Смъртта на Некроманта

ПЕТ

От двете страни на пътя се издигаха дървета, които го превръщаха в тъмен каньон, но каретата на Октав почти не намали скоростта си. Препускаха твърде бързо за нощно време, независимо от това, че имаше луна. Лампите от двете страни на кабината на кочияша се люлееха, платформата се тресеше, когато колелата попадаха в дупки и Никола се долепи към гърба, опитвайки да се държи здраво за ръкохватката. За щастие каретата бе от големите, а и той не бе толкова масивен, че задницата на возилото да залита под тежестта му и имаше всички изгледи да стигне до града незабелязан от кочияша.

Дърветата отстъпиха място на поддържани живи плетове и дворове, безлюдни и злокобни на лунната светлина. От двете страни на пътя се издигаха големи и малки къщи, някои от тях все още светеха, заради късни нощни гости, други бяха заключени и тъмни. Кочияшът никъде не забави ход, дори когато се разминаваха с други превозни средства; успяваше някак да удържа каретата да не се обърне и да не навлезе в някоя канавка.

Наложи се да намали, когато стигна до старата градска стена. Пътят се стесни, сградите се сгъстиха и надвиснаха по-отблизо и трябваше да се избягват повече препятствия. Сред нощната мъгла и мрак от земята сякаш ненадейно изникна градската стена, която ставаше все по-голяма, колкото повече се приближаваха към нея. Светлината от газените фенери и лампи откъм близката пивница хвърляше причудливи сенки върху вековните камъни, потъмнели от времето и по-големи от каретата, за която се бе лепнал Никола. След това минаха през внушителните порти и под сенките на старите квадратни кули. Паветата изчаткаха под копитата на конете, докато каретата завиваше надолу по булевард „Гонението на светците“.

По булеварда движението все още беше натоварено, макар и да бе късна нощ. Каретите с фамилни гербове на аристокрацията се бутаха в по-малките возила, ей тъй, за едното удоволствие, а малките наемни кабриолети се мъчеха да се проврат през движението. Тротоарите от двете страни на широката улица на моменти почти преливаха от пешеходци, обграденият с дървета площад в края също бе гъсто населен; в тази част на града имаше доста театри и представленията бяха свършили преди малко. Никола се поизправи, достолепен и спокоен, защото коняр прилепен към гърба на каретата и вкопчен на живот и смърт, със сигурност би привлякъл нечие внимание. От булеварда свиха по някаква по-тясна и не толкова оживена улица. Тук къщите, масивни сгради, закриващи луната, бяха тъмни и пътят приличаше на каньон с отвесни стени. Никола реши, че кочияшът иска да избегне театралния трафик, но той не пое по нито една от приблизително успоредните на булеварда пресечки.

Газените лампи се срещаха все по-рядко и по-рядко и Никола се зачуди дали ще карат все по тази улица, докато стигнат до Крайречен.

Той беше един от най-старите квартали на града, представлявал някога банкерско седалище, но сега бе прочут като свърталище на крадците. Октав не би могъл да си намери по-добро място за конспиративна квартира, помисли Никола и се усмихна. Дори и Префектурата не обичаше много-много да слиза тук.

Сградите бяха високи и тесни, на по четири и пет етажа с островърхи мансарди. Входовете на дворовете бяха скрити от мрака, но Никола знаеше, че повечето са непроходими от боклуци и мръсотия. Уличните лампи, високи стълбове от ковано желязо, бяха изчезнали вкупом, заменени от маслени лампи и фенери, най-вече над входовете на евтините театри, пивници и кабарета. Край осветените фасади на тези заведения се събираха тълпи, смеещи се, подвикващи на приятели, оформящи приятелски на пръв поглед групички, в които обаче внезапно избухваха юмручни свади. Имаше и по-нормални места, кафенета, работилници за щавене на кожи, бояджийници, но нощем мястото изглеждаше точно като бърлога на порока.

Кочияшът взе острия завой твърде рязко и Никола изгуби платформата под себе си, и размаха опасно крака преди отново да успее да се намести. Кочияшът със сигурност е усетил, помисли си, отмахвайки косата от очите си с рязко движение на главата. Ресорите на каретата не бяха толкова добри, че да прикрият тази внезапна промяна в баланса на возилото. Може да не е чак толкова наблюдателен.

Но един от зяпачите на ъгъла се заклатушка с намерението да пресече улицата и услужливо подвикна:

— Ей, ти, с каретата! Намали малко, ще си изръсиш коняря.

О, по дяволите, Никола притвори очи. Не го чу. Каретата под него подскочи и внезапно набра скорост, спускайки се опасно по тъмната улица. Не, много добре го чу, помисли със съжаление.

Каретата изви рязко вдясно, а след това вляво. Никола се вкопчи здраво, благодарен, че ръкавиците предпазват лепнещите му от пот длани. Залисан да се държи здраво за препускащото возило, той не забеляза следващия завой, докато кочияшът не го взе с обезпокоителна скорост.

Стъпалата му се подхлъзнаха и той се удари в гърба на каретата. Усети как краката му се удрят в лявото колело и отчаяно се заиздърпва нагоре преди да ги е заплел в спиците. Едва бе възстановил опората си, когато кочияшът отново навлезе бясно в друг завой.

Трябваше да слезе от проклетото нещо. Никола се издаде опасно настрани, като се опитваше да види накъде са се отправили. Видя редиците от сгради, които свършваха внезапно малко по-нататък и моментално разпозна улицата. Намираха се отново в Крайречен и се готвеха да прекосят реката.

Сградите отзад се отдалечиха и студеният въздух го облъхна, когато отново излязоха на открито. През тъмната бездна на реката се виждаха светлините на отсрещния бряг, доковете и складовете на пристанището. Каретата навлезе в една стръмна улица и в мъждивата светлина на лампите изникна началото на мост.

Никола се стегна. Каретата се спусна по склона със скърцане на пружини и дървения и той скочи в мрака. Въздухът му излезе, когато се удари в земята и се приземи в обраслата с трева канавка, вместо на каменния паваж, по-скоро на късмет, отколкото целенасочено. Изтъркаля се задъхан по вонящата повърхност.

Надигна се и тръсна глава, за да проясни сетивата си. Каретата беше спряла горе по средата на моста, конете трепереха от изтощение и по страните им се стичаше пот в хладния въздух. Кочияшът тъкмо слизаше от капрата, когато страничната врата се отвори.

С привикнали на светлината на фенерите очи, Никола сега бе почти сляп в непрогледния мрак край реката. Той заслиза надолу към брега, докато не почувства под ръцете си буци пръст. Тук, където почвата беше ерозирала, трябваше да има свличане, макар да не виждаше нищо освен лунната светлина по водната повърхност отдолу. Кочияшът бе откачил една от лампите на каретата и всеки момент щеше да се озове тук.

Никола съблече съдраното си палто и го провеси на ръба на свличането, след което се изтърколи встрани, за да остави възможно най-малко ясни отпечатъци по земята. Стигна до по-твърда повърхност, покрита с туфи трева и се заизкачва нагоре към арката на моста.

Над него светлината се раздвижи, което означаваше, че кочияшът слиза по стръмния бряг, следвайки неговото придвижване по следите в калта и мръсотията. Никола се добра до ниската каменна арка на моста, като затъваше в смрадливата тиня и се блъскаше в натрошени камънаци и метални отпадъци. Като ругаеше тихо, той се подхлъзна надолу, но успя да се хване за първата подпорна колона, след което се долепи до нея и зачака.

чу стъпките им през шума от плискането на водата и далечното боботене на близкия квартал. Лампата изникна пред погледа му и Никола бързо се скри зад колоната. Докато кочияшът оглеждаше, светлината трескаво се движеше и след това един глас проговори:

— Мисля, че е паднал. Има някаква дреха тук, в къпинака на ръба — изглежда скорошна.

— Ти мислиш. — Това беше гласът на Октав — Изобщо не мислиш. По-добре да бяхме викнали полицията, отколкото да привличаме внимание с това абсурдно изпълнение.

— Ако е мъртъв, няма да може да ни проследи. — измърмори намусено кочияшът.

Октав каза:

— Ако е мъртъв — и Никола чу по тревата отдалечаващи се нагоре към улицата стъпки.

Не след дълго ги последваха кочияшът и лампата му.

Никола изпусна въздишка на облекчение. Заслуша се как кочияшът несръчно прави обратен завой на моста и се отправя обратно нагоре по стръмната улица към някое по-спокойно място. Изчака да качат склона и се покатери на улицата.

Там спря, дъхът му излизаше на облаци в студения влажен въздух и видя каретата, която минаваше между къщите. Намръщи се и се затича след нея по стръмната улица. Среднощното занимание приемаше обрат, различен от очаквания.

За щастие каретата продължи с по-умерена скорост като че ли кочияшът се опитваше да й придаде вид на возило, коренно различно от онова, което току-що бе преминало така бясно през квартала. Никола се придържаше встрани от улицата като гледаше да не попада в неравномерното улично осветление, докато си проправяше път покрай шумните пешеходци. Без шапка, без палто, с калното си и изпокъсано облекло на прислужник, той идеално се вписваше в тълпата и никой не му обърна внимание.

Успя да запази дистанцията из целия Крайречен и след като каретата зави по други две по-къси улички, но след един дълъг прав участък започна да изостава. Каретата сви наляво по друга пресечка и Никола се затича с всички сили, за да стигне до ъгъла. Дробовете го боляха. Това беше Габар Лейн, която бе дори още по-тясна и тъпкана с пешеходци от околните улици. Каретата си проби път с прилична скорост, но бе задържана от каруцата на някакви закъснели доставчици, които бяха успели да разпръснат варели навсякъде по пътя.

Никола се облегна бездиханен на уличната стена, докато кочияшът крещеше, онзи от каруцата заплашваше, а зяпачите взимаха едната или другата страна. Намираха се в края на Крайречен, почти в квартал Габардин. Той също не бе особено престижен, но в никакъв случай не беше толкова западнал, колкото околните.

Този с каруцата привика помощниците си от близката пивница и варелите бяха отстранени. Никола се отлепи от стената. Краткият му отдих бе приключил.

Каретата сви зад ъгъла и Никола стигна дотам, след което внезапно спря и отново лепна гръб на стената.

Каретата беше спряла пред масивна сграда, която приличаше повече на крепост, отколкото на жилище. Беше на няколко етажа, с кули по стръмния покрив. Това беше резиденция, много стара постройка, устояла на времето, за разлика от околните разпадащи се здания. Докато Никола наблюдаваше, вратите на входа за каретите бавно се отвориха и возилото влезе вътре. Прозорците на горните етажи не светеха под тежките кепенци и къщата имаше запуснат вид.

Никола не познаваше добре тази част на града, за разлика от Крайречен, който се намираше в непосредствена близост. Той пристъпи иззад ъгъла и тръгна предпазливо към единствения източник на светлина — малка пивница, помещаваща се в нещо, което навремето явно е било конюшня на друга резиденция, отдавна превърната в сборище от апартаменти.

Входът гледаше към улицата и разкриваше интериор с висок таван, наблъскан с хора, шум и дим. Отвън се размотаваха няколко от редовните клиенти, а вътре възрастен мъж сипваше питиета от открит бидон на онези, които бяха положили усилие да влязат вътре.

— По пени за питие, ако си имаш твоя чаша, иначе две. — каза уморено, докато Никола присядаше на някаква обърната копаня.

— Две, — отвърна Никола и подхвърли монетите.

Старецът ги улови и му подаде чаша.

Отпи предпазливо и сдържа порива да потрепери. Питието изгори хранопровода му и остави натрапчив дъх на бензин. Това му навя купища неприятни спомени за тясната стаичка, обитавана от него и майка му, в жилище неприятно напомнящо онези, които засенчваха улицата.

Старецът продължаваше да го наблюдава. Единствените други посетители вече бяха напълно извън играта, подпрени по стените на старата конюшня или втренчили празен поглед в пространството. Никола не беше в настроение да разиграва театър.

— чия е тази къща?

— Видях, че я гледаш — старецът се ухили, видя изражението на Никола и побърза да добави — Там няма нищо. Само старци. Няма нищо за крадене.

— Как се казват?

— Валент. Това е Валент Хаус или поне навремето беше. Там живеят само старци

.Никола му подхвърли още едно пени и стана. Понечи да излее брендито на улицата, но вместо това го подаде на най-трезвата от клатушкащите се фигури и отмина.

Отиде до отсрещния ъгъл, където тази улица се пресичаше с друга, по която все още минаваха среднощни карети и каруци и няколко шумни заведения все още изплюваха посетители навън в калта и мизерията. Той повървя малко по нея, докато намери между две високи безлични тухлени стени проход, който водеше към Валент Хаус.

Провря се през него с усилие, мина покрай една задънена улица и две други, които го пресичаха и накрая излезе в двор за карети, осиротял след кончината на първоначалния си собственик; нито една от съседните постройки нямаше изход към него и той бе тъпкан с високи купчини боклуци. Към него гледаха някакви прозорци, но всички бяха или покрити, или затворени; цялата тази част на улицата изглеждаше напълно запусната. Никола си проправи път през сметта, като междувременно удари пищяла си в някаква ос от кучешки впряг и стигна до отсрещната стена.

Той се изкачи по нея сред отломки от разпадаща се мазилка и се озова над малък вътрешен двор, представлявал някога градина, а сега обрасъл с плевели и запуснат от доста време. Вдигна поглед, видя очертанията на зъберите в черното небе и разбра, че това беше гърбът на Валент Хаус. Прозорците на горните етажи бяха плътно затворени, а на приземния етаж такива, естествено, нямаше, в замяна на една единствена врата, която позволяваше достъп до къщата. Той се прехвърли през стената и безшумно се приземи в останките на някаква цветна леха. Очертанията на къщата закриваха луната и трябваше да открива пътя си пипнешком, а после и вратата. Внимателно пробва дръжката, но видя, че е заключена и прекалено солидна, за да бъде разбита. Напсува я тихо и се изправи, за да погледне отново нагоре към къщата. Отвътре не се долавяше и най-малка следа от светлина или шум, но стените бяха дебели и един или няколко човека, ходещи тихо, с ръчни фенери, отвън биха останали незабелязани.

По-нататъшният оглед продължи по алеята, която извеждаше от двора за каретите и оттам към улицата и фасадата на къщата. Изглежда на приземния етаж нямаше други врати, освен градинската и тази отпред, която не бе толкова глупав, че да пробва.

Тази нощ Никола се бе подготвил да бъде прислужник, а не взломаджия. Трябваше да изпрати бележка на Кюзар. Това означаваше да се върне в Крайречен при едновремешните си свърталища, където би могъл да открие надежден куриер измежду уличните хлапета, които работеха за стария крадец.

Той стигна с известни усилия до шумната улица отстрани и спря на ъгъла, за да огледа още веднъж Валент Хаус. Октав можеше да смята нощните си задължения за приключили, но за Никола те тепърва предстояха.

В свърталището на крадците в Крайречен, Никола откри едно хлапе, което от време на време работеше за Ламан и което щеше да отнесе бележка на Кюзар. Докато я получи и отговори, щеше да мине поне час, така че той оползотвори това време като се върна на булевард „Гонението на Светците“, където имаше офис на Мартин-Виендо Телеграф, който работеше денонощно, главно за удобството на чуждестранните посолства в квартала, които започваха една пресечка по нататък. Там изпрати телеграма, която щеше да бъде предадена на Мадлин в Колдкорт.

И двете послания бяха закодирани и който и да ги прихванеше, нямаше да разбере нищо. Посланието за Мадлин гласеше „Склад Е — провери наличността на инвентара.“ Можеше да изчака да свърши това сам, но нямаше търпение и в случай, че Октав се бе добрал по някакъв начин до разработките на Едуар, без да са го усетили, искаше да разбере това час по-скоро.

На булеварда нае кабриолет и стигна с него по Габар Лейн дотам, докъдето се осмели да навлезе кочияшът, след което извървя пеш останалата част от пътя. Зачака прикрит на ъгъла пред Валент Хаус, потропвайки на студа. Щеше му се да хвърля по едно око на къщата, но не беше чак толкова скаран със здравия разум — след изпълнението му на брега на реката, Октав щеше да е най-малкото предпазлив.

За щастие, на улицата работеха няколко проститутки, поканите на повечето от които успя да отклони лесно. С напредването на нощта кварталът сякаш утихваше, но Никола трябваше да продължава да се движи, за да не предизвиква подозрение. Гледката на каруцата Кюзар на беше добре дошла. Още по-приятно му стана като видя Рейнар и Крак, които скочиха от каруцата в момента, в който Кюзар дръпна юздите на конете.

— Вие пък как се сетихте да дойдете? — попита Никола.

— Като намерих бележката ти, се извиних и веднага се ометох — обясни Рейнар.

Беше сменил вечерното си облекло и износеното палто, което бе облякъл, изглеждаше напълно приемливо за човек, пътуващ в открита каруца в тази част на града.

— Отидохме до склада, за да проверим дали не си отишъл там и видяхме Кюзар — Той огледа улицата — Приятен квартал.

— Донесох това — Кюзар свърши с привързването на юздите и извади изпод седалката една кожена чанта. Подаде я на Никола.

— Всичко, което може да ни потрябва. Проверил съм. Кой ще остане при каруцата?

— Ти — каза Никола и взе чантата. — Сети ли се за маслото?

— Естествено, че съм се сетил за маслото — Кюзар се обиди, че го оставят, — Аз съм единственият официален взломаджия тук и аз съм този, който те научи на всичко. Това, че обвиняват него в същото е една долна лъжа и несправедливост.

Той посочи към Крак, който извърна раздразнено очи нагоре.

— Знам — отсече Никола — С вратите ще се заема лично. Някой трябва да остане при каруцата и трябва да стои на нокти. Помисли си.

В следващия миг Никола осъзна, че говори на жаргона на уличните крадци на Виен. Тази нощ връщаше миналото му в неприятни подробности.

— Добре, добре, както искаш, това са то младите. — предаде се Кюзар с израз на оскърбено достойнство.

Подаде на Крак фенера и Никола нетърпеливо изчака той да бъде запален.

— Какво стана с каретата? — попита Рейнар, докато вървяха по улицата.

— Кочияшът разбра, че съм отзад и се наложи да скоча и да продължа пеш.

Той ги отведе до ъгъла и хвана Крак за рамото, за да му посочи тъмните очертания на Валент Хаус.

— Октав влезе в тази къща през входа за каретите. Разбери по някакъв начин дали още е там.

Крак се промъкна покрай ъгъла. Никола се облегна на стената и опипа съдържанието на чантата, която бе донесъл Кюзар.

— Между другото бележката ти ме хвърли в недоумение — каза Рейнар и го погледна въпросително — Какво толкова видя по време на сеанса, което не видях аз?

— Предмета, който ти така умело го принуди да извади.

— Да?

— Последната разработка на Едуар. Имаш ли някакво понятие за какво става дума?

По онова време Никола и Рейнар не се познаваха и му бе добре известно, че тогава приятелят му си е имал собствени неприятности.

— Никакво — Рейнар потръпна — чувал съм слухове, но до един ми се сториха съвсем безсмислени.

Никола подозираше, че Рейнар проявява тактичност, нещо което правеше само за най-близки приятели. По онова време слуховете бяха категорични и заклеймяващи.

— Това бяха механични уреди, които щяха да позволят на всеки, който няма никакви магически способности, да управлява магическа сила, по ограничен начин.

— Аха. И това обяснява някои от случките по време на сеанса, така ли?

— Да. Отначалото имаше нужда от помощта на магьосник, за да проработят. Затова Едуар и аз живяхме толкова време в Лодун. Той работи известно време и с Арисилд — погледна отново към Рейнар — Завършеният вид на някои от тези уреди представлява метална сфера, като тази в Октав.

— Разбирам защо си го преследвал през половината град. Но как се е докопал до работата на Едуар? Нали Короната унищожи всичко?

— Успяхме да стигнем до Лодун преди Короната. Университетските власти нямаха правомощията да конфискуват собственост на учени и неохотата на управата да сътрудничи на властите, ми даде време да прибера повечето от най-важните документи…

Никола осъзна, че казва повече, отколкото беше възнамерявал. Разговорът излизаше от рамките на безопасността и от голите факти относно работата на Едуар, и събитията около процеса, и навлизаше в опасната територия на собствените му постъпки, мисли и чувства в онзи кошмарен период. Той вдигна поглед към улицата и добави само:

— Не можах да спася нищо от кабинета му във Виен, където го арестуваха.

В последните месеци от живота си Едуар беше преместил опитите си от Колдкорт в едно студио под наем на улица „Вълнолом“ във Виен. Постъпката му бе странна, защото преди това бе работил единствено в дома си или в помещенията си в Лодун. По време на процеса Обвинението беше натрупало доста точки с този факт, твърдейки, че Едуар е крил дейността си от семейството и прислугата си.

Една сутрин Едуар отключил студиото и намерил на масата в лабораторията си някаква много мъртва и много окървавена жена. Първата му реакция била да изхвърчи на улицата и да крещи за помощ — постъпка на невинен човек, както бе посочил неговият адвокат. Тя била просякиня, която продавала по улиците сувенири и цветя, а Обвинението изровило свидетели, които били видели Едуар да й дава пари, твърдейки, че това е бил начинът да я примами в къщата си. Едуар бе признат за виновен в опит да използва смъртта й, за да задвижи магическия си уред и бе екзекутиран само седмица след това.

По-късно Никола бе научил, че Инспектор Ронсард изобщо не се почувствал удовлетворен от този случай. Шест месеца след смъртта на Едуар Инспекторът разкрил измамата и разбрал, че жената е била убита от някакъв местен главорез на име Рюбен. Рюбен бил убит, при опита за арест от страна на Префектурата като това реабилитира Едуар, но детективите на Короната не стигнали по-далеч. Никола се бе заел със случая оттам, откъдето го бе зарязал Ронсард и работи месеци наред, докато открие връзката с бившия покровител на Едуар, Конт Монтес. Доказателствата бяха неубедителни и доколкото основният свидетел бе една от по-долнопробните метреси на Монтес, която бе присъствала, когато Контът вербувал Рюбен и която по онова време умираше от сифилис, Никола знаеше, че нещата никога няма да стигнат до съд. Освен това Монтес нямаше да бъде обвинен в некромантия, а само за поръчковото убийство на просякинята.

Никола искаше той да изживее много по-големи страдания. Пое си дълбоко дъх и се застави да мисли за настоящето, а не за миналото.

— Не знам как е възможно Октав се е добрал до каквото и да е. И нещо не мога да се насиля да повярвам, че е успял да възпроизведе работата на Едуар със собствено вдъхновение.

— Не — съгласи се Рейнар — Въобще няма вид на вдъхновен, ако разбираш какво искам да кажа. Стори ми се, че от него лъх на професионален измамник.

— Изобщо не бих се изненадал — и добави неохотно — А имаме и още един проблем. Тази вечер Ронсард беше в Габрил Хаус.

Рейнар се сепна.

— Изобщо не е смешно.

— Не се шегувам. Беше в градината и наблюдаваше сеанса. Забелязах го, когато си тръгвах. И той ме видя, естествено, но не достатъчно отблизо, за да ме разпознае, като се има предвид, че са минали години откакто не ме е виждал без каквато и да е маскировка.

След процеса Никола избягваше контакти с Ронсард, първоначално защото кроеше планове да го убие, а след това защото градеше легендата на Донатиен.

— По дяволите — Рейнар скръсти ръце — Това може извънредно да усложни нещата.

— Напълно ми е известно — изражението на Никола бе горчиво — Ако той разбере, че имаш нещо общо с Донатиен, това ще му посочи отговорите на множество загадки.

Рейнар бе участвал отблизо в доста от по-раншните им обири, когато имаха нужда от средства за кампаниите срещу Монтес.

— Но поне засега няма причина да подозира участие от страна на Донатиен.

Рейнар не пожела да остави темата.

— Ами, ако е видял сферата? Няма начин да не я е познал, точно както и ти. Това би му дало всички основания да подозира, че е замесен член от семейството на Виляр. А ако те свърже с Донатиен…

— Трябва да приемем, че я е видял и я е помислил за творение на Едуар. Това може да го отведе право при нас.

Стените на околните постройки сякаш надвиснаха над тях и Никола си каза, че това са само сенки и игра на въображението. Погледна отново към Валент Хаус и видя Крак, който се връщаше.

— Най-напред ще трябва да докопаме Октав и да премахнем уликата.

Рейнар философски сви рамене, очевидно удовлетворен от изоставянето на проблематиката точно в тази точка. Никола си пожела да беше също толкова ведро настроен.

Крак стигна до тях и каза:

— Там има алея със заковани прозорци, които гледат към конюшнята. Никакви коне, никаква карета. Ама доскоро са били там.

Никола изруга и потисна желанието си да изрита основата на най-близката стена.

— Той знае, че сме по петите му. Не знам дали е разбрал, че точно аз съм бил отзад на каретата, но знае, че някой го преследва.

— Предпазлив е — Рейнар почеса замислено брадата си — Но все пак си струва да претърсим къщата.

Никола се съгласи. Нищо не им пречеше да влязат в тази къща.

— Да. Наложило му се е да напусне спешно, освен ако просто не е бил тук, за да посети някого. Може да е оставил нещо. Дайте да пробваме онази, първата врата.

Тръгнаха по тихата улица, като държаха под око пивницата в старата конюшня, единствената потенциална възможност за вмешателство. Но пияниците, с които бе тъпкана преди това, изглежда се бяха оттеглили да почиват и дори старецът, който разсипваше питиетата от бидона, се беше прибрал вътре. Отвън пред заведението все още се въргаляха някакви фигури, но изглеждаха непричастни към този свят и не проявяваха склонност към вмешателство.

Стигнаха до ъгъла на къщата и свиха по тясната алея, която водеше право към двора за каретите. Крак вървеше най-отпред. Докато си проправяха път през прораслата изсъхнала трева, Рейнар изруга тихо и спря да изчегърта нещо от ботуша си.

Никола последва Крак по стълбите към вратата, която бе пробвал преди това и я огледа внимателно на слабата светлина на затъмнения фенер. Беше от солиден махагон и не нямаше никакви следи от износване.

— Нова е — прошепна — И то от последния месец.

Крак кимна в знак на съгласие и пое фенера от Никола, който извади от чантата кожен калъф за инструменти. Избра от там едно свредло и го постави в малката стоманена дрелка, след което коленичи на стъпалата и заработи около ключалката.

честото прилагане на малката масльонка правеше пробиването приемливо тихо. Не се чуваше нищо, освен собственото им дишане и някое друго нервно помръдване от страна на Рейнар. Къщата със сигурност беше празна.

Наложи се да пробие поне тридесет дупки и измина близо час, преди да измъкне ключалката и да отвори тежката врата.

Крак му върна фенера и се вмъкна пръв, следван от Никола и Рейнар. Въздухът миришеше на влага, плъхове и на нещо още по-гнусно, като че ли вътре имаше развалено и изгнило месо.

Влязоха в малък преходен хол, фенерът осветяваше фрагменти от стаи, маси с остатъци от храна по тях, някога бели, а сега покрити с прах и мръсотия плочки на пода, отворен и празен сандък за въглища. Крак отвори тихо и излезе през една врата в дъното на хола, след което се показа отново и махна на Никола да закрие напълно светлината на фенера. Той се подчини, след което последва помощника си, следван на свой ред от Рейнар.

Намираха се в централното фоайе. През напуканите стъкла на прозорците изпод тежката сянка на предния вход нахлуваше малко светлина и Никола си помисли, че това някога е било много хубава къща. Стълбището правеше елегантна широка извивка, разделяше се по средата и водеше към две отделни крила. Съдраните и разпадащи се материи, които някога са били тапети, все още стояха по стените, но хартията и боята се ронеха на люспи от влагата. Ако тук живееха хора, както беше казал старецът, те навярно водеха мизерно съществование в една или две стаи, вероятно на приземния етаж. Останалата част от това място приличаше на гробница.

Крак прошепна:

— Няма никой. Няма никой жив.

Никола го погледна изненадано и предположи, че Крак е станал жертва на някое тайно религиозно увлечение. Рейнар каза тихо:

— И ти ли го надушваш, а? Не мога да усетя откъде идва; струва ми се, че е навсякъде.

— Какво да надушва? — попита озадачено Никола — Плъховете ли?

Рейнар изкриви устни, но не в усмивка.

— Ти никога не си бил продължително време на война — или в затвора. Това не са плъхове.

Никола прие твърдението без да спори; беше започнал да се досеща какво точно щяха да открият. Каза:

— Крак, потърси вратата за мазето. Ще претърсим първо там.

Крак изчезна в мрака, а Никола и Рейнар тръгнаха към вратите срещу входа на хола. Първото помещение се оказа приемна. Никола увеличи отново светлината и вдигна фенера, осветявайки паяжини които като завеси се спускаха от орнаментирания корниз и флоралните фризове към изпочупените останки на канделабрите по стените. Килимът бе толкова износен, че вътъкът прозираше и ясно личеше, че и той, и дебелият слой прах по пода наскоро са били обезпокоявани. Онова, което някога е било хубава маса, все още стоеше в средата на стаята, с отдавна съсипана от влагата политура, но не толкова покрита с прах, колкото следваше да е.

Рейнар го повика тихо от другата врата.

— Тук има следи от хора.

Помещението беше библиотека. Покрай стените бяха наредени празни полици, подът беше гол, до едната стена стоеше масивно писалище, а зад него стол с висока облегалка.

Никола отиде до него и приближи фенера, за да огледа издрасканата повърхност. Нямаше и следа от прах, а лампата поставена на полицата отгоре все още бе наполовина пълна с масло. чекмеджетата стояха отворени, а едно от тях бе извадено и лежеше на пода.

— В бързината. — отбеляза тихо Рейнар.

Без да се наговарят започнаха да претърсват писалището, по един от двете страни. Никола не намери нищо, освен счупени писалки, празно шише от мастило и едно пусто мише гнездо, а обискът на Рейнар не бе дори и толкова обещаващ. Никола извади и останалите чекмеджета и клекна, за да погледне в леглата им, обезпокоявайки рояк паяци и нещо което избяга шумно. Усилието му бе възнаградено, когато напипа хартия.

— Тук отзад има нещо. — измърмори.

— Надявам се да не е плъх.

— Някой е издърпал това чекмедже, — продължи Никола — защото нещо е заседнало, а той не е искал да го оставя.

Приличаше на парчета хартия, заседнали в цепнатина.

— А може да е бързал и да е проявил небрежност.

— Може и така да е.

Хартията излезе без да се скъса и той извади ръката си. На слабото осветление видя, че парчетата са покрити с ръкописни букви. Посегна за лампата и точно тогава откъм вратата долетя гласът на Крак.

— Открих нещо.

— Откри какво? — попита Рейнар, докато Никола се изправяше и напъхваше парчетата в джоба на жилетката си.

— Каквото си мислеше, — довърши Крак и изчезна обратно в хола.

Рейнар се обърна към Никола и вдигна вежди в очакване на превод.

— Онова дето не е плъхове. — поясни Никола, на път към вратата.

Крак ги отведе до един алков под стълбището. Когато слязоха се озоваха в просторно помещение с измазани голи стени, с множество врати, които извеждаха настрани, вероятно към места като спиртоварна, изба за вино, килер за иконома и спални за прислугата от горните етажи. Крак се обърна надясно и отвори една от вратите. Миризмата бе предупредила Никола какво да очаква там. С приближаването до стаята беше станала по-наситена, а когато вратата се отвори, той едва не повърна. Крак взе фенера от Никола, усили светлината докрай и го вдигна високо.

В средата на стаята имаше сгъваема маса. Върху нея лежеше мъжки труп. Гръдният кош и коремната кухина бяха разпрани и ребрата стърчаха извити нагоре. Повечето от органите бяха извадени и бяха разпилени по каменния под, заедно с огромно количество кръв и други телесни течности. червата не бяха изтръгнати, но бяха извадени и се влачеха по пода.

Никола се чу да казва:

— Това не го очаквах.

— Има още — каза тихо Крак с безстрастен дрезгав глас. — Но това е най-страшното. Онази стая там, най-близо до стълбите. Проверих първо нея. В стената в дъното е издълбана дупка и са нахвърляни вътре и шестте.

Рейнар го погледна.

— Какви шест?

— Деца — добави Крак и погледна сериозно към Никола. — Има още. Знам, че има. Мога да ги открия всичките, ако искате.

— Точно в този момент не ни е необходимо.

Никола се взираше с празен поглед в касапницата. Знаеше, че е вярно, без значение дали Крак го бе доловил интуитивно или бе стигнал да заключението по някакви признаци. В гърлото му се надигна жлъчка и се наложи да се извърне за момент и да подпре глава на рамката на вратата. Рейнар направи няколко крачки навътре в хола и остана там като ругаеше тихо.

Никола се застави да се обърне с лице и отново да огледа стаята. Навремето бе практикувал известно време в медицинския колеж на Лодун, макар да бе зарязал обучението си след смъртта на Едуар. Когато видеше дисекция можеше да я познае, но тук случаят беше различен. Това бе вивисекция.

Наложи си да пристъпи още една крачка към вътрешността на стаята, за да потвърди тази си теория. Нямаше причина един труп се връзва, а китките и глезените на мъжа, практически единствената незасегната плът останала по тялото, носеха ужасни белези от опъването на каишите. Едното от очите беше избодено, лицето бе нарязано и обезобразено. Не е живял дълго, каза си Никола. Не може да е живял. Но миговете, в които жертвата все още е била жива са били достатъчно ужасяващи.

Той сведе поглед към останките по пода. Принадлежаха на повече от един човек.

В този момент насмалко да се обърне и да излезе от стаята, убеден, че ще повърне. Дотогава нищо не го бе потрисало толкова. Не беше гнуслив: упражненията по анатомия, моргата или операциите, на които бе присъствал, никога не го бяха притеснявали. Но това беше различно. Беше отблъскващо отвъд всякакви граници на понятното. След като видя това тук, разбра защо Крак беше толкова сигурен, че ако потърсеха, щяха открият още трупове. Това не бе нещо извършено от някого инцидентно. Беше кресчендо, постигнато и отработено с времето и след многократни опити.

Никола се насили още веднъж да огледа стаята и този път видя нещо друго. Там където не беше изцапана с кръв или някакви други течности, бялата мазилка на стените беше разтопена.

— Какво, по дяволите… — изрече бавно, така заинтригуван от аномалията, че почти забрави касапницата наоколо.

Пристъпи по-близо до стената, на която се намираше вратата, защото до нея можеше да се доближи без да му налага да премества нещо или да стъпва в някоя локва, и я пипна. Не само мазилката се беше разтопила, а и дървото под нея. Бяха се слели, двете различни материи се бяха разтворили една в друга, образувайки стъкловидни мехури. Никола отново изруга. Това също бе нещо, научено в Лодун, но не в медицинския колеж. Беше магия; най-вероятно резултат от неконтролирана сила.

Трябваше да потърси още белези, които да потвърдят, че това е магия, но изведнъж откри, че просто не може да се обърне и пак да погледне останалата част от помещението. Той излезе и кимна на Крак, който отново затъмни фенера и затвори вратата.

Изкачиха стълбите и когато стигнаха до хола Рейнар бързо свърна в коридора, който водеше навън.

Никола го хвана за лакътя.

— Трябва все пак да претърсим и останалата част от къщата. Можем да се върнем утре, но трябва да сме сигурни, че тук не се крие още някой.

Рейнар се поколеба. Той бе много разстроен, но всячески се опитваше да го прикрие.

— Да — каза накрая — Прав си. Трябва да довършим.

Разделиха се, за да свършат по-бързо. Крак вече беше прегледал подземието, където изглежда нямаше друго, освен телата и инструментите за убийства и изтезания. Намериха многобройни доказателства, че къщата е била обитавана и то наскоро. Приземният етаж беше чист, с изключение на кухнята, където все още имаше следи от приготвянето на храна и изяждането й на голямата маса. Имаше запаси от свещи, светилно масло и храна. Отпечатъците в праха и мръсотията върху малкото останали килими, се виждаха ясно, макар да не бяха достатъчно запазени, за да позволят идентификация на обувките, които ги бяха оставили.

На втория етаж Никола откри използвана наскоро спалня и претърсването на чекмеджетата и шкафовете от оскъдната мебелировка извади на бял свят тънък пакет тетрадки, с листа покрити с елегантен ситен почерк. Той ги заразгръща ентусиазирано, но като ги прегледа установи, че не бяха просто дословен препис на някакъв наръчник по магия. Бе донякъде окуражаващо, че въпросният вид магия беше некромантия. Това ставаше съвършено очевидно още на първата страница, в която се преговаряха всички приложения на изсушената човешка кожа. Бележките бяха подобни на записки, които би си водил един ученик от книга, която му е било разрешено да ползва, но не и да изнася от библиотеката на учителя. Никола все пак взе тетрадките, но по-нататък не откри нищо ценно.

В последната стая в отдалечения край на лявото крило Никола бе спрян на вратата от вече познатата миризма на разлагаща се плът. Това беше спалня, обзаведена малко по-добре от останалите, които бе претърсил. Погледът му се спря на тоалетката, където под дебел слой прах лежаха четки, гребени и стъклени шишета. Той отиде с неохота до плътния балдахин на леглото и отметна една от дрипавите завеси.

Поне това бе естествена смърт. На леглото бе положена старица в износена рокля, демодирана поне преди двадесет години и деликатни пантофки, извезани с пайети. Очите и бяха склопени и ръцете и бяха скръстени на гърдите. Плътта й бе силно разложена и съсухрена; бе напълно възможно да лежеше тук от година и повече.

Той пусна завесата. Имаше вероятност узурпаторите дори да не подозираха, че тя беше тук. Надяваше се, че онази последна вярна прислужница, която я бе облякла в най-хубавата й рокля, положила тялото й и спуснала завесите на балдахина, беше продължила тази си дейност, опаковайки нещата си и заключвайки вратата след себе си и не беше останала, за да се превърне в част от колекцията в мазето.

Никола проточи претърсването възможно най-дълго, но само тримата с една лампа не можеха да сторят кой знае колко. Накрая Рейнар го хвана за реверите.

— Ник, нищо повече не можем да направим тази нощ. Трябва ни лекар, магьосник и достатъчно хора, за да погледнем във всеки кабинет, стайче и миша дупка в тази къща. Между другото, не се надявай да откриеш на стената кърваво послание „Аз направих това. Ела и ме намери на този и този адрес“. Зарежи засега. Утре ще се върнем с помощници.

Никола огледа притихналия хол и застиналия във въздуха прах. Накрая каза:

— Прав си, да тръгваме.

Напуснаха къщата през вратата откъм градината. Никола се надяваше, че въздухът отвън, ще го ободри, забележително чист и свеж след зловонието на телесните течности вътре, но не бе направил и две крачки по обраслата пътека, когато започна да повръща върху градинската стена.

Когато се изправи видя, че Крак се беше отдалечил напред, навярно, за да види какво е положението на улицата. Рейнар го чакаше скръстил ръце и загледан в притихналата къща.

Все още залитащ, той се отдръпна от стената, но се чувстваше страшно зле. Каза:

— Това няма никакъв смисъл. Какво общо може да има със спиритическите сеанси? Нали го чу, че пита брата на Мадам Еверсет за неговия кораб. Съвсем ясно е, че иска да пипне товара, който вероятно е бил ценен, ако са излизали от някое парсийско пристанище. Той търси имане, а не… Какво общо има това тук с онова?

Рейнар премести поглед към него и се намръщи.

— Но ти беше сигурен, че има нещо общо с изчезванията и с онова момче, което сте ходили да видите в моргата?

— Имаше доказателство, не можех да го пренебрегна, но смятах, че ще се окаже някакво съвпадение. Това е безсмислица.

— Не е нужно да търсиш смисъл в лудостта.

Рейнар обърна гръб на къщата и хвана Никола за лакътя.

— Давай да се махаме оттук.

Отидоха при Кюзар, който ги чакаше на улицата и се качиха в каруцата. След като Крак набързо му обясни шепнешком случилото се, Кюзар подсвирна и заяви:

— Следващия път като мрънкам, че ме оставяте, ми напомнете това.

Никола и Рейнар се разположиха в каруцата, Крак се присъедини към тях и Кюзар подкара сънените коне.

Помълчаха известно време, загледани в тъмните къщи, покрай които минаваха. Нощта се беше спуснала и над тази част на града, и най-силният звук беше чаткатнето на копитата по паважа.

— Какво ще правим сега? — попита Крак.

Той за пръв път пита, помисли си Никола. Досега никога не е питал, каквото и да е ставало. Много жалко, че не разполагаше с отговор.

— Много просто — отговори му Рейнар — Утре вечер ти и аз ще излезем, ще намерим Октав и ще хвърлим останките му в реката.

— Точно това не бива да правим, — каза Никола.

Погледът му срещна този на Рейнар.

— Октав не може да е направил всичко това сам. Трябва да има и други. На първо време неговият кочияш.

Но не кочияшът бе онзи, който тревожеше Никола. В това бе замесен друг, който имаше интерес от спиритичните сеанси на Октав.

Рейнар отвърна на погледа му без да трепне.

— Сигурен ли си, че можем да си позволим да чакаме?

Никола не отвърна очите си.

— Не. Но ако има дори само още един, той трябва да бъде намерен. Октав знае за нас твърде много. Най-вероятно и колегите му знаят.

— Нямах точно това предвид. — каза тихо Рейнар.

— Знам.

Независимо от внимателно градения си имидж на пълен непукист, чувството за морал на Рейнар прилягаше на офицер и джентълмен повече, отколкото дори навремето, когато беше такъв. Импулсите му винаги бяха правилни. Импулсите на Никола обикновено го подвеждаха в погрешна посока и единствено интелектуалното познание за добро и зло, ревностно насаждано му от Едуар, му позволяваше да разбира повечето морални оценки. Но нещо в тази стая го бе пронизало право в сърцето. Трябваше да го спре, но щеше да го направи както той преценеше.

Рейнар помълча известно време. Страниците на каруцата проскърцваха, докато Крак помръдваше неловко, но оръженосецът не изрази мнение. Накрая Рейнар въздъхна.

— Той е умен, Октав или който там му помага, щом е подмамил толкова много хора, и нито са го хванали, нито е предизвикал паника. Може да си кара така с години.

Никола се взираше в изнизващата се покрай тях улица. Това очевидно бе некромантия. Октав и последователите му се занимаваха — извършваха в разрез със закона — някаква вид некромантийна магия. В главата му се въртеше съвсем смътен спомен, който щеше да му обясни много неща, ако успееше да го възстанови. Каза:

— Мисля, че някога някъде съм виждал нещо подобно на тази стая.

Дори Крак го погледна изумено. Рейнар изсумтя.

— Къде. В кланицата ли?

— Не, не на живо — обясни Никола замислено. — В една книга, на илюстрацията в една книга. Като дете четях какви ли не гадости, майка ми… Майка ми ми купуваше скъсани и повредени книги на кило, от антикварните магазини покрай реката и не винаги имаше свободно време да погледне какво представляват. — Никола поклати глава. — Само това си спомням. Ще погледна в библиотеката на Едуар — той също имаше навика да чете гадости.

Рейнар изрече мрачно:

— Независимо дали е плагиатствал или си го е измислил сам, Доктор Октав трябва да умре.