Смъртта на Некроманта

ТРИНАДЕСЕТ

входът за Амбулаторията на затвора се намираше в опасна близост до Префектурата, но Мадлин се надяваше, че хаосът, който все още владееше площада от другата страна на сградата, щеше да попречи да ги забележат. Тя и Хал чакаха на ъгъла на отсрещната улица и използваха витрината на един магазин за порцелан за прикритие от погледите на пазачите на затвора. Дори в този момент, когато навсякъде тичаха хора, пазачите можеше да забележат, ако някой проявеше твърде голям интерес към разположението им пред портата.

Вратата на Амбулаторията беше вдадена в черната каменна стена и не беше толкова голяма като основната порта, но въпреки това беше внушителна и пред нея непрекъснато дежуреха четирима униформени пазачи с пушки. Мадлин приглади реверите на заетото полицейско сако; беше махнала нашивките и сега то представляваше обикновен тъмен жакет. Със сивата си рокля и закриващия скъсания ръкав жакет, можеше да мине за съвсем прилична медицинска сестра. Знаеше, че има килии и за жени-престъпници; щом влезеха, можеше да успее да се сдобие с униформа на жена-надзирател и оттам и с по-голяма свобода в издирването, но предварителното планиране беше безсмислено, доколкото не знаеше с какво ще се сблъскат зад тези врати. Забеляза с раздразнение, че ръцете й треперят. Винаги получаваше сценична треска преди най-добрите си изпълнения.

Хал крачеше наблизо, видимо неспокоен, но поне не се опитваше да завързва разговор с нея. Беше му признателна за това. Видя Кюзар, който се връщаше и се протегна в очакване, поемайки дълбоко дъх за да се успокои. Винаги беше най-неприятно точно преди да се вдигне завесата.

Кюзар навлезе още малко в алеята и измъкна изпод палтото си пакет, увит в амбалажна хартия.

— Ето. — Той го подаде внимателно на Мадлин. — Запомни ли всичко?

— Да. четвърт капачка за дървена врата, цяла за стоманена, поне четири за външна стена от камък и хоросан и цял ковчег за носеща стена, защото ще ми е необходим, ако сложа от това на такава стена — Тя погледна към Хал — Може ли да сложим това във вашата чанта, Докторе?

Хал кимна дълбокомислено.

— Предполагам така ще е най-умно. Ако ви претърсят…

— Ще бъде гибелно.

Тя изчака Хал да отвори чантата си и да извади горната кора с инструменти, за може внимателно да положи вътре малкия пакет.

Кюзар наблюдаваше Хал съсредоточено, след което каза на Мадлин:

— Донесох ти и това, в случай че ти потрябва.

Той й подаде шестзаряден револвер и малка метална касетка с допълнителни патрони.

Мадлин го провери автоматично, за да се увери, че е правилно зареден, след което понечи да го пъхне в чантата. Кюзар се изкашля рязко.

Мадлин разбра какво означава това и поклати категорично глава.

— Не мога за нося пистолет в джоба си в затвора. Те познават Доктор Хал и знаят, че разследва за Префектурата. Ако го намерят в неговата чанта, най много да му го отнемат.

Хал гледаше в посока на затвора.

— Боя се, че репутацията ми няма да допринесе никому никаква полза след всичко това — той отново я погледна — Но смятам да се тревожа за това после.

Мадлин се поколеба. Имаше още нещо, което не можеше да рискува да внесе в затвора в джоба си. Беше дала торбата с двете неработещи сфери на Кюзар, за да ги отнесе в тайника в склада. Активната, тази, за която знаеше, че е била създадена с помощта на Арисилд, беше увита в носната й кърпа и понастоящем тежеше в джоба на сакото й. И логиката, и инстинктът й казваха да я вземе със себе си. Инстинкт на вещица, помисли си Мадлин. Но не винаги си струваше да се вслушва в него, щом не беше такава. Логиката и нещо, което тя смяташе за инстинкт на артист, и казваха да се довери на Хал.

Тя извади сферата от джоба си, внимателно, усещайки с пръсти леката вибрация, и я положи в чантата.

— Какво е това? — попита намръщено Хал.

Кюзар също гледаше озадачено. Доколкото го познаваше, той беше положил торбата в тайника без да я отваря. А доколкото Кюзар познаваше Никола, нищо чудно да се е побоял, че в торбата е главата на Конт Монтес, помисли си Мадлин. Тя обясни:

— Това е магически уред, който може да ни помогне, ако се натъкнем на още ходещи статуи или друга магия.

— Аха. — Хал звучеше облекчен — Как се използва?

Добър въпрос, помисли си кисело Мадлин.

— Не знам. Работи сам.

Лицето на Хал изразяваше недоверие и Кюзар извърна красноречив поглед; Мадлин не обърна внимание и на двамата. Каза:

— Може ли аз да нося чантата ви, Докторе? Надзирателите ви познават, но на мен ми е нужно нещо, което да ми вдъхва увереност.

Това беше истина и то в повече от едно отношение. Досега не беше осъзнавала какво успокоително въздействие са имали върху нея положеният грим и подходящото облекло.

Хал затвори чантата и й я подаде.

Докато бързаха по улиците към затвора, Мадлин се чудеше дали не беше полудяла и какво щеше да каже Никола. Никола по-добре да не продумва и думичка, по дяволите, помисли си изведнъж като си припомни, че точно той пръв се беше набутал в онова скапано място, не с някой друг а точно с Инспектор Ронсард и беше станал причина за всичко това. В същото време се озоваха в сянката на стената и под арката над входа, паважът под краката им беше влажен и каменната стена излъчваше студ и беше време съвсем да спре да мисли.

Мъжът, който им препречи пътя беше полицай, а не надзирател от затвора.

— Докладваха ми, че тук има ранени хора — изрече бързо Доктор Хал, преди още мъжът да ги заговори.

Успя да докара едновременно задъхана и тревожна интонация, въпреки че тревогата му несъмнено беше истинска. Мадлин си помисли, че подходът му беше възможно най-добрият; надзирателите от затвора бяха взели участие в потушаването на бунта и със сигурност имаше ранени. Никой не би могъл да знае дали всички вече са превързани и прегледани от лекар.

Полицаят изглеждаше объркан и неотстъпчив, но се показа един от надзирателите на затвора и каза:

— Стори ми се, че всички ги отнесоха в хирургията. Казаха…

— Не, вътре има още, — прекъсна го Хал — Говорих с Капитан Дефанс преди час.

Надзирателят изруга и посочи красноречиво към тежката желязна врата. В средата й имаше зарешетен прозорец, откъдето можеше да гледа друг надзирател; тя се отвори със скърцане, след което Хал влезе бързо и Мадлин го последва.

Минаха през поне три мрачни помещения, пазени поотделно от тежки врати, железни решетки и мъже с празни погледи, поставени там единствено, за да пречат на тези от вътрешната им страна да излязат. Мадлин се опита да не мисли за частта с излизането. Първо намери Никола и другите, след това се тревожи за останалото.

Следващата обкована с желязо врата ги пропусна в малък двор, ограден със сива стена, приличен по отношение на въздуха и светлината по-скоро на шахта, след което пред тях се отвори друга врата и от тежката миризма на карбол, Мадлин разбра, че навлизат в Амбулаторията на затвора.

Тя представляваше високо помещение с каменни стени, с преграден таван и все още видими овални петна от по нов камък високо горе на стените, където преди години са били запълнени прозорците. Отдалеченият край беше преграден с дървени стени, но близките легла, разположени в две дълги редици понастоящем изглежда бяха заети най-вече от полицаи и надзиратели. На вратата, през която току-що бяха минали, имаше надзиратели, както и няколко жени в рокли с грозния кафяв цвят на надзирателските униформи: жените-надзиратели навярно бяха дошли, за да се погрижат за ранените.

От вида и размера на помещението тя отсъди, че навремето то вероятно е представлявало стар параклис. Мадлин видя друга врата в отсрещния край, която трябваше да води още по-нататък, към вътрешността на затвора. След това видя някакъв мъж, който очевидно работеше в Амбулаторията, широкоплещест и млад с изпито от умора лице и очила, облечен в стар костюм и изцапана престилка отгоре. Хал също го видя, но явно не достатъчно навреме, защото понечи да се шмугне зад един платнен параван и спря, когато лекарят извика:

— Доктор Хал! Не знаех, че сте тук.

Хал я погледна и пристъпи напред, за да се здрависа със забързалия се към него млад лекар, който тъкмо казваше:

— Денът беше отвратителен, както сам виждате.

— Да — отвърна Хал — Извикаха ме да поговоря с началника по една работа. Не знам дали ще спази уговорката ни при тази аварийна ситуация, но си помислих, че по-добре…

— Разбира се, но щом така и така сте тук, бихте ли дошъл да погледнете един случай, само за секунда…

Устните на Хал се свиха от безсилие, но позволи да бъде отведен. Мадлин продължи да го държи под око, за да е сигурна, че лекарят го води само малко по-нататък към поредицата от легла, макар да предполагаше, че е твърде рано за капани. Хал бе обяснил достатъчно непринудено, макар и малко прибързано и прекалено охотно; за щастие другият лекар беше изглежда беше прекалено зает, за да заподозре нещо. А и кой би заподозрял Доктор Сиран Хал в такъв безумен план?

Можеше да използва времето, за да посъбере информация и да се опита да открие дали Ронсард е бил заловен повторно и дали с него е имало други хора. Една от жените-надзиратели беше застанала наблизо и миеше ръцете си в металния умивалник на стената. Мадлин се запъти към нея.

— Мадам! — каза някой.

Мадлин имаше прекалено добър тренинг от сцената, за да подскочи гузно или да си позволи каквато и да е друга реакция. Тя не обърна внимание на повелителното обръщение и продължи. С крайчеца на окото си зърна мъж, който се приближаваше към нея. Това е неприятност, помисли. Той беше възрастен, със сурово изражение, облечен в тъмен и много изискан костюм. Не беше лекар. Както й беше тръгнало напоследък, нищо чудно да беше самият началник на затвора.

Той се запъти право към нея и тя трябваше да спре и да даде вид, че е забелязала присъствието му с леко и нервно навеждане на главата, както се очакваше да постъпи жена в нейното положение. Нервността не беше трудна за изпълнение.

— Коя сте вие? — настоя да разбере той.

— Медицинската сестра на Доктор Хал, сър. — това би следвало да го успокои и да го отпрати. Доктор Хал беше чест посетител тук.

Наместо това, мъжът се обърна, издири с поглед Хал, който беше с другия лекар и се вторачи в него с мрачно подозрение. Мадлин почувства как стомахът й изстива.

Хал вдигна поглед и го видя. Беше твърде далеч, за да може Мадлин да разчете точното му изражение, но и се стори, че не изглежда щастлив. Той се извини на доктора и тръгна към тях.

— Доктор Хал, — каза мъжът, когато той се приближи. — Какво правите тук?

Изражението на Хал беше мрачно. Той се поколеба и отвърна:

— Можем ли да поговорим насаме, Сър Редиан?

Мадлин почувства към късмета си единствено отвращение. Нямаше нужда някой да й казва, че този е някой от висшите служители на затвора и надали ще повярва на набързо скалъпените им лъжи. Редиан изгледа Хал за миг и каза:

— Елате, оттук.

Хал го последва, но Мадлин остана на мястото си и се опита да се слее с мебелировката. Но Радиан процеди:

— И вашата сестра, ако обичате.

Мадлин изруга наум. И как не, нали съм свикнала с главните роли на крадли, а не да се сливам с певческия хор. Хал погледна през рамо към нея с безизразно лице и тя нямаше друг избор освен да ги последва.

Поведоха ги покрай кабини преградени с брезентови паравани и влязоха в малък кабинет, който трябва да беше на лекаря. Той беше претъпкан, от бюрото и рафтовете преливаха документи, книги и медицински стъкленици; не беше достатъчно голям, за да принадлежи на някой със „Сър“ пред името. Редиан затвори вратата и попита:

— Е?

Тази единствена и нетърпяща възражения дума не даде на Хал нещо, за което да се захване, а и Мадлин не би могла да му помогне без да влезе в противоречие с ролята си. Тя стоеше със сведен поглед и ръцете и започнаха да се потят върху дръжката на медицинската чанта на Доктор Хал. Стените, които отделяха кабинета от останалата част на Амбулаторията бяха тънки и нямаше да заглушат силните шумове. Зачуди се дали ще има време да извади пистолета от чантата, ако Редиан се развикаше за помощ, а и с какво точно щеше да й помогне това. Малката стая нямаше прозорци, от които да скочи. Не, ако Хал не успееше да се справи с думи, а това изглеждаше малко вероятно, единственият им шанс се състоеше в това да вземат Редиан за заложник. А това също не е никакъв шанс, помисли.

Хал каза:

— Не разбирам каква е причината за това подозрение.

Отвличане на вниманието, но то накара Редиан да говори. Той погледна свирепо и каза:

— Причината за подозрението е тази, че колегата ви Ронсард е избягал от полицаите при, меко казано, извънредно подозрителни обстоятелства. Последният потвърден доклад, с който разполагаме, е че той е навлязъл в тази институция. А сега намирам тук вас.

— Това е абсурд — изрече Хал, с пълен с недоверие и раздразнителност глас. — Ронсард го отвлякоха и насмалко да го убият и не можете да го обвинявате…

— Бях на стъпалата, когато бунтът започна, — прекъсна го рязко Редиан — Знам онова, което видях.

Хал беше успял да го отклони от темата, но все още само печелеше време.

— Не ме интересува какво сте видял.

Хал се обърна, взе медицинската чанта от Мадлин и я отвори, сякаш търсеше нещо, след което я остави отворена на стола, до който беше застанала тя, като през това време говореше ядосано:

— И ако изобщо знаехте нещо, щяхте да разберете, че обвиненията срещу него са напълно изфабрикувани.

Блестящо, помисли Мадлин и отново нормализира дишането си. Беше поставила пистолета на достъпно място, почти непосредствено до ръката си. Не беше чак като да работиш с Никола, но беше близо, много близо. Хал се обърна, за да погледне Редиян в очите и се помести достатъчно, за да лиши мъжа от видимост както към чантата, така и към дясната ръка на Мадлин. Това можеше да й предостави нужната спасителна сламка; ако не успееше да изненада Редиан, той щеше да има време да извика за помощ.

— Това няма нищо общо — казваше Редиан, — Ако Ронсард е имал пръст в този бунт… — Той млъкна, намръщи се и добави — Но и това едва ли има нещо общо. Искам да знам защо сте дошъл тук, Хал. Имате ли нещо общо с въоръжените мъже, които са проникнали през една от надзирателските стаи след бягството на Ронсард?

— Не мога да повярвам, че ме обвинявате…

— О, още не сме ги заловили, но и това ще стане. Сега ми отговорете или ще се наложи да ви предам на Префектурата с обвинение в съучастие в бягство.

Мадлин изтърва носната си кърпа и се наведе да я вземе, но вместо това бръкна в чантата и напипа дръжката на пистолета. Вратата се отвори с гръм и трясък и Хал се сепна и се обърна. Мадлин разполагаше точно с една секунда, за да вземе решение и остана както беше, полунаведена, с ръка в чантата. Тя погледна към вратата и видя там някакъв млад мъж в полицейска униформа и почти извади пистолета, но той не гледаше към нея.

Полицаят дишаше тежко с разширени очи. Каза на Редиан:

— Сър! Намерихме петима от хората ни мъртви на най-долното ниво.

— Какво?

— Разкъсани са — магия, като онази отвън.

Редиан забрави за Хал и тръгна към вратата, за да последва полицая. Доктор Хал погледна Мадлин, а на лицето му се беше изписала смесица от облекчение и ужас.

— Да го последваме ли? — попита тихо.

— Да. — прошепна тя, извади пистолета от чантата и го пусна в джоба на жакета си.

Никола се приближи внимателно до прохода. В последните няколко коридора не бяха прокарани газопроводи и мракът беше непрогледен. Източникът им на светлина представляваше една свещ, която Крак измъкна от джоба си и която запалиха от една от последните газени лампи. Сега от нея върху ръкавицата на Никола капеше горещ восък, докато той се промъкваше покрай влажната стена. Извивката й и начинът, по който беше построена навеждаше на предположението, че отходният канал на затвора се намира точно от другата й страна. Надяваше се, че няма да им се наложи да се сражават и с вампири, въпреки че не виждаше изход от тунела към канализацията.

Никола стигна до тъмната сянка в стената, която представляваше ниският отвор на свода. Оттам нахлуваше въздушен поток, също влажен, но точно толкова застоял и блудкав, както атмосферата във всичките тунели. Не беше окуражаващ белег.

Ремонти по стените, газопроводи, нови врати, помисли си Никола. Дано поне да не са успели да блокират достъпа до катакомбите, които водеха от старата крипта на крепостта към моргата на затвора. Дано съдбата му стореше поне тази незначителна услуга.

Докато навлизаше в отвора, отгоре му не се нахвърлиха нито вампири, нито някакви други нечовешки изделия на луд магьосник. Той вдигна свещта.

Разхвърляното съдържание на ниското помещение беше в същия безпорядък, в който си го спомняше. Стари кости, дървени отломки от ковчези, отчупени парчета от хубав камък, служил някога за надгробни плочи, всичко това струпано на купчини на застлания с каменни плочи под и покрито с прах и мръсотия. Като се изключи това, че през боклука беше прокарана пътека и могилите бяха изместени до стената и проходът за нагоре в края на помещението беше зазидан с почти нови тухли.

Точно в този момент Никола бе твърде изтощен, за да псува Съдбата. Трябваше да се подсети да го стори по-късно. Значи все пак са имали бягства. Не можеше да поеме отговорността за всичките. Когато беше измъкнал Крак преди няколко години, беше оставил на негово място съвсем разумен заместител във вид на скорошен труп от градската морга; Крак се водеше в регистрите на затвора като мъртъв. Това безобразие тук беше резултат от действията на немарливи личности, които са се измъквали самоволно и са оставяли следи, които всеки глупак е могъл да проследи.

Той се измъкна заднишком от свода и се върна към прохода, където чакаха останалите.

— Блокирано е. Имаме само една алтернатива.

— Да откраднем униформи на пазачи и да опитаме да се измъкнем незабелязани — каза Рейнар.

Горчивото му изражение разкриваше нищожната вероятност за успех.

Никола знаеше, че успехът не само е невероятен, но с ранения Инспектор Ронсард, когото щяха да познаят всички полицаи, покрай които минеха, той бе направо невъзможен. В този момент бе достатъчно отчаян, за да рискува и през отходната канализация, но трябваше да открият път към нея.

— Приемам всякакви предложения, — каза хладно.

Ронсард се облегна тежко на стената и незабавно изрече:

— Аз имам едно.

— Ако е онова, което предложи последните три пъти, когато попитах, не желая да го чувам — каза Никола. Осъзнаваше, че търпението му е на изчерпване и го тласка към грешки, но в този момент не можеше да стори нищо.

Ронсард само стана още по-настойчив.

— Сам каза, че ако аз не съм с вас, ще е относително лесно да обясните присъствието си тук. Можете да излезете оттук с официалната благословия на затворническите власти.

— И да те оставим да ти изтече кръвта ли? — прекъсна го Никола.

За какъв човек ме взимаш? Искаше да попита, но успя да се сдържи навреме. Адски глупав въпрос към Ронсард, когато самият той не се познаваше.

— Изключено — каза Рейнар, но го изрече с капитанския си кавалерийски глас, съвсем различаващ се от обичайния му ленив тон на отегчен сибарит#. — Защото това ще означава да се предадем на копелето, което и да е то, което ни натика в тази скапана магия. А той иска да направим точно това, и ето защо трябва да го избегнем на всяка цена. Елементарно е, за Бога.

— Магьосникът те иска мъртъв, — поясни Никола.

Беше признателен на Рейнар, че все още го подкрепя; израснал основно в бордеите сред криминални прослойки, към които причисляваше и роднините си по бащина линия, той не беше свикнал на такъв вид лоялност.

— Организирането на това му е струвало невъобразими усилия. Трябва да си бил близо да разкриването му. Ако властите те заловят, той отново ще направи ход срещу теб и този път вероятно ходът ще е още по-бърз и вероятно този път ще го отнесат и известно число невинни странични наблюдатели .

Ронсард, който не бе свикнал с него да се спори толкова ефикасно, отвърна разгорещено:

— Забравяте най-вероятната хипотеза, че този човек сигурно е луд за връзване и се е вкопчил в мен по същия начин, по който вероятно се е вкопчил във вас, джентълмени, и ще ни преследва до края без значение колко сме близо или далеч от разкриването на самоличността или местонахождението му.

Никола и Рейнар понечиха да отговорят едновременно, но Крак, изчерпал окончателно търпението си, отсече:

— Пак почнахте. Стоите на едно място и се карате.

Никола си пое дълбоко въздух.

— Прав си; хайде да тръгваме нанякъде.

Той се обърна и закрачи по коридора.

Крак преметна ръката на Ронсард през рамото си, без да обръща внимание на негодуващия поглед на Инспектора и го последва. Рейнар догони Никола с два широки разкрача и попита:

— Къде отиваме?

— Ако знаех… — процеди Никола през стиснатите си зъби.

Очевидно почувствал, че трябва да замаже предишната си проява на благородство, Рейнар каза:

— Извинявай, извинявай. Просто отново се опитах да мисля в перспектива; изглежда не мога да се откажа от този навик.

Никола каза:

— Опитай.

Мадлин и Хал последваха Редиан обратно в Амбулаторията. На една от продълговатите дървени маси имаше носилка с тяло на мъж. Мадлин зърна плът разкъсана до костта и сграбчи ръката на Доктор Хал. Това бе отчасти от облекчение, че тялото беше на някакъв полицай, а не на Никола, Рейнар или Крак, и отчасти, за да задържи Хал да не се впусне към него заедно с другите лекари.

Редиан се вгледа в тялото на полицая и видимо му прилоша. Каза:

— Имаше ли някакви следи от Ронсард или от мъжете с него?

— Не, сър, никакви.

Младичкият полицай също изглеждаше зле. По униформата му имаше петна от кръв.

— Мислехме, че са в другото крило, затова съсредоточихме претърсването там, а долу при килиите изпратихме съвсем малко хора.

Мадлин дръпна Хал от изплашената групичка около носилката и каза:

— Онова, което е направило това търси Никола и другите.

Той кимна.

— На долните нива има страшно много проходи. Не виждам защо им е било да слизат там, освен ако не са били принудени… чакайте, имаше един път за бягство, който включваше стария тунел нагоре от криптата към моргата, така че този тунел го затвориха. Възможно ли е приятелите ви да са се отправили натам като са смятали, че той все още съществува?

Мадлин захапа устната си и започна да обмисля.

— Кога е бил преграден?

— Едва миналата година.

— Да, може да са сметнали, че пътят все още съществува.

Хал се озърна към Редиан и тръгна към коридора в дъното на Амбулаторията като я повлече със себе си.

— Тогава предлагам да ги намерим преди да го е сторил някой друг или нещо друго.

— Така мисля и аз. — измърмори Мадлин.

Никола ги преведе по обратния път и откри някакво тясно стълбище, което водеше нагоре. Доближиха го много предпазливо, защото това бе единственият път нагоре в това крило и преследвачите можеше да го наблюдават. Но мястото, където коридорите се пресичаха близо до стълбището беше точно толкова празно, колкото и другите тунели.

Никола остави другите в дъното и се изкачи на първата площадка, за да се промъкне покрай стената и да огледа какво има горе. Краят на стълбището беше преграден с метална врата като горната й част представляваше желязна решетка. Виждаше, че пространството зад нея е осветено и това беше всичко. След моментен размисъл, той реши да рискува и се прокрадна до края на стълбището, доволен, че беше от дялан камък, а не от дърво и няма опасност да изскърца.

Доближи се предпазливо към вратата и надникна през решетката. Поредната стая за охраната, с двама пазачи е един полицай, вглъбени в тревожен разговор. Единият от надзирателите имаше пушка. Това не може да е заради нас, нали? Помисли Никола. Ние дори още не сме убили никого. Не, сигурно беше заради нещото, което ги преследваше в този лабиринт. Досега със сигурност са научили за съществото. Ако властите убиеха нещото, поне пречките по пътя им щяха да намалеят с една, реши Никола, докато се прокрадваше предпазливо надолу по стълбите. Естествено, това щеше да улесни и полицаите, които търсеха тях…

Другите чакаха разтревожени в дъното на стълбището.

— Е? — попита Рейнар.

— Двама надзиратели и полицай, добре въоръжени.

Никола набързо описа вратата и стаята на охраната, след което пое дълбоко въздух. Планът не беше добър, но не се сещаше за нищо друго, а и не разполагаха с време да стоят и да чакат да стане блестящ.

— Крак ще се направи на пазач и ще раздрънка ключовете, за да му отворят.

Крак кимна и не си даде труд да пита защо. Сакото му беше тъмнокафяво и цветът приличаше на онзи на надзирателските униформи, а в полумрака на стълбището щеше да бъде поне временно убедителен.

— Ще кажеш, че влачиш със себе си ранен, за да изглежда по-спешно.

— Доколкото разбирам, раненият ще съм аз — каза Ронсард. Той посочи дясното си око, което почти се беше скрило от отока и бе заобиколено от огромна пурпурно охлузване. — Това е доста убедително.

— Става.

Жалко, че не можеха да го поокървавят още малко, но… Никола си напомни да не изпада в подробности.

— И щом отворят вратата, Рейнар и аз се нахвърляме и ги изненадваме.

При което ще стрелят по всички ни и ще ни убият. Той погледна към Рейнар, с очакване той да каже нещо в тази насока.

Рейнар само се усмихна и каза:

— На мен ми изглежда идеално.

Точно в този момент чуха на по-горните нива на стълбището гласове, които отекваха през решетката на вратата откъм стаята на охраната. Нисък, боботещ мъжки глас, след това женски, неясни, но тревожни. Никола се намръщи и неволно пристъпи крачка напред. Не можеше да бъде.

— Това прилича на…

— Мадлин, — довърши вместо него Рейнар и погледна разтревожено Никола — Няма да го направи, сто процента няма да го направи.

Крак изруга и се плесна по челото, най-големия емоционален изблик, който Никола някога бе виждал в помощника си. И това бе единственото потвърждение, което му беше нужно. Той се качи на първата площадка на стълбището и се заслуша внимателно.

Оттук дочуваше откъслечни думи, но не различи нищо смислено. чу гласа на мъж с правоговор, който издаваше години обучение, и казваше нещо относно медицински грижи. Ронсард се втурна по последните няколко стъпала и сграбчи за опора ръката на Рейнар.

— Това е Хал — прошепна смаяно — Какво по…

— Доктор Хал ли? — попита Никола, като се опитваше да не крещи, макар, че му се искаше да изригне.

— Да, определено.

По дяволите, по дяволите. Никола махна на останалите да изостанат и отново се промъкна до вратата. Долепи се до стената и успя да хвърли бърз поглед през решетката. Мадлин беше в ролята си на безлична медицинска сестра и носеше лекарска чанта, но блясъкът в очите й вещаеше опасност и си беше лично нейният. Разсеяна е и излиза от рамките на персонажа — ще трябва да си поговорим за това, помисли. И за още някои неща. Разпозна Доктор Хал в мъжа с нея и устните му се извиха в мрачна гримаса. Женски нерви.

В момента и тримата пазачи гледаха в друга посока и спореха с Хал. Но раздразнението на Никола, породено от детинското поведение на Мадлин не променяше факта, че повече нямаше да разполагат с толкова добра възможност да минат през тази врата. Той се отдръпна, върна се при другите и каза тихо:

— Те са. Тръгваме, както го планирахме.

Промъкнаха се безшумно и заеха позиции. Крак и Ронсард застанаха на стъпалото точно под площадката, Никола и Рейнар зад тях, наведени, за да не се виждат. След сигнала на Никола, Крак внезапно потропа на вратата и изкрещя:

— Отворете, то е точно зад нас!

Докато Ронсард стенеше от болка, той пъхна един от ключовете в бравата и направи опит да го превърти, но сякаш не успя в паниката.

От другата страна на вратата се чуха викове, след това ключалката изщрака и единият от пазачите отвори. Ронсард залитна и се стовари в краката на мъжа като по този начин го обездвижи и направи така, че вратата да остане отворена. Крак се хвърли напред, все едно залитна под тежестта на ранения си колега, след което удари изненадания пазач и го просна в безсъзнание. Никола и Рейнар се втурнаха вътре преди другите двама мъже да успеят да реагират. Рейнар хвана дулото на пушката, точно докато то се насочваше надолу към тях и отхвърли притежателя й към стената. Никола се огледа трескаво за третия мъж и видя, че Мадлин го е хванала за яката и е допряла пистолет до ухото му.

Никола отстъпи, за да може Рейнар да каже на пленниците да легнат на мръсния под. Когато Крак пое полицая от хватката на Мадлин, Никола каза:

— Е това ако не е изненада.

— Открихме ви — изрече Мадлин, явно доста доволна от себе си.

Никола я изгледа и не можа да каже дали не й отговаря, защото кипи от ярост или просто защото е изтощен. Погледна към Доктор Хал, който се опитваше да прегледа раните на Ронсард, без да обръща внимание на опитите на Инспектора да го отблъсне от себе си.

— Голяма помощ. Сега сме затворени тук шестима.

Мадлин свъси опасно вежди. Тя отвори медицинската чанта, порови в нея и извади един малък, увит в хартия пакет.

— Да не смяташ, че сме дошли тук без да ни е ясно как ще се измъкнем след това?

Никола хвърли гневен поглед към Рейнар, след което попита:

— Какво е това?

— Експлозив. Специалната смес на Кюзар.

Никола въздъхна облекчено.

— Брилянтно! — и взе пакета от нея.

— Пак заповядай, — изрече сприхаво Мадлин.

Тогава Никола видя какво още има в чантата.

— Донесла си една от сферите. Казах ти да ги занесеш в…

— Занесох ги, — прекъсна го Мадлин — Сметнах, че тази може да ни помогне срещу всички тези магии…

— Да ни помогне ли? Как?

Мадлин снижи гласа си до шепот.

— Прави разни работи.

— Какви?

— Магически. Нали видя онези каменни чудовища, дето преследваха хората по целия площад? — Когато той кимна, тя обясни — Превърна едно от тях в камък.

Той взе ръката й и я изведе през вратата на няколко стъпала по-надолу, за да не ги чуват пазачите. Едната му ръка беше непрекъснато върху пистолета, защото знаеше, че не са сами в тези коридори.

— Просто така? И ти не си направила нищо с нея?

— Просто така, — Мадлин махна раздразнено — Никола, този уред е толкова над мен, колкото моя роля в Елегант би била за шивачката ми. Не знам какво направи, но го направи, по собствена воля, без помощ от моя страна.

— Но тя никога преди не е правила нищо, — възропта Никола.

Не беше свикнал да изглежда като глупак и никак не харесваше тази роля. Той извади сферата от чантата и я огледа подробно, доколкото успя на мъждивата светлина. Изглеждаше същата, както винаги, черупка, пълна с лостчета и колелца, които никой не можеше да каже за какво служат, нещо, което можеше спокойно да представлява и детска играчка.

— Тя си седеше на полицата в Колдкорт. Може би никога преди не е чувствала нужда да прави нещо.

Това беше истина. Никола й я подаде обратно и прокара пръсти през косата си, обмисляйки как да приеме това развитие на нещата. Едуар, Едуар, защо не си остана само с науката?

— Сега нямаме време да се занимаваме с нея, трябва да изчезваме оттук.

— Как? — попита Рейнар, който беше слязъл при тях. Беше взел пушката на полицая и Никола си помисли се успокои, че сега са малко по-добре въоръжени.

— Да не би да възнамеряваш да взривиш онзи преградения проход горе в моргата? Всички тук ще разберат къде сме и ще ни причакат от другата страна.

— Знам, точно затова ще минем през отходната канализация. Щом влезем там, можем да се отправим в която посока решим и да излезем на която улица си поискаме. Изобщо няма да могат да предвидят посоката ни.

— Да, идеално. — Ронсард одобри плана.

За един от най-изтъкнатите представители на закона в страната, той изглежда навлизаше във взломаджийството наистина ентусиазирано.

— Тези хора вързани ли ще ги оставим? — попита Хал, докато следваха Никола надолу по стълбището — С онова нещо, което върлува из коридорите?

— Последния път го оставихме залостено зад желязна врата и първо ще му е нужно да намери обиколен път — каза Никола — Освен това, то няма да се качи тук на приземния етаж, докато още сме долу — то иска нас. Крак, бутни тази врата и я заключи.

Никола ги поведе обратно към стената, която опираше до канализацията. Тя се намираше близо до мястото, където коридорът свършваше в катакомбите, което означаваше, че ако нещо ги последваше, щяха да се озоват в клопка. Надявам се, че това отзад действително е канализацията, помисли и, коленичи за да разопакова внимателно пакета и да положи съдържанието му на каменния под. Ако не беше, щеше да предизвика страхотна шумотевица за нищо. Забеляза, че Рейнар и Крак охраняват с оръжията отворения край на коридора. Ако ги откриеха, това щеше да им даде известно време, но всичко зависеше на първо място от правотата на Никола.

Самият експлозив се намираше в малка стъкленица, внимателно уплътнена с корк. Повечето от пакета представляваха принадлежностите за него, включващи дълъг шнур за детонатора и малък секач, за да може зарядът да се постави в стената. Мадлин коленичи до него и каза тихо:

— Кюзар се опита да ми обясни как да го направя сама, ако се наложи, но съм доволна, че не ми се налага.

— Наблюдавай внимателно, в случай че някога ти потрябва.

Никола примижа към стената на слабото осветление като се опитваше да прецени най-доброто място, където да положи заряда. Спря се на една точка между две масивни опорни колони, с надеждата, че ако сгреши, те ще задържат тавана. Искаше да пробие малка дупка, достатъчна, за да премине лесно през нея човешко тяло.

— Ако ти дотрябва помощ, казвай. — обади се Ронсард.

Никола се обърна и видя, че Хал е взел медицинската си чанта от Мадлин и превързва главата на Ронсард. Това беше хубаво; ако минаваха през канализацията, колкото по-малко мирис на кръв около тях, толкова по-добре. Дотук канализацията се бе оказвала вражеска територия; затова Никола се надяваше, че онова, което щяха да сторят, щеше да е изненада за противника.

Мадлин го гледаше, докато той издълба дупка във влажната изронена повърхност на стената.

— Ще ми се развикаш ли по-късно затова, че съм се съюзила с Хал?

Интонацията й издаваше по-скоро любопитство от перспективата, отколкото неприятно предчувствие.

Никола отново хвърли поглед към Инспектора и доктора зад себе си. Те бяха потънали в някакъв техен разговор, но той не можеше да ги чуе. Каза:

— Предполагам, че трябва, макар да не знам дали ще има някакъв смисъл, защото ти просто ще си стоиш, ще кимаш и ще си прехвърляш наум монолога на Камиел. Естествено, аз ще съм свръхкритичното копеле, доколкото всичко това се случи, защото в момент на слабост реших да спася Инспектор Ронсард.

Никола довърши дупката и се пресегна за стъкленицата.

— Спри да дишаш за малко, ако обичаш.

Мадлин задържа дишането си, докато той отмерваше малко количество от прахообразното вещество върху парче амбалажна хартия и внимателно го изсипа в подготвеното място на стената. Когато й кимна, че всичко е наред, тя каза:

— В момент на слабост, така ли?

Никола взе шнура.

— Да. Ще разберем доколко голяма слабост, когато се наложи отново да измъквам всички ни оттук, само че този път от килиите, след като ни осъдят.

Мадлин беше много сериозна.

— Смяташ ли, че ще го направи? Да ни вкара в затвора?

Никола въздъхна. Беше ден на трудните въпроси.

— Ако ти беше на негово място, не би го направила. Ако аз бях на негово място, може би бих го направил, зависи от настроението ми. Не знам.

Мадлин понечи да каже нещо, но вместо това възкликна сепнато. Вдигна сферата от скута си и я погледна.

— Нещо идва.

Никола погледна намръщено към сферата, а след това към празния полутъмен коридор.

— Как разбра?

— Жужи, така прави, когато долови сила. Докосни я.

Никола се поколеба, след което се пресегна и докосна с пръст металната повърхност. Беше необичайно топла и Мадлин беше права, леко резонираше.

— Имаме проблем, — изрече високо Никола, за да привлече вниманието на другите.

Крак изведнъж каза:

— чакай, надушваш ли? Пак е тук.

— Да, — отвърна Рейнар и стисна по здраво пушката — То е.

В следващия миг Никола разбра какво имат предвид. Откъм коридора се носеше отвратителна миризма, същата смрад, която тегнеше във въздуха на мястото, където бяха открили разкъсания надзирател. Той се извърна пак към стената и прикрепи шнура като се насилваше да работи внимателно; нямаше да разполага с време за втори опит.

Мадлин се изправи, все още гледайки във сферата и се приближи до Крак и Рейнар.

— Скъпа, наистина…

— Шът, знам какво правя, — каза Мадлин и добави — По точно, нямам никакво понятие какво правя, но изглежда това нещо има.

Ронсард се изправи с помощта на Хал и каза:

— Това е една от известните или неизвестни сфери на Едуар Виляр. Не съм и предполагал, че някога ще видя една от тях в действие.

— Искрено се надявам да не я виждаме в действие точно сега, — каза Хал — Ние можем ли да помогнем с нещо?

— Почти привършвам.

Никола разви шнура и бързо опакова остатъците от материалите, макар да се надяваше, че няма да им потрябват отново. Хал се приближи да му помогне и да сложи пакета обратно в лекарската си чанта. Докато се изправяше, за да каже на останалите, че е готов, Никола го чу.

Дращене, като големи нокти по камъка, придружено от съскане, отекващо в коридора. Мадлин и Рейнар се спогледаха, а Крак замръзна с насочен пистолет в очакване на нещото.

То може да се окаже доста голямо, помисли Никола, и да не е успяло да мине през всички онези врати. Но надали беше могъщо, колкото последното Изпратено, иначе досега всички щяха да са мъртви. Навярно е било голям удар за врага им — магьосник, да загуби такова количество магическа сила, погълната от Великото Заклинание, което защитаваше къщата на Мадел. Каквото и да беше, те още не го виждаха, но това не означаваше, че не беше наблизо. Досега беше успяло да убие доста въоръжени хора. Той разви докрай шнура, пристъпи близо до останалите и го положи на пода. Това му остави на разположение около седем метра. Не беше сигурен, че ще е достатъчно, но не можеше да става и дума да отидат по-нататък в коридора. Никола каза:

— Готов съм да паля фитила. Когато избухне, съществото може да ни се нахвърли.

Ронсард се долепи до стената и каза:

— Нямаме избор.

— Знам, — опита се да изрече спокойно Никола и посегна за свещта.

Мадлин изведнъж изкрещя и Никола вдигна поглед, за да види, че коридорът отпред и станал черен, все едно по него се спускаше облак. То запали фитила и извика:

— Всички долу!

Експлозията беше шокираща и далеч по гръмка, отколкото беше очаквал. Той се изправи с гръб до стената, навел глава, с гръб посипан с каменни отломки. Вдигна поглед, полузаслепен от праха и дима и попита:

— Всички добре ли са?

чуха се отговори и някаква мъчителна кашлица.

Никола се наведе и затърси свещта, издухана от взривната вълна, след което отново се изправи. Разтърси глава, което никак не помогна на звъненето в ушите и пак се долепи до стената. Ни виждаше нищо от застиналия във въздуха прах и тъмнината и затова заопипва за отвора в стената. Спъна се в някакъв изхвърлен от експлозията камък и едва не пропадна в дупката. Беше висока до гърдите му и по-голяма, отколкото беше очаквал; камъкът се бе оказал по-тънък, отколкото изглеждаше. Добре поне, че не срутих тавана отгоре ни.

— Насам! — извика

Останалите успяха да го намерят, когато отново запали свещта. Всички бяха покрити с тухлен прах, лицата им бяха почернели от дима и той предположи, че изглежда също толкова зле.

Мадлин държеше пред лицето си нечия носна кърпа, стиснала здраво сферата под мишница.

— Вече не жужи толкова силно, — докладва тя — Онова навярно се е изплашило от експлозията.

— Поне засега, — съгласи се Никола.

Прахът се уталожваше, подпомаган от влагата откъм канализацията. Той вдигна свещта. През зиналата в стената дупка виждаше широк тунел със сводеста горна част, облицован с грапави каменни плочи. От двете страни имаше издатини и между тях течеше тъмна вода. Тази вода вонеше и миризмата буквално го удари в стомаха. Той наведе глава и прекрачи през дупката.

Крак го последва и попита немногословно:

— Вампирите?

Никола опипа с ботуш хлъзгавата повърхност.

— Не виждам такива.

— Ти и последния път не ги видя.

В коридора се развиваше лека препирня, защото Хал и Ронсард се опитваха да убедят Мадлин да е следващата, а тя протестираше:

— Не, аз съм със сферата. Ще мина последна, за ви прикривам.

— Джентълмени, няма смисъл да спорите с нея, — каза им мрачно Никола.

Той помогна на Ронсард да прекрачи дупката и отстъпи, за да направи място на Хал.

Рейнар разреши проблема на Мадлин като я хвана през кръста и я вдигна през дупката, след което прекрачи подире й.

— Ако беше видял какво направи в алеята, — казваше тя, — щеше да разбереш какво имам предвид. Реагира на наличието на магия — Мили Боже, каква смрад.

— Половината затвор вече знае къде сме, — напомни им Рейнар. — Накъде?

— Насам, — каза Никола и тръгна покрай издатината.

Канализацията вървеше приблизително на изток, към реката. Надяваше се, че няма да им се наложи да стигнат чак дотам. Не разполагаха с много време преди полицаите да локализират шума от експлозията и да се изсипят тук долу по следите им. Щяха да са в безопасност само до първите две улици. За щастие навън се стъмваше и надали някой щеше да обърне внимание на хора, излизащи от канализационна шахта, след всички странни неща, които се бяха случили днес в тази част на града.

— Сферата отново жужи. — каза Мадлин, останала без дъх от вонята и от усилието, с което пристъпваше по хлъзгавите камъни с дългата си пола.

— Онова същество явно не се е побояло достатъчно дълго.

Прекрасно, помисли си Никола. Може да поспре да изяде някой друг полицай. Не смяташе, че това е много вероятно; то без съмнение преследваше единствено тях.

Продължиха напред с редки ругатни, които бележеха от време навреме нечие подхлъзване. Канализацията представляваше дълъг тунел, чезнещ в мрака, докъдето стигаше светлината на свещта. Под Виен имаше буквално километри канализационни канали, някои нови и леснопроходими за работниците и количките им за почистване и лодките, други стари и толкова задръстени, че бяха станали почти непроходими дори за водата. Имаха късмет, че това беше един от новопостроените канали.

В зловонния въздух се дишаше трудно, но Никола усети, че миризмата на плъхове става все по-наситена, въпреки че тунелът изглеждаше странно празен откъм въпросните гризачи. На места издатината ставаше по-тясна и Никола хвана Мадлин за ръката за да я подкрепя и за да е по-спокоен за себе си. Тя беше съсредоточила вниманието си основно върху сферата.

Жуженето на сферата се усилваше; Никола вече го чуваше. Мадлин я беше стиснала нервно; беше свалила ръкавиците си и голите й ръце оставяха влажни следи по металната повърхност. Отчетливата миризма на плъхове ставаше все по-наситена, съчетана със зловонието на мръсотията във водата отдолу и правеше невъзможно нормалното дишане. Сега имаше значение единствено доколко съществото беше интелигентно и доколко се страхуваше от сферата, осъзна Никола.

— Докъде ще стигнем? — попита пресипнало Мадлин.

— Достатъчно далеч, — отвърна й Никола — Срамота ще е след всичко това да се озовем пред Префектурата или пред стените на затвора.

Мадлин се изсмя и се закашля от повечето поет въздух. А дори да успеем да избягаме от всичко онова, което ни преследва, не е изключено да умрем от вонята, помисли си Никола.

— Ник, — изрече внезапно Рейнар — зад нас има нещо.

— Движи се, — каза Никола.

Той хвърли поглед назад и зърна сянка, придвижваща с в чернотата, нещо което можеше да е зрителна измама или игра на въображението. Но знаеше, че е съвсем реално.

Измиха още може би двадесет метра по канала, когато Никола каза:

— Достатъчно се отдалечихме.

Той беше броил стъпките и дори при голям толеранс, вече трябваше да са поне на две пресечки източно от затвора.

— Търсете изход.

— Слава Богу, измърмори Рейнар зад него. — Вече си мислех, че ще отидем чак до реката.

— Тук горе има стълба, — каза Хал.

Никола надникна в тъмницата отпред и тогава изведнъж я видя сам.;

Подаде свещта на Хал и застана под стълбата, която водеше до кръгъл метален капак в сводестия таван. Това беше място, откъдето работниците в канализацията можеха да влизат от улицата.

— Рейнар, погледни, ако обичаш, дали сме на правилното място.

— Приемам, че под неправилно място се разбират дворът на затвора или стъпалата пред сградите на Правосъдието.

Рейнар подаде пушката на Никола и се хвана за най-долната извивка на стълбата, след което се набра по нея. Никола се обърна назад в посоката, откъдето бяха дошли и ръцете му се изпотиха върху оръжието. чу стърженето на тежкия метален капак върху паважа отвън, след което тунелът внезапно бе облян от дневна светлина. Стори му се, че някакво очертание се отдръпва обратно в сянката. Обхвана го ненадейно убеждение, че онова се е променило и е приело форма по-подходяща за зловонната подземна река.

— По бързо! — процеди със стисната челюст.

— Улица „Граси“ — каза отгоре Рейнар, — Хайде!

Хал пристъпи като почти носеше Ронсард и Никола осъзна, че Инспекторът е в далеч по-лошо състояние от преди. На бледата дневна светлина лицето му изглеждаше сиво и той се задъхваше. Той е стар, помисли изведнъж Никола. Не беше млад и когато умря Едуар, но не съм си давал сметка колко е стар всъщност… Хал се изкачи достатъчно нагоре, за да подаде чантата си на Рейнар, след което се наведе, за да подхване Ронсард, с усилие, породено единствено от волята. Нямаше да стане бързо. Никола каза на Крак:

— Помогни им.

Крак се поколеба и Никола го бутна.

— Иди да им помогнеш, по дяволите.

Крак прибра пистолета в джоба си и избута Ронсард, след което се качи след него.

Никола погледна назад към канализационния тунел. чернилката се приближаваше и ставаше почти осезаема.

Мадлин се взря в сферата и изрече напрегнато:

— Тръгвай.

Никола я хвана за ръката.

— Мадлин, не искам да се караме…

Тъмнината се люшна към тях и закри светлината на деня откъм отвора над тях и в същия момент ослепително бял пламък избухна с мощта на бомбена експлозия. Мадлин извика и и двамата бяха отхвърлени към хлъзгавата стена.

Измина време преди Никола отново да нагоди зрението към полумрака и да вижда нещо друго освен блестящи кръгове пред очите. Светлината откъм отвора не му разкри нищо друго, освен празните издатини, водата под тях и тухления тунел, изчезващ в далечината. Но поне виждаше по надалеч от преди и в онези сенки не се движеше нищо друго, освен течащата вода. Останалите крещяха отгоре и настояваха да узнаят какво се е случило.

Мадлин се отблъсна от стената и направи отнесен опит да изчисти петната от дрехите си. Сферата, която все още държеше внимателно под мишница, беше замлъкнала.

— Нали ти казах — изрече многозначително. — Едуар я е конструирал точно затова, в крайна сметка.

Тя се хвана за стълбата и се изкачи без усилие на една ръка.

Започвам да вярвам, че е било така, помисли Никола и метна пушката през рамо, за да се изкачи след нея.