Смъртта на Некроманта

ЧЕТИРИНАДЕСЕТ

Когато стигнаха до склада, вече се беше стъмнило, но Никола възнамеряваше да спрат там съвсем замалко. Малките офиси не бяха никак удобни, а искаше да стои настрана от Колдкорт и от всяко друго място, за което Октав можеше да е разбрал. Затова, слез поздравленията и възгласите на облекчение от страна на Кюзар и Ламан, той натовари всички на каруцата на Кюзар и ги отпрати към една тайна квартира, която бяха използвали при подобни случаи в миналото, апартамент на третия етаж на едно облицовано с варовик здание близо до булевард „Панцан“. Нямаше портиер, който да задава нежелани въпроси и останалите обитатели бяха малко.

Каруцата навлезе в алеята за двора между сградите и Никола слезе, за да отключи страничната врата. Малкото преддверие беше прашно и си личеше, че вътре не е стъпвано, но той все пак изпрати Крак да провери дали на стълбите е чисто.

Мадлин слезе от каруцата и изкачи стъпалата, за да застане до него. Косата й беше в пълен безпорядък и изглеждаше изтощена. Тя каза:

— Ронсард не изглежда добре. Късмет, че Хал е тук.

— Предполагам.

Никола се облегна на кования парапет на стълбището и потри носа си. Главата му още гърмеше от експлозията и сега, когато за миг се спря на едно място, си даде сметка колко отчаяно се нуждаеше от баня и нови дрехи. И поне седмица в леглото. А пък седмица в леглото с Мадлин би било още по-добре.

— Този ден не протече точно така, както го планирах.

— Не точно така ли? — Мадлин го изгледа вкиснато.

— Благодаря ти, че ни спаси живота.

Устните й се изкривиха.

— Моля, пак заповядай.

Преди Никола да постави под въпрос този коментар, Крак се появи и им махна да се качват.

Никола тръгна пръв, за да отключи вратата и бързо да огледа апартамента. Той представляваше най-обикновено градско жилище със салон и приемна, трапезария, спални, килери, стая за прислугата и кухня. Въздухът беше застоял и прашен, прозорците бяха покрити с тежки завеси и щори, а мебелите бяха завити с покривала, за да събират прах. Мина през малката кухня, за да провери задната врата, която водеше до дървеното външно стълбище, което излизаше на една тясна алея непосредствено до двора на сградата; тази врата и малката порта в килера, която позволяваше достъп до покрива бяха основните причини, когато първоначално беше избрал това място. След като се увери, че всички външни врати и прозорците са сигурно заключени и не носеха признаци на намеса, той се върна към входната врата и тихо извика на останалите да се качват.

Отстъпи, за да могат Рейнар и Доктор Хал да въведат Инспектор Ронсард.

— Заведете го в салона, — каза Никола и отвори една от вратите в малкото необзаведено антре. — Там има диван и осветлението е по-добро.

Никола прекоси хола и пак влезе в кухнята, където се подпря на един от облицованите с камък плотове и направи опит да подреди мислите си. чу че Крак рови в килера за въглища, гласа на Мадлин, която даваше указания и другите, които сновяха из къщата.

Накрая Мадлин влезе, изгледа го за миг, облегна се на шкафа с порцелана и каза:

— Е?

Никола посрещна появата и със многозначително изражение.

— Приличаш на въглищарка. Предполагам следващия сезон в Елегант няма такива роли, които да го налагат?

— Благодаря — кимна грациозно Мадлин — Ще трябва непременно да го имам предвид. Изражението й отново стана сериозно — Дадох дума на Хал, нали знаеш.

— За това ли е всичко? — Никола дори не успя да се засмее — Те двамата са най-малкото ни притеснение.

Мадлин се поколеба.

— Този магьосник…

— Е твърдо решен да ни убие всичките, вярно е, но не за това си мислех. Донатиен е мъртъв, Мадлин. Всичко свърши.

При споменаването на това име, Мадлин инстинктивно погледна към затворената врата.

— Но те не знаят…

— Подозирам, че Ронсард знае. Дали ще предприеме нещо с това знание или не, нямам понятие. Мисля, че не, след като му спасихме живота. А и все още има нужда от помощта ни.

Тя помълча известно време.

— Значи всичко свърши.

— Да.

Тя отклони поглед, сякаш не можеше да повярва.

— Това толкова ли е лошо?

Никола стисна челюст.

— Това означава също и край на плана за Монтес.

Мадлин го погледна изненадано.

— Не се сетих за това. След всичко… не мога да повярвам, че забравих — тя разтърси тревожно глава — Не можем просто да оставим нещата така. Може би…

Беше ред на Никола да извърне поглед. Това, че планът означаваше нещо за Мадлин, беше успокоение, но той не го показа.

— Не можем да продължим с този план. Ронсард ще разбере и това ще обезсмисли цялата работа.

Мадлин закрачи по студения плочест под и понечи да изкаже множество възражения, но размисляше всеки път, когато си отваряше устата. Накрая престана, сложи ръце на кръста си и каза:

— Значи така. Оставяме Монтес да се измъкне?

Не непременно, помисли Никола. Щеше да се наложи сам да убие Монтес. Нямаше да е толкова елегантно като да остави държавата да екзекутира Конта за престъпление, което не е извършвал, но окончателният резултат щеше да е същият, дори ако Никола в крайна сметка не оцелееше. Той каза:

— В името на далеч по-практични цели.

Мадлин му оказа любезността да изглежда по-скоро разтревожена, отколкото скептична. Каза:

— Донатиен би убил Ронсард.

Никола се отблъсна от плота.

— Ти си онази, която се вживява прекалено в ролите си, скъпа. Между другото, Донатиен вече не е в играта. Аз съм.

— Предполага се това да ме доуспокои, така ли?

Никола не можеше да й отговори, затова се направи, че не я е чул и отиде в хола, където застана на отворената врата на салона. Лампите бяха запалени и крак беше запалил в камината огън, който разпръсваше студената влага и правеше стаята почти обитаема.

Покривалата бяха свалени от широкия диван и Доктор Хал се опитваше да се погрижи за Ронсард, който отблъскваше ръката му с язвителни забележки относно лекарите, които смятали услугите си за неоценими; Хал отбиваше сарказма с опита от дългогодишната практика и продължаваше да обработва раните на Инспектора. Рейнар се беше облегнал на полицата над камината и ги наблюдаваше. Никола изчака Хал да свърши и да прибере обратно съдържанието на лекарската си чанта, след което срещна погледа на Рейнар.

— Искам да разменя няколко думи с Инспектора насаме, ако обичате.

— Разбира се — изрече непринудено Рейнар и махна на Доктор Хал да го последва вън от стаята. Хал излезе, но изражението му беше тревожно; Рейнар също се безпокоеше, макар че само човек, който го познаваше добре, би различил това на лицето му. Никола се засмя тъжно наум. Значи Рейнар се притесняваше и за линията на поведение, която Никола щеше да предприеме спрямо новите им съюзници.

Единственият, който не изглеждаше разтревожен, беше самият Ронсард, който се усмихваше насреща му с очакване, докато той затваряше вратата след Рейнар и Хал. Ронсард все още беше блед, окото му беше отекло и на челюстта му имаше жестоко охлузване, но с превързаната рана на главата и почистената засъхнала кръв, изглеждаше значително по-добре. Той каза:

— Та какво казваше?

Никола се поколеба, но да го убиеха, не можеше да разбере какво има предвид Ронсард.

— Извинявай?

— За магьосника, който бил толкова дълбоко замесен в тази афера. Все още обменяме информация, нали?

Ронсард продължаваше разговора, започнат, когато бяха навлезли в затвора все едно последвалите битки изобщо не се бяха случили или не бяха означавали нищо. Ами, можеше и да е така. Никола каза:

— Казвах, че е много възможно да си вярва, че е Констан Макоб. Но вие вече сте го разбрал.

Ронсард поклати глава.

— Млади човече…

Никола се опита да потисне изблика на раздразнение и изгуби битката.

— Знаете името ми, сър, не се правете, че не е така.

Моментът не беше подходящ за маскаради.

— Тогава Валярд.

Но Инспекторът млъкна за известно време и само наблюдава многозначително Никола.

— Доколкото съм чувал, си имал намерение да станете лекар. — каза накрая.

— Някои събития ми попречиха.

Никола отиде до прозореца и повдигна прашната завеса от дамаска само колкото да погледне какво става на улицата.

— Онази нощ в Габрил Хаус те познах, но си мисля, че ти не ме позна.

— Не — призна Ронсард — Помислих си, че гласът ми е познат, но измина доста време, откакто сме разговаряли за последен път.

— От процеса насам, искаш да кажеш.

Десет години, осем месеца, четиринадесет дни. Никола извърши изчислението автоматично.

— Навярно си разпознал сферата.

— Да. Нея я познах от пръв поглед. Имах намерение по някое време да дойда при да поговорим, ако ти не беше дошъл при мене. — Ронсард се поколеба и каза — От онова време насам на Конт Рив Монтес май нещо хич не му върви?

Никола пусна завесата и се извърна бавно, за да погледне в очите възрастния мъж, седна на перваза на прозореца и скръсти ръце. Изражението на Ронсард беше сериозно и толкова. Никола се усмихна и каза:

— Нима?

— О, да. В последните години той претърпя няколко значителни загуби на пари и собственост. Не достатъчно за да се разори, разбира се, но достатъчно, за да изпита сериозни затруднения. А и тези загуби откъм персонал. Един от главните му финансисти, адвокатът, двама лични слуги, всички изчезнаха безследно.

— Ужасно — отбеляза Никола.

Беше доволен, че Ронсард поне не знае всичко; Монтес беше понесъл далеч по-големи загуби.

— Може да е просто каприз на Съдбата.

— Може. — Ронсард вдигна рамене и потръпна, сякаш движението му причиняваше болка. — Ако не знаех, че адвокатът е и най-долнопробен изнудвач, съсипал не една съдба и станал причина за поне едно самоубийство, че финансистът е бил съучастник в тази операция и че втората професия на двамата слуги е била на главорези и изнудвачи, може би бих имал мотив да направя нещо по този въпрос. Но нещо така и не намерих време.

А от мен се очаква благодарност, така ли? Помисли Никола. Той извърна поглед. Тази игра на котка и мишка не му беше по вкуса, макар че и двамата играеха от позицията на котката.

— Защо наблюдаваше Октав онази вечер в Габрил Хаус?

Ронсард прие смяната на темата с признателност.

— Преди няколко седмици една дама дойде при мен да поиска съдействието ми за някои неща относно Доктор Октав. Майка й му плащала да провежда сеанси и да повиква множество покойни родственици, когато пожелае. Както вече сте предположил, семейството беше доста богато. Започнах да разследвам доктора, но не намерих никакви определени доказателства. Беше извънредно предпазлив. — Ронсард се загледа в пространството помежду им с горчива ярост — Сега си давам сметка, че той е бил предупреден за мен от този магьосник, чиято некромантска дейност той явно подкрепя. Магията дава на престъпника нечестно предимство.

— Има начини за възстановяване на баланса. — каза хладно Никола.

По устните на Ронсард пробегна бегла усмивка и погледът му се развесели.

— Доколкото разбирам, ти си доста добре запознат с тези начини. Но, да продължа, успях да помогна на дамата да убеди майка си да остави мъртвите на мира, но продължих да се занимавам с Октав. Разбрах, че Лейди Еверсет ще домакинства на такъв сеанс и че той по всяка вероятност ще бъде проведен в градината й. Това беше първата ми възможност да наблюдавам отблизо подобен сеанс, без Октав да разбере, че присъствам.

— И аз бях там по същата причина, — каза без да се замисли Никола, след което се смръщи и си напомни да не плямпа много.

Толкова години предпазливост и криене и сега да си говори с Ронсард, все едно му беше близък колега като Мадлин или Рейнар. Преследващите го ненормални магьосници и вампири явно го разстройваха.

— Но не си си давал сметка, че има връзка с изчезванията.

Беше ред на Ронсард да изглежда сконфузен. Той придърпа одеялото към брадичката си с рязко и нервно движение.

— Не, не си давах сметка — каза — Хал беше прегледал три от телата, извадени от реката по различно време и той ми обърна внимание върху лишея. Това е разновидност, която вирее при наличието на магия. Това, както и видът на предсмъртните наранявания, ме накара да повярвам, че някой затваря тези индивиди и ги убива в процес на извършване на некромантия. Забелязах сходството с убийствата на Констан Макоб, извършени преди два века.

Никола се намръщи раздразнено. Той не го беше забелязал, не и до сцената във Валент Хаус, когато това беше станало очевидно. Екзекуциите на Рожер, книгата, която му беше заел Доктор Юбер, беше осветлила допълнително положението. Един от методите, използвани от Макоб, за да примамва жертвите си, се състоеше в това да ги упойва с билкова смес, която причиняваше симптоми в цялата гама от леко объркване до безпричинен ужас. Как е карал жертвите си да я поемат, беше останало загадка за автора, макар че Никола се чудеше дали не беше възможно, щом отровата беше толкова мощна, да бъде абсорбирана през кожата. Това обясняваше объркването и странното поведение на Жил Мюл, описано в таблоида Преглед на Деня, както и защо преди да изчезне повторно, съседите й не са успели да я убедят да си иде в къщи. Навярно по някое време е успяла да се освободи от похитителя си, но отровата е замъглила разсъдъка й и я е направила безпомощна, и той е могъл да я прибере отново. Никола попита Ронсард:

— Защо Макоб изскочи толкова лесно като вероятна възможност?

— Престъпленията на Макоб, както и процесът, са били добре документирани за онова време и това осигури жизненоважна информация за човек с изкривена психика и масов убиец. И преди бях чел тази история, но тя ми помогна особено много преди три години за случая Виконт Марш-Бано, който…

— Режеше главите на хората и ги хвърляше в реката. Да, спомням си го смътно.

— Октав и съучастниците му допуснаха грешката да захвърлят едно от телата под моста Алтер Пойнт, а не в самата река. Наличието на лишей го беляза като част от същия случай, а не като поредния от нещастниците, които намират мъртви всеки ден във Виен. Калта по крачолите на панталона сочеше мястото, където Крайречен граничи с Габардин.

— Да. И аз намерих Валент Хаус.

— Преди мен — Ронсард се усмихна леко — Октав е бил забелязван неведнъж наоколо, от един човек, който от време навреме се явява като мой информатор и който разпознал доктора по описанието. — Изражението му стана многозначително — След сеанса в Габрил Хаус, разбрах, че още някой държи Октав под наблюдение. Когато преди два дни открих Валент Хаус, ми стана напълно ясно, че някой я е открил пръв. Следите, оставени в бързината от съперника ми и това, че леговището е било претърсено щателно, не можеха да бъдат сбъркани. Не бях сигурен дали аз имам противник, но знаех, че Октав има.

Никола не направи коментар. Толкова близо беше. А Ронсард е бил най-много на крачка след него. Каза:

— Сто процента не са те арестували за проникване със взлом във Валент Хаус.

— О, не, — каза Ронсард и махна категорично — Арестуваха ме за проникване в Мондоло Хаус.

Да, точно така. Никола запази безизразна физиономия; оставаха още много неотговорени въпроси.

— Искал си да погледнеш в една малка запечатана стая в едно от подземията. Ако си успял да стигнеш дотам, си я намерил празна, но е имало следи, че доскоро това не е било така.

— Да — Ронсард го наблюдаваше толкова настойчиво, сякаш Никола бе заподозрян, когото разпитваше.

— По същество, стаята принадлежи на Вентарин Хаус, съборена преди години, когато била прокарвана „Херцогска“. Разбрах, че Октав проявява интерес към Вентарин по време на първия сеанс, който наблюдавах. Семейството, чиито покойни роднини тогава безпокоеше той, бяха далечни родственици на Вентаринови и практически единствените такива, останали в града. Октав разпитваше мъртъвците им за местоположението на старата резиденция Вентарин и подземията й. По онова време мислех, че се интересува само от скрити семейни сервизи и други джунджурии. Фактите зазвучаха по-тревожно, чак когато направих връзката с Макоб.

— Да. Преди два века Габар Вентарин е бил Придворен Магьосник на Крал Рожер и е председателствал екзекуцията на Констан Макоб — каза Никола — Разбра ли какво е имало в големия сандък, който е бил взет от помещението?

— Нямам понятие — призна Ронсард и след няколко секунди поклати глава — Можем да си извадим заключението, че този магьосник, който се мисли за преродилия се Некромант Макоб, е имал причини да смята, че в помещението са били складирани останки от тялото на идола му и е пожелал да ги придобие.

— Можем да стигнем до това заключение, — каза неохотно Никола — но можем също така да се почудим защо трупът на известен престъпник е бил погребан в някаква запечатана стая дълбоко под дома на могъщ магьосник, а не някъде на видно място.

— Това никак не е окуражаващо, — съгласи се Ронсард — Каквото и да е било, Вентаринови явно са сметнали, че то е трябвало да бъде скрито и охранявано. А ние трябва да приемем, че противникът ни — магьосник разполага с него от…

— четири дена насам, — подсказа Никола.

Ронсард го изгледа с любопитство.

— Как открих помещението?

— Това беше причината аз и моите приятели да се окажем въвлечени в цялата тази история — отвърна уклончиво Никола — Макар случката да се оказа чисто… съвпадение. — нямаше намерение да казва на Ронсард, че и той и Октав са решили да ограбват Мондоло в една и съща вечер. — Октав сметна, че съм проникнал в стаята преди него и съм взел нещо. Най-странното е, че не съм. Когато влязох в нея, стаята беше празна. Октав искаше да разпитва покойния Херцог Мондоло, предполагам, за да разбере дали е открил приживе стаята и дали не е изнесъл част от съдържанието й, но Херцогинята отказа да му съдейства, — Никола се поколеба — Ти защо влезе с взлом в Мондоло? Херцогинята нямаше ли да ти разреши достъп, ако я беше помолил?

След като покрие всичко, което би могло да я уличи във връзка с бисранските търговски концерни, естествено.

— Възможно е. След като открих Валент Хаус осъзнах колко са опасни противниците ми и също колко са влиятелни техните приятели. — Ронсард придоби саркастично и мрачно изражение. — Това бе сведено до знанието ми от моите шефове и да го кажа по-меко, трябвало да смекча малко разследването си. За да се избегне паниката, разбираш ли.

— Аха.

Никола си пое въздух. Да се смекчи разследване на масови отвличания и убийства, за да се избегне паника. Да съвсем в стила на виенската Префектура.

— Което ни отвежда до Конт Рив Монтес.

— Да. Знае се, че той упражнява известно отрицателно влияние върху Лорд Албие, който понастоящем е фактическият началник на Префектурата, — погледът на Ронсард се изостри — Не се учудвам, че това ти е известно.

Внимателно, напомни си Никола. Много, много внимателно.

— Интересът ми към Монтес е чисто академичен. — каза небрежно.

— Естествено. Но ако оставим всичко това настрана, ние трябва да намерим този магьосник, а за да го намерим, трябва да разпитаме Октав — Ронсард въздъхна раздразнено — За нещастие, когато ме арестуваха, загубих следите му.

Никола се усмихна.

— За щастие аз не съм.

Никола отвори вратата на кухнята и вътре намери събрани всички, повечето прави и вперили поглед в пода, като че ли присъстваха на някакво особено потискащо бдение над мъртвец.

— И какво сте застанали всички така? — настоя да разбере — Какво ви става?

— Всичко наред ли е? — попита Рейнар с необичайна за него деликатност.

— Разбира се. — Никола прокара нетърпеливо пръсти през косата си — Мадлин, ще имаме нужда от консултация относно грим и дрехи за маскировка, а ти, Крак, ще трябва да доведеш Девис, а Рейнар…

— Ще имате? — прекъсна го Хал предпазливо.

— Да. Ние ще имаме. Какво сте ме зяпнали така?

Преди някой да приведе отговора в словесен вид, Ронсард отвори вратата зад Никола. Той с усилие се подпираше на стената и изражението му беше мрачно и решително.

— Не виждам нито една причина да не ви придружа. — изрече едва ли не сърдито.

— Маскиран като какъв? — попита Никола — Сакат, продавач на кибрит?

— Идеално.

— Докато не се наложи да побегнеш!

— Мога да стоя в каретата. — настоя Ронсард.

— И какъв ще е смисълът? — попита раздразнено Никола.

Все едно се разправяше с умалено копие на Мадлин.

— Той е прав, — каза Хал и пристъпи за да хване Ронсард под ръка и да го отведе през хола към салона — Трябва да почиваш, ако искаш да си полезен с нещо. Не можеш току-така да търчиш из града…

Гласовете се отдалечиха, но прераснаха в караница и Никола потри ръце, а мисълта му вече беше заета с предстоящата задача.

— Трябва да направя списък. Кюзар също ще ни трябва.

Докато излизаше от кухнята, дочу ироничния коментар на Рейнар:

— Те това е, сега са двама.

След като задвижи част от нещата и изпрати Крак за Кюзар, Никола откри останалите събрани в салона, вторачени в сферата, която стоеше на възглавничка върху една малка маса. Имаше вид съвсем на антикварна рядкост или някакво украшение. Никола се подпря на касата на вратата и скръсти ръце.

— Как работи? — попита Хал и докосна метала с предпазливо любопитство.

Мадлин погледна към Никола, който помръдна с лека неприязън и каза:

— Не знаем.

— Не знаете? — отвърна като ехо Ронсард.

— Едуар не остави инструкции, — обясни неохотно Никола — Нито една от оцелелите сфери никога не е реагирала на нищо, докато тази превърнала обратно в камък едно от чудовищата, когато нападнало Мадлин. чиста случайност е било, че сферата изобщо е била в нея. Има още две, но едната изглежда е мъртва, а другата не е реагирала на чудовищата.

— И не си сторила нищо, за да я задействаш? — попита Ронсард и погледна настойчиво Мадлин — Нищо ли не усетих?

— Нищо не съм направила, — отвърна леко раздразнено Мадлин — Усетих страшно много неща — страх, гняв, желание да пищя истерично. И преди съм изпитвала тези емоции и никога не съм имала спонтанно магическо изригване. — Тя поклати нетърпеливо глава. — Имам малък магически талант, който никога не съм опитвала да развия насериозно, но съм помагала на баба ми по време на заклинания и знам какво е усещането, когато някое влезе в действие. Това нещо се задейства изключително и само по своя воля.

— Бабата на Мадлин е нещо като вещица, — каза Никола и се усмихна на подтекста — Тя се съгласи да направи опит да ни помогне в проблемите ни и скоро ще пристигне от Лодун.

Да се надяваме, добави наум.

— В момента няма ли в града нито един магьосник, до когото да се допитаме? — упорстваше Ронсард, след което добави кисело — Има едни, които са към Префектурата, но аз вече не мога да изисквам съдействието им. Даже има по-голяма вероятност веднага да ме предадат в ръцете на най-близкия полицай.

Хал изръмжа в знак на съгласие и Никола предположи, че Ронсард е изказвал съвсем недвусмислено мнение относно магията пред практикуващите в Префектурата магьосници.

— Има един магьосник, чиито съвети ми се щеше да ползвам. Той е онзи, който е помогнал на Едуар да конструира сферата, — призна Никола, — Но той е много болен, нещо като парализа.

— Арисилд Дамал ли? — попита с вдигнати вежди Ронсард.

Никола кимна предпазливо. Беше забравил, че Ронсард беше научил доста за работата на Едуар по време на разследването на Короната и процеса.

Мнозина бяха на мнение, че той е напуснал страната, — каза многозначително Ронсард — Хора от Лодун нееднократно са ме молили да го открия, но така и не успях.

— Нищо чудно. Ако Арисилд не иска да бъде открит, няма да го намериш дори да е в една стая с тебе.

— Магьосниците имат тази неприятна склонност, — съгласи се Ронсард — Значи е болен?

— Да. — Никола се поколеба — Първоначално мислехме, че може да се дължи на противника ни — случи се във възможно най-неподходящия момент.

Рейнар изсумтя от подбора на думите.

— Но най-вероятно е резултат от крехко здраве и пристрастеност към опиума. — довърши Никола.

Хал се изкашля.

— Някой прегледа ли го? Аз бих могъл…

Никола поклати глава.

— Прегледа го Доктор Брил, който освен това доведе на консилиум и други лекари. Не мисля, че някой може да направи нещо повече.

Настъпи кратка тишина, след което Хал изрече тихо:

— Познавам Доктор Брил. Той е много добър лекар и приятелят ви е в добри ръце.

Никола осъзна, че вниманието на всички е приковано в него и, че вероятно е издал повече отколкото е било нужно. Каза:

— Въпросът е в това, че няма друг магьосник, при когото бих отнесъл сферата. — той сведе поглед към очевидно спящия уред — Твърде е непредсказуема.

Самата Фонтенон Хаус беше непробиваема, поне не без помощта на Арисилд и просто нямаше никаква възможност някой от групата им да получи покана в последната минута. Най-доброто решение щеше да бъде да заловят Октав в хотела, но не разполагаха с време за нужните приготовления и след кратка разузнавателна мисия Мадлин докладва, че изгледите не са блестящи. Октав изглежда съзнаваше, че се намира в опасност. Цялото си време прекарваше или заключен в стаята си, или на обществени места, заобиколен от десетки хора.

Следващата най-добра възможност щеше да възникне тази нощ след сеанса, когато Октав, размекнат от успеха си и от присъствието на други участници, щеше да се отправи към дома си, а толкова по-добре ако беше наблегнал на огромни количества вино и бренди преди и след увеселението. Но поради някаква причина, която не желаеше да изрази отчетливо дори пред себе си, Никола чувстваше, че изобщо не бива да позволяват на Октав да провежда сеанса.

Мадлин го беше попитала в обичайния си маниер, по време на дългия следобед, когато Никола се опитваше да изпипа детайлите и да се свърже с по-трудно откриваемите членове на организацията си.

— Защо те вълнува какво ще се случи с онази жена, само защото е роднина на кралицата ли? Стори ми се, че веднъж каза, че пет пари не даваш за Ил-Риен.

— И все още не давам, — беше отвърнал малко сприхаво Никола — Може това да е просто поредната схема за измама на Октав, но ако не е така, не искам да давам поредната победа на този глупак, който се мисли за Макоб.

Мадлин беше въздъхнала и се беше отказала от провокацията, която целеше да го уличи в патриотизъм.

— Ако беше глупак, нямаше да затънем в тая бъркотия, не мислиш ли?

— Да, — беше признал Никола — Нямаше да затънем.

Веднага щом можаха, той и Мадлин бяха скалъпили дегизировки от нещата, които беше напазарувала за вечерта и под охраната на Крак бяха отишли в мансардата на Арисилд на Кръстовището на Учените. Никола беше взел сферата с тайна надежда, която не сподели с никого. Но разбра, че надеждата е била глупава, когато Мадлин седна с нея на ръба на леглото на Арисилд и сферата не стори нищо освен на жужи и да вибрира, както в присъствието на каквато и да е магия.

— Не е на добре, — беше казала Мадлин, когато той я беше последвал до вратата. — Сигурно е естествена болест, както смята докторът, а не заклинание.

— Струваше си да опитаме, — каза Никола — Ти и Крак тръгвайте и върнете сферата. Аз ще дойда след малко.

Тя се беше поколебала, но накрая беше тръгнала без въпроси.

Никола се върна в спалнята и седна близо до Ишам, който търпеливо бдеше над неговия приятел. Арисилд изглеждаше все по същия начин както първата нощ, с изпито и изнурено лице и восъчнобледа кожа.

— Намерихме ти помощница. Трябва да пристигне утре. — каза на Ишам и му обясни за Мадел.

— Тя ще бъде много добре дошла, — каза Ишам. Той седеше на стол с висока облегалка до леглото на Арисилд и имаше изхабен и уморен вид. — Лекарите казват, че не могат да направят нищо — Ишам се загледа за известно време в неподвижното лице на магьосника, след което каза:

— Понякога се опитвах да го спра. Говорех и пак говорех, но изобщо не помагаше, и тогава опитах да скрия отровите му, което беше глупава постъпка. Когато ги изхвърлях, той просто си набавяше нови.

— Да скриеш нещо от Арисилд си е истински проблем, — съгласи се Никола.

Ишам беше засегнал бегло нещо, което тормозеше собствените му мисли.

— Трябваше аз самият да бъда по-настойчив в това отношение. В мен можеше да се вслуша.

Дори това признание му струваше доста усилия. Никола мразеше да се предава и да обявява пораженията си на всеослушание. Може би щеше да опита по-настойчиво, ако не се боеше толкова от провал.

Ишам поклати глава.

— Не бива да работим с предположения.

Никола попита чисто импулсивно:

— Какво разбра за сферата?

— Никога не съм виждал нищо подобно.

Ишам беше разгледал плахо уреда преди Мадлин да го отнесе, но не каза нищо.

— Арисилд ли е направил това нещо?

— Помогнал е да се направи. То може да изработва магия; Мадлин го използва един или два пъти, но не е сигурна как става. Изглежда работи, ако поиска и когато поиска.

— Точно като Арисилд, — отбеляза Ишам.

— Точно, — съгласи се с усмивка Никола.

По-късно, отново в апартамента, бяха провели още едно военно съвещание. Съгласиха се, че единственият подходящ момент да заловят Октав щеше да бъде, когато той отиваше към Фонтенон Хаус. Положението се усложняваше от откритието на Рейнар, че царствената братовчедка възнамерява да изпрати за спиритиста собствената си карета.

— Вие, естествено, си давате сметка, че до един ще бъдем екзекутирани като анархисти, — беше отбелязал Рейнар.

— Може каретата да е кралска, но в нея няма да има нищо кралско и затова няма да я охраняват, както когато има.

— Значи ще бъдем анархисти само за нетренираните погледи.

Никола потри челото си.

— Рейнар…

— Ако успеем да заловим Октав, след това какво? — въпросът бе на Доктор Хал.

— След това ще го питаме къде му е магьосникът.

Никола се облегна иззад писалището и скръсти ръце, предусещайки следващото възражение.

— Ами ако не пожелае да ни каже? — Хал.

Никола се усмихна:

— Тогава ще му обясним, че ще е по-добре да ни каже.

— Аз няма да участвам в това — изрече безизразно Хал — И не мога да го оправдая.

— Видя Валент Хаус — каза Никола — Знаеш, че Октав е одобрил онова. Доколкото ни е известно, той е взимал участие.

— Аз няма да се принизя до неговото ниво.

С тези хора не може да се говори, помисли си Никола.

— Съмнявам се, че ще се наложи да се принизяваме чак толкова, — каза с повдигане на веждата — Октав нещо не ми изглежда много издръжлив.

По-късно, когато минаваше по коридора покрай салона, Никола чу отвътре гласа на Доктор Хал и думите му го накараха да спре..

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

Отвърна му замисленият глас на Ронсард.

— Уточни се, ако обичаш, старче.

— Говоря за Валярд. — Хал звучеше нетърпеливо.

Ронсард се засмя.

— Той е съюзник, Сиран, и то нелош. Ти и аз вече сме стари за всичко…

— Това няма нищо общо, — Хал пое дълбоко въздух и изрече тихо:

— Поглеждал ли си в очите на този млад човек?

Настъпи тишина. След това, с далеч по-сериозен тон, Ронсард каза:

— Да. Поглеждал съм. И много се страхувам, че съм един от хората, които имат вина там да цари такъв мрак. Не беше такъв преди да умре приемният му баща.

— Тогава, да смятам ли, че ще бъдеш най-малкото предпазлив.

— Винаги съм предпазлив.

— Сега ме лъжеш по най-безобразен начин. Мислиш се за предпазлив, но аз те уверявам…

Разговорът се прехвърли на по-банални теми и Никола продължи по пътя си. Естествено, нищо не означаваше нищо. И единият, и другият изобщо не го познаваха. Отне му доста усилие на волята да не се погледне в огледалото на края на коридора.

Мъглата беше плътна и се стелеше около близките улични лампи като демоничното създание Безкостното, което навремето беше бродило из по-малко оживените пътища в провинцията. Арисилд и други магьосници, с които беше разговарял за занаята предпочитаха мъглата за изработване на илюзии; Никола нямаше как да не се зачуди дали тя спомага и при направата на по-опасни магии.

Той закрачи покрай каменната стена в края на непавираната улица като потриваше ръце, за да ги стопли. Кварталът беше благословено тих. Точно зад Никола се намираше сграда с апартаменти за по-заможни обитатели с низ от украсени с арабески трегери под прозорците на втория етаж и орнаментирани решетки от ковано желязо на нивото на улицата. Главният вход се намираше на съседната пресечка и по това време повечето обитатели трябваше да са на вечеря или на театър. Отсреща й се намираше масивната обезсърчаващо мрачна фасада на една стара къща, затворена за сезона и посещавана единствено от поддържащия персонал. На другия ъгъл беше страничният вход на един и тих и с доста добра репутация хотел.

Нямаше голямо движение, ако не се броят случайните минувачи и кабриолета, паркиран до алеята. Той беше едно старо возило, закупено същия следобед за тази цел и на капрата беше Девис, който от време на време издаваше клопащи звуци с уста към двата наети коня. Никола също беше преоблечен като кочияш, в полуизносено палто и ръкавици без пръсти, и бомбе, килнато на темето. Заедно трябва да създаваха доста убедително впечатление, защото не един и двама от обитателите на апартаментите се опитаха да ги наемат.

Въпреки цялото привидно спокойствие на квартала, Фонтенон Хаус се намираше само на няколкостотин метра по нататък на същата улица. Никола виждаше газените лапи, осветяващи входа за карети и от време на време дочуваше гласовете на пристигащи компании. Всички изказаха възражения относно избора на мястото за засадата, но по всички възможни маршрути между хотела на Октав и тук, нямаше друго, което да е относително спокойно и за което Никола да е убеден, че е проходимо за каретата.

Просто трябваше да действат много бързо и то не само поради заплахата от полицаи и служители в Кралската Гвардия, разпределени към Фонтенон Хаус. Магьосникът нямаше да представлява заплаха за тях, само докато вярваше, че Никола и Ронсард са мъртви. След тази история той ще знае, че съвсем определено не сме мъртви, помисли мрачно Никола. Може би не със всичкия си и блуждаещи насам-натам като идиоти, но не и мъртви.

Единият от конете вдигна глава и изпръхтя и след миг Никола чу чаткане на копита и шум от приближаващо се превозно средство. Той и Девис се спогледаха и Девис се изправи и нервно заоправя юздите.

Никола слезе на улицата, за да пресрещне кабриолета, когато той се материализира от мъглата. Това беше собствената му карета, обичайно карана от Девис, но сега на капрата бяха Крак и Рейнар. Никола хвана повода на единия кон, потупа по врата разтревоженото животно, което го позна и започна агресивно да вре муцуна из джобовете му за някакво лакомство.

— Не са много след нас — наведе се и каза тихо Рейнар — Двама кочияши, един коняр отзад, без придружаващи ездачи. И каретата не носи кралския герб, а само фамилния герб на Фонтенон.

— Значи, формално погледнато, още не сме анархисти, — изрече с невинна ирония Никола.

— Формално, не — съгласи се Рейнар с горчива усмивка. — Но имаме перспектива.

Крак си позволи да се намръщи леко на това лекомислие. След това Никола отстъпи назад. От страничния вход на хотела на ъгъла беше излязла една двойка, която идваше към тях. Това бяха Мадлин и Доктор Хал и появата им означаваше, че току-що са видели каретата на Фонтенон да свива по пресечката, която се виждаше през прозорците на хотелското кафене. Никола каза:

— Готови.

Рейнар се наведе от капрата, все едно оправяше такъмите на конете, а Никола мина с нехайна походка пред кабриолета на Девис, за да му сигнализира.

В следващия миг Никола чу приближаването на по-голямо и по-тежко от кабриолета возило, след което видя силуета му, изниквал в мъглата. Каретата се приближи още и той видя облечените в ливреи кочияш и лакея на капрата. Никола се обърна, облегна се небрежно отстрани на кабриолета и затърси в джоба си кръглия пакет фойерверки, който заместваше анархистичната бомба. Драсна клечка кибрит и запали фитила и когато шумът от приближаващата карета стана по-силен, се обърна и го запрати по средата на улицата.

Той избухна с трясък, който отекна в околните сгради. Разнесе се дим, конете изцвилиха и се изправиха на задни крака и каретата на Фонтенон спря.

— Бомба? — изкрещя Никола и претича през улицата.

Девис позволи на обезумелите си коне да отстъпят и след това ги обърна като ги остави да изтеглят кабриолета напреки на улицата пред каретата, така че да блокират пътя й за измъкване. Задържани сред дима, изплашените коне продължиха да се дърпат назад и встрани, сякаш искаха да разцепят кабриолета на части и така изплашиха още повече впряга на каретата. Рейнар беше скочил от каретата и в момента търчеше наоколо и крещеше като някакъв паникьосан маниак. На другия тротоар Мадлин пищеше и припадаше убедително в ръцете на Доктор Хал. Крак се беше изправил на капрата и едва не падна, когато неговият впряг се опита да се присъедини към подплашените коне по средата на улицата, след което посочи към алеята встрани от сградата с апартаментите и извика:

— Видях го! Метна бомбата и избяга натам!

Когато обсъждаха плана по-рано същия ден, Инспектор Ронсард особено се беше възхитил на този детайл.

Никола се промъкна снишен през разстилащата се димна завеса и едва не се сблъска с лакея, който пътуваше на гърба на каретата. челото на мъжа кървеше, сякаш беше паднал, когато возилото беше спряло внезапно. Никола го сграбчи за раменете и изкрещя истерично:

— Това беше бомба, иди за помощ! — и го отблъсна встрани.

Никола стигна до каретата, точно когато вратата се отваряше и Октав излизаше навън. Никола го хвана за реверите и го залепи отстрани на каретата.

— Изненадан ли си? — попита.

— Какво искаш? — заекна Октав.

Един проблясък от искрящия фойерверк освети лицето му: в бялата светлина то изглеждаше бледо до болнавост, около изцъклените му очи имаше червени кръгове, а кожата беше провиснала. Никола си помисли с горчиво задоволство, че последните няколко дни не са донесли нищо добро и за Доктор Октав.

— Знаеш какво искам — твоя магьосник. Къде е?

Трябваше да вкарат Октав в кабриолета на Девис и да го отведат, но Никола чу Рейнар, който спореше с някого от другата страна на каретата и говореше нещо, че цялата банда анархисти са избягали по алеята. Помисли са да завлече Октав до кабриолета сам, но ако спиритистът започнеше да се съпротивлява и го видеха, планът им щеше да пропадне.

— Ще ти кажа. Ще ти кажа, ако ме защитиш… Не знаеш какво е той…

Никола го разтърси.

— Къде е? Казвай, Докторе, това е единственият ти шанс.

— Резиденцията… резиденцията на реката. Беше там… — Гласът на Октав се превърна в писък. — Ето го!

Никола разполагаше само с една секунда, за да разбере, че това не е номер. Нещо го сграбчи за рамото и той политна към земята. Претърколи се на калния паваж, останал без дъх и видя един силует, застанал над Доктор Октав.

На слабото осветление и проблясъците от фойерверка отпърво помисли, че това е мъж. Виждаше полите на балтон, форма, която можеше да е шапка, но тогава си даде сметка колко съществото превъзхожда на ръст Октав и как го разтърсваше като парцалена кукла и разбра, че това не е човек.

Никола бръкна трескаво за револвера в джоба на палтото си. Беше го взел неохотно, с мисълта, че не иска за застреля случайно някой от кочияшите или лакеите, но и с мисълта, че тазвечершната работа не бива да се проваля. Извади оръжието, прицели се в главата на съществото и стреля.

То се обърна към него, все още сграбчило за палтото съпротивляващия се Октав и изръмжа. Никола запълзя заднишком, прицели се и отново стреля, макар да знаеше, че първият изстрел не беше пропуснал. По-лесно щеше да е да се боря с Призрачния Двор, помисли раздразнено. На неговите обитатели поне им действаше огнестрелното оръжие; съществата, плод на човешка магия и некромантия очевидно не реагираха.

Тогава то пусна Октав и се запъти към Никола, бавно и целеустремено. Никола се изправи и побягна. Плътната димна завеса все още се стелеше наоколо и каретата пречеше на жълтеникавата светлина на уличната лампа; искаше да види какво е това нещо. Октав лежеше на улицата и помръдваше едва доловимо. Никола изруга под нос. Саможертвата, с цел Октав да избегне със напълно справедливата и съвсем заслужена съдба, изобщо не влизаше в плановете му, но не можеше да остави да го убият преди да разбере къде се крие магьосникът.

Високата фигура се спусна към него, пристъпвайки иззад сянката та каретата. Лицето й беше на старец, с неправилни груби черти, но когато светлината попадна отгоре му, то се превърна в мъртвешка глава с опъната като пергамент изтъняла кожа. Никола продължи да отстъпва, за го примами далеч от Октав, който беше успял да се изправи на колене и се опитваше да изпълзи встрани.

Октав навярно беше издал някакъв звук или съществото беше прочело нещо в изражението на Никола, защото изведнъж се обърна и се хвърли към ранения спиритист.

— Не, по дяволите, не. — изкрещя Никола и се затича напред.

То стигна до Октав с един скок и го зашлеви с един почти небрежен удар. Никола видя как Октав пада на улицата, потрепва в един единствен спазъм и рухва. Той спря и изпсува, след което осъзна, че нещото отново идва към него.

Никола се отдръпна и вдигна пистолета, макар той да не му бе свършил много работа досега. Видя Рейнар, който излизаше иззад каретата и му махна да стои настрана. Рейнар се спря изненадано, след което зърна съществото, което отново беше излязло на светлината. Той отстъпи и посегна към колана си за своя пистолет.

В далечината по улицата се чу вик и силно чаткане на копита. Никола не можеше да рискува да се обърне назад, но каквото и да се приближаваше, съществото го видя и спря на място с проточен вой. След което отстъпи назад в сенките.

Никола премигна и потисна импулса да разтрие очи. Формата на съществото потъмняваше и ставаше все по-трудно различима, превръщайки се в езеро от мрак, докато накрая изчезна.

Никола се вгледа в тъмнината, където беше допреди малко, след което погледна към онова, което беше уплашило нещото.

По улицата към тях се приближаваше конен отряд от поне двадесет човека. Никола изпсува полугласно. Конният отряд означаваше само едно нещо: Кралската Гвардия. Той изсвири сигнал, който гласеше „прекъсни и изчезни“ и трескавата дейност около каретата стана още по-трескава, докато накрая кабриолетът потегли внезапно. Никола остана на мястото си. Намираше се по средата на улицата, изцяло осветен от газената лампа. Ако побегнеше, конниците щяха да се втурнат да го преследват. Другите бяха почти невидими в сенките, а конниците нямаше да успеят да разчистят суматохата на улицата толкова бързо, че да последват возилото на Крак.

Никола спусна предпазителя на пистолета си и го пусна на улицата. Докато се обръщаше, да се приближи до каретата, го ритна незабелязано в канавката.

Димът се разнесе в неподвижния влажен въздух, а фойерверкът премигна за последен път и изгасна. Девис беше изчезнал, зарязвайки наетия кабриолет и обърканите коне, така че да блокират улицата. Мадлин и Доктор Хал не се виждаха никакви, следвайки инструкциите да се върнат в хотела на ъгъла възможно най-бързо след началото на суматохата. Рейнар също не се виждаше и Никола се надяваше, че да е успял да се метне в кабриолета преди отпътуването му.

Един от лакеите на Фонтенон седеше на паважа все още зашеметен от падането от капрата. Кочияшът накрая беше успял да успокои конете и сега пристъпваше със залитане отстрани на каретата, но спря, когато видя Октав.

Той се наведе тревожно над спиритиста и го хвана за рамото. Никола спря до него и видя, че Октав вече нямаше нужда от помощ. Главата му беше извита под неестествен ъгъл, а вратът беше счупен. Той потисна неистовото си желание да изрита безчувственото тяло.

— Мъртъв е — изрече кочияшът, внезапно осъзнал този факт. Той вдигна объркан поглед към Никола. От плитката рана на челото му се стичаше кръв в разрошената сива коса. — Вие видяхте ли какво стана?

Никола поклати озадачено глава и отвърна на най-добрия си крайречен диалект:

— Казаха, че имало бомба, но аз видях само тоя фишек. Сигурен ли сте, че е мъртъв?

Той клекна до тялото на Октав и разтвори полите на палтото си като се правеше, че търси къде е ранен и незабелязано претърси джобовете му. Започваше да проумява поведението на Октав. Било го е страх от Никола, от Префектурата, но най-голям ужас е изпитвал от магическия си съюзник.

— Изглежда мъртъв, — измърмори кочияшът, погледна настрани и разтърси глава. — Мога да се закълна, че беше бомба.

Сферата не беше в Октав. Проклет глупак, помисли Никола. Как е щял да си проведе сеанса без нея? Освен ако това не беше последният сеанс и Октав се е съгласил само защото се е нуждаел от парите, за да побегне. Лейди Бианки не беше член на разгулното общество, тя беше истинска аристократка и е щяла да плати на спиритиста за опита, дори ако се е окажел неспособен да предаде никакви послания от умрелите.

В следващият момент се оказаха заобиколени от конния отряд. Никола се изправи и се отдръпна до каретата, за да не попадне под копитата. Съдейки по отличителните им знаци и нашивките, бяха от Кралската Гвардия, вероятно разпределени от близката Принс Гейт#, за да охраняват Фонтенон Хаус. Лейтенантът дръпна юздите тъкмо навреме, за да не налети върху ранения кочияш и запита строго:

— Какво става тук?

— Нападнаха ни и убиха този джентълмен! На какво прилича това? — изкрещя кочияшът и се изправи ненадейно. Преди лейтенантът да отговори, възрастният мъж залитна, хвана се за главата и припадна. Никола побърза да го хване и да го положи на земята като си мислеше, че и той самият не би измислил по-добър начин за отвличане на вниманието.

Суматохата и крясъците продължиха, докато се намериха двамата лакеи, след което се появиха майордомът на Фонтенон Хаус и ефрейторът на това поделение на Гвардията и допълнително разпалиха конфликта. Кочияшът се свести достатъчно, за да разкаже своята версия за събитията, която не съвпадаше с тази на лакеите и към която Никола услужливо прибавяше противоречиви подробности, доволен, че невъздържаният гвардейски лейтенант не прояви достатъчно разум да ги раздели и да разпита всеки поотделно. Резултатът беше заключението, че е имало шестима анархисти, които хвърлили фойерверк вместо истинска бомба и навярно бяха успели да предизвикат някакъв вид Обществен Инцидент.

Никола не беше много сигурен какво е определението за Обществен Инцидент, но реши неохотно, че ще е по-добре да не привлича вниманието към себе си като пита.

— Но как беше убит този човек? — попита строго лейтенантът, тревожно загледан надолу към Октав. Бяха пратили един гвардеец да доведе личния лекар на Лейди Бианки от Фонтенон Хаус, но всички разбираха, че това е безсмислен жест.

— Вратът му изглежда счупен. От каретата ли падна?

Никола помръдна нервно и почеса озадачено глава заедно с всички останали. Тогава майордомът на Фонтенон предположи:

— Вратата на каретата е отворена. Може да се е опитвал да излезе и да е паднал, когато конете са се изправили на задни крака?

— Да, сигурно така е станало, — каза лейтенантът и поглади многозначително мустака си.

Слугите на Фонтенон закимаха в знак на съгласие. Като нищо можеше да ги обвинят за смъртта на Октав и това бе един приемлив изход.

— Да, така трябва да е било, — стигна до заключение лейтенантът и от всички страни се понесоха облекчени въздишки. Тогава той вдигна глава и се намръщи.

— Но кой стреляше?

Никола потри носа си от раздразнение. Това трябваше да е първият ти въпрос, идиот такъв.

— Сигурно са били анархистите, за да изплашат конете. — измърмори под нос.

Единият от лакеите го чу и подхвана темата.

— Те стреляха, сър, за да изплашат конете!

— Да, така беше, — включи се и кочияшът и отново последваха съгласни кимания и сподавени въздишки на облекчение.

Никола се усмихна наум. При цялото това объркване, до сутринта никой нямаше да си спомня какво е видял или какво някой е твърдял, че е видял, което си беше точно така.

Иззад счупената карета се дочу тропот на копита, когато пристигна нова група от Фонтенон Хаус, предвождана от мъж с вечерно облекло и лекарска чанта, който трябва да беше личният лекар на дамата. Той си проби път сред конете на обикалящите гвардейци и попита строго:

— На кого е онова возило, дето блокира улицата? Трябва да се махне, за да донесем носилката за ранения.

Докато ефрейторът и майордомът обясняваха, че раненият вече не се нуждае от спешна помощ, Никола докосна шапка към лейтенанта и каза:

. Да отида да си мръдна кабриото, сър?

Лейтенантът кимна и махна разсеяно. Никола веднага отиде при кабриолета и отвърза юздите от уличния стълб, където някой ги беше завързал, мърморейки успокоителни слова на все още нервните коне. Не беше нужно да обявява кабриолета за свой; всички просто бяха приели, че единственото празно возило принадлежи на човека, който изглежда като кочияш.

Тъкмо се беше хванал за дръжката и се готвеше да се покатери на капрата, когато някой зад него каза:

— Спри.

Никола се поколеба около секунда, след което съзнателно се подчини. Беше близо до изхода и не искаше да го проваля с безпричинна паника. Погледна зад себе си и видя висок мъж с прошарена коса и официално вечерно облекло. Някой от Фонтенон Хаус, помисли си първо, след което го позна. Това беше Раен Фалие, Придворният Магьосник. Устата на Никола пресъхна. Каза:

— Сър?

Фалие пристъпи по-близо и каза:

— Тази вечер тук е имало магия. Вие станахте ли свидетел на това?

Любопитно копеле, помисли си Никола. Беше твърде късно, за да променя историята; гвардейският лейтенант не беше чак такъв глупак.

— Не, сър. Не видях нищо такова.

Ефрейторът от Фонтенон Хаус идваше насам. Беше по-възрастен от лейтенанта и погледът му беше по-интелигентен. Каза:

— Сър, искате да го разпитате ли? — А на Никола извика — Ей, ти, слез долу.

Привличаха вниманието на конните гвардейци, които все още претърсваха отгоре-отгоре околността за несъществуващи анархисти. Никола възропта:

— Казаха ми да махна кабриолета, — но слезе на изтъркания паваж. Фалие можеше да не е толкова мнителен, колкото изглеждаше.

Фалие се приближи с още една крачка към него и застана толкова близо, че Никола трябваше да го гледа изотдолу. Той се мръщеше съсредоточено.

Заклинание ли прави? Зачуди се Никола с безизразно лице. Спомни си, че могъщите магьосници могат да долавят присъствието на магия в минало време. Можеше Изпратеното, пуснато по следите на Никола от магьосника на Октав да е оставило следи. А можеше Фалие да усеща следи от могъщите заклинания на Арисилд от сферата, която Никола беше държал в ръка през деня.

Тогава Фалие каза:

— Приликата е поразителна. А и вие, естествено, сте по-млад, отколкото изглеждате.

Никола си позволи да изглежда озадачен. Той знае кой съм, мисълта го прониза в сърцето като нажежен шиш. Никога не се беше срещал с Фалие под истинската си самоличност и никога не го беше виждал по-отблизо, отколкото в претъпканото фоайе на операта. „Приликата е поразителна“ Фалие също така знаеше и какъв е.

Фалие се полуобърна към ефрейтора:

— Трябва да задържим този човек…

Никола се раздвижи, но не към чакащите в кръг конници, а обратно към кабриолета, след което се извърна и се хвърли под колелата. Това бе един от най-старите улични номера. Изтърколи се под возилото като се размина на косъм със счупване на черепа, когато единият от конете потегли и колелата се задвижиха и изскочи наведен отдолу и хукна да бяга.

Докато завиваше зад ъгъла, след него се понесоха викове и чаткане на копита. На две пресечки оттук тези широки и добре осветени улици отстъпваха място на гъмжащите от хора странични улички и пренаселени сгради на стария град, където имаше толкова тесни алеи, че конете не можеха да го последват. Но първо трябваше да стигне дотам.

чу как някой го застига отдясно и рязко сви встрани, за да може конникът да го отмине преди да успее да спре. Мъжът дръпна рязко юздите и животното вдигна копита. Никола се наведе, за да се предпази и отново се затича към ъгъла.

Ненадейно на три метра пред него от мъглата изникна солидна стена. Никола се подхлъзна и спря сепнато, след което напсува собствената си глупост, защото разбра какво беше това. Хвърли се отново напред, но върху рамото му се удари дръжка на камшик и го просна в цял ръст на тротоара.

Някакви ръце го сграбчиха за палтото, още преди да се надигне и го изправиха. Беше притиснат до стена — този път истинска, а не илюзорното творение на Фалие, което вече се разтапяше във влажния нощен въздух — а ръцете му бяха извити назад и някой грубо претърсваше джобовете му.

чу гвардейския лейтенант да казва:

— Къде искате да го отведем? Най-близо е Префектурата…

Да. Префектурата, помисли си Никола и в него разцъфна искра надежда. Да го затворят като анархист беше по-добра съдба от други неща, които можеше да му се случат, а Фалие можеше да не пожелае да изравя от гроба древни скандали. Освен това знаеше, че в Ил-Риен няма затвор, който да го задържи задълго. Фалие може да не знаеше толкова колкото си мислеше, че знае…

— Не в Префектурата, в двореца, — отвърна гласът на Придворния Магьосник.

Те това е, Никола се изсмя и двамата гвардейци, които го натискаха, трепнаха изненадано.

Някой трябва да беше направил някакъв жест, защото го отдръпнаха от студения камък и го обърнаха с лице към Фалие и лейтенанта. Придворният Магьосник дори не си даде труда да изглежда триумфиращо. Изражението му беше просто студено. Лейтенантът го изгледа с подозрение, вероятно заради внезапната промяна в говора на Никола. Тогава Фалие каза:

— Този град не е носил късмет на членовете на семейството ви. Мога само да се надявам, че историята повтаря сама себе си.

Никола се усмихна разбиращо.

— Можете най-малко да ми кажете как разбрахте.

— Не. — каза Фалие — това не е най-малкото, което мога да направя — и махна на гвардейците да го отведат.