Смъртта на Некроманта

ДЕВЕТНАДЕСЕТ

Никола прочете телеграмата за пореден път без да вярва на очите си, след което я смачка на топка. За известно време борбата с яростта погълна цялата му концентрация, след което можа да се обърне към Рейнар и да процеди през зъби:

— Информират ме, че всички бележки, които изпращам, няма да бъдат предавани на Капитан Жияр.

Рейнар го изгледа смаяно:

— Фалие?

Никола обмисли тази вероятност и поклати глава. Придворният Магьосник не би могъл да попречи на частната кореспонденция в двореца. Не, това беше във възможностите на Префектурата.

— Албие. Той си мисли, че се опитвам да му подкопавам авторитета в полза на Ронсард. Вероятно е дал заповеди за блокиране на бележките и от Ронсард и Хал.

Никой в Префектурата не знаеше, че двамата мъже са били в разрушения апартамент на Кръстовището на Учените. Никола беше изпратил посланието си от телеграфната станция на „Цветна“ и след това се беше върнал заедно с останалите в апартамента на „Панцан“ и беше намерил апартамента студен и празен, а огънят беше изгаснал, защото никой не го беше поддържал. Крак го нямаше никакъв, точно както се страхуваше. Никола беше изпратил Ламан да провери в склада, като последна надежда, но знаеше, че Крак и последвал Ронсард и Хал към апартамента на Арисилд.

Хвърли телеграмата в огъня. Мадлин седеше на дивана до прозореца, подвила крака под себе си. Тя вдигна глава и го удостои с мрачен и нетрепващ поглед, но не каза нищо. Кюзар угрижено сновеше из стаята.

— Но Албие е честен, или поне достатъчно честен за тази цел. — каза Рейнар с дълбокомислено изражение. — Можем да отидем при него и да му обясним, да поискаме помощ.

При тази мисъл Никола направи гримаса, но колкото и да не му харесваше идеята да отправят зов за помощ към Албие, това бе най-бързият начин да получат съдействието на Капитан Жияр.

— Мадлин ще отиде при Албие.

Той се поколеба, защото не искаше да замесва Рейнар във всичко това. Вече беше загубил достатъчно хора заради този магьосник. Но не мога да ида сам.

— Аз и ти отиваме да търсим другите.

Рейнар го изгледа.

— Знаеш ли къде са ги отвели?

— Само предполагам.

Никола взе захвърлената на един стол папка с карти и извади онази, която му трябваше. Разгъна я на масата.

— Това е ключът. Каналът на улица „Монд“

— Той се крие в канала, така ли? — попита Кюзар и се приближи да погледне с явно недоверие.

— През последните няколко дни сифонът на канализацията на „Монд“ непрекъснато се запушва с кости. човешки кости. — обясни Никола. Като видя физиономиите им, поясни — Не, не е онова, което си мислите. Тези кости са много стари, вижда се дори без специално изследване. Затова каналджиите не са вдигнали тревога.

— По-добре почни отначало. — каза Рейнар и сподели с Кюзар поглед пълен със съмнение.

— От собствен опит знам колко е трудно да се намери в този град надеждно и сигурно място, където да се скриеш, — изрече търпеливо Никола — Като вземаме предвид, че първият път нашият магьосник избра Валент Хаус, намирам за малко вероятно да е направил опит да закупи или да се сдобие със собственост, а и Префектурата би разследвала всички възможни празни сгради. Затова, преди да разширя търсенето отвъд стените на града, искам да погледна дали не се е покрил под земята.

— Изпратеното. Ишам каза, че може да е било труп на отдавна мъртъв таласъм, който е бил погребан някъде, нали? — Рейнар забарабани замислено по картата. — Катакомба?

— Точно така. След като говорих с каналджиите и прегледах картите от Обществените Работи, ми стана ясно, че някоя от катакомбите и била почистена и костите са били изхвърлени в канализацията някъде малко над „Монд“, където са задръстили сифона.

— Ами ако някъде е станало срутване и костите са били отмити от катакомбата по естествен път?

— Нивото в канализацията щеше да падне, защото скоро не е валяло. — Никола се поколеба. Цялата схема бе изтъкана от предположения, но той все пак смяташе, че предположенията му са обосновани.

— Това е само теория. Но аз доста размишлявах над нея и тя е най-вероятната възможна.

Рейнар го изгледа замислено.

— Откога го знаеш ?

Никола погледна към Мадлин, но тя изобщо не реагира, макар че го наблюдаваше съсредоточено.

— Откакто видях картите, които получих от един чиновник при Префекта на Обществените Работи миналата нощ, преди да се срещнем с теб. Исках да се уверя, че на това място съществува катакомба, за да е възможно онова, което се е случило. През отминалите десетилетия е имало толкова много ново строителство, че първоначалните катакомби, до които все още може да се стигне, се намират много надълбоко.

Рейнар кимаше. Под катедралите все още имаше катакомби, които се използваха, както и други в по-старите части на Виен, които от време на време биваха отваряни за посещения.

— Но това навярно е катакомба, за която е знаел само нашият магьосник? Точно така както знае всичко друго, предполагам.

Никола кимна разсеяно.

— Щом разберем, че това със сигурност е леговището на магьосника, можем да се върнем и да насочим към точното местоположение Фалие, Жияр и техните хора. — Той погледна към Кюзар. — Ще ми трябват разни работи от склада.

Кюзар кимна и въздъхна примирено.

— Канали, вампири. Радвам се, че съм стар.

— Дай да изясним едно нещо, — каза Рейнар — Идеята е да намерим магьосника, за да се разправят с него Фалие и другите ресурси под командването на двореца, а не ние самите.

— Точно така. Ситуацията не налага самоубийство. — каза Никола с иронично вдигната вежда. — Но ако се окажем притиснати, няма да е толкова страшно. В края на краищата, аз съм роднина на човека, който е убил магьосника Урбан Грандие.

— Доколкото отбирам от история, Алсен го е застрелял в гръб, отдалеч. — отвърна раздразнено Рейнар и скръсти ръце.

— Точно така смятам да постъпя и аз.

— Хм. — Рейнар поглади мустак и изрече замислено — Как трябва да се облече човек за канализацията?

Никола понечи да отговори, но Мадлин се изправи внезапно и каза:

— Никола, аз идвам с теб, а не Рейнар.

И двамата се обърнаха и се вторачиха в нея.

Тя изглежда си даде сметка, че най-малкото трябва да обясни мнението си.

— Причините са много. Първата е, понеже знаем, че сферата на Едуар работи за мен, и не знаем дали би работила за някой друг, а няма време да се проведе подходящ тест. Сигурна съм, че в каналите все още има вампири.

Тя млъкна, сякаш, за да им позволи да я прекъснат дотук, но Никола не изричаше нито дума. Никой никога не му беше говорил с такъв тон без поне да е държал насочен срещу него пистолет и той осъзна, че е очарован против волята си. Зачуди се дали тя ще спомене Мадел.

След интервала на любезно мълчание, Мадлин продължи без да даде вид, че мълчанието я е объркало.

— Мога да заплашвам, мога да се разкрещя. Мога да тръгна след теб или да те забавя, ако се опиташ да ме спреш. Но няма да направя нито едно от тези неща. Просто идвам с теб.

Никола изчака, но тя явно беше приключила. Той се прокашля.

— Това означава, че Рейнар ще трябва да направи опит да се свърже с Албие и Капитан Жияр.

Тя стисна устни. Със сигурност й беше известно, че Рейнар се познаваше с Жияр от времената си на офицер от кавалерията и Никола си призна чистосърдечно, че това беше удар под кръста. Тя изрече сухо:

— Не мисля, че Рейнар е с толкова крехка чувствителност колкото ти.

Рейнар и Никола се спогледаха отново. Знам, че току-що засегна и двама ни, но не разбрах как, помисли си Никола. Каза:

— Ти едва не припадна от вонята, когато излязохме от затвора през канализацията.

Даваше си сметка, че тонът му е обвиняващ. И безрезултатен.

— Ти си повърнал като си видял касапницата във Валент Хаус, — не му остана длъжна тя — Бих казала, че резултатът е равен.

Никола пое дълбоко въздух, за да се успокои, след това погледна Рейнар, който побърза да каже:

— Решението си е твое. Аз не съм буфер.

Проблемът беше в това, че тя беше права за сферата. Когато откриеха скривалището на магьосника, със сигурност щяха да ги подгонят; точно тук се криеше разликата между това да се измъкнат живи или да загинат храбро. Никола не бе почитател на идеята да умре като герой, било сам, било в компания.

— Губим време. — каза тихо Мадлин.

— Първо има едно нещо, което искам да ви кажа на вас двамата.

Никола бавно сгъна картата. Без значение кой от двамата щеше да дойде, той искаше да знаят с какво може да се сблъскат.

— Аз не мисля, че този магьосник е човек, който се прави пред себе си и пред целия свят на Констан Макоб.

Мадлин се намръщи. Рейнар изглеждаше объркан. Той каза:

— Но аз мислех, че това бе заключение, на което ни наведе всичко, което открихме.

— Така е, — увери го Никола — Но аз смятам, че той в действителност е Констан Макоб.

Настъпи тишина, след което Рейнар каза:

— Той е Макоб, но не телом, това ли имаш предвид?

Кюзар изстена и покри лицето си.

— Не телом, — съгласи се Никола — Вече не.

— Искаш да кажеш, че уредът на Едуар го е върнал към живот ли? — попита Мадлин. Тя поклати невярващо глава.

— Много хубаво. След тази история може да ни потрябва и на нас. — измърмори Кюзар.

— Не, не мисля, че го е сторил уредът на Едуар. Или поне, не още.

Докато тези думи утихваха, настъпи неловко мълчание.

— Мисля, че Октав е общувал с Макоб преди да се сдобие със сферата и записките на Едуар от Иламирес Роан. Мисля, че Октав се е свързал с Макоб или Макоб се е свързал с него по време на някой от ранните му опити в спиритизма. Макоб е използвал магията си, за да открива разни работи в полза на Октав. В крайна сметка, некромантията се занимава основно със скрити неща и откриване на тайни. Едно от нещата, които Макоб е открил за Октав е било, че Иламирес Роан все още притежава една от сферите на Едуар. Октав изнудил Роан да му я даде и навярно след това я е използвал, за да заздрави връзката на Макоб със света на живите. — Никола се отдръпна от масата — Макоб несъмнено има план как да направи тази връзка непрекъсваема, да се върне отново към живот. За да го стори, очевидно е имал нужда да изнесе тялото си или онова, което е било останало от него, от онази стая, която е била на Вентарин Хаус. Изпратил Октав да се свърже с Херцогиня Мондоло, но нямал особено доверие на съдружника си. Все пак, Октав имал интерес бизнесът със сеансите и откриването на скрити съкровища да продължи колкото се може по-дълго. Макоб трябва да е разбрал, че Октав изобщо няма да му помогне. Затова изпратил вампирите, които направил с помощта на некромантия, и те намерили и откраднали тялото му. Но Макоб сигурно да се е стреснал от това, че пристигнахме в подземията на Мондоло едва ли не навреме, за да станем свидетели на отмъкването на тялото, поради което изпрати голема на Октав, за да пита какви са били мотивите ми. Било го е страх, че съм разбрал, че Октав използва сфера на Едуар. — Той поклати глава — Не, не е искал Октав да разбере какво му е нужно наистина, не и на този етап. Като е помагал на Октав в измамите със спиритизма, той просто се е забавлявал. Мисля, че Октав е заподозрял истината чак в нощта след сеанса в Габрил Хаус. Искал е да каже на Макоб, че някой е проследил каретата му и затова е отишъл във Валент Хаус без предупреждение. Може би дотогава не е имал истинска представа до каква степен Макоб се е върнал към старата си практика. Знам само, че когато на следващата вечер се срещнах с Октав в Лусод, той беше много уплашен.

— Но Макоб си е взел тялото преди доста дни, — каза Мадлин и махна отчаяно с ръка. — Не може само то да му е трябвало.

— Не, има още някакъв липсващ елемент. Нещо, което понастоящем е във двореца.

— В двореца ли? — попита намръщено Рейнар — Какво общо… чакай, ти каза, че Фонтенон Хаус била в обсега на пазителите на двореца. Значи Макоб е искал Октав да проведе там сеанс и така Макоб е щял да бъде пропуснат от пазителите, а оттам и в двореца?

— Изложих същото подозрение пред Капитан Жияр, — съгласи се Никола — Но то не се доказа.

— Но какво търси Макоб там?

Никола вдигна рамене.

— Нямам никакво понятие. Дворецът е дом на магьосници от столетия. Може да е всичко. Може да е нещо, което никой не знае, че е там. Никой, освен Макоб. — Той погледна към Мадлин — Още ли искаш да дойдеш?

— Не трябваше да го формулираш като предизвикателство. — каза хладно тя.

Рейнар вече беше тръгнал към Префектурата и с повече късмет, към Лорд Албие. Ако не успееше да убеди Албие в спешността на посещението си и ако избегнеше участта да бъде хвърлен в някоя от килиите на Префектурата, можеше да се опита да получи аудиенция направо от Жияр. Никола трябваше да признае, че Рейнар щеше да се справи далеч по-умело от Мадлин с магарешката упоритост и тъпота на Албие без да раздразни военния до такава степен, че онзи да го арестува.

След извършените набързо приготовления, Кюзар ги откара с каруцата си до входа на канализацията, от който Никола искаше да започне. Той се намираше на една тиха улица със сгради от апартаменти, в които през деня нямаше много хора, с широки тротоари и обилно озеленяване, което предпазваше от погледите на минувачите. Освен това беше съвсем близо до сифона на улица „Монд“.

Каруцата бе паркирана така, че да закрива отвора на шахтата и Никола провери водонепроницаемата торба, която бе подготвил набързо, след като стоически изтърпя плахия разпит на Кюзар дали е взел достатъчно свещи и кибрит.

Мадлин стоеше наблизо, пъхнала под мишница увитата в торба сфера. Изглеждаше по-нетърпелива да започва от всички останали.

Кюзар проследи погледа му и измърмори.

— Пази там мадам. И намери Крак. Не знаех, че толкова съм се привързал към това кръвожадно копеле.

— Ще го намеря, — отвърна му Никола — И не се притеснявай; ако всичко върви добре, няма да сме в кой знае каква опасност.

— Не го казвай, — настоя Кюзар — Предизвикваш съдбата.

Отместиха тежкия метален капак и Никола слезе пръв, за да запали лампата, докато все още се виждаше нещо на светлината от отвора. Мадлин слезе след него и махна на Кюзар да постави капака на мястото му.

Когато очите им привикнаха към тъмнината, Никола видя, че това е една от най-новите галерии. Фенерът им освети високи тухлени стени и широк канал с тъмна течаща вода. Издатината за ходене беше чиста и почти суха и неприятната миризма беше съвсем слаба.

Отпушващата лодка беше завързана към халка на издатината и течението я поклащаше. Тя беше малка, отзад имаше метални плоскости за да се издига или накланя и така да контролира водния поток около себе си, а в предната част имаше метален екран с отвори, за да отпушва каналите. Тази лодка беше за проверки и екранът и беше махнат, за да се придвижва по-бързо. Никола беше подкупил един от каналджиите, с които се беше запознал напоследък и той му я беше осигурил, а обяснението, че е следовател, който има за задача да открие информация, която можело да се окаже пагубна за Префекта на Обществените работи, бе осигурило ентусиазирано съдействие.

Той я задържа, за да може Мадлин да се качи отпред и незабавно да разопакова сферата.

— Има ли нещо? — попита я.

— Не, — тя поклати глава и се вгледа внимателно в сферата. — Нито мърда, нито е топла.

Докато вземаше греблото, оставено на широката издатина и стъпваше в лодката зад нея, отбеляза, че тя не беше задала въпроса „Ами ако грешиш?“ Ако греша, приятелите ни са мъртви и ние си губим тук времето. Но не смяташе, че греши.

Освен това, имаше много повече причини за притеснение, ако не грешеше.

Развърза въжето, което придържаше лодката към издатината и подпря краката си, когато течението понесе напред малкия плавателен съд.

— Хо, — отбеляза Мадлин, изненадана от скоростта. — Не знам в какво се забъркваме, но поне ще стане бързо.

— Не става ли винаги така? — попита Никола с безгрижен тон.

Изпита облекчение, че тя вече прилича повече на себе си, след което се наруга наум, че си позволява това да го разсейва. Знаеше, че тя го обвинява за смъртта на Мадел и то с право; ако не беше той, старицата все още щеше да живее като мирна пенсионерка в околностите на Лодун. Но сега не можеше да стори нищо по този въпрос. След няколко фалстарта успя с помощта на греблото да насочи лодката към изхода на галерията и оттам към главния канал.

Лодката се плъзна в един канал, който беше само малко по-широк от металните плоскости монтирани на гърба й. Скоростта им се увеличи малко, но нямаше нужда от насочване, затова Никола остави греблото на дъното и седна на тесния парапет на кърмата. Тук таванът беше доста по-висок, а издатините за ходене по-тесни, светлината на лампата се отразяваше в тръбите на сводестия покрив. Силно напомняше канала, в който бяха влезли откъм затвора, но беше далеч по-чист от него. Никола знаеше, че това ще се промени когато стигнат до по-старите участъци.

Лодката бързо ги носеше надолу по канала под улица „Пискар“, където минаха през друга галерия с висок таван и излязоха на улица „Ореан“. Стените ставаха все по-тъмни и слузести, миризмата на водата все по-противна и лодката им се натъкваше на твърди предмети, които Никола предпочиташе да не оглежда отблизо. Мадлин бръкна в торбата за тъмните кърпи, които беше взел Никола и всеки от тях си я завърза около носа и устата. Кърпите бяха напоени със силен парсийски парфюм; ароматът беше тежък, но достойно се справяше с вонята на канализацията.

Всички нови канали бяха дълги и прави, добре поддържани с течение, контролирано от сифони и галерии, но дори тези широки тунели можеха за бъдат опасни. Имаха късмет, че напоследък не беше валяло много; понякога внезапните течения, предизвикани от поройни дъждове давеха каналджии. По-старата канализация, започната от раждането на града и променяна в течение на стотици години беше още по-труднопроходима. Никола каза:

— Вече сме близо.

„Ореан“ пресичаше „Монд“ точно при сифона.

Полюшващата се вода не издаваше почти никакъв звук и Никола ясно дочу гласове отекващи нататък в тунела.

— Лампата. — прошепна припряно.

Мадлин побърза да спусне екрана и да сложи лампата на дъното на лодката. Никола забави движението като пристъпи към предната част на лодката и заби греблото с плоската му част в тинята на дъното на канала.

Носеха се към края на канала, откъдето през един свод се влизаше в колектора близо до сифона. Никола видя отпред проблясъка на лампа и чу гласове. Сигурно някакви хора проверяваха сифона, застанали на издатината над него. Той подаде греблото на Мадлин, която го пое след кратко опипване в мрака. Никола се изправи и приклекна в посока обратна на движението. Докато приближаваха към свода, видя светлината, която разкриваше кръглата стена на високо помещение и лек бриз раздвижи застоялия въздух в тунела. Вдигна ръце и след секунди усети как хлъзгавият камък на свода удря ръцете му. Хвана се за ръба му и лодката се люшна напред като едва не го събори. Мадлин се надигна и заби по-дълбоко греблото в тинята на дъното. Лодката спря, водата гъргореше, докато се стичаше покрай нея.

Опитващ се да запази равновесие, Никола се учуди че изобщо успяха да я спрат. Сифонът на „Монд“ сигурно пак се беше задръстил и нивото спадаше.

Мъжете на платформата в съседната галерия обсъждаха проблем на дренажа. По стената срещу свода играеха сенки от лампите им и Никола долови думите „нанос“, „задръстване“ и „динамит“. Надяваше се, че последното е израз на нечие раздразнение, а не нещо за което трябваше да се тревожат непосредствено. чу как Мадлин изпъшка от усилието и лодката помръдна, докато тя се опитваше да задържи греблото.

Гласовете заглъхнаха и светлината се отдалечи. Никола изчака още малко и прошепна.

— Всичко е наред.

Мадлин повдигна греблото и пое облекчено въздух, а той се пусна от свода и сграбчи бортовете на лодката, за да запази равновесие. Навлязоха в колектора, като Мадлин използваше греблото, за го приближат с широк заход.

Без лапата имаха чувството, че се намират в просторна тъмна шахта, отекваща и потънала в тишина, ако не се броеше плискането на водата и далечното шуртене откъм другите тунели. Никола намери лампата на дъното и отново вдигна екрана.

Светлината разкри високите стени на колектора и пасажите покрай ръбовете му. От белезите по стените Никола разбра, че нормалното ниво на водата е с няколко метра по-високо. В другия край на колектора, на една широка каменна платформа излизаше краят на сифона, дълга тръба, която преливаше вода от единия край на канализационната система към другия. От него се виждаше само една дупка зееща в платформата, обградена с предпазна желязна решетка. Над шахтата висеше на подпори нещо прилично на горната част на кръгла пещера. Всъщност, това беше поставката за дървеното кълбо, с което почистваха сифона от твърди отпадъци. Никола взе греблото от Мадлин и насочи лодката така, че да се бутне в каменната основа на платформата. От тръбата лъхаше студен и зловонен въздух, който накара Никола да потрепери, макар че беше облечен в балтон. Повърхността около нея беше покрита с вонящи купчини тиня и пясък. Никола се подпря на греблото, за да задържи лодката на едно място, взе едната от купчините и почисти тинята. Подаде я на Мадлин, която се наведе, за да разгледа предмета отблизо на светлината на лампата. Трябваше да го счупи и да погледне вътрешността му, за да се увери какво беше това.

— Да, кост, — каза тихо. — Стара и на петна, но е трошлива, сякаш не е преседяла дълго във водата.

Никола се отблъсна с греблото и поведе лодката към изхода и към следващия канал.

Бяха стигнали до старите тунели и вонята щеше да е задушаваща, ако не бяха кърпите, напоени с парсийски парфюм. Лампата улавяше леко раздвижване по набитите с мръсотия пасажи, когато по тях претичваха плъхове и от време на време някой цопваше във водата, или когато някой паяк или стоножка падаше от сводестия таван в потока. Сферата все така спеше в ръцете на Мадлин и Никола не знаеше дали да се успокоява или да се обезсърчава. Не разполагаха нито с време, нито с начин да проверят обхвата на действието й, но той смяташе, че досега щеше да е регистрирала нещо, ако некромантът бе тук долу. Но ако ни нападне вампир, както сме в тази лодка като в капан, ще стане лошо, напомни си мрачно.

Накрая, там докъдето стигаше светлината, се появи свод затворен с ръждясала решетка.

— Ето го. — каза Никола и заора с греблото по дъното, за да забави лодката. — Оттук нататък сме пеша.

Мадлин се хвана за каменния ръб на пасажа и му помогна да приближи лодката до него.

— Мога да изимитирам задоволство, но смятам да го оставя за момента, когато се сблъскаме с нещо наистина ужасно.

— Значи няма да чакаш много, — отвърна й Никола. И той не очакваше с нетърпение тази част от пътешествието. — Това е Големият Канал. Не е дрениран от шестстотин години.

Мадлин измърмори нещо на себе си, но се въздържа от коментар.

Никола привърза лодката към един от металните пръстени, забити в камъка точно за тази цел и се качи на пасажа, за да огледа решетката. Имаше ключалка, за която Префектът на Обществените Работи сигурно притежаваше ключ, но беше ужасно ръждясала. Той извади от торбата касоразбиваческия лост и започна да отделя решетката от камъка в най-слабите й точки.

Както се бяха разбрали преди това, Мадлин не предложи помощта си, но стоеше до него с лампата и сферата и наблюдаваше. Вампирите не можеше да вилнеят в по-новите канали и каналджиите да не ги видят. Но Никола знаеше, че каналджии непрекъснато умират, от падания, от отровни изпарения, които се натрупваха в по-слабо използваните тунели, от внезапно придошла дъждовна вода; ако в последните месеци бяха загинали повече каналджии, това щеше да се отдаде на лош късмет и никой нямаше да си помисли да потърси друга причина.

Решетката се отделяше от камъка на парчета и Никола скоро направи достатъчно широк отвор, за да могат да се промъкнат вътре. Преметна сака през рамо, взе лампата от Мадлин и се промуши през счупения метал. Изчака Мадлин да го последва от другата страна и вдигна лампата, за да освети тунела отпред.

Таванът беше по-нисък, а пасажът по-тесен. Зидарията беше изронена и пропукана, или покрита с пластове тиня и окичена със странно оформени туфи от гъби. Призрачният лишей сред другата растителност хвърляше отблясъци на светлината на лампата.

Мадлин се промуши през отвора след него като притискаше шапката на главата си и държеше здраво сферата под мишница.

— Има ли нещо? — попита я Никола.

Тя вдигна метала до бузата си, за да се увери, след което поклати глава.

— Нищичко. Но наоколо има много тръбопроводи, нали? Може би те я объркват.

— Защо трябва да я объркват? — Никола я улови, че говори за сферата като за живо същество, както говореха повечето магьосници за Великите Заклинания. Зачуди се дали беше усвоила този навик от Мадел.

— Причината е сложна и има нещо общо с естествените науки — откъде да знам? Но тя е толкова лека, че не може да не е направена от нещо друго, освен от мед или бронз или други метали, които не тежат почти нищо. Желязото има магически свойства; може би влиза във взаимодействие със сферата.

— Може би, — каза неохотно. Може би имаше истина в думите й. — Съвсем ще ни подхожда на късмета да сме довлекли това проклето нещо чак тук долу, сигурни, че ще ни защити и тогава да открием, че не работи.

Той впери поглед в тесния пасаж и внимателно тръгна напред.

— Но работеше в другия канал. — отбеляза Мадлин и го последва.

— Сега сме много надълбоко.

Обаче този бе един от най-старите канали под Виен, за който някой знаеше. В миналото таласъмите са били далеч по-зловредни. Ами ако беше пропит са някаква отдавна забравена магическа защита, която да пречи на уреда на Едуар? Ами ако старите кости, които задръстваха сифона бяха попаднали във водата като естествено явление и сега двамата с Мадлин бяха тръгнали в напълно погрешна посока? Ами ако, ами ако, ами ако, помисли Никола, разочарован от себе си. Защо тогава просто не се предадем, по дяволите?

Защото знаеше, че е прав.

— Щеше ли да дойдеш тук долу с мен, ако смяташе, че греша? — попита тай Мадлин от чисто извратено любопитство.

Тя изсумтя възмутена от идиотския въпрос.

— Разбира се, че не. За каква ме мислиш?

На места каналите бяха почти запушени от воняща тиня и когато дълги участъци от пасажите се превръщаха в купчини камънак, трябваше да газят в тинята. Никола беше доволен, че взе и за двама им гумени ботуши до над коляното и че ръкавиците им бяха дебели.

От двете страни излизаха разклонения и Никола използва компас, за да определи първите два завоя, които трябваше да направят, но след това сводовете отгоре станаха още по-напукани и разнебитени и се натъкнаха на множество препречени или затрупани галерии, които не бяха отбелязани на картата. След като погрешка бяха навлезли в един от тези блокирани тунели, Никола спря, изруга и погледна картата.

— Трябва да сме наблизо, почти съвсем наблизо. — измърмори, коленичил на една относително суха скала, докато Мадлин стоеше до него с лампата.

— Някъде сме. — каза тя изведнъж — Погледни.

Той вдигна глава. В стената на тунела имаше вдлъбнатина. Никола я беше помислил за частично свличане, но по-близкият оглед му показа, че очертанията бяха прекалено правилни. Той се изправи и видя онова, което беше привлякло вниманието на Мадлин. На стената бяха монтирани вериги, страшно ръждясали, но напълно видими. Той пристъпи по-близо и осъзна, че не са били останки от някакъв способ за вдигане и смъкване на шлюзовете от древна дренажна система; това бяха окови. Огледа наоколо, но всякакви други улики бяха скрити под дългогодишна мръсотия.

— Това е било килия. Прокарали са канала право през нея.

Мадлин вдигна лампата и примижа в посока на отсрещната стена на тунела. И на онази стена имаше вдлъбнатини с правилна форма.

— Обзалагам се, че това е друга килия. И онова. На картата няма ли някакъв стар затвор?

— Не, но… — той се обърна бавно в кръг представяйки си нагледно картата и улиците отгоре. — Намираме се под улица „Дайн“, значи това може да е част от старата лудница. Била е съборена преди двеста години.

Нея вече я нямаше на картите, но там я нямаше и катакомбата, която търсеха.

— Никола, — прошепна внезапно Мадлин.

Той се огледа и видя, че тя е приковала поглед в сферата. Той се приближи и взе лампата, за да може тя да я хване с две ръце.

— Близо, по близо. — Веждите й се свъсиха, след което поклати глава. — Не, утихва, сякаш — сега спря. — Тя вдигна глава и огледа замислено стените наоколо. — Сякаш по съседния тунел мина нещо, което тя не хареса.

Никола кимна на себе си. Това разсейваше всички съмнения относно обсега на действие на сферата.

— Оттук.

Върнаха се обратно до последното разклонение и Никола се поколеба, защото си спомни, че улица „Монд“ вървеше приблизително на от изток на запад и би стигнала до лудницата, ако старата постройка все още е била там, когато е била прокарана далеч по-младата улица, под ъгъл. Беше му трудно да си го представи нагледно и не искаше отново да разглежда картата; каналите вървяха успоредно на улиците, които обслужваха, но той не искаше да си представи тези улици, а тесните едва проходими улички и алеи, които сегашните са заменили.

— Трябва да е тук. Катакомбата трябва да е била зад лудницата.

Той вдигна лампата и огледа слузестата и гъбясала повърхност на стената на тунела.

Мадлин пипна с пръст в ръкавица камъка под колонията от гъби.

— Под тази гадост може да има какви ли не дупки или врати — каза тя замислено — Знаем ли от коя страна на тунела е?

Никола поклати глава. Строителите можеше да са прокарали тунела право през катакомбата така, както го бяха прокарали през килиите под старата лудница.

— Ти провери тази страна, аз ще видя другата.

Никола задържа лампата, понеже в нея беше сферата и макар този тунел да не беше широк, светлината беше недостатъчна и се наложи да търсят основно пипнешком. Бяха изминали опипом може би шест-седем метра, когато ръката на Никола хлътна. Усети как повърхността на стената поддава и разбра, че не беше камък, а прогнило дърво. Опита се да извади ръката си, но усети, че нещо го дърпа за ръкава. Трескаво отмести назад цялата си тежест, защото си помисли, че нещо го е хванало, но ръката му се освободи толкова лесно, че той седна на пасажа. Ръкавът на палтото му беше съдран и докато се изправяше, осъзна, че сигурно се беше закачил в металната рамка, която все още крепеше на мястото й прогнилата дървения. Идиот, помисли си. Но в този момент най-неприемливото нещо щеше да бъде някой вампир да му откъсне крайник.

— Добре ли си? — попита настойчиво Мадлин, докато прекосяваше калта в канала на път към него.

— Да, просто се стреснах.

Той й подаде ръка, за да се качи на пасажа. Поколеба се за миг както държеше облечената й в ръкавица ръка и я гледаше. Ботушите, панталонът и полите на палтото й бяха покрити с неизразима мръсотия и ниско нахлупената шапка и с кърпата увита около носа и устата изглеждаше като осквернител на гробове. Знаеше, че самият той изглежда още по-зле. Каза:

— Ако вампирите се ориентират по миризмата, значи имаме късмет.

— Хм. — Тя измъкна ръката си от неговата и хвана сферата с две ръце. — Отново трепти.

— Значи сме на прав път. — каза Никола и се обърна към вратата. Беше останала голяма част от нея. Беше ниска, само около метър и половина, разпаднала се до състояние на клечки за зъби и поддържана само от ръждясалата метална рамка. Никола разшири дупката, която бе направил без да иска, след което надникнаха от другата страна и видяха тесен тунел, с подгизнали от влагата стени.

Разшириха отвора достатъчно, за да могат да минат от другата страна и тръгнаха по тунела. След като изчегърта дебелия слой мръсотия на една от стените, Никола видя, че беше построена от големи дялани камъни. Таванът изглеждаше от естествена скала и тесният коридор беше прокопан през нея.

— Мислиш ли, че това е участък от онзи назъбен парапет? — прошепна Мадлин — Не прилича на канализация.

— Да, мисля, че това е последното, което е останало от най-ниската галерия и сега се намираме в тунела, който първоначално е водел към онези килии.

— Тази сфера направо ще се разпадне. — каза тя притеснено.

— Значи сме близо.

— Никола, — сега звучеше раздразнено — Този непукизъм започва да ми писва.

— Може би предпочиташ да треперя истерично?

— Ако успееш да се накараш да изразиш едно толкова искрено и неподправено чувство като истерия, то… — Тя млъкна и го хвана за ръкава на палтото. — чакай.

Той изчака и също го чу. Остро почукване, отекващо някъде над главите им. Повтори се още веднъж и настъпи тишина. Никола направи няколко крачки напред и се заслуша. Хвърли поглед зад себе си към Мадлин, като и показа със жест, че ще закрие лампата. Тя кимна и той спусна екрана. След малко видя отпред далечно сияние, бяло-зеленикав пламък, а не естествена дневна светлина. Погледна назад към Мадлин и осъзна, че вижда силуета й очертан на стената.

— Тая тиня май е пълна с призрачен лишей, — каза тихо — Хайде.

Светлината се усилваше — не ставаше по-ярка, реши Никола, но ставаше все по-отчетлива. Отпред се виждаше някакъв отвор с неправилна форма и зад него светлината изглежда ставаше още по-силна.

Приближиха се и Никола видя, че тунелът свършва в едно голямо помещение. Когато стигна до входа чу стържещ звук, сякаш стара изсъхнала хартия се триеше в камък. Махна на Мадлин да дойде при него и когато тя се приближи, той докосна без да иска сферата.

Металът беше топъл, нещо невъзможно по естествен път във влажното и мразовито подземие, усети и странна вибрация по пръстите, сякаш беше докоснал някой от експерименталните електрически уреди показвани на Изложението. Той отдръпна ръката си и осъзна, че беше доловил контакта през ръкавицата. Поне прави … нещо. Щеше му се поне малко да знае как да я управлява.

Той се приближи плътно до отвора и извади пистолета от джоба си. Проходът свършваше в голямо, подобно на пещера помещение, високо повече от седем метра и прорасналият навсякъде призрачен лишей осветяваше колони и отвори на крипти, издълбани в стените. От нишите над входовете на криптите гледаха строго многобройни статуи на светци с унили физиономии в естествен ръст. Никола реши, че крилатият Свети Гатр, чието лице приличаше на видение от кошмар, беше особено подходяща компания за огледа на сцената.

Бяха намерили катакомбата. Подът й беше на около три метра под нивото, на което свършваше тунелът, но точно под него имаше една счупена колона, която изглеждаше достатъчно стабилна, за да се изкачи по нея човек. Никола понечи да стъпи на нея, когато Мадлин побърза да го тупне по рамото и му посочи нещо.

На пода на пещерата нещо мърдаше, тъмен силует, който се отдръпна в сенките. Никола примижа в полумрака и видя парцаливи дрехи и разчорлена коса, и бялкащи се кости.

Имаше поне един вампир, ако не и два, които сновяха из отворените крипти и се стрелкаха под срутените сводове. Единият пропълзя покрай падналия капител на някаква съборена колона, мушна се в тъмния участък зад нея, сякаш преследваше нещо. Душат, помисли Никола, наблюдавайки това подмолно движение. За нас ли? Не му се вярваше. Ако знаеха, че трябва да търсят нас, щяха да са наясно, че още не сме стигнали до катакомбата и щяха да претърсват канализацията и тунела. Това означаваше…

Вампирът ненадейно изръмжа и се измъкна иззад капитела, който скриваше главата му. Никола видя камъка и човешката ръка, която го беше метнала и без да се замисли скочи на колоната и оттам на пода на катакомбата.

Вампирът се хвърли срещу него със зинала паст и лице, което не се различаваше много от гол череп. Никола вдигна пистолета преди още да осъзнае, че няма понятие дали куршумите биха навредили на нещото. Мадлин скочи след него в същия момент, когато вампирът се понесе към тях. Внезапно избухна светкавица, с блясък, който заглуши бледото сияние на призрачния лишей и изпълни пещерата с ярка светлина, която заличи всички сенки.

Последният път, когато сферата беше проявила силата си, това се беше случило толкова бързо и безмилостно, че тогава Никола изобщо не можа да види какво става. Сега, в очертанията на бялата мълния, видя всичко. Вампирът задраска по земята, ноктите му хвърляха пръст, опитваше се да се обърне и да избяга. Но преди да беше направил и крачка, той сякаш се вгъна в себе си, след което се разлетя на парчета и се строполи на пода във вид на купчина пожълтели кости и парцали. ярката светлина изчезна внезапно и остави след себе си непрогледна тъмнина. Никола се оказа заловен в крачка от мрака, подхлъзна се, изруга и чу как Мадлин изскимтя зад него:

— Добре ли си? — прошепна той напрегнато.

— Да, по дяволите. — гласът и издаваше по-скоро раздразнение, отколкото уплаха. — Надявам се да не е изтребила и призрачния лишей.

Той намери ръката й и я придърпа към себе си. Тук имаше не само един вампир. Ако сферата не беше ликвидирала всичките същества, то той и Мадлин в момента бяха изключително уязвими.

Времето се проточи в агония, но след не повече от минута сиянието на лишея се завърна. Никола премигна няколко пъти, огледа наоколо, като постепенно успя да различи отново очертанията на нападалите колони и отворите на криптите. Нещо се раздвижи под съборения капител и Никола веднага се наведе да види какво е.

Лицето, което надничаше срещу него беше на Крак. Беше охлузен и мръсен, но жив. Никола хвана ръката му и го издърпа оттам.

— Ранен ли си?

— Не много, — призна Крак. Гласът му беше немощен и дрезгав.

— Ронсард и Хал, Арисилд? — попита припряно Никола.

— Не съм виждал никой от тях, откакто стената се взриви.

Мадлин го хвана за другата ръка и му помогна да седне облегнат на капитела.

— Китката му е счупена, — докладва мрачно тя. — Как попадна тук?

— Не знам. — крак поклати глава и лицето му се сгърчи от болка. — Нещо влезе отвън през стената. — Той погледна към Никола — Приличаше на онова на „Забрава“, дето влезе през пода.

Никола кимна. Помисли си, че това е дори повече, отколкото бе по силите на Крак да описва и разбра, че трябва да задава по-точни въпроси.

— Видя ли какво стана с другите.

— Не, удариха ме по главата и помислих, че таванът е паднал върху мен, а в следващия момент видях, че съм тук. — отговори Крак.

Мадлин беше измъкнала изпод палтото си една относително чиста кърпа и се опитваше да направи превръзка за ранената китка. Той направи безпомощен жест със здравата си ръка.

— Къде е това, по дяволите?

— Поредица от стари тунели и катакомби до Главния Канал. — каза Никола — Ти тук ли се свести?

— Бях там долу. — Крак се обърна непохватно и посочи по дължината на катакомбата. — Тръгнах насам, далеч от вампирите и от онези другите неща.

— Какви други неща? — попита Мадлин и погледна разтревожено Никола.

— Приличат на хора но идват към теб като животни. Мисля, че са онези неща, за които каза нашият магьосник, дето остават като се направят вампирите.

— Кадаври ли?

Никола се намръщи. Спомни си онова, което Арисилд им беше казал за начина, по който некромантът прави вампири, като използва ритуално убийство, за да вдъхне живот в костите на някое отдавна мъртво тяло. Беше казал, че в жертвата остава нещо като живот, но след това тя представлява бездушни останки от личността, която е била някога.

— Тях можеш да ги убиеш — каза Крак и протри уморено челото си — Използвах камък.

Никола се изправи и погледна по дължината на катакомбата. От това място за наблюдение виждаше, че тя продължава известно разстояние напред и завива към дълбокото с призрачен лишей, хвърлящ светлина върху падналите статуи и изпочупени крипти.

— Арисилд беше ли се свестил, когато ти влезе в стаята му?

Крак вдигна тревожен поглед към него.

— Не, но парсиецът каза, че скоро щял дойде в съзнание.

Никола кимна на себе си. Трябваше да вземат Крак и да се връщат веднага, докато все още можеха. Щом вампирите бяха тук, значи некромантът не беше далеч и вече знаеха достатъчно, за да намерят местоположението откъм повърхността. Но ако останалите бяха недалеч оттук в катакомбата, навярно ранени и загазили… Той погледна Мадлин.

— Е?

Тя го наблюдаваше и следеше хода на мислите му без никакво усилие. Кимна.

Крак беше много ранен, за да ги придружи, но разстоянието през тунела и оттам до канализацията не беше голямо. Никола клекна до него и извади картата. Намери в джоба си молив и написа в полето поредица от инструкции.

— Ако Рейнар е успял, ще ме чака в началото на „Монд“ с Капитан Жияр и отряд гвардейци.

Ако не е успял, поне Крак ще оцелее.

— Това ще им покаже къде да търсят този некромант.

Крак взе картата, но поклати отрицателно глава.

— Не можете да останете тук. Има много от тия неща.

— Трябва, — каза му Никола — А за момента ти ще ни бъдеш в тежест и можеш най-добре да ни помогнеш като се озовеш в безопасност, за да не се притеснявам и за теб.

— Не е честно. — процеди Крак.

— Не съм длъжен да постъпвам честно, — каза Никола, докато го изправяше на крака без да обръща внимание на ръмженето му. — Досега трябваше да си го разбрал.

Наложи се двамата да го отведат до началото на тунела и в края на операцията Крак почти склони да признае, че в настоящото си състояние надали можеше да им помогне с нещо. Той се свлече в началото на тунела, треперещ от усилие и болка и се опита да ги убеди да тръгнат с него.

— Не трябва да оставате. Има много от онези неща, казвам ви.

— Не. — Никола му подаде лампата.

Той и Мадлин имаха по джобовете свещи и кибрит, които щяха да им бъдат достатъчни, за обратния път през тунелите.

— Хайде, тръгвай.

— Не мога да вървя. — каза Крак, но не звучеше убедително.

— Искам да предадеш бележката на Рейнар, защото иначе тук доста ще ни се стъжни. — изрече търпеливо Никола.

Крак успя да се изправи като ругаеше и двамата. Те гледаха след него, докато вървеше по тунела и когато се отдалечи толкова, че да не може да ги чуе, Мадлин скочи отново долу на пода на катакомбата и отбеляза:

— Той е прав.

— Естествено, че е прав. — каза Никола и я последва.

— Наистина ли смяташ, че ще открием останалите някъде тук? — попита тя — Живи?

Никола спря и я погледна.

— Това очевидно е клопка, Мадлин. Ако не ти харесва, тръгвай с Крак.

Тя изруга раздразнено.

— Знам, че е клопка, иначе не виждам друга причина да е оставил Крак жив. Мислиш, че ако не влезем в нея, Макоб ще убие другите, нали?

Никола тръгна напред през порутените крипти.

— Знам, че ще го направи.

— Аз пък що ли питам, — измърмори Мадлин и го последва.

Докато вървяха гробниците, покрай които минаваха, ставаха все по-прости, а някои представляваха просто дупки, замазани с хоросан. Много от тях се бяха отворили с времето и подът бе заринат с изпочупени кости, плесенясали парцали и окислен метал. Не видяха повече вампири и кадаври, като този който беше нападнал Крак, което не беше никак добър знак.

— Мислех, че досега трябваше да са се появили. — призна Никола.

— Може да не е клопка, но не ми се вярва.

Никола спря и й подаде ръка, за да прескочи една отчупена скала, която почти изцяло блокираше пътеката. Забеляза, че от пукнатините на пода се просмуква вода.

— Да. Надявах се да беше имал нехайството да остави по пътя още един или двама от приятелите ни, но явно случаят не е такъв.

Никола отново спря. Боклуците под краката им ставаха все по-разнообразни и сега стъпваха по ръждясал метал и прогнило дърво. В една от гробниците дори беше натъпкано нещо подобно на ръждясал скелет на обсадна машина. Освен това катакомбата се стесняваше и таванът й слизаше все по-ниско. Това не му харесваше. Дали по пътя не е имало друг проход, който да сме подминали в тъмното? Не, със сигурност, не. Със сигурност идеята беше да бъдат примамени в крепостта на магьосника, а не в някой глух коридор.

— Виж стената, — каза Мадлин и посочи една издатина, която изпъкваше от скалната стена на катакомбата. Беше направена от дялан камък и имаше вход, достатъчно голям, за да премине през него карета, но беше затрупан. — Дали отново не навлизаме в долната част на лудницата?

— Възможно е.

Той се приближи, за да го разгледа по-добре. От стената се процеждаше нещо, което по консистенция никак не приличаше на вода. Той махна от лицето си напоената с парфюм кърпа, пипна тъмната течност, стичаща се по стената и предпазливо я помириса.

— Добре, че дадохме лампата на Крак.

Не се знаеше докъде в прохода се разнасяха изпаренията.

— Петрол ли?

— Светилна газ.

Той вдигна поглед към каменната решетка, вкопана в скалата над главите им.

— Ако не греша, в момента се намираме под фабриката за въглища на Баулс и Вияр. Сигурно им е протекъл някой от резервоарите.

— Това, че го знаеш, ме плаши — измърмори Мадлин.

— Това означава, че се намираме там, където си мисля. Инструкциите, които дадох на Крак са съвсем точни.

Тръгнаха покрай стената и едва не се спънаха в широки каменни стъпала, нащърбени и изпочупени, водещи надолу през свод с изкусна украса. Ъгълът, под който се спускаха стъпалата и наклонът на тавана не даваха възможност да видят какво има в края.

— Там долу свети, — каза тихо Мадлин — Факли.

Спогледаха се и тя въздъхна.

— Е, така и така сме дошли дотук.

Никола тръгна по стълбите пръв. След свода имаше широк каменен балкон с изпочупена балюстрада, от който се откриваше изглед към куполообразна пещера, разположена на около седем метра под равнището, на което се намираха. Тя беше приютила едно малко градче от обособени крипти и мавзолеи, повечето от които с фантастично оформление, със статуи, кулички и много орнаменти. Светлината от призрачният лишей, провиснал от осеяния със сталактити таван, придаваше на мястото неземен вид, сякаш наблюдаваха град на таласъми. Но Мадлин беше права имаше факли.

Най-голямата крипта беше кръгла и се намираше в центъра. Покривът й беше сводест и бе оформена така, че да прилича на умалено копие на централна крепостна кула, с бойници и миниатюрни зъбери. В междините на камъните на някои от зъберите бяха пъхнати пушливи факли, които хвърляха причудливи отблясъци върху странната сцена. Пред криптата имаше широк кръгъл каменен подиум, висок няколко метра. Приличаше на платформите, строени навремето в свещените места в дълбоките гори или високо в планините от следовниците на Старата Вяра.

Никола пристъпи напред, почти до счупената балюстрада.

— Внимавай, — прошепна Мадлин.

Той кимна разсеяно. Въздухът беше по-застоял, отколкото в горната катакомба и из него се разнасяше противна сладникава миризма. Виждаше някакъв проход или галерия, на места съвсем разрушен, който започваше от балкона, минаваше покрай стените от двете страни, оформяше пълен кръг около пещерата и свършваше при едно каменно стълбище, затрупано със скални отломки и късове от някое предишно срутване. Стълбите водеха към празното пространство пред подиума и криптата-крепост. Като път за процесия, помисли Никола. Дали са провеждали тук погребения? Или жертвоприношения? Не знаеше почти нищо за Старата Вяра.

Никой не можеше да каже колко старо е това място. Можеше да е още от времето на първата крепостна кула, белязала основаването на Виен. Съдейки по военния вид на статуите, беше възможно това да са гробниците на първите рицари и военачалници на Ил-Риен.

чуха звук някъде зад тях и над главите им, сякаш се беше търкулнал камък. Никола погледна назад и се намръщи; откакто бяха оставили зад себе си вампирите, единствените звуци които чуваха, бяха техните собствени.

Мадлин също беше чула нещо. Тя направи една-две крачки и погледна предпазливо към сенките и дупките в стената на пещерата отгоре.

Никола я придърпа обратно на стъпалата. Той имаше пистолет и до този момент сферата бе доказала ползата си срещу вампирите, но сега имаше чувството, че са направили няколко стъпки повече, отколкото беше нужно.

Видя нещо ослепително бяло на ръба на балкона и за миг помисли, че е туфа лишей или някакъв подземен паразит. Тогава то се раздвижи и Никола видя, че е ръка.

Изкрещя, за да предупреди Мадлин, но беше твърде късно. Те настъпваха към балкона като беззвучен талаз. Хора — не, не бяха хора, има време да осъзнае Никола. Лицата им бяха безизразни, отпуснати, с бледа и провиснала кожа. Дрехите им представляваха парцаливи остатъци от облекло, но телата им бяха толкова подпухнали, че изглеждаха почти безполови и в погледите им нямаше капка разум.

Сферата реагира на присъствието им, изригвайки светлина по-ярка и по-чиста от тази на призрачния лишей, но те бяха твърде многобройни. Никола стреля в най-гъстите редици, и отново, и отново, но куршумите сякаш изобщо не ги спираха. Накрая първите двама паднаха, без от раните им да потече капка кръв, но имаше поне още десет, ако не и двадесет; настъпващи с нечовешка решителност, притискащи го, стъпващи върху телата на падналите и той трябваше да отстъпи. Беше изгубил Мадлин от полезрението си, но сферата проблесна отново и така разбра, че тя беше някъде в основата на стълбите. Изкрещя й да бяга.

След това нещо го удари изотзад и докато падаше, последното нещо което видя бе как един от кадаврите се навежда към него, след което светлината изчезна.