежения паваж, нагласяйки ръкавиците си.

Зад него от вратите и изпотените прозорци на хотела се лееха светлина, топлина, музика и смях на куртизанки.

Мадлин добави тревожно:

— Пази се.

Той се приведе към каретата и й целуна ръка.

— Скъпа, ако се пазех, нямаше да ме разжалват от Гвардията и никога нямаше да се запознаем. Което щеше да е тъжно.

Той докосна шапката си за поздрав и Никола се засмя и затвори вратата на каретата.

чукна с бастуна си по тавана, за да сигнализира на кочияша и Мадлин каза:

— Притеснявам се за него. Онези задници в Мондоло побесняха от злоба.

— Нека си злобеят, не вярвам да направят нещо. Щом са служили заедно, трябва да имат добра представа що е то Рейнар с меч и пистолет. Той може да се грижи за себе си.

— Ще ми се да можех да кажа същото за теб — изрече тя с досада.

Никола я придърпа към себе си и я прегърна.

— Защо така, скъпа. Та аз съм най-опасният човек в Ил-Риен, околностите му и цялата Парска Империя накуп.

— Така казват.

Но тя повече не отрони дума по темата и мислите им бързо се насочиха към други неща.

Пътят до Колдкорт# беше сравнително кратък, а самият той се намираше в един от не толкова престижните квартали, точно до старата градска стена.

Каретата спря на алеята и Никола помогна на Мадлин да слезе, докато Крак скачаше от капрата.

Това бе къщата, превърнала се за Никола в първия истински дом. Стените му от дялан камък бяха бе построени така, че да издържат на виенската зима. Беше само триетажен, разлат и асиметричен, с три гордо извисяващи се кули, едната квадратна а другите две кръгли, и трите украсени с безсмислени орнаментирани зъбери и заврънкулки в стила, познат най-вече като Гротеска. Беше грозен, старомоден и не много уютен, но той беше неговият дом и Никола никога нямаше да го изостави.

Сарасате, икономът, им отвори вратата, докато кочияшът подкарваше конете към конюшните отзад и те с облекчение си влязоха у дома.

Колдкорт бе също толкова семпъл, колкото и името си, но след хладната нощ просторният хол беше топъл и приветлив. Столовете покрай стените, както и лампериите бяха доволно износени, макар и все още в прилично състояние, остатъци от времето, когато тук живееше осиновителят на Никола. Килимите и завесите бяха нови, макар стилът им да не пасваше съвсем на интериора на къщата, а газени лампи имаше само в основните стаи на първите два етажа и в кухнята. Никола не си падаше по показния разкош, а вкусът на Мадлин бе дори по-особен от неговия. Все пак, мазилката над тъмната ламперия висеше на парцали и той реши, че сега можеха да си позволят да я подновят.

Мадлин незабавно се отправи нагоре по стълбите; Никола предположи, че й е дошло до гуша от претенциозната и сковаваща вечерна рокля и отива да се преоблече. Самият той се зае с не толкова обременителни неща. Ребрата го боляха от схватката с вампира или каквото беше там, чувстваше се опърлен и три пъти по-възрастен. Прекоси хола, свали сакото и импровизираната превръзка и каза на Сарасате:

— Топло бренди. Горещо кафе. И Господин Крак ще нощува тук, така че ако обичайната му стая е готова, както и една вечеря… Освен ако Андреа не си е легнал?

— Той се сети, че може да поискате нещо като се приберете толкова късно, сър, и затова сготви малко желирано телешко и суфле от кестени.

— Отлично.

Сарасате и кочияшът Девис бяха единствените от прислугата, които знаеха за подвизите на Никола като Донатиен. Сарасате служеше в Колдкорт поне от тридесет години; Девис бе по-големият син на Кюзар и почти толкова надежден, колкото Крак. Никола видя, че икономът изнася с погнуса изцапаното от вампира сако и добави:

— Това сако не става за нищо, но не го изхвърляй. По-късно може да ми потрябва.

Единственият недостатък на Сарасате като иконом беше, че нямаше никакъв усет за жизненоважната информация, която понякога можеше да се извлече единствено от вещи, които на пръв поглед приличаха на боклук.

Никола отиде до вратата в дъното на хола и отключи с ключа, прикрепен към ланеца на часовника му. Помещението беше хладно и тъмно и му отне известно време да запали снопа свещи на масата. По облицованите в жълто стени имаше газени лампи, но изпаренията от газта можеше да повредят старите бои, а беше особено важно произведенията на изкуството в тази стая да не се променят дори на йота.

Премигващите пламъци на свещите постепенно осветиха картината на отсрещната стена. Платното беше голямо, почти два метра дълго и метър и нещо широко, поставено в тънка позлатена рамка. Беше копие на Емил Авен, наречено „четецът“, което изобразяваше живота в някакъв харем в източна държава. На него имаше две жени по халати, изтегнати на отоманка, а възрастен четец обръщаше вместо тях страниците на книга. Никола знаеше, че тази сцена не се е разиграла никъде другаде, освен във въображението на художника. Експертите от доста време поддържаха становището, че стиловете и разцветките на плочките по пода и стените, детайлите по фризованите паравани и драпериите на отоманките не съвпадаха с нищо познато в Парсия, Букар и дори в далечното Аканду. Но това бе изящна и майсторска изработка с богат и прекрасен колорит.

Оригиналът висеше на стената в библиотеката на Помпиен, резиденцията на Конт Рив Монтес. Никола беше продал картината на конта, който бе решил, че така прави услуга на осиновения син на човека, чиито разработки някога бе спонсорирал. За обществото Никола представляваше износител на художествени произведения и освен това наследството от Едуар му позволяваше да покровителства неколцина млади художници с явни заложби. Но той бе по-голям меценат, отколкото си мислеха хората, тъй като веднъж беше възстановил няколко платна откраднати от обществената галерия в старата Семинария и бе наказал жестоко наглите крадци. Никола не одобряваше кражбите на художествени произведения.

Той се отпусна в плюшеното кресло, поставено прецизно в най-добрата за съзерцаване на картината точка и положи крака на табуретката отпред. Изрече отчетливо на отдавна отмрелия древен риенски:

— Красотата е истина.

Боите на картината станаха по-ярки, отпърво толкова бавно, че приличаше на зрителна измама. След това започнаха да проблясват меко, достатъчно, за да се увери наблюдаващият, че не е илюзия, или че поне не е естествена илюзия. След това картината стана прозрачна, сякаш се беше превърнала в прозорец към съседна стая. Ако не се броеше, че стаята, която показваше се намираше на половин град оттук, макар да изглеждаше толкова реална, че да се пресегнеш и да я докоснеш.

Сега тази стая беше тъмна, но от открехнатата врата проникваше светлина и разкриваше полици с книги, ръба на някакъв акварел в рамка и мраморен бюст на Конт Монтес, изработен от Баржентер. Никола погледна часовника на своята стена. Беше късно и не очакваше да има някой. Отново изрече на древен риенски:

— Споменът е сън.

Сцената избледня и се разми в мрака, след което формира нов образ.

Художникът, нарисувал тази картина, бе разбрал само, че прави копие на Авен за дома на Никола. Беше повярвал, че особеното на използваните бои е единствено това, че като състав са идентични със смеските, използвани и от Авен, което бе абсолютно необходимо, за да се достигнат великолепните меки багри на оригинала. Това беше вярно, но смеските бяха забъркани от самия Арисилд Дамал, най-великият магьосник в Ил-Риен, а в рамката и платното бе заключена дори още повече магия.

Библиотеката се появи отново, този път на дневна светлина, с вдигнати пердета на прозорците и някаква прислужница, която почистваше камината. Образът се раздвижи и премина в други изображения на други слуги, влизащи и размотаващи се в стаята по различни поводи, но едно от изображенията бе на мъж, в когото Никола разпозна Батера, един от адвокатите на Монтес във Виен, който очевидно беше влязъл за да прибере от бюрото оставено за него писмо.

Изяществото на картината като магически уред се състоеше в това, че ако Монтес накараше някой магьосник да претърси къщата му за следи от магически шпионаж, както го беше правил два пъти досега, картината в библиотеката му би била разконспирирана като онова, което си беше — известно количество платно, бои и дървения. Цялата магия се съдържаше в нейното копие.

Монтес беше решил, че покупката на оригинала е една понятна само за двамата дебелашка шега, лицемерна услуга за семейството на човека, чието убийство беше причинил. Но дебелашките, понятни само за участниците в тях, шеги имаха особена склонност да се обръщат против авторите си.

Никола се изправи рязко, защото чу глас, който би познал винаги и навсякъде.

В момента картината показваше библиотеката през нощта, осветена от един единствен газеник. Никола изруга тихо. Беше твърде тъмно, за да различи какво показва часовникът на стената в библиотеката, така че не беше сигурен кога се е случило, освен че е било по някое време тази вечер. Конт Монтес седеше зад бюрото си, с лице наполовина потънало в сянка. Паметта на Никола допълни подробностите. Контът бе мъж на възраст, достатъчно стар за да бъде баща на Никола, с прошарена тъмна коса и красиво лице, което напоследък бързо се разплуваше благодарение на интензивния живот.

Адвокатът Батера стоеше пред бюрото с нервно присвити вежди. Всеки що-годе значим човек в Ил-Риен би поканил адвоката си да седне, но въпреки че Монтес бе мил и любезен с равните нему и висшестоящите и пред обществото проявяваше завидна любезност към по-низшестоящите, неговите слуги и служители ужасно се бояха от него насаме. Монтес изрече с напълно лишен от всякаква заплаха глас:

— Радвам се, че най-накрая успя. Търпението ми беше на път да се изчерпи.

Никола се намръщи. Навярно продължаваха започнат в хола разговор и поради това не очакваше да се сдобие с кой знае колко информация. Обаче ако Монтес убиеше Батера, наблюдението си струваше. Адвокатът прояви забележително самообладание и отвърна:

— Уверявам ви, милорд, че не оставих нищо на случайността.

— Надявам се да не грешиш.

Монтес изрече това кротко и едва ли не боязливо, което означаваше, както Никола бе научил след множество наблюдения, че всеки момент щеше да изригне в опасен изблик на ярост.

Когато преди време Никола поставяше основите на организацията си, се наложи да освободи Кюзар и Ламан и много други, чието съдействие му бе необходимо, от предишните им служебни задължения към един, който се смяташе за некоронования крал на криминалния контингент в пълния с паплач квартал Крайречен. Този индивид не прояви никаква охота да се откаже от техните услуги и всичко завърши с куршум, пуснат в челото му от Никола. Мъжът бе убиец-рецидивист, изнудвач, сводник и маниак на тема най-различни сексуални извращения, които биха потресли дори Рейнар, но като злодей, той бе аматьор от най-долен ранг, сравнен с Рив Монтес.

Контът се беше изправил и беше излязъл иззад бюрото, за да застане на една крачка от Батера. Не каза нищо, но адвокатът премигна от внезапно стеклата се по челото му пот, след което изрече:

— Убеден съм, милорд.

Монтес се усмихна и потупа Батера по рамото, по начин, който би изглеждал приветлив и дружески на някой по-слабо информиран наблюдател. Единственото, което изрече бе:

— Надявам се убедеността ти да е подплатена.

Монтес излезе и остави вратата отворена. Батера стисна облекчено очи за миг и го последва.

Това бе последният попит от картината образ и сега сцената избледняваше и се връщаше към статичното си състояние на неподвижен прозорец към нечия чужда къща. Никола въздъхна и уморено прокара пръсти през косата си. Нищо особено. Е, не можем всеки ден да очакваме чудеса. На два пъти в миналото картината бе разкривала важни подробности от плановете на Конта. Монтес се движеше из финансовите и значимите капиталови среди на Виен и за постигането на целите си използваше подкупи, шантаж и още по-насилствени методи, но вършеше това толкова предпазливо, че реномето му все още не бе накърнено и все още го приемаха в двореца и във всички уважавани домове. Но не задълго, помисли си Никола, стиснал устни в ледена усмивка. Не за много дълго.

Той се изправи, протегна се, духна свещите и внимателно заключи вратата след себе си.

Докато отиваше към стълбището, на входната врата се почука. Той спря с ръка върху перилата. За почтени посетители беше твърде късно, а недотам почтените, но със законен бизнес посетители, никога не биха се появили тук. Сарасате се поколеба и го погледна, в очакване на инструкции. Крак се появи откъм аркадата в другото крило, затова Никола се облегна на носещата колона на стълбището, скръсти ръце и каза:

— Виж кой е, ако обичаш.

Икономът отвори тежката порта и някакъв мъж пристъпи във фоайето без да чака никаква покана. Беше кльощав, мършав и освен официалното си вечерно облекло носеше пелерина и екстравагантна шапка. Светлината от газеника над вратата придаваше зловещ вид на острите му черти и изпъкнали очи, но Никола знаеше, че при всички се получава така. Мъжът не обърна никакво внимание на Сарасате и се оглеждаше из хола сякаш се намираше на обществено място за развлечения. Никола се обади с раздразнение:

— Твърде късно е за нормални посетители, особено ако не ги познавам. Бихте ли излязъл оттам, откъдето влязохте?

Мъжът се втренчи в него и вместо това пристъпи още по-навътре.

— Ти ли си собственикът на тази къща?

Всеки би предположил като ме види тук по риза и с навити ръкави, помисли си Никола. Хрумна му, че е възможно този да е поредния любопитен нахалник; бяха минали години от смъртта на осиновителя му, но публичността на процеса все още привличаше разни типове с морбидни наклонности. Идваха и хора с по-конвенционален интерес спрямо работата на стария, но те като правило биваха по-вежливи и го посещаваха денем, обикновено с препоръчителни писма от задгранични университети. Външният вид на този посетител — мръсносивото шалче на врата, немитата коса, невчесаната черна брада, крещящата пелерина, която би изглеждала на място може би само като сценичен костюм на Барон Марш в представление на кралската опера по случай рождения ден на Кралицата — говореше, че той беше от първите упоменати особи.

— Аз съм собственикът — призна с досада Никола. — Защо? Това пречи ли ви да се разхождате из квартала?

— Ако си Никола Валярд, имам да свърша с теб една работа.

— Аа. И тя не може да почака до утре, така ли?

Никола завъртя кристалното украшение на върха на стълбищната колона, което бе сигнал за Сарасате да призове слугите с по-богат опит в справянето с неканени гости. Икономът затвори входната врата, превъртя ключа, пъхна го в джоба си и се оттегли. Крак също знаеше сигнала и безшумно влезе в стаята.

— Въпросът е много спешен и за двама ни.

Погледът на мъжа внезапно отскочи към горната част на стълбището и Никола видя, че там е застанала Мадлин.

Обгръщаше я великолепието на рокля от златист брокат и черната й коса беше разпусната. Тя слезе по стълбите бавно, театрално и величествено като тъмнокоса нимфа от романтичен пейзаж. Никола се усмихна наум. Родена актриса, Мадлин никога не устояваше на публичната изява.

Мъжът отново сведе поглед към Никола и каза:

— Искам да говоря с теб насаме.

— Никога с никого не говоря насаме.

Икономът се появи отново и Никола му махна небрежно.

— Сарасате, покани госта в предния салон. Не си давай труд да палиш камината, той няма да стои много.

Сарасате отведе неканения посетител и Мадлин спря Никола, хващайки го за ръкава. След което прошепна:

— Това е онзи, който тази вечер разговаря с Херцогинята.

— Помислих си, че има вероятност да е той, съдейки по описанието ти. — кимна Никола. — Може да те е познал. Той знаеше ли, че подслушваш?

— Нямаше как да разбере. Иначе щяха да разберат и другите. — Тя се поколеба и добави. — Поне така смятам.

Той й подаде ръка и двамата последваха госта в предния салон, който представляваше малка приемна встрани от хола.

Тъй като помещението играеше ролята на коридор към библиотеката, стените бяха покрити с лавици, приютили томове, които Никола намираше за не особено ценни. Някога хубавият килим сега беше стар и с протрити краища. В стаята имаше няколко безредно нахвърляни столове с високи облегалки, едно кресло и кръгла маса, която изпълняваше функцията и на бюро. Каменната камина беше студена и Никола изчака Сарасате да запали свещниците и да се оттегли. Крак ги последва и притвори вратата след иконома.

Посетителят застана в средата на стаята. Никола се отпусна в креслото и вдигна обутите си крака на масата. Мадлин се облегна грациозно на облегалката му и Никола каза:

— Какво желаете да обсъдим?

Мъжът изхлузи ръкавиците си. Ръцете му бяха бледи, но загрубели.

— Тази вечер си влязъл в подземията на Мондоло и си изнесъл оттам нещо. Любопитен съм за причината да го сториш.

Никола не си позволи да реагира на това твърдение, но кожата на гърба му настръхна. Усети, че Мадлин забива пръсти в облегалката, но не каза нищо. Крак беше приковал внимателен поглед в него и очакваше сигнала абсолютно хладнокръвно. Никола не сигнализира; искаше да разбере кой друг знае, че този човек е тук и, нещо по-важно, кой го беше изпратил. Каза:

— Сър, вие наистина ме изненадвате. Тази вечер аз бях на театър и мога да призова поне половин дузина свидетели в подкрепа на това твърдение.

— Нямам нищо общо с властите и не ми пука за никакви свидетели.

Мъжът пристъпи бавно напред и пламъкът на свещите освети по-голямата част от конското му лице. Сенките правеха страните му още по-вдлъбнати и караха странните му очи да потъват в дълбоките си кухини.

Колко подходящо за спиритист, помисли Никола, та той сам изглежда полумъртъв.

— Кой сте тогава?

— Името ми е Доктор Октав, но е по-важно кой си ти.

Мъжът положи шапката и бастуна си върху полираната повърхност на масата. Никола се зачуди дали е отказал на Сарасате да бъде освободен от тях или икономът просто не си беше дал този труд, стигайки до заключението, че неканеният гост няма да оживее чак толкова дълго, че да оцени подобаващо подобна нелюбезност. Октав се усмихна, разкривайки ужасно развалени зъби и каза:

— Ти си Никола Валярд, който навремето бе храненик на покойния Доктор Едуар Виляр, известният метафизик.

— Не беше метафизик, а учен. — поправи го любезно Никола, въздържайки се от всякаква нотка на досада.

Беше му хрумнало, че има вероятност това да е Себастиян Ронсард в някое от знайните си или незнайни превъплъщения, но сега отхвърли тази мисъл. Ронсард, както и всички други в Префектурата, го познаваха само като Донатиен, едно име без физиономия, което носеше отговорност за някои от най-дръзките престъпления в Ил-Риен, а вероятно и за множество други. Ако Ронсард бе дотолкова осведомен, че да задава на Донатиен въпроса дали не е Никола Валярд, той би го задал в някоя от тесните килии за разпити в подземията на виенската Префектура, а не в собствения салон на Никола. Между другото, маскировките на Ронсард се превъзнасяха от слуховете, разпространявани от драскачите в жълтите вестници, които така и не можеха да проумеят, че най-способният следовател на градската Префектура разрешава случаите си най-вече с умствен труд, а не с магия или други някакви странни номера. Никола размени дълбокомислен поглед с Мадлин преди да каже:

— Но според следователите на Короната, които го екзекутираха, Доктор Виляр бе и криминален престъпник. Това ли е причината да ме обвинявате в…

Октав го прекъсна.

— Криминален престъпник, който впоследствие бе реабилитиран…

— Посмъртно. Той може и да оценява разликата в отвъдния свят, но онези, които останахме на този, не съумяваме да го сторим.

Едуар бе екзекутиран за некромантия, въпреки че дори не бе магьосник. Съдът бе намерил експериментите му за опасна смесица от наука и магия, но не това бе причината, обрекла го на гибел. Дали това не беше някакъв нескопосан опит за шантаж, или мъжът се опитваше да играе същата пиеса като при Херцогинята, предлагайки Никола да му плати някаква безбожна сума, за да говори с Едуар Виляр? Абсурд. Ако Едуар искаше да общува от гроба, щеше да намери начин да го свърши сам. Никола не можеше да прецени колко този мъж си мислеше, че знае за него и за плановете му. Дали знаеше за Рейнар и останалите? Аматьор ли беше или професионалист?

Октав сбърчи устни с досада и отмести поглед и огледа съдържанието на стаята — подвързаните в кожа книги, матовите стъкла на лампите, пейзажа от Кадеран, който отчаяно се нуждаеше от почистване и Крак, неподвижен, сякаш дори не дишаше, подобен на наблюдаваща статуя.

Никола разпери ръце.

— Какво означава всичко това, Докторе? Обвинявате ли ме в нещо?

Усети как Мадлин се изправя нетърпеливо зад него. Знаеше, че тя не смята за нужно да дават на Октав шанс да се измъкне. Първо искам отговори. Като този какво е търсил в Двореца Мондоло, що за същество беше онова и дали го е изпратил той. Намирането на отговори бе втората движеща сила в живота на Никола.

— За скалъпени обвинения се полага наказателна отговорност.

Октав прояви нетърпение.

— Твърдя, че не аз, а ти си престъпникът, Валярд, и ти си влязъл тази вечер в подземията на Мондоло…

Никола беше свалил шалчето от врата си, за да занимава ръцете си с нещо и в момента демонстративно проявяваше по-голям интерес към вълнените му нишки, отколкото към посетителя.

— Аз твърдя, че вие, Доктор Октав, сте луд и нещо повече, дори да съм влизал в нечие подземие, това съвсем не е ваша работа.

Той вдигна поглед към тъмните леко нефелни очи на Октав и си помисли със спокойно презрение, аматьор.

— Твърдя също, че единственият начин да сте разбрали, е вие или вашият доносник също да сте били там. Предлагам ви внимателно да обмислите това, преди да решите да ми отправяте по-нататъшни обвинения.

Октав просто попита:

— Още ли е при теб апарата на Доктор Виляр? Поне някаква част от него тук ли е?

Никола почувства поредната хладна тръпка. Знае твърде много.

— Пак ви казвам, Докторе, проявявате любопитство в твърде нездравословни за вас мащаби. Предлагам да си отидете, докато все още имате тази възможност. Ако имате срещу мен някакво оплакване или подозрение, свързано с евентуалната ми престъпна дейност, можете да се отнесете до Префектурата и да досаждате на тях.

Октав се усмихна.

— Значи е тук.

Никола се изправи.

— Докторе, прекалихте…

Крак долови промяната в интонацията и пристъпи крачка напред. Октав посегна към бастуна, който все още лежеше на масата, сякаш искаше да си тръгне. Жестът изглеждаше напълно нормален; ако вече не беше нащрек, Никола надали щеше да види синята искрата на заклинанието, което пробяга по ръцете на Октав в момента, в който докосна бастуна.

Никола вече беше сграбчил ръба на тежката кръгла маса; той я вдигна и я преобърна с едно рязко усилие. Тя удари Октав и го отхвърли назад.

В стаята проблесна светлина, накъсана синя светлина мятаща се от стена на стена подобно на кълбовидна мълния. Октав се изправи тежко и отново насочи бастуна си право към Никола. Той почувства топлинна вълна и видя как по полираната повърхност на масата припуква магически огън и набира мощ за нова експлозия. Крак понечи да се нахвърли върху Октав, но Мадлин изкрещя:

— Назад!

Никола клекна и изстрелът гръмна зад него. Октав падна по гръб на килима и синкавата светлина присветна още веднъж, след което изчезна с рязък пукот.

Никола погледна към Мадлин. Тя пристъпи напред, с двойнозаряден револвер в протегнатата ръка, приковала намръщен поглед в мъртвото тяло. Той каза:

— чудех се какво още чакаш?

— Ти ми беше застанал на прицела, скъпи — каза разсеяно — я виж какво става тук.

Никола се извърна. Тялото на Октав се топеше и се превръщаше в прахообразно сиво вещество, което се стичаше по пода подобно на фин пясък от пясъчен часовник. Дрехите му спадаха, а субстанцията изтичаше от ръкавите, от яката и от крачолите на панталона и се събираше върху износения килим.

Вратата се отвори с гръм и трясък и накара Крак да подскочи и да посегне към пистолета си, но това бяха Сарасате и двамина прислужници, Девис и кочияшът, а зад тях се беше събрала цялата охрана на Колдкорт. Щом видяха трупа, възклицанията и въпросите им затихнаха и всички мълчаливо догледаха разиграващата се сцена.

Накрая не остана нищо, освен дрехите и сивкавият пясък. Никола и Крак понечиха да се приближат към тях, но Мадлин извика:

— Не ги докосвайте.

— Имаш ли представа какво е това? — попита я Никола.

Мадлин имаше известни познания в магията, но при нормални обстоятелства не обичаше да парадира с тях.

— Да, но не съвсем точно. — Тя повдигна внимателно полите на роклята си от пода и застана до него.

— Учила съм тези неща преди доста време. Но ми е известен принципът. Това е голем, изкуствено подобие, сътворено, за да изпълни определена задача и оживено от някакъв магически предмет… вероятно този бастун.

Бастунът лежеше до тялото. Крак го побутна предпазливо с върха на ботуша си, но не последва реакция.

— Трябва да увием цялата тази свинщина в килима, да го изнесем в задния двор и да го изгорим — продължи Мадлин.

— Ще го сторим — увери я Никола — след като вземем проба и претърсим джобовете му. Сарасате, прати, ако обичаш, някой да ми донесе работните ръкавици. Онези от дебелата кожа.

— Никола, скъпи, — изрече намръщено Мадлин — Не казах, че е опасно, само защото ми е приятно да слушам собствения си глас.

— Обещавам ти много да внимавам, но тъй като вече не мога да задавам въпроси на посетителя си, това е единственият начин да разбера кой го е изпратил.

Мадлин нямаше вид на убедена. Тя добави:

— Между другото, ако който го е изпратил, без значение кой, е имал поне капка мозък, в джобовете не трябва да има нищо.

Беше права, но Никола никога не пренебрегваше възможността противникът да е сгрешил. И най-добрите грешаха; номерът беше да си подготвен, когато това се случеше. Сарасате донесе ръкавиците и Никола методично претърси дрехите, но не откри нищо, освен една втъкната във вътрешния джоб на тъмното сако измачкана и сгъната на няколко ката покана за бала на Херцогиня Мондоло. Той измърмори по-скоро на себе си, отколкото на останалите:

— Може и да е фалшификат, но в момента спиритизмът е доста популярен, така че е възможно да са го поканили от чисто любопитство.

Отговорът щеше да дойде след обстойно сравнение с поканата на Мадлин.

Тя седеше в креслото с подвити под полите на роклята крака. Слугите се бяха разпръснали да дирят из имението други евентуални нашественици и да подготвят клада за килима и късния посетител. Единствено Крак стоеше отзад и наблюдаваше с тревога.

— Той не дойде с карета, нали? — попита внезапно Мадлин — Как тогава ни е проследил?

— Очевидно не е дошъл с карета.

Никола кимна и Крак помръдна сконфузено и обясни:

— Девис го видял да идва насам по улицата, когато се е прибирал от конюшните.

— Значи някой предварително го е оставил тук и е чакал, докато ни е видял, че се прибираме — каза тя замислено — чудя се, дали тази вечер на бала е бил Октав или това нещо? Не, не може. Щяха да го засекат или пазителят или фамулусът на вратата. Това нещо има покана, но вероятно истинският Октав е дал връхните си дрехи на съществото и е забравил да я извади.

— Правилно.

Никола взе проба от сивия прах и я сипа внимателно в една стъкленица. Крак се приближи и му помогна да пристегне запушалката с парче връв.

— Утре като отидем при Арисилд, ще вземем това и ще видим какво ще ни каже.

— Ако изобщо може да каже нещо — Мадлин уморено прокара пръсти по лицето си. — Няма никаква гаранция в какво състояние ще е.

Никола подпря ръце на коленете си. Гърбът го болеше, а и нощта се бе оказала твърде дълга.

— Все нещо ще ни каже. Някой проявява към нас интерес от обезпокояващ характер.

Той взе стъкленицата от Крак и я сложи на масата. В светлината на свещите материята приличаше повече на диамантен прах, отколкото на пепел, но излъчваше синята магическа светлина на Октав.

— Наистина обезпокояващ.