Спи, бледа сестро

19

Знам, знам. Бях преднамерено жесток. И наистина се забавлявах, докато я гледах как се лута между гробовете, обзета от паника, как се мъчи да се скрие, пада, препъва се и накрая пълзи по земята, а когато я вдигнах от калната пътека, тя се притисна към мен като дете, сълзите й намокриха косата, разпиляна по лицето й. Сега можех да си позволя да бъда щедър: тя отново беше моя.

Докато я утешавах, започнах да разбирам донякъде Хенри Честър: властта, която имах над нея, беше невероятно еротична, сълзите й бяха най-силният афродизиак. За пръв път в безпътния си живот притежавах една жена изцяло, телом и духом. Тя всячески се стремеше да ми се хареса, в сладък пристъп на разкаяние обсипваше лицето ми с целувки. Кълнеше се, че никога вече няма да ми противоречи и в същия миг признаваше, че ако я изоставя, ще умре, въртеше ме на въртележка от различни чувства. Отново се влюбих в нея; в мига, когато бях започнал да мисля, че ми е омръзнала, тя бе дошла при мен изцяло обновена.

Безумни, задъхани думи пълзяха в мрака по солената ми коса:

— О, Моуз… сърцето ми се къса… имам нужда от теб… никога няма да те оставя и няма да ти позволя да ме оставиш… по-скоро бих те убила… — тя си пое дъх на пресекулки и обърна бледото си лице към мен. За миг игра на светлосенки, отражение от далечни улични лампи разкри чертите й в драматична светлина: огромни очи, черни и непрогледни, устни, подчертани от сянка, красиво лице, изкривено от такава измъчена страст, че аз се почувствах неловко. Тя приличаше на отмъстителен черен ангел, понесъл безумие и смърт в протегнатите си ръце. Вече беше захвърлила горните си дрехи и кожата й сияеше със синкав блясък на призрачната светлина. Пристъпи напред, произнасяйки името ми като проклятие, хвърли се в прегръдките ми и от кожата й се разнесе ухание на лавандула, пръст и пот. Любихме се направо там, където бяхме застанали, тя не преставаше да мърмори лудите си безсмислици. По-късно ми се струваше, че някак неусетно, в черните дебри на страстта си съм обещал нещо, което после ще ми се наложи да спазя. Ефи седеше на една надгробна плоча, свила се като дете, цялата разтреперана; аз сложих ръка на челото й и разбрах, че има треска. Опитах се да я убедя да се облече по-бързо, за да не настине. Тя почти не помръдна, само ме погледна с празни, тъжни очи и аз почувствах как раздразнението ми се връща.

— Няма ли да ми помогнеш, за бога? — попитах ядосано, докато се суетях с връзките на роклята й.

Ефи продължи да ме гледа в мрака като удавница от дъното на езеро.

— Хайде, Ефи, не можеш да останеш тук цяла нощ — казах аз, този път по-меко. — Трябва да се прибереш у дома, преди Хенри да е забелязал, че те няма.

Но тя продължаваше да седи на камъка. Изглеждаше болна, кожата й — бяла като гореща сяра. Не можех да я върна на „Кромуел Скуеър“ в такова състояние, освен ако не исках да се вдигне шумен скандал, но не можех и да я оставя на гробището, беше студено — дори аз бях започнал да треперя, а тя вече имаше треска. На всичкото отгоре Ефи трябваше да се преоблече: дрехите й бяха кални, роклята й съдрана. Оставаше само една възможност и докато я обмислях, почувствах как дълбоко в стомаха ми се надига парливо задоволство: в тази идея имаше нещо поетично…

— Ела, скъпа моя — рязко казах аз и бързо изправих Ефи на крака. — Ще те заведа при Фани. Тя ще ти помогне да се измиеш, ще ти даде чисти дрехи и после ще се прибереш у дома, преди слугите да са станали.

Нямаше как да разбера дали ме е чула, но се остави да я поведа по пътеката към улицата. Веднъж се стресна от някакъв шум зад нас и заби острите си нокти в китката ми, но през останалото време беше пасивна. Оставих я до портата, докато отида да намеря файтон, и забелязах как файтонджията вдигна вежди, когато я внесох на ръце във файтона — една гвинея в дланта скоро сложи край на любопитството му, — но няколкото минувачи дори не ни погледнаха. Още по-добре.

Къщата на „Крук Стрийт“ светеше, разбира се, и вратата ни отвори забележително красиво червенокосо момиче, което ми направи знак да вляза. Ефи покорно ме последва и аз я оставих с хубавото момиче, докато отида да потърся Фани.

Трябва да отбележа, че Фани винаги поддържаше изискана обстановка в къщата си: салон за карти, салон за пушене, гостна, в която господата се отпускаха сред разкош и уют и разговаряха с момичетата. Тя не позволяваше непочтително държане в салоните — за тази цел имаше стаи за уединение на първия етаж — и всеки, който не отговаряше на изискванията, не биваше допускан повторно там. Срещал съм благородници, в чиито домове редът не е толкова строг, колкото редът в къщата на Фани Милър.

Заварих я в салона за пушене — тя открай време обичаше тънките черни пури, — красиво, макар и малко ексцентрично издокарана с пурпурна шапка и същия цвят смокинг. Медните й къдрици, леко обуздани от няколко аметистови шноли, блестяха на тъмното кадифе. Една от котките й ме погледна хладно от коленете й.

— А, Моуз — каза тя с приветливо спокойствие, — какво те води насам?

— Дребен проблем — безгрижно отвърнах аз — и един общ приятел. Може ли да ви я отнема за момент? — последното се отнасяше до събеседника на Фани, възрастен господин с треперещи ръце и физиономия на мошеник.

Ахатените очи на Фани се преместиха от калните ми обувки към лицето и ръцете ми.

— Извинете ме, моля — каза тя на възрастния си приятел и като остави пурата си в порцеланов пепелник и свали шапката и смокинга, излезе с мен в коридора.

— Е, какво има? — попита настоятелно и не толкова любезно.

— Ефи е тук.

— Какво? — изведнъж очите й замятаха искри. — Къде?

Аз не разбрах внезапния й гняв и започнах накратко да обяснявам какво се е случило. Фани ме прекъсна с нетърпелив жест.

— За бога, говори по-тихо! — изсъска тя. — Къде е?

Описах й момичето, при което съм оставил Ефи, и без повече да ме погледне, Фани се втурна по стълбите, ядосано присвила хубавите си устни.

— Какъв е проблемът? — извиках аз след нея и я дръпнах за ръкава на кадифената рокля.

Тя се извъртя, вдигна ръка да ме удари и с голямо усилие на волята се спря. Когато отново заговори, гласът й зазвуча с отровно спокойствие:

— Хенри също е тук.

20

По някаква причина стаята ми се струваше позната. Докато витаех и душата ми ту излизаше от тялото, ту се прибираше в него като дух в бутилка, сякаш видях малкото легло с юргана на кръпки, нощната масичка, стола, картинките на стената с очите на спомена. Моуз, Хенри, необяснимата лудост, която ме беше обзела на гробището — всичко сега бе сведено до сън, сън в съня всред плаващия мрак. Смътно помнех пристигането си на „Крук Стрийт“, качването по стълбите… приятелски ръце в моите, лица, имена. Момиче приблизително на моята възраст с лъскава червена коса и изумрудени обеци на ушите: Изи. Закръглена добродушна дама, с дълбоко изрязано деколте над пищната бяла гръд: Вайълет. Стройно момиче с китайски черти и коса като гарваново крило, с по един нефритен пръстен на всеки пръст: Гейбриъл Чоу.

Помнех имената им, гласовете им, нежното преплитане на ухания от напудрените им кожи, докато ме събличаха и миеха лицето ми с топла ароматна вода… после всичко потъна в мъгла за кратко, а след това се озовах чиста и удобно сгушена на тясното детско креватче, облечена в детска ленена нощница, с коса, сресана и сплетена за сън. Поспах малко, събудих се и повиках майка си, отново десетгодишна и уплашена от тъмното. После дойде Фани и ми донесе нещо топло и сладко за пиене, но в съзнанието си я обърках с майка си и започнах тихо да плача.

— Не му позволявай да се върне… — молех я аз. — Не го пускай да влезе, не пускай лошия човек!

По някаква причина се страхувах, че Хенри ще дойде и ще ме нарани, макар Хенри да спеше в леглото си на мили от тук, а в трескавото си объркване аз се притисках към Фани, наричах я „майко“ и плачех. Може би в питието имаше лауданум, защото отново заспах за кратко, а когато се събудих с пламнала глава и пресъхнала уста, изпитах страх. Скочих в леглото с чувството, че някой стои отвън. Дъските на пода изскърцаха и когато погледнах тънкия сноп светлина под вратата, видях нечия сянка, дочух тихо дрезгаво дишане. В този миг ме обзе дива, буйна паника, аз легнах и се завих презглава с юргана, но дори през шума на чаршафите дишането продължаваше да отеква в главата ми и ми се стори, че чувам скърцане на метал по дърво, сякаш чудовището завърташе дръжката на вратата. Напук на себе си надзърнах и видях как снопът светлина става все по-широка и по-широка ивица, докато на вратата се появи четвъртит силует на мъж.

Хенри!

В първия миг се усъмних дали лекарството не предизвиква халюцинации: всяка разумна мисъл бе потънала в непрогледен ужас и аз отново започнах да губя представа за самоличността си. Вече не бях Ефи, а по-младо момиче, дете, призрак…

— Кой е там? — гласът му прозвуча рязко, но не гневно: можех да отгатна, че се чувства неловко. Тъй като не отговорих, той повиши тон почти до пискливост: — Попитах кой е там! Чувам, че има някой. Кой е?

Аз се размърдах безпомощно и Хенри пристъпи напред.

— Чувам те, малка вещице. Чувам те в тъмното. Коя си?

С глас, който не приличаше на моя, промърморих първото име, което ми хрумна:

— Марта… Марта Милър. Моля ви, оставете ме, вървете си.

Хенри тъкмо беше пристъпил отново напред, когато чу името. Беше на три крачки от мен и макар че той не ме виждаше, аз различавах лицето му на светлината от стълбището — ококорено и стъписано от нещо подобно на страх.

— Искам да те видя — в гласа му долових нещо повече от любопитство. — Излез на светло, за да те видя!

Той ме сграбчи, аз се отдръпнах и паднах от леглото, като се озовах на място, където мракът беше още по-гъст. Ударих крака си в леглото и се развиках:

— Моля ви! Оставете ме! Махнете се!

Хенри тихо изруга и пристъпи още напред в мрака.

— Няма да те нараня, обещавам — каза с треперещ, престорено нежен глас. — Просто искам да видя лицето ти. По дяволите! — изруга той, когато се удари в нощната масичка. — Ела тук, ти казвам!

Изведнъж по стълбището отекнаха забързани стъпки; аз надникнах иззад крака на леглото и видях Фани с поднос с мляко и бисквити в ръце, вдигнала вежди в хладно изумление. Хенри за секунда изскочи от стаята. Когато ги зърнах за пръв път застанали един до друг на стълбището, останах поразена от това колко висока изглеждаше Фани: тя гордо се извисяваше над Хенри, внушителна като египетска богиня. Видимо стреснат, той разпери ръце с молба.

— Кой беше там, в стаята? — попита, сякаш се извиняваше.

Усмивката на Фани бе блестяща и хладна като натрошено стъкло.

— Племенницата ми Марта — отвърна тя. — Болна е, има треска. Защо питаш? — във въпроса й личеше предизвикателство, но Хенри отмести поглед неловко, явно неудовлетворен.

— Дочух шум… — започна да се оправдава той. — Аз… Шумът ме изнерви. А и тя не искаше да се покаже, палавницата… — Хенри се изсмя пресилено. — Не знаех, че имаш племенница — в забележката му се долавяше въпрос.

— Някой ден ще я видиш — обеща Фани, влезе в стаята, остави подноса на нощната масичка и затвори вратата. — Хайде, Хенри — твърдо каза тя, тъй като той явно се колебаеше, и след малко чух стъпките им да се отдалечават по коридора към стълбите.

21

Беше почти сутрин, когато стигнах „Кромуел Скуеър“. Бях изтощен, съзнанието ми бе замъглено от пиене и от дивашката миризма в онази къща, знойна смес от тамян, дим от пури и животински мирис на котки и на жени. За наказание си бях забранил да вземам файтон до вкъщи, но напук на всичко изпитвах трайно чувство на мръсно задоволство, което никакво ходене пеша не можеше да пропъди. Тя беше млада — на около петнайсет, едва ли бе по-малка, както твърдеше Фани — и хубава, с къдрава кестенява коса и свежи румени бузи. Не беше девица, но бе подготвена да се държи като такава с мен, преструвайки се на непорочна и дори готова да се разплаче с истински сълзи заради мен.

Не ме гледайте така! Тя беше само проститутка, на която се плащаше, за да задоволява желанията ми: ако не й харесваше, щеше да си избере друга, по-прилична професия. Сега една златна гвинея бързо изсуши сълзите й и само след десет минути я видях бодро да се качва по стълбите с друг клиент. Уверявам ви, че цялото ви съчувствие към подобни създания е напразно: те са невъобразимо порочни от най-ранна възраст. Аз поне утолявах виновната си жажда с тях вместо с Ефи. Заради нея правех всичко това: вярвайте ми, казвам ви, че дълбоко в сърцето си не съм я предал. Тя беше моята икона на чистотата, моята спяща красавица… Знам, че и тя носеше в себе си кълновете на порока, но от мен зависеше да не ги оставя да израстат. Любовта ми към нея можеше да я запази чиста и каквито и жертви да се изискваха от мен, аз бях готов да ги направя заради нея.

О, случваше се и да залитна. Понякога заспалата й чувственост се пробуждаше и аз не можех да устоя на моментната си слабост, но й прощавах природата й, макар да я правеше да изглежда евтина в очите ми, точно както простих на майка си за това, че бе предизвикала първата ми непростима слабост.

Промъкнах се покрай стаята на Ефи и отворих вратата към своята. Беше тъмно и на светлината от свещта едва успях да различа очертанията на умивалника, леглото и гардероба. Затворих вратата зад себе си и оставих свещта на полицата над камината. Съблякох дрехите си, тръгнах към леглото — и духът ми замря от ужас. В трепкащите сенки съзрях детско личице на възглавницата: ослепителните зелени очи светеха с жестоко и отмъстително изражение на омраза.

Това беше абсурдно, разбира се: нямаше никакво дете. Откъде би могло да се вземе посред нощ в леглото ми? Нямаше дете. За да го докажа, аз се насилих да погледна по-отблизо. Злобният поглед отново се втренчи в мен: този път видях остри зъби, оголени в страховита гримаса. Аз се отдръпнах и грабнах свещта. Замахнах с дългия пламък така, че той остави димна следа, и хвърлих свещта по видението. Капки горещ восък се разлетяха по леглото и по голата ми кожа. Създанието ми се нахвърли със злобно съскане и със смесица от яд и отчаяно облекчение аз разпознах тънкия кафяв силует на котката на Ефи. Животното профуча край мен и потъна в мрака между пердетата и отворения прозорец.

Лицето ми, отразено в огледалото на гардероба, беше изпъстрено с ярки драскотини, а устата ми се бе изкривила от напрежение.

Ядосах се на себе си за това, че една нищо и никаква котка ме е хвърлила в такъв неразумен ужас, но още повече ме беше яд на Ефи, която бе прибрала животно от улицата по своя нелепа прищявка. Как я беше нарекла — Тисифона? Предположих, че е някаква причудлива безсмислица от книга: знаех, че не съм прибрал всичките й книги. Обещах си още на сутринта да претърся грижливо стаята й, за да намеря нещата, които крие от мен. А колкото до котката… тръснах глава, за да пропъдя видението с лицето на възглавницата ми и зелените очи, взиращи се с люта омраза в моите… Една нищо и никаква котка. Въпреки всичко взех десет кристалчета хлорал — ново лекарство, препоръчано ми от доктор Ръсел, — за да събера смелост да положа глава на онази възглавница.

22

Помня хладната й силна ръка върху косата си. Лицето й на светлината от лампата, уханието на парфюма й — топло и златисто като кехлибар. Гласът й, плътен и спокоен, тананика без думи в ритъм с галенето на косата ми. От горе до долу… от горе до долу. Хенри беше лош сън, който сега се разсейваше на милиони ситни капчици светлина. Часовникът над камината тиктакаше по-силно от биенето на сърцето ми: моето сърце бе леко като глава на глухарче, отброяваше миговете на горещата лятна нощ като копринени семена. Очите ми бяха затворени, леки мечтателни мисли потъваха в желаната тъмнина на съня. Гласът на Фани звучеше много нежно, много гальовно, всяка дума беше милувка.

— Ш-шт… спи. Спи, малко момиче… толкова ти се спи… ш-шт…

Аз се усмихвах и мърморех нещо, а кичурите на косата й докосваха лицето ми.

— Точно така. Ш-шт… Спи, милата ми, малката ми Марта, любимото ми дете.

Люлката на ръцете й ме люлееше и аз се оставих на течението. Докато Фани галеше косата ми, аз видях как спомените ми се понесоха като летящи балони. Моуз… гробището… изложбата… Хенри… Колкото и ясни да бяха спомените, аз ги оставях да отлетят и след време видях множество пъстри балони, навързани едни за други, цветовете им сияеха на залязващото слънце. Гледката беше толкова красива, че аз като че ли заговорих на глас — с гласа на изгубено малко момиче:

— Виж балоните, мамо, всичките отлитат. Къде отиват?

Гласът на Фани прозвуча едва чуто, заглушен от косата ми:

— Надалеч, много надалеч. Отлитат в небето, право в облаците… и всичките са с различни цветове, червени, жълти, сини… Виждаш ли ги?

Аз кимнах.

— Издигни се с тях. Можеш ли?

Отново кимнах.

— Чувстваш ли как се издигаш нагоре… нагоре във въздуха, с балоните? Точно така. Ш-шт…

Осъзнах, че започвам да се издигам — без начален тласък, само с мисъл. Издигнах се над тялото си и се понесох, без да откъсвам поглед от мирната гледка на балоните в спящото си съзнание.

— И преди си се издигала така — тихо каза Фани. — Помниш ли?

— Помня — гласът ми прозвуча като шипот, но тя го чу.

— На панаира — продължи Фани.

— Да.

— Можеш ли пак да отидеш на същото място?

— Аз… не искам. Искам да следвам балоните.

— Ш-шт, мила моя… всичко е наред. Нищо лошо не може да ти се случи. Просто трябва да ми помогнеш. Искам да се върнеш там и да ми кажеш какво виждаш. Да ми кажеш името му.

Аз се носех в небето, толкова синьо, че ме болеше да го гледам. Виждах как балоните се издигат над хоризонта. Под мен — много надолу — се открояваха палатките и навесите на панаира.

— Палатки… — промърморих.

— Спусни се. Влез в палатката и погледни.

— Н-не… аз…

— Всичко е наред. Нищо лошо не може да ти се случи. Спусни се. Какво виждаш?

— Картини. Скулптури. Не, восъчни фигури.

— Приближи се.

— Не…

— Приближи се!

Изведнъж отново се озовах на същото място. Бях десетгодишна, свита на кълбо до стената на стаята си, а към мен вървеше лошият човек, в погледа му се четеше похот и смърт.

Закрещях:

— Не! Мамо! Не му позволявай! Не давай на лошия човек да се приближи! Не давай на лошия човек да се приближи!

В червената мъгла на пулсиращата си кръв аз чух гласа й, съвсем спокоен:

— Кой е, Марта?

— Не-е-е-е!

— Кажи ми кой е!

Вдигнах глава и го погледнах в лицето. Обзе ме ужас, застинала вечност… тогава го познах. Ужасът се разсея и аз се събудих в силните ръце на Фани, сълзите ми потекоха по смачканото кадифе на роклята й.

Тя повтори много тихо:

— Кажи ми кой е.

След миг й казах.

Майка ми ме притисна към гърдите си.

23

Предполагам, че само век по-рано биха ме нарекли вещица. Е, наричали са ме и с по-лоши думи, някои от тях верни, но никога не ме е било грижа какво мислят хората. Аз зная да приготвям отвари за лекуване на треска или за летене насън и понякога в огледалото си виждам неща, които не са отражения. Знам какво би казал Хенри Честър за това, но и аз имам свои думи за хора като Хенри Честър — те не са такива, каквито можете да прочетете в книга.

Ако не беше Хенри Честър, този юли Марта щеше да навърши двайсет години. Аз съм достатъчно богата, можех да й оставя щедро наследство: нямаше да й се налага да се скита по улиците. Щях да й намеря къща, съпруг, ако пожелаеше: щях да й дам каквото поиска. Но Хенри Честър ми я отне, когато беше десетгодишна, и аз чаках още десет години, за да му отнема неговата Ефи. В живота си не съм имала много време за поезия, но в това виждам страховита симетрия и тази справедливост ми е достатъчна. Зла справедливост, няма съмнение, но не по-малко горчива.

Когато родих Марта, бях млада — ако изобщо някога съм била такава. Имаше поне трийсет мъже, които можеха да й бъдат бащи, но това не ме тревожеше. Тя беше само моя… и докато растеше, аз всячески се стараех да я ограждам от живота, който водех. Изпратих я в добро училище и й дадох образование, каквото самата аз никога не бях имала, купувах й дрехи и играчки, устроих я в почтен дом при една учителка — далечна роднина на майка ми. Марта идваше да ме вижда всеки път, щом дръзнех да я поканя — не исках да общува с хората, които посещаваха къщата ми, и никога не позволявах на клиенти да се качват в малкото таванско помещение, което бях превърнала в детска стая. Поканих я у дома за рождения й ден и макар че същата вечер очаквах гости, обещах, че ще си наваксаме за времето, в което съм я пренебрегнала. Целунах я за лека нощ… и повече не я видях жива.

В десет вечерта я чух да ме вика и се затичах към стаята й, но тя беше вече мъртва, лежеше напреки на леглото с нощница, омотана около врата.

Знаех, че убиецът е някой от клиентите ми, но когато настоях пред полицаите да разследват, те само ми се изсмяха. Аз бях проститутка, дъщеря ми беше дъщеря на проститутка. А клиентите бяха заможни, уважавани мъже. Имах късмет, че не ме арестуваха. Погребах дъщеря си под бяла мраморна плоча на гробището в Хайгейт и оставих убиеца й да я забрави за десет години.

О, аз се мъчих да го открия. Знаех, че е наблизо, надушвах вината му под почтената фасада. Знаете ли какво е омразата? Омразата е онова, с което се хранех и дишах. В сънищата ми тя вървеше до мен по дирите на убиеца и заедно боядисвахме улиците на Лондон с кръвта му.

Запазих стаята на Марта така, както я беше оставила: със свежи цветя на нощната масичка и всичките й играчки, събрани в коша в ъгъла. Всяка нощ ходех там и я виках — знаех, че ме чува, — молех я да ми каже името, само името. Ако още тогава го беше назовала, аз щях да го убия без никакви угризения. Щях да увисна на бесилото, окъпана в библейска слава. Но за десет години омразата ми изпосталя и освирепя като гладен вълк. Стана по-хитра и предпазлива, дебнеше всички със същото подозрително кехлибарено око: всички, но най-вече един.

Не забравяйте, че го познавах: познавах ненаситния му срамен апетит, резките му пристъпи на омраза към себе си, на гузна съвест. Винаги искаше най-младите и неопитни момичета, девствениците. Не че при нас имаше много такива, но го виждах как гледа просещите деца по улиците, а бях виждала и картините на стария лицемер: болните му копнения биха отвратили всяка почтена жена. Но той не беше единственият, когото подозирах, и не можех да бъда сигурна. Опитах се да повикам на помощ малката си Марта: отначало със свещи и огледало, а после и с карти. Винаги излизаха едни и същи карти: Отшелникът, Звездата, Великата жрица, Валето на жълтиците, Промяна и Смърт. Винаги същите карти, макар и в различен ред, но Отшелникът винаги вървеше с деветка спатия и картата на Смъртта. Дали обаче Хенри Честър беше Отшелникът?

Той беше хитър, нали разбирате. Ако се бе опитал да избяга, веднага щях да разбера, но Хенри беше хладнокръвен. Продължи да идва — не много често, може би веднъж месечно, — винаги любезен, винаги щедър. Аз тръгнах по дирите на други жертви: мъже, които след смъртта на Марта бяха престанали да посещават къщата ми. Познат лекар, един от дългогодишните ми клиенти, предположи, че малкото ми момиче е починало от някакъв припадък, може би епилептичен. Не му повярвах нито за миг. Но мъката и времето размиха увереността ми и аз започнах да се съмнявам в справедливостта на омразата си. Може би наистина беше припадък, а може би дело на крадец, подмамен от изгледи за лесна плячка. Струваше ми се невъзможно някой от клиентите ни да е извършил подобно нещо и да остане неразкрит толкова дълго време.

Желанието ми за мъст спеше. После научих, че Хенри се е оженил. За дете, едва станало от училищната скамейка — така разправяха. Седемнайсетгодишно девойче. В мен отново се надигна подозрение — никога не можех да бъда сигурна в Хенри, никога — и омразата ми се насочи към двойката като рояк оси. Какво право имаха те на щастие, когато Марта гниеше в Хайгейт: какво право имаше изобщо някой на щастие?

Един ден ги проследих до църквата с надеждата да зърна младата съпруга, но тя беше цялата загърната в черно като оплаквачка и аз успях да видя само изпитото й лице под бонето. Изглеждаше болна и това неволно събуди у мен симпатия, почти съжаление. Толкова приличаше на бедната ми изгубена Марта.

Никога не съм обичала проповедниците: бях дошла да видя Честър и жена му, не да слушам проповеди, затова първа забелязах как момичето се отнесе. В един момент слушаше, в следващия се отнесе, килнала напред глава като дете, което се моли. Е, аз открай време виждам неща, които повечето хора не виждат или не искат да видят, и още щом госпожа Честър се свлече на земята, ми стана ясно, че това не е обикновен припадък. Видях я как изскача от тялото си, гола както майка я е родила — да е жива и здрава — и ако се съдеше по изненаданото й изражение, явно й се случваше за пръв път.

Пък беше и хубава — нищо общо с призрачните картини на Хенри Честър — с красота, естествена като дървото или камъка. Никой друг не я видя — и нищо чудно, при цялата тази пасмина ревностни богомолци. Никой не я беше учил на това, по всяка вероятност тя се бе научила сама и аз предположих, че момичето притежава и други способности, за които не подозира. Още тогава се запитах дали не знае нещо, с което би могла да ми помогне… Повиках я наум и тя ме стрелна с поглед, остър като бръснач: разбрах, че това момиче е отговорът на всичките ми въпроси. Трябваше само да я накарам да дойде при мен.

Името й беше Ефи и аз я наблюдавах често, без тя да подозира, виках я от стаята на Марта на тавана. Виждах, че е нещастна: първо с Хенри, а после и с Моуз. Горкото самотно момиче, знаех, че е само въпрос на време да дойде при мен, за да се погрижа за нея като за своя дъщеря. Познавах мислите й, страховете й… и когато я видях на панаира, разбрах, че това е шансът ми да поговоря с нея насаме.

Ясновидката с кристалното кълбо нямаше нищо против да ми отстъпи мястото си срещу една гвинея: аз седнах в тъмното с воал на лицето и Ефи не забеляза нищо. Беше така чувствителна към мислите ми, че дори не ми се наложи да я приспивам: тя го направи сама… но едва когато заговори с гласа на дъщеря ми, аз наистина разбрах колко уникална, колко ценна е за мен. След като можеше да говори с гласа на дъщеря ми, какво друго умееше? Главата ми се замая от възможностите, които ми се предоставяха: да видя отново момичето си, да го докосна… защо не? Повярвайте ми, не желаех злото на Ефи, но реакцията й при излизането от транса стъписа дори мен. Момичето беше прекалено ценно, за да го загубя: не можех да си позволя да го изпусна.

Разбира се, нямаше нужда да отивам твърде далеч: тя бързо ми даде името, което търсех. Хенри Честър, Отшелникът, убиецът на дъщеря ми…

Отдавна бе минало времето, когато бях готова да изкрещя омразата си от ешафода. Ако трябваше да има жертва, този път нямаше да бъда аз.

24

Беше нещастен случай, казвам ви. Изобщо нямах намерение да я убивам. Щях да ви разкажа за това, но се случи толкова отдавна…

С прекомерната си внушителност майка й винаги ме е карала да се чувствам неловко. До нея изглеждах като джудже, пищната й плът ме омагьосваше и отблъскваше. Тя не приличаше на човек: сякаш под розовата си кожа вместо кръв и мускули на обикновена жена криеше странна сплав от черна пръст и гранит, египетски идол с ахатени очи. Ухаеше на покварена сладост като милион розови листа, като натрапчива окултна ласка, долитаща от всички тайни кътчета на женското й тяло, за да утоли срамните копнежи на сърцето ми. И тази жена имаше дъщеря!

Видях я да наднича през перилата. Очи, зелени като стъкло, ме гледаха втренчено от полумрака на стълбището и когато срещнаха моите, тя се изсмя и скочи на крака, готова да изчезне нагоре по стълбите, ако помръдна. Беше боса и слабата светлина очертаваше тялото й през тъканта на нощницата. У момичето нямаше и следа от страховитата внушителност на майката: то бе малко, почти безплътно създание, с черна права коса, която се спускаше над любопитно лице с остри черти… и все пак имаше прилика. Нещо в очите може би или в плавната грация на движенията: така златната Деметра се отразява в бледата Персефона.

Попитах я за името й.

Тя вдигна глава към мен и в очите й заиграха светлинки.

— Не ми е позволено да казвам — корнуолският й акцент беше лек, едва доловим като на майка й, с леко завалване на сричките.

— Защо?

— Не трябваше да слизам. Обещах да не го правя — ако не беше усмивката и начинът, по който тялото й се открояваше на светлината, щях да повярвам в невинността й, но тя стоеше над мен като пародия на Жулиета на балкона и аз разбрах, че въпреки крехката си възраст е порочна като майка си, зачената в грях и отгледана да съблазнява грешници като мен. От мястото, където стоях, почти долавях уханието й: смущаваща, измамна комбинация, нещо като кехлибар в блатна вода.

— Обещах — повтори тя и се отдръпна от парапета. — Трябва да вървя.

— Почакай! — не можах да се сдържа и така припряно заизкачвах стълбите, че по слепоочията ми изби пот. — Не си отивай. Няма да кажа на никого. Виж — аз затършувах из джобовете си. — Ще ти дам шоколад.

Тя се поколеба, после протегна ръка за лакомството, веднага го разгъна и започна да яде. Аз се възползвах от предимството си, усмихнах се и сложих ръка на рамото й.

— Ела — казах любезно. — Ще те заведа в стаята ти и ще ти разкажа приказка.

Тя кимна важно и тихо се втурна по стълбите пред мен, белите й стъпала запърхаха като нощни пеперуди в тъмното. Нямах друг избор, освен да я последвам.

Стаята й се помещаваше на тавана на къщата. Момичето скочи на леглото, подгъна крака под себе си и се зави с покривалото. Беше изяла шоколада и започна да облизва пръстите си с такова усърдие, че аз почувствах как коленете ми се огъват.

— Ами приказката? — попита наперено.

— По-късно.

— Защо не веднага?

— По-късно!

Сега уханието й ме обгръщаше. Тя го изтърси от косата си като водопад от цветя и насред водопада долових остра миризма, която може би идваше от собствената ми похот.

Не можех да издържам повече. Пристъпих напред, грабнах я в прегръдките си и зарових лице в нея, потопих се в нея. Краката ми се подкосиха и аз паднах отгоре й на леглото, като отчаяно я притисках към себе си. За миг почувствах непреодолимата й власт, очите й се разшириха като водни кръгове в мрака, отворената й уста занарежда мълчаливи проклятия. Тя започна да блъска и да рита, косата й ме удряше в лицето като ято черни прилепи, задушаваше ме с тежестта си. В този миг, докато змийски гъвкавото й тяло се гърчеше прилепено към моето, косата й пълзеше към гърлото ми, а задушливият мирис на шоколад изпълваше ноздрите ми, разбрах, че тя ще ме убие.

Кръвта забуча в ушите ми, обзе ме страшна паника. Закрещях от ужас и отвращение. Аз бях жертвата, тя — гранитната богиня на смъртта, която жадуваше кръвта ми. С последните останки здрав разум напипах врата й и започнах да стискам колкото сила имах… малката вещица се бореше като демон, пищеше и хапеше, но аз почувствах как силите ми се възвръщат…

Бог беше с мен тогава: само ако бях имал смелостта да напусна къщата и никога да не се върна, може би Той нямаше да отвърне лицето Си от мен… но дори когато след време разтреперан си спомнях онази страшна битка, аз изпитвах богохулна възбуда, победоносно въодушевление, сякаш вместо да укротя прилива на похот в себе си, аз бях отворил вратата към друг вид похот, която никога вече не можеше да бъде заситена.

25

Смътно помня как се прибрах на „Кромуел Скуеър“: почти се бе съмнало и след час-два слугите щяха да станат, но Хенри още беше навън. Аз спокойно влязох, съблякох се и се мушнах в леглото. Поспах малко, но ми се наложи да взема лауданум, за да се преборя с кошмарите, които дебнеха в съня ми. Вече не можех да различавам въображаемо от действително и се питах дали случилото се на „Крук Стрийт“ не е било само сън… Наистина ли бях говорила с Хенри? Наистина ли Фани беше идвала при мен, докато спях? Към шест сутринта потънах в дълбок сън и се събудих два часа по-късно, когато Таби влезе в стаята ми с чаша шоколад. Главата ми се пръскаше от болка, тресеше ме и макар че се мъчех да изглеждам весела, Таби веднага забеляза, че нещо не е наред.

— Госпожо Честър, не изглеждате никак добре! — възкликна тя, дръпна пердетата и се приближи до леглото ми. — Бледа сте като платно!

— Не, Таби — възразих аз, — просто съм малко уморена. Ей сега ще се оправя.

— Ще кажа на господин Честър, че не сте добре, мадам — твърдо заяви Таби.

— Не! — възкликнах аз и веднага побързах да смекча тона: нищо нямаше да спечеля, ако й покажех тревогата си. — Не. Не е необходимо.

Тя ме изгледа подозрително.

— Може би имате нужда от капка лауданум, госпожо?

Аз поклатих отрицателно глава.

— Моля те, няма нужда. Просто имам малко главоболие. Този превъзходен шоколад ще ми помогне — насилих се да отпия, макар че още пареше, и се усмихнах успокоително. — Благодаря, Таби, можеш да си вървиш.

Тя излезе от стаята с видимо нежелание, като на тръгване погледна през рамо, и аз си казах, че не мога да разчитам на нея да запази болестта ми в тайна от Хенри. Естествено, след десет минути той влезе в стаята с чаша и шишето лауданум.

— Таби казва, че не искаш да си вземеш лекарството — очите му се спряха върху Тиси, която се беше сгушила на леглото ми, и устните му се изкривиха в кисела гримаса. — И преди сме говорили да не пускаш тази котка в стаята си нощем. Няма да се учудя, ако се окаже, че тя е причината за заболяването ти.

— Струва ми се — заговорих аз, — че двамата с Таби сте прекалено загрижени за здравето ми!

Резкият ми отговор озадачи и Хенри, и самата мен. Аз се изчервих и промърморих някакво смутено извинение. Опитах се да си спомня причината за внезапната си враждебност към Хенри… и тогава в паметта ми изплува сънят (сън ли беше?), в който бях станала свидетел на… Беше заседнало някъде в съзнанието ми, мъчително близо, но не можех да си го припомня. Имах само общо впечатление, чувство на отвращение и омраза, жажда за мъст, която като че ли не беше моя. Ожесточението на чувствата ме разтърсваше още по-силно поради това, че не можех да си спомня защо ги изпитвам, затова с треперещ глас продължих:

— Ще се оправя. Моля те, не ми давай повече лауданум.

Той ме изгледа с презрение и започна да отмерва капките от шишето в чашата.

— Ще правиш каквото ти кажа, Ефи. Тази сутрин не съм в настроение да търпя капризите ти. Изпий си лекарството сега, а на обяд ще вземеш още няколко капки, иначе ще ме ядосаш.

— Но аз нямам нужда от лекарства. Само ме пусни да се поразходя на чист въздух…

— Ефи! — хладно ме прекъсна Хенри. — Няма да допусна да ми противоречиш. Знам, че нервите ти не са наред, но започваш да ме изкарваш от търпение! Ако беше истинска съпруга… — той прехапа устни и не довърши изречението.

— Ако продължаваш с това своенравно поведение — добави по-спокойно, — ще си измия ръцете и ще те оставя на доктор Ръсел. Той има достатъчно опит с истерички.

— Аз не съм истеричка! Аз… — забелязах изражението му, затова се примирих и взех лекарството. Мразех го, но не можех да му се противопоставя.

— Така е по-добре — Хенри ме изгледа важно и победоносно. — И помни: ако не бях толкова търпелив, отдавна щях да сложа край на нервните ти пристъпи. Обещавам ти, че ако продължаваш да ме предизвикваш със сълзите и упорството си, ще повикам доктор Ръсел да те прегледа. Не пиеш ли лекарството си, ще те принудя да го пиеш, не се ли държиш като добра съпруга, ще позволя на доктора да ти постави диагноза. Разбра ли ме?

Кимнах и видях как очите му се усмихнаха: хитра, потайна усмивка.

— Аз те превърнах в това, което си, Ефи — тихо каза той. — Преди да те открия, ти беше едно нищо. Ще бъдеш такава, каквато аз кажа. Не си мисли, че докторът ще повярва на теб вместо на мен; ако му кажа, че си луда, той ще се съгласи. Мога да му го кажа винаги, когато поискам, Ефи. Ще те накарам да правиш това, което искам.

Понечих да отвърна, но тържествуващото му лице се разми пред уморените ми очи и аз изпитах непреодолимо желание да плача. Може би Хенри го забеляза, защото надменната резка на присвитите му устни омекна, той се наведе и леко ме целуна по устата.

— Аз те обичам, Ефи — прошепна с нежност, по-зловеща дори от гнева му. — Правя всичко това, защото те обичам. Искам да бъдеш моя, да си в безопасност, да си добре. Нямаш представа колко мръсотия има по света, какви опасности дебнат хубаво момиче като теб… Трябва да ми вярваш, Ефи. Да ми вярваш и да ми се подчиняваш — той нежно, но твърдо обърна лицето ми към своето. Погледът му беше загрижен, но дълбоко в очите му още танцуваха жестоки, злобни искрици. — Готов съм да направя всичко, за да те предпазя, Ефи — упоритото му присъствие бе непоносимо.

— Дори да ме затвориш в лудница? — прошепнах аз едва чуто.

Очите му не трепнаха, равният му глас почти скриваше лукавата злоба.

— О, да, Ефи. По-скоро бих те убил, отколкото да те видя развалена.

Той излезе от стаята и докато лежах в леглото си с упоено и размътено съзнание, аз се мъчех да си припомня какво бях научила за Хенри Честър, но единственото, което ми идваше наум, беше спокойното лице на Фани, допирът на ръцете й до косата ми и балони…

Събудих се около дванайсет на обяд и се почувствах отпочинала, но много замаяна и объркана. Измих се, облякох се и слязох във всекидневната. Хенри вече беше излязъл. Реших да се разходя до Хайгейт, за да сложа в ред мислите си и да избягам от тираничния дух в къщата. Тъкмо си слагах пелерината, когато Таби влезе в стаята ми с поднос и като ме видя облечена за излизане, застина от учудване.

— Ама моля ви, госпожо! Нали няма да излизате, след като тази сутрин бяхте толкова болна?

— Таби, сега се чувствам много по-добре — ведро отговорих аз. — Мисля, че една разходка ще ми се отрази добре.

— Но вие нищичко не сте хапнали! Вижте, сложила съм да пека кифлички с джинджифил, след няколко минути ще бъдат готови, а вие обичате топли кифлички!

— Таби, не съм гладна, благодаря. Може би ще хапна по-късно, когато се прибера. Моля те, не се тревожи.

Таби поклати глава.

— Господин Честър никак няма да остане доволен, ако ви пусна да излезете днес. Той каза, че във вашето състояние не бива да излизате по никаква причина — тя леко се изчерви. — Знам, че ви се излиза, господарке, но се опитайте да разберете. Не бива да тревожите допълнително горкия господар… а и той ме предупреди, госпожо.

Между веждите й се появи бръчка. Тя беше искрено привързана към мен… но Хенри беше господарят на къщата.

— Разбирам — в мен започна да се надига недоволство: какво значение имаха указанията на Хенри? После си спомних какво ми беше казал за доктор Ръсел, спомних си и думите на Таби — „във вашето състояние“. Побиха ме тръпки.

— Може би все пак ще остана — обявих аз с престорено безразличие, свалих пелерината и се насилих да седна.

— Мисля, че така е по-добре, госпожо — каза Таби с майчинска загриженост. — Може би искате да ви донеса чай? Или шоколад? Или малко кифлички, щом станат готови?

Аз кимнах и се усмихнах пресилено, та чак челюстта ме заболя.

— Благодаря ти.

Помъчих се да запазя спокойствие, докато Таби почисти всекидневната. Тя като че ли се въртя из стаята цяла вечност: палеше камината, оправяше възглавниците, питаше дали имам нужда от нещо. Разбира се, можех да й кажа, че предпочитам да остана сама, но предаността й към мен беше истинска и трогателна, а освен това не ми се искаше да докладва на Хенри, че съм била изнервена или неуравновесена. Заплахата му беше съвсем недвусмислена… Само при мисълта за това ме обземаше истерия, но аз се мъчех да я овладея: ако докторът ме обявеше за твърде болна и нестабилна, за да излизам от къщата сама, кога щях да видя Моуз? Кога щях да видя Фани?

Скочих на крака и изтичах до прозореца. Погледнах в градината, където току-що бе завалял дъжд. Отворих прозореца, протегнах ръце навън и усетих влагата по лицето си, по дланите си. Дъждът беше топъл, уханието на мократа градина ме изпълни със силна носталгия — напомни ми за гробището нощем — и аз почувствах как паниката ми започва да се разсейва. Оставих прозореца широко отворен, върнах се на мястото си и се опитах да сложа в ред мислите си, но колкото повече се мъчех да ги подредя, толкова по-надалеч се отнасях в полуреалния свят на отминалата нощ, където всеки спомен ми се струваше изкривен от наркотична измама. Може би Хенри беше прав, може би наистина полудявах. Само ако можех да видя Моуз…

Не! Още не. Първо трябваше да убедя Хенри, че съм достатъчно здрава, за да мога да излизам сама. Той е врагът, повтарях си, той е виновният, не аз. Имам право да го мразя. Имам право да се чувствам нещастна.

За пръв път признах толкова неща пред себе си; в този ден мълчаливо обявих война на Хенри, война, изпълнена с омраза и лукавство. Той може би си мислеше, че държи всички оръжия в ръцете си, но и аз не бях хубавичката глупачка, за която ме смяташе, и щях да му го докажа. Аз поне разполагах с предимството на изненадата…

26

На следващия ден не видях Ефи и да ви кажа честно, не усетих липсата й: в ума ми се въртяха по-сериозни неща. Като начало цяло ято кредитори бяха намерили за уместно да ме връхлетят едновременно, за да ми искат пари. Ако разполагах с кристалното кълбо на Фани, несъмнено бих се погрижил да бъда някъде другаде, когато дойдат да ме търсят, но тъжният факт беше, че се видях принуден да им платя сума от близо сто лири. Това ме остави в тъжно разположение на духа и аз прекарах мъчителен следобед в преглеждане на сметки, след което трябваше да призная, че съм затънал до уши в дългове на обща сума над четиристотин лири — сума, която дори за мен беше трудно да намеря. Страдалческото писмо на Ефи с нищо не подобри настроението ми: прислужницата й — мисля, че се казваше Ем — ми го донесе в шест вечерта, когато аз вече седях приятно замаян на бутилка вино и никак не ми се искаше да повтарям приключенията от миналата нощ. Разгънах писмото (здраво запечатано) и на светлината от свещта се заех да разчитам заплетените драскулки на Ефи:

След като прочетох непринуденото й послание, не изпитах особена радост. По почерка й личеше, че го е написала в състояние на силно вълнение, но не помислих, че е нещо сериозно. Знаех колко лесно Ефи може да изпадне в истерия и тъй като не съм сър Галахад, не обърнах внимание на писмото.

Не се извинявам: не мога да тичам при всяка жена, която ме повика, особено ако е нещастна; предпочитам да оставя приказките за принцове и принцеси на хора като Хенри Честър. Приказки, в които красивият принц спасява принцесата, винаги като че ли завършват със сватба — и в краткото писмо на Ефи аз долових неминуема заплаха. Затова не му обърнах внимание. Казах си, че това е най-доброто, което мога да направя, бързо да приключа връзката, да я оставя с мечтите й и скоро тя ще си намери друг мъж, на когото да възложи надеждите си. Аз бях достатъчно привързан към нея, за да се погрижа от мен да не излезе нищо, което да предизвика скандал.

Скандал. Това се казва идея.

Бях толкова погълнат от мисли за Ефи, че за миг бях забравил личните си финансови проблеми. В краткия си пристъп на филантропия бях пропуснал да забележа възможността, която ми се натрапваше, бляскава и ясна като слънцето… и която наистина можеше да разреши проблемите ми, а и тези на Ефи. През винената мъгла умът ми започна бързо да пресмята.

Не го наричайте изнудване: това е толкова грозна дума. Наречете го творческо капиталовложение, ако желаете. Аз не обичах Хенри Честър. Ако той беше достатъчно глупав да предпочита проститутки пред красивата си жена, значи можеше да плати за тази си привилегия. Хенри имаше куп пари, докато аз нямах никакви. Той беше затънал до уши в скрупулите си, а аз нямах и такива. Бог беше на негова страна — какво повече би могъл да иска?

Извадих писмото на Ефи от кошчето за боклук и замислено разгладих смачкания лист. Никак не ми харесваше да я лъжа, но засега бях готов да играя по свирката й.

Взех молив, подострих го и бързо й написах бележка. После се облякох и взех файтон до „Крук Стрийт“. Имах чувството, че Фани с готовност ще ми помогне, ако я помоля за това.

27

Знаех, че ще дойде: алчността и егоизмът бяха най-силните и най-добрите му качества и аз бях сигурна, че няма да ме разочарова. Ако не дойдеше, предполагам, че рано или късно щях да му внуша тази идея, но много по-добре беше той сам да ми я предложи. Цяла вечер ме омайва с чара си, без да подозира, че целите ни са еднакви. Каза, че има нужда от мен, за да подготви малка скандална сцена, която ще разори Хенри, ако се разчуе. Изложбата му в Академията, бракът му, положението му в църквата — всичко ще рухне, ако дори само намек за тайните похождения на благочестивия господин Честър достигне до ушите на когото трябва. А, разбира се, трябваше да помислим и за Ефи: по всичко личеше, че Хенри я заплашва с лудница, ако не му се подчинява. Достатъчно беше тя да му разкаже какво знае за него и той щеше да престане да я заплашва.

Моуз не пропусна да изтъкне, че и други биха извлекли полза от заговора: Ефи щеше да се освободи от тиранията, а той щеше да получи скромна сума, от която така се нуждае (съвсем скромна, той не е алчен), колкото до мен… Е, тук го хванах натясно. Моуз не можеше да проумее защо отказвам пари: дали привързаността ми към Ефи е достатъчен мотив за мен? Дали по някаква причина имам зъб на добрия стар Хенри? Виждах, че умира от любопитство да научи, но му се изсмях и нищо не му казах. Той беше прекалено хитър и безскрупулен, за да му се доверя, а и никога не би ми повярвал.

— Не, не, Моуз — повтарях аз усмихната. — Нищо няма да ти кажа. Ако щеш, наречи го неприязън или просто женско лукавство. Впрочем Ефи е добро момиче и никак не ми е приятно да я гледам нещастна заради онзи лицемер. Какъв е планът ти?

Моуз се ухили.

— Ще ми кажеш кога очакваш Хенри в дома си — обясни той. — Ще ми уредиш да го видя в компанията на някое момиче. По-нататък трябва само да напиша едно хубаво писмо с цитати, описания и обещание да разкрия подробности на всички заинтересовани лица, ако Хенри не плати колкото и когато му кажа, и колкото пъти пожелая. И без какъвто и да било риск за нас.

Аз се намръщих.

— Но как всичко това ще помогне на Ефи? — попитах. — Дотук виждам как ще помогне на теб, но за да се съглася на подобен план, трябва да съм сигурна, че Ефи ще остане доволна. Предполагам, че би могъл да пишеш и на нея… — подхвърлих накрая.

— Не! — лицето на Моуз светна. — Имам далеч по-добра идея. Ще уредя тя да дойде тук с мен и да види Хенри. После ако той заяви, че блъфирам и откаже да плати, аз ще разполагам с благонадежден свидетел — а има ли по-добър свидетел от жена му? Ако Ефи каже, че го е видяла в бардак, кой от благовъзпитаните му приятели ще му проговори?

Аз го погледнах с известно възхищение. Какъв схватлив ученик беше! И толкова арогантен, че дори не подозираше колко лесно се е оставил да бъде манипулиран.

— И Ефи да дойде тук… — казах замислено. — Никога нямаше да се сетя. Но ми харесва — решително заключих аз. — Мисля, че ще свърши работа. Кажи на Ефи, че Хенри ще идва другия четвъртък в полунощ. Нека тя дойде към единайсет. Ще я скрия, преди той да е пристигнал. А ти ела в дванайсет и двайсет, за да има време Хенри да се приготви. Аз ще се погрижа за останалото.

28

Целия ден работих в ателието си върху „Картоиграчите“. Бях много доволен от картината, беше въздействаща: Харпър седнал и подпрял лакти на масата, лицето му — леко обърнато към светлината, гледа в картите си с онова хитро и невъзмутимо изражение, така типично за него. Над главата му виси газена лампа, която хвърля мъждива зелена светлина върху мръсните стени и нелакираната грапава повърхност на масата и създава контраст с гъстите сенки от големите чаши, пълни с млечнозеленикав абсент.

Бях скицирал с въглен фигурата на жената, като използвах модел от улицата само за позата: исках да седи в профил с една ръка на масата пред себе си, а с другата непринудено да върти Дама пика, поднасяйки я към устните си… Скоро щях да имам нужда от по-фин материал, някоя мургава непозната. Реших, че няма да бъде Ефи, определено няма да бъде тя. Първо не исках да я гледам седнала толкова близо до Харпър, пък било то и само на картината, а второ… Второто беше смътно нежелание, неудобство от това да седи в ателието ми. Защо трябва да се чувствам неудобно, питах се. Тя ми беше позирала хиляди пъти. Защо не този път? Не можех да си отговоря. Вместо отговор паметта ми подхвърляше бегла картина, студена и натрапчива като призрачен допир без видение… малко личице, което ме гледа в тъмното, глас като коприна и скреж, шумолящи едновременно, мирис на шоколад…

Откъде изплува този неясен спомен? И това лице, неоформено и същевременно познато, лице на малка Персефона, бяло мътно петно в мрака на отвъдното? Стиснах юмруци: вече я бях виждал някъде, тази моя Дама пика. Коя беше?

Коя беше?

Когато се прибрах у дома, Ефи кротко се трудеше над бродерията си като послушно дете. Копринените конци се бяха разпилели по дивана, по столчето за крака, по сивия фланелен плат на роклята й: те и бродерията бяха единствените цветни петна по нея. Тя можеше да мине за монахиня с разпуснатата си коса, увиснала като монашеска забрадка по раменете й, и за миг очевидната й чистота ме заслепи, ужаси ме като видение на Пресветата Дева. Когато вдигна поглед към мен, лицето й бе като на отмъстителна старица, изпълнена с омраза и ярост, белокоса скандинавска Норна, по-стара от времето, нанизала живота ми на конец, чийто край стиска в костеливите си пръсти. Едва се сдържах да не изкрещя.

После светлината трепна и тя отново стана Ефи с лице, кротко и невинно като на спящата красавица от бродерията й. Запитах се какви ли злобни мисли се въртят в главата й и като я видях да се усмихва, твърдо реших да разнищя това. В усмивката й имаше някакво знание: долових го и в кротия тон, с който ме поздрави. Дали беше излизала? Дали беше чела забранените си книги? Дали беше ровила в стаята ми?

Насилих се да се усмихна в отговор.

— По-добре ли се чувстваш, Ефи? — попитах я аз.

— Да, благодаря, много по-добре. Главоболието ми почти утихна и цял следобед бродирам — сякаш да подсили ефекта от казаното, тя остави бродерията и започна да намотава конците на стегнати кълбенца.

— Отлично — отвърнах. — Все пак като се има предвид състоянието ти сутринта, не мисля, че ще е добре през следващите няколко дни да излизаш навън — очаквах да възрази на това, понеже знаех от Таби, че обича да се разхожда, но Ефи дори не трепна.

— Да — съгласи се тя, — мисля, че не бива да излизам, докато не се почувствам по-добре: край гробището е студено и мога да се разболея.

— И никакво четене — добавих аз, като мислех, че ако не друго, то споменаването на скъпоценните й книги ще я извади от равновесие. — Убеден съм, че на момиче с твоя темперамент романите и поезията могат само да навредят. Аз имам няколко поучителни книги, както и множество трактати, които можеш да прочетеш, ако желаеш, но останалите ти книги са извадени от библиотеката и се надявам да не си купуваш други.

Този път не се съмнявах, че ще избухне, но тя само кимна — това на устните й усмивка ли беше? — и започна да прибира бродерията си в кошницата.

— Иска ми се да завърша бродерията до края на годината, ако мога — каза Ефи. — Струва ми се, че ще стои добре над камината или над леглото. Какво мислиш?

— Както желаеш — хладнокръвно отвърнах аз. — Не разбирам от такива неща.

Останах изненадан и доста объркан. Същата сутрин беше безпомощна и истерична, крещеше и хленчеше като разглезено дете, а сега излъчваше спокойствие и самообладание, любезността й сякаш бе форма на презрение. Каква тайна криеше от мен?

Внимателно я наблюдавах по време на вечеря. Ефи ядеше малко, както обикновено, но когато отбелязах липсата й на апетит, тя прие да хапне хляб с масло. Беше покорна, мила и очарователна, но защо тогава стомахът ми се свиваше от покорството и любезността й? Тревогата и неудовлетворението ми нараснаха и аз се оттеглих в салона за пушене, като я оставих сама.

Казах си, че просто съм изнервен: предишната нощ не бях мигнал, цял ден бях работил в ателието си и бях уморен. Нищо повече. Но по някаква причина ми се струваше, че това не е всичко. Нещо се беше случило с Ефи в мое отсъствие, нещо загадъчно, може би дори опасно. По странен и необясним начин чувствах, че тя вече не е е сама, не е моя. Същата нощ дълго не можах да заспя, пуших и пих, блъсках си главата да разбера какво е пробудило от съня моята бледа сестра.