Спи, бледа сестро

63

Аз се гърчех между хищните бедра на последната си любима, когато дойдоха да ме арестуват.

О, бяха много почтителни. Двамата полицаи учтиво изчакаха да стана, скромно да се загърна в халат от китайска коприна и да ги изслушам. По-възрастният от двамата ме уведоми — с леко извинителен тон, — че съм арестуван за убийството на Еуфимия Честър и че лондонската полиция ще ми бъде признателна, ако ги придружа до участъка при първа възможност.

Признавам, че ситуацията ме порази със своята комичност. Значи Хенри беше разкрил всичко, така ли? Горкият Хенри! Ако не беше въпросът за парите, щях да се разсмея с глас, но сега изпълних ролята си блестящо. Усмихнах се, обърнах се към момичето (което се мъчеше да скрие прелестите си с чаршаф), изпратих му въздушна целувка, леко се поклоних на полицаите, взех дрехите си и излязох с ориенталския си вид от стаята. Наистина се забавлявах.

Чаках цял час в килия на „Боу Стрийт“, докато полицаите обсъждаха въображаемото ми престъпление пред вратата — аз прекарах времето в редене на пасианси (бях намерил колода карти в джоба на сакото си), — и когато двама служители на реда, единият висок и флегматичен, другият нисък и холеричен, най-после влязоха в килията ми, подът представляваше мозайка от цветни правоъгълници. Аз невинно им се усмихнах.

— А, господа — казах весело, — колко е приятно, че най-после си имам компания. Няма ли да седнете? Боя се, че е малко голо, но както виждате… — махнах към пейката в ъгъла.

— Сержант Мърл, господине — представи се високият, — а това е полицай Хокинс…

Едно ще ви кажа за английската полиция: винаги уважават класовата принадлежност. Каквото и да е извършил един джентълмен, той си остава джентълмен, а джентълмените имат определени права. Правото на ексцентричност например: сержант Мърл и колегата му търпеливо слушаха, докато им обяснявах истината за отношенията си с Ефи, Фани и Марта и за опита ни да инсценираме смъртта на Ефи в гробището. Полицаите мълчаха важно и не задаваха въпроси (от време на време Мърл записваше нещо в бележника си), докато не свърших разказа си. Те изглеждаха почтително незаинтересовани. О, да, обичам английската полиция.

Когато млъкнах, сержант Мърл се обърна към подчинения си и тихо му каза нещо, после отново ме погледна.

— Значи — започна той, свъсил вежди в размисъл — вие, господине, твърдите, че макар господин Честър да смята госпожа Честър за мъртва…

— Тя е жива. Виждам, че поразително точно сте уловили основните моменти в разказа ми.

Сержантът присви очи и аз мило му се усмихнах.

— А… имате ли доказателства за това, господине?

— Същата нощ я видях, сержант, както и няколко пъти след това. На „Крук Стрийт“. Знам със сигурност, че Честър се е видял с нея в нощта, когато получи удара. Тогава е била съвсем жива.

— Разбирам, господине.

— Препоръчвам ви да изпратите човек на „Крук Стрийт“, сержант, за да разпита Фани Милър и момичетата й. Ще видите, че госпожица Милър ще потвърди разказа ми. Може дори да заварите там госпожа Честър.

— Благодаря ви, господине.

— Освен това със сигурност ще ви бъде от полза да отворите гробницата на Ишъруд на гробището в Хайгейт, където уж е погребана госпожа Честър.

— Да, господине.

— И след като свършите тези неща, сержант, ще ви бъда благодарен, ако вземете предвид факта, че въпреки естественото си желание да помагам на полицията в разследването, имам свой живот и бих искал да ми бъде позволено час по-скоро да се върна към него — аз се усмихнах.

Суровата любезност на Мърл не трепна.

— Чиста формалност, господине — каза той.

Минаха часове. От прозореца на килията си видях как небето се стъмни, а в седем дойде пазач с храна и кана кафе; в осем се върна и взе подноса. В десет аз заудрях по вратата на килията и настоях да науча защо още не са ме пуснали на свобода. Пазачът беше учтив и непроницаем, даде ми възглавница и няколко одеяла и ме посъветва да поспя. Не след дълго така и направих.

Предполагам, че съм сънувал: помня, че се събудих от мирис на тютюнев дим и бренди, с празна глава и липса на перспектива. Беше почти тъмно с изключение на червеникавата светлина от малката лампа до леглото, стените бяха скрити от сенки, прозорецът бе сляпо око в нощта.

По средата на килията имаше кръгла маса и когато очите ми привикнаха към тъмното, аз познах масата — беше като онази, която имах в кабинета си в Оксфорд преди много години. Колко странно, че я виждам тук, помислих си, докато протягах ръка да докосна полираната повърхност и похабения ръб… колко странно. И някой играеше на карти: те бяха наредени по цялата кръгла маса, в концентрични кръгове, много бели в мрака, почти искрящи с мека отразена светлина, като сняг…

Осъзнах, че съм станал — машинално тръгнах към масата. Стол, който допреди малко беше отдолу, се плъзна по пода и аз седнах, приковал поглед в картите. Не бяха обикновени карти: всяка имаше по средата богато украсена буква от азбуката, сложно вплетена в рисунката на картата като барокова гора.

Намръщих се и се запитах каква ли е тази игра, към която съм се присъединил. Огледах кръга от карти, като се мъчех да отгатна дали не е някакъв сложен пасианс. Окото ми долови сияние на кристал, отразено в повърхността на масата. Забравена чаша, все още наполовина пълна с бренди, искреше на червената светлина. Погледнах нагоре и трябва да съм бутнал масата, защото чашата се наклони и падна, разливайки питието в широка сияйна дъга. На пътя й се озоваха две карти, които отхвърчаха към мен. Капки черна течност се стекоха по ръката ми и аз видях, че картите са вале купа и дама пика: „валето купа — млад красавец — с дама пика…“. Буквите бяха М и Е.

В този момент, разбира се, осъзнах, че сънувам. Абсурдната символика, неуловимото загатване за Бодлер и бароковата образност на смъртта… художникът в мен веднага ги разпозна въпреки странно реалистичното естество на съня: хладното гладко дърво под пръстите ми, мокрото петно на панталоните ми там, където се беше разляло брендито, внезапният студ във въздуха. Беше толкова студено, че усещах пощипване в ноздрите, а дъхът ми се издигаше като нимб над лицето. Отново погледнах към масата и видях, че разлятото бренди е замръзнало — ледена паяжина по тъмния дъб, — а празната чаша се беше запотила от студ. Започнах да треперя въпреки убеждението си, че това е само сън — може би в килията е студено, разсъждавах аз, и сънният ми ум е създал тази картина (достатъчно зловеща, за да изпълни Хенри Честър с ентусиазъм). Заглавие: „Угризения, или Търпението на призрака“; за да се превърне в готически шедьовър, липсваше само дама в духа на прерафаелитите, бледа от дългия сън, но смъртоносно красива, страховита девойка с кръв по устните и мъст в очите…

Мисълта беше толкова абсурдна, че се разсмях с глас. Господи! Да ме преследва собственото ми въображение! Фани би го оценила. Изведнъж си спомних лицето на Ефи, бледите й устни, сляпата омраза в гласа, когато каза:

— Няма Ефи.

Само Марта.

Проклета кучка.

— Няма Марта! — извиках с цяло гърло (насън човек може да прави каквото си поиска) и почувствах как напрежението охлаби хватката си. Отново казах:

— Няма Марта.

Тишината погълна думите ми.

Неловка тишина.

После изведнъж се появи тя — седеше пред мен на масата с чаша млечнобял абсент в ръка. Косата й беше разпусната, падаше по облегалката на стола чак до пода във водопад от тежки вълни, които сияеха като чаша кларе на пурпурната светлина. Беше със същата рокля, с която бе нарисувана в „Картоиграчите“ — тъмночервено кадифе с дълбоко деколте, над което кожата й искреше. Очите й бяха огромни и неразгадаеми, усмивката — така различна от сладката, открита усмивка на Ефи — беше като прерязано гърло.

— Ефи… — опитах се да придам безгрижност на гласа си: нямаше причина гърлото ми да се свива, устните ми да се напукват, нямаше причина капките пот да жилят подмишниците ми. Нямаше причина…

— Не, не е Ефи — гласът не беше на Ефи, беше онзи дрезгав, прегракнал сребрист шепот, така характерен за Марта.

— Марта? — напук на себе си останах като омагьосан.

— Да, Марта — тя вдигна чашата си и отпи: аз видях как бистрият кристал се замъгли и замръзна там, където го бе ше докоснала. Приятен детайл, помислих си. Ще го използвам в някоя картина.

— Само че Марта не съществува — казах. В съня ми изведнъж стана много важно да й докажа, че говоря истината. — Видях ви как създадохте Марта. Направихте я от грим, боя и парфюм. Тя е просто поредната роля, която трябва да играеш, като Малката просякиня или Спящата красавица. Марта не съществува!

— Вече съществува — това беше Ефи с типичното си детинско упорство. За миг дори сякаш я видях — видях призрака й, — после тъмните очи отново я скриха като облак и тя стана отново Марта. — И ти е много сърдита, Моуз — спря, за да отпие от чашата си и аз почувствах ледената й омраза, гнева й, подобен на полъх от вятър. — Много ти е сърдита — тихо повтори тя.

— Това е нелепо! — възкликнах. — Няма Марта. Никога не е имало Марта.

Тя не ми обърна внимание.

— Ефи те обичаше, Моуз. Вярваше ти. Но те предупреди, нали? Каза ти, че никога няма да ти позволи да я изоставиш.

— Не беше така — напук на цялата си незаинтересованост започнах да се оправдавам. — Мислех, че ще…

— Тя ти омръзна и ти си намери други жени, които искаха по-малко от теб. Купи ги с парите на Хенри — тя помълча малко. — Наистина искаше Ефи да умре. Така беше по-чисто.

— Това е смехотворно! Никога не съм обещавал…

— Обеща, Моуз. Обеща. Направи го.

Изгубих самообладание.

— Добре, добре, обещах! — гневът предизвика наченки на мигрена около челото ми. — Само че обещах на Ефи. Нищо не съм обещавал на Марта — главата ми се завъртя като детски пумпал и ми се зави свят от ярост и нещо подобно на страх. Закрещях, неспособен да спра думите, които се изливаха от мен: — Мразя Марта! Мразя тази кучка. Мразя начина, по който ме гледа, сякаш вижда всичко, знае всичко. Ефи ми вярваше, нуждаеше се от мен, а Марта няма нужда от никого. Тя е студена. Студена! Никога нямаше да те оставя, ако не беше тя.

Това беше почти вярно. Спрях задъхан и мигрената заблъска по слепоочията ми. Започнах да дишам дълбоко: колко нелепо, да губя самообладание насън.

— Никога не съм сключвал сделка с Марта — тихо заключих аз.

Тя помълча известно време.

— Трябваше да послушаш Фани — каза накрая.

— Какво право има Фани да ми нарежда каквото и да било? — сопнах се аз.

— Тя те предупреди да не ни се изпречваш на пътя. Харесваше те. Сега вече е много късно.

Не се смейте, но ще ви призная, че когато надникнах в печалните й очи, за миг изпитах някаква смесица от страх, съжаление и отчаяние като в ада на Данте. Видях се да летя надолу към мрака на зашеметяващата вечност, като снежинка, която пада в дълбок кладенец. Изведнъж почувствах биенето на сърцето си невероятно крехко: нищото зееше под мен и в пристъп на нелепа асоциация си припомних онази нощ в Оксфорд, когато глас от мъртвите се обади от масата: „Толкова ми е студено.“

Толкова ми е студено…

В този миг осъзнах, че увереността ми, че сънувам, е малко абсурдна: кога сънят ми е бил толкова ясен, толкова натрапчив, толкова реален? Кога друг път успявах да помириша абсента в чашата, да докосна повърхността на масата, която още лепнеше от разлятото бренди? Да почувствам как космите по треперещите ми ръце настръхват? Скочих и грабнах ръката на жената отсреща: беше студена — сини вени върху мрамор.

— Ефи… — изведнъж осъзнах, че трябва да й кажа нещо, нещо ужасно важно. — Марта, къде е Ефи?

Лицето й беше безизразно.

— Ти я уби, Моуз — тихо каза тя. — Остави я в гробницата и тя умря, точно както Хенри си мислеше. Знаеш, че си я убил.

Бях задал погрешен въпрос. Чувствах как времето се изнизва като спирала.

— Тогава коя си ти? — извиках отчаян.

Тя ми се усмихна — тънка, студена усмивка като лунен сърп.

— Знаеш, Моуз — каза.

— Проклет да съм, ако знам!

— Ще узнаеш — прошепна тя и когато се събудих в тъмното, лепкав от пот и с болки в цялото тяло, усмивката й остана у мен като малка риболовна кукичка, забита в тила ми. И сега е на същото място, сега, когато потъвам в непостижимата празнота на свят без Моузес Харпър… Виждам я как искри в смълчаното пространство като остра коса. „Ни видяна, ни позната…“ Между слепотата, невежеството и неумолимата инерция на отрицанието се случва човек да се влюби.

И когато същата сутрин ми казаха, че в гробницата на Ишъруд в Хайгейт е намерено тяло на жена, изобщо не се изненадах.

64

Иска ви се да разберете, нали? Надушвам гладното ви любопитство, като пот — гореща и кисела. О, как ви се иска да узнаете. Но аз няма да ви кажа къде съм, а и да ви кажа, никога няма да ме намерите, пък и за пътешествениците всички места си приличат: ферми, градове, малки къщи… едно и също. Сега пътувам с циганите. Това е почтен живот — през повечето време — и е по-безопасно да сме в постоянно движение. Никой не задава въпроси. Всички тук имат своите тайни и своята магия.

В Лондон е лесно да изчезнеш. Хора идват и си отиват, унесени в ежедневните си дела, затова никой не обърна внимание на една стара жена с кошница, пълна с котки, която крачеше по мекия сняг. Оставих всичките си неща на „Крук Стрийт“: предполагам, че момичетата са ги разпродали, когато най-после са разбрали, че няма да се върна. Дано са го направили — те бяха добри момичета и на мен ми беше мъчно да се разделя с тях. Но такъв е животът. Пътувай бързо и без багаж — това е моето мото, така беше дори в далечните дни, когато Марта беше малко дете. И сега, двайсет години по-късно, пак пътуваме бързо и без багаж, а снегът вали в гърбовете ни като Ангела при портата.

Циганите ни взеха със себе си, без да кажат и дума — те знаят много за ловците и жертвите, — дори ни дадоха каруца и кон. Някои от тях още помнеха майка ми и казваха, че аз приличам на нея. Започнах да правя отвари и любовни еликсири, лекове срещу подагра или немилостиво мъжко сърце и се сдобих с повече приятели, отколкото вие някога ще имате с вашата църква и проповеди. Те ми дадоха ново име, но аз няма да ви го кажа — циганско име, — и понякога предсказвам съдби по селските панаири с помощта на картите Таро, кристалното кълбо и зеления шал, метнат върху лампата. Но аз не гледам на всеки. Не — обичам младите момичета, нежните, с блеснали очи и бузи, пламнали от приказна надежда. Може би един ден ще намеря сред тях различно момиче, самотно като Ефи, което ще се научи да лети и да следва балоните…

Ние — Марта и аз — продължаваме да се надяваме. Последния път бяхме толкова близо, казва ми тя, толкова умопомрачително близо. А сега сме по-близо отвсякога: споменът за Ефи, скръбта по Ефи ни свързва — не с горчивина, а с леко меланхолично съжаление за онова, което би могло да бъде. Ефи, нашето малко момиче. Нашата бледа сестра. Ние я обичахме, знаете ли, обичахме я повече, отколкото който и да било от вас някога я е обичал, достатъчно, за да искаме да остане с нас завинаги… и донякъде тя е с нас, в сърцата ни: бедната смела Ефи, която доведе изгубената ми Марта обратно у дома.

В зимните вечери аз седя в каруцата на светлината на малка синя свещ, а Тиси, Мегера и Алекто се гушат в краката ми до печката и слушат как пея на Марта, която мърка на коляното ми:

Един ден ще я намерим, Марта, обещавам й аз, докато галя меката й черна козина. Чувствително момиче с ясни, невинни очи. Самотница, която има нужда от майка, от сестра. Един ден ще я намерим. Един ден… скоро…

65

Беше Ефи. Те ме заведоха да опозная тялото, което лежеше в моргата, и през цялото време бяха много любезни, с тихата учтивост на палачи. Усещах как с всеки дъх примката се затяга около врата ми… Тя лежеше върху леко наклонен мраморен блок, а в един канал до краката ми течеше силен дезинфектант и издаваше тихи бълбукащи звуци, които отекваха в безграничната тишина на моргата.

Аз кимнах.

— Това е Ефи.

— Да, господине — сержант Мърл оставаше все така безстрастен, сякаш обсъждахме нещо, което слабо го интересуваше. — Докторите казват, че тялото е лежало в гробищата около седмица. От Коледа или някъде там. Изглежда, че студът е забавил процеса на… разлагане.

— Но, по дяволите, аз я видях!

Мърл ме погледна безизразно, сякаш бе твърде учтив, за да коментира твърдението ми.

— Видях я… няколко дни след това!

Мълчание.

— Впрочем, ако знаех, че наистина е мъртва, защо, за бога, бих ви казал къде е тялото?

Сержантът ме погледна, сякаш се извиняваше.

— Господин Честър вече беше съобщил в полицията — обясни той. — Каза, че… хм… отговорността го мъчела.

— Хенри е болен! — възкликнах аз. — Не е в състояние да различава фактите от фантазиите.

— Господинът несъмнено е много разстроен — каза Мърл. — Всъщност доктор Ръсел, специалистът по душевни болести, смята, че психичното му състояние е нестабилно.

Мътните го взели! Схванах играта на Хенри: след като свидетелства срещу мен и след като прочут лекар се изкаже за здравето му, той никога няма да получи присъда за убийството на Ефи. Но проклет да съм, ако го оставя да лепне това на мен!

— Разговаряхте ли с Фани Милър? — чух отчаянието в гласа си, но не бях в състояние да го прикрия. — Тя ще ви каже истината. Всичко това беше нейна идея, от самото начало. Ефи беше се скрила при нея.

Отново същата физиономия на почтителен укор.

— Изпратих човек на „Крук Стрийт“ — безстрастно ми съобщи Мърл. — Но за съжаление на посочения адрес нямаше никой. Поставих къщата под наблюдение, но до този момент госпожица Милър не се е появила. Както впрочем и никой друг.

Новината ме зашемети като удар по челюстта.

— Съседите! — извиках задъхан. — Питайте тях. Питайте някого…

— Никой не помни да е виждал на посочения адрес млада дама, която да отговаря на описанието на госпожа Честър.

— Разбира се, че никой не я виждал! — сопнах се аз. — Нали ви казах, че се е дегизирала!

Мърл само ме изгледа с печален скептицизъм и аз неволно плъзнах ръка по врата си. Невидимата примка все повече се затягаше.

Предполагам, знаете завършека на тази мрачна история — всички го знаят. Дори тук, сред, така да се каже, утайката на обществото, се ползвам с известна слава: наричат ме „Джентълмена Джак“ и ми говорят с уважение заради положението ми на светски лъв, на когото предстои да увисне на бесилото. Понякога пазачът ми пъха в ръката мазно тесте карти и аз си позволявам да изиграя с него една бърза игра на покер.

Винаги печеля.

Процесът ми беше хубав, доколкото един процес може да бъде такъв: всъщност драмата ми допадна. Макар и смела, защитата беше лесно оборена — и аз можех да кажа на адвоката, че пледирането за невменяемост няма да мине, — но прокурорът беше злобен стар методист, който извади на светло всички мръсни детайли от превратната ми кариера, включително някои епизоди, които самият аз бях забравил, с грижливо внимание към детайла. В залата имаше много жени и когато съдията сложи черната си шапка, треперещият му старчески глас почти заглъхна сред ридания и хлипания. Жени!

Е, получих отсрочка от три недели и през нито една от тях не пожелах да се срещна със свещеник, но накрая той дойде да ме види. Каза, че не би понесъл да види как непокаял се грешник отива на бесилото. Това лесно може да се разреши, казах му аз: не ме бесете! Не мисля, че той оцени шегата ми. Те рядко разбират от шеги. Със сълза във влажното си старческо око свещеникът ми разказа всичко за Ада, но като помисля за последната си успешна картина „Содом и Гомор“, ми се струва, че аз знам повече за Ада от този стар лицемер. Адът е мястото, където отиват всички порочни жени — нали ви казах, че ги обичам горещи — и може би отдолу ще мога да надникна под полите, роклите или каквото там носят ангелите и да намеря отговора на онзи древен теологичен въпрос.

Сигурен съм, че сте ужасен, отче, но си спомнете, че ако не бяха грешниците в Ада, нямаше да има забавление за онези на балкона, а аз винаги съм твърдял, че е трябвало да стана актьор. Така че приберете броеницата, пийнете нещо за сгряване — тук с пари всичко се купува, знаете ли? — и може би ще изиграем една-две игри на покер, а когато си тръгнете, им кажете, че сте си свършили работата. Целунете момичетата от мен и им предайте, че ще се видим на танците. Все пак аз трябва да се грижа за репутацията си.

Но понякога, докато лежа буден в малките часове на нощта, не мога да не се питам как Фани и тъмната й дъщеря успяха да направят това. И понякога, докато секундите безмилостно се изнизват в нищото, почти съм готов да повярвам… да повярвам в сънища, видения… в студени нощни изкусителки с леки смразяващи пръсти, жадни усти и още по-жадни сърца. В отмъстителни призрачни деца… в любов, по-велика от смъртта и по-силна от гроба.

И в здрачните дебри на съня като че ли изниква картина — винаги когато съм трезвен, имам добри идеи за картини, — която, ако присвия очи, почти застава на фокус: картина на майка, обичала мъртвата си дъщеря толкова много, че я върнала в света на живите, за да се всели в тялото на друго момиче, тъжно и самотно момиче, жадуващо за любов, и тази жажда и тази любов били толкова силни, така я зовяли от тъмното, че тя дошла, закопняла да живее отново. О, да, аз знам много за този копнеж. И двете заедно — нещастното бледо момиче и изгубеното премръзнало тъмнокосо момиче — създали жена с едно тяло, две души и знание, надхвърлящо човешкото въображение…

Нощем, когато подобни неща изглеждат възможни, ми се струва съвсем вероятно тази жена все още да се разхожда по осветения от луната паваж, макар че тялото й лежи безжизнено в моргата: тя върви, все така закопняла, все така зажадняла… толкова студена… и толкова силна, че ако пожелае, може да минава през стени и врати, да прекосява безгранични пространства, за да се изправя срещу убийците си в сцени на изтънчени черни кошмари и завладяваща лудост. Тя може да разказва истории за убийства или да рисува видения за ада… но зад гнева винаги ще има копнеж и студена, отчайваща жажда. Мъртвите не прощават.

В този ход на разсъждения има някаква всепроникваща логика, както и странна езическа поетичност. Започвам да си припомням останки от класическото си образование, на което не обръщах особено внимание в училище. Да, и аз съм чел Есхил и знам откъде Фани е взела имената на котките си. И като знам това, почти започвам да вярвам… да вярвам в ангели, демони, Еринии… Евмениди.

Почти.

Все пак трябва да мисля за репутацията си.