Смъртта на Некроманта

ДВАНАДЕСЕТ

Мадлин извървя пеш краткото разстояние от Колдкорт до градската порта и оттам се качи на обществен омнибус. Опитът я беше научил, че общественият транспорт винаги е за предпочитане при пренасянето на ценни предмети; дори това да означаваше по-обиколен маршрут до склада, омнибусът бе по-сигурен от кабриолет-такси.

Сферите се намираха в торбата, която държеше в скута си. Когато пристигна в Колдкорт има време само да смени прашния костюм с рокля и жакет, които приличаха на облекло за празника на Прислужницата, и да напъха косата си под една грозна и широкопола шапка. Ако се натъкнеше на познати, които да я разпознаят като Мадлин Денар, нямаше да е трудно да скалъпи обяснение за някаква романтична забежка или облог. Повечето от познатите й от театъра бяха глупаци и със сигурност щяха да повярват на всяка лъжа, щом звучеше достатъчно авантюристично. Започваш да говориш като Никола, каза си. Кога стана толкова цинична? По някое време след като разни магьосници започнаха опитите си за ме убият, отвърна си. По някое време след като се запозна с Никола. Беше взела със себе си и малък пистолет, който сега бе затъкнат под ризата й.

Омнибусът представляваше продълговата, открита отстрани карета със скамейки, които побираха около двадесет човека, ако те изпитваха желание за твърде голяма близост. Сега беше полупразен и Мадлин беше успяла да се уреди с място недалеч от капрата на кочияша. Тя се взираше разсеяно в минувачите по улицата и мислеше за настоящите проблеми, когато забеляза небето. Кога се стъмни толкова? Тя потърси часовника, закачен в горната част на корсажа й. Тези облаци се сгъстиха доста бързо; всеки момент ще завали.

Отпред на улицата ставаше нещо, хора тичаха и крещяха. Мадлин се надигна да види какво става и накрая се принуди да стане и да се надвеси вън от каретата. Пътят беше препречен от други карети, забавени от ненадейното увеличение на потока от минувачи, и кочияшът дръпна юздите.

Мадлин се намръщи и стисна по-силно торбата. Другите пътници се размърдаха и започнаха да мърморят, а един припрян мъж с цилиндър слезе и продължи пеш. Кочияшът крещеше на другите карети или да се разкарат от пътя му, или да му кажат, по дяволите, какво става.

— На площада пред Префектурата има бунт, — извика един от другите кочияши — Обръщай!

— Не бунт а магия!

Един изпоцапан мъж със съдрано палто и окървавено лице се промъкна през струпването от карети и се обърна към пътниците от омнибуса и към останалия спрял транспорт като проповедник пред претъпкан салон.

— Магия, разруха! Таласъми превзеха съдебните зали. Ние сме обречени! Бягайте от таласъмите на площад „Съдебен“!

Кочияшът на омнибуса наблюдава сцената безмълвно, след което извади някакъв плод от чантата в краката си и го метна към главата на оратора. Последваха летящи предмети откъм другите карети и откъм част от спътниците на Мадлин и мъжът избяга. Кочияшът отново седна на мястото си и псувайки започна да обръща каруцата. Мадлин слезе преди той да приключи тази извършена с неохота операция и тръгна с бърза крачка към тротоара по претъпканата улица.

Не й беше трудно да си представи таласъми след Изпратеното. И вампирите. Предположи, че беше възможно в този момент и други хора във Виен да са привлекли подобен вид магическо внимание, но ако те също бяха посетили „Съдебен“ този следобед, съвпадението щеше да е прекалено. Не, нямаше кой друг да е, освен домашният магьосник на Октав.

Мадлин се поколеба за миг. Складът бе на един, два километра оттук, а площадът беше само на две преки.

Тя се запромъква из пресечките докато стигна до улица „Жезъла на бляновете“, която беше успоредна на площада. Мина покрай достатъчно бягащи в обратната посока хора и чу достатъчно объркани разкази за трагедията, които потвърждаваха, че най-малкото, е имало бунт. Стигна до улицата, която водеше към сградата на Префектурата и към южния вход на площада. Тя беше зловещо пуста, гола и безцветна под сивото небе. Мина покрай една тъмна витрина и долови с крайчеца на окото собственото си отражение. Нагласи на рамото си дръжките на торбата и продължи да крачи. Виждаше интересните изображения по корнизите на Префектурата и поредицата стъпала, осветени от две газени лампи в поставки от ковано желязо. Внезапната тишина бе толкова смущаваща, че гледката бе почти успокоителна. Мадлин си каза, че непременно трябва да разбере какво е станало, без значение дали бунт или магия, а ако Никола и останалите по някаква случайност са били арестувани… Ами, пак беше най-подходящото място да го разбере.

Пред нея се чуха крясъци и тя спря. Груха хора, униформени полицаи и някаква смесица от съдебни чиновници, продавачи и улични безделници изтопурка край ъгъла на Префектурата. Мадлин се дръпна и залепи гръб в мръсните тухли на стената на един магазин, а в това време единият от полицаите насочи пистолета си към някого вън от полезрението й и стреля. Тя потрепери, когато шумният изстрел отекна в камъка. Ако бунтът се пренесеше на тази улица, Префектурата щеше да заприлича на обсадена крепост; не можеше да си позволи да остане тук. Тя започна да отстъпва заднишком към най-близката пресечка.

Полицаят стреля отново и мишената му се появи в полезрението й.

Мадлин изпсува толкова гръмогласно, че един от мъжете погледна в нейната посока. Нещото, което се приближаваше към тях приличаше на кръстоска от таласъм и маймуна, със зинала ухилена паст и закърнели криле, и груба и напукана като камък сива кожа. То се спусна напред като се придвижваше с неочаквано голяма скорост и полицаят, който беше стрелял по него избяга. Е, скъпа, определено е магия, помисли мрачно Мадлин, посягайки към пистолета под ризата си. Усещането на малкия пистолет в ръката й, я накара да се чувства по-добре, макар да подозираше, че чувството за безопасност е само илюзорно. Нещо с по-голям калибър щеше да е доста по успокояващо. През плътната материя на торбата долови, че една от сферите започва да жужи и вибрира, както когато вампирът се беше доближил до прозореца на надстройката в Колдкорт. Тя притисна торбата до гърдите си с желанието да я накара да замълчи. Не сега. Съществото, таласъм, или каквото там беше се намираше едва на двадесет крачки от нея и тя не искаше да привлича вниманието му. То се насочи към един от невъоръжените мъже и тя вдигна пистолета си, макар да не разбираше дали куршумите не дават никакъв ефект или полицаите, които вече стреляха, просто бяха лоши стрелци.

Нещо я сграбчи за ръката и я повлече в пресечката. Веднага разбра, че не беше човек, дори и в полумрака на тясната, прилична на пещера пресечка. Хватката беше студена и твърда като скала, непробиваема. Тя инстинктивно измести рязко встрани центъра на тежестта си, движение, което би накарало всеки нападател, човек да залитне, но нещото само стисна още по-силно ръката й. Пръстите й се сгърчиха от болка и неволно спуснаха предпазителя на пистолета. Малкото оръжие разполагаше само с два изстрела; тя си пое въздух и едва успя да върне лостчето на мястото му, за да се опита да стреля отново. Гърлото й се беше свило от страх и шок; дори не изпищя, когато нещото отново изви ръката й и я принуди да застане на колене.

С насълзени очи тя видя същество, почти същото като онова, което беше подгонило хората на улицата. Тялото беше еднакво, но това имаше рога, които стърчаха от масивното му чело. То вдигна в юмрук свободната си ръка; щеше да разбие черепа й с един удар. Мадлин принуди безчувствената си ръка да се размърда независимо от парализиращата болка и сведе пистолета, след натисна спусъка. Звукът я оглуши и в бузата й се забиха каменни отломки, което я накара да сметне, че не е улучила, а е стреляла в стената на алеята, но съществото изрева от болка. То пусна ръката й и тя се свлече на земята.

Направи нещо, бягай, бори се, стани. Дясната й ръка беше безчувствена и тя успя единствено да се изтъркаля настрани. Натъкна се на нещо меко с твърди буци, което жужеше сякаш бе приютило пчелен рой. Торбата. Сферите. Тя предпазливо отвори торбата със здравата си ръка и измъкна най-горната сфера.

Съществото се надвесваше над нея и тя замахна към него със сферата в ръка.

Светът побеля за кратко все едно окъпан от ярка светлина. Времето спря. Тя чу нечовешкия вой и й се стори че сякаш вижда звуци и чува цветове. След което премигна и времето отново потече.

Съществото все още стоеше надвесено над нея, но вече неподвижно, като застинал леден блок. Тя се надигна и предпазливо докосна грапавия му гръден кош. Не лед, а камък. Мадлин положи още жужащата сфера в скута си все. Сега, когато можеше да огледа съществото на спокойствие, видя, че то е чудовище за украса. Най обикновено покривно чудовище, подобно на онези, които пазеха покривите на повечето обществени и частни постройки във Виен. Изпита необуздан порив да го бутне е да го разтроши на паважа. О, или пък ако имах чук. Надигна се и проскърца със зъби от болката в дясната ръка.

Някъде на улицата проехтя експлозия, последвана от странен удар, сякаш нещо тежко се удряше по паважа. Мадлин пропълзя до началото на алеята и успя да се изправи на крака и да се приближи достатъчно, за да надникне предпазливо.

На улицата имаше три чудовища, но едното се беше превърнало в камък и лежеше на парчета насред пътя. Докато гледаше, и едно от другите се закова на място, точно когато посягаше към един полицай и се катурна, за да се разбие с тъп звук. В следващия миг забеляза магьосника.

Вратите на Префектурата стояха отворени и някакъв млад мъж с очила и двуредно сако стоеше надвесен на парапета на стълбището и се взираше в последното чудовище и мърмореше полугласно. След като изрече заклинанието, все още неспокойната сфера в ръката на Мадлин се разтресе яростно.

Мадлин не изчака да види унищожаването на чудовището, а се обърна, за да прибере двете останали сфери и да ги напъха припряно в торбата. Трябваше да ги махне оттук. Щом тя, с нейния малък талант долавяше силата им, то магьосникът на Префектурата щеше да я регистрира със сигурност. Тя преметна внимателно торбата през рамо като все още придържаше дясната си ръка. Само това й липсваше, да прекара часове наред в килия, докато придворните магьосници установят, че сферите нямат нищо общо с магията на площада, а през това време Никола и другите са Бог знае къде и правят Бог знае какво.

Тя излезе на улицата със залитане, за да бъде пометена от поредната вълна бегълци, насочили се към Префектурата. Мадлин се опита да се измъкне, но някой я бутна по болната ръка и тя не успя да задуши болезнения вик.

— Тази дама е ранена! — извика някой.

Мадлин се огледа объркано и разбра, че има предвид нея. Изведнъж се оказа приклещена между някакъв млад полицай и друг, по-възрастен мъж, които се взираха в нея. Ръкавът й беше съдран и разкриваше обезкръвената плът на предмишницата й.

— Не, не това е просто драскотина — опита се да протестира — Трябва да се прибера в къщи…

Те не я слушаха.

— Вътре има лекар. — каза полицаят и я подкара към стъпалата на Префектурата. По-възрастният, преизпълнен с желание да помогне, жестикулираше към останалите и ги кандърдисваше да погледнат какво е сторило с бедното момиче едно от ужасните чудовища.

Мадлин се запъна и много категорично започна да обяснява, че желае да я остават на мира, когато осъзна, че се намира само на две крачки от младия магьосник. Не можеше да си позволи да привлече вниманието му. Преглътна псувнята, която напираше на устните й и се остави да бъде отведена нагоре по стълбището и оттам в Префектурата.

Фоайето на Префектурата беше просторно, но беше изпълнено с крещящи и бутащи се хора. След рязкото преминаване от дневната светлина, Мадлин почти ослепя в сумрака на газените лампи. Единият от набедените й спасители я държеше плътно за здравата ръка и я водеше през суматохата. Надали щеше да успее да се отскубне от него във фоайето на Префектурата, че и да се измъкне навън, без значение дали имаше криза или не, особено когато човекът просто се опитваше да й помогне. Мадлин реши, че преди да се измъкне, ще й се наложи да остави доктора да се погрижи за ръката й.

Полицаят отвори вратата на една стая, в която газените лампи бяха включени на максимална светлина и от високите прозорци навлизаше и бледа дневна светлина. Мадлин едва успя да фокусира групата мъже, скупчени край една маса и говорещи на висок глас, преди полицаят да каже:

— Доктор Хал, тук има една ранена дама.

Ох, по дяволите, помисли немощно Мадлин. Разбира се, че Доктор Хал беше в Префектурата. Тъкмо щяха да изправят Ронсард пред магистратите; къде другаде можеше да бъде Хал?

Доктор Хал се извърна с нетърпеливо изражение, което се превърна в тревога, когато я погледна. Той пристъпи и все ранената й ръка и Мадлин се озова настанена на най-близкия стол.

Единият от мъжете край масата беше Капитан Дефанс от Префектурата. Той тъкмо казваше:

— Сега атаката е съсредоточена върху затвора, това е очевидно.

Дефанс беше як мъж с оредяваща кестенява коса. Беше един от главните поддръжници на Ронсард, беше разследвал делата на Донатиен по много поводи, но за повечето от тях не знаеше, че е бил по следите точно на Донатиен. Ако познаеше Мадлин, щеше да е, защото я беше виждал на сцената на Елегант.

— Но Съда… — възропта някой.

— Точно оттам дойдоха съществата. Насочиха се към затвора. — поправи го Дефанс с поклащане на главата.

— Най-важният въпрос, джентълмени, е кой спретна магията?

Говорещият представляваше висок мъж с прошарена коса и красиви, макар и сурови черти. Ох, по дяволите, помисли си Мадлин, зашеметена от прииждащите един след друг шокове. Това е Раен Фалие, Придворният Магьосник. Вече не вярваше, че положението може допълнително да се влоши. Почвам да си мисля, че всеки момент ще нахълта и Кралицата.

Мадлин бутна торбата си под стола и сложи крака отгоре й. Трепереше от нерви, но Хал щеше да го приеме за нормално и като следствие от раняването. Никога преди това не се беше доближавала толкова до него и сега той разполагаше с всички възможности да я познае като жената, която бе виждал дегизирана при други обстоятелства, но вниманието му се разкъсваше между ранената й ръка и спорещите в другата част на стаята мъже. Мадлин си позволи да изпита известно облекчение; ако имаше малко повече късмет, той можеше изобщо да не погледне лицето й повече от бегло.

— Няма нищо счупено, — измърмори на себе си, опипвайки внимателно предмишницата й.

— Няма, само е доста охлузена, — прошепна тя.

Не искаше да чува истинския й глас. Той беше запален театрал и също така не й се щеше да я разпознае като Мадлин Денар.

— Трябва да си отида в къщи…

— Един полицай видял Ронсард и мъжете, които го спасиха от линча да се отправят към затвора, каза един от мъжете край масата.

Беше друг капитан от Префектурата; не се сещаше за името му.

Хал извърна поглед към говорещия и стисна устни сякаш, за да не избухне.

Дефанс махна изтощено с ръка.

— Мислиш, че са били в комбина с Инспектора ли? Невъзможно!

— А ти да не смяташ всичко това за съвпадение? Да се случи тъкмо когато Ронсард трябваше да застане пред Съда?

— Той бе нападнат и почти убит от бунтовниците, така че надали можем да говорим за някакъв опит за бягство. Дадох съвсем категорична заповед на полицаите да преведат Инспектора по топлата връзка, вън от обсега на тълпата. Щях да ги разпитам, кой е отменил тази заповед, но и четиримата са мъртви.

— Подозираш заговор ли? Абсурд!

— Ронсард не би си помогнал с магия, за да организира бягството си, не и срещу собствените си полицаи — каза внезапно Фалие — Някой е организирал това без негово знание.

— Права сте само е охлузена. Имате късмет.

Хал забеляза съдрания ръкав на Мадлин и погледна към полицая, който все още чакаше до вратата.

— Намерете някакво сако за дамата, за да може да се прибере.

Нямаше търпение да се присъедини отново към спора и да защити приятеля си Ронсард, но все пак намери време да помисли за благоприличието й.

— Благодаря — прошепна Мадлин с нисък глас.

Хал срещна погледа й и се поколеба, но каза само:

— Няма нищо, млада госпожо. — и се изправи.

Мадлин сграбчи торбата, прие сакото на младия полицай, с което закри скъсаната си рокля и се отправи към изхода.

Никола знаеше, че трябваше да се придвижват сега, докато затворът все още се намираше в състояние на хаос.

Помещението, в което се намираха беше празно и безлюдно, осветено от самотна газена лампа високо на варосаната стена и очевидно нямаше друго предназначение, освен да представлява поредната пречка за бягство. Подът бе застлан с каменни плочи и имаше още една врата, солиден портал от дъб и тежки железни плочи, които предпазваха ключалката. Никола погледна към нея и усети как стомахът му се сви. Не разполагаше с инструментите, необходими, за да пробие тези плочи, дори ако разполагаше с часовете, нужни за тази работа. Ако това е заключено, направо загиваме, още тук и сега. Той пристъпи и натисна бравата, след което почти се замая от облекчение, когато тя поддаде. Отвори внимателно и се озова в коридор, тесен и нисък, осветен от равномерно разположени газени лампи, който се простираше в едната посока към друга тежка врата, а в другата продължаваше и вървеше приблизително успоредно на външната стена.

— Това не е много окуражително, — изрече с нисък Рейнар като пристъпи в коридора заедно с него — че не се озовахме пленени тук за удоволствието на онова, което ни преследва, искам да кажа. Колкото до каква ще правим оттук нататък…?

Никола се поколеба. Присъствието на Ронсард правеше ситуацията с пъти по-проблематична.

— Можем да се пробваме на основната врата или да се предадем на първото служебно лице, което видим, но… — той се обърна и погледна Ронсард.

Инспекторът се усмихна мрачно.

— Но ще ви е трудно да дадете обяснения ли? Засега и аз предпочитам изход с по-малко препятствия.

Нямаше да може да се придвижва бързо. Раната на главата му кървеше, едното му око вече подпухваше и куцаше на всяка крачка.

Добре тогава, помисли си Никола. Значи ще го направим по трудния начин. Все още с поглед върху Инспектора попита:

— Познавате ли изобщо това място?

— Не, за жалост познавам само обществената му част.

Крак наблюдаваше разтревожено Никола. От всички тях Крак бе прекарал тук най-много време, но пребиваването му се ограничаваше до блока с килиите. Никола предпочиташе да не се доближава до тази секция на затвора, освен ако абсолютно не се налагаше.

— Дайте ми няколко секунди — каза, полуизвърнат и затворил очи в опит да се съсредоточи. — Бил съм тук при подобни обстоятелства.

Не точно тук, но на горния етаж.

Когато организира бягството на Крак, беше запаметил наизуст плана на това място, но това се случи преди години. Да, но тогава ти беше преоблечен като надзирател и имаше ключове за коридорите, а Крак се правеше на умрял. Без ключове и без подходяща маскировка или без труп с очевидни признаци на чума, който да отблъсква обичайния интерес, щеше да е значително по-трудно. части от картата се връщаха в паметта му. Знаеше къде трябва да отидат; там обаче, щеше да възникне истинският проблем. Каза:

— Отвореният коридор изглежда по-лесен, но всъщност той води към бараките на надзирателите и към стълбите горе към пазачите и другите кабинети. Ако минем през тази врата, ще можем да стигнем до нивото, което е под това, където ще се придвижваме далеч по-лесно.

То се състоеше от стари килии и подземия, свързани от взаимно пресичащи се лабиринти от коридори и проходи. Трябваше да отидат там, защото вероятността да ги забележат бе далеч по-малка. До долните нива не можеше да се стигне от блока с килиите и затова те не се охраняваха много добре.

— Единственият проблем е, че зад тази врата най-вероятно има стражеви пост.

— Колко пазачи? — попита Рейнар.

— Минимум двама.

Никола изгледа вратата. Пистолетът на Крак беше празен, защото бяха изразходвали патроните, когато отваряха входната врата. В оръжието, което Никола беше отнел от похитителите на Ронсард бяха останали само пет изстрела.

— Ти носиш ли си револвера? — попита Рейнар.

— Не. Не мислех, че ще ми е нужен в обителта на Правосъдието, — отвърна и огледа замислено празната стая. — Крак, подай ми пистолета си.

— Празен е.

— Те няма как да разберат.

Докато те се разправяха, Никола свали шалчето си и го върза така, че да скрива долната част на лицето му. Не искаше по-късно пазачите да нямат никакви трудности при разпознаването му. Изчака Рейнар да стори същото, след което пристъпи до вратата.

— Пригответе се да нахлуете веднага след мен.

Вратата беше обшита с дебели железни плоскости; нямаше как да я насилят с подръчни материали. Никола се приближи тихо до нея и се заслуша, но не чу нищо иззад пластовете дърво и метал. Той си пое дълбоко въздух и заудря с юмрук по нея.

— Отваряй, по-бързо, зад нас е! — изкрещя истерично.

чу нещо от другата страна, някой крещеше какво, по дяволите, става и продължи да удря и да крещи. Минаха секунди, достатъчни на мъжете вътре да вземат решение и да се сетят, че вратата води встрани от килиите, а не към тях и че това не може да е опит за бягство и да започнат да се бъркат за ключовете. Вратата се открехна и започна да се отваря навътре. Никола я подпря с рамо и се стовари върху нея с цялата си тежест.

Мъжът от другата страна залитна, Никола го хвана за ревера на сакото и пъхна дулото на пистолета под брадичката му, и изръмжа.

— Не мърдай.

Думите бяха отправени към втория мъж в стаята, който в същия момент тъкмо се надигаше иззад бюрото. Рейнар се вмъкна веднага след Никола, сграбчи другия пазач за ръката и го принуди да легне на пода.

Никола отстъпи назад, за да не може този, когото бе хванал да сграбчи пистолета и каза:

— Обръщай се и лягай по очи на пода.

— Какво… Какво…

Той беше възрастен мъж с оредяла сива коса, зинал от удивление. Онзи, когото Рейнар бе принудил да легне на пода надали беше надхвърлил двадесетте. Никола осъзна, че не иска да му се налага да ги застрелва.

— Прави каквото ти казвам. — процеди през зъби.

Двамата гардове не бяха въоръжени, понеже, освен ако не възникнеше извънредна ситуация, надзирателите в затвора носеха само палки. Щом и двамата мъже се озоваха на пода, Никола махна на Инспектора и Крак да минат в стаята. Взе ключовете от колана на първия надзирател и ги подаде на Крак, докато оръженосецът помагаше на Ронсард.

— Униформите? — предложи Рейнар.

— Да. Или поне саката, — каза Никола — Ти вземи…

И двамата ги чуха едновременно, тежки стъпки, отекващи сред каменните стени, идващи откъм коридора, през който бяха минали току-що.

— Няма време, — отсече Никола — Не трябва да спираме.

Крак отключи другата врата. Никола изчака всички да минат през нея и сам тръгна заднишком, казвайки:

— Не мърдайте, джентълмени, и никой няма да пострада.

— Няма да си измъкнеш току-така! — каза възрастният.

— Има голяма вероятност да си прав, — измърмори Никола.

Той се промъкна през вратата и махна на Крак да я затвори и заключи. Без ключовете, на двамата надзиратели щеше да се наложи да изчакат колегите си, за отворят отново тази врата. Не че щеше да мине много време преди това да се случи. Никола се огледа и се опита да събере мислите си.

Намираха се в друго полутъмно преддверие, с още две врати и друг коридор. Никола се поколеба, замисли се дълбоко, след което взе ключовете от Крак и пристъпи към първата врата. Отключи я и я отвори. Зад нея се откри тясно стълбище, което се виеше надолу в мрака. Той махна на останалите да продължават и се върна да отключи другата врата, онази, която, ако си спомняше правилно, водеше към дългия прав коридор при килиите на по-ниските нива. Тоя я отвори и се върна при стълбите. Трябваше да накара преследвачите да мислят, че са поели по този маршрут, точно колкото да се изгубят долу в катакомбите. Сигурно ще си помислят, че сме били толкова объркани, че да тръгнем към килиите, помисли Никола, докато гледаше към водещите надолу стълби и затваряше след себе си тежката врата. Той я дръпна, за да се увери, че резето е на мястото си. Все пак сме нахълтали в затвор, в края на краищата.

Едва не се подхлъзна по стълбите в тъмното, затова се подпря на стената в дъното, под една едва мъждукаща газена лампа и замалко не падна върху Рейнар. Намираха се в тесен и нисък коридор от тъмен камък, разнообразен тук и там със стари тухли и коридори, отклоняващи се в три различни посоки. Виждаха се няколко газени лампи, които очевидно бяха ново допълнение с тръбите си, които вървяха по повърхността на стените. Крак крепеше Ронсард. Никола им махна да запазят тишина, макар да се съмняваше, че това ще помогне, ако надзирателите решат да проверят тук долу.

Секундите минаваха. чуха приглушен тропот, сякаш някой пробваше дали вратата над тях е заключена и отново се възцари тишина.

— Стана — изрече тихо Ронсард с одобрение в гласа. — Елементарно, но елегантно.

Рейнар погледна Никола.

— Е, накъде? Или да хвърляме монета?

Уместен въпрос, помисли Никола.

Не познаваше това ниво толкова добре, колкото другите. В първоначалния му план за бягството на Крак преди години, това бе един от маршрутите му за отстъпление, но тогава не му се беше наложило да го използва.

— Ще опитаме първо оттук.

Останалите го последваха, Рейнар вървеше непосредствено след него, следван от Ронсард, който се крепеше с една ръка за рамото на Крак, а с другата за леко хлъзгавите камъни на стената. В тесния коридор имаше място само за един човек, който да му помага. Това щеше бързо да изтощи Ронсард и щеше да ги забави. Ще се тревожа като му дойде времето. Никола обясни с нисък глас на Рейнар:

— Трябва да се озовем в югозападното крило. Там са старият параклис и моргата и има външна врата, през която изнасят телата. Това е единствената ни възможност, ако не броим мястото, откъдето влязохме и главния портал.

— Съвсем подходящо за ситуацията, ако си помисли човек, — отбеляза Рейнар и Никола не можа да не се съгласи наум.

Колкото повече се отдалечаваха от изхода, толкова по-застоял ставаше въздухът. Застоял и с нотка на тлен, от която на Никола му настръхваше гърбът.

Ронсард изрече с глас, напрегнат от болката и от усилието да стои изправен:

— Ако обстоятелствата още повече се обърнат срещу нас, може би сега е единствената възможност да обединим усилията си. Видяхте джентълмените, които ме преследваха; Да считам ли, че магьосникът, който оживи архитектурата на Съда се интересува от вас?

— Подозирам, че е възможно да са изпратени от един и същ човек, без значение дали го знаят или не — Никола погледна през рамо — Знаете ли кой устрои ареста ви?

— В самата Префектура ли, не. В момента Хал се опитва да разкрие къртицата, но доколкото вече не може да рискува да се доверява на предишните ни съюзници, това няма да е лесно. А колкото до това кой е поръчал ареста ми, мога да подозирам единствено Конт Рив Монтес.

Никола замръзна на място и за миг всичките му мисли отлетяха, когато чу това име. Конт Рив Монтес…

Тогава Рейнар го побутна в гърба и каза:

— Първо измъкването, после отмъщението.

Никола отново пое напред. Внимателно, внимателно. Налагаше се да разкрие малко, за да получи повече, но не искаше Ронсард да разбере колко дълбоко е замесен. Инспекторът можеше да го е познал като Никола Валярд или щеше да го стори съвсем скоро. Но ако го разпознаеше като Донатиен… Ще се наложи да го убиеш. И иронията щеше да е пълна, след като бе рискувал живота си и този на Рейнар и на Крак, за да го спаси. Няма да има избор. Не и когато отиването в затвора означаваше да вземе със себе си Мадлин и останалите.

— Знаете ли нещо за магьосника, който стои зад всичко това?

— Знам, че има някакъв магьосник, че практикува некромантия и че е напълно луд — каза Ронсард — Можех да открия много повече, ако не ме бяха прекъснали така ненавременно с този арест.

— Напълно е възможно той… — да си вярва, че е Констан Макоб, понечи да каже Никола, но думите му бяха прекъснати от писъка, отекнал по коридора някъде отпред.

Те се спряха сепнато и замълчаха и Никола посегна за револвера в джоба си, но звукът не се повтори. След един напрегнат миг, Рейнар каза:

— Знам, че писъците са съвсем в реда на нещата в място като това, но…

— Но не са съвсем в реда на нещата толкова далеч от килиите — довърши вместо него Никола — Там долу не би трябвало да има никой.

Лудият магьосник на Октав вече със сигурност бе стигнал твърде далеч в опитите си да се добере до тях и стените на затвора надали щяха да го възпрат.

Мадлин вървеше забързано по улицата, която я отдалечаваше от Префектурата, но вместо да се отправи към склада, тя избра другия път, който минаваше по-близо до площада. Когато офицерът беше споменал мъжете, които нахлули в затвора с Ронсард, нещо в стомаха и се беше свило. Нямаше гаранция, че са били Никола и другите, но… Ако беше пратил някого за помощ, щеше да го изпрати в склада, който се намираше на няколко пресечки оттам, а това означаваше Кюзар и Ламан.

Тя преброди улиците и алеите покрай площада, разминавайки се с объркани и бягащи хора. Накрая видя каруцата на Кюзар до един тротоар, я конете бяха привързани на перилата до обществената чешма. Приближи се предпазливо, но след това видя Кюзар и Ламан, застанали пред каруцата в разгорещен разговор.

Изглеждаха облекчени при появата й и Мадлин предположи, че това означава, че ще й натресат някой заплетен проблем. Тази мисъл беше потвърдена, когато Кюзар я поздрави с:

— Имаме проблем.

— Никола и останалите ли?

— В затвора са.

Мадлин изръси една особено долна псувня, лукс, който обикновено не си позволяваше пред хора. Дори Ламан се стресна. Тя каза на Кюзар:

— Точно от това се страхувах. Как стана?

Кюзар се загледа в групичката полицаи, които вървяха по улицата и направи жест да отидат в близката алея. Навлязоха на няколко крачки навътре, а Мадлин вдигна леко полите си по навик, за да не се изцапат по калния паваж. Алеята беше отворена и в края й, от другата страна на улицата се виждаше черна стена. Стената на затвора.

— Отвлякоха Инспектора, след като го изкараха от Префектурата, — каза Кюзар — Беше се събрала голяма тълпа, сган. Той надуши капан и прати Девис за нас, само че не успяхме да пристигнем навреме и не можахме да сторим нищо, освен да гледаме.

— Какво видяхте.

— Някакви здравеняци измъкнаха Инспектора от полицаите и се готвеха да го обесят на старата бесилка. Не видях кога Ник и капитана и Крак са стигнали дотам, докато не цъфнаха отгоре. Взеха Инспектора от здравеняците и ги изгониха и помислих, че ще си плюят на петите, но тогава започна магията.

— Онези каменни неща от покривите, да, видях ги. След това?

— След това избягаха в затвора и онези живите статуи бяха точно зад тях. Точно като на „Забрава“, нас ни гони тоз магьосник, нали така.

— Госпожице.

Мадлин подскочи и се обърна стреснато. На не повече от пет крачки от нея стоеше Доктор Сиран Хал. Навярно се беше крил от тях на ъгъла на алеята.

— чух разговора ви. — каза той.

Ламан посегна към в джоба си и Кюзар го хвана за ръката. Без оръжия, за Бога, помисли Мадлин. Не сме направили нищо незаконно, не е станал свидетел на нищо. Това беше Ил-Риен, а не Бисра и думите и мислите нямаха голяма тежест.

— Какво искате да кажете? — попита с пресъхнало гърло като се опитваше да звучи с невъзмутимо.

— Проследих ви от Префектурата дотук и чух всичко, което казахте — отвърна Хал.

Физиономията му беше тревожна, но интонацията му беше спокойна.

— Трябва да говоря с вас.

— Не можете да докажете нищо — отвърна почти автоматично Кюзар — Само вашата дума срещу тези на нас тримата.

Хал вдигна ръка с обърната навън длан и Мадлин се зачуди дали иска да бъде изслушан или им показва, че не е въоръжен. Той каза:

— Познах ви. Сестрата, онзи ден в моргата.

— Това не означава нищо — свари да каже Мадлин.

Гърлото й пресъхна. Нямаше да й помогне, ако се направеше на обидена. Обстоятелствата бяха прекалено подозрителни.

Хал пристъпи още крачка напред и спря, когато Ламан помръдна нервно.

— чух какво казахте току-що — повтори — Вашите приятели са хората, които спасиха Ронсард и които са влезли в затвора, за да се спасят от магията. Искате да ги измъкнете от там без Префектурата да се намесва. Аз искам да ви помогна.

— Защо?

— Преди малко бяхте в онази стая и ги чухте. Някой е организирал събирането на тази сган и наредил полицаите да изведат Ронсард вън на стъпалата вместо да го преведат през топлата връзка, с цел платените главорези да могат да го докопат. Ако Префектурата го залови, това само ще даде втори шанс да го убие на онзи, който стои зад това — Хал се поколеба — Ако сте тези, за които ви мисля…

Мадлин затаи дъх. чувстваше се като ударена в стомаха. До нея Кюзар издаде неволен гърлен звук, но не реагира по друг начин. Тя каза:

— Кои мислите, че сме?

— Ронсард беше изказал съществуването ви като хипотеза. Той знаеше, че този мошеник магьосник се сблъсква със съпротива от страна на някаква личност или група личности, и че нещо пречи на тази личност или група да докладва и да разгласи за дейността на магьосника. Инцидентът на „Забрава“ го потвърди — Хал направи умишлена пауза — Колкото до онова, което ви е попречило да се покажете, когато магьосникът ви е нападнал, не знам какво е то и смея да заявя, че на този етап, то едва ли има някакво значение.

Мадлин се спогледа с Кюзар. И двамата бяха твърде обиграни, за да дадат външен изказ на облекчението си, но неговите устни бяха побелели. Мадлин се обърна към Хал. Той не знае за Донатиен — все още. Ронсард щеше да познае в Никола сина на Едуар Виляр, но нищо повече. Ще трябва да измисля някаква история, нещо което да обясни с какво се занимаваме и защо… Сега не иска да знае или си мисли, че не иска, но скоро ще поиска…

— Моля ви, — каза притеснено Хал — Улиците са в хаос, Префектурата е безпомощна, трябва да го направим сега или може изобщо да не ни се удаде случай.

Мадлин прехапа устната си. Инстинктът й казваше да му се довери, но в момента нямаше доверие точно на инстинкта си. Понеже твърде добре познаваше врага. Беше чувала разказите на Никола за Ронсард и Хал на процеса на Едуар, беше чела обобщенията на Хал относно случаите, в които те бяха замесени преди тази повратна точка, случаите оттогава насам. Случаите, когато самата тя беше успявала да ги надхитри, дегизировките, носени от нея или измислени от нея за другите, специално, за да ги измами, плановете, в които сама беше участвала, за да бъдат надхитрени; познаваше ги твърде отблизо. Помогни ми, Господи, та аз мисля за тях почти като за колеги. Беше се стреснала, когато се бяха натъкнали на Хал в градската морга, но сега й изглеждаше едва ли не естествено да стои тук и да разговаря с него. И ти беше тази, която каза на Никола, че не е проявил достатъчно предпазливост ; този човек може да те прати в затвора до края на живота ти. Тя отмести поглед към черната стена на затвора, която се провиждаше в края на алеята. Не, само не това. Преди това да стане, щеше да допре пистолета до челото си.

Хал я гледаше отчаяно. Каза:

— В момента единственият възможен начин е през Амбулаторията на затвора. И преди съм асистирал на хирурзите там. Има пазачи, но мога да ви прекарам покрай тях без да се наложи употреба на сила…

— Никога не се налага употреба на сила, освен при самозащита, — прекъсна го Кюзар — този, който и да е бил, беше онзи магьосник. Три или четири пъти се опита да ни убие с онези вампири и той е убил всички хора в онази къща…

Мадлин вдигна ръка, за да го спре. Каза на Хал:

— Нужна ми е вашата дума, че нищо, което кажем или направим в процеса на съвместната ни акция, няма да стигне до нито един служител на Префектурата.

— Имате я — отвърна с готовност Хал — Но на мен ми е нужна вашата дума, че нито един полицай или цивилен няма да бъде убит по време на онова, което се готвим да предприемем.

Тя се поколеба.

— Не мога да ви го обещая без известни резерви. Ако някой стреля по мен, със сигурност ще му отвърна, но няма да убия никого, просто ей така, заради самото убиване, ако това имате предвид.

Хал изпухтя.

— Това ме удовлетворява. Не бива да очаквам, че ще се оставите да ви застрелят, заради моите скрупули.

Мадлин прие това с кимване и се обърна към Кюзар.

— Ще ми трябва експлозив. Иди и ми донеси.

Ламан я гледаше сякаш щеше да припадне. Кюзар стоеше срещу нея със зинала уста.

— Ти откога знаеш как да поставяш заряд?

— Ти ще ми покажеш преди да тръгнем.

Кюзар притвори очи, очевидно в безмълвна молитва.

— О, не.

Хал изрече недоверчиво:

— Експлозив ли?

— Можем да влезем вътре без употреба на сила, както се изразявате вие, но няма да можем да се измъкнем по същия начин, не и с обвиняемия Ронсард. Няма да стане, ако просто откраднем за него някоя надзирателска униформа. Ще трябва да се измъкнем по наш си начин.

— Млада госпожице, вие притежавате много… ясен поглед върху ситуацията.

Той си пое дълбоко въздух и тя осъзна, че и на Хал не му е било лесно и че на него му е било също толкова трудно да й се довери. А той не знае за мен толкова, колкото аз знам за него. Не знае, че притежавам чувство за чест и че няма да скърша думата си на две и да го застрелям веднага щом стане излишен. Беше проявил достатъчно смелост да се приближи до нея, в присъствието на Кюзар и Ламан; тя знаеше, че те са крадци и взломаджии, а не убийци, но той не го знаеше. Той каза:

— Не можем да губим повече време.

Тя кимна на Кюзар.

— чу го. Побързай.

Кюзар изруга, тракна с токове и тръгна.

— Няма да съжалявате. — каза Хал искрено.

Мадлин кимна разсеяно и се заигра с нашивките на взетото назаем полицейско сако. Вече съжалявам, помисли. Ако това не успее и заради мен арестуват всички, няма да ми се наложи да опирам пистолет в челото си, защото Никола ще ме убие. И аз ще го оставя да го направи, защото ще е напълно заслужено.

Ставаше все по и по-очевидно, че нещо ги преследва из тъмните коридори на затвора.

Никола изруга като видя, че пътят е препречен от поредната врата. Дотук се бяха натъкнали на четири заключени врати, които ключовете на надзирателя, взети от Никола, отказаха да отворят, но Крак беше успял да насили две от тях с лоста. Две се оказаха твърде масивни за този метод и се наложи да променят маршрута си. Тези врати, които блокираха проходите, не трябваше да ги има; навярно ги бяха поставили през последните няколко години, за да осуетят оттук нататък бягствата.

Той посочи вратата на Крак и се долепи до мръсните камъни, за да го пропусне пред себе си. Ронсард се подпря на стената, дишайки тежко. Никола се спогледа тревожно с Рейнар. Ако продължаваха с това темпо, можеше да убият Инспектора. В някой от горните коридори отекна звук на разбита дървена врата, след него трополене и човешки вик, който секна изведнъж.

— Господи, това уби още един, — измърмори Рейнар — Колко станаха?

— четирима. — отвърна Никола.

Той наблюдаваше Крак, който работеше по вратата. Тази изглежда можеше да бъде насилена, при малко повече късмет. Щом не ги бяха заловили при килиите, полицаите и надзирателите вероятно са били изпратени долу на това ниво, за да ги търсят. За щастие, съществото, изпратено от магьосника по петите им, не подбираше кого убива.

— Ако знаеше накъде сме тръгнали, досега щеше да ни е намерило. То просто… ловува.

— Може би е време ние да го половуваме. — каза Рейнар.

Никола срещна погледа му и се смръщи.

— Какво имаш предвид?

— Ще се върна по пътя, откъдето дойдохме и ще се опитам да го убия — обясни Рейнар. Той погледна назад в коридора — Това е единствената смислена постъпка. Доколкото чухме, се придвижва бързо; шансът всички да му избягаме е много малък, не и с ранен човек и заключени врати, които се налага да отваряме през няколко минути.

— Ти не познаваш затвора, — отбеляза Никола.

Сам беше обмислял тази възможност, но не желаеше да я изпълни, докато не успееше да измисли сигурен начин за унищожаването на съществото, което ги преследваше. Най-приемливият метод, за който се сещаше до момента, включваше газеното осветление в проходите, но не можа да измисли как за го осъществи без саможертвоприношение, а не смяташе, че ситуацията все още го изисква.

— Дори да оцелееш след сблъсъка с това същество, после няма да можеш да ни намериш.

Ако ние самите намерим пътя, което в момента е твърде съмнително.

— Няма да е нужно да намирам пътя. Беглецът от Префектурата е Инспекторът. Аз, сам, ще се явя като поредния нещастник набутал се тук, за да избяга от магията.

— Ще ти трябва пистолет — опита пак Никола.

Да се изправи срещу съществото сам, би било равносилно на сигурна смърт и докато Крак насилваше вратата, сметна, че е успял да разубеди Рейнар.

— Добре, но в момента той е в мен.

Рейнар го изгледа и се усмихна.

— Обзалагам се, че ще успея да те убедя да ми го дадеш.

Страничен наблюдател би сметнал, че Рейнар заплашва да употреби сила; Никола го познаваше. Какво ли правеха лидерите на други криминални организации, когато някой от хората им заплашваше да ги злепостави с предаването на едно оръжие? Той вдигна вежди.

— Не пред Инспектора, разбира се. И, между другото, какво ще си помисли Мадлин? Ще й се наложи да те извика на дуел.

Това не беше никакъв майтап; Мадлин беше участвала в дуел, с пистолети, с една нейна колежка, актриса, която я беше обидила. Рейнар й беше станал секундант.

Крак беше прегърбил рамене и се опитваше да се разграничи от спора. Ронсард само наблюдаваше безмълвно.

— Вярно, и аз ще се чувствам задължен да я оставя да го спечели, — призна Рейнар, очевидно разкъсван от тази мисъл. Познаваше характера на Мадлин. Но все пак…

Вратата се предаде със скърцане и стържене на ръждясал метал, Крак я отвори и се изправи.

Никола побърза да направи най-уместното възражение.

— Обаче имаме само един пистолет, само с пет куршума и ако съществото мине покрай теб или не го улучиш в тези коридори, ние няма да имаме никакъв шанс срещу него.

Точно това бе възпряло Никола сам да опита и докато усъвършенстваше теорията си относно газопроводите на лампите, това оставаше основният аргумент против. Той посочи вече отворената врата.

— Предлагам да се размърдаме преди тази дискусия да е станала чисто академична.

— Прав си — Рейнар изглеждаше убеден, поне засега — Това не го съобразих.

Никола прикри облекчението си.

— Сигурен съм, че ще ти намерим някакъв друг ужас, с който да се биеш в някой по-подходящ момент. — каза любезно, докато Рейнар отиваше към вратата.

— О, аз пък смятах, че дълбоко в себе си си решил всички да умрем заедно.

Никола реши да прости това на Рейнар и се обърна, за да хване Инспектора под ръка и да му помогне да мине през вратата. Изражението на Ронсард се беше изменило от кротко наблюдение до развеселено озадачение и отново бързо се превърна в любезна незаинтересованост, когато долови погледа на Никола. Никола остана с изнервящото усещане, че току-що бяха разкрили за себе си повече, отколкото беше нужно.

След като минаха през вратата, Крак я затвори и залости.

Никола подаде револвера на Крак без по-нататъшни коментари от страна на Рейнар и Крак пое водачеството, Никола крепеше Ронсард, а Рейнар вървеше след тях. След като изминаха петдесетина крачки в полутъмния коридор, Крак вдигна ръка да спрат. Никола изчака, докато Крак се обърна назад и прошепна:

— Усещаш ли миризмата?

Никола се намръщи, опитвайки се да долови в застоялия въздух нещо, различно от нормалната воня на затвор. Тогава го усети. Мирис на животно, смрад подобна на тази в обитавани от плъхове сгради, но далеч по отвратителна и непрестанно усилваща се.

— Промъкнало се е пред нас. — прошепна Рейнар.

— Направихме такива заобикалки, че може ние да сме се озовали пред него, — отвърна Никола — Виждаш ли отпред да се движи нещо?

Той виждаше празното пространство, където коридорът се съединяваше с друг проход с по-нисък таван и по-малко лампи.

— Не. И не чувам нищо.

— Другите жертви навярно също не са чули нищо. — отбеляза тихо Ронсард.

Рейнар и Никола се спогледаха.

— Съвсем намясто се намесва, не мислиш ли? — направи коментар Рейнар с усмивка по адрес на Инспектора.

Никола реши, че няма време, за да се дразни.

— Давайте напред — бавно. — каза.

Крак стигна до разклонението пръв и вдигна предупредително ръка, за да спрат. Те спряха. Рейнар стисна по-здраво дръжката на меча си.

След секунда Крак им махна да идват.

На пода в пространството, където се пресичаха проходите лежеше мъж в тъмна униформа на надзирател, безформена купчина, с лице към пода и ръка извита под неестествен ъгъл и засъхнала кръв наоколо. Тежка стоманена врата преграждаше единия край на прохода, който в другата посока водеше наляво и редките газени лампи по протежението му не разкриваха нищо друго, освен гол камък.

Никола виждаше, че вратата е плътно затворена и заключена и знаеше, че съществото не е дошло откъм коридора, по който бяха минали току-що. Погледна към очевидно празния проход. То е там. Но просто не знае, че ние сме тук. Все още.

Никола направи на Крак жест да даде револвера на Рейнар, след което посочи надзирателя и изрече само с устни:

— Ключовете.

Крак кимна.

Рейнар взе пистолета и тихо пристъпи в коридора, откъдето можеше да покрива отритото пространство. Той погледна разтревожено към Никола, който знаеше какво мисли той в момента. Засега можем да пазим абсолютна тишина, помисли Никола, но ще чуе отварянето на вратата.

Крак откачи връзката ключове от колана на надзирателя и пристъпи към вратата. Намери ключа и го превъртя внимателно. Превъртането на лостовете отекна гръмко в тишината.

Откъм прохода не долетя нито звук.

Никола бързо помогна на Ронсард да мине покрай мъртвия надзирател и през вратата. Докато Рейнар се обръщаше, за да ги последва, въздухът се раздвижи и най-близките лампи леко помръкнаха. Никола пропусна Инспектора и изкрещя някакво инстинктивно несвързано предупреждение. То бе достатъчно за Рейнар, който се хвърли през вратата и Крак я затръшна почти в същия момент.

Нещо тежко се удари в дебелия метал и грохотът накара камъните под краката им да потреперят. Настъпи пауза, след което дръжката се размърда, сякаш някой я натискаше от другата страна.

— Ключовете? — прошепна Никола с пресъхнало гърло.

Крак вдигна връзката ключове и се чу колективна въздишка на облекчение. Ако бяха останали в ключалката… помисли си Никола. Ами, неприятностите ни щяха да свършат много скоро.

— Браво, — каза Рейнар на Крак — Давай сега да се измъкваме оттук преди онова да е намерило обиколен път.

Никола взе от Крак връзката ключове. Сега при всички положения щяха да се придвижват по-бързо и да се придържат към по-директен маршрут към целта си, ако успееха да избягнат надзирателите. Надяваше се само бързото им придвижване да е достатъчно бързо.