Спи, бледа сестро

Епилог

Ръкопис от имението на Хенри Пол Честър

Януари 1881 година

Черният ангел шава нетърпеливо и аз поглеждам към небето, поръбено със синкавата катаракта на изгрева.

Време е.

Внезапна паника пробягва по болния ми гръбначен стълб. Усещам как тикът, който вече е сковал половината ми лице, отново се раздвижва — неудържимо, сякаш малко гневно създание е затворено зад очната ми ябълка и се мъчи да излезе. Последната карта от играта ни е Смърт… Знаех го от самото начало, но макар че ще изпитам облекчение от отпускането на гръдния си кош, мозъкът ми негодува срещу унищожението, глупавата материя пищи: не, не, не! Клепачът на нощта започва да се повдига и под него е Окото на Бога с прозрачния си син ирис и ужасната си насмешка.

Приказката е разказана и аз не съм Шехеразада, за да се измъкна на зазоряване, следвана от вълци по петите. Вълкът се крие зад извивката на скулата ми, в кухината на черепа ми, пробужда се…

Гладен.

Черният ангел посяга да вземе косата си. Последната ми мисъл ще бъде за Марта — моята корона от тръни, Дама купа, бучиниш и хлорал, призрачно дете и палач, магьосница и евтина уличница. Бледата светлина пада върху извитото острие: вдигни го, Коломбина, вземи живота ми, думите ми… Но ми кажи едно: обичала ли си, Шехеразада? Обичала ли си поне веднъж?

Мълчание.

Представете си как мъртво листо пада в дълбок кладенец.

Представете си го за миг.