Смъртта на Некроманта

ЧЕТИРИ

Късният следобед беше хладен, но Никола беше вдигнал занавесите на каретата, за да могат с Рейнар да наблюдават наближаващата Габрил Хаус. Широката непавирана улица минаваше покрай няколко дървета и триумфална арка, може би четири метра висока и достатъчно широка, за да минат през нея четири карети една до друга. Никола забеляза, че камъните й са побелели и ерозирали като че ли постройката беше реликва от отдавна забравена епоха. Знаеше, че е построена преди не повече от десет години.

— Странен избор за градинска украса, не мислиш ли? — каза Рейнар.

— Щом намираш за странно това, почакай да влезеш вътре. Това място е строено от някаква богата вдовица от Умбервалд. Имала двама големи синове, които лишила от наследство. Построила им по-малки къщи — по една от всяка страна на основната сграда.

Издигането на помпозни сгради се бе превърнало в мания през последните няколко десетилетия и досега бяха минали покрай множество такива, от най-различни степени на размер и богатство. Градините бяха просторни, а непавираните улици бяха по-широки и с видимо по-добър дренаж, отколкото забравилите възрастта си булеварди в градската част.

— Преди Еверсет да я закупи миналата година, собствениците я бяха пуснали за разглеждане срещу входна такса.

— Да, чух за това — Рейнар си сложи ръкавиците.

Каретата им сви от пътя и мина под арката.

— Ти не си магьосник, Никола. Какво смяташ да правиш, ако Октав възрази срещу твоето присъствие с нещо по-опасно от втори голем?

Никола се усмихна.

— Само ти би задал такъв въпрос в момента, когато вече пристигаме в къщата, където се намира Октав.

От входната арка към къщата водеха две павирани алеи, които се разделяха и оформяха мост над подводна градина, от която стърчаха върховете на екзотични растения. Къщата бе построена с лице наобратно, така че видимата дотук фасада представляваше огромен овал с колонада, който при други къщи с подобен дизайн би бил обърнат към задния двор. Но архитектът я беше проектирал добре и основата на грациозната колонада бе облицована с камък и подхождаше на изкуствената пещера до подводната градина и придаваше на цялата предна част вид на старинен полуразрушен замък.

— О, аз нямам инстинкт за самосъхранение — отвърна без да се замисля Рейнар — За това разчитам на теб.

— Тогава, предполагам, трябваше да вземем Мадлин, понеже в това отношение аз пък разчитам на нея. Но жена-прислужник е нещо твърде фрапиращо дори за твоята репутация.

— Не знам — Рейнар огледа Никола втренчено и каза — Сериозно. Какво ще правим, ако Октав разбере, че си се вмъкнал?

— Сериозно. Имам намерение само да наблюдавам. Засега. — каза Никола.

Миналата нощ не бе имало произшествия нито в Колдорт, нито в която и да е от другите квартири, макар мнозина от слугите да бяха стояли на пост с фенери цяла нощ, просто така за всеки случай.

Копитата на конете зачаткаха на камък, когато каретата мина под сводестия вход в дясната част на колонадата и се насочи към добре осветен каменен тунел. Сега минаваха през самия приземен етаж на къщата. Един от недостатъците на обръщането на къщата бе, че това беше практически единственият път към двора за каретите.

Тунелът свърши и отново излязоха на студения въздух и късното следобедно слънце, след което спряха в един полукръгъл двор за карети, който гледаше към елегантните колони на задната част на къщата.

Рейнар взе шапката и бастуна си.

— Пристигнахме — Той кимна на Никола — Късмет. И не ме излагай, приятелю.

— Само ако и ти ми сториш същата услуга — измърмори Никола.

Един лакей вече се притичваше да отвори вратата на каретата.

— За честта на фирмата, нали знаеш.

— Естествено.

Докато Рейнар слизаше, на украсената с резба дървена порта се появи един мъж и пристъпи към него. Нашият домакин, Деран Еверсет, помисли си Никола, и има точно толкова разгулен вид, колкото го описа Рейнар.

Облеклото му бе във висша степен крещящо, жилетката му бе с екстравагантна кройка, а шалчето му бе вързано по сложен начин, който изглеждаше несъвместим с какъвто и да било опит за помръдване на главата, а длъгнестата му фигура изглеждаше съвсем неподходяща за този вид мода. Беше бледен, с конско лице и рядка русолява коса и непрекъснато поглеждаше украсения си със скъпоценни камъни джобен часовник.

— Закъсняваш за Бога — изрече вместо поздрав — И откога държиш карета?

— Взех я назаем — каза Рейнар — от един много, много добър приятел.

Той потупа Еверсет по рамото и го поведе към къщата.

— Надявам се, че си организирал една щура нощ.

— Това не беше моя идея… — възропта домакинът, но не можа да се доизкаже, защото влязоха вътре.

Никола също слезе от каретата. Протегна се, докато хвърляше по едно око на входа на къщата, както би сторил един истински прислужник, в случай че се появи икономът.

— Може ли да разтоваря багажа? — попита той стоящия на пост лакей.

— Да. Твоят човек беше последният гост, така че не си давай зор.

Мъжът подритна с излъсканата си обувка един от измитите камъни на дворната настилка, очевидно от скука. Униформата на имението беше тъмнозелена, с обточено в златисто сако.

— Искаш ли помощ?

Преоблеченият като кочияш Крак скочи от капрата.

— Не. — отвърна Никола на лакея — Все пак, благодаря.

За каретите и конете имаше вградени коневръзи. Някои от возилата все още стояха с отворени врати и Никола преброи поне три карети-таксита. Рейнар бе издействал поканата толкова скоростно, че не бяха имали възможност да проучат останалите гости. Отгоре, по протежението на стената се издигаше тераса; виждаше сандъците с цветя и пейките, разположени с лице към градината. Той знаеше, че терасата започва от задната част на двора за карети, пресича градината и стига до малък издаден павилион, с форма на класическа беседка. Тя беше изолирана от къщата, но дотам лесно се стигаше от терасата; Никола се обзаложи да изяде шапката си, ако не възнамеряваха да проведат сеанса точно там.

Той пое куфарчето на Рейнар, което Девис му подаваше и кимна на Крак. Тази нощ Крак и Девис щяха да отседнат тук на открито при каретата, но вероятно щяха да ги наблюдават твърде изкъсо, за да се измъкнат, ако се наложеше да търси помощта им. Надяваше се да не почувства тяхната липса.

Лакеят го поведе по стълбите и влязоха в къщата. Никола зърна просторен висок вестибюл, настлан вероятно с имитация на мрамор, като залитането по класиката продължаваше с фреските по протежение на основното стълбище, изобразяващи нимфи и грации. Лакеят му показа слугинския вход и Никола изкачи два етажа по някакви тесни стълби, като се надяваше да му се предостави своевременна възможност да разузнае наоколо.

Но когато стигна до върха, почти се сблъска с една от камериерките на горните етажи, която го насочи към стаята, определена за Рейнар.

Стаята бе подредена с вкус, и ексцентричната подредба на къщата очевидно не се простираше до спалните или поне не до спалните за гости. На прозорците бяха закачени тежки бледожълти завеси, които си подхождаха със стените в слонова кост и сребро, възглавниците и покривалата на меката мебел, тапицираните столове и изящните малки масички. Балдахините на леглата донякъде разваляха впечатлението за семплост с бродираните гирлянди, сребърни цветя и украса от щраусови пера.

Самият Никола никога не бе имал прислужник, поради което разопакова багажа на Рейнар бързо и сръчно. Докато гостите вечеряха, прислужничките щяха да влизат и излизат от стаите, да освежават цветята, да пълнят умивалниците, да изпъват чаршафите и завивките, а той не искаше стаята да предизвиква подозрения. След като свърши, извади джобния часовник, който използваше за този вид прикритие — евтин, без никакви орнаменти — и пресметна времето, с което разполагаше преди Рейнар да дойде да се преоблече за вечеря. Това щеше да е идеална възможност да получи първи данни за останалите гости, а и затова дали Октав вече е пристигнал в къщата. С колкото повече информация разполагаше преди да започне да действа, толкова по-добре.

Той се измъкна от стаята и внимателно притвори вратата. Цареше тишина, нарушавана единствено от съскането на газените лампи в порцелановите им глобуси и приглушените гласове отекващи по отвора на голямото стълбище. Той се запъти към хола, безшумно, но целенасочено, без повече предпазни мерки. В къща с подобен размер, с толкова многобройна прислуга и с допълнителната суматоха на тазвечершното парти, едва ли щяха да разпитват някой с вид на човек, който знае къде отива,

Откри стълбището за прислугата в отсрещния край на коридора и бързо се спусна по него, за да се озове в тясно помещение с нисък таван, което водеше към задната част на къщата. Докато минаваше покрай една отворена врата чу, че някой извика:

— Ей, ти, не те знам кой си, я чакай малко.

Никола се подчини и спря. Помещението беше малък килер с шкафове със стъклени витрини, с наредени в тях порцеланови сервизи и лъсната сребърна посуда. Мъжът, който го беше повикал бе сивокос и набит и размахваше връзка ключове. явно икономът, помисли Никола. В стаята имаше и някаква жена на средна възраст с оскърбено изражение, облечена в сива рокля и престилка. Никола каза:

— На Капитан Моран съм, сър.

— А, добре, свободен си тогава. — Икономът отново се обърна към разярената лелка с набрашнена престилка. — Не, кажи на Листери, че това е последната ми дума.

— Не, ти му кажи! Повръща ми се от адераското му бръщолевене и ти можеш…

Без дори да се налага да вкарва в употреба внимателно обмисленото извинение, че е забравил ръкавиците в каретата, Никола стигна до свода в края на прохода и каращите се гласове се изгубиха в още по-шумната кухня. Пещта представляваше монолитен монумент, заемащ цялата стена в дъното, а над огнищата димяха медни тигани за пържене на риба. Една дълга маса се огъваше под тежестта на форми за сладкиши, тавички за печене на меренги и квадратни тави за пайове. В бюфетите до тухлените стени бяха наредени порцеланови чинии и сребърни комплекти за какао и кафе.

Готвачът, запотен под бялата си шапка, тръшна някакъв съд върху печката и изкрещя убийствена псувня на адераси. Откъм огнището му отвърна също с крясък някаква жена, която подреждаше шпиковани скопени петли върху плоска тава.

— Какво разбираш ти бе, скапан чужденец!

Вратата на отсрещната стена се отвори рязко и пропусна две кухненски прислужнички, които с усилие влачеха ведро с вода. Никола им помогна да го сложат на поставката в близост до масата, след което ги остави да се присъединят към колежката си в битката. Той се измъкна през някакъв друг килер и оттам през вратата към зеленчуковата градина.

Мина по незастланата пътека, обикаляща участъци засадени с пъпеши, краставици, цикория, както и дървени сандъчета за увивни зеленчуци. Покрай лявата стена, от двете страни на алеята за каретите стърчаха оголели от зимата крушови дървета. Имаше някаква дървена врата, заден вход към конюшните, но за щастие беше затворена. Отдясно, над градинската стена виждаше страничната част на една от двете пристройки, които вдовицата бе построила за синовете си. Сивите камъни бяха обрасли с увивни растения, но иначе изглеждаха добре поддържани, както и главната къща. Вероятно двете пристройки се използваха за допълнителни гостни или за квартири на прислугата.

Стигна до решетестата врата в края и я отвори, за да навлезе в цветната градина. Изчака и обмисли поведението си. Тук територията беше опасна; около конюшните и в зеленчуковата градина можеше да обясни присъствието си. Но тази зона трябваше да е забранена за каквато и да е прислуга, освен за градинаря.

Изглеждаше пуста. Пълзящи рози, дюлеви дървета и върби закриваха стените, които оформяха, снижавайки се, лека падина и преминаваха в друга висока стена. Преплетени растения, които напролет щяха да цъфтят, се виеха от гнездата си и заплашваха да погълнат павираните алеи и фонтана с играещата в средата му нимфа, уловена в хватката на голи лозници.

Никола притича покрай стената, над която стърчеше скулптираната балюстрада на терасата. Към края на градината терасата преминаваше в широка квадратна платформа. Сега от къщата го скриваха буйни храсти и той заби пръстите си и носовете на ботушите си в пукнатините на грапавата каменна стена. Набра се на мускули и преметна крак през балюстрадата, с надеждата, че петната от мъх няма да личат много по тъмните му дрехи.

Беседката се намираше в центъра на платформата. Архитектурата й бе семпла, отворена окръжност от колони, поддържащи скулптиран антаблеман#. Камъните бяха състарени изкуствено, както и триумфалната арка и придаваха на мястото достолепен старинен вид. В средата бе разположена красива дървена маса, обградена с осем стола.

Огромните корони на няколко дъба, всеки с големината на малка могила и далеч по-стари от къщата, препречваха гледката от трите страни на платформата и единственото място, откъдето се виждаше ясно, бе точно под каменния мост, свързващ терасата над двора за каретите и гърба на основната къща. Огромните сандъци с цветя и класическите статуи на най-разнообразни полубожества в края на платформата осигуряваха известно прикритие, но малката беседка би била видима за всеки застанал на по-далечната тераса. Отвън не се виждаше никой и Никола се отлепи от прикриващата го статуя и предпазливо влезе в беседката.

Коленичи, за да погледне дали под масата няма някакви въжета, механизми или магически приспособления. Изглежда нямаше, както нямаше и тайни вместилища. Масата бе тежка и масивна, което изключваше възможността спиритистът да я завърти с носовете на обувките си, което бе един от най-често използваните трикове. Той мина към столовете, провери под тях и опипа пълнежа на седалките. Следваше самата беседка. Накрая след като провери мястото толкова, доколкото беше възможно без наличието на стълба, отиде да седне в сянката на един огромен сандък за цветя. Свечеряваше се и мракът се сбираше на локви под оголелите дървета и бодливите храсти. Не бяха направени никакви предварителни приготовления за шоуто, което очакваха да получат срещу парите си Капитан Еверсет и неговата съпруга.

Наистина ли се изненадваш? Запита се Никола. Знаеш, че Октав разполага с реална сила, или поне има достъп до такава сила. Ако беше открил, че масата е поръсена с магически прах, или чекмеджета с двойни дъна, това само щеше да внесе допълнителна неяснота. Просто щеше да чака и да се опита да разбере нещо по време на сеанса.

Никола се върна в стаята без проблем и намери там Рейнар, който вече се обличаше за вечеря.

— А, ето те — каза Рейнар, който връзваше шалчето си пред огледалото. — Тъкмо започвах да се чудя къде си. Откри ли нещо?

— Не. Както и очаквах. Октав дойде ли? Кои са другите гости?

— Не го видях. Но Мадам Еверсет говореше за него като че ли всеки момент очакваше да се спусне връз нас право от етера. Но не бих могъл да ти кажа дали това означава, че е в къщата или точно обратното.

Рейнар изруга, съдра шала и го метна през рамо, след което започна да избира нов от отвореното чекмедже. Никола улови парчето плат преди да беше паднало на пода и го остави настрана. Рейнар продължи:

— Колкото до останалите гости, те са точно онова, което се очакваше. Амелин Даниел, полуоткачената, която се мъкне с онзи, как му беше името, неприятния поет, дето е наркоман на опиум…

— Алгрето ли?

— Същият. И той е тук, естествено, и е довел и жена си, за да постави Даниел в неловко положение. Още, придружителят на Даниел, някакъв пъпчивец, който вече на два пъти ми отправи сексуални намеци, а аз съм достатъчно възрастен, за да му бъда баща, за Бога. И още, Виярд и настоящата му любовница, Илиан Изолд, оперната певица, и разбира се, Конт Беление, който не би получил покана и за парти на потъващ кораб, откакто откриха, че е замесен в онзи скандал в Назан Корт.

Рейнар бе на път да съдере още един шал. Никола го спря нетърпеливо, обърна го и сам довърши връзването. Компанията бе, както обикновено скандална, но пък и Рейнар не би бил поканен, ако случаят беше различен. Бе известен с фриволното си поведение още преди да постъпи на служба в Гвардията, но засега най-отвратителният скандал бе онзи, поради който беше изгубил службата си и който го бе превърнал във враг на Конт Монтес.

Рейнар имал сърдечна връзка с един по-млад от него офицер от благородническа фамилия, докато по същото време младежът се домогвал до годеж с някаква девойка от още по-благородно и далеч по-богато семейство. Адвокатът на Монтес, Деврил, докарващ си допълнителни доходи чрез изнудвачество, успял да откупи едно дискредитиращо писмо от младежа до Рейнар, което било откраднато от сандъка на Рейнар, докато полкът му бил разквартируван на полуостров Тетари. В началото момъкът плащал на изнудвача, докато изразходил личните си средства, но исканията на Деврил продължили и накрая, точно в деня преди сватбата, писмото станало публично достояние. Скандалът, висотата на положението и, вероятно, убеждението, че самият Рейнар е дал писмото на Деврил, повлияли на крехкия темперамент и младежът се самоубил. Скоро след това Рейнар се завърнал във Виен и открил, че приятелят му е мъртъв и повечето от хайлайфа са убедени, че към самоубийството го е подтикнал той. Настроенията срещу него били толкова силни, че неговият командир скалъпил срещу него някакви формални обвинения с цел да го уволни от Гвардията.

Онази част от историята, която никой освен Никола и Мадлин не знаеше докрай, бе че Рейнар бе стигнал до продажния ординарец, който беше откраднал писмото и го беше убил, след като бе изтръгнал от него името на Деврил. Хората на Монтес бяха разбрали, че Рейнар е по следите на Деврил и възнамеряваха да го елиминират, но Никола бе наблюдавал отблизо развитието на нещата и се беше свързал с Рейнар, за да го предупреди. Заедно отърваха света от изнудвача-адвокат Деврил и оттогава Рейнар работеше с Никола.

Никола приключи с връзването на шала и Рейнар внимателно проучи резултата в огледалото.

— Много добре го направи. Да не би да са те учили на това в Лодун?

— В Лодун учат на всичко.

Имената на гостите му бяха познати, с изключение на едно.

— А този Виярд, познаваш ли го по физиономия?

— Да. Срещали сме се няколко пъти. Но ми е просто познат. — Рейнар се обърна и го изгледа с въпросителна насмешка. — Да не би да смяташ, че той е Ронсард под прикритие?

— Не. Не смятам.

Дяволите я взели, все пак, тази Рейнарова проницателност. Никола не искаше да се прави на истеричен глупак, но Ронсард беше единственият противник, когото не бе напълно уверен, че можеше да надхитри. Той сгъна предишния костюм на Рейнар, защото знаеше, че един истински камериер никога не би оставил дрехи на пода. Е, може би камериерът на Рейнар би го сторил, но това щеше да даде повод за коментари сред останалите слуги, а той не искаше да привлича внимание.

— Все пак нали разбра, че видяхме Хал в моргата?

— Когато сте ходили да видите удавеното момче ли? Стори ми се, че Мадлин каза, че това нямало връзка с Октав?

— Засега.

Все още нямаше вести от магьосниците, на които бе раздал проби. Можеше да се наложи пак да отиде при самия Арисилд и да му припомни.

— Около масата имаше само осем стола.

— Ами, Еверсет каза, че няма да присъства на предтавленийцето на Октав. Предполагам, че и други са поднесли извинения за отсъствието си. Смяташ ли, че това е от огромно значение?

— Не. — Никола се замисли за миг. — Мислиш ли, че Еверсет ще заподозре нещо, защото ти ще присъстваш?

— Споменах, че никога не съм виждал такова нещо и ми е любопитно. Би трябвало да е достатъчно. Никой в тази групичка няма да заподозре никого в нищо освен в тайно бягство с цел разврат.

— Прав си, естествено.

Никола отрано беше научил, че един от основните проблеми в измамата бе склонността да се правят опити за прекомерно обясняване на нечии постъпки. Истината бе, че хората вършеха какви ли не странни неща, по възможно най-нелогични причини и прекалено изпипаните обосновки само те правеха да изглеждаш гузен.

Подобно на повечето парвенюшки домакинства, Еверсетови бяха платили крупна сума за отличен адераски главен готвач и понеже нямаха истински изискан вкус, бяха успели да наемат само посредствен такъв. Никола наблюдаваше хаоса от безопасната позиция в кухненския коридор, заедно с още двама от слугите от горните етажи, които лентяйстваха след настаняването на гостите. Малко преди това всички бяха наблюдавали пристигането на каретата на Октав скрити зад конюшните. Спиритистът не носеше багаж и нямаше друг придружител, освен кочияша.

Главният готвач, Листери, провеждаше приготовленията за вечерята сякаш кухнята бе някаква обсадена от врагове цитадела, която неизбежно щеше да падне под натиска на превъзхождаща сила и това водеше до сума ти хвърляне, чупене и псувни по адрес на кухненските помощнички. Това накара Никола да се чувства още по-благодарен за неговия достоен Андреа, който през целия си живот не бе избухнал нито веднъж.

Той поклати глава като видя второкачественото вино, подбрано за соса, след което изостави ленивата поза и се запъти към трапезарията. Никола си бе поставил за цел да огледа всички прислужници, доведени от гостите и да се увери, доколкото бе по силите му, че всички са онова, за което се представят. Крак имаше нареждане да стори същото с кочияшите и придружаващите ездачи, отседнали в конюшните и Никола знаеше, че ако неговият оръженосец бе открил нещо подозрително, досега щеше да е намерил начин да му го съобщи. Безпокоеше се единствено за гостите.

Оказа се невъзможно да стигне достатъчно близо до трапезарията, за да подслуша разговорите. Това можеше да стане единствено от едно малко антре, използвано от иконома, за да направлява лакеите, които сервираха блюдата, но то непрекъснато беше заето. Никола неохотно се върна на старата си позиция в кухнята, където Листери изглеждаше на път да сдаде крепостта.

Неангажиращият разговор над чиниите надали би осветлил много положението, макар Никола да знаеше, че поетът Алгрето има нещо общо с Конт Монтес. Миналият месец Никола беше седнал в Контера с Рейнар и Мадлин, когато пристигна Контът с голяма компания, която включваше и Алгрето. В това нямаше нищо осъдително. Настоящата популярност на Алгрето го правеше доста търсен гост във всички обществени прослойки.

След известно време обаче, Никола долови нескривано внимание от страна на разположената в съседство компания на Монтес. Можеше да се дължи на присъствието на Мадлин; като нашумяла актриса, тя обикновено привличаше внимание. А имаше вероятност да се дължи и на Рейнар, който също можеше да разчита на полагаемата си доза внимание.

— Под наблюдение сме, скъпи мои — беше казал Рейнар. — Ревнуват, това е очевидно.

Не беше дал признак на абсолютно никакво притеснение; Рейнар обичаше предизвикателствата.

Мадлин се беше засмяла и бе вдигнала чашата си към него, сякаш бе казал нещо изключително остроумно и язвително по адрес на онези, които ги зяпаха.

— Господи — измърмори — чувствам се направо виновна. Страх ме е, че той знае.

Имаше предвид Монтес, който оправяше копчетата си за ръкавелите от черен опал, като в същото време се навеждаше да каже нещо на една от жените в антуража си. Точно същия ден Никола се бе сдобил с архитектурните планове на къщата на Монтес, които щяха да им трябват, за да подхвърлят уличаващото бисранско злато на Херцогиня Мондоло.

— Виновна ли? — каза, вдигайки собствената си чаша.

— Не точно виновна. По-скоро гузна.

Тя докосна украшението в косата си с кокетен жест и без да движи устни изрече:

— Идва насам.

Никола видя с периферното си зрение, че Монтес се извинява на компанията си и става.

— Той не знае нищо — каза.

— Ама тази Енора Ражел дето е с него — добави по-високо Мадлин — е абсолютна курва.

— Е, Мадлин, държиш се точно като актриса — сгълча я закачливо Рейнар.

Диалогът бе в чест на Монтес. Контът бе дошъл до масата им в края на забележката на Рейнар и Никола стана, за да се здрависа с него.

— Доста време мина, Валярд. Мислех, че не си в страната — каза любезно Монтес.

Всеки сантиметър от него излъчваше ил-риенски аристократизъм, от семплата кройка на дългополото му сако до безукорната прическа на мазната му коса и ниско подстриганата брада. Усмивката не стигна до плоските му тъмни очи.

— Не се появявам често в обществото, милорд.

Никола се обърна, за да представи Мадлин и Рейнар. Изненада се от почти физическото пронизване, което усети, когато Монтес целуна ръка на Мадлин, както повеляваше протоколът, но му размина, докато наблюдаваше как Контът се преструва, че никога в живота си не е чувал за Рейнар Моран. Нищо чудно вече да губеше бройката на убитите от неговите главорези хора; не бяха никак малко.

След запознанството Монтес отново се обърна към Никола:

— Едуар Виляр бе голяма загуба за науката, Валярд. Сигурен съм, че в Лодун усещат липсата му.

— Всички усещаме липсата му. — отвърна тихо Никола.

Откриваше, че, дори толкова време след събитието, поднасянето на съболезнования от убиеца на приемния му баща, беше едно почти приятно изживяване. Фактът, че на Монтес още не му бяха омръзнали дебелашките и понятни само за него шеги, бе признак на слабост. Той и понятие си няма за чия сметка е шегата — все още.

Лицето на Монтес бе безизразно. Каза:

— Още ли внасяш художествени произведения?

— Да.

Никола си придаде израз на любезна заинтересованост. Монтес го провокираше, макар да не се сещаше с каква цел.

— А аз наистина си мислех, че моята компания се брои за скандална от доброто общество.

Говореше поетът Алгрето, застанал зад Монтес. Изглеждаше като че ли току-що е станал от леглото, с разпасани дрехи, свободно висящ около врата шал и разчорлени руси къдрици. Поетът изглеждаше по абсолютно същия начин всеки път, когато Никола го беше виждал, и той твърдо подозираше, че ефектът бе преднамерен.

— Внимавайте, милорд, това вече е прекалено.

Никола едва прикри усмивката си. Нямаше никакво съмнение за какво намеква Алгрето. Вместо да се подмаже на покровителя си, той доста неприятно хвърли камъните в неговата градина; връзката между Монтес и неговия адвокат-изнудвач почти беше излязла наяве по време на инцидента, спечелил на Рейнар презрението на целия хайлайф, и доколкото можеше да се съди по изражението на Конта, той също не изпитваше удоволствие от спомена.

— Вярно — каза развеселеният Рейнар на поета — Вашата компания така и така е достатъчно скандална. Всичко допълнително вече би било разточителство.

Алгрето понечи да отговори, но погледна към Монтес. Трябва да бе отгатнал по стиснатата челюст на покровителя си неговото нетърпение, защото се задоволи само с ироничен поклон, все едно признаваше поражението си. Монтес се усмихна, твърде благовъзпитан, за да се занимава с недодяланите скандални простаци, с който се бе оказал заобиколен и каза:

— Агентът ми ще се свърже с твоите хора, Валярд.

— Разбира се. — Никола се усмихна любезно.

Когато Монтес се беше оттеглил и се беше върнал на своята маса, Мадлин съвсем сериозно му бе казала:

— Понякога самообладанието ти ме плаши.

— Благодаря — каза Никола, вдигайки чаша към нея, макар да не мислеше, че му е направила комплимент.

— Аз пък мисля, че бе не по-любезен от усойница — каза сухо Рейнар — Нещо бъркам ли?

— Ако се бях държал прекалено почтително, щеше да заподозре нещо — Никола разклати съдържанието на чашата си за вино. — Знае, че го мразя. Но просто не знае до каква степен действията ми са подчинени на тази омраза.

— Значи те е провокирал. — каза замислено Рейнар.

Мадлин отскубна някакво цвете от украсата на масата с отсъстващ поглед.

— чудя се защо.

Никола се бе усмихнал с подобна на бръснач усмивка, която бе всякаква, но не и приятна.

— Сигурно е гузен.

Алгрето имаше вземане-даване с Монтес, но не и с Октав. Но появата на Октав на сцената, насред плана му за унищожение на Монтес, в кулминацията на дългогодишни усилия, тревожеше Никола най-много. Главният готвач Листери изведнъж осъзна присъствието на публика и метна някаква купа към коридора, принуждавайки Никола и другите слуги бързо да се разпръснат в търсене на укритие, и освен това върна рязко мислите на Никола към настоящата му роля.

След поднасянето на вечерята, видимо хроничната суматоха в помещението на слугите позволи на Никола да се подсили с една купа ароматно задушено преди да се измъкне от къщата, за да заеме позиция близо до мястото на сеанса.

Из симетрично подредената градина висяха на стратегически интервали цветни лампи и привнасяха рисков елемент в пътешествието до платформата, но той се справи без произшествия. След като стигна дотам, огледа терена за други наблюдатели, преди отново да се качи по балюстрадата. В средата на масата беше поставен стъклен свещник, а по колоните бяха окачени допълнителни лампи. Жълтеникавите пламъци задълбочаваха още повече сенките между статуите в края на платформата, така че той се отпусна по-спокойно зад един голям сандък с цветя.

Беше му студено, въпреки предпазните мерки, включващи тъмни ръкавици и шал около гърлото. По някое време през деня вятърът беше стихнал и спокойната нощ бе пропита с наситената тишина на провинцията. Никола дори чуваше как окъсняла карета минава по пътя край къщата, отминава Габриловата триумфална арка и продължава към именията, чиито размер нарастваше с отдалечаването от града.

Не след дълго вратите на терасата откъм главната къща се отвориха и той чу говор и смях. Запалиха лампите и гостите се отправиха към платформата и беседката.

Най-отпред вървеше Амелин Даниел, в рокля с голи рамене, уместна единствено за топлия салон, съпровождана от млад мъж, който никак не й подхождаше на височина, облечен в жилетка с толкова крещящ десен, че дразнеше погледа дори от това разстояние и въпреки слабата светлина. От другата й страна пристъпваше Конт Беление, и й обръщаше повече внимание, отколкото беше нужно при положение, че вече я подкрепяше една мъжка ръка. Зад тях различи Алгрето, къдравият поет, който беше излязъл по риза, вероятно с цел да насърчи някой пристъп на туберкулоза, който би го направил още по-привлекателен за жените от сорта на Даниел. Той беше хванал под ръка Мадам Еверсет, домакинята, която се беше увила в палто и беше омотала главата си в шал, проявявайки здрав разум за разлика от повечето присъстващи. Вероятно се интересуваше повече от самия сеанс, отколкото факта, че го провежда в компанията на тези хора. Никола се чудеше дали тази вечер Октав е успял да изврънка от нея някоя реликва от покоен родственик.

След тях вървеше кротката съпруга на Алгрето, безцветна жена в рокля с пастелни цветове, загърната с дълъг шал и придружавана от Рейнар. Независимо от опитите да бъде разсеян от страна на по-бодрите участници в партито, той й обръщаше цялото внимание, дължимо на дама с нейното положение. Никола се усмихна наум. Рейнар, въпреки собствените му шумни протести в полза на обратното, бе джентълмен до мозъка на костите си.

След тях се влачеше Октав.

Този път беше облечен в прост тъмен костюм, без крещящата оперетна шапка. Ако беше разпознал Рейнар, досега щеше да е реагирал по някакъв начин. Онова, с което се бяха сблъскали миналата вечер в Колдкорт би го разпознало, помисли си Никола, но не се знаеше доколко персоналността на голема съвпадаше с тази на Октав.

Той изглежда бе последният участник в партито. Еверсет вече беше казал на Рейнар, че възнамерява да не присъства. Виярд навярно бе предпочел същото, а оперната певица Илиан Изолд не бе посмяла да изложи гърлото си на нощния въздух.

Първата групичка стигна до беседката и Амелин Даниел изписка закачливо:

— Има ли значение къде ще седнем, скъпа?

Мадам Еверсет погледна назад към Октав, но той изобщо не реагира. Тя отвърна:

— Не, скъпа, няма значение.

В края на терасата застанаха двама лакеи, които да обслужват евентуални поръчки. След известно суетене гостите насядаха по столовете като гледаха да се настанят до Беление. Октав стигна до беседката и застана на входа с презрителна усмивка на бледото лице. Външният му вид бе жалък: протрити маншети, сиво от мръсотия шалче. Никола се зачуди дали ефектът не е търсен съзнателно. Октав почеса рошавата си брада и огледа хората около масата.

Влезе в беседката чак когато всички бяха насядали по местата си. Повечето от гостите изглежда го възприемаха като циркаджия; те бъбреха един с друг, Беление флиртуваше с Даниел, Даниел подмяташе иронични намеци на Алгрето, понеже я пренебрегваше, Алгрето отвръщаше със снизходителна усмивка, а младият придружител на Даниел се мъчеше да привлече поне малко внимание от когото и да било. Клекнал в мрака зад солидния гръб на сандъка, с просмукващи се в ботушите му студ и влага, Никола за пореден път си припомни защо не обичаше така нареченото светско общество. То имаше своите хищници, точно както и улиците в Крайречен, но те нанасяха удари с думи, жестове, изражения. Тук нямаше съюзници, а само врагове, но въпреки това всички се правеха, че умират да общуват един с друг. Никола не се чувстваше изключен това общество, но имаше усещането, че действието сякаш се развива в друга плоскост на съществуването, която можеше да наблюдава, но с която не можеше да взаимодейства. Не че някой със всичкия си би го желал. Предпочиташе света, където враговете бяха врагове, войната беше война и ударите прерязваха до кокал.

Мадам Еверсет се разкъсваше между вниманието, което трябваше да отделя на гостите си и това да наблюдава Октав; очевидно искаше сеансът да започва. Докато водеше неангажиращ разговор с Мадам Алгрето, Рейнар също държеше Октав под око, но далеч по-дискретно.

Мадам Еверсет изрече рязко с леко писклив от вълнение глас:

— Започваме ли, Докторе?

Останалите я изгледаха, едни с изненада, други с насмешка.

Октав каза:

— Започваме, Мадам.

Той стоеше прав зад определения за него стол и гледаше останалите, застанал с гръб към колоните, които оформяха входа на беседката.

Алгрето, вероятно обиден от внезапното оттегляне на вниманието от неговата особа провлече:

— Аз лично, не вярвам в подобен род фантасмагории, Докторе. Наистина ли ще да накарате покойния брат на нашата домакиня да се появи сред нас?

Мадам Еверсет потръпна и Никола отбеляза наум, разбери историята на покойния брат. Лампите осветяваха бледото й набраздено от умора лице. Никола беше решил, че белезите се дължаха на женитбата й с Капитан Еверсет; сега му ставаше ясно, че Мадам си има други грижи. Изглеждаше все по-малко и по-малко вероятно да е издирила Октав просто, за да блесне в обществото като проведе сеанс на салонно парти. Зачуди се дали случайно Октав не я беше потърсил наместо тя него.

Докторът каза:

— Вярата не е необходимо условие.

Гласът му бе почти същият като на голема, може би с няколко тона по-нисък. Никола още веднъж си напомни, че той вероятно беше съвсем различна персона, от голема, с който се бе запознал. По неговите реакции не можеше да се съди за реалния човек.

— Така ли?

Алгрето се усмихна, готов да се наслади на заяждането с Октав и да поизмъчи очевидно угрижената домакиня.

— Мислех, че е абсолютно необходима за този вид… представление.

— Мисълта ви е погрешна — отвърна невъзмутимо Октав.

Той беше в стихията си и се чувстваше уверен. Беше пъхнал ръка в джоба на палтото си и в начина, по който я държеше имаше нещо неестествено. Никола би помислил, че държи пистолет, но Октав някак не му приличаше на човек, който би носил оръжие. Или поне не такъв вид оръжие.

Алгрето не беше свикнал да му се отвръща с такова пренебрежение. Присви очи и изрече:

— Ако изобщо може да се нарече с тази дума. Тонът ви е оскърбителен, Докторе. Макар че на какво точно сте доктор, така и не бе разяснено.

Мадам Алгрето въздъхна шумно, Амелин Даниел се разхихика, а Беление придоби скучаещ вид. Мадам Еверсет се опита да се намеси:

— Наистина, сигурна съм, че няма да навреди…

— Алгрето, — каза Рейнар, успявайки да си придаде едновременно насмешлива и отегчена интонация. — Поезията е полето, в което ти си специалист. Защо не се ограничиш с нея и не позволиш на доктора да продължи.

Погледът на Алгрето потъмня. Думите не съдържаха директна обида, но Рейнар бе майстор на намеците. Поетът каза:

— Не те познавам като човек, който би се заинтересувал от поезия или пък от тези духовни безсмислици, Моран.

— О, не знам за поезията, но някои работи не ми харесват.

— Защо си тук, тогава?

— Тук съм, защото съм поканен. често ме канят, знаеш. Еверсет и аз сме особено близки приятели. А ти защо си тук?

Октав очевидно се наслаждаваше на свадата и на бледите му устни играеше усмивка. Беление каза:

— Вижте какво, джентълмени, със сигурност не е…

Приковал напрегнат поглед в опонента си, Алгрето каза:

— Може би за да се придаде на събитието така нужния привкус на артистична почтеност. Но, предполагам, понятието почтеност ти е непознато, ако съдя по онова, което говорят за теб.

— Сигурно, — съгласи се Рейнар с любезна усмивка. — А аз след като чух за представянето на последната ти епическа поема на литературната вечеринка на Контеса Авера, смятам, че по ще ти подхожда да раздаваш компетентни съвети как да се правим на маймуни.

Алгрето изруга и скочи на крака, отхвърляйки стола си назад.

С рефлекси, шлифовани в години дуелиране, Рейнар стана също толкова рязко, закачайки с лакътя си ръката на Октав като по този начин накара спиритиста да залитне крачка назад. Несъзнателното движение, за да запази равновесие, накара ръката на Октав излезе от джоба му.

Никола тъкмо се усмихваше наум, милия Рейнар, когато ръката на Октав се вдигна и той видя предмета, който стискаше спиритистът. Има време да го зърне само за миг преди Октав припряно да го напъха обратно. Рейнар казваше на Алгрето:

— Извинявай, старче, не мислех, че ще го вземеш толкова навътре. Приеми извиненията ми.

Алгрето не се успокои ни най-малко, но щеше да е връх на невъзпитанието, ако отхвърлеше предложените извинения. Той се насили да кимне неохотно и седна, Рейнар се извини с полугласно на Октав, затова че го е бутнал и сам седна на мястото си.

Усмивката на Никола се беше стопила. Предметът се бе оказал една метална топка. Страшно приличаше на един уредите на Едуар Виляр, с изключение на това, че беше по-малък.

Не може да бъде, каза си. Останалите бяха унищожени. Беше видял с очите си как Кралските Следователи ги разтрошават на парчета. Това бе последният експеримент на Едуар, смесица от наука и магия, породен от желанието да общува с покойната си съпруга, която Никола познаваше единствено от портрета в главния хол в Колдкорт. Сам по себе си, един уред за разговаряне с мъртъвци, без значение работещ или не, не представляваше некромантия. Но Конт Монтес беше инсценирал обстоятелствата така, че да изглежда все едно Едуар е убил някаква жена в опит да направи магия, и това съответстваше на законовото определение за некромантия. А когато съдът бе разбрал за предназначението на уреда, Едуар им се бе сторил още по-виновен.

Но как Октав се беше докопал до един от уредите? Всяко късче от оцелелите работи на Едуар, записките му, дневниците, последните работещи модели на апарата, всичко което Короната не беше изгорила, се намираше в Колдкорт. Никола изруга тихо. Може да е имало прототип, за който никога не сме знаели. Ако някой знаеше, това щеше да е Арисилд Дамал. Той бе човекът работил най-отблизо с Едуар в Лодун в първите етапи на проекта. Единствената алтернатива бе Октав по някакъв начин да беше пресъздал онзи експеримент и да беше разработил същите теории независимо.

Ако не беше, и ако незнайно как бе откраднал разработките на Едуар… Няма да му е нужен уред за разговори с мъртвите, помисли си Никола. Ще го прави съвсем безпрепятствено от собствения си гроб. Предпочиташе Короната да беше изгорила цялата работа на Едуар, отколкото да гледа как Октав я използва за някакви гнусни номера.

Докато останалите участници в събирането отново се разполагаха по местата си, Октав бе възвърнал самообладанието си. Той кимна към все още намусения Алгрето и каза:

— Да отвърна на първия ви въпрос, аз съм доктор на духа, добри ми сър. Всеки студент по магьосничество ще ви каже що е то е етерната равнина. Етерът може да се използва, за да се стигне до душите, които обитават отвъдното и които някога са били част от нашия свят. И да ги върнем — временно — към живот. Сега…

Октав остави тишината да се задълбочи, докато накрая се чуваше само тихото шумолене на вятъра в дъбовите клони. Погледът му се изпразни и очите му се извъртяха нагоре. През тялото му премина тремор и той изстена тихо.

Театър, помисли с презрение Никола. И при това не особено добър. Октав навярно още беше разконцентриран от разминалото се на косъм сбиване между Рейнар и Алгрето. Никола намираше представлението за всякакво друго, но не и убедително и не бе единственият. Аристократичното лице на Мадам Алгрето излъчваше открит скептицизъм. Но ако спиритистът използваше уред, в чието сътворение бе имал пръст Едуар, то той наистина си играеше със сила.

Внезапния и силен стържещ звук озадачи всички. Някой пое дълбоко въздух. Стърженето се чу отново и Никола разбра, че това е звук на дърво, което се трие силно в камък. След това забеляза онова, което останалите вече бяха видели — тежката дървена маса се въртеше, бавно, тромаво, въртеше се.

Алгрето каза:

— Това е трик.

Рейнар се отдръпна от масата, за да погледне под нея. Никола мислено се сгърчи от яд, защото му се искаше да беше измислил начин сам да бъде участник в събирането, който в този момент щеше съвсем в реда на нещата да скочи и сам да огледа масата. Рейнар каза:

— Не е номер. Той изобщо не я докосва. Той побутна нещо с ботуша си. — А по камъните има стърготини от краката на масата.

— Значи е магия — усмихна се Алгрето — Това тук няма да впечатли дори тълпите на пазара, Докторе. Макар да ми е ясно защо смятате това препитание за по-безобидно от професията на лъжевещер на Кръстовището на Учените.

Всички лампи премигнаха еднократно и едновременно, като че ли над пламъка на всяка от тях се бе снижила ръка. Без да изоставя позата си на отнесена съсредоточеност, Октав каза:

— Мислете си каквото си искате. Аз съм ключът, който отключва всички врати между нашия и отвъдния свят.

— Некромантията, — изрече отчетливо Мадам Алгрето — се наказва със смърт и то съвсем справедливо. Ръцете и блуждаеха над все още въртящата се маса без изобщо да я докосват. Беше очевидно, че започваше да намира събитието за проява на лош вкус.

— Надявам се не преди да е свършило партито — изрече кисело Амелин Даниел.

Октав изрече с нотка на раздразнение:

— Това не е некромантия, нито е призоваване на духове, нито пък оскверняване на гробове. Това е общуване от най-висша форма.

— Това е една движеща се маса. — отбеляза Алгрето, и Никола трябваше да му признае пълната правота. — Нищо не сме видели, но…

Октав вдигна ръка, за да замълчат всички. Между колоните на входа на беседката стоеше някакъв мъж. Никола затаи дъх. Беше погледнал в тази посока само преди миг и там нямаше нищо.

Мъжът беше млад и беше облечен в униформа на морски офицер. Никола се взря напрегнато, опитвайки се да запамети подробности.

Останалите притихнаха, а онези който гледаха в друга посока се извъртяха на столовете си, за да виждат. Дори масата бе спряла движението си по часовниковата стрелка. Мадам Еверсет се бе изправила неволно. Октав не се обърна, но бе излязъл от подобното си на транс състояние и в момента я гледаше с алчно внимание.

Това не е картина от проектор, бе първата мисъл на Никола. Очите му мърдаха. Кръвясали като от солена вода или от безсъние, очите на видението пробягваха по лицата около масата. Можеше да е илюзия: магическите илюзии можеха да се движат и да говорят. Арисилд бе способен да сътвори дори веществени на допир илюзии. Можеше и да е жив съучастник, но не виждаше как някой би се промъкнал покрай разположените под терасата слуги, без да бъде забелязан.

Мадам Еверсет се опита да каже нещо и не успя, след което свари само да си поеме дълбоко въздух.

— Юстан…

Или как би се сдобил Октав със съучастник, в когото Мадам Еверсет да разпознае брат си, помисли Никола.

След това Октав каза тихо:

— Питайте го, Мадам. Помните какво се разбрахме.

Рейнар трепна, погледът му отскочи от привидението към Октав и Никола Разбра, че не само той е чул тези дискретни думи. Останалите изглежда не им обърнаха никакво внимание.

Мадам Еверсет кимна, залитна като че ли щеше да припадне, но каза:

— Юстан, корабът ти. Къде потъна?

Блуждаещият поглед на младежа я откри. Лицето му не бе мъртвешки бяло, отбеляза Никола, а обветрено и зачервено от слънцето. Незнайно защо, той реши, че това беше по-убедително от всичко останало. Видението облиза устните си и каза:

— До южния бряг на Парсия, в проливите Каша-трий.

Гласът му бе нисък и дрезгав.

— Но Лиз…

Беше изчезнал. Нямаше постепенно избледняване, нито разтваряне във въздуха. Беше изчезнал и то внезапно, като захлопване на врата между два свята. Мадам Еверсет изпищя:

— Юстан!

Във внезапно настъпилата плътна тишина се чуваше само един звук. Тракане на подковани мъжки ботуши по камък.

Никола откри, че нещо го парализира, някаква невидима сила, която сякаш спря сърцето му, смрази въздуха в дробовете му. Моментът бе твърде подобен на онзи, когато вампирът му бе налетял в подземията на Мондоло и когато той бе хванат в капан за нула време, безсилен да се помръдне. Зачуди се дали не беше сторил фатална грешка, идвайки тук тази вечер.

Отпърво не се виждаше нищо. След това сенките между лампите се концентрираха в една тъмна фигура, пристъпваща с ритмична и уверена походка нагоре по моста от терасата към беседката. Никола примижа, за да види лицето на мъжа и осъзна, че трепери; нормалния влажен нощен хлад в края на зимата изведнъж се беше превърнал в лют мраз. Платформата на беседката сякаш беше станала от лед и ръцете му в ръкавиците изгаряха от студ. Откъм покрива на беседката се чу дращене като клон разлюлян от вятъра. Никола успя да се раздвижи и вдигна глава, за да надникне зад потъналия в непрогледен мрак ръб на покрива. Над беседката нямаше никакви клони.

Той погледна към Октав.

Спиритистът се взираше в масата напрегнато и намръщено. Той не се беше обърнал, за да погледне приближаващата се фигура, но нещо говореше на Никола, че е наясно с присъствието й повече от останалите. Октав навлажни нервно устни и измърмори:

— Не още, не още…

Това обезпокои Никола повече от всичко друго. Мили Боже, този наистина общува с мъртвите и изобщо не знае с какво си играе. Фигурата неумолимо се приближаваше. Никола се опита да я разпознае, да види физиономията и изобщо да проумее какво става, но нещо замъгляваше лицето. Макар от това разстояние да трябваше да го вижда съвсем ясно, погледът му сякаш се приплъзваше всеки път, когато се опиташе да фокусира чертите. Той положи усилие да се съсредоточи, понеже Арисилд му беше казвал, че това е начинът да прогледнеш и през най-умелата магическа илюзия, но това изглежда не помогна. Не помагаше и спазъмът в гърдите, нито сърцето бумтящо като локомотив.

Фигурата бе на две крачки от входа на беседката. Спря. Никола зърна тъмно облекло, развети поли на пелерина или палто. След което изчезна.

Никола откри, че трепери вкопчен в балюстрадата. Участниците в сбирката все още стояха или седяха неподвижни в светлината на свещите като статуи изваяни от жълтеникав мрамор.

В бездиханната тишина, Октав изрече:

— Това беше, Мадам.

Той отправи кратък поклон към Мадам Еверсет, излезе от беседката и закрачи надолу по терасата.

Мадам Еверсет се опита да възрази, но краката й омекнаха и тя се подпря на облегалката на стола. Беление скочи, за да я подхване, а Алгрето каза:

— Отведете я в къщата…

— чакайте, — прекъсна го Рейнар и извика — Лакей! Слез тук с някаква лампа!

Сети се за подземния вампир, помисли си Никола. И дращенето по покрива на беседката. Той се надвеси през балюстрадата, докато почти не се прекатури с главата надолу, но не видя нищо. Горе в сенките по потъмнелия от времето камък можеше да се спотайват произволно число вампири.

Някакъв шашардисан лакей донесе още една лампа, Рейнар я грабна от него и тръгна надолу по терасата като я държеше високо, опитвайки се да види дали нещо не дебне на покрива. Никола го видя да разпитва лакея, макар да не чуваше задаваните с нисък глас въпроси; мъжът поклати глава, докато отговаряше.

Рейнар каза:

— Добре, изнесете я оттук.

Останалите не го попитаха нищо. Дори необузданата Даниел стискаше ръката на Алгрето и трепереше. Мадам Алгрето стоеше до Мадам Еверсет; домакинята изглежда се бе възстановила малко, макар очевидно да бе зашеметена и разтърсена от преживяването. Тя се изправи с помощта на Беление и цялата компания се отправи към терасата.

Бе крайно време Никола също да си тръгва. Ако Еверсет имаше капка здрав разум, щеше да изкара навън половината домакинство, за да претърсят градините и околността. Ако побързаше, можеше да стане един от претърсващите. Той се прехвърли през балюстрадата и скочи долу, приземявайки се шумно в купчина листа и някакъв нещастен храст.

Собственото му приземяване бе толкова звучно, че едва чу съответното изпращяване на сухи клони и шума откъм най-близкия от древните дъбове. Той се затича да намери някакво прикритие, подхлъзна се и падна. На няколко метра от него нещо се стовари в купчината отпадъци под дъба, залитна и се хвана за един от по-ниските клони.

Светлината бе достатъчна, за да различи силуета на мъж, облечен в шал и ловно палто. Абсолютно неадекватен, Никола автоматично изрече:

— Извинете ме, но… — в същият момент, когато онзи казваше:

— Съжалявам, аз…

И двамата замлъкнаха, вторачени един в друг изумено и донякъде сконфузено. Тогава другият каза:

— Желая ви приятен ден, — и закрачи към външната стена на градината.

Никола се изправи и тръгна със залитане към относителната безопасност на зеленчуковата градина, ругаейки под нос. Познаваше този глас. Помнеше го отпреди десет години, от процеса на Едуар, даващ показания от свидетелската скамейка, абсолютно спокоен, абсолютно уверен, абсолютно обричащ на гибел. Помнеше го и от преразглеждането на делото, когато присъдата на Едуар бе отменена, но месеци след смъртта му, точно толкова спокоен, въпреки фаталната грешка, която признаваше. Помнеше го от всички разпити и останалите процеси, на които бе присъствал под прикритие.

И преди беше разговарял с Инспектор Ронсард, но сега за пръв път използваше собствения си глас от времето, когато беше младеж, току-що излязъл от Лодун.

Суматохата позволи на Никола да влезе в господарските стаи на къщата. Навсякъде търчаха слуги и не бе трудно да си придава вид все едно е бил повикан.

Гостите се бяха събрали в най-големия салон, този с огромните витрини в предната част на къщата, които гледаха към изкуствената пещера, подводната градина и триумфалната арка, които на светлината на цветните лампи изглеждаха като причудливи картини от Призрачния Двор.

Стаята беше жълта — жълти бродирани текстилни тапети по стените и екрана пред камината, сребристожълта тапицерия на разхвърляните канапета и столове, нимфи в жълти рокли в горския пейзаж на високия таван. Гостите и прислугата сновяха из цялата стая. Мадам Еверсет лежеше на един диван като мъртва с посиняло от шока бледо лице. Около нея се суетеше една прислужница и я увещаваше да изпие чаша бренди. Еверсет стоеше до нея с безпомощно и объркано изражение

Рейнар казваше:

— По дяволите, трябва да изкараш прислугата навън да претърси.

Алгрето се разхождаше нервно, Даниел се беше свлякла на един диван и бе станала център на малък водовъртеж от активност, с придружителя си, оперната певица Изолд и групичка кръжащи около нея загрижени прислужнички. Беление описваше случилото се на някакъв висок мургав мъж, който трябва да беше Виярд. На една от масите имаше изоставени чаши с вино и разпръснати карти за игра. Никола не можеше да ги приеме за безспорно доказателство за заниманията на Виярд, Еверсет и Изолд по време на сеанса. Трябваше да изкопчи още информация от прислугата във времето, оставащо до отпътуването. Все още не беше готов да отхвърли версията за съучастници.

Октав не се виждаше никъде.

Еверсет поклати слисано глава:

— Защо? Какво ще търсим?

Рейнар го изгледа:

— Съучастници, естествено. Този мошеник изплаши жена ти до смърт, и мисля, че трябва да разбереш дали онези… онези мъже са били онова, на което приличаха или са били съдружници на Октав.

Рейнар, помисли кисело Никола, твърде дълго сме заедно и вече ти личи.

— Какъв е смисълът? Копелето си тръгна с парите. В момента изкарват каретата му от двора.

— Вече си тръгва ли? — каза Алгрето, като се обърна към тях и ненадейно се озова точно до Рейнар. — Това е дяволски подозрително, Еверсет. Трябваше да го задържиш, поне докато провериш сребърните си сервизи…

Изкарват каретата от двора. Никола вече се измъкваше от стаята. Намери най-близката врата за прислугата и взе на един дъх стълбите до третия етаж, ровейки из вътрешния си джоб за хартия, на която да напише бележка. В стаята надраска набързо един ред и пъхна листа в резервното сако на Рейнар, след което отново се втурна надолу по стълбите.

Отправи се към изхода през господарските стаи, понеже всички, които можеха да му направят някаква забележка, се бяха събрали в салона. Стигна до парника, където имаше стена направена изцяло от стъклени плоскости и ковано желязо, осветявана единствено от лунната светлина и която гледаше към изкуствената пещера и подводната градина. Промъкна се снишен зад плетените мебели и саксиите с цветя, приплъзвайки подметки по кахления под. Долу, по стълбите към по-ниската част на помещението, където изпод покривалото от водни лилии бликаше фонтан. Да, там имаше врата за градинарите.

Той я отключи и излезе на студения нощен въздух, след което внимателно затвори след себе си. Намираше се точно пред къщата, в началото на покритата с довеяни от вятъра листа каменна пътека, водеща покрай подводната градина и оттам към триумфалната арка. Входът на каменната изкуствена пещера се падаше от дясната му страна, а тунелът към двора за карети под къщата остана отляво. Трябваше да се озове на обратната страна.

Бързото изкачване по каменната пещера го накара да благодари на ръкавиците. Пещерата беше направена от оцветен в тъмно бетон и времето изобщо не беше омекотило повърхността му. Беше твърде близо до страничната част на къщата и можеше да го видят от прозорците на салона; съществуваше възможност някой да забележи неортодоксалния метод, по който възнамеряваше да си тръгне, но щеше да е твърде късно да сторят каквото и да било, а и вероятно щяха да го сметнат за един от хипотетичните съучастници на Октав. Никола се спусна покрай входа на пещерата и се долепи до стената на свода при изхода от двора за карети.

Едва беше успокоил дишането си, когато чу тихи стъпки в прохода за каретите. Отново се долепи в плътната сянка на стената.

От прохода излезе някакъв мъж, спря за миг на място под лампата над арката, след което внезапно се обърна и тръгна право към Никола. Беше Крак.

Помощникът изруга тихо. Никола се усмихна и прошепна.

— Аз пристигнах пръв.

Крак се вмъкна в бордюра от храсти встрани от пътеката. Малко след това изрече с гробовен глас:

— Аз бодигард ли съм ти или какво? И каква ми е работата?

— Ако увиснем и двамата на гърба на каретата, ще ни забележат. Ако съм сам, може да ме сметнат за коняр.

Никола имаше късмет, че Октав разполагаше със собствена карета. На каретите под наем често поставяха шипове на стъпалото за коняря, за да не може хлапетиите или който и да е друг да се възползват от безплатни пътешествия. Една частна карета не трябваше да е оборудвана с подобно препятствие.

— Освен това, се съмнявам, че дори Рейнар ще успее да прикрие двама изоставили го посреднощ слуги. И някой трябва да го наглежда.

Крак изсумтя, вероятно при мисълта, че Рейнар има нужда от наглеждане.

— И по-важно, — добави Никола, вмъквайки стоманени нотки в гласа си — защото аз така казвам.

Крак беше праволинеен и не одобряваше, когато някой оспорваше заповедите на Никола. Мисълта, че самият той се е провинил в нещо подобно, изглежда го накара да се подчини. Един от храстите се разклати и се чу тихо мърморене, но повече никакви директни възражения.

Край тях прелетяха двойка чистокръвни кафяви коне, а след тях и страницата на каретата на Октав. Занавесът на прозореца беше спуснат. Кочияшът бе намалил, за да мине през прохода, но все още препускаше с прилична скорост; знаейки, че не бива да го изпуска, Никола изчака да отминат, пристъпи крачка напред и скочи.

Хвана се за дръжката, използвана от конярите и в следващия миг напипа с крака малката платформа.

Вкопчен в ръкохватката, той погледна назад към прозореца на салона. Там не се бяха подредили изненадани фигури. Беше се измъкнал незабелязано.

Камшикът изплющя и каретата набра скорост под арката, след което излезе на пътя. Габрил Хаус бързо се отдалечаваше.