Спи, бледа сестро

29

Пет дни.

Пет дни чаках. Не можех да се храня, страхувах се да заспя, за да не изкрещя мислите си на глас, и лауданумът беше единствената почивка, която се осмелявах да дам на размътения си ум. Виждах, че Хенри е подозрителен: понякога усещах, че ме наблюдава, а понякога се взираше в очите ми с пресметливо изражение. Само преди месец не бих могла да понеса напрежението на изпитателния му поглед, но сега в мен имаше нова сила, усещане за промяна, нова тъмнина в сърцето ми, която ме изпълваше с ужас и радост. Чувствах се защитена, тъй както безформената бъдеща пеперуда опипва слепешком в тъмното твърдия си пашкул, както осата се намества в уютната си обвивка и сънува тежки отмъстителни сънища за летене.

А аз? Ще полетя ли? Или ще ужиля?

В сънищата си летях, носех се в безкрайни изменчиви небеса, а косата ми се влачеше след мен като опашка на комета. И в сънищата си виждах Хенри Честър седнал в детска стая, пълна с балони, и неспокойните полусъзнателни спомени, които ме бяха споходили в къщата на Фани, се връщаха с поразителна яснота. Гласове ми говореха от тъмното, виждах лица, чувах имена и ги приветствах като стари познайници: там беше Йоланда, с късо подстригана коса, момчешка фигура и неизменната черна пура в ръка, Лили, с навити догоре ръкави на мъжката си риза, под която се виждаха здрави червени ръце; Изи, Вайълет и Гейбриъл Чоу… но най-ясно от всички си спомнях Марта, която се носеше в притъмнелия въздух с балони в ръце, все по-близо и по-близо, докато Фани галеше косата ми и пееше… Аз бях там в нощта, когато Хенри дойде с почернели от гузна похот очи… Знаех, че съм била там и приветствах неусетната промяна, която ме връхлиташе с необуздана радост.

На моменти се боях, че ще полудея. Но винаги устоявах: когато лауданумът не беше достатъчен, за да потисне пристъпа на истерия и когато ме болеше от самота, от тъга по Моуз и Фани, когато пръстите ми трепереха от желание да разкъсат почти завършената „Спяща красавица“ на кървави парчета, аз се затварях в стаята си, където в дъното на едно от чекмеджетата бях скрила писмото от Моуз и бележката от Фани. Препрочитах ги отново и отново и се уверявах, че съм в безопасност, че съм с всичкия си, че скоро ще се освободя от влиянието и заплахите на Хенри… и ще бъда сред приятели, които ме обичат.

Във четвъртък се оплаках от главоболие, за да мога да си легна рано, и в десет и половина се измъкнах навън. На разумно разстояние от къщи взех файтон до „Крук Стрийт“ и пристигнах към единайсет, както беше уговорено. Още щом прекрачих прага, отново изпитах онова странно усещане за спираловидно издигане нагоре, приповдигнатия ужас от наркотичните ми сънища, голата безформеност на нощните ми полети. Отвори ми едно момиче и зяпна учудено, лицето й изглеждаше някак размазано на зеленикавата светлина, зад него изникна лицето на друго момиче, отзад — още едно и още едно, докато всички се сляха в множество размити черти, източени по дължината на коридора… Спънах се в стъпало, но запазих равновесие, като се облегнах на касата на вратата, десетки ръце се протегнаха към мен и докато ме водеха по коридора, аз зърнах лицето си в огледалата, окачени на стените: поредица от образи, умножени до безкрайност, бяло лице, бяла коса, приличах на старица сред хубавите лица, начервените устни и ярките панделки на другите момичета. Изведнъж отляво се отвори врата и до мен застана Фани.

— Здравей, мила моя — каза тя и ме взе за ръката, за да ме въведе в гостната. — Как си?

Аз зарових глава в зеления сатенен ръкав на роклята й, за да се опомня.

— О, Фани — прошепнах, — прегърни ме за малко. Толкова ме е страх. Дори не знам какво търся тук.

— Ш-шт… — тя ме придърпа към себе си и ме прегърна с една ръка. Аз усетих мириса на тютюн, кехлибар и сапун по кожата й: странно успокояваща смесица, която по някакъв начин ми напомни за Моуз. — Довери ми се, мила моя — тихо каза Фани. — Прави каквото ти казвам и ще бъдеш в безопасност. Не се доверявай на никого другиго. Сега може и да не разбираш какво става, но, повярвай ми, аз разбирам. Хенри Честър направи достатъчно — няма да му позволя да те нарани отново. Ще ти дам възможност да отмъстиш.

Аз почти не я слушах: стигаше ми да чувствам силната й ръка на раменете си и върху косата си. Затворих очи и за пръв път от много дни почувствах, че мога да заспя, без да се страхувам от сънищата си.

— Къде е Моуз? — попитах сънено. — Каза, че ще дойде. Къде е?

— По-късно — увери ме Фани. — Ще дойде, обещавам. Ето, поседни за малко.

Тя ме побутна леко, но настоятелно, аз отворих очи и видях малък диван пред камината. С чувство на благодарност се отпуснах на възглавниците.

— Благодаря ти, Фани — казах. — Толкова съм… уморена.

— Изпий това — предложи тя и ми подаде малка чаша, пълна с топла сладка течност с аромат на ванилия и къпини. Аз я изпих и почувствах как по треперещото ми тяло се разлива приятна топлина.

— Браво, момичето ми. А сега си почини.

Усмихнах се и оставих погледа си лениво да блуждае из малката гостна. Стаята беше тясна, цялата в нюанси на червеното, мебелирана със същия ориенталски разкош като останалата част от къщата. На пода имаше хубав персийски килим, по стените висяха ветрила и маски, а китайски параван скриваше до половината светлината от камината. Мебелите бяха от кедър и палисандрово дърво, тапицериите — в синкавочервено и пурпурно. Мегера и Алекто лежаха на рогозка пред паравана, а на масата стоеше ваза от цветно стъкло с червени рози в нея. Когато поднесох ръце към лицето си, видях, че по някакво чудо и аз съм се сляла с обстановката: кожата ми бе придобила сияйния нюанс на пламъците, на светлината от лампата косата ми имаше цвят на слънчев залез. Преливах от топлина и радост от живота. Почти несъзнателно поех втора чаша с пунша на Фани и почувствах как нова енергия се стича на тънка огнена струйка по гърлото ми. Главата ми се изпълни с внезапна натрапчива яснота.

— Чувствам се много по-добре, Фани — казах аз с по-силен глас. — Моля те, кажи ми какво ще правим.

Тя кимна, седна до мен на дивана и полите й изшумоляха. Двете котки веднага дойдоха при нея, започнаха да трият меките си муцуни в ръцете й и да мъркат. Тя им заговори, като ги наричаше с имената им.

— Как е Тиси? — попита изведнъж. — Добре ли се грижи за теб?

— Да — отвърнах аз с усмивка. — Нощем спи на леглото ми и ми прави компания, когато съм сама. Хенри я мрази, но не ме интересува.

— Добре — за миг пищните устни на Фани се свиха почти злобно и тя се загледа в котките с напрегнато, строго ожесточение. Стори ми се, че съвсем забрави за присъствието ми.

— Фани!

— Какво, мила моя? — усмивката й се върна, лицето й стана невъзмутимо като преди. Започнах да се съмнявам, че изобщо съм видяла някаква промяна.

— Какво да правя, когато дойде Хенри? Да се скрия ли, както каза Моуз?

Фани поклати глава.

— Не, мила, няма да се криеш. Само ще ми се довериш, като не забравяш, че те обичам и че няма да позволя на никого да те нарани. Но трябва да бъдеш смела и да правиш точно каквото ти казвам. Ще го направиш ли?

Аз кимнах.

— Добре. Тогава не задавай въпроси. Обещаваш ли?

— Обещавам.

За миг погледът ми се откъсна от нея, привлечен от нещо в стаята — нещо, което приличаше на балони. Стъписах се, неволно се втренчих в предмета и усетих как пръстите на Фани се стягат — съвсем леко — около ръката ми.

— Какво е това?

Нямаше балони. Само кръгло петно в далечния ъгъл на стаята, близо до вратата.

— Ш-шт, мила моя… — замърмори Фани утешително. — Не се бой. Тук си в безопасност.

— Стори ми се, че видях… — думите ми тежаха, всяка сричка беше безформена маса, която си проправяше път през разлагащата се тъкан на изтощението ми. — Балони. Какво… какво търсят балони…?

— Ш-шт… Затвори очи. Точно така. Ш-шт… Така. Спи, момичето ми. Спи. Днес е рожденият ти ден и ще има балони. Обещавам.

30

Часовникът над камината показваше единайсет и четвърт. Погледнах я как спи на дивана и сякаш костите под кожата на лицето й се бяха разместили, чертите бяха станали по-меки и неоформени като на незавършено детско лице.

— Марта!

Щом чу гласа ми, тя леко помръдна и поднесе пръсти към устата си с онзи детски жест, така характерен за нея.

— Марта, време е да ставаш.

Тя отвори очи и отначало се стъписа, после ме погледна с мило доверие, което ме разтопи.

— Заспала ли съм? — попита и разтърка очи.

— Да, Марта, преди много време… — сърцето ми подскочи от радост: това беше грубоватият детски глас на Марта, удебелен от съня, с лек акцент като носталгичен отзвук от начина на говорене на майка ми.

— Той тук ли е вече?

— Не, но скоро ще дойде. Трябва да те приготвим. Ела с мен.

Тя покорно стана и мълчаливо ме последва, като ме държеше за ръка. Молех се да не греша.

— Първо трябва да направим така, че да не те познае — казах й аз и я поведох нагоре по стълбите към стаята си. — Ще ти дам една от роклите си, после ще променим лицето и косата ти.

— Добре — милата й усмивка не трепна. — И няма да се страхувам, нали?

— Не — отвърнах, — няма да се страхуваш. Ще бъдеш силна и смела, както ти казах.

— Да…

— Той изобщо няма да те познае. А когато попита за името ти, какво ще му отговориш?

— Марта.

— Добре.

— Това се нарича къна, Марта — говорех аз, докато миех косата й. — Косата ти ще стане по-тъмна и Хенри няма да те познае. Когато си отиде, ще те измием с една смес, от която косата ти ще възвърне предишния си цвят. Разбра ли?

— Да.

— Сега ще ти помогна да облечеш роклята ми: отдавна не съм я носила, а тогава бях по-млада и по-стройна. Хубава е, нали?

— Да.

— А после ще сложим на лицето ти малко пудра и руж, за да те променим.

— Той няма да ме познае.

— Не и сега, когато си пораснала.

Представете си как образ от фотографска плака преминава върху хартия, как потъмнява все повече и повече, от бяло към бледозлатисто, от кехлибареножълто към черве-нокафяво. Представете си луната, която бавно обръща тънкия си профил в анфас и повлича приливите и отливите след себе си. Представете си как какавидата разкъсва твърдата килия на ларвата и оголва крилете си на слънцето. Дали имагото скърби по гъсеницата, която някога е било? Дали изобщо помни?

31

Това е лъжа, аз не сънувам. Знаете ли, има хора, които не сънуват: моите нощи в Хайгейт са частици забрава, в които дори Бог не може да проникне. А щом Бог не може, кажете ми, как тя би могла да спохожда сънищата ми, да ги изпълва с мирис на люляк и измама, нежна и смъртоносна като отровна риза? Аз не я виждам, не усещам как косата й докосва лицето ми в малките часове на нощта, не чувам шумоленето на копринената рокля по кожата й, не поглеждам крадешком в долния край на леглото, за да я видя застанала там.

Не лежа буден, изпълнен с копнеж по нея.

Мислех, че отдавна съм излязъл от възрастта, в която търсех Шехеразада: изорах хиляди бразди в хиляди момичета… млади, с руси, тъмни и червени коси, невзрачни и хубави, покорни и непокорни. Разтварях тайната им плът, храних ги и се храних от тях, но така и не открих Загадката. Всеки път, когато се надигах от нечие зловонно ложе, заситен и разкъсан от неутолимия женски глад, знаех, че има Загадка, но колкото по-дълбоко порех, толкова повече ми убягваше същината й. Те ме гледаха с равнодушни, глупави очи, гладни, знаещи… Загадката се губеше като митичен замък във вълшебна приказка, никога не оставаше на едно място за повече от час. Започвам да разбирам султана Шахрияр, който се женел за невестите си на вечерта, а на сутринта заповядвал да ги убият: може би и той като мен се е надявал да зърне Загадката в опустошените останки от нощната оргия, може би и той като мен се е прибирал у дома, твърде блед на безпощадната дневна светлина, с ръце, изцапани единствено с кръв и семе. Но и двамата — братя по разочарование — имаме нещо общо: никога не губим надежда.

Може би ако по силата на някаква магия се върнех до състояние на зародиш, за да се гмурна обратно в кървавия мрак на майчината утроба, може би тогава щях да разгадая Загадката, без да има нужда от бой и разрушение… но не притежавам магия. Последната ми невъзможна мечта бе Шехеразада, която се възражда всяка сутрин като феникс от тлеещите въглени на похотта ми, за да предаде ново послание за надежда и примирение, всяка нощ нова плът, различно лице: хиляда и една непокътнати стъкленици с еликсир, който дава възхитителна, библейска сила… загадката на вечния живот.

Сънувам ли я?

Може би.

Преди да изляза от къщи, взех девет кристалчета хлорал: изпитвах необясним страх, непрекъснато докосвах устата си като дете, заловено на местопрестъплението след някаква лудория. В главата ми се щураха мисли като зловещи предзнаменования: докато минавах покрай гробището, ми се стори, че видях силует на дете, облечено цялото в бяло. То стоеше босо зад портата и ме наблюдаваше. Извиках на файтонджията да спре, но когато отново погледнах, осъзнах, че няма никакво дете: просто един бял надгробен камък точно до портата отразяваше лунната светлина. Докато се взирах в него, една котка скочи отгоре и ме погледна с диви светещи очи над тъмната шир. Придобила нереална яснота в светлата нощ, тя сякаш скръцна зловещо и предупредително със зъби, точно когато потеглях. В изнервеното си състояние за малко да обърна и да се прибера, но ме гонеше глад, много по-силен от плътското желание: не можех да се върна. Къщата ме викаше.

Фани ме покани да вляза и както обикновено успя да ме зашемети с необятната пищност на яркозелената си рокля, големите пера и парфюма си. В къщата както винаги ме лъхна рой ухания и за миг сякаш се удавих в тях. После Фани почтително ме поведе по коридора към една от малките странични гостни — стая, която през всичките години, откакто идвах тук, изобщо не помнех да съм виждал.

— Тук има някой, с когото може би ще ви хареса да се запознаете — каза Фани с лека усмивка.

Почувствах как лицето ми се изопва: в погледа й имаше нещо, което ме смути, някаква спокойна увереност. Освободих ръката си от изненадващо силната й хватка, при което изгубих равновесие и забих рамо в касата на вратата. Фани отново се усмихна и на светлината от лампата лицето й придоби злобно-отмъстително изражение.

— Господин Честър… — гласът й прозвуча почтително, а от злобното изражение — ако изобщо имаше такова — не остана и следа. — Днес не ми изглеждате добре. Надявам се, че не чувствате слабост, нали?

„Слабост“. Със специфичното й произношение думата придоби призрачно ехо, което плъзна в съзнанието ми като змии. Улових се за ръката й, за да не падна.

С-с-слабос-ст.

— Не, благодаря ти, Фани — казах напосоки. — Много съм добре. Наистина съм добре — добавих аз, щом почувствах, че светът се стабилизира. Усмихнах се принудено весело. — Е, с кого ще ме запознаеш? — попитах непринудено. — С някое ново протеже?

Фани кимна.

— Да, донякъде. Но първо ще ви предложа да опитате от специалния ми пунш. За повдигане на духа. Да влизаме — тя вдигна резето на вратата, отвори я и ме дръпна вътре.

Светлината беше червеникава. Очите ми привикнаха трудно, почти както с пълен мрак. Миришеше на благовония — еротично ухание, подобно на пачули, и когато Фани ме отведе до дивана и ми сипа питие — очевидно не й беше никак трудно да се ориентира в стаята, — аз забелязах по стените позлатени драперии, инкрустирани с фалшиви скъпоценни камъни, медни орнаменти по мебелите и най-вече една статуя, голям бронзов кръг, в който стоеше бог с четири ръце, сякаш застинал в танцувална поза. На мъждивата червена светлина ми се стори, че божеството помръдна.

Фани ми подаде чаша топъл пунш и аз я поех, без да откъсвам очи от статуята.

— Какво е това?

— Шива, бог на луната — отвърна Фани. — И на смъртта.

Аз отпих от чашата, за да скрия рязкото връщане на неразположението ми. Течността беше стипчива, накара сетивата ми да изтръпнат; отвъд стипчивостта долових горчив вкус.

— Езически глупости — казах аз с по-силен глас, отколкото очаквах. — Изглежда… доста дивашки.

— Целият свят е дивашки — непринудено отбеляза Фани. — Този бог ми се вижда съвсем уместен. Но ако ви притеснява… — гласът й замлъкна, насмешлив и дори подигравателен.

Казах сковано:

— Разбира се, че не. Това е само статуя.

— Тогава ще ви оставя, господин Честър — тя любезно се покашля и аз си спомних, че трябва да й платя, затова измъкнах от джоба си няколко гвинеи. Фани прибра монетите с женска ловкост, като магьосница, без дори да ги погледне. После се обърна и тръгна към вратата.

— Ще оставя Марта сама да ви се представи — каза и излезе.

В първия момент аз останах загледан във вратата в очакване момичето да влезе, но дочух тих шум зад гърба си и рязко се обърнах, като разлях питието в сияйна дъга около себе си. Бях изпълнен със суеверното убеждение, че статуята на Шива е оживяла и протяга към мен четирите си ръце, а в очите й блести зла умисъл. За малко да изкрещя.

После я забелязах да седи в тъмното, почти невидима сред тежките дипли на една индийска драперия. Възвърнах самообладанието си, доколкото можах, като се помъчих да овладея гнева си от това, че бях заварен неподготвен. Допих питието, което Фани ми даде, и оставих чашата на полицата над камината, а когато отново се обърнах, бях по-спокоен, дори съумях да се усмихна окуражително на момичето, взирайки се в полумрака да различа чертите й.

Видях, че е млада, към петнайсетгодишна, много стройна и крехка. Дългата й разпусната коса изглеждаше черна, но очите й можеха да бъдат всякакъв цвят, защото отразяваха червената светлина като рубини. Клепачите и веждите й бяха силно изрисувани в черно и златисто, а кожата й притежаваше топъл златен оттенък, характерен за циганките. Беше облечена в копринено кимоно от матова червена материя, която подчертаваше по детски стройната й фигура, а по врата, ръцете и ушите й тлееха и искряха тежки пурпурни камъни.

За миг затаих дъх пред красотата й.

— М-марта? — попитах със заекване. — Така ли се казваш?

— Аз съм Марта — каза тя и гласът й прозвуча като шепот, леко дрезгав, но с мил провинциален акцент, обагрен с присмехулни нотки, съвсем като на Фани.

— Но аз… — спомних си. — Аз съм те виждал. Веднъж влязох по погрешка в стаята ти.

Отговор не последва.

— Надявам се, че сега си по-добре — закачливият намек, който се бях опитал да вложа в изречението, прозвуча тъжно и плоско. — Ти… — отново се затруднявах да подбера подходящите думи. — Ти нова ли си… искам да кажа… Тук ли…?

Долових насмешката й, опияняваща и неустоима.

— Тук съм заради вас — промърмори тя и изведнъж си представих, че е дошла да ми вземе душата, същински Ангел на смъртта. — Само заради вас.

— А… — почувствах се абсурдно нищожен, непохватен като ученик, попаднал в една стая с много по-възрастна проститутка. Сякаш… сякаш това момиче беше не петнайсетгодишна пачавра, а девица — пазителка на някаква безсмъртна тайна. Аз се наместих неловко на стола си — желаех я, но не можех да го изрека. Тя владееше положението.

— Приближете се, господин Честър — прошепна. — Ще ви разкажа приказка.

„Младият момък тръгнал да дири Вещицата, а тя отдалеч го видяла в огледалото си и се усмихнала. Чакала го толкова дълго и от три дни усещала присъствието му навсякъде — в млечнобялото зимно небе, във влажната мъглива пустош, в кестените, които пукали на огъня, а тази сутрин и в окото на Обесения. Нищо определено: само поглед, бегло многозначително намигване, но за Вещицата това било достатъчно и тя чакала, като току мятала някой торфен брикет в огъня и се взирала в картите, за да зърне лицето му.

Хората по пътя го гледали и клатели глави: те не знаели историята му, макар че от нея ставала хубава приказка за зимна вечер, и не искали да я знаят — само безгрешните и лудите ходели да търсят вещици, а даровете, които вещиците им давали, понякога се оказвали тежко бреме. Но момъкът бил безразсъдно смел и самоуверен, яздел из пустошта с решимостта на човек, който никога не се отклонявал от правия път. В сърцето му имало гняв и жажда за мъст, защото под хубавото му лице се криел звяр: звяр, който всяка нощ излизал в тъмното да се храни с човешка плът. Проклятието на Вещицата било създало звяра в него и момъкът знаел, че само ако убие Вещицата, ще може да развали проклятието.“

Тя млъкна и сложи на лицето ми малката си хладна длан. Почувствах как ръцете й пълзят по мен и след малко шепотът й запърха в косата на тила ми, от което всички косми на врата ми настръхнаха. Усещането беше едновременно еротично и тревожно.

— И така… — тя продължи и аз долових усмивката в гласа й. — „Момъкът яздил през пустошта, докато стигнал до ма на Вещицата, и щом зърнал червената й колиба в ниското между хълмовете, изпитал трепетна радост и ужас. Вече се свечерявало, под прикритието на кървавия залез той се промъкнал към колибата и надникнал вътре.

Вещицата го очаквала. Щом го видяла на вратата със сабя в ръка, тя прихнала да се смее.

— Приготви се да умреш, Вещице! — извикал момъкът.

Вещицата излязла на светло и младият мъж видял колко е красива. Тя разгърнала робата си… ето така.“

С изящен жест Марта свали кимоното си и то падна на пода. За миг я видях пред себе си като езическа богиня, с медночервена кожа на розовата светлина, с разпусната коса, стигаща чак до кръста. Зад нея Шива простираше ръце в грациозен жест на диво желание. С едно плавно движение тя посегна към ризата ми и я разкопча: сякаш станал жертва на проклятие, аз не можех да помръдна, прикован от всички страни от бликащата чувственост, която почти видимо я ограждаше като огньовете на свети Елмо. Когато обърна лице към светлината, аз я зърнах през червения воал на косата й: гледката ме разтърси до основи и ме привлече неудържимо към нея… Но в очите й нямаше любов, нямаше нежност: само нещо като глад, неразгадаем устрем, който можеше да бъде похот или желание за мъст, или дори омраза. Открих, че изобщо не ме е грижа.

Тя ме яхна като червен кентавър, вдигна лице към тавана, всеки мускул — напрегнат до крайност. Стори ми се, че ме разкъсва, насладата беше неописуема, унищожителна, мъчителна…

„…и когато всичко свършило, момъкът извадил сабята си и отсякъл главата на Вещицата, та никой да не разбере как нахранил с нея звяра в себе си, нито колко лакомо звярът я изял“.

Тя отново се озова зад мен, водопадът на косата й се изливаше върху лявото ми рамо, уханието на нежната й топла кожа ме обгръщаше. Почти не чувах какво говори, просто се наслаждавах на присъствието й.

„После момъкът спал часове наред и когато се събудил, видял, че слънцето вече е изгряло и че колибата е празна. Тръгнал да си върви, но изведнъж забелязал кутията за карти на Вещицата, оставена отворена на масата. Обзело го необяснимо желание да надзърне в кутията и да разгледа картите. Те били красиви, гладки като слонова кост и пищно изрисувани в най-малки детайли.“

Очаквах всеки момент да ме връхлети обичайният пристъп на отвращение към себе си: похотта ми беше задоволена, а аз никога не се залежавах с проститутките, след като свършех с тях… най-често изобщо не исках да ги виждам повече. Но този път беше различно. За пръв път в живота си изпитвах нежност към тази жена — към това момиче, — каквато не бях изпитвал дори към Ефи. Най-вече към Ефи. Нещо в мен копнееше да я вкуся, да я опозная, сякаш между нас още нищо не се бе случило… нищо не беше разкрито, нищо не беше развалено. И с внезапна трезва яснота аз осъзнах, че това е Загадката. Това момиче, тази нежност.

„Момъкът наредил картите на масата във формата, която знаел като Дърво на живота. Отшелникът, Звездата, Любовниците, Валето на жълтиците, Любов, Разврат, Великата жрица, Промяна… Изведнъж момъкът се уплашил. Не искал да вижда последната карта, картата на Съдбата. С трепереща ръка посегнал към нея и предпазливо я обърнал — страхувал се да погледне.

Обесеният… ужасен, момъкът извърнал поглед. Но това не означавало нищо! Картите нямали власт над него. И въпреки това очите му отново потърсили картата на масата, колебливо, боязливо.“

Аз докосвах врата й, ръката й, стегнатата извивка на бедрото й.

— Марта…

„Лицето на картата му се сторило познато. Момъкът отново погледнал: тъмна коса, ясно чело, правилни черти… Той отстъпил крачка назад.

Не! Невъзможно! Очите му го лъжели. И все пак, когато погледнал картата от разстояние, почти бил готов да повярва, че е разпознал лицето на Обесения… почти бил сигурен…“

— Марта…

— Да?

— Обичам те.

Целувката й в тъмното беше сладка.

32

Отначало се ядосах.

На себе си за това, че бях допуснал да повярвам, че Фани наистина ще ми помогне, на Ефи, че се бе оставила да я въвлекат в този опасен, идиотски маскарад, но най-вече на Фани. Проклех я да гори в шест кръга на ада, когато научих, че Ефи е в стаята с Хенри, и настоях незабавно да ми каже каква игра играе.

Фани беше влудяващо сдържана.

— Твоята игра, драги ми Моуз — сладко отвърна тя. — Фабрикуваме скандал, за да можеш да злепоставиш Хенри и да сложиш ръка на парите му. Не е ли така?

Така беше, но аз не исках всичко да излезе наяве, преди да съм извлякъл полза от положението, и й го казах.

— Няма да излезе наяве — отбеляза тя с усмивка. — Хенри няма да я познае.

Това беше нелепо. Хенри й беше съпруг, за бога!

— Да ти кажа честно — продължи Фани, — не вярвам, че и ти би я познал. Тя е много добра… актриса.

Аз промърморих някаква ругатня, която я накара да се усмихне.

— Само гледай — шеговито ме подразни тя. — Уверявам те, че няма да загубиш скъпоценните си пари.

Нямаше какво друго да правя, освен да се подчиня. В стената зад един гоблен имаше дупка и през нея можех да наблюдавам какво става в гостната, без никаква опасност да ме забележат. Спомням си, че още щом доближих око до дупката, с неудобство се запитах колко ли още такива дупки има в къщата и колко често ги използват.

Не очаквах нищо повече от смехотворен сблъсък между Ефи и Хенри: той щеше да я познае, а тя щеше да избухне или да изпадне в истерия. Аз щях да имам късмет, ако успеех да отърва ареста, а стига само да пожелаеше, Хенри щеше да има най-доброто оправдание да затвори жена си в лудница завинаги. Нещо повече: ако тя беше достатъчно глупава да вярва, че той няма да я познае, наистина заслужаваше да попадне там.

Бях толкова погълнат от нерадостните си мисли, че известно време не забелязвах актьорите в малката пиеса, която Фани беше поставила за мен. Скоро обаче се заех да наблюдавам с отвлечено, недоверчиво любопитство и дори усетих как в мен се обажда чувството ми за хумор. Като се замислих, цялата ситуация наистина наподобяваше черна комедия. До седмица можех да се озова в затвора или за банкрут, или за измама, но започвах да чувствам как на лицето ми се появява кисела усмивка.

Не чувах какво се говори в стаята, но когато очите ми свикнаха с червеникавата светлина, успях да различа чертите на Хенри и на момичето с него.

Ефи?

Присвих очи, за да виждам по-добре, и се намръщих.

— Това не е Ефи — неволно произнесох на глас и чух как Фани се изкиска до мен. Отново надникнах, като се мъчех да открия някаква прилика.

Определено не беше Ефи. О, имаше известна прилика, нещо повърхностно във фигурата и очертанията на лицето, но това момиче беше по-младо и с по-тъмна коса. На измамната светлина косата й можеше да бъде с всеки нюанс между черното и кестенявото, но изглеждаше по-гъста от тази на Ефи. Очите също бяха по-тъмни, с тежък грим, веждите бяха дебели и черни. Но най-съществената разлика беше в начина, по който момичето се движеше: то притежаваше змийски плавното изящество на екзотична танцьорка, предизвикателните маниери на родена куртизанка. Ефи беше непохватна, търсеща, страстна, а това момиче бе уверено, грациозно във всяко движение, но хладно, със съвършено, почти мъчително самообладание.

И точно когато в гневно облекчение се готвех да се нахвърля върху Фани с нови упреци, аз видях, че всъщност това наистина е Ефи, но Ефи в светлина, в каквато никога не бях виждал. В първия миг се изпълних с възхищение — и с нещо по-примитивно. Пожелах това момиче, тази мургава циганка. Пожелах я може би дори повече, отколкото желаех парите на Хенри… поне това е единственото обяснение, което мога да дам за факта, че още същата вечер не сложих край на този опасен маскарад.

Когато Хенри най-после си тръгна, Фани влезе при Ефи в гостната и я заведе в стаята си, за да й помогне да се преоблече. Там аз видях целия арсенал от хитрини, с помощта на които бяха създали лицето на име Марта: гримове, пудри, бои и мазила, които Фани започна да сваля с най-различни кремове и лосиони. После тя изми косата на Ефи с бистра миризлива течност за сваляне на боята и я изплакна с чиста вода.

През цялото време Ефи седеше пасивна, незаинтересована от забележките и дори похвалите ми за блестящото й представяне, а когато всички следи от дегизирането й бяха чаличени, тя изпадна в състояние на тежък полусън, сякаш беше упоена, и почти не реагираше, щом я заговорех. Поглеждах Фани и се питах дали Марта всъщност не е нейно творение, родено от някой силен афродизиак. Питах се — и не за пръв път — какво цели Фани.

В три часа сутринта най-после можех да изпратя Ефи до дома й. Тя дълго си суши косата пред камината, преди Фани да обяви, че вече можем да тръгваме, и аз помня как ги наблюдавах: Ефи, сложила глава в скута на Фани, която разресва влажната й коса с дълги плавни движения, а самата Ефи несъзнателно ги повтаря, галейки котките в краката си. Останах поразен от приликата в симетрията на позите и в спокойствието на лицата — бяха като сестри, като любовници. Аз бях изключен — със сигурност неволно, но бях изключен, и макар че не бях влюбен в Ефи, изпитах нещо като смут и гняв. Бях така унесен в мислите си, че когато Фани най-после заговори, аз се сепнах виновно.

— А сега, мила моя — тихо каза тя, — е време за събуждане. Хайде, събуди се.

Ефи, която, доколкото можех да съдя, не беше заспала, се размърда и леко вдигна глава.

— Ш-шт, да, знам, че си уморена, но трябва да се прибираш. Помниш ли?

Ефи издаде слаб звук на пробуждане или протест.

— Хайде, Ефи. Скоро пак ще дойдеш.

Тя вдигна глава и щом ме видя, объркването на лицето й се смени с усмивка, по-жива от поведението й през цялата вечер.

— Моуз! — възкликна Ефи, сякаш не бях седял до нея половината нощ. — О, Моуз!

И ако щете вярвайте, тутакси скочи и обви ръце около врата ми.

Бях готов да й отвърна със саркастична забележка, но в този миг забелязах върховното задоволство, изписано на лицето на Фани, и реших да си замълча. Нещо се мътеше във вещерската й глава и аз не бях такъв глупак, че да не го забележа. Опасна жена е тази Фани Милър: запомнете го, в случай че някога я срещнете.

Та, както казах, трябваше да заведа Ефи у дома, преди слугите да са се събудили: косата й вече бе почти суха, тя беше облякла предишната си рокля и пелерината. Изглеждаше развеселена, макар да не говореше за събитията, които бях наблюдавал в гостната. Във файтона се осмелих да й задам въпроса направо, но тя ме погледна със странно недоумение.

— Питай Марта — каза лаконично и не обели дума повече.

Аз се въздържах и не й отвърнах. Предположих, че знае, че съм я наблюдавал, и изпитва известно неудобство да говори за това. Реших, че е естествено. Не, по-добре беше да говоря с Фани: тя беше човекът, който дърпаше конците. Ефи бе само инструмент в ръцете й. Вече беше късно, но след като оставих Ефи пред вратата й, аз отново се върнах на „Крук Стрийт“.

33

Знаех, че ще се върне. Бях забелязала с каква злоба ме гледа и знаех, че не е останал удовлетворен. Моуз обичаше да държи нещата в свои ръце. Не му харесваше да го държат в неведение и мразеше да го използват, а беше достатъчно умен, за да разбере, че в известен смисъл е бил използван. За мен бе важно да запазя благоразположението му, докато престане да ми бъде необходим.

Погрижих се да го посрещна по-топло, отколкото при предишната ни среща: честно казано, не ми беше трудно. Планът ми се развиваше дори по-добре, отколкото бях очаквала, и когато Моуз пристигна, настроението ми беше приповдигнато и аз преливах от енергия. Той от своя страна беше сдържан и предпазлив, подозираше заговор, но не знаеше какво и къде да търси. Влезе в гостната с ръце в джобовете и леко свъсени вежди.

— Моуз, каква прият…

— Това беше доста опасна игра с бъдещето ми, Фани — сухо ме прекъсна той. — Може би ще ми обясниш какво, по дяволите, се опитваше да направиш?

Аз го удостоих с най-привлекателната си усмивка.

— Много си докачлив, Моуз — подразних го шеговито. — От какво се оплакваш? За теб нямаше никаква опасност и ти го знаеш.

— Не става дума за това — сопна ми се той. — Ние имахме уговорка и аз очаквах да я спазиш. Каквото и да говориш, ти пое риск и аз бях залогът: ами ако Честър беше познал Ефи? Аз щях да плащам за това. Хенри е влиятелен кучи син, мислиш ли, че би ме оставил да се отърва само с дребно обвинение? Той би направил всичко…

— О, стига си хленчил — весело го прекъснах аз. — И седни най-после. Не мога да си кривя врата заради теб. Нямаше никакъв риск. На тази светлина и с този грим никой не би могъл да познае Ефи. Особено пък Хенри. Той не е способен да си представи, че ще завари жена си в такава обстановка.

— Може би. Но защо трябваше да рискуваш?

— Седни! — заповядах аз.

Той седна намусен и аз се усмихнах победоносно. Падна ми в ръцете!

— Помниш ли с каква цел замислихме всичко това? — попитах.

Моуз кимна.

— Ти ме попита какъв е мотивът ми да участвам.

По погледа му личеше, че е заинтригуван.

— Преди години — започнах аз — Хенри Честър… е, няма да ти казвам какво точно направи, но това беше най-голямото зло, което някой някога ми е причинявал, и оттогава копнея да му отмъстя. Знам, че бих могла да го убия, но вече остарявам. Не искам да свърша на бесилото. А и искам отмъщението ми да бъде страшно. Искам напълно да съсипя този човек. Разбираш ли ме?

Очите му блестяха от любопитство. Той кимна.

— Не искам да му отнемам живота. Искам да го лиша от положение, кариера, семейство, разсъдък. Всичко.

Напук на себе си Моуз се усмихна.

— Никога не правиш нищо наполовина, а, Фани?

Аз се разсмях.

— Така е! И сега интересите ни съвпадат, Моузес. Прави каквото ти казвам и ще си получиш парите, куп пари. Но… — помълчах малко, за да се уверя, че ме слуша. — Ако ти хрумне да действаш на своя глава или ако направиш нещо, с което да попречиш на плана ми, ще пострадаш. Не искам да те наранявам, но това е много по-важно от теб. Готова съм и да те убия, ако се наложи. Веднъж вече те предупредих. Помниш ли?

Моуз се усмихна по своя очарователен начин и аз разбрах, че не може да му се вярва.

— Дали помня? Знам, че с теб шега не бива, Фани.

Полуобещание. Невинното му изражение тежеше колкото монета от шест пенса, но все беше по-добре от нищо. Повярвайте ми, не излъгах, наистина харесвах Моуз въпреки двуличната му натура, но се надявах, че знае какво правни.

— Искам Хенри отново да се срещне с Марта. Идната седмица.

— Така ли? — гласът му прозвуча спокойно и незаинтересовано.

— Всъщност искам Хенри да опознае Марта.

Чувството му за хумор започна да се възвръща и аз го видях да се усмихва.

— Разбирам — той въздъхна. — Поне оценявам развлекателната страна на ситуацията, но не проумявам как това ще ни помогне, особено като се има предвид, че не мога да изнудвам Хенри за пари.

— Имай търпение — казах му аз. — Скоро ще си получиш парите. Разбираш ли, драги ми Моуз, с малко предварителна подготовка и проста химия Хенри вече е почти влюбен в Марта.

Моуз се изсмя.

— Това се казва номер! — дяволито възкликна той.

— И то такъв, който съвсем скоро ще се превърне в предимство за теб — подхвърлих аз.

От намусеното му изражение вече нямаше и следа: виждах как с тънкото си чувство за хумор Моуз оценява цялата ирония на ситуацията и знаех, че поне заради това мога да разчитам на него. За известно време, разбира се. А докато държах в ръцете си Моуз, държах и Ефи.

Ефи, която щеше да бъде моето Асо спатия.

Някъде четох — сигурно е било приказка, — че всеки мъж е тайно влюбен в собствената си смърт и я преследва с отчаянието на отхвърлен любим. Ако Ефи не ми беше казала с гласа на Марта, че Хенри Честър е Отшелникът, сама щях да се досетя, след като го видях да си тръгва същата нощ с мрачно сияние в очите. Защото знаех, че някъде дълбоко в гузната си душа я е познал — не, не Ефи, не бедното слабо създание, което чакаше по-силен дух да го завладее, а Марта, моята Марта, пробудила се за живот в очите на Ефи… Да, познал я беше старият му Отшелник и се бе поддал на чара й, тъй както човек се поддава на студената съблазън на гроба. В онези дни аз виждах някои неща — и още го правя, когато ми се прииска — и почувствала мрачния му копнеж, се заех да го подхранвам. О, има билки за размътване на ума и корени за пробуждането му, еликсири, които отварят очите и душата, и отвари, които прегъват действителността като лястовички от хартия… има и духове, да, и призраци, независимо дали вярвате в тях или не, те крачат по коридорите на гузното сърце и чакат сгоден случай, за да се възродят.

Мога да ви разкажа за майка си, която веднъж вдъхна живот в човече от глина, нашепна странни спомени в безмозъчната му глава и накара истински човек да полудее, или за хубавото момиче, което изяде един корен, за да говори с мъртвия си любим, или за болното дете, което напусна тялото си и отлетя при умиращия си баща, за да нашепне молитва в ухото му… виждала съм и повече от това. Можете да клатите глави и да говорите за наука, ако желаете, но преди петдесет години биха нарекли вашата наука магия. Виждате ли, всичко се променя, движи се на приливи и отливи. Ние се носим с тъмните загадъчни води. Приливът връща мъртвите — трябват само вяра и време. Всичко, от което се нуждаехме, беше време. За мен — да я приближа към себе си. За Марта — да стане по-силна.

И двете чакахме.

34

Странно как времето се сгъва като ленени чаршафи в скрина, събира миналото и настоящето така, че събитията от тях се допират, дори се припокриват. Докато вървях от „Крук Стрийт“ към „Кромуел Скуеър“, изведнъж ме връхлетя спомен, толкова натрапчив, че не можех да проумея как е отсъствал от съзнанието ми толкова дълго: сякаш червенокосото момиче беше отключило заспалата половина от мозъка ми и бе освободило чудовищата от миналото.

Възторгът ми беше горчив, населен с адски образи, подобни на кошмари: можех да понеса вината — познавах я като линиите на дланта си, — но вината не беше единственото чувство, което изпитвах. Наред с нея изпитвах безумна, готическа радост. За пръв път се опивах от вината си, разголвайки се безсрамно като евтина уличница пред суровия образ на баща ми, който носех в душата си. На охреножълтата светлина от чезнещата луна аз тичах и парливата греховна ядка на радостта изгаряше вътрешностите ми. В тишината богохулно крещях името й: Марта!

Струваше ми се, че още усещам допира й по кожата си, уханието й все така изпълваше ноздрите ми, ухание на загадка и огнена наслада… Смеех се без причина като луд — наистина чувствах как здравият разум започва да ми убягва, тъй както срамежлива девица закрива лицето си с воал.

И си спомних.

Първото ми причастие — само четири седмици след онова тайно, срамно деяние в стаята на майка ми… Лятото се преобрази в презряла декадентска есен: дебели кафяви оси коварно кръжаха около ябълковите дървета и дори въздухът бе изпълнен с жълтеникава влажна мъгла и болнав сладък мирис, които предвещаваше проливни дъждове след прибирането на реколтата и плодове, оставени да изгният по клоните.

В онзи ден шестима от нас получаваха първо причастие: четири момчета и две момичета. Трябваше да тръгнем тържествено от селото към църквата, следвани от хора, който пее химни, и роднините със свещи в ръце. Това беше важен ден за баща ми, макар че майка ми, която не понасяше жегата, нямаше да присъства, и аз знаех, че не бива да се оплаквам, но не харесвах бялата роба, която толкова приличаше на момичешка рокля, и стихаря над нея. Не ми харесваше мазилото, с което бавачката беше пригладила косата ми: то миришеше на нещо презряло и сладко като гнили ябълки и аз се страхувах, че осите ще дойдат да кръжат над главата ми, смълчани и дебели. Денят беше горещ и потта се стичаше, от косата и лицето ми по стихаря, капеше и пълзеше под мишниците ми, по корема, по слабините. Опитвах се да не й обръщам внимание, да слушам нежните, леко пискливи гласове на момчетата от хора (само преди седмица моят глас ми беше изневерил: нямаше повече хор за мен) и дълбокия строг глас на баща ми. Опитвах се да мисля за това, че днешният ден е важен за мен, че днес ще бъда приет за пълноправен член на църквата и че следващата неделя, когато възрастните се наредят за причастие, за да отпият глътка вино от украсената със скъпоценни камъни чаша и да отворят уста за загадъчните бели кръгчета нафора, аз ще бъда сред тях, ще вкуся от кръвта и тялото на Спасителя.

Изведнъж започнах да треперя. Бях чел за преосъществяването в книгите на баща ми, за чудото на Кръвта и Тялото Господне. Но едва сега си представих ужасната картина. Какво ще стане, ако захапя чистата бяла нафора и усетя как тя се превръща в сурова плът в устата ми? Дали виното ще придобие гъстата консистенция на кръвта, щом допра устни до чашата? И ако е така, как ще се удържа да не припадна пред олтара?

За миг ме споходи кошмарно видение: аз, блед като мъртвец, опръскан с кръв, повръщам на мощни раздиращи пристъпи, докато богомолците гледат ужасени и потресени, а баща ми стои в стъписано мълчание с подноса с нафора в ръка.

Едва не припаднах още на мига. Може би това е наказанието ми, помислих си с отчаяна, гузна логика. Смятах, че никой не ме е видял в стаята на майка ми, не изповядах греха си — не можех да го изповядам пред баща ми дори в изповедалнята — и в злата си глупост вярвах, че съм избегнал наказанието. Но Бог ме беше наблюдавал през цялото време, Той беше видял и сега щеше да ми даде да пия кръв, и аз знаех, че ще припадна, наистина ще припадна, защото почти усещах мътната хлъзгава кръв в гърлото си, а който оскверни причастието, е проклет навеки…

С неимоверно усилие преглътнах ужаса си. Трябваше да продължа. Трябваше да участвам в церемонията. Ако не го сторех, баща ми щеше да разбере какво съм направил, защото щеше да се наложи да му кажа, и само мисълта за това какво ще направи с мен ме извади от вцепенението и ме пришпори към църквата. Не е кръв, ядосано си казвах аз. Само евтино вино. И не е мъртва плът от някакво древно разпнато тяло. Това е нафора, нафора от изсъхнал хляб: виждал съм го в кутията, която баща ми държи във вестиария. Погледнах нагоре и видях църковната паст, готова да погълне шестима ни, облечени в бяло досущ като шест малки бели нафори, и с мъка потиснах богохулното си желание да се засмея. Вирнах нос и си казах: „Не ме е грях… не ме е страх… можеш да си завреш тъпите нафори отзад.“

Този път наистина се изкикотих — толкова силно, че баща ми ме стрелна с поглед и аз веднага превърнах кикотенето в кашляне. Сега се чувствах много по-добре.

Чакахме, както ми се стори, часове, а службата вървеше ли, вървеше, думите на баща ми тежаха като дебелите, раздути от сладост оси в ябълковата градина. Аз гледах втренчено двете момичета, седнали в същия ред отляво на пътеката: Лиз Башфорт, безлична и с румени бузи, в бяла рокля, с няколко номера по-малка, и Приси Махони, чиято майка бе „загубила“ съпруга си преди десет години. Носеше се слух, че не е имало никакъв съпруг, само сладкодумен ирландски нехранимайко, забегнал в Лондон и оставил „жена си“ и дъщеря си да се оправят сами. Така или иначе, по всичко личеше, че майката на Приси се оправя доста добре, защото дъщеря й беше облечена в чисто нова роба за причастие с дантели и бели ленти, бели ръкавици и хубави бели обувки. Докато я поглеждах срамежливо над сборника си с химни, виждах как косата й се спуска на две грижливо сресани снопчета на гърдите. Мисленото произнасяне на тази дума ме накара леко да се изчервя, но бях във възраст, когато любопитството към момичетата далеч надхвърляше оскъдните познания, които имах за тях, и след малко се улових, че отново я гледам, а очите ми неумолимо пълзят към двете малки хълмчета сред дантеления набор на роклята. Приси ме погледна и почти се усмихна, аз бързо извърнах глава и силно се изчервих. Но продължих да я гледам.

Почти не обръщах внимание на службата, когато баща ми най-после ми направи знак за причастие. Аз рязко станах и свалил очи от Приси, заех мястото си в редицата. Докато вървяхме към олтара, забелязах, че тя още си мисли, че я гледам, затова с премерена небрежност отмята кестенявата си коса през рамо и върти хълбоци с детинска пародия на съблазън.

Бях толкова погълнат от нея, че не обърнах внимание как я гледат другите момчета и как скришом се кикотят. Отначало бях искрено озадачен, после застинах от ужас. Отзад по бялата рокля на Приси имаше кръв, тя се процеждаше през лъскавата коприна точно там, където краката се съединяваха с туловището: малко петънце с неправилна форма, в което кръвта бавно беше капала през часовете, прекарани в седене на пейката. Почувствах как в стомаха ми се надига кисела паника и изведнъж лепкава пот стегна цялото ми тяло като с въжета. Сякаш богохулните ми мисли за причастието се бяха материализирали: аз пристъпвах несигурно по пътеката, запленен и ужасен от кървавото петно на роклята на Приси, неспособен да откъсна очи от него. В този кошмарен миг си спомних за музикалните играчки на баща ми и си представих Приси Махони като танцуващата Коломбина в синьо-бялата й рокля, приведена в постоянно движение от собствените ми светотатствени мисли. Видях и как се завърта, отначало неравномерно и тромаво, после с нечовешката плавност на пробудения си механизъм, косата й се мята, голите й крака ритат във въздуха, гърдите й се тресат отпуснати под дантелите, а тя през цялото време се усмихва с пародийната си зловеща усмивка и кръвта се стича по краката й, сякаш никога няма да спре…

Много по-късно научих за менструацията и макар че отвращението ми към нея така и не изчезна, постепенно разбрах, че горката Приси не е чудовището, за което я смятах на дванайсет години. Но по онова време аз бях пълен невежа и знаех само, че Бог ме наблюдава с око, огромно и безмилостно като небето, знаех, че съм прокълнат за подигравките си със светото тайнство и за дързостта да приема причастие неизповядан. Знакът за това беше кръв, като кръвта в чашата за причастие и кръвта в сърцето на нафората, кръвта, наследена от първородния грях, кръв, кръв…

По-късно ми разказаха, че съм паднал с крясък на пътеката. Баща ми запазил ледено присъствие на духа, както винаги, и наредил да ме отнесат във вестиария, докато другите получат причастие, а после ме отнесъл у дома и ме сложил в леглото, без да каже нито дума. Останах в леглото двайсет и четири часа, докато слуховете обиколят селото от единия до другия край: за това как съм обладан от дявола (защо иначе ще припадам при вида на Светото причастие?), как съм полудял, как съм умрял.

Не дойде да ме види лекар, но баща ми през цялото време седя до леглото ми с Библия и броеница в ръце и се моли, докато трая треската ми. Не знам дали съм говорил насън — дори да е така, не си спомням, а и баща ми не обели дума за това, — но на следващия ден, когато се събудих, той ме измъкна от леглото без обяснения, изми ме, изтърка ме и ми навлече дрехите за причастие. Мълчаливо отидохме в църквата и пред многобройна тълпа зяпачи аз приех нафората и виното, без нищо да ми се случи. Така слуховете — е, не изчезнаха, защото в едно село никой скандал не може да заглъхне завинаги, но утихнаха, поне в присъствието на баща ми. Официалната история гласеше, че съм получил лек епилептичен припадък и това беше прието като задоволително извинение, за да не ходя на училище и да не се влияя от другите момчета. Баща ми, подобно на Бог, ме следеше неотстъпно, но нито веднъж не спомена епизода в църквата и аз за втори път изпитах неловка, презряна радост от това, че съм се отървал. Когато пораснах, съвсем забравих за случката.

До този момент.

Приси Махони беше мъртва от двайсет години, баща ми беше мъртъв и аз никога повече не смятах да стъпя в родното си село… Но защо тогава събитията от онова отдавна забравено лято ми се струваха толкова близки, толкова живи? Тогава съм бил глупак, мислех си с ожесточение, нищо повече. Сега няма кой да ме съди. Няма.

Но настроението ми се беше променило и макар че се опитах да възвърна предишното си чувство на безгрижна, безсрамна радост, не успях и се прибрах на „Кромуел Скуеър“ малко преди зазоряване с кисел вкус в стомаха и натежали очи.

Когато влязох, първо надзърнах в стаята на Ефи и останах поразен от горчивата си болка, когато я видях да лежи бяла и кротка сред смачканите чаршафи, невинна като дете. Какво право имаше тя да изглежда невинна? Аз я познавах, познавах и малкото, подобно на талисман късче плът между краката й, познавах влудяващата й поквара. Лицемерка! Ако беше истинска съпруга, нямаше да ми се налага да прекарвам нощта с проститутка от Хеймаркет или да се прибирам у дома в студа преди изгрев слънце, преследван от фуриите на спомените…

Но тук гневът ми удари на камък: Марта не беше обикновена проститутка. Знаех го, макар че умът ми се мъчеше да разпали яростта в мен. С натрапчивото упорство на влюбен аз си спомнях допира й, гласа й, вкуса на кожата й…

— Марта… — звукът ме накара да се сепна: не знаех, че съм произнесъл името й на глас. Тревожно погледнах към Ефи. Стресната от гласа ми, тя се размърда под одеялото и намести глава на възглавницата с тих детински стон. Затаих дъх до вратата с надеждата да не съм я събудил. Минута-две стоях неподвижно, за да не я смутя, после отворих вратата и излязох в коридора.

Изведнъж нещо се отърка в крака ми и в абсурден пристъп на паника аз си представих как куклата Коломбина с лицето на Приси Махони протяга ръце към мен в тъмното. За малко да изкрещя. После видях зловещия блясък на очите й в мрака и тихо изругах. Пак проклетата котка на Ефи!

Изсъсках срещу нея и тя ми изсъска в отговор, после се сля със стихията си — мрака — и аз се промъкнах в стаята си, където бях в безопасност.

35

Когато се събудих, слънцето надничаше през отворения прозорец и Таби седеше до леглото ми с поднос, на който имаше чаша шоколад и бисквити. Порових в паметта си за сънища от изминалата нощ, но не открих нищо освен няколко натрапчиви, откъслечни картини: Фани, седнала край камината с Мегера и Алекто, главата ми в скута й, лицето на Моуз, охреножълто на светлината от огъня, устата на Хенри, разтеглена в усмивка, нежност, каквато не беше показвал от сватбата ни насам… Ярки картини, разхвърляни като рисунки по разпиляна колода карти… и въпреки това се чувствах освободена и жизнерадостна, както не се бях чувствала след смъртта на бебето ми.

Рязко седнах в леглото и изпитах силен глад. Изпих шоколада и изядох всички бисквити, след което помолих Таби да ми донесе препечени филийки.

— Кълна се, че тази сутрин се чувствам съвсем добре — весело отбелязах аз.

— Много се радвам да го чуя, господарке — предпазливо отговори Таби, — но се надявам, че няма да започнете да се преуморявате, преди да сте се възстановили напълно. Господин Честър каза…

— Господин Честър? Къде е той днес?

— Каза, че отива в ателието си да работи и ще се върне чак довечера.

Надявах се облекчението ми да не е било твърде явно.

— Разбирам — казах с престорено безгрижие. — Е, мисля, че днес мога да си позволя кратка разходка. Чистият въздух ще ми се отрази добре, а и денят е хубав, не мислиш ли?

— Но, господарке, господин Честър каза…

— Каза да не се преуморявам толкова скоро след боледуването си. Мисля, че съм достатъчно разумна, за да преценя сама дали една кратка разходка би ми навредила.

— Много добре, господарке.

Тайно се поздравих за победата, сякаш бях спечелила малка битка.

Позволих на Ем да ме облече в красива златиста рокля за разходки и подходящо боне. Погледнах се в огледалото и забелязах колко бледа съм станала за последните няколко седмици, колко тъмни изглеждат кръговете около очите ми под бонето. Храбро се усмихнах на отражението си, за да разведря страдалческата физиономия, която и сега като че ли прозираше изпод ведрината на лицето ми. Стига, казах си. Бях болна, но вече край с това: Моуз се е погрижил за всичко и скоро двамата ще можем… Изведнъж се почувствах объркана и закрих очите си с ръка. Какво бяхме правили снощи с Моуз? На „Крук Стрийт“ ли бях ходила? И ако е така, с каква цел?

Обля ме вълна на гадене, зави ми се свят и аз се хванах ча тоалетната масичка, за да не падна. От обърканите ми мисли изплува бегъл спомен: как Фани мие косата ми в леген и я суши между пръстите си… как от бледите ми кичури се стича червена боя… Не, трябва да е било сън. Защо Фани ще боядисва косата ми? Намръщих се срещу отражението си в опит да си припомня, но щом погледнах в огледалото, очите ми сякаш промениха цвета си, косата ми потъмня, кожата ми се затопли до бледозлатисто като китайски чай… Почувствах как пръстите ми изтръпват, челюстта ми увисва, душата се изтръгва от тялото ми като лист, откъснат от книга… и знаех, че трябва да си припомня, но толкова по-лесно беше да се нося като балон, оставена на волята на ветровете, да слушам тихия глас на Фани, който ми казва, че трябва да спя, че всичко е наред, че ще забравя, че всичко е наред…

Усетих изнервящия тласък, който ме върна обратно в тялото ми, и отново напъхах паметта си в сигурния мрак. Не исках да си спомням.

(Ш-шт, всичко е наред, не ти трябва, не ти е нужно, всичко е… ш-шт…)

Нямаше нужда да си спомням. Фани държеше всичко в свои ръце.

Излязох от къщи късно сутринта и към обяд стигнах при Моуз. Той тъкмо ставаше, очите му бяха зачервени от недоспиване, а светлите му кичури падаха безредно на пребледнялото лице. Но дори в това му състояние аз останах поразена, както винаги, от чистотата на чертите му, от почти женската му красота — женска, ако не се броят порочните бръчки около устата му, присвитите неустоими очи и неизменната насмешка в погледа му. Той ми се усмихна през процепа на вратата — полуусмивка, защото през тесния отвор се виждаше само половината му лице. От стаята ме лъхна на застоял въздух и тютюнев дим.

— Ефи! Почакай само минутка.

Вратата се затвори и след минути отново се отвори, за да разкрие гледка към разхвърляната стая на Моуз. Той очевидно се бе опитал да въведе подобие на ред и беше отворил прозорците. Целуна ме небрежно по устата и се пльосна на един стол, широко усмихнат.

— Искаш ли бренди, Ефи?

Аз поклатих глава и проследих движенията му, докато си наливаше щедро количество тъмна течност в една чаша. Пресуши я с ловък, отработен жест.

— Да празнуваме — обясни той и отново напълни чашата си. — Снощи се справи великолепно, скъпа.

— Снощи ли?

Сигурно беше забелязал озадаченото ми изражение, защото се усмихна още по-широко и шеговито вдигна чаша като за тост.

— Разбирам скромността ти, скъпа моя — закачливо каза Моуз. — Много грубо от моя страна изобщо да го споменавам. Но все пак благодарение на великолепното ти представяне добрият стар Хенри ни е вързан в кърпа. Трябва само да проявиш малко търпение и той ще ни падне в ръцете. В твоите ръце — поправи се той и довърши остатъка от питието в чашата си. — Изцяло в твоите ръце.

Някакъв инстинкт ми подсказа да не разкривам загубата на паметта си. Трябваше ми време да помисля.

— Искаш да кажеш, че планът ти е успял?

— Нещо повече — отвърна Моуз. — Хенри здраво налапа въдицата. Освен това Фани казва, че се е влюбил в Марта като ученик — той ми намигна с мамеща интимност. — След седмица-две скъпият ни Хенри ще бъде готов да плати колкото му поискаме.

— О! — поне това започвах да разбирам. — Но какво ще стане с мен? Ти каза…

— Търпение, мила моя — усмивката му ми се стори прекалено самоуверена. — Дай ми седмица-две да го обработя. После ще вземем парите и… Как ти звучи Франция, скъпа?

Аз го погледнах стъписана.

— Франция?

— Или Германия, или Италия, ако предпочиташ. Казват, че в Италия има добър пазар за живопис.

— Не разбирам.

Бях готова да се разплача: сега усмивката му изглеждаше чудовищно зловеща, като на трол.

— Разбира се, Хенри може да не ти даде развод — неуморно бъбреше Моуз, — така че е възможно никога да не се завърнем у дома. Но какво ще ти липсва? Кой ще ти липсва? Предлагам ти да станеш госпожа Моузес Харпър, глупачето ми — обясни той, като забеляза стъписаната ми физиономия. — С парите на Хенри ще се устроим достатъчно добре и ще можем да живеем прилично от картините ми. Разбира се, ще избухне скандал, но дотогава ти вече ще си изчезнала, така че какво значение има?

Продължавах да го гледам втренчено. Чувствах се като музикална играчка с развален механизъм, с много потенциал за движение, но застинала в глупава тишина.

— Е — каза Моуз след дълго мълчание, — това ще ме научи занапред да не бъда толкова самоуверен. А аз си мислех, че притежавам чар. Сега виждам, че по-скоро си готова да избягаш с кифладжията.

— Не! — думата остави метален, непознат вкус в устата ми и изскочи навън с отчаян плам. — Аз… никога не съм мислила… никога не съм си представяла, че мога да напусна Хенри, особено след като ти каза…

— Няма значение какво съм казал, Ефи. Казах, че те обичам, спомняш ли си?

Аз кимнах сковано.

— Освен това знаех, че при сегашното ми финансово състояние не бих могъл да се оженя за теб. По всяко време мога да вляза в затвора за длъжници. Какъв брак би било това за теб?

— Значи ти…

— Излъгах те. Казах ти, че не искам да се женя за теб. Болеше ме, но не толкова, колкото би ме заболяло, ако ти бях казал истината — той ми се усмихна окуражително и сложи ръка около кръста ми. — Но сега, ако успея да убедя Хенри да сподели част от богатството си с нас, ще се уредим за цял живот. Впрочем Хенри ти дължи нещо за всички нещастия, които ти е причинил.

Моуз беше убедителен и аз се оставих на приятните двойствени фантазии, нарисувани със сръчната му ръка: как живеем в Париж, Рим или Виена и Моуз трупа състояние от картините си, а Хенри Честър е само смътен спомен.

И все пак мисълта за предишната нощ („великолепното ти представяне“) продължаваше мъчително да витае из периферията на съзнанието ми и да ме смущава. Чувствах се странно отнесена и за миг дори ми се зави свят, но се хванах за облегалката на стола. После ме връхлетя картина, образ, който също беше спомен, натрапчив като широка усмивка, и аз се олюлях под напора на видението в съзнанието си…

Отново бях в стаята си, облечена за сън, гушнала любимата си кукла. В ъгъла виждах балоните, които майка ми беше купила за рождения ми ден, лекото течение ги караше да се удрят в прозореца. Бях въодушевена и щастлива, но смътно изпитвах неудобство и вина заради мъжа, когото бях срещнала на стълбите, и макар че той се бе държал дружелюбно, аз знаех, че майка ми не би искала да го каня в стаята си.

Решително тръснах глава, за да пропъдя спомена, и за миг светът си дойде на мястото, застана на остър, ясен фокус. После всичко се завъртя и аз отново…

Попаднах в стаята с (отшелника?) лошия човек, но този път не се страхувах. Вместо това усещах в устата си солен, метален вкус, който след известно време определих като омраза. Но (Хенри?) лошият човек ме наблюдаваше, аз уморено присвих очи като египетска котка и обърнах усмивка към него, подобно на китайска кукла. Лошият човек не ме позна (Хенри не ме позна?) и скоро аз щях да стана силна.

Изведнъж всичко се разпадна в объркан, нечленоразделен калейдоскоп от късчета от сцени: почувствах как спомените ми избухват и се разсипват във всички посоки, надигна се звук, отначало наподобяваше мърморене, но после достигна пронизителни и напрегнати висоти, докато се превърна във вой на маниак, извиращ от ръба на здравия разум. Открих, че в гласа мога да разпозная думи, мисли, отчаяни въпроси и безформени отговори. Беше ограда от бодлива тел, в която разсъдъкът ми се блъскаше безцелно, като се мъчеше да не чува, да не помни.

Ще полетя ли, или ще…

О, мамо, лошият човек, не пускай лошия човек, о…

Ужиля, ужиля, ужиля-ужиля-ужиля-уж…

Беше Хенри, Хенри я уби, Хенри уби…

Марта…

Мен, аз бях, но се върнах, върнах се и сега…

О, ще бъде весело, ще се научим да жилим, сестричке, ние ще…

Полетим?

Защото Хенри уби моята…

Марта…

Марта…

Марта…

Писъкът ми беше оглушителен и отчайващ, рой оси, бягащи от пламъци, блясък на бръснач в очите на здравия разум. Смътно усещах ръце, които притискат лицето ми, и глас — моят собствен — крещеше от пискливата обител на лудостта:

— Не! Махнете се! Махнете се! Махнете се! Аз съм Ефи! Ефи! Ефи! Еф… — повтарях името си отново и отново.

После чух гласа на Фани, гласа на майка си — моята котва, моята приятелка. Когато всички звуци в главата ми заглъхнаха, аз се потопих в памучно меко, опияняващо чувство на облекчение. Почти усещах как ръцете й нежно галят косата ми и пропъждат страховитите видения.

Ш-шт, всичко е наред, момичето ми, всичко е наред, няма нужда да си припомняш нищо…

Но, Фани, в главата ми имаше още някой, а аз бях…

Ш-шт, не за дълго, само докато се справим с Хенри…

Но аз…

Ш-шт, освен това ти харесва, иска ти се…

…?

Той нарани и теб, уплаши и теб, сега имаш приятелка, която разбира…

Марта?

Не се бой, ние разбираме, ние можем да ти помогнем, обичаме…

Обичате?

О, да, пусни ме да вляза, обичам…

Представете си как снежинка бавно пада в дълбок кладенец. Представете си как люспа сажди се спуска от мътното лондонско небе.

Обичам…

Аз…

После — нищо.

36

Горкият Моуз! И горката Ефи. Предполагам, че трябваше да очаквам нещо подобно. Наистина се опитах да я накарам да забрави всичко, което беше правила в състояние на транс — не мислех, че за нея е добре да си спомня, — но открих, че имам далеч по-малко власт над съзнанието й, отколкото предполагах. Много хора вярват, че човек може да направи почти всичко под влияние на силна хипноза, но не е така. Марта беше Ефи във всеки смисъл или, ако щете, Ефи беше станала Марта. Иска ми се да мисля, че тя и моята Марта са свързани по някакъв начин, може би заради общите си преживявания с Хенри. Иска ми се да вярвам, че Ефи се е родила ясновидка и че Марта е намерила начин да разговаря с мен, да общува с мен чрез нея… но знам, че гласът на разума ми казва друго. Този злобен, хладен гласец ми казва, че Марта е плод единствено на собствените ми внушения и на зависимостта на Ефи от лауданума, че тя виждаше само онова, което аз исках да вижда и действаше съгласно моите заповеди. Може и така да е.

На мен гласът на разума ми звучи малко като този на Хенри Честър, слаб и раздразнителен. Аз казвам, че днешната наука е вчерашната магия, а днешната магия може да се окаже утрешната наука. Любовта е единствената константа в този изменчив рационален свят, любовта и нейната тъмна половинка — омразата. Можете и да не ми вярвате, но Ефи и аз викахме Марта с любов и омраза, за кратко й дадохме дом и тя ни отвори очите за една загадка. Може би си мислите, че съм използвала Ефи за личните си цели: уверявам ви, не беше така. Аз я обичам толкова, колкото обичам и собствената си дъщеря, защото ги възприемам като двете лица на една и съща жена. Заедно ние образуваме троицата, Ериниите, неразделни и непобедими, обвързани от любовта. От любов карах Ефи да забрави онова, което съм й показала, и любовта я върна при нас, когато тя имаше нужда от майка си и сестра си. Знаех, че това ще стане рано или късно. Просто стана по-рано, отколкото очаквах.

Беше петък, късно следобед, когато Моуз пристигна на „Крук Стрийт“ несресан и доста разтревожен. Ефи дошла при него и очевидно получила някакъв пристъп, който дълбоко го смутил. Аз му дадох просто обяснение, което се надявах да разбере: гласът на разума се оказа достатъчно красноречив, за да го успокои поне за известно време, и той си тръгна неудовлетворен, но смирен. Каза ми, че Ефи се върнала на „Кромуел Скуеър“ с указания да не напуска къщата до следващия четвъртък, а аз й вярвах достатъчно, за да бъда спокойна, че няма да даде на Хенри повод за подозрение. Трябваше ни само малко време.

37

Тази седмица виждах жена си по-малко от когато и да било. Нищо не можех да направя: изведнъж започнах да не понасям присъствието й, миризмата й, гласа й. Бях вкусил по-вълнуваща плът и сега болнавата бледност на Ефи ме ужасяваше. Тя постоянно миришеше на лауданум — вземаше лекарството начесто, без да я карам — и забелязвах, че с напредъка на деня, когато лауданумът започваше да губи пъздействието си, Ефи ставаше все по-нервна. Ядеше малко и говореше още по-малко, димносивият й поглед сякаш ме обвиняваше. Котката постоянно седеше в скута й като зла познайница и ме съзерцаваше с присвитите си жълти очи. Напук на себе си постепенно започнах да си внушавам, че те двете ме съдят, че прозират в мен чак до гънките на мозъка ми.

Не можех да го понеса и написах на доктор Ръсел, като изразих загриженост за душевното състояние на жена си. До ден днешен не мога да си обясня защо го направих. Може би още тогава бях разбрал, че животът ми с Ефи ще бъде непоносим, след като съм попаднал във вълшебния плен на Марта. Няколко пъти се срещнах с доктор Ръсел, казах му, че новото лекарство хлорал е точно това, от което съм имал нужда, за да се преборя с безсънието си — докторът с основание отбеляза, че лекарството няма странични ефекти — и заговорих за явното пристрастяване на Ефи към лауданума.

Ръсел ме слушаше с любезен, почтителен интерес, умните му сиви очи блестяха от увлечение, докато изброяваше различните мании, на които са податливи жените, привеждайки примери на истерична каталепсия, шизофрения и нимфомания. Колкото по-слаб е интелектът на жената, обясняваше ми той, толкова по-податлива е тя на психични заболявания и тази мисъл като че ли го изпълваше с абстрактната наслада на истинския учен. Хрумна ми, че в лицето на Ръсел имам безценен съюзник. Изследовател, който търси все по-екзотични случаи на лудост, колекционер на увредени мозъци. Един ден — мисълта за това вече се беше оформила в главата ми, но аз деликатно я отлагах за по-далечно бъдеще — можех да го убедя да прибави и Ефи към колекцията си. Прибрах писмата му и ги заключих в едно чекмедже в бюрото си със съзнателната невъзмутимост на отровител, който прибира смъртоносното шишенце, за да го използва след време.

Прекарвах цели дни в ателието си, като се мъчех да довърша „Картоиграчите“, и за пръв път в живота си рисувах без модел пред себе си. Ровех се в паметта си за нейните полузапомнени черти и рисувах направо на платното с маслени бои и пастел. Откривах, че тя като по чудо придобива очертания под пръстите ми и си припомнях докосването на косата й, топлината на кожата й, небрежното завъртане на главата й. Не правех етюди, а рисувах направо с усърдието на влюбен: на скулите й грееше червеникава светлина и подчертаваше уязвимия дързък контур на долната челюст и бледата трепкаща извивка на устните, заблудена светлинка от камината се отразяваше във въглените на очите й. Устата беше леко напрегната, жената гледаше седналия срещу нея играч, но на тъмните й вежди играеше иронична извивка, която говореше за победоносна насмешка. Рисувах фигурата й в тъмни цветове, за да подчертая лицето — може би най-изразителното, което някога бях рисувал — и подсилих водопада на косата с червен нимб, който й придаваше опасно, двойствено сияние като на опожарен град. Пет дни се трудих трескаво над моята Дама пика, като потъмнявах завършените места на платното, за да може зрителят да се насочи към лицето й — единствено към лицето й.

Веднъж ми се стори, че в живите изменчиви черти долавям съвсем бегла прилика с Ефи, но още щом формулирах тази мисъл в главата си, осъзнах, че съм сгрешил. Марта така кипеше от живот, че не можеше да се сравнява с бедната ми малка просякиня — все едно да сравниш пламък с лист хартия. Инстинктивно предположих, че ако двете се срещнат, Ефи ще бъде изцяло погълната от хищната енергия на Марта.

Цяла седмица аз вехнех по нея, а нощем се въртях и мятах под тежките завивки и Божието око се впиваше като нокът в темето ми. Чаршафите ми пареха с горещата влага на тялото ми, не можех да понасям собствената си миризма, но продължавах да копнея по нея.

В продължение на шест нощи крадях сън от шишето с хлорал — помня блясъка на тъмносиньото стъкло, хладна противоотрова срещу пурпурните ми сънища. Съсипан от опустошителната си треска и похот, аз посрещнах утрото на четвъртък с предчувствие за обреченост. Грешка беше да отивам при нея втори път — сега го знаех. Нямаше Шехеразада, нямаше феерично момиче с гранатови очи. Днес тя щеше да се окаже евтина проститутка, хитро осветена и гримирана, но все пак проститутка, изгубила цялата си нежна алхимия. Днес вече го знаех.

Пристигнах в полунощ: видях как часовникът в коридора отбелязва решителната минута и потръпнах от лошо предчуствие, когато отекнаха ударите на кръглия час. След като звуците потънаха в тишината, зад гърба ми се отвори врата и в коридора се появи Фани, ослепителна в жълтата си брокатена рокля и коси като лозови филизи. Около глезените й се увиваха две котки и аз се помъчих да избегна мълчаливите им презрителни погледи, когато Фани ме поведе не към червената гостна от миналия път, а нагоре по стълбите към стая на първия етаж, в която никога преди не бях влизал.

Тя почука по вратата и безмълвно я отвори. Вътре беше почти тъмно, светлината от коридора за миг разруши деликатното осветление вътре в стаята. Чух как вратата се затръшна зад гърба ми и в първия миг се огледах объркан. Стаята беше просторна и почти празна, осветена от няколко газени лампи със сини стъклени абажури. За момент това ме наведе на мисълта за шишето хлорал, което обещаваше хладна забрава, и аз потръпнах. Осъзнах, че това не е внушение: в стаята беше студено, мъртвият огън в камината беше заслонен от тъмен лакиран китайски параван. Част от пода беше покрита с килими, но стените бяха голи и стаята изглеждаше мъртва, без следа от разкоша на червената гостна. Единствената мебел, която успях да видя, беше малка масичка, на която стояха синя гарафа и чаша.

— Заповядай, сипи си питие — изсъска глас зад гърба ми и изведнъж тя се озова в стаята — странно колко невидима можеше да изглежда, когато пожелаеше. Черната й коса (защо си бях помислил, че е червена? Тя беше гарвановочерна, черна като на Дамата пика) падаше като дъжд между разперените й ръце. Тя беше бледа като дим на мъртвешката светлина, очертанията на устата й бяха замъглени, очите й искряха кобалтови на готически бледия фон на лицето. Роклята й беше от някакъв твърд плат, който се издуваше над уязвимата й плът и изглеждаше някак неуместно пищен в голата обстановка, сякаш момичето беше забравена кукла в пуста работилница и само чакаше да навият механизма й.

Машинално си сипах ликьор от синята като метличина гарафа — той беше сладникав и силен, с натрапчив вкус на хвойна — и отново се помъчих да овладея усещането си за нереалност. За миг се запитах дали в питието няма хлорал, защото чувствах как потъвам в мътна забрава, фигурата на Марта се полюшваше като призрак в подводна светлина — удавена русалка, от чиято коса се носи мирис на водорасли и разложение. После студените й ръце се увиха около мен и аз почувствах как устните й бегло докосват моите, гласът й — едва доловим злокобен шепот в ушите ми. Паднах върху нея, стиснал роклята й в ръце, и я съборих със себе си на пода, на мътното морско дъно, кръвта й нахлу в ушите ми, плътта й приятно удави чувството ми на греховна вина.

Когато най-после се почувствах удовлетворен, ние се отпуснахме на меките сини килими и тя ми зашепна дълга, подобна на сън приказка за една жена, която променяла облика си с луната и всеки месец израствала от малко момиче до красива жена и накрая до страшна старица… после аз отново я пожелах и се гмурнах в нея като делфин във вълна.

— Трябва да те видя отново. Трябва скоро да те видя пак.

— Идния четвъртък — шепотът й прозвуча делово, безстрастно, почти сухо: глас на евтина уличница, която говори с клиент по работа.

— Не! Искам да се видим по-рано.

Тя разсеяно поклати глава. Матовият брокат на роклята й покриваше коленете и глезените, а нагоре тялото й беше голо като луната, зърната на гърдите й изпъкваха в най-нежното синьо на фона на бялата кожа.

— Можем да се виждаме само веднъж в седмицата — търпеливо каза тя. — Само в четвъртък. Само тук.

— Защо? — гневът се разля в мен като киселина. — Нали ти плащам? Какво правиш през останалите дни от седмицата? С кого се виждаш?

Забравената Коломбина ми се усмихна нежно сред водопада от влажни къдрици.

— Но аз те обичам! — окаян стиснах тънката й ръка, толкова силно, че можех да и оставя синини, жаден, неутолимо жаден. — Обичам… (Прозрение.) Обичам те!

Светлината се раздвижи: хлоралните очи отразиха молещото ми лице. Тя леко склони глава като дете, заслушано в приказка.

Невъзмутимо каза:

— Не. Не ме обичаш. Не достатъчно. Още не.

Тя махна с ръка, за да прекъсне гневния ми протест, и започна да облича роклята си с непохватна грация, като глезено момиченце, което навлича дрехите на майка си.

— Ще ме обикнеш, Хенри — каза тихо. — Скоро ще ме обикнеш.

Дълго лежах сам в синята стая, сгушен в копнежа си. На пода до краката ми лежеше забравено копринено шалче: аз го стисках и въртях в ръцете си, сякаш някакво примитивно желание ме подтикваше да стисна и извия бледия й врат… но Шехеразада си беше отишла, следвана по петите от своите вълци.

Марта. Марта. Марта! Това име ме подлудяваше. Марта, моята евтина сукуба, моето бледо чезнещо лунно дете. Къде се прибираш, любима моя? В някоя тъмна подводна крипта, където живеят русалки? В каменен кръг, където с други вещици танцуваш до зори? Или се разхождаш край реката с начервени устни и скъсена рокля? Търкаляш ли се в мръсни улички с бездомници и сакати просяци? Какво искаш от мен, Марта? Кажи ми какво е и ще го получиш. Каквото и да е то.

Каквото и да е.

38

Ние бяхме сами, съвсем сами, докато Хенри се щураше из къщата като семе в кратуна, унесен в собствените си измъчени видения… Бяхме сами.

Тя ме следваше като изкривено отражение в котешко око, блед отпечатък върху ретината, мое копие, което ми шепнеше в тъмното. Марта, моята сестра, моята сянка, моята обична приятелка. Нощем двете си говорехме тихо под завивките, като деца, които си споделят тайни; денем тя невидимо ме следваше, държеше ръката ми под масата, мърмореше утешителни думи в ухото ми. Не се виждах с Моуз той смяташе, че срещите ни могат да попречат на плановете му, — но не се чувствах самотна. Не се и страхувах: двете вече бяхме свикнали една с друга. За пръв път в живота си имах приятел.

Преструвах се на болна, за да бъдем заедно, вземах лауданум и се правех, че спя. Сънищата ми бяха магически кораби с платна като криле, които ги издигаха високо в прозрачния въздух. За пръв път от години се чувствах освободена от омразната, тревожна кула на вината, която Хенри беше изградил около мен, освободена от Хенри, освободена от себе си. Бях чиста като стъкло, бистра като изворна вода. Отварях прозорците на стаята си и чувствах как вятърът свисти в мен като във флейта…

— Ама, господарке!

Гласът на Таби ме изтръгна от еуфоричната ми замечтаност, аз се обърнах и изведнъж се почувствах замаяна и извадена от равновесие. Тя остави подноса, който държеше в ръце, и се втурна към мен; с измамното си зрение успях да забележа, че е стъписана и разтревожена. Грабна ме в прегръдките си и за миг ми се стори, че това е Фани, дошла да ме отведе у дома. Не издържах и се разплаках.

— О, господарке!

Като ме държеше с една ръка през кръста, Таби почти ме занесе до леглото.

— Легнете си, госпожо. Аз ей сега ще се погрижа — тя зацъка смаяно с език, мигом затвори прозореца и преди да успея да кажа и дума, започна да трупа отгоре ми одеяла. — Как ви хрумна да стоите на студено гола-голеничка… Ще измръзнете до смърт, господарке, до смърт! Помислете само какво ще каже господин Честър, като научи… ай колко сте лека, като перце, не се храните, изобщо не ядете, госпожо, бива ли така…

— Моля те, Таби! — прекъснах я аз през смях. — Не се тревожи толкова! Сега съм много по-добре. А и обичам чистия въздух.

Таби разпалено поклати глава.

— Не този лош влажен въздух, не, господарке, ще ме прощавате. Той е отрова за дробовете, същинска отрова. Трябва ви голяма чаша шоколад и храна, не за каквато разправя онзи доктор Ръсел, приятелят на господин Честър, а истинска, питателна селска храна…

— Доктор Ръсел? — аз се опитах да потисна тревогата, но чух как гласът ми прозвуча рязко, безпомощно. — Хенри каза, че няма да вика доктор! Аз съм съвсем добре, Таби. Съвсем добре.

— Не се косете, господарке — утешително каза Таби. — Смея да кажа, че господин Честър се безпокои за вас, затова повика доктора за съвет. Може би не биваше да ви казвам.

— О, Таби, много добре направи, че ми каза. И какво го посъветва докторът? Кога дойде?

— Ами вчера, господарке, докато спяхте. Не знам какво е казал, защото двамата с господин Честър говориха насаме в библиотеката, но господарят ми нареди да се грижа да вземате редовно лекарството си, да ви нося топли напитки и лека храна. Пилешки бульон, желе и други такива. Но ако ме питате — тук лицето й потъмня, — вие имате нужда от добра силна храна, пудинги, червено месо и може би чаша тъмно пиво към него. Това ви трябва, не бульон и желета. Така и казах на господин Честър.

— Хенри… — промърморих аз, като се мъчех да овладея вълнението си. Много важно, че беше говорил с доктора. Скоро щеше да бъде късно да направи каквото и да било. А от мен се искаше само да запазя спокойствие и да не му давам никакви поводи за недоволство. Скоро Моуз щеше да осъществи плана си. А дотогава…

Ш-шт… спи. Ш-шт…

Таби ми подаваше чаша шоколад.

— Ш-шт… Господарке, изпийте това и си починете. Ще се почувствате много по-добре.

Насилих се да взема чашата.

— А капките ви? Взехте ли ги вече, госпожо?

Напук на себе си се усмихнах. Изведнъж мисълта, че мога да не ги взема, ми се стори невероятно смешна. Кимнах, все още усмихната.

— Скоро ще трябва да отидеш при аптекаря, Таби, да купиш още. Шишето почти привърши.

— Разбира се, че ще отида, госпожо — увери ме Таби. — Още тази сутрин ще отида, не се тревожете. А сега си изпийте шоколада и аз ще ви донеса закуска — и с шеговита строгост добави: — И гледайте този път да хапнете нещо!

Аз отново кимнах и затворих очи от внезапната вълна на тревога, която ме заля заедно с болната ми глава. Чух как вратата зад гърба й се затваря и отново отворих очи. Тиси леко скочи на леглото до ръката ми и аз машинално я погалих. Тя с мъркане се сгуши на възглавницата максимално близко до мен и двете заспахме.

Когато се събудих, видях на масичката до леглото чашата си със студен шоколад и обещаната закуска на Таби. Чай — отдавна изстинал — и препечени филийки с бекон и бъркани яйца. Сигурно бях спала най-малко час. Излях чая през прозореца и дадох яйцата и бекона на Тиси, която ги изяде с грациозна наслада — поне горката Таби щеше да остане доволна, че този път й връщам чинията празна. Аз станах и облякох сива домашна рокля, след това прибрах косата си под бяла шапка, измих лицето си, като забелязах в огледалото колко бледа и изморена изглеждам. Дори очите ми бяха сякаш безцветни, а костите на лицето ми изпъкваха необичайно остро под строгата бяла шапка. Никога не се бях смятала за хубавица, дори в дните, когато бях любимката на господин Честър. Марта беше хубавата. Не аз.

Хенри работеше в ателието си както винаги: напоследък прекарваше цялото си време там. „Картоиграчите“ бяха завършени и той вече беше получил похвала от Ръскин заедно с препоръка да изложи картината в Кралската академия и обещание за бляскава статия във вестниците. Но Хенри изглеждаше отнесен, почти незаинтересован от всичко това. Каза ми, че сега работи върху нова картина, голямо платно, озаглавено „Шехеразада“, но беше странно несловоохотлив на тази тема. Всъщност забелязах, че е несловоохотлив на каквато и да било тема: хранехме се в мълчание и дрънченето на приборите по порцелана страховито отекваше в трапезарията. Няколко пъти се извинявах с неразположение, за да избегна тези ужасяващи вечери, в които Хенри дъвчеше, пръстите ми барабаняха нервно по чашата, гласът ми раздираше тишината в отчаян опит да я наруши. От време на време Хенри излизаше от мрачното си съзерцателно състояние, за да избухне в жестока, немилостива тирада, и аз едва сега започвах да го разбирам: разбирах, че ме мрази със сляпа, непоносимо интимна страст отвъд всякакъв разум и логика, първична и несъзнателна като рой оси, подвластни единствено на непреодолимия си стремеж да жилят… И в новоосъзнатото си разбиране проумях още нещо: Хенри не знаеше, че ме мрази. Това чувство спеше в него, растеше в тъмното, чакаше своя час… И аз се надявах Моуз скоро да предприеме нещо.

Следващите четири седмици пребивавах в упоено, неориентирано полусънно състояние, подобно на ларва в пашкула си. Открих, че сетивата ми са придобили странни нови вкусове: аз поглъщах несметно количество сладкиши и кексове, за голяма безкритична радост на Таби, макар че по-рано изобщо не обичах такива неща, а вместо чай започнах да пия лимонада. Не ми позволяваха да излизам от градината — слугите се грижеха винаги с мен да има някой за компания, докато седя край езерото или на терасата — Ем с безгрижното си бърборене или Таби, мълчалива, но неизменно мила, с навити ръкави на пъстрата си рокля, под които се виждаха пухкавите й зачервени ръце, сръчните й отрудени пръсти, заети с шиене или кърпене. Когато времето беше лошо, аз седях с часове ва прозореца, гледах дъжда и се занимавах с бродерията си: за пръв път изпитвах истинско удоволствие от еднообразното редене на бод след бод. Понякога целият ми ден минаваше неусетно, без да съм формулирала и една членоразделна мисъл в главата си. В паметта ми имаше обширни бели полета, незаети от нито един спомен, а между тези полета се въртяха накъсани картини, които понякога ме заварваха неподготвена, ослепяваха ме с неочакваната си яснота.

Една сутрин, след като Хенри беше излязъл, на гости ми дойдоха леля Мей и майка ми: сетивата ми бяха така объркани, че за малко да не ги позная. Майка ми бе крещящо облечена в розово сако и боне с щраусови пера и въодушевено говореше за някой си господин Зелини, който я завел на разходка с двуколката си. Леля Мей изглеждаше състарена и когато я целунах, едва не се разплаках без причина от връхлетялата ме носталгия по старите дни на „Кронбърн Али“.

Тя ме погледна проницателно с блестящите си черни очи, силно ме притисна към твърдата си плоска гръд и промърмори толкова тихо, че едва я чух:

— О, Ефи, ела си у дома. Знаеш, че при мен винаги имаш дом, каквото и да се случи. Ела си още сега, преди да е станало късно.

Доплака ми се отчасти защото знаех, че вече е станало късно. Сега имах нов дом, ново семейство. В този миг ме завладя страшно чувство, сякаш се потопих в чужди спомени… може би ако бяхме сами, щях да се опитам да обясня на леля Мей какво става с мен, но майка ми беше там и доволно изброяваше добродетелите на своя господин Зелини, Таби полираше дъските в коридора и гласът й сърдечно напяваше мелодия от някакъв мюзикъл… всичко беше така далеч от „Крук Стрийт“, че не можех да намеря подходящите думи, с които да започна.

Една вечер, докато се приготвях за сън, изведнъж се сетих за Моуз и ме обзе болезнен копнеж: с учудване осъзнах, че от две седмици изобщо не съм мислила за него. Зави ми се свят и аз безпомощно се отпуснах на леглото, смутена, самотна и виновна. Как можех да забравя мъжа, когото обичах и за когото бях готова да умра? Какво ставаше с мен? Ако бях забравила Моуз, майка си, леля Мей, какво още не си спомнях? Може би наистина полудявах. Какво ставаше с мен нощем, докато си мислех, че спя дълбоко? Защо една сутрин намерих пелерината си съвсем мокра в гардероба, сякаш бях излизала в проливен дъжд? Защо лауданумът в бутилката прогресивно намаляваше, макар че аз изобщо не помнех да съм пила от него? И защо все повече се засилваше убеждението ми, че много скоро ще се случи нещо, нещо грандиозно?

Започнах да си водя дневник, за да не забравям, но когато препрочитах изписаните страници, установявах, че изобщо не помня да съм писала и половината неща в него. Откъси от стихотворения, имена, нахвърляни рисунки допълваха текста, на места почеркът беше толкова различен от моя, че се съмнявах изобщо да съм писала тези редове. Моят почерк беше равен и заоблен, а другият приличаше на безформени драскулки, сякаш лицето, на което принадлежеше, едва наскоро се бе научило да пише.

Веднъж отворих дневника и прочетох вътре името си — ЕУФИМИЯ МАДЛИН ЧЕСТЪР, — написано отново и отново. Друг път това бяха имената на котките на Фани: ТИСИФОНА, МЕГЕРА, АЛЕКТО, ТИСИФОНА, МЕГЕРА, АЛЕКТО, ТИСИФОНА… Заемаха близо половин страница. Но се случваше и умът ми да сече с точността и яснотата на диамант и тъкмо в един от тези моменти бях успяла да разбера, че Хенри ме мрази. В паниката, обзела ме след това откритие, аз почти с радост осъзнах, че трябва да се боря с него с цялата хитрост, която притежавам, използвайки собствената му омраза към мен. Чаках, наблюдавах и постепенно започвах да виждам какво крои.

Таби неволно ме беше предупредила: още щом спомена доктор Ръсел, аз разбрах, но страхът, който ме връхлетя тогава, отдавна утихна. Не можех да оставя Хенри да спечели. Записах в дневника си с големи кървавочервени букви, за да може, ако отново загубя паметта си, да си спомня: ще избягам от Хенри, ще избягам с Моуз, Фани ще се погрижи за това. Когато Хенри беше там, винаги се преструвах на отнесена и сънлива… но под отпуснатите клепачи очите ми зорко го следяха и аз чаках.

Знаех за какво да гледам.

39

Четири седмици се изнизаха мъчително бавно, подобно на онези летни следобеди, когато бях на дванайсет и всички съкровища на природата се простираха отвън, зад прашните зелени прозорци на класната стая. Аз чаках и нарочно се трудех в ателието до степен на крайно изтощение, за да може, когато се прибера у дома, да демонстрирам поне подобие на здрав разум. Стените на ателието бяха осеяни с етюди: лица в профил, анфас, три четвърти, ръце, кичури коса, очи, устни. Работех с бързина, която граничеше с лудост: разхвърлях по пода рисунки с акварел, тебешир и мастило, до една съвършени, породени от яснотата на влюбената ми памет.

В събота отидох при търговеца на „Бонд Стрийт“ и купих отлично платно, опънато и грундирано, най-голямото, което някога бях купувал. Беше цели осем фута високо и пет широко и понеже беше вече опънато на рамка, трябваше да платя на двама души да го пренесат от магазина до ателието ми. Но си струваше всяко пени от двайсетте лири, които бях дал за него, защото още щом го качих на статива, започнах трескаво да скицирам направо върху красивата млечнобяла повърхност внушителните, грандиозни форми от въображението си.

Сигурно сте виждали моята „Шехеразада“: тя и днес виси в Академията, царствена сред картините на Росети, Милее и Хънт със загадъчните си очи, сияещи във всички цветове на дъгата. Изобразена е в свръхестествена големина, полугола на фона на загатната ориенталска драперия. Тялото й е едва узряло, стегнато, стройно и грациозно, кожата й има цвета на блед чай, ръцете й са дълги и изразителни, с хищни, боядисани в зелено нокти. Косата й се спуска почти до земята (тук леко съм се отклонил от действителността, но всичко останало е реално, повярвайте ми), позата й едва загатва за движение, тя стои загледана в зрителя, предизвикателна в голотата си, и сякаш се присмива на гузното му желание. Шехеразада е победоносно нескромна, протяга ръка да приобщи зрителя към някаква екзотична приказка за опасно приключение, лицето й сияе, одухотворено от разказа, а около устните й се долавя насмешка и диво веселие. В краката й лежи разтворена книга, листата са отгърнати напосоки, а в сенките в очакване лежат два вълка с оголени зъби и искрящи очи. Ако погледнете рамката, ще видите издълбан откъс от стихотворение:

В четвъртък се прибрах по-рано от обикновено: този ден образът на почти завършената Шехеразада ме преследваше неотстъпно. Бързо си тръгнах от ателието, като забравих да се преоблека, главата ми изведнъж започна да кънти от болка, която чудовищно напираше в кръвясалите орбити на очите ми. Бях оставил шишето с хлорал у дома и още щом се прибрах на „Кромуел Скуеър“, се втурнах право към стаята си и тъмносиньото шише. Без да затварям вратата зад себе си, аз се устремих към шкафчето с лекарствата и в този момент я видях, застинала неподвижно до бюрото ми, сякаш си въобразяваше, че ако не мърда, може да остане незабелязана.

За миг ми се стори, че е Марта. После в главата ми разцъфна гигантска гневна роза, която засенчи дори болката. Може би заради факта, че ме беше заварила неподготвен и уязвим, безпомощно заровен в шкафа с лекарствата в търсене на хлорала, може би защото почти извиках името на Марта, а може би заради лицето й, брашнено бялото й идиотско лице с празни безцветни очи и старческа коса… или писмата, които държеше в ръката си.

Писмата на Ръсел! Почти ги бях забравил.

В първия миг изгубих ума и дума, гледах я и единствената ми мисъл беше отвлеченото учудване: „Как е могла… как е могла?“ Ефи стоеше като вкаменена и ме изпиваше с мътния си сив поглед. Гласът й прозвуча възмутено:

— Писал си на доктор Ръсел. Помолил си го да дойде да ме види.

Не намирах думи за дързостта й. Нима се осмеляваше да ме обвинява, след като беше ровила в писмата ми?

— Защо не си ми казал, че си писал на доктор Ръсел? — попита тя с равен и непоколебим глас, размахвайки писмата пред мен като оръжие. Лицето й изразяваше такава злоба, че аз едва не отстъпих към вратата. Яростта се лееше от нея на вълни.

— Ти си чела писмата ми — помъчих се да говоря със заповеден тон, но думите ми бяха безформена върволица от звуци, подобни на шепа разпилени карти. Мислите ми изведнъж станаха отвлечени и бавни, гневът им пречеше да се подредят. Направих още един опит: — Нямаш право да се ровиш в книжата ми — казах и облизах устни. — В личните ми книжа.

За пръв път не я видях да трепва от рязката нотка в гласа ми. Очите й имаха цвят на камък и патина: котешки очи.

— Таби ми каза, че доктор Ръсел е идвал. Ти изобщо не си ми споменал за това. Защо не си ми казал, Хенри? Защо не си искал да знам?

Страхът ме полази на бавни, лепкави тръпки. Почувствах се някак нищожен пред изгарящия й гняв, смалявах се пред нея, превръщах се в някой друг, някой по-млад… в съзнанието ми внезапно изплува образът на танцуващата Коломбина като омразен, грижливо забравен спомен и аз осъзнах, че съм започнал да се потя. Опитвах се да не гледам към шишето с хлорал, което стоеше само на милиметри от ръката ми.

— А сега ме чуй, Ефи! — сопнах се аз. Да, така беше по-добре, много по-добре. — Допуснала си непозволена волност. Аз съм твой съпруг и имам пълното право да взема всички мерки, които пожелая, за да се погрижа за здравето ти. Знам, че не си добре с нервите, но това не е извинение да се ровиш в личните ми неща. Аз…

— Нямам никакви проблеми с нервите! — гневно повиши тон Ефи, но без истерия, каквато би могла да се очаква при подобен изблик. Вместо това с горчив сарказъм тя започна да чете на глас писмото, като злобно имитираше замислените паузи на доктора с точността на дръзко дете:

— Ефи! — прекъснах я аз. — Ти не разбираш! — дори в моите уши думите прозвучаха неубедително и аз отново изпитах неловкото чувство на нищожност.

Главата ми пулсираше, а не се осмелявах да посегна към шишето с хлорала пред очите на Ефи. Веднъж протегнах трепереща ръка към него и го съборих зад останалите сиропи и мехлеми… сега вече не можех да го стигна, без да се обърна с гръб към нея и да изложа уязвимия си тил на изгарящата злоба на погледа й.

— Искам само да ти помогна — избоботих аз. — Искам пак да си добре, знам, че дълго беше болна и… толкова беше зле след загубата на бебето… съвсем нормално е нервите ти да са малко разклатени. Само за това ставаше въпрос, честна дума, Ефи. Честна дума!

— Нямам никакви проблеми с нервите — заяви тя с каменно лице.

— Радвам се да го чуя, скъпа — отвърнах аз, като се окопитих, — и ако ти си добре, аз пръв ще бъда благодарен. Но не бива да си мислиш глупости. Тази… тази глупава приумица… Тази глупава идея, че ние с доктора по някакъв начин… сме се наговорили срещу теб… не виждаш ли, че точно от това се боя? Ти си моя жена, Ефи. Коя жена подозира съпруга си така, както ти ме подозираш?

Тя се намръщи, но забелязах, че съм я трогнал. Пулсиращата болка в главата ми отслабна, аз се усмихнах и пристъпих напред да я прегърна. Ефи се скова, но не се отдръпна. Кожата й гореше.

— Горката ми. Може би трябва да си легнеш — препоръчах аз. — Ще изпратя Таби да ти донесе чай — почувствах конвулсивния отпор на тялото й в ръцете си.

— Не искам чай! — падналата на лицето коса заглуши гласа й, но аз долових безпомощната й раздразнителност и вътрешно се усмихнах. Леденото й яростно самообладание ме беше разтревожило за кратко, но както и очаквах, тя възвърна обичайното си поведение. Трябваше да се досетя, че покорството е така дълбоко вкоренено в нея, че тя не би могла дълго да ми противостои. И все пак в очите й имаше нещо… нещо, което за кратко ме бе накарало да се почувствам незначителен, дори несъществуващ…

Дълго след като Ефи излезе от стаята, споменът за този момент не ме напускаше. Дори тъмносиньото шише се оказа безсилно да заглуши дрънченето на раздрънканите ми мисли и когато най-после заспах, сънувах танцуващата Коломбина на баща ми. Отново бях дванайсетгодишен и възторжено я гледах как танцува все по-бързо и по-бързо, докато започна да се гърчи в демонична лудост, а ръцете, краката и изцапаната с кръв пола се сляха в забързана мъгла. И и съня си аз бях обзет от хладната увереност, че съм задействал някакво зло, което от детските години досега не е преставало да ме дебне в очакване на сгоден случай да разкъса воала на спомена и да нанесе удара си…

Протегнах ръка през размътения въздух към въртележката от коприна и ножове, която представляваше Коломбина — почувствах как острие като на бръснач ме поряза, но въпреки това успях да я уловя. Тя започна да се гърчи в ръката ми като змия, аз обаче не я пусках, старателно се прицелих и я запратих в стената колкото сила имах. Последва трясък, стържене на колелца и механизми, прощален музикален звук… и когато отново се осмелих да погледна, тя лежеше счупена до стената, порцелановата й глава беше разбита, а полите се бяха омотали около кръста й. Обля ме силна, гореща вълна на облекчение. И когато започнах непохватно да се измъквам от съня, чух собствения си глас да казва с нереална, неуместна яснота:

— Да не беше се събуждало, момиче.