Спи, бледа сестро

6

Вале купа, драги мои — Валето на сърцата. Бъдете така добри да ми отдадете дължимото. Дори валето има достойнство, повярвайте ми. А аз имам толкова много сърца! Дадох едно на любовницата и едно на господарката, и едно на просякинята, която плаче на улицата — забележете, само за да спре да плаче. И какво ми дадоха те в замяна? Няколко въздишки, кратко боричкане в леглото и сълзи, достатъчни да напълнят ваната ми. Жени! Омръзнали са ми до смърт и въпреки това не мога без тях; кълна се, че и в ада ще се забавлявам с малките дяволици — обичам ги горещи.

Какво?

А, историята, искате историята. Виждам, че не съм ви но вкуса. Е, насочили сте прожектора към мен и аз няма веднага да си тръгна. Така че запалете лулата си, човече, и се настанете удобно. Нека ви се представя.

Моузес Закари Харпър, поет, понякога художник, грешник, донжуан, хедонист, Вале на сърцата и Ас на камшиците, някога обичан и изоставен от госпожа Еуфимия Честър.

Какво да ви кажа за добрия стар Хенри?

Да речем, че между нас имаше лош късмет, може би жена (кой знае?), може би откровена дума, изречена с подигравателен тон по повод благочестивия господин Честър. Достатъчно е да кажа, че отношенията ни бяха хладни — хладни на професионално ниво. Господин Ръскин беше харесал моята картина „Содом и Гомор“ и бе написал ласкава статия за нея. Това се казва мащабно платно! Триста тела, преплетени в екстатична прегръдка! И всеки инч женска плът беше завоювана от мен територия! Почитаемият господин Честър ме презираше от цялото си сърце, но ми завиждаше за връзките. Честно казано, аз нямах никакви връзки — извън леглото имам предвид, — но бях успял да изтръгна известно благоразположение с бъркане под нечии фусти.

Представете си какви разговори водехме на чаша чай: горкият Хенри седеше с благопристойна физиономия като стара мома. „Не желаете ли чаша чай, господин Харпър? Дочух, че изложбата ви е получила топъл прием…“ А вашият покорен слуга, крайно неглиже, без шапка, с незакопчана догоре риза, го обстрелва с добре премерени оскърбления („Струва ми се, че в последната ви работа се забелязва известно влияние на сър Джошуа Рейнолдс, друже…“). Признавам, че му бях трън в очите. Горкият Хенри не беше се родил художник, нямаше капка артистичен темперамент, като демонстрираше обезпокоителна наклонност към праведен живот, ходене на църква и други подобни, все неща, които изобщо не ме вълнуваха.

Представете си учудването ми, когато при завръщането си от дълго пътуване в чужбина чух, че се е оженил! Първата ми реакция беше смях, после недоверие. Е, той изглеждаше добре по свой начин, но нито една жена с поне унция здрав разум не би пропуснала да забележи, че у него има страст колкото в парче шунка. Което само доказва, че повечето жени нямат и унция здрав разум.

Втората ми реакция беше безгранично любопитство. Исках да видя тази представителка на заблудения женски род, която Хенри беше успял да излъже. Представях си някое просто момиче, най-вероятно нравствен стълб на местната енория, увлечено по рисунките с акварел. Разпитах из артистичните кръгове и научих, че Хенри се е оженил преди по-малко от година, че жена му е с крехко здраве и че през януари е родила мъртво дете. Общото мнение беше, че тя е по-скоро хубавичка, макар и по необичаен начин. Казаха ми също, че Хенри подготвя изложба, която да съвпадне с годишнината от тяхната сватба, и тъй като знаех, че това е може би единственият начин да посетя стария педант, реших да отида да я видя.

Той беше решил да направи изложбата в дома си на „Кромуел Скуеър“ в Хайгейт — грешка според мен. По-добре би било да наеме малка галерия, може би в Чатъм Плейс. Само че едва ли щеше да му стиска да изложи платната си под самия нос на любимите си прерафаелити. Впрочем още в началото той имаше претенцията да излага единствено в Академията и тъй като го познавах достатъчно добре, не очаквах да се съгласи на по-малко. Обявата беше надлежно публикувана в „Таймс“, последвана от редица сдържани покани до различни влиятелни критици и художници (без мен, разбира се).

Пристигнах към дванайсет, след като бях обядвал в една закусвалня наблизо и когато наближих къщата, видях групичка хора, които се въртяха пред вратата, сякаш не бяха сигурни дали са поканени. Разпознах Холи Хънт и Морис, който яростно се кискаше на някаква забележка на Хънт. Жената с него беше госпожа Морис: бе като излязла от картина на Росети, но твърде префърцунена за моя вкус. Хенри щеше да се радва да ги види, особено ако не му се наложеше да говори с тях: той не понасяше ексцентрично или рязко поведение, а доколкото чух от Морис, той на свой ред не се отнасяше любезно към надути пуяци като Хенри.

В края на малката групичка видях двама приятели и се присъединих към тях, като се зачудих защо са си направили труда да дойдат. Той беше млад беден поет на име Финглас, тя бе неговата муза Джени. Усмихнах се, когато го чух да я представя на превзетата стара икономка като госпожа Финглас — икономката го изгледа едновременно скептично и любезно — и тримата влязохме.

Вече в къщата аз осъзнах колко типично за Хенри Честър е да уреди изложбата си у дома, след като жена му, както всички разправяха, била толкова болна. Не се съмнявах, че ако някой заговореше за това, той щеше да се ядоса. Знаех що за човек е: всичките му бивши модели твърдяха, че макар да плащал добре, когато рисувал, бил направо инквизитор, изпадал в буен гняв, ако момичето неволно помръднело, не давал на моделите си да почиват и на всичкото отгоре изнасял строги лекции за морала на злощастните създания, повечето от които бяха на улицата не по своя вина и се занимаваха с позиране на художници като по-добре платена и по-уважавана форма на проституция.

Вътре имаше най-много десетина души, някои от които разглеждаха картините в коридора, но повечето стояха във всекидневната, където беше изложена основната част от творбите. Хенри стоеше по средата и охотно разговаряше с няколко нищожества на чаша шери и бадемови бисквити. Когато влязох, той ме погледна и ме удостои с едва забележимо кимване. Аз се усмихнах победоносно, взех си чаша шери и небрежно заразглеждах картините, които бяха точно толкова лоши, колкото очаквах.

В този човек нямаше жар: картините му бяха безцветни, вяли и чудовищно неестествени, като недвусмислено разкриваха сантименталната му посредствена душа и липсата на страст. О, той може би умееше да рисува, а и нямаше как да не призная, че моделът беше интересен, но за съжаление му липсваше цвят. Очевидно това бе любимката му, защото лицето й ме гледаше от почти всички платна. Тя беше странно малко създание, много далеч от съвременните представи за красота, но имаше нещо средновековно в детската фигура и разпуснатата светла коса. Любима племенница? Прегледах имената на картините: „Жулиета в гроба“, „Малката просякиня“, „Смъртта на невестата“… Нищо чудно, че момичето изглеждаше толкова печално: всяко платно я показваше в някаква зловеща, мрачна роля… умираща, мъртва, болна, сляпа, изоставена… жално и слабичко мъртво дете, загърната в саван Жулиета, окъсана просякиня, Персефона, изгубена и уплашена в богатите одежди от коприна и кадифе.

Звукът от отваряне на врата ме откъсна от критичните ми размисли и аз останах поразен, когато видях същото момиче да влиза в стаята. Разпознах чертите, но Хенри не беше представил красотата й по подобаващ начин. Тя беше прекрасно крехко създание, подобно на брезичка, с най-фината и тънка талия, дълги изящни ръце с тънки пръсти и уста, на която трябваше само целувка, за да разцъфне. Беше облечена в скромна сива рокля и изглеждаше най-много на деветнайсет. Предположих, че е племенница на Хенри, а може би дори професионален модел, когото той си бе харесал. През ум не ми минаваше, че може да е госпожа Честър, затова най-невинно я заговорих:

— Казвам се Моуз Харпър. Приятно ми е.

Хубавицата се изчерви и промърмори нещо, като се оглеждаше с големите си уплашени очи, сякаш се боеше да не я видят с мен. Може би Хенри й беше говорил нещо по мой адрес. Усмихнах се.

— Хенри изобщо не би трябвало да ви рисува — казах аз. — Смятам, че никой не може да подобри делата на Майката Природа. Може ли да попитам как се казвате?

Още един поглед към Хенри, който беше погълнат от разговора си.

— Ефи Честър. Аз съм… — още един нервен поглед.

— Роднина на приятеля ни Хенри? Колко интересно. Не от страната от жена му, надявам се?

Още един поглед. Хубавицата решително сведе очи и промърмори нещо без следа от превзетост. Разбрах, че наистина съм я притеснил и като се боях да не събудя подозренията на благочестивия домакин, смених темата:

— Аз съм голям почитател на изкуството на Хенри — излъгах храбро. — Може да се каже, че съм колега… ученик на господин Честър.

Виолетовите очи ме стрелнаха с поглед, който изразяваше подигравка или подозрение.

— Наистина ли?

Малката хитруша! Тя ми се надсмиваше! Искрицата в очите й несъмнено беше насмешка. Изведнъж лицето й се озари. Усмихнах се.

— Не. Разочарована ли сте?

Тя поклати глава.

— Стилът му не ми харесва. Нямам нищо против модела. Горкият Хенри е рисувач, не художник. Дайте му хубава зряла ябълка, той ще я сложи върху парче коприна и ще седне да я рисува. Каква безсмислена загуба на време. Нито ябълката, нито публиката ще оценят жеста му.

Тя беше стъписана, но заинтригувана: дори забрави да погледне към Хенри.

— А вие? Ние какво ще направите? — поинтересува се хубавицата.

— Аз ли? Мисля, че за да рисуваш живота, трябва да го познаваш. Ябълките са за ядене, не за рисуване — аз й намигнах и се усмихнах. — А хубавите момичета са като ябълките.

— О! — тя закри устата си е ръце, очите й се откъснаха от моите и се стрелнаха към Честър, който току-що бе забелязал Холман Хънт сред гостите си и се бе увлякъл в усърден педантичен разговор. Хубавицата се извърна почти панически. Не, това не беше флирт, нищо подобно. Аз я хванах за ръката и леко я обърнах към себе си.

— Извинете. Само се пошегувах. Няма да ви дразня повече — тя надзърна в лицето ми, за да види дали говоря истината. — Бих добавил „давам ви честната си дума“, но не бих могъл да ви дам такава, защото нямам. Сигурно Хенри ви е говорил за мен. Така ли е?

Тя поклати глава сковано, резервирано.

— Не, едва ли. Кажете ми, харесва ли ви да позирате? Чудя се дали Хенри ви отстъпва от време на време на колегите си. Не? Много умно от негова страна. Какво има сега?

Тя отново се беше обърнала и аз забелязах на лицето й дълбока, искрена тревога. Ръцете й стиснаха меката фланелена тъкан на роклята и гласът й прозвуча тихо и неспокойно:

— Моля ви, господин Харпър…

— Какво? — попитах аз със смесица от раздразнение и тревога.

— Моля ви, не ми говорете за позиране! Не ми говорете за отвратителните картини. Омръзна ми да слушам за картините. Мразя ги!

Ставаше все по-интересно. Понижих тон заговорнически:

— Честно казано, и аз.

Тя неволно се изкиска и от тревогата в очите й не остана и следа.

— Омръзна ми да играя една и съща роля всеки ден — продължи като в унес. — Винаги да бъда послушна, кротка, да бродирам, да заемам красиви пози, когато отвътре ми идва… — тя отново млъкна, вероятно осъзнала, че надхвърля границите на приличието.

— Но Хенри сигурно ви плаща добре — предположих.

— Пари! — възкликна тя с искрено презрение и аз реших, че момичето определено не е професионалистка.

— Да можех и аз да си позволя такова презрително отношение към парите — отвърнах небрежно. — Или поне кредиторите ми да се отнасяха така към тях.

Тя отново се изкиска.

— Да, но вие сте мъж — каза и внезапно отново се натъжи. — Можете да правите каквото поискате. Не ви се налага… — гласът й печално заглъхна.

— А вие какво искате? — попитах аз.

Тя ме погледна за миг и в очите й сякаш проблесна нещо… нещо като обещание за тъмна страст. После — нищо. Лицето й отново придоби печално изражение.

— Нищо.

Понечих да й отвърна, когато долових нечие присъствие зад гърба си. Обърнах се и видях Хенри, който бе улучил момента с точността на часовникар, след като най-после беше оставил Хънт да се смеси с останалите гости. Момичето до мен се вцепени, лицето й се изопна и аз се запитах какво влияние има Хенри върху нея, за да й внушава такова страхопочитание. И не просто страхопочитание: в очите й се четеше нещо близко до ужас.

— Добър ден, господин Харпър — каза Хенри с типичната си пунктуална любезност. — Виждам, че сте дошли да разгледате картините ми.

— Разбира се — отвърнах аз. — И колкото и да са хубави, не мога да не забележа, че не са успели да уловят докрай очарованието на модела.

Това беше грешка. Приветливото изражение на лицето му се смени с ледена гримаса. С най-хладен тон той най-после ни представи един на друг:

— Господин Харпър, това е съпругата ми госпожа Честър.

Може би сте забелязали, че аз притежавам известен чар: наложи се да го пусна докрай в действие, за да поправя грешката си и да създам добро впечатление. След няколко минути най-безсрамни ласкателства Хенри отново се разтопи, а аз забелязах как брезичката ме погледна веднъж-дваж крадешком и тогава се заклех, че ще й дам сърцето си. Поне за известно време.

Първото, от което имах нужда, беше да си осигуря достъп до хубавицата. За да съблазниш омъжена жена, са нужни търпение и добра стратегия, повярвайте ми, а също и здрави позиции във вражеския лагер, затова отначало нямах представа как развратник като мен би могъл да намери място в живота й и в сърцето й. Търпение, Моуз, повтарях си аз. Преди това трябва да изприказваш цял куп приказки!

В хода на разговора аз положих всячески усилия да съблазня не съпругата, а съпруга. Изказах възхищението си от Холман Хънт, когото, както знаех, Хенри обожаваше; обсъдих новите декадентски тенденции в изкуството на Росети, разприказвах се за пътуванията си в чужбина, изразих интерес към най-новата картина на Хенри (чудовищна идея, която по нищо не отстъпваше на досегашните му чудовищни идеи) и най-накрая обявих желанието си да ми направи портрет.

— Портрет? — Хенри беше целият слух.

— Да… — колебливо и с премерена скромност продължих аз. — Нещо с традиционен сюжет, библейски, средновековен… не съм мислил още за това. Но от известно време наблюдавам развитието на стила ви и след тази хубава изложба… Завчера говорих със Суинбърн за вас — всъщност той ми подхвърли идеята да си поръчам портрет.

Лесна лъжа: знаех, че пуритан като Хенри трудно би разменил и дума с човек като Суинбърн, за да провери казаното от мен, а и двамата еднакво добре знаехме за отношенията между Суинбърн и Росети. Хенри се наду като сладкиш за чай. Започна да разглежда лицето ми.

— Фини черти, бих казал — замислено отбеляза той. — Достойни за картина. Как предпочитате — анфас? Или три четвърти?

Устните ми се разтеглиха в усмивка и аз побързах да скрия подигравката зад почтителност.

— Оставям се в ръцете ви — казах.

7

Когато вратата се отвори и го зърнах за пръв път, бях убедена, че ме е видял. Не тялото ми, а същината ми в най-разголената, най-беззащитната й форма. Тази мисъл ме ужаси и в същото време силно ме заинтригува. За миг ми се прииска, докато съпругът ми не ме гледа, да се разскачам и да затанцувам пред този непознат, най-безсрамно да изляза от бледата обвивка на плътта, която можех да напускам когато пожелая.

Не мога да обясня странната невъздържаност, която ме обзе. Може би се дължеше на изострените възприятия в резултат на доскорошното ми боледуване, може би на лауданума, който бях взела по-рано през деня заради главоболието си, но още щом зърнах Моузес Харпър, аз разбрах, че това е изцяло физическо същество, ръководено от собствените си желания и удоволствия. Докато го наблюдавах и разговарях с него пред разсеяния поглед на съпруга си, осъзнах, че Моузес с всичко, което аз не съм: той излъчваше енергия, дързост, независимост и самодоволство като самото слънце. Най-хубавото беше, че у него нямаше и капка срам и тази липса на срам ме привлече неудържимо. Когато докосна ръката ми с тихи нежни думи, заредени с обещание за чувственост, усетих как бузите ми пламват, но не от срам.

Наблюдавах го крадешком, докато разговаряше с Хенри. Не помня и дума от онова, което каза, но гласът му ме караше да тръпна от удоволствие. Беше с десетина години по-млад от Хенри, с кокалесто тяло, остри черти и дяволито изражение. Носеше косата си дълга и вързана ниско на тила по ексцентричен, старомоден начин. Облеклото му също беше преднамерено неофициално дори за сутрешно посещение, нямаше шапка. Харесаха ми очите му — сини, леко присвити, сякаш през цялото време се смееше — и непринудената му подигравателна усмивка. Несъмнено забеляза, че го гледам, но само се усмихна и продължи разговора си.

Останах поразена от желанието му да си поръча портрет при съпруга ми: от малкото, което Хенри ми бе говорил за него, знаех, че Моуз Харпър е дързък безделник, който рисува само неприлични картини, няма никакъв усет, а още по-малко — вкус. Сега господин Честър обясняваше със снизходителен тон, че Моуз е „млад негодник“, на когото пътуванията по света са се „отразили благотворно“ и който един ден несъмнено ще стане „добър художник“, тъй като демонстрира „отлични умения в рисунъка и известна оригиналност на стила“.

Известно време Хенри прехвърляше в ума си различни идеи за портрет, предлагаше, после отхвърляше различни теми като „Младият Соломон“ и „Якобинецът“. Моуз беше направил списък със свои идеи, сред които фигурираха „Прометей“, „Адам в Райската градина“ (отхвърлена от Хенри заради, както той се изрази, „степента на скромност, с която би следвало да се подходи към такъв сюжет“) и „Картоиграчите“.

Последното заглавие го заинтригува и по-късно той се срещна с Моуз в ателието си, за да го обсъдят. Моуз каза, че идеята му хрумнала, след като прочел едно стихотворение на френския поет Бодлер (никога не бях чела поезията па Бодлер, но се говореше, че е много скандална, затова изобщо не се учудих, че е любимият поет на Моуз):

Моуз намираше този цитат за изключително вдъхновяващ и си представяше картина на „мрачно парижко кафене с дървени стърготини по пода и бутилки абсент на масата. На нея седи млад мъж с вале купа в ръка, а срещу него красива жена току-що е играла с дама пика.“

Хенри не се въодушеви тутакси от идеята — сметна я за твърде нечистоплътна. Самият той предпочиташе да нарисува Моуз в средновековни одежди, може би на трубадур, седнал под слънчев часовник с виола в ръце, а зад гърба му под залязващото слънце се движи процесия от дами с воали на лицата, яхнали коне и понесли различни музикални инструменти.

Моуз се изказа с резервирана учтивост за идеята на Хенри. Каза, че не се вижда като средновековен трубадур. Освен това трябваше да се мисли за фона. Средновековният пейзаж с дамите на коне щеше да отнеме месеци. Със сигурност би било по-лесно да се нарисува мрачният интериор на кафенето и да се наблегне на самия портрет, нали?

Този довод звучеше основателно и Хенри започна да отстъпва. Реши, че в този сюжет няма нищо лошо, ако се нарисува с вкус. В заключение предложи цитатът от френското стихотворение да се издълбае на рамката, но Моуз го увери, че няма да е необходимо. Хенри започна да прави планове за новата картина, като временно изостави „Девойката с цимбала“, за голямо мое облекчение.

Не знам каква сума бе обещал Моуз за картината, но съпругът ми беше изпълнен с надежди: със своите връзки Моуз несъмнено щеше да й уреди място в Кралската академия и това можеше да даде тласък на кариерата на Хенри. Аз не обръщах особено внимание. Нашето препитание не зависеше от картините на Хенри. Парите, които печелеше с рисуване, му носеха лично удовлетворение, бяха доказателство за таланта му. За мен единственото интересно нещо в новата картина бе, че поради дългото и често позиране аз имах възможността да виждам Моуз почти всеки ден.

8

Никога не съм харесвал Моузес Харпър. Изключително опасна и пресметлива личност: носеха се слухове, че се занимава с всевъзможни тъмни дела, от фалшификации до изнудване, макар че всички тези слухове, които по необясними причини допринасяха за все по-големия му успех сред дамите, оставаха непотвърдени.

Лично аз го намирах за долен тип без морал, който демонстрираше обноски само в случаите, когато искаше да се хареса. Беше нещо като човек на изкуството, макар че творбите, които бях виждал — както живопис, така и поезия, — имаха за цел единствено да шокират публиката. Изкуството му не беше нито хармонично, нито достоверно: той изпитваше слабост към гротескното, абсурдното и вулгарното.

Въпреки неприязънта си към вулгарни хора аз осъзнах, че връзките, с които Харпър се е сдобил, могат да ми бъдат от полза: впрочем идеята ми за портрет беше отлична и можеше да привлече вниманието на Академията. Вече бях излагал „Малката просякиня“ и „Спящата красавица“: отзивите на критиците бяха окуражителни, макар че „Таймс“ осъди избора ми на модел, определяйки го като „безцветен“, и предложи да разширя тематиката. Поради тази причина изоставих последната си картина и веднага се захванах да скицирам Харпър, макар че подобна близост не ми допадаше — репутацията му беше такава, че не ми се искаше Ефи да общува с него, не че би окуражила човек като него, както разбирате, но не ми харесваше той да я гледа, да се държи непристойно с нея, да я ухажва.

Така или иначе, нямах голям избор: Ефи отново беше болна и аз си направих малко ателие на горния етаж, където можех да работя. Най-често Харпър сядаше в градината или във всекидневната, а аз го рисувах от различни ъгли, докато Ефи се занимаваше с бродерията си или четеше книга, видимо доволна от мълчаливата ни компания. Тя не проявяваше никакъв интерес към Харпър, но това не ми носеше голяма утеха. Всъщност бих се радвал много повече, ако тя ни обръщаше поне някакво внимание.

Ефи се интересуваше единствено от книгите си. Преди два-три дни я бях заварил да чете изключително неподходящ за нея роман, чудовищна творба от някой си Елис Бел — „Брулени хълмове“ или нещо подобно. Непристойната книга вече бе предизвикала едно от онези състояния на униние, така чести у нея, и когато я взех от ръцете й — за нейно добро, — неблагодарницата дръзна да избухне в жестока истерия и ми се разкрещя: „Как се осмеляваш да ми прибираш книгите?“ Започна да ридае като разглезено дете. Само силна доза лауданум можа да я укроти и следващите няколко дни Ефи прекара на легло, твърде слаба и вяла, за да може да стане. След като позакрепна, аз й казах, че отдавна ми се струва, че прекалява с четенето и то я прави капризна. Не одобрявах и това, че предизвиква болнавост, породена от безделие. Казах й, че не мога да възразя срещу възпитателни християнски четива, но й забраних да чете повече романи и всичко освен най-лека поезия. И без това беше достатъчно нестабилна.

Каквото и да ви е казала за мен, аз не бях груб с нея: виждах лабилността й и се стараех да я контролирам, като окуражавах Ефи да се занимава с дейности, подходящи за една млада жена. Бродерията й лежеше непокътната от седмици и аз я накарах да поднови работата по нея. Не заради мен — заради нея. Знаех, че иска да притежава талант като мен: в детските си години тя се опитваше да рисува сцени от любими стихотворения, но аз винаги се стараех да бъда честен с нея, не я ласкаех, за да спечеля благоразположението й, а й казвах горчивата истина: жените като правило не са създадени за изкуство, техните заложби са в сферата на непретенциозните домашни занимания.

Но Ефи беше своенравна, упорстваше и продължаваше с цапаниците си, казваше, че рисува онова, което вижда в мечтите си. Мечти! Казах й, че трябва да мечтае по-малко и ца обръща повече внимание на съпружеските си задължения.

Разбирате ли, аз бях загрижен за нея. Обичах я твърде много, за да я оставя да се заблуждава със суетни приумици. Толкова дълго бях пазил чистотата й, бях живял с несъвършенствата й, бях й простил за семето на злото, което като всички жени носеше у себе си. А какво ми даде тя в замяна? Капризи, приумици, истерии и заблуди. Не се заблуждавайте от невинния й вид, както правех аз! И тя като майка ми беше порочна, пъпката на неразцъфналата младост бе черна в сърцевината си. Откъде можех да знам? Бог в жестоката си ревност я беше изпратил на пътя ми, за да ме изпита. Пуснете само една жена в Царството небесно и аз се обзалагам, че тя ще изхвърли от там всички блажени един по един — ангели, архангели и всички останали.

Проклета да е! Тя ме направи такъв, какъвто ме виждате сега, осакатен, паднал ангел със семе на змия в замръзналото сърце. Разрежете една ябълка и ще видите Звездата, събрала в себе си семената на проклятието: Бог го е знаел още тогава, той знае всичко, вижда всичко. Как ли се е смял, докато е изваждал реброто от спящото тяло на Адам! И сега като че ли чувам смеха му… и в мрака си ругая и проклинам светлината. Двайсет зрънца хлорал ще купят мълчанието ти.

9

В продължение на две седмици аз само го наблюдавах и чаках. Моуз изпълваше сънищата ми с видения за страстна сладост, а всеки ден щом се събудех, го виждах. Пребивавах в уютно и красиво състояние на полусън — като спяща принцеса в очакване на целувката — и му вярвах безрезервно. Виждах го да ме наблюдава: знаех, че ще дойде при мен.

Дните минаваха, Хенри се върна на работа в ателието си: вече имаше достатъчно скици на Моуз и нямаше търпение да прехвърли готовия си замисъл върху платното. Мислеше да ме използва като модел за Дамата пика, но Моуз, след като скришом ми намигна, побърза да отбележи, че не съм негов тип. Хенри не знаеше дали да се обиди или да се зарадва, накрая се усмихна със стиснати устни и обеща „да си помисли“. Моуз го придружи до ателието и известно време след това не го видях, макар образът му да не излизаше от мислите ми.

Здравето ми се подобряваше с всеки изминал ден и аз започнах да взимам все по-малко от лауданума, който Хенри ми носеше. Една вечер забеляза, че не съм взела лекарството, и побесня. Как очаквам да се оправя, питаше той, след като му правя напук и не се подчинявам? Трябва да вземам лекарството си три пъти дневно като добро момиче, иначе отново ще стана унила и капризна, кошмарите ми ще се възвърнат и ще бъда способна единствено на безделие. Здравето ми е крехко, казваше той, умът ми е отслабен от болестта. Трябва поне да се опитам да не му бъда в тежест, особено сега, когато работи много, за да получи най-после признание.

Аз послушно и смирено се съгласих, обещах да правя ежедневни разходки до църквата и обратно и редовно да вземам лекарството си. Оттогава се погрижих количеството лауданум в шишето прогресивно да намалява и три пъти дневно поливах с него цветето в саксията на стълбите. Хенри не подозираше нищо. Всъщност той се прибираше от ателието си в почти весело настроение. Казваше, че работата по картината напредва много добре, макар и бавно, и че Моуз му позира по три часа на ден. Хенри работеше до вечерта и когато времето се оправи, аз започнах всеки следобед да излизам на дълги разходки до гробището. Веднъж-два пъти Таби дойде с мен, но тя имаше прекалено много къщна работа, за да ме придружава постоянно. Освен това, казвах, аз ходя само до църквата: нищо лошо не би могло да ми се случи, а и сега, когато зимата е свършила, вече се чувствам много по-добре. Три-четири пъти минах по един и същ маршрут от „Кромуел Скуеър“ по „Суейн Лейн“ и надолу по хълма до църквата „Свети Архангел Михаил“. След деня на видението в църквата — същия, в който изгубих бебето — аз се чувствах странно привързана към това място, изпитвах желание да вляза вътре сама и да се опитам да възстановя онова усещане за значимост, което бях изпитала в онзи ден, за откровение. Но ходех там само в неделя с Хенри. Откакто Уилям бе заминал за Оксфорд, аз чувствах, че Хенри ме следи по-внимателно отвсякога. Не се осмелявах и за секунда да сваля маската на послушанието.

Но сега се чувствах почти като на празник. Наслаждавах се на разходките извън дома повече, отколкото дръзвах да си призная, и карах Хенри да вярва, че се разхождам само защото така ми е наредил. Ако знаеше колко много означават за мен тези излизания навън, със сигурност щеше да ги забрани. Затова аз грижливо пазех тайната си и радостта си, докато нещо диво и безумно вътре в мен подскачаше и ликуваше. Няколко пъти се опитах да вляза в църквата, но всеки път там имаше прекалено много хора — служби, кръщенета, сватби… веднъж дори едно погребение, с редици от опечалени, облечени в черно, пеещи мрачни химни под зловещите звуци на органа. Не се осмелих да вляза. Отдръпнах се от полуотворената врата, смутена и дори малко уплашена от вълната оглушителен звук. В бързината едва не съборих вазата с бели хризантеми, поставена до входа. Вдигнах шум, една жена се обърна и ме изгледа втренчено, почти заплашително. Вдигнах ръка в безпомощен жест на извинение и продължих да отстъпвам назад, когато изведнъж усетих как краката се огъват под тежестта на тялото ми. Погледнах нагоре и видях как сводът неудържимо се върти, приближава се към мен, лицето на свети Себастиян наднича в моето, свети Себастиян се усмихва, оголва зъби…

Не сега, нервно си помислих аз, като се мъчех да се овладея. Огледах се наоколо като обезумяла и видях същата жена, която продължаваше да ме гледа втренчено, сякаш ме познаваше. Отдалеч се разнесе глас, който произнасяше полупознато име. Обзе ме неразумна паника, аз се обърнах, рязко се отърсих от транса си и затръшнах тежката врата. Спънах се, помъчих се да запазя равновесие и политнах с главата надолу право към облечения в черно силует, застанал в подножието на стълбите. Ръцете му здраво се сключиха около мен. Бях крайно изнервена и понечих да извикам с цяло гърло, когато погледнах в лицето на нахалника и видях, че е Моуз.

— Госпожо Честър! — той изглеждаше изненадан да ме види и веднага ме пусна с израз на разкаяние, който би изглеждал непресторен, ако не беше дяволитата искрица в очите му. — Много съжалявам, че ви уплаших така. Простете ми.

Аз се помъчих да запазя самообладание.

— Всичко е наред — казах. — Не беше заради… вас. Влязох в църквата и се натъкнах на заупокойна служба. Надявам се, че не съм ви ударила — довърших колебливо.

Той се засмя, но почти на секундата присви очи в израз на умерена загриженост.

— Да не ви е прилошало? — попита. — Изглеждате доста бледа. Елате да седнете за малко — той сложи ръка на раменете ми и ме поведе към една пейка на няколко крачки по-нататък. — Толкова сте студена! — възкликна, когато ръцете му докоснаха моите. Преди да успея да кажа и дума, Моуз свали палтото си и ме наметна с него. Аз понечих да възразя, но той беше весело настоятелен, а и ми беше много удобно да седя на пейката с ръката му около раменете си и да усещам миризмата на вълна и тютюн, идваща от палтото му. Ако ме беше целунал в този момент, щях да му отвърна с цялото си сърце, знаех го — и не изпитвах никаква вина.

10

Следях я от близо седмица, преди да предприема каквото и да било: тя беше труден дивеч и аз трябваше да действам предпазливо, за да не я подплаша. След случката тя стана трогателно доверчива, срещахме се всеки ден и само след седмица тя вече ме наричаше Моуз и ме държеше за ръка като дете. Ако не знаех истината, бих се заклел, че е девствена.

Необичайно за мен, казвате? Е, и аз не бих могъл да го обясня. Предполагам, че се дължеше на новата ми роля на принц, след като толкова дълго бях вале… Освен това тя беше хубава.

Всеки мъж може да се влюби. Но не и аз.

И все пак в нея имаше нещо, нещо едновременно хладно и дълбоко чувствено, нещо извън момичешката й доверчивост, което пробуждаше някакво заспало чувство в мен. Тя беше съвсем ново преживяване и аз се чувствах като алкохолик, чието небце е свикнало със силните питиета и който за пръв път опитва една от онези сладки напитки за деца. И аз известно време се наслаждавах на новия вкус, на непознатата сладост. Тя нямаше никаква представа за редно и нередно, следваше ме навсякъде, където ми хрумнеше да я заведа, тръпнеше от удоволствие, когато я докосвах, попиваше всяка моя дума. С нея разговарях повече, отколкото с всяка друга жена: в присъствието й се забравях и й разказвах за поезията и картините си, за мечтите и копнежите си. Виждахме се най-често на гробището — то имаше предимството да е огромно и разпръснато, с много закътани места, където човек можеше да се скрие. В една хладна мрачна вечер, когато Хенри работеше до късно, ние се срещнахме при Ливанския кръг: наоколо нямаше жива душа и дяволът се спотайваше в мен. Ефи ухаеше така приятно — на рози и бял хляб — и лицето й бе поруменяло от прохладния въздух. Вятърът развяваше косата й и тънки кичури падаха па лицето й.

За миг бях изцяло в нейна власт.

Тогава за пръв път я целунах по устата и забравих, че трябва да внимавам да не я уплаша. Тя стоеше до една гробница и аз я притиснах към стената. Шапката й падна, но аз не обърнах внимание и полуразпуснатата й коса полепна по лицето ми. Аз я пригладих и я сресах с пръсти, докато си поемах въздух като гмуркач, който се готви да се гмурне отново. Не мисля, че тя бе очаквала целувката, защото ахна, притисна ръце към устата си и ме погледна с пламнало лице и ококорени очи. Осъзнах, че импулсивната ми прибързаност може би е провалила всичките ми грижливо скроени планове и изругах, после отново изругах за това, че съм изругал.

Когато се опомних, аз отстъпих назад и паднах на колене, като влязох в ролята на разкаял се любовник. Съжалявах — съжалявах повече, отколкото можеше да си представи, — че съм я уплашил така. Никое наказание не бе достатъчно сурово за мен. Бях се поддал на моментна слабост, но я обичах толкова много, така дълго копнеех да я целуна, още от първия миг, в който я бях видял, че не можех да се владея повече. Не бях направен от камък, но какво от това? Бях я уплашил, бях я обидил. Заслужавах да ме набият с камшик.

Може би беше малко прекалено, но тази техника вършеше добра работа при омъжените жени — бях я изработил след грижливо прелистване на „Поменика“, а, Бог ми е свидетел, в този случай дори някои от нещата бяха близо до истината. Погледнах крадешком нагоре, за да видя дали Ефи е захапала стръвта, и за мое най-голямо учудване, тя се заливаше от смях, не подигравателен, но неудържим. Когато забеляза, че я гледам, отново прихна да се смее.

Малката Ефи бързо се издигна в очите ми. Аз станах и се усмихнах обезсърчено.

— Е… струваше си да опитам — казах и свих рамене.

Тя поклати глава и отново се разсмя.

— О, Моуз! Вие сте лицемер! Трябвало е да станете актьор.

Аз опитах друга тактика: на неразкаялия се любовник.

— Често съм мислил за това — казах. — Все пак обикновено върши работа, знаете ли? — аз се усмихнах обезоръжително. — Добре де. Не съжалявам.

— Така е по-добре — отвърна Ефи. — Вярвам ви.

— Тогава повярвайте и на това: обичам ви.

Как можеше да не повярва? По онова време аз сам си вярвах.

— Обичам ви и ми е много тежко да ви гледам омъжена за този надут пуяк. Той не гледа на вас като на жена, мисли си, че сте негова собственост, неговата просякиня, неговият малък болен паднал ангел. Ефи, вие имате нужда от мен, имате нужда някой да ви научи как да живеете, как да се радвате на живота.

Бях почти искрен. Честна дума, самият аз вярвах в това. Погледнах я, за да видя как приема думите ми, и очите ни се срещнаха. Тя пристъпи към мен и изражението й бе така напрегнато, че аз за малко да отстъпя назад. Почти като в унес протегна студените си ръце към лицето ми. Целувката й беше нежна и аз усетих соления вкус на кожата й. Застанах неподвижно, като я оставих да изучи с пръсти чертите на лицето ми, врата ми и косата ми. Тя леко ме побутна към гробницата. Чух как вратата зад гърба ми се отваря и се оставих да бъда напъхан вътре. Това беше един от многобройните семейни гробищни паметници, оформен като малък параклис с врата, която да го пази от любопитните, стол, пейка за молитви и олтар, с малък прозорец със стъклопис в дъното. Имаше място точно колкото да влязат двама души. Аз затворих очи и протегнах ръце към нея.

Вратата се затръшна в лицето ми.

Бързо отворих очи и я видях, хитрушата: смееше ми се през железните решетки. Отначало се разсмях и се опитах да блъсна вратата, но резето от външната страна беше спуснато.

— Ефи!

— Страшно е, нали? — попита тя.

— Ефи, пусни ме да изляза!

— Да си затворен, да не можеш да се освободиш? С Хенри се чувствам така през цялото време. Той не иска да съм жива. Иска да съм кротка и студена като труп. Не знаеш какво е, Моуз. Той ме кара да вземам лауданум, за да бъда кротка и послушна, а отвътре ми идва да крещя, да хапя и да тичам гола из къщата като дивачка!

Усещах страстта и омразата й: не можете да си представите колко възбуждащо беше това за моя преситен вкус. Но се чувствах и неловко. За миг дори си помислих да изоставя цялото начинание, питах се дали не е прекалено страстна за мен, дали ще мога да я обуздая, но предизвикателството беше твърде голямо. Аз заръмжах като тигър и започнах да хапя пръстите й през решетката. Тя се разсмя неудържимо — обезумял писък на птица над блатата.

— Няма да ме предадеш, Моуз.

Това беше не въпрос, а твърдение. Поклатих глава.

— Направиш ли го, ще те доведа тук и ще те погреба завинаги — тя се шегуваше само наполовина. Аз целунах кокалчетата на пръстите й.

— Обещавам.

Чух как резето изскърца в полумрака и Ефи влезе в гробницата при мен. Пелерината й падна на пода заедно с кафявата й рокля. В бялото си бельо тя приличаше на привидение, а докосването й бе горещо като сяра. Беше много неопитна, но го компенсираше с ентусиазма си. Казвам ви, направо се уплаших. Тя се притискаше към мен, хапеше ме, драскаше ме, разкъсваше ме със страстта си и в тъмното аз не можех да определя дали крещи от тревога или от удоволствие. Отвръщаше на предпазливата ми нежност с ожесточение, което ме стискаше за гърлото. Актът беше бърз и брутален — като убийство — и след това тя се разплака, но според мен не от разкаяние.

В нея имаше някаква загадка, която ме изпълваше с възхищение, с преклонение, каквито никога не бях изпитвал към друга жена. Необяснимо за себе си аз чувствах, че сякаш ме е пречистила.

Знам какво си мислите.

Мислите, че съм се влюбил в момичето. Е, не е така. Но в онази вечер — само тогава, забележете — ми се стори, че изпитвам към нея нещо по-дълбоко от кратките си увлечения по други жени. Сякаш случилото се бе пробудило нещо в мен. Не бях влюбен в нея, но когато същата нощ се прибрах в стаята си с тяло, цялото изподраскано и натъртено, сякаш съм бил на война, не можех да заспя. Цяла нощ седях пред камината и мислех за Ефи, пиех вино и се взирах в нажежените въглени, сякаш бяха очите й. Но колкото и да пиех, не можех да утоля жаждата, която горещото й докосване бе събудило в мен, и цял бордей куртизанки не би могъл да облекчи болката от копнежа ми по нея.

11

За щастие, напоследък Хенри се прибираше у дома късно: аз си дойдох след седем, а той обикновено идваше за вечеря. Когато влязох през задния вход, чух как Таби си тананика в кухнята и разбрах, че господин Честър още не се е прибрал. Промъкнах се по стълбите и се затворих в стаята си, за да съблека смачканата рокля, като избрах бялата от дебело памучно платно със син пояс, която бе започнала да ми омалява, но беше любимата на Хенри. Докато се обличах припряно, аз се запитах дали той ще забележи промяната, така ясно изписана на лицето ми, липсата на погребалната маска, която толкова дълго ме отделяше от света на живите. Цялата треперех ожесточено и дълго стоях пред огледалото, докато се уверя, че следите от докосването на моя любим — следи, които ме изгаряха навсякъде по тялото — съществуват единствено във въображението ми.

Вдигнах поглед към стената, където висеше „Малката просякиня“ и не можах да потисна смеха си. Разсмях се истерично, почти до припадък, загледана в кротките, безжизнени очи на детето, което нямаше нищо общо с мен. Аз не бях просякинята на Хенри — нито сега, нито дори в детството си. Най-добрият ми портрет лежеше на дъното на кошницата ми за бродерия, лицето, изцапано с кръв. „Спящата красавица“ се бе събудила и беше настигната от ново проклятие. Нито Хенри, нито който и да било друг можеше да ме накара да заспя отново.

На вратата се почука, аз се стреснах, обърнах се и видях Хенри да стои в коридора с непроницаемо изражение. Не можах да потисна уплашения си трепет. За да го скрия, започнах да реша косата си с големи плавни движения, „от горе до долу, от горе до долу“, подобно на русалката от стихотворението. Като стисках косата си в ръце, аз придобивах смелост, сякаш тя бе запазила частица от дързостта и увереността на любимия ми. Хенри влезе в стаята и заговори с необичайно благоразположение:

— Ефи, скъпа, днес изглеждаш много добре, наистина много добре. Вземаш ли лекарството си?

Аз кимнах, неуверена в гласа си. Хенри кимна в отговор.

— Забелязвам чувствително подобрение. Я какви рози има на бузите ти! Отлично! — той ме потупа собственически по лицето и аз трябваше да положа голямо усилие, за да не се отдръпна с отвращение; след изгарящите ръце на любимия ми дори мисълта за хладния допир на Хенри ми бе непоносима.

— Предполагам, че вечерята е почти готова — казах, като разделих косата си и започнах да я сплитам.

— Да. Таби е приготвила пай с дивеч и пащърнак — той се намръщи при вида на отражението ми в огледалото. — Не сплитай косата си. Носи я пусната, прибрана само с лента, както преди — Хенри избра една синя лента от тоалетната масичка, внимателно хвана с нея косата ми и я върза на голяма панделка отзад. — Браво, добро момиче — той се усмихна. — Стани.

Аз оправих полите на роклята си в огледалото и се вгледах в отражението си, толкова сходно с безжизнения образ на картината, окачена на стената.

— Превъзходно — отбеляза Хенри.

И макар че навън беше май, а в камината гореше огън, аз потръпнах.

По време на вечерята се стараех да запазя самообладание. Изядох по-голямата част от парчето пай, хапнах малко зеленчуци и след десерта с престорена жизнерадост обявих, че не мога да хапна нищо повече. Хенри беше в добро настроение. По време на вечерята изпи почти цяла бутилка вино, макар че нямаше навика да пие много, а след това с пурата изпи още две чаши портвайн и въпреки че не беше точно пиян, определено се бе развеселил.

По необяснима причина това ме смути: бих предпочела безразличието му пред вниманието, с което сега ме обсипваше. Сипа вино и на мен, макар да не ми се пиеше, направи ми множество комплименти за роклята и за косата, на ставане от масата ми целуна ръка, а докато пушеше пурата си, поиска да му посвиря на пиано и да му попея.

Аз не съм голяма пианистка, знам най-много три-четири кратки пиеси и още толкова песни, но същата вечер Хенри остана очарован от репертоара ми и ме накара да изпея три пъти „Ела с мен в градината“, преди да ми позволи да отдъхна малко. Изведнъж стана много внимателен, поиска да легна, като сложа крака на коленете му, да затворя очи, да помириша шишенцето с лавандула. Аз му казвах, че съм добре, че просто съм малко уморена, но той не искаше и да чуе. Накрая вниманието му ми дотегна, аз се оплаках, че имам главоболие, и помолих за разрешение да си легна.

— Бедното дете, разбира се — отвърна Хенри, все така развеселен. — Изпий си лекарството, а Таби ще ти донесе топло мляко.

Радвах се, че мога да се махна, със или без топло мляко, и понеже знаех, че ще ми бъде трудно да заспя, взех няколко капки лауданум от омразното шише. Свалих бялата рокля, облякох нощницата си на волани и тъкмо започнах да се реша, когато на вратата се почука.

— Влез, Таби — извиках, без да се обръщам, но щом чух тежките стъпки по дъсчения под, толкова различни от леката припряна походка на Таби, аз рязко се обърнах и видях Хенри да стои на вратата — за втори път тази вечер — и да държи поднос с чаша мляко и бисквити.

— За скъпото ми момиче — каза той шеговито, но аз тутакси забелязах нещо в очите му, бегъл, гузен поглед, който ме накара да замръзна на място. — Не, не — продължи Хенри, щом тръгнах към леглото, — постой малко с мен. Седни на коляното ми, докато си изпиеш млякото, както правеше преди.

Той млъкна и аз отново забелязах онова бегло изражение, скрито зад широка усмивка.

— Ще настина — казах. — Освен това не ми се пие мляко, боли ме глава.

— Не се инати — посъветва ме Хенри. — Ще запаля огън, ще капна малко лауданум в млякото ти и много скоро ще се оправиш — той посегна към шишето над камината.

— Не! Вече взех няколко капки — възпротивих се аз, но Хенри не обърна никакво внимание на възражението ми. Капна три капки лауданум в млякото и ми подаде чашата.

— Хенри…

— Не ме наричай така! — шеговият тон тутакси изчезна, подносът с чашата и бисквитите трепна и млякото се разплиска. Хенри забеляза това, но нищо не каза; аз обаче видях как присви устни, защото мразеше да се разлива и да се цапа каквото и да било, но гласът му прозвуча тихо: — Непохватно момиче! Хайде, не ме карай да се ядосвам. Изпий си млякото като послушно момиче и после ще поседиш на коляното ми.

Аз направих опит да се усмихна.

— Да, господин Честър.

Той продължи да стиска устни, докато изпих цялото мляко, после се успокои. Небрежно остави подноса на пода и ме прегърна. Аз се помъчих да се отпусна, скована от тежестта на несмилаемото топло мляко в стомаха ми. Зави ми се свят и почувствах как стотиците следи от ръцете на Моуз изгарят тялото ми, крещят от гняв и погнуса заради наглите докосвания на този омерзителен мъж. Реакцията на тялото ми най-сетне изказа онова, което умът ми се боеше да признае: че мразя човека, за когото съм се омъжила и с когото съм обвързана по закон и дълг. Мразя го.

— Успокой се — прошепна той и пръстите му запълзяха по гръбначния ми стълб, който изпъкваше през ленената нощница. — Доброто ми момиче. Сладката ми Ефи.

И когато с алчни и треперещи ръце започна да разкопчава копчетата на нощницата ми, аз потънах във вълна от омерзение и пасивно се оставих на ласките му, като не спирах да се моля на дивия езически бог, който Моуз бе пробудил в мен, всичко да свърши по-бързо и Хенри да се махне, за да се хвърля в кладенеца на лауданума и да излича спомена за противните му гузни прегръдки.

Събудих се сякаш от дълбок припадък и щом видях как дневната светлина се процежда през завесите на стаята ми, със залитане станах от леглото и отидох да отворя прозорците. Въздухът беше свеж и влажен, аз протегнах ръце към слънцето и почувствах как треперещите ми крайници отново се изпълват със сила. Измих грижливо цялото си тяло и след като облякох чисто бельо и сива фланелена рокля, се почувствах достатъчно уверена, за да сляза на закуска. Нямаше още седем и половина, Хенри ставаше късно и едва ли щеше да е слязъл, така че аз имах достатъчно време да си възвърна самообладанието след случилото се предишната нощ — по-добре беше Хенри да не разбере как се чувствам, да не види каква власт има върху мен.

Таби беше приготвила яйца с шунка, но аз не можах да хапна нищо. Пийнах малко горещ шоколад — по-скоро заради Таби, отколкото заради себе си, защото не исках да каже на Хенри, че се чувствам зле. Затова отпивах от шоколада, застанала до прозореца със сборник стихотворения в ръце в очакване слънцето да изгрее. Хенри се появи в осем, облечен в строги черни дрехи, сякаш щеше да ходи на църква. Мина покрай мен, без да каже и дума, седна на масата, разгърна „Морнинг Поуст“ и щедро си сипа шунка, яйца, препечени филийки и бъбречета. Започна да се храни безшумно — единственият звук идваше от шумоленето на хартия — и като остави почти цялата храна непокътната, стана, грижливо сгъна вестника и ме погледна.

— Добро утро — казах аз кротко и обърнах страницата на книгата си.

Хенри не отговори, само присви устни — винаги правеше така, когато беше ядосан или когато някой му противоречеше. Каква беше причината за яда му — не можех да предположа, но той често менеше настроенията си и аз отдавна вече не се опитвах да го разбера. Хенри пристъпи към мен, погледна каква книга чета и се намръщи.

— Любовна лирика — каза той с горчивина. — При цялото образование, което така щедро съм ви дал, госпожо, не би следвало да пилеете здравия разум, даден ви от Бог, в четене на подобна мерзост!

Аз побързах да затворя книгата, но вече беше късно.

— Не ти ли дадох всичко, което искаше? Липсвали ли са ти някога рокли, пелерини и шапки? Не бдях ли над теб, когато беше болна, не търпях ли меланхолиите ти, истериите ти, главоболията ти? — горчивият му тон стана писклив, рязък като струна на пиано.

Аз кимнах предпазливо.

— Любовна лирика! — възкликна Хенри. — Значи всички жени сте еднакви, така ли? Няма ли поне една жена, неопетнена от покварата на целия ви род? „Мъж намерих един от хиляда, но жена между всички тях не намерих.“ Нима съм толкова лош учител, след като ученичката, която съм смятал за най-недокосната от слабостите на своя пол, си губи времето в капризни съзерцания? Дай ми книгата! — той взе книгата от ръцете ми и победоносно я хвърли в огъня. — Разбира се — добави злобно, — майка ти е проста жена, отдадена на суетата на модния свят. Предполагам, че изобщо не те е възпитавала. А баща ти? Представям си какъв свещеник е бил, след като ти е позволявал да пълниш главата си с измишльотини. Сигурно е смятал тези опасни брътвежи за романтични.

Знаех, че трябва да си замълча, за да избегна скандала, но още бях изпълнена с отвращение от предишната нощ и като гледах как книгата ми със стихове на Шели, Шекспир и Тенисън се гърчи в пламъците, почувствах как ме обзема силен, опустошителен гняв.

— Баща ми беше добър човек! — заговорих аз с ожесточение. — Понякога чувствам, че идва при мен, наблюдава ме. Наблюдава ни двамата заедно.

Видях как Хенри се вцепени.

— Чудя се какво ли си мисли — продължих с по-тих глас. — Чудя се какво ли вижда.

Лицето на Хенри се сви в юмрук и аз неудържимо закрещях:

— Как се осмеляваш да гориш книгите ми! Как се осмеляваш да ми четеш проповеди и да се държиш с мен като с дете! Как можеш, след като снощи… — стиснах зъби и млъкнах, едва успяла да задържа тайната на омразата си в себе си.

— Снощи… — промърмори той тихо.

Аз предизвикателно вирнах глава.

— Да!

Хенри знаеше какво имам предвид.

— Не съм светец, Ефи — каза той примирено. — Знам, че съм слаб като всеки мъж. Но ти — ти! — ме тласкаш към това. Аз се опитвам да те опазя чиста, Бог ми е свидетел, опитвам се. Снощи всичко стана по твоя вина. Видях как ме гледаш, докато си решиш косата, видях руменината на бузите ти. Ти беше решила да ме съблазниш и аз проявих слабост, поддадох се. Но въпреки това те обичам, затова се опитвам да те опазя чиста и невинна, каквато беше при първата ни среща в парка — той се обърна към мен и хвана ръцете ми. — Ти приличаше на ангел. Още тогава предположих, че си изпратена да ме изкушиш. Знам, че вината не е твоя, Ефи — такава е природата ти, Бог е направил жените слаби, порочни и измамни създания. Но ти си длъжна да се бориш, да се отречеш от греха заради мен и да пуснеш Бог в душата си. О, наистина те обичам, Ефи! Не се противи на чистотата на моята любов. Приеми я, подчини ми се, както би постъпила с един любящ баща. Довери се на по-дълбокото ми познаване на света и ме уважавай, както уважаваш бедния си мъртъв баща. Ще го направиш ли?

Хенри стисна ръцете ми, надникна втренчено в лицето ми и силата на годините покорство ме принуди да кимна смирено.

— Послушно момиче. Сега трябва да ме помолиш за прошка, задето си съгрешила с гнева си, Ефи.

В първата секунда се поколебах, потърсих в себе си бунта, безсрамието, увереността, които бях изпитала с Моуз на гробището. Но от всичко това нямаше и следа, както и от краткия миг на упорство; и аз се почувствах слаба, очите ми се напълниха със сълзи.

— Простете ми. Простете ми, че бях груба с вас, господин Честър — промърморих и сълзите потекоха по бузите ми.

— Добро момиче — победоносно каза той. — Какво, пак ли плачеш? Хайде стига. Виждаш ли, че съм бил прав за тези стихотворения — правят те унила и меланхолична. Избърши очите сега, а аз ще помоля Таби да ти донесе лекарството.

Половин час по-късно Хенри беше излязъл и аз лежах в леглото си със сухи очи, но натежала от апатично отчаяние. Шишето с лауданум стоеше на масичката до леглото ми и за миг ми хрумна да извърша най-големия от всички грехове, греха срещу Светия Дух. Ако не беше Моуз и съзнанието за любовта и омразата в сърцето ми, сигурно щях да извърша най-хладнокръвното самоубийство, защото в онзи миг видях живота си да се изнизва пред очите ми като отражение в панаирджийска зала на кривите огледала, видях лицето си на младини, на средна възраст, в старческа възраст, наредено в картини по стените на къщата на Хенри като мрачни трофеи, с които той отнемаше все повече и повече от душата ми. Прииска ми се да разкъсам кожата си, да освободя създанието, което танцуваше голо под светлите лъчи… Ако не беше Моуз, щях да го извърша, и на драго сърце.

12

Отбих се в клуба „Какаово дърво“ за късна закуска — не можех да ям, докато Ефи се взираше в мен с онези мрачни, обидени очи, сякаш бях виновен в нещо! Тя нямаше представа какви жертви правя за нея, какви мъчения търпя за нейно добро. Не я беше грижа. Единственото, което я интересуваше, бяха гнусните й книги. Присвивах очи над вестника и се мъчех да се съсредоточа, но не можех да чета гъсто изписаните страници: от тях изплуваше лицето й, извивката на устните й, очите й, ужасеното изражение, което изкриви чертите й, когато я целунах…

По дяволите игрите й! Твърде късно беше да се преструва на целомъдрена, аз я познавах и в червата. Заради нея посещавах онази къща на „Крук Стрийт“ — заради нея! За да пазя неопетнено целомъдрието й. Един мъж може да ходи на такива места, без да изпитва угризения: в края на краищата то беше същото като ходенето в клуб, в гостоприемен клуб за джентълмени. Аз имах инстинкти, по дяволите, като всеки мъж: по-добре беше да ги задоволявам с някоя проститутка от Хеймаркет, отколкото с малкото си момиче. Но снощи в нея имаше нещо, нещо различно — тя беше поруменяла, чувствена, весела и топла, кожата и косата й ухаеха на трева и кедър… Искаше да ме съблазни. Знаех го.

Колко нелепо, че от двама ни аз трябваше да се чувствам покварен. Колко нелепо, че тя се опитваше да обвини мен. Седях и пиех кафето си сред приятния аромат на кожа и пури в топлия въздух на фона на приглушени гласове — гласове на мъже. Тази сутрин само при мисълта за жени ми се повдигаше. Бях доволен, че съм изгорил глупавата й книга. По-късно щях да прегледам рафтовете и да изгоря останалите.

— Господин Честър?

Сепнах се и разлях кафето върху чинийката в ръката си. Човекът, който ме бе заговорил, беше слаб и рус, с кръгли очила на проницателните си сиви очи.

— Извинете, че ви се натрапвам — продължи той усмихнат, — но завчера посетих изложбата ви и останах заинтригуван — мъжът говореше ясно и отчетливо, като показваше белите си зъби. — Доктор Ръсел — представи се той. — Франсис Ръсел, автор на „Теория и практика на хипнозата“ и „Десет случая на истерия“.

Името му ми се стори познато. Като се замислих, и лицето му. Предположих, че е възможно да съм го видял на изложбата.

— Може би ще ми направите компания за чаша чай или нещо по-силно? — предложи Ръсел.

Аз оставих полупразната си чаша кафе.

— Обикновено не пия алкохол — казах, — но още една чаша кафе ще ми дойде добре. Малко съм… уморен.

Ръсел кимна.

— Напрежение, типично за артистичния темперамент — отбеляза той. — Безсъние, главоболие, нарушено храносмилане… Много от пациентите ми проявяват същите симптоми.

— Разбирам.

Наистина разбирах: човекът просто ми предлагаше услугите си. Тази мисъл донякъде ме успокои, но се запитах дали зад привидно дружелюбното му поведение не се крие нещо зловещо. Ядосах се на себе си, че съм си го помислил, и приветливо се усмихнах на човека.

— И какво препоръчвате в такива случаи? — попитах аз.

Известно време разговаряхме. Ръсел се оказа интересен събеседник, добре запознат с живописта и литературата. Той заговори за упойващите вещества, за това как се използват в изкуството на символистите, за необходимостта им при някои хора с по-чувствителен темперамент. Споменах му за Ефи и Ръсел ме увери, че употребата на лауданум, особено при чувствителните млади дами, е най-добрият метод за борба с депресията. Този Франсис Ръсел беше много приятен и здравомислещ млад човек. След един час в компанията му аз почувствах, че мога да му загатна за странните състояния на Ефи. Не навлязох в подробности, разбира се, само намекнах, че съпругата ми има странни приумици и боледува необяснимо често. С облекчение установих, че диагнозата на доктора до голяма степен съвпада с моята. Смътното ми чувство за вина от това, че може би донякъде съм отговорен за деянията на Ефи миналата нощ, утихна, когато научих, че подобни чувства не са необичайни: правилният термин, както ме уведоми докторът, е „съчувствие“ и аз не бива да изпадам в депресия заради естествените си реакции.

Напуснахме „Какаово дърво“ с най-добри чувства един към друг, разменихме визитните си картички и се уговорихме да се срещнем отново, затова когато тръгнах към ателието за срещата си с Моузес Харпър, аз бях в далеч по-оптимистично настроение, убеден, че в Ръсел съм намерил съюзник, оръжие срещу въображаемите си пристъпи на вина. Науката беше на моя страна.

13

Разбирате ли, тя се нуждаеше от мен. Наречете ме злодей, ако щете, но аз я правех щастлива, а това беше повече, отколкото вие със своя морал бихте постигнали. Тя беше по-самотна от всички хора, които някога бях срещал, затворена в кулата си от слонова кост с бездушния си принц, със слугите си и с всичко, което можеше да иска, освен любов. Аз бях това, от което се нуждаеше, и колкото и да ме презирате, именно аз я научих на всичко. Тя беше способна ученичка без задръжки. Приемаше всичко без резерви, без срам и престорена свенливост. Не аз покварих нея, а по-скоро тя поквари мен.

Срещахме се колкото можехме по-често, най-вече следобед, когато Хенри още работеше, а аз свършвах да позирам. Работата му напредваше много бавно и той рисуваше до седем вечерта. Така аз имах достатъчно време да се видя с Ефи и тя да се прибере, преди той да се е върнал, така че Хенри не разбираше колко време я е нямало. Колкото до старата Таби, ако и да подозираше нещо, поне не говореше за това.

Така продължи около месец: с Ефи се срещахме или на гробището, или в дома ми. Тя често менеше настроенията си: понякога беше силно изнервена и напрегната, понякога жива и весела, всеки път различна. Това се отразяваше на ласките й и човек оставаше с впечатлението, че е с много различни жени. Предполагам, че затова се задържа толкова дълго с мен: да ви кажа, аз доста лесно се отегчавам.

Разказваше ми, че сънува как пътува по света, понякога ми описваше непознати и далечни места, на които е била, и плачеше над изгубената красота на съня. Освен това казваше, че може да напуска тялото си когато пожелае и да наблюдава хората около себе си, без те да го съзнават; говореше ми за физическото удоволствие от това и ме караше и аз да опитам. Беше убедена, че ако се науча да го правя, ще можем да се любим извън телата си и да бъдем заедно завинаги. Няма нужда да казвам, че така и не успях да го направя, макар че наистина се опитвах с помощта на опиум и после се чувствах глупаво, че съм й повярвал. Тя обаче си вярваше, тъй както вярваше на всяка моя дума. С историите си я карах да тръпне, да бледнее, да се смее, да плаче, да се ядосва и това ми доставяше истинско удоволствие. Разказвах й истории за призраци, богове, вещици и вампири, които помнех от ранното си детство, и оставах поразен от детинската й жажда за тези разкази, от изгубения й потенциал за учение.

Казах ви, тя беше нещо ново за мен, обезоръжаваше ме във всеки следващ миг. Но истинската й дарба, както при всяка жена, беше да чувства и понякога ми ставаше жал за Хенри Честър, който не можеше да използва и да оцени мощната страст у бедната малка Ефи.

Промяната настъпи един ден, когато реших да я заведа на пътуващия панаир, разположен на „Айлингтън Роуд“. Всички жени обичат панаирите заради пъстрите дрънкулки, Тунела на Любовта и ясновидките, които предсказват красиви смугли мъже и голяма челяд. Колкото до мен, аз бях дочул, че там ще има изложба на гротескни човешки създания — нещо, на което от ранна детска възраст не можех да устоя. Открай време се интересувах от тези уродливи същества, подигравка на безпощадния Бог. Чувал съм, че в Китай подобни изложби са много на мода и тъй като естествената уродливост не се среща толкова често, семействата с повече деца често продават новородените си бебета на такива панаири, които ги използват за атракция. Бебетата, най-често нежелани момичета, съзнателно се деформират, като се държат в малки клетки, където няма простор за растежа на ръцете и краката им. В резултат на това след няколко години такъв живот се получава комичното уродливо създание, което всички деца обичат — джуджето.

Разказах тази история на Ефи, докато пътувахме към панаира, и после ми трябваха цели петнайсет минути, за да я успокоя. Как могат, плачеше тя, как могат да бъдат толкова жестоки, толкова безчовечни? Преднамерено да създават нещо подобно! Представям ли си каква безгранична омраза би изпитвало едно такова същество? Тук Ефи избухна в истеричен плач и файтонджията ме изгледа с укор през стъклото. Наложи се да пусна в ход цял арсенал от аргументи, за да я убедя, че нито едно от съществата на панаира не е създадено по такъв начин, че всички те са почтени грешки на природата и че се прехранват добре в доброволно избрания си занаят. Впрочем скоро главата й щеше да бъде заета с други неща: щях да й купя панделки, ленти и топли питки с джинджифил, ако поиска. Вътрешно се ядосах и си отбелязах, че не бива да й разказвам повече истории за Китай.

На панаира унинието на Ефи се разсея и тя започна с интерес да разглежда всичко около себе си: търговците с пъстрите сергии, един старец с латерна и танцуваща маймунка с червено елече, няколко жонгльори и акробати, гълтач на огън и циганки, които танцуваха под звуците на свирки и дайрета.

Тя се спря пред танцьорките и се загледа най-вече в едно от момичетата, което беше горе-долу на нейната възраст, с мургава кожа и типичната за циганките гарвановочерна коса, с боси крака, а на глезените й — изящно очертани, както забелязах — дрънчаха гривни. Носеше пола със златна бродерия, червени фусти и множество гердани. Ефи остана очарована.

— Моуз — прошепна ми тя, когато момичето спря да танцува, — мисля, че това е най-хубавата жена, която някога съм виждала.

— Не е по-хубава от теб — отвърнах аз, за да я успокоя, и взех ръката й в своята.

Ефи се намръщи и ядосано тръсна глава.

— Глупости — каза. — Говоря сериозно.

Жени! Човек не може да им угоди.

Бях готов да продължа нататък — шоуто на уродливите създания беше започнало и аз чувах как глашатаят обявява чудния „Адолфус, човека туловище“, но Ефи продължаваше да гледа циганката. Беше се приближила към избеляла палатка в синьо и златисто, опъната до пътеката, и някой тъкмо обявяваше, че „Шехеразада, принцесата на загадъчния Изток“, предсказва бъдещето с помощта на магически карти Таро и кристално кълбо. Видях как очите на Ефи светнаха и се примирих с неизбежното. Усмихнах се и казах:

— Предполагам, че искаш да узнаеш бъдещето си?

Тя кимна и лицето й се оживи.

— Мислиш ли, че наистина е принцеса?

— Със сигурност — отвърнах аз съвсем сериозно и Ефи въздъхна прехласната. — Сигурно е била прокълната от зла вещица и затова сега живее в бедност — продължих аз. — Загубила е паметта си и крие магическите си сили под маската на панаирджийско шарлатанство. Но нощем в съня си се превръща в сребърен лебед и отлита в далечни страни, където не е стъпвал човешки крак.

— Присмиваш ми се — намръщи се Ефи.

— Ни най-малко.

Но тя вече не ме слушаше.

— Знаеш ли, никога досега не са ми предсказвали бъдещето. Хенри казва, че това са дяволски козни. Казва, че в Средновековието са бесили вещиците за това, и с право.

— Благочестивият Хенри — усмихнах се подигравателно аз.

— Е, не ме е грижа какво казва Хенри — решително заяви Ефи. — Ще останеш ли тук да ме изчакаш? Няма да се бавя.

Нямаше как, трябваше да угодя на дамата. Седнах на един дънер и зачаках.