Спи, бледа сестро

40

Сега те бяха заедно като призрачни близначки, лицата им преливаха едно в друго, така че се случваше Ефи да ме погледне с очите на дъщеря ми или смехът на Марта да избухне от кротката усмивка на Ефи. Най-после се беше върнала, почти я виждах и имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от любов към нея, от любов и към двете. Сега тя беше щастлива, по-щастлива, отколкото изобщо някога е била, защото знаеше, че се е завърнала у дома, че вече е в безопасност при майка си, при сестра си. От нощта, в която я попитах за името на Отшелника, аз нямах повече нужда от спомените й: тази част от нея спеше, затъваше все по-дълбоко в мъглата от неща, които е по-добре да останат забравени; беше престанала да сънува лошия човек и онова, което той й бе сторил преди много години. Всъщност благодарение на отварите ми тя си спомняше много малко.

Беше й приятно да спи в стаята си, заобиколена от своите книги и играчки; играеше си с Мегера и Алекто, а когато Хенри идваше, си играеше и с него. С всяко посещение той затъваше все по-дълбоко, ние го упоявахме с хлорал и силни афродизиаци, омайвахме го с целувки и го оставяхме да лежи без дъх на пода, дълго след като Марта излезеше от стаята. Беше изгубил способността си да различава въображаемо от действително и аз не се съмнявам, че ако му покажех Ефи без всякакъв грим, той не би я познал. Нейното тяло беше съвсем измършавяло и по ръцете и гърдите й бяха имха избили червени петна, но Хенри нищо не забелязваше. Моята Марта сияеше през плътта на Ефи, променяше я, правеше я силна и той й принадлежеше, принадлежеше й изцяло. Гледах го как с всяка изминала седмица става все по-отнесен и равнодушен, как подскача в тъмното при всеки звук, и сърцето ми се изпълваше с черна радост. Ние — дъщеря ми и аз — го изпивахме. Не вярвайте, ако някой ви каже, че отмъщението не е сладко: сладко е. Знам го.

Моуз дойде два пъти да ме види. Каза, че кредиторите му не могат да чакат вечно и че самият той не разбира ние защо чакаме. Заех му петдесет лири, за да му затворя устата, и той като че ли се съгласи да потърпи още малко. Скоро, казах му. Скоро.

Само още малко време, за да може моята Марта да порасне.

Изминаха още пет седмици и след пет четвъртъка Хенри Честър се препъваше слепешком по стълбите на къщата ми, уловен в завладяващия кошмар на похотта. Моето момиче минаваше право през него, изпразваше го от съдържание, от цялата му самоувереност, от претенциозното му мъжко превъзходство, от религиозното му двуличие, от иконите му и мечтите му. Ако не беше Хенри Честър, щях да се смиля над него, но мисълта за моя малък тъжен призрак и за някогашното момиче пропъждаше от главата ми всички съмнения. Хенри не се беше смилил над моята Марта.

В онези пет седмици видях как отлита сивата безрадостна есен и преждевременно идва зимата и суров, режещ черен вятър сковава пътищата в лед и раздира небето на тъмносиви дрипи. Спомням си коледните украшения по лондонските магазини, празничните дървета по „Оксфорд Стрийт“ и гирляндите по уличните фенери, но прозорците и вратите на „Крук Стрийт“ останаха без украса. Тук щяхме да празнуваме по-късно.

Хенри дойде за последен път на 22 декември: този ден се стъмни в три следобед, а към девет ситният дъжд премина в суграшица и после в сняг, като едва покри в бяло паважа, преди да почернее. Може би все пак щяхме да имаме снежна Коледа. Ефи дойде рано, загърната до очите в дебелата си пелерина, аз погледнах небето и почти бях готова да я отпратя, като си помислих, че в такава отвратителна мразовита нощ Хенри няма да дойде. Но вярата на Марта беше по-силна от моята.

— Ще дойде — каза тя с палава увереност, — особено тази нощ.

О, милата ми Марта! Усмивката й беше толкова хубава, че се изкуших да изоставя плана си за отмъщение. Не ми ли стигаше, че отново е при мен, че мога да я прегръщам и да усещам хладния допир на кожата й до бузата си? Защо да рискувам това заради някаква безплодна победа над мъж, който и без това беше обречен?

Но, разбира се, знаех защо.

Засега тя все още му принадлежеше. В неговите очи половината от нея беше Ефи и тя никога нямаше да бъде моя, ако той не се откажеше от претенциите си. Докато продължаваше да ги възприема като отделни личности, те никога не можеха да се слеят напълно и да се върнат към доброто сигурно гнездо, което бяха напуснали. Щяха да си останат две блуждаещи половини, които бавно се спускат в бездната на забравата, от която само майчината любов би могла да ги измъкне. Тя трябваше да бъде освободена.

— Марта.

Тя се усмихна сияйно зад зеленикавия поглед на Ефи.

— Каквото и да се случи, помни колко те обичам.

Почувствах как малката й ръка се плъзна по топлата извивка на врата ми.

— Обещавам ти, че скоро всичко ще свърши, мила моя — Прошепнах аз и я прегърнах. — Обещавам.

Усетих усмивката й върху кожата си.

— Знам, майко — отвърна тя. — И аз те обичам.

41

След този сблъсък съпругата ми се превърна в най-големия ми враг: лека сянка, която с хладни синьозелени очи следеше стъпките ми из обитаваната ни от духове къща. Беше станала тънка като богомолка въпреки множеството лакомства, които поглъщаше, носеше се като удавена русалка из гъстия зеленикав въздух, осветен от газените лампи. Правех каквото мога, за да не я докосвам, но тя като че ли изпитваше удоволствие да се отърква в мен при всяка възможност и допирът й беше като на зимна мъгла. Почти не ми говореше, но все си мърмореше с тъничък детски гласец. Понякога нощем, когато лежах буден, ми се струваше, че я чувам да пее в тъмното — детски песнички, залъгалки и една френска приспивна песен, която знаеше от дете:

Отново говорих с Ръсел и след много въздишки и няколко загатнати мъжки сълзи се оставих да ме убеди, че единствената надежда любимата ми Ефи да се излекува е поставянето й под наблюдение в някоя престижна болница. Аз видимо трепнах, когато добрият доктор намекна, че мъката от загубата на детето може трайно да е увредила разсъдъка й, но започнах да се колебая, след като подробно ми беше обяснено, че ако не направя нещо скоро, Ефи може сериозно да се нарани. Външно намръщен, но вътрешно усмихнат, аз подписах документ, който и докторът подписа след мен, и грижливо го прибрах в портфейла си. На път за вкъщи се отбих в клуба да обядвам — за пръв път от седмици — и ядох с вълчи апетит. С чашата бренди си позволих редкия лукс да запаля пура. Имах повод за празнуване.

Когато стигнах на „Кромуел Скуеър“, вече се смрачаваше. Погледнах часовника си — беше само три и десет. Беше излязъл вятър, който разнасяше рояци черни листа по улиците, и ми се стори, че усетих жулене като от суграшица по лицето си. Платих на файтонджията и побързах да вляза в къщата. Смразяващ стържещ вятър развяваше полите на палтото ми, аз отворих вратата и шепа мъртви листа влетя в къщата преди мен; затръшнах вратата под носа на мрака и потръпнах. Тази нощ щеше да вали сняг.

Заварих Ефи в сумрачната всекидневна, седнала до незапалената камина с бродерията на коленете си. Прозорецът абсурдно зееше и вятърът духаше право в стаята. Подът беше осеян с мъртви листа. За кратък кошмарен миг отново ме обзе старият ужас, чувството на нищожна безпомощност, сякаш с готическата си бледност и призрачен вид тя по някакъв начин ме бе превърнала в призрак в собствения ми дом, сякаш аз бях безплътният, а тя — солидната жива плът. После си спомних за документа в портфейла си и всичко си дойде на мястото. С нетърпелив възглас направих две крачки напред и дръпнах шнура на звънеца, за да повикам Таби, след това направих усилие и се обърнах към Ефи, присвивайки очи в тъмното към сивото петно на лицето й.

— Хубава работа, Ефи — сгълчах я аз. — Какво си въобразяваш, като седиш тук на студа? Ще се простудиш до смърт. И какво прави Таби, та те е оставила тук без огън? От колко време седиш така?

Тя се обърна към мен — половин момиче с лице, разсечено от светлината в коридора.

— Хенри… — гласът й прозвуча равнодушно и безцветно като самата нея. При странното разместване на чертите й като че ли само половината й уста се движеше: единственото й око беше втренчено в мен със зеница колкото малка точица на светлината.

— Не се тревожи, мила моя — продължих аз, — Таби ей сега ще дойде. Ще се погрижа да ти запали хубав огън и да ти донесе шоколад. Не искаме да се разболееш, нали?

— Нима? — в гласа й долових леко иронична нотка.

— Разбира се, че не, мила моя — рязко отвърнах аз, за да не заекна. — Таби! Проклета жена, трябваше отдавна да е тук. Таби! Нима иска да умреш от студ?

— Таби излезе — тихо каза Ефи. — Изпратих я до аптеката да ми купи от лекарството.

— О…

— Няма никой. Ем има свободен следобед. Едуин си отиде у дома. Сами сме, Хенри.

Отново ме обзе неразумен ужас и аз положих всички усилия да се овладея. По някаква причина идеята, че съм насаме с Ефи, оставен на волята на странните мисли, които биха могли да се въртят в главата й, ме плашеше. Бръкнах в джоба за запалката си и се насилих да застана с гръб към Ефи, за да запаля лампата… Почувствах как очите й се впиват като нокти в тила ми и до болка стиснах зъби от омраза към нея.

— Така е по-добре, нали? Сега вече можем да се виждаме — това беше правилният тон: рязка неофициалност. Нямаше защо да мисля, че тя си е наумила да ми противоречи, нямаше причина да си въобразявам, че отнякъде вече е разбрала… Обърнах се с лице към нея и устата ми се разтегли в болезнена усмивка, която едва ли би успяла да я заблуди. — Ще затворя прозореца — казах аз. Забавих се колкото може по-дълго със затварянето, дърпането на пердето, събирането на листата по пода. Хвърлих ги в камината.

— Чудя се дали ще мога да запаля огън.

— Не ми е студено — каза Ефи.

— Но на мен ми е — отвърнах с престорена веселост. — Я да видим… Не може да е толкова трудно. Таби го прави всеки ден — коленичих пред камината и се заех да трупам хартия и сухи съчки върху въглените. Надигна се късо пламъче, нещо изпука и камината започна да пуши. — Виж ти — засмях се, — това било по-трудно, отколкото си мислех.

Устните на Ефи се изкривиха в прозорлива злобна полуусмивка.

— Не съм дете — внезапно избухна тя. — Не съм и луда. Няма нужда да ми говориш като на малоумна.

Реакцията й беше толкова неочаквана, че аз отново се уплаших.

— Но защо, Ефи — започнах глупаво, — аз… — след като се съвзех, заговорих отчетливо и търпеливо като лекар. — Виждам, че си болна. Мога само да кажа, че се надявам след време да разбереш колко обидни и неблагодарни са били думите ти към мен. Въпреки това…

— Не съм болна — прекъсна ме Ефи и в този момент аз й повярвах: очите й бяха зорки и блестящи като скалпел. — Въпреки всичко, което казваш и правиш, за да ми докажеш обратното, аз не съм болна. Моля те не си прави труда да ме лъжеш, Хенри. Съвсем сами сме в цялата къща, няма пред кого да се преструваш, освен пред себе си. Опитай се да бъдеш честен заради двама ни.

Гласът й беше сух и безстрастен като на кралица и за миг аз отново станах дванайсетгодишно момче, уплашено и наивно в стремежа си да се отърве от наказание. Всяка дума сякаш утежняваше вината ми.

— Нямаш право да ми говориш така! — гласът ми прозвуча слабо и колебливо и аз се опитах да му придам авторитет. — Търпението ми има граници, Ефи, макар да правя много компромиси с поведението ти. Дължиш ми уважение поне като на съпруг, ако не друго, и…

— Съпруг? — възкликна Ефи и аз със странно облекчение долових рязката нотка, която се прокрадваше в хладнокръвния й тон. — Кога изобщо си искал да бъдеш мой съпруг? Ако кажа на някого какво…

— Какво? — попитах по-силно, отколкото исках, сякаш думите се изплъзваха от моята власт. — Че се грижих за теб, когато беше болна, че търпях истериите ти, че ти дадох всичко, което някога си искала? Аз…

— Леля Мей винаги казваше, че не е прилично мъж като теб да се жени за толкова по-младо момиче. Ако знаеше…

— Какво?

Тя зашепна:

— Ако знаеше как се държиш с мен… и къде ходиш посред нощ…

— Бълнуваш, момиче. Къде ходя, за бога?

— Знаеш къде. На „Крук Стрийт“.

Аз зяпнах от почуда. Откъде можеше да знае? Дали някой не ме беше познал? Или проследил? В главата ми нахлуха мисли за всички последици от това. Не можеше да бъде. Тя блъфираше.

— Ти си луда!

Ефи мълчаливо поклати глава.

— Ти си луда и аз мога да го докажа!

Трескаво бръкнах в джоба на палтото си и измъкнах документа от Ръсел. Задъхано го зачетох на глас, овладян от болна еуфория:

— „… че пациентката Еуфимия Мадлин Честър… показанията са твърде тежки, за да бъдат пренебрегнати… мания, истерия и каталепсия… опасна за себе си и за околните…

поради което препоръчвам да постъпи за лечение за неопределен период от време… където ще бъде в ръцете на… подготвени да…“ Чу какво казва: че трябва да те изпратя в болница, Ефи, в болница за луди! Никой няма да повярва на луда жена. Никой!

Лицето й беше безизразно, ужасяващо празно. За миг се запитах дали изобщо ме е чула или отново се е затворила в странните си неразгадаеми мисли. Но когато заговори, гласът й прозвуча много спокойно:

— Винаги съм знаела, че ще ме предадеш, Хенри — каза.

Понечих да отвърна, но в края на краищата тя беше права: наистина нямаше пред кого да се преструвам, освен пред себе си.

— Знаех, че не ме обичаш вече — Ефи се усмихна и за миг ми се стори почти красива. — Но това не ме тревожи, защото и аз отдавна не те обичам — тя склони глава, сякаш си припомняше нещо. — Но аз няма да ти позволя да ме пожертваш, Хенри. Няма да ти позволя да ме изпратиш в лудница. Не съм болна и един ден все някой ще го разбере. Тогава може би хората ще започнат да ми вярват — Ефи ме стрелна с поглед, изпълнен с лукавство. — А аз мога да им разкажа много неща, Хенри — хладнокръвно добави тя. — За къщата на „Крук Стрийт“ и за това какво правиш там… Фани Милър няма да лъже заради теб, нали?

Дъхът ми заседна като кълбо с игли в гърлото, гърдите ми се свиха с непоносима болка. Изведнъж изпитах отчаяна нужда от хлорал. Без да обръщам внимание на победоносната усмивка на Ефи, аз грабнах шишенцето, което висеше на врата ми, и рязко завъртях дозатора. С треперещи ръце капнах десет капки в една чаша и сипах отгоре им шери. Чашата се оказа прекалено пълна: част от течността се разля и опръска ръкава ми. Изведнъж в мен се надигна бурна омраза.

— Никой няма да повярва на такива нелепи твърдения — гласът ми отново прозвуча твърдо и аз изпитах огромно облекчение.

— Мисля, че може и да повярва — каза Ефи. — А и представи си скандала, който ще се разрази точно когато изкуството ти започва да се радва на признание. Дори намек за това, че си се опитал да затвориш жена си в лудница, за да й попречиш да разкрие тайните ти прегрешения, ще те съсипе. Готов ли си да рискуваш?

Благодарих на тъмните богове, които и да бяха те, за хлорала: започнах да усещам как капакът на главата ми се отваря и вътре нахлува хладен въздух, който подхваща мислите ми, смалени до големината на прашинки. Чух гласа си да звучи от много далеч:

— Мила Ефи, ти си превъзбудена. Мисля, че трябва да си легнеш и да почакаш, докато Таби ти донесе капките.

— Няма да си легна! — осъзнала, че е изгубила предимството си, Ефи започна да губи и призрачното си самообладание и в гласа й се доловиха резки нотки на истерия.

— Е, не си лягай тогава, скъпа — отвърнах аз. — Няма да те насилвам. Ще сляза да видя дали Таби се е върнала.

— Не ми вярваш, нали?

— Разбира се, че ти вярвам, мила моя. Разбира се, че ти вярвам.

— Мога да те съсипя, Хенри (гласът й трепна, колкото и да се мъчеше да го овладее). Мога и ще го направя!

Но призрачният силует с ведър хладен глас и синьозелени очи си беше отишъл и заплахата й сякаш се бе изпразнила от съдържание. Сълзи посребриха лицето й и ръцете й започнаха да треперят. Аз прибрах документа в предния си джоб и си позволих лукса да се усмихна.

— Приятни сънища, Ефи.

И когато излязох в осветения коридор, почувствах как юмрукът в гръдния ми кош се свива — радостно, жестоко. Никога не бих й позволил да ме раздели с Марта. Никога.

По-скоро бих я убил.

Пристигнах на „Крук Стрийт“ с двайсет минути закъснение. Бурята ревеше с цяло гърло зад гърба ми. По паважа имаше сняг, който се топеше и се превръщаше в гъста, мазна зимна киша, по която колелата на файтона се плъзгаха и се кривяха. Бях странно спокоен въпреки неотдавнашната си разправия с Ефи — бях взел втора доза хлорал, преди да тръгна.

Като знаех, че Марта ме чака в края на пътя ми, не можех да мисля за Ефи: утре щях да уредя настаняването й в прилична болница извън Лондон, където нямаше кой да слуша брътвежите й — а дори да имаше, образцовият ми живот със сигурност щеше да отклони от мен всяко подозрение: в края на краищата тя беше само жена, при това бивш модел. Щяха да ме съжалят за провала на брака ми, но никой нямаше да ме обвини. Освен това… тя беше болна. Може би по-болна, отколкото се предполагаше. В такава нощ ми се струваше, че всичко е възможно.

Вратата на номер 18 се отвори и откри квадрат от розова светлина, аз се отърсих от злокобните си мисли и влязох, оставяйки диря от замръзнала кал след себе си. Фани беше цялата в коприна с цвят на магнолия, загърната в ефирен воал, което я правеше да изглежда абсурдно непорочна като млада булка, и аз с тревога се зачудих колко безгранични са способностите на жените да се представят за такива, каквито мъжете ги искат. Дори Марта.

Дори Марта.

Какви ли страшни тайни криеше съвършената й плът?

Безмълвно тръгнах след шепота на Фани, която ме отведе чак до мансардата на къщата, при таваните и малките стаички. Когато осъзнах накъде ме води, внезапно ме обзе ужас, сякаш след малко щеше да отвори вратата на малката спалня и да разкрие пред мен същата обстановка: играчките по пода, бялото легло, цветята на нощната масичка и детето на уличницата, голо под нощницата си, непроменено, само малко по-бледо след всичките години престой в тъмния ковчег, с протегнати към мен ръце и глас като на Марта…

Собственият ми глас отекна като ледена висулка:

— Защо трябва да идваме чак тук? Не може ли да отидем в някоя от гостните?

Фани не обърна внимание на неучтивостта ми.

— Това е личната стая на Марта, Хенри — разсъдливо обясни тя. — Имаш специална покана от нея да я посетиш тук.

— А… — думите ми се оплетоха като бодлива тел в устата ми. — Аз… ако тя не възразява, бих предпочел… тук не е ни малко мрачно? И студено. В тази част на къщата е много студено. Може би…

— Марта сама избра тази стая — невъзмутимо отвърна Фани. — Ако започнеш да се дърпаш, може да не поиска повече да те види.

— О! — нямаше какво повече да кажа. Опитах да се усмихна, но усмивката ми натежа като гримаса. — Аз… просто не съм разбрал. Естествено, след като Марта…

Но Фани вече вървеше напред по стълбите. Подът изглеждаше така, сякаш дълго време никой не бе смущавал покоя на праха по него. Погледнах вратата и почти очаквах да видя синьо-бялата емайлирана дръжка на стаята на майка ми. Пропъдих тази мисъл, преди да е разтърсила крехката ми самоувереност, придобита под влияние на хлорала. Каква глупост. Нямаше дръжка в синьо и бяло, нито бледо дете на уличница с тъмни, пълни с укор очи и следи от шоколад около устата, имаше само Марта, Марта, Марта, Марта… Сложих ръка на дръжката и забелязах олющената бяла боя, под която личаха пластове зелено, жълто, червено… но не синьо, казах си победоносно, не синьо. И точно до ръката си видях отпечатъци от малки пръсти, сякаш някое дете се беше опряло на вратата, притискайки о нея длан и три пръста… Марта?

Дори нейните ръце не можеха да бъдат толкова малки. И следите — лепкави, размазани петна — прясно личаха върху бялата боя. Дали не бяха от… шоколад?

Самообладанието ми ме напусна. Аз извиках и блъснах вратата с всичка сила. Тя не се отвори. В главата ми нямаше място за разсъждения: водеше ме безумна логика, внезапно непоклатимо убеждение, че след всичките тези години Бог най-после е измислил начин да ме накара да платя за стореното с детето на уличницата… да платя с Марта. Картината изглеждаше зловещо правдоподобна в размътеното ми съзнание: детето стои с ръка на вратата, ослушва се, влиза и вижда Марта, която ме чака. След време излиза, отмъстило за стореното… а Марта още чака с рокля, омотана около врата…

Отново извиках и започнах да удрям с ожулени юмруци по вратата.

— Марта! Марта! М-м…

После вратата се отвори и разкри мрак. Инерцията ме тласна навътре, блъсна ме в отсрещната стена и вратата се затръшна. В първия миг мракът беше непрогледен и аз продължих да крещя, убеден, че призрачното дете е в стаята при мен, толкова студено, толкова бледо, и още иска да му разкажа приказка.

Блесна светлина. Отначало ме ослепи, но след малко видях Марта да стои до прозореца с лампа в ръка. Изпитах такова силно облекчение, че едва не припаднах, пред очите ми избиха големи черни петна.

— Марта — опитах се да прикрия облекчението си. — Аз… Съжалявам. Днес… не съм съвсем на себе си — и слабо се усмихнах.

— Честно казано, и аз, господин Честър, и аз — тя ми отвърна с малка лукава усмивка, а гласът й — шепот — шумолеше като слама под лятно небе. — Може би и двамата имаме нужда от питие.

Докато сипваше питиетата, аз я наблюдавах, чувствайки как ритъмът на сърцето ми се забавя почти до нормалното, и не след дълго бях в състояние да се огледам из стаята.

Тя беше почти гола. Тясно легло с бяло покривало, нощна масичка с кана и леген, маса и опърпано кресло — това бяха всички мебели в нея и на светлината от единствената лампа всичко изглеждаше още по-голо. По дъските на пода нямаше килими, по стените нямаше картини, липсваха и пердета. А днес и Марта приличаше на стаята си: с проста бяла нощница, боса, с разпусната коса, която почти скриваше лицето й. За миг отново ме обзе предишната тревога — приликите с онази нощ бяха твърде много, — сякаш това бе поредната дегизировка на Марта, която имаше за цел да ме извади от равновесие и да ме тласне към трайна лудост. Но когато обви ръце около мен, тя беше топла и ухаеше на прости детски аромати: сапун, лавандула, нещо сладко като петмез; тя, която ме омайваше с неустоима екзотична чувственост, сега беше най-обикновена невръстна съблазнителна, срамежлива, страстна четиринайсетгодишна девица, очарователно неопитна, болезнено искрена.

Разбира се, знаех, че това е поредното й представление: истинската Марта ми беше също толкова непозната, колкото и в самото начало. Но аз се оставих на нежната илюзия и докато лежахме прегърнати като деца, тя зашепна в ухото ми приказка: за мъж, който се влюбил в портрета на мъртво момиче, купил го и го скрил на тавана от страх жена му да не започне да го разпитва. Всеки ден ходел при портрета и ставал все по-тъжен, но не можел да се откаже от удоволствието да го гледа. Жена му започнала да го подозира и един ден го проследила до тавана. Видяла как седи пред портрета и го гледа. Измъчвана от ревност, тя го почакала да излезе, взела един нож и отишла при картината с намерението да я нареже на парчета. Но портретът бил обитаван от душата на мъртвото момиче и когато съперницата му дошла с ножа в ръка, то се нахвърлило върху нея. Последвала борба, но призрачното момиче било силно с отчаянието си. Ревнивата жена с писъци изскочила от тялото си и потънала в хаоса, а призракът взел живота й за себе си. Момичето спокойно слязло по стълбите и заживяло със своя любим. Потръпнах, когато приказката свърши.

— Вярваш ли в призраци, Марта? — попитах аз.

Усетих кимането й с голата си кожа и ми се стори, че чух приглушен смях. Този смях ме накара да се почувствам неловко и малко ядосано отвърнах:

— Няма призраци. Умрелите не се връщат да преследват живите. Не вярвам, че хората отиват някъде след смъртта си.

— Не вярваш ли, че отиват в Рая?

— Особено пък в Рая…

— Тогава… — гласът й заглъхна дяволито. — Значи не се страхуваш от мъртвите?

— Че защо да се страхувам? Нямам от какво да се срамувам — лицето ми пламна и аз се запитах дали го е почувствала. — Не ми се говори за това.

— Добре — по детски се съгласи тя. — Разкажи ми тогава какво прави днес.

При тези думи избухнах в смях: не очаквах да чуя такава съпружеска реплика от нейната уста!

— Не, разкажи ми — настоя Марта.

Разказах й — може би повече, отколкото исках. Тя лежеше кротко като дете в прегръдките ми, мълчалива: само от време на време издаваше звук, за да покаже, че ме слуша. Разказах й за Ефи и за това как съм започнал да се боя от нея, за почти суеверното чувство, че съм станал призрак в собствения си дом, за решението ми да изпратя Ефи в лудница, където вече няма да бъде опасна за мен, за убеждението ми, че тя може да ме унищожи. Ефи беше разбрала за нас — макар че изобщо не си представях откъде, — Ефи, врагът, мълчаливият наблюдател от тъмното, призрачното дете… призракът. Ефи, която не биваше да се събужда, която трябваше да умре… Ефи, която трябваше да умре…

След малко забравих, че говоря с Марта; представих си, че стоя пред Божия престол и отчаяно се пазаря с Него, а Той седи с върховно, глупаво безразличие и гледа как се пазаря с Него за живота си…

Нямах право: сега го знам. Бях взел Ефи, преди още да е пораснала достатъчно, за да разбере какво е любовта. Измамих я, като я лиших от възможността да бъде щастлива. Промених я така, че да задоволи собствения ми извратен вкус, а после, когато ми омръзна, я захвърлих.

Знам какъв съм.

И въпреки това докато държах Марта в прегръдките си и усещах влажната топлина на дъха й върху кожата си, аз съзрях друга възможност — възможност, от която космите по ръцете ми настръхнаха и която ме изпълни с фина, екстатична омраза към себе си. Думите, които бях изрекъл пред Марта, кънтяха в кухия ми череп, сладки и звънки като невидими струни под клепачите ми:

„Няма призраци. Умрелите не се връщат да преследват живите. Не вярвам, че хората отиват някъде след смъртта си.“

Осъзнах, че съм повторил думите на глас, прекъсвайки потока на мъчителния си самоанализ. Но сега не помнех нищичко от изреченото.

Марта ме наблюдаваше с любопитство. Лицето й беше каменно.

— Хенри…

Изведнъж разбрах какво ще каже и трепнах, уловен в капана на смъртоносния й поглед. Започнах да говоря, без да ме е грижа какво казвам, само за да й попреча да изрече думите — думата, която безмилостно отекваше в съзнанието ми…

— Хенри!

Погледнах я. Нямаше измъкване.

— Помниш ли, когато ми каза, че ме обичаш?

Мълчаливо кимнах.

— Тогава ми обеща нещо. Сериозно ли беше?

Поколебах се:

— Аз…

— Сериозно ли беше?

— Да.

Главата ми пулсираше, устата ми беше пълна с кисел вкус като след долнопробен джин.

— Чуй ме, Хенри — гласът й прозвуча тихо, приятно, интимно като смъртта. — Ти вече не я обичаш. Обичаш мен. Нали?

Кимнах.

— Докато тя е с теб, аз никога няма да бъда твоя. Винаги ще трябва да се криеш. Винаги ще трябва да идваш тайно.

Дъхът ми запърха между пресъхналите ми устни в неизречен протест, но ужасяващата чистота на погледа й ме накара да мълча.

— Казваш, че вече знае за нас: знае и може да те унищожи. Дори да я затвориш в лудница — ако изобщо успееш, — това може да не е достатъчно. Тя ще се разприказва и някои хора могат да я чуят. Мислиш ли, че семейството й няма да й повярва? Така или иначе ще избухне скандал. Калта е лепкава, Хенри.

— Аз…

Предчувствието за онова, което се готвеше да каже, нахлу в съзнанието ми като огнена стихия. Но което беше по-лошо, аз исках да го каже, исках да освободи вълците в главата ми. Сладката ми Шехеразада! Главата ми заплува в бесен световъртеж. Тя говореше за убийство, говореше за нещо, което да накара Ефи да замълчи завинаги…

За миг изцяло се оставих на образите, които се въртяха в главата ми, и долових в себе си възбуда от мисълта за убийство, натрапчива възбуда, която почти засенчи копнежа ми по Марта… после очарованието на Марта надделя и аз я притиснах в прегръдките си, заравяйки лице в сладостта и мекотата й, в уханието на люляк и шоколад… може би дори се разплаках.

— О, Марта…

— Съжалявам, Хенри. Аз наистина те обичах и едва ли някога ще разбереш какво означаваха тези нощи за мен…

От дълбините на бездната съзнанието ми започна тревожно да се пита: какво означаваше това? Звучеше почти като…

— … но след станалото не можем да се виждаме повече.

Вцепенението връхлетя сетивата ми като ледено одеяло. Само тъничкият безпомощен глас в главата ми глупаво повтаряше: това е сбогуване, едва ли е искала да каже това, и това е… Не! Невъзможно! Не това очаквах да чуя! Не това беше обещанието, което исках да спазя! В мен се надигаше истерия. Отдалеч чух собствения си смях — писклив, смразяващ смях като на обезумял клоун.

— Не! Не! Ще направя всичко за теб… всичко… каквото и да е… — и най-ужасното. — Не трябва да се разделяме така… — о, моя Марта, моя прохладна Гетсиманска градина. — Ще направя всичко!

Най-после ме чу. Обърна лице към светлината и очите ни се срещнаха. Повторих думите си, за да разбере, че казвам истината:

— Ще направя всичко.

Тя кимна бавно, крехка и неумолима. Аз направих мъчителен опит да овладея гласа си.

— Ефи е болна — казах. — Може да не издържи дълго. Постоянно взема лауданум. Понякога забравя колко капки е взела.

Марта ме гледаше неподвижно със светещи като на котка очи.

— Може да умре… всеки момент.

Не беше достатъчно: разбрах го, щом погледът й се отклони от моя. Тя не беше Ефи, която се луташе в сенките. Бях й обещал всичко.

Отчаяно изрекох омразните думи — страхливо признание на вече поетата вина.

— Никой няма да разбере.

Тишината отекна оглушително между нас.

Скрепихме сделката, тъй както се скрепяват всички дяволски сделки. Представете си, ако можете, как е изглеждало всичко в Божиите очи: Честър се гърчи в мъките на плътта, а в ушите му шепне сладък демоничен глас — как ли се е смял Бог! Аз продадох душата си за една жена — как ли този безсмъртен шампион на абсурда се е превивал от смях, докато гласовете ни са долитали като мухи до небесния Му слух… и колко малко ме беше грижа! Марта беше моята душа.

След като дадох обета си, открих, че тя е ужасяващо практична. Марта беше тази, която измисли в подробности плана, с който несъмнено вече сте запознати. Като ми шепнеше сладко и ме докосваше с малките си ледени ръце, тя хладно очерта моята роля в него.

Всичко беше много просто. На следващия ден отивам в ателието си както обикновено и се прибирам с падането на нощта. Предупредил съм Таби да даде дневната доза лекарство на господарката си. След вечеря, когато Ефи отива да си легне, аз й донасям чаша шоколад, щедро подправена с лауданум и малко бренди, за да прикрие мириса на лекарството. Ефи заспива дълбоко, толкова дълбоко, че дъхът й спира: безболезнен край. След като се е стъмнило достатъчно, за да не може никой да ме види, аз изнасям тялото навън, където приятел на Марта ме чака с каруца. Откарваме Ефи на гробището и я скриваме в някоя гробница със саркофаг, който отваряме с помощта на инструменти, донесени от приятеля на Марта. След като поставим тялото и запечатаме саркофага, никой не може да ни пипне. Ако се погрижим да изберем семейство, чиито наследници са починали, можем да сме сигурни, че никой няма да намери тялото. Аз съобщавам на полицията, че съпругата ми е душевно болна — Ръсел със сигурност ще го потвърди — и често се държи странно. Остава да изиграя ролята на разтревожен съпруг и със случая е приключено. Ефи изчезва завинаги.

Тревожеше ме само един детайл: предложението за съучастник. Разбирах, че имам нужда от помощник, който да пренесе с мен тялото и да стои на пост на гробището, но Марта не искаше да ми каже кого има предвид, като настояваше да й се доверя. Накрая се ядоса и ме обвини, че си търся извинение, за да се измъкна. Помня как седеше на голото бяло легло с подвити крака като Дева Мария на Росети, гъстата й коса се спускаше безредно по раменете, а стиснатите й юмруци бяха като от кремък.

— Страх те е! — презрително отсече тя. — Само обещаваш, обещаваш… ако мислите бяха грехове, досега отдавна да си изгорял в ада, но щом се стигне до действие, подсмърчаш и въздишаш като момиче! Мислиш ли, че не мога да го направя сама? Мислиш ли?

— Марта… — отвърнах аз с молба.

Гневът й беше великолепен — огън и жупел.

— Ма-арта-а — подигравателно повтори тя. — М-ма-арта-а…

Изведнъж отново станах на дванайсет, бях в училищния двор, заровил лице в ъгъла зад вратата, в устата си усещах вкус на сълзи и омраза (Бе-е-бе, плачи, бе-е-бе, вижте бебето как плаче…). За миг зрението ми се замъгли и сълзите закапаха по бузите ми. Не можех да разбера причината за внезапната й жестокост. Марта се беше ядосала за нещо.

Само това ли можеш? — горчиво изкрещя тя. — Да плачеш? Аз те моля да освободиш себе си и мен, а ти хленчиш като ученик? Аз искам мъж, любовник, а ти не ми даваш нищо! Искам ти кръв, а ти ми даваш вода!

— М… М-м-м… — за малко да кажа „майко“. Кълбото от бодлива тел в устата ми изведнъж стана скъсана струна, Еолова пещера на болката и страха. Почувствах как лявата половина на лицето ми трепери неудържимо, клепачът ми — пеперуда, уловена в измъчената ми плът.

Презрението й беше повече, отколкото можех да понеса. Закрещях с цялата любов и омраза, натрупани в натежалото ми сърце. Какви думи имаше в крясъка ми — ако изобщо бяха думи — не знам.

Но имаше обещание: умилостивена, тя ме целуна.

Аз съм онзи, който съм.

42

Като го видях да се измъква от стаята на Марта и да се препъва надолу по стълбите, разбрах, че часът ни е ударил. Той беше захвърлил крехкото си самообладание, ледената презрителна маска на своята почтителност и онова, което бе останало, нямаше нито облик, нито претенции — само глупав писък на измъчена плът и безгранично желание. Черният заснежен вятър го отнесе като удавено дете с огромни учудени очи, в които за миг съзрял някогашната невинност… Никога повече не го видях. Поне не по начина, който вие си представяте.

В онази сутрин не се съмна, но в седем часа Моуз се появи с подути очи, току-що изпълзял от нечие легло, и настоя да ме види. Влезе в стаята, без да чука, с разчорлена коса и кисела физиономия. Изглеждаше уморен и ядосан и аз предположих, че го боли глава, защото се запъти право към брендито и щедро си напълни една чаша.

— О, Моуз — казах небрежно, — изглеждаш отвратително. Наистина трябва повече да се грижиш за себе си, драги.

Той пресуши чашата и се намръщи.

— Добре си осведомена, нали, скъпа ми Фани? — отвърна той. — Един господ знае какво ми сипа снощи в чашата онази уличница. Главата ми се пръска. И на всичкото отгоре се осмели да ми поиска четири гвинеи!

— Снощи каза, че я намираш за очарователна — учтиво му напомних аз.

— Е, това си беше за снощи. Тази сутрин изглеждаше поне на четирийсет!

— Неблагодарник. Пийни си кафе — аз се усмихнах и му сипах. — Всички жени са илюзионистки, нали знаеш?

— Всичките сте вещици — отсече той и взе чашата си. — И на първо място ти, Фани. Така че не се опитвай да ме омайваш, тази сутрин не съм в настроение.

Около половин минута Моуз пи кафе в надуто мълчание, после скочи и удари чашата си в масата толкова силно, че за малко да строши порцелана.

— Какво си намислила? — възнегодува той. — Уморих се да чакам, уморих се да бягам от кредиторите, когато бих могъл да припечеля нещо от цялата история. Кога ти и Ефи ще спрете да си играете и ще се заловите за работа?

— Седни, Моуз — казах спокойно.

— Не искам — дребнаво отсече той. — Може да си мислиш, че съм глупав колкото нея, но не съм. Искам веднага да ми отговориш. Иначе, искаш или не, ще свърша всичко сам и вие с Ефи няма да видите и пени от парите на Честър. Разбра ли?

Аз въздъхнах.

— Виждам, че се налага да ти кажа.

43

Трябва да разберете, че бях ядосан. Нямах нищо против тях — поне тогава, — бях чакал, точно както Фани бе поискала, без да задавам въпроси. Но времето минаваше и един от главните ми кредитори отново дойде да ме навести. Колкото до Ефи, не бях говорил с нея от седмици. Виждах я само когато идваше на „Крук Стрийт“, бледа и безразлична, с празния малоумен поглед на човек, пристрастен към лауданум. Макар донякъде да я презирах за слабостта й, понякога изпитвах болезнена тъга по хубавото страстно създание, каквото беше някога. Тя ми писа десетина пъти: писмата й бяха отчаяни, жестоки и объркани, равният й наклонен почерк се редуваше с груби драскулки, които едва успявах да разчета. Не се осмеляваше да се срещне с мен. В деня, преди да отида при Фани, аз получих последно писмо от нея, по-кратко от останалите: лист, откъснат от тетрадка, без подпис и дата. Почеркът беше безформен, като на дете, най-отгоре на бележката с огромни букви беше изписано името ми:

Помня, че когато бях в Оксфорд, веднъж отидох на парти у някакъв състудент: полунощна веселба с непозволено много бренди и две-три кикотещи се момичета с конски физиономии, дошли от далечния край на града. Помня, че някой предложи да викаме духове и ние с много шеги и смях опразнихме една малка масичка за кафе, наредихме около нея столове и надраскахме с тебешир по ръба буквите от азбуката. Затъмнихме осветлението, момичетата се разпискаха, младежите започнаха да се смеят и всички седнахме да се забавляваме. Щом всички се смълчаха, аз почуках по масата и отново предизвиках предишната какофония.

Отначало чашата в ръцете ни се въртеше безцелно по масата, едни крещяха „Тишина!“, за да заглушат изблиците смях, други се възмущаваха, че някой лъже.

После сякаш по собствена воля чашата се понесе по масата и започна да изписва нецензурни послания до отделни членове от компанията, което предизвика нови писъци сред пияните момичета. Аз винаги съм бил сръчен в ръцете.

Но после всичко се промени: ловките ми маневри бяха осуетени от някой по-сръчен на масата. Опитах се отново да овладея чашата, но тя изскочи от ръката ми и започна да обикаля масата със смайваща прецизност. Ядосан, аз огледах съседите си по маса… и, кълна се, никой не докосваше чашата. Никой.

Дори тогава продължих да смятам, че това е номер: не вярвах в духове и днес не вярвам. Така и не разбрах кой ме беше изиграл в онази нощ — приятелите ми бяха прекалено пияни, а и нямаха въображение за толкова ловък трик, — но изреченията, които се изписаха на масата в онази тъмна стая преди петнайсет години, думите, които отекнаха в главата ми, минути преди нервите ми да не издържат и аз да ритна масата…

Не знам защо ви разказвам това. Но накъсаните и несвързани изречения на Ефи и онези отчаяни думи на масата сякаш идваха от едно и също изгубено, разбито сърце: глас от мъртвите.

Събуди ме от съня…

Фани имаше свои причини да ме държи настрана от Ефи. Бог ми е свидетел, че не страдах от това; повдигаше ми се от маскарада им и ми се искаше никога да не съм се забърквал с тях. Когато идвах на „Крук Стрийт“, Фани се грижеше да имам пиене и забавления в изобилие, а двете с Ефи се затваряха горе и се съвещаваха до безкрайност. Но това далеч не беше най-лошото. Не.

Най-лошото беше онова име… Марта.

Това име беше въздишка, молитва, зов: на устните на Фани — целувка, в устата на Хенри — стон, в тази на Ефи — благослов, толкова могъщ, че цялото й същество се изпълваше с любов и копнеж… Марта.

Тя бродеше след полунощ по тъмните коридори на къщата на „Крук Стрийт“. Когато минаваше покрай мен, аз усещах лекото й иронично докосване по тила си. Долавях уханието й по пердетата, през отворения прозорец дочувах сладкия й дрезгав глас с лек акцент, който ми се смееше от влажната лондонска мъгла. Сънувах я както я бях видял през дупката в стената — горяща роза пурпурна плът, фурия с огнена коса, която се смее през пламъците като луда или като богиня…

И все пак Марта не съществуваше.

Понякога трябваше да си напомням този факт от страх да не полудея като останалите. Марта не съществуваше — знаех го: бях я видял да изчезва в червената вода в умивалника, в размазания грим по бялата ленена кърпа. И тя като Пепеляшка беше създадена от измамна среднощна магия, на сутринта от нея не оставаше нищо освен няколко боядисани косъма по възглавницата. И въпреки това ако не бях го видял с очите си…

Проклета да е! Проклети да са отровните им игри.

Марта не съществува.

После и историята с Хенри Честър. О, не мислете, че съм имал някакви колебания. Нямах причини да обичам този човек, а и той не ме обичаше, но цялата работа започваше да ми се струва прекалено заплетена за моя вкус. Признавам, че отначало се изсмях при мисълта, че Ефи ще съблазнява собствения си съпруг — в това имаше нещо крайно извратено, което ми допадна, — но ако бяхте видели Честър с неговата съсредоточена и зловеща усмивка… Приличаше на обречен пред портите на ада.

Какво искаха от мен? Проклет да съм, ако знаех! Фани не можеше да не е разбрала още от началото, че дори ако успеехме да измъкнем Ефи от къщата на „Кромуел Скуеър“, тя нямаше място при мен. Аз нямаше да се оженя за нея, никога не бях си го и помислял. Винаги когато заговореше за бъдещето, Фани казваше „когато отново се съберем“, сякаш ставаше дума за някакво семейно събиране. Аз не си го представях — Ефи да живее на „Крук Стрийт“? Колкото повече мислех, толкова по-абсурдно ми се струваше. Реших, че за мен ще е най-добре час по-скоро да изляза от играта.

Не се очертаваше и да получа някакви пари: този мрачен маскарад се точеше до безкрайност. Сега, като погледна назад, си мисля, че още тогава трябваше да се измъкна — вярно, щях да изгубя възможността да изнудвам Хенри Честър, но не затова останах. Наречете го дързост, ако щете: не исках да се оставя на една жена да ме преметне. Така или иначе, здраво се оплетох в паяжината им. Трябва да съм бил луд.

Иска ми се да мисля, че в началото съм се поколебал: планът беше толкова готически, толкова чудовищен, че можеше да мине за либрето на някоя мрачна бурлеска. Докато ме посвещаваше в тайната, Фани седеше на дивана като кокошка, която чисти перата си, и въпреки умопомрачителното си главоболие аз избухнах в смях.

— Фани, ти си неотразима! — казах. — За малко да си помисля, че говориш сериозно.

— Но аз говоря сериозно — невъзмутимо отвърна тя. — Съвсем сериозно — погледна ме със загадъчните си ахатени очи и едва забележимо се усмихна. — Разчитам на теб, драги ми Моуз. Наистина.

Аз въздъхнах с раздразнение.

— Искаш да кажеш, че Ефи е убедила Хенри да се съгласи на собственото й убийство? — смехът ми беше болният нервен смях на истеричен човек. Изкашлях се, за да прочистя гърлото си, сипах си още една чаша бренди и веднага гаврътнах половината.

Между нас се възцари мълчание.

— Не ми ли вярваш? — най-после попита Фани.

— Аз… Не вярвам, че Ефи…

— Само че не беше Ефи.

По дяволите! Гласът й беше гладък като сметана и веднага разбрах какво ще каже.

— По дяволите, Фани, няма Марта! — чух как гласът ми се извиси далеч над нормалния си регистър и аз положих усилие, за да го овладея. — Няма Марта. Има само Ефи, която е три четвърти луда… и какво очаква да спечели от това? Какво иска?

Фани се усмихна снизходително.

— Би трябвало да знаеш — тя изчака, докато осмисля думите й. — И тя, и аз разчитаме на теб — усмивката й стана зловеща.

— И Марта, разбира се.

44

Не можех да се прибера на „Кромуел Скуеър“. Мисълта да вляза в къщата, където спи тя, да мина покрай вратата й, може би дори да се сблъскам с нея в коридора или да усетя безумния й обвиняващ поглед върху тила си, да я гледам как пие шоколада си на закуска, как разгъва бродерията си във всекидневната… и през цялото това време да знам, че в полунощ ще лежи мъртва в безименен гроб в Хайгейт, може би дори същият, приютил неспокойния полусън на детето на уличницата… не можех да го понеса.

Затова тръгнах в тъмното към ателието си и когато стигнах, се опитах да поспя. Но вятърът пищеше отвън с гласа на Ефи, блъскаше по прозорците. Двайсет зрънца хлорал — само толкова се осмелих да взема. Но дори те не ми донесоха утеха, само летаргично състояние на духа, което бързо се смени с трескаво безпокойство. В един от шкафовете държах бутилка бренди: опитах се да пийна, но установих, че гърлото ми се е свило колкото иглено ухо. Задавих се и изплюх парещата течност в широка дъга около себе си. Изведнъж забелязах движение в далечния ъгъл на стаята, стори ми се, че сред гъстите сенки се повдигна край на драперия… че се мярна очертана женска ръка…

— Кой е там?

Нямаше отговор, само вятър.

— Попитах, кой е там?

Пристъпих напред и я видях да стои в ъгъла, лицето й — бледо петно, ръцете — протегнати към мен. За миг изпаднах в пълен делириум, от устата ми изригна нечленоразделен поток от звуци… После разперените ми ръце се удариха в рамката и ноздрите ми се изпълниха с мирис на боя и лак.

— А… — помъчих се да овладея гласа си, да върна обичайното му звучене. Устата ми лепнеше, уловената пеперуда под левия ми клепач пърхаше отчаяно.

— Ш-ш… Шехеразада.

Така беше по-добре. Повторих името и почувствах как устата ми отново оформя трудните срички. Насилих се да докосна картината и се разсмях — неестествено и дрезгаво, но поне беше смях. Няма нищо, нищо страшно, повтарях си с ожесточение. Няма танцуваща Коломбина с празни очни орбити и хищни зъби, няма дете призрак с протегнати ръце и изцапани с шоколад пръсти, няма Приси Махони с петно от кръв на роклята, няма я майка ми, която ме гледа от смъртното си легло с изнурено красиво лице…

Стига! С неимоверно усилие обърнах гръб на картината (абсурдно беше да чувствам как очите на Марта се забиват като гвоздеи между лопатките ми и безмилостно разсичат меката бяла връв на гръбначния ми мозък) и тръгнах към огъня. Погледнах часовника си. Два и половина. Намерих книга, оставена със заглавието надолу на един стол, и небрежно я взех с надеждата да убия времето. С отвращение забелязах, че е сборник стихотворения, отгърнах напосоки и зачетох:

Нечия детска ръка беше подчертала с червен молив отделни моменти от стихотворението и аз разтреперан осъзнах на кого принадлежи тази книга: на заглавната страница имаше надпис със закръглен четлив почерк — „ЕУФИМИЯ МАДЛИН ШЕЛБЕК“, — който ме накара да я захвърля в най-далечния край на стаята. Проклета да е! Никога ли нямаше да ме остави на мира?

Гласът на вятъра изви неземен писък в комините и гредите, сградата призрачно зашумоля, заскърца, населена от невидими същества. Бях затворен в кутията на Пандора — сянка, която чака да излезе на свобода. Как можех да се страхувам от тъмното? Аз бях тъмното — есенцията на нощните чудовища. Нелепо беше да мисля, че едно чудовище би могло да се страхува, жалка гледка бе да си го представям как трепери на угасващата светлина от огъня в самата нощ на освобождаването си. Започвах почти да се забавлявам от тези мисли, когато вратата на ателието с трясък се отвори и аз отново се смразих от ужас.

В първия миг наистина ги видях — демоните на паметта ми, предвождани от майка ми като черен ангел, — после леден полъх на вятъра профуча покрай главата ми и вратата се затвори. Тогава видях котката — котката на Ефи, — седнала кротко до вратата сред купчина мъртви листа, довени от вятъра. Отначало си помислих, че листата са котката, после видях продълговатите й ахатени очи, които бляскаха срещу мен от вратата, едната й лапа, вдигната с изящна прецизност като жест за поздрав на хубава жена. Докато я гледах, тя се прозина като змия и започна да ближе протегнатата си лапа с вяла грация. За миг се вцепених от твърдото убеждение, че това е то — момичето призрак, загледано в мен с котешки очи, призракът на първото ми убийство, дошъл да ме тревожи, докато обмислям второто. Различавах ли думите?

Ами… ами… ами приказката?

— Махай се! — провикнах се аз.

Ще изкрещи ли, Хенри? Ще се събуди ли, ще те види ли? Ще ухае ли на лавандула и шоколад, а, Хенри?

— Въобразявам си.

Така ли?

— Тук няма котка.

Хенри…

— Тук няма котка!

Гласът ми прогърмя и отлетя в тъмното като изстрели и когато тишината отново се възцари около мен, аз осъзнах, че съм прав: онова, което бях взел за котка до вратата, наистина беше само куп кафяви листа, които нервно се наместваха от течението. Странно, но откритието ми не ме развесели, а скова сърцето ми с още по-силен студ. Обърнах се премалял и разтреперан. Зачудих се какво ли прави Марта.

Мисълта за нея, твърдата, сладка увереност в нея малко проясниха главата ми. Представих си я как лежи в прегръдките ми и съзнанието, че скоро тя ще бъде моя, изпълни душата ми с вълнуваща смелост. С помощта на Марта щях да се справя, да го направя без угризения: без черен ангел на вратата си, без есенна котка, свита на кълбо в сенките… без бледо призрачно дете. Не и този път. Този път Марта щеше да бъде моя и заедно щяхме да извървим хиляда и една нощ.

Взех още пет кристалчета хлорал и с благодарност усетих почти мигновеното им действие: горната част на главата ми се превърна в ясен хладен свод от ехтящи звуци, който приятно се носеше над тялото ми като детски балон. Мислите ми също бяха като балони, затворени в себе си и далечни, бавно и сънливо отлитащи в тъмното.

Три без двайсет и пет. Времето се развърташе като безкрайна спирала пред мен… толкова много време. Секундите бяха мълчаливи вълни, които се търкаляха по неприветлив сив бряг, отброявайки вечността. Довлякох се до статива и започнах да рисувам.

Сигурно сте я виждали: някои казват, че това е най-хубавата ми творба, макар че историята й може би се доближава твърде много до тъмната сърцевина на създателя й, за да бъде красива. Не си я представям да стои в една галерия с преситените куртизанки на Росети или глезените сладникави деца на Милес. Моята „Триумф на смъртта“ е врата към личния ми ад, въплъщение на всяка черна мисъл, вледеняващ страх, потъпкана нежност… Тя е бяла като кост, смъртоносно красива, косата й се вее нагоре и около лицето като лъчите на тъмна звезда, очите й са слепи като юмруци. Тя стои с разкрачени крака и ръце, вдигнати към безмилостното немигащо Око на Бога, което наднича иззад накъсаните облаци над нея, гола и ужасяваща в голотата си, защото макар в поразителната й красота да няма нищо човешко, в чистите жестоки извивки на устните й — нищо нежно, тя все пак буди копнеж, ледения отчаян копнеж по гроба. В известен смисъл изглежда по-хубава, отколкото някога е била: червено-бяла като причастие, тя стои разкрачена над разхвърлян пейзаж от човешки кости, а зад гърба й сияе апокалиптично червено небе.

Макар да има лицето на Марта, тя не е Марта, нито Ефи, нито майка ми, нито Приси Махони, нито танцуващата Коломбина. Или, ако желаете, тя е като всички тях и дори повече. Тя е вашата майка, вашата сестра, вашата любима… вашият потаен, срамен сън, който сте сънували, когато светът е бил още млад. Тя е аз… тя е вие… на главата си има корона от тръни, в краката й лениво се прозява котка от мъртви листа, а по чувствеността на змиеподобното й, детски невръстно тяло, по двойния триъгълник, който се образува между устата, гърдите и тъмния облак на пубиса й, личат четирите окултни йероглифа на Тетраграматона: йод-хей-вав-хей. Тайното име на Бог.

Аз съм онзи, който съм.

45

Колкото повече мислех за това, толкова повече се изнервях. Моуз, казвах си, ти си полудял. Но залогът беше твърде голям, за да се дърпам заради някаква безобидна женска измама: планът беше прост, по детски прост, без какъвто и да било риск от провал. Трябваше само да помогна на Хенри да закара Ефи до гробището, да избера гробница, в която да скрия тялото, да сложа Ефи в саркофага, да го запечатам и когато Хенри се махне, да се върна, да я измъкна и да я откарам на „Крук Стрийт“. Там, каквото и да си мислеха Фани и Ефи, моята работа щеше да приключи и аз щях да започна да събирам печалбата. Просто.

Хенри щеше да реши, че Ефи е умряла — или от свръхдозата лауданум, или от студа в гроба (вече цял ден валеше сняг), — Фани щеше да бъде доволна и аз щях да получа някакви пари. Ефи, казвате? Е, никога не съм й обещавал чудеса, а и тя имаше добра приятелка в лицето на Фани — Фани щеше да се погрижи за нея. Можех дори да минавам от време на време да я виждам, стига да не говори за Марта. Тази последната беше кучка, за която не исках да чувам и дума повече.

Пристигнах на „Кромуел Скуеър“ към дванайсет и половина през нощта. Снегът беше натрупал и правеше невъзможно пътуването с файтон, затова ми се наложи да вървя пеша от „Хайгейт Хай Стрийт“ до къщата със сняг в ботушите, в косата и във врата ми. Очертаваше се прекрасна Коледна нощ.

Десетина снежни човека наблюдаваха „Хай Стрийт“ като призрачни стражи — единият дори беше с полицейска каска, нахлупена на плешивата му глава — и въпреки късния час тук-там от осветените прозорци долитаха смях и песни. По вратите висяха цветни фенери и пъстри гирлянди, на прозорците грееха свещи, когато минах покрай една отворена врата, оттам ме лъхна силна миризма на канела, карамфил и борови иглички, снегът лъсна на светлината, когато няколко закъснели и подпийнали гости напуснаха веселбата и се понесоха безцелно в нощта. Усмихнах се. В такава нощ — особено тази нощ, — каквото и да направехме, щеше да мине незабелязано.

Блъсках по вратата около пет минути, преди Хенри да ми отвори. Когато най-после се появи — аз нямах търпение да видя изражението му, след като разбереше кой е „приятелят“ на Марта, — помислих, че ще ми затръшне вратата под носа, после му просветна и той мълчаливо ми направи знак да вляза. Изтърсих снега от ботушите и палтото си и влязох. Къщата изглеждаше занемарена, почти запусната: нямаше гирлянди, украса, нито едно клонче. На „Кромуел Скуеър“ 10 не чакаха Коледа. Хенри изглеждаше ужасно: с безупречния си черен костюм и колосана риза, с лицето си, което бе избръснал така гладко, че за малко да свали горния слой кожа, той приличаше на труп, току-що излязъл от погребално бюро. Очите му бяха огромни и празни, бялото му лице — изпито, а едно мускулче под лявото му око играеше и потрепваше — единственото живо нещо на мъртвешкото лице.

— Ти ли си приятелят на Марта? — първите му думи прозвучаха тромаво и дрезгаво. — Защо не ми е казала? Да не е мислила, че няма да посмея… Да не е…

В разширените му зеници блеснаха искрици на гняв и разбиране, той ме сграбчи за реверите и яростно ме разтърси. Видях порите на кожата му, уголемени през капките пот на горната му устна.

— Проклет да си! — изсъска Хенри. — Винаги съм знаел, че не може да ти се вярва. Ти си бил, нали? Ти си казал на Ефи за „Крук Стрийт“. Заради теб се случва всичко това, нали? — прогърмя гласът му и тикът под лявото око се засили, като разтегли чертите му в грозна гримаса на гаргойл.

Освободих се от хватката му.

— Драги мой, нямам и най-малката представа за какво говорите — спокойно отвърнах аз. — Дойдох, защото Марта ме помоли. Тя ми има доверие. Ако вие не ми вярвате, оправяйте се сам.

Хенри ме изгледа злобно, като дишаше тежко.

— Проклет да си — каза той. — Защо трябваше да си ти? Ако споменеш на някого и дума за това…

— О, много е вероятно, нали? — саркастично отбелязах аз. — И моят залог е голям, да знаеш. Ще се погрижа всичко да мине както трябва — впрочем двамата можем взаимно да си осигурим алиби. Какво странно има в това преуспяващ художник да прекарва вечерта със своя благодетел? Така и двамата сме вън от опасност — прокарах пръсти през влажната си коса и си придадох обидено изражение. — Хенри — добавих, — мислех, че сме приятели!

Злобният поглед в очите му угасна и Хенри бавно кимна.

— Просто съм малко… превъзбуден — избоботи той. — Разбира се, никога нямаше да се сетя, че си ти. Приятел на Марта… — Хенри непохватно стисна ръката ми. — Просто ме изненада, това е всичко — добави той, възвърнал самообладанието си. — Ела в гостната.

Аз предпазливо го последвах, като продължавах да гледам намусено.

— Бренди? — попита Хенри, докато си наливаше пълна чаша.

— Ще ме стопли — весело отвърнах аз и побутнах своята чаша към него.

Известно време пихме в мълчание.

— Е — казах накрая, — къде са слугите?

— Изпратих Таби на гости при сестра й в Клапхам. Коледно посещение, нали разбираш. Прислужницата на Ефи отдавна е в леглото, има зъбобол.

— Какъв късмет — отбелязах аз. — Човек ще рече, че е дело на провидението.

Хенри потръпна.

— Ясно съзнавам какво си мислиш за мен — каза малко сковано. — Положението… е крайно отчайващо — той конвулсивно преглътна. — Както впрочем… и много отблъскващо за мен.

— Разбира се — доброжелателно отвърнах аз.

Хенри ме погледна рязко и нервно като птица.

— Аз… — той се поколеба; несъмнено осъзнаваше, както и аз, целия фарс на положението. Тези благовъзпитани салонни маниери!

— Разбирам, повярвай ми — казах, като знаех, че ако не говоря, той може да остане до края на вечерта застинал с чаша в ръка и безсмислена усмивка на лицето. — Забелязах, че с госпожа Честър имате… проблеми.

— Да — Хенри енергично кимна. — Тя е болна, бедната, много болна. Доктор Ръсел, автор на няколко книги за психични разстройства, я прегледа. Тя е направо луда. Неизлечимо. Щеше да ми се наложи да изпратя горката Ефи в лудница, помисли си само за скандала!

— Всеки намек за скандал на този етап би съсипал кариерата ти — с готовност се съгласих аз, — особено сега, когато „Шехеразада“ се радва на такъв топъл прием от критиката. Чувам, че Ръскин се готви да пише статия за нея.

— Наистина ли? — но вниманието му се отклони само за миг. — Така че, както разбираш — продължи той, — най-безболезнената мярка… най-бързата и… — тикът отново се засили и аз видях как Хенри извади шишенцето си с хлорал и изтръска десетина кристалчета в дланта си с небрежен, заучен жест. Той забеляза погледа ми и ги погълна почти крадешком с глътка бренди. — Хлорал — каза тихо, сякаш се извиняваше. — Приятелят ми доктор Ръсел ми го препоръча. За нервите, нали разбираш. Няма вкус… няма мирис — той се поколеба. — Тя не е… страдала — добави мъчително. — Беше толкова… лесно. Тя просто заспа — последва дълг пауза, след която Хенри повтори думите, учуден и сякаш хипнотизирай от звученето им. — Тя заспа. В коледната нощ. Знаеш ли това стихотворение? Веднъж рисувах картина по него… — той се отнесе за секунди с празен поглед, отворена уста, почти неподвижен, с изключение на безмилостното подръпване на мускула под окото му.

— Няма по-подходящо време — ведро казах аз и погледнах часовника си. — Сега е нощта на Коледа, никой няма да се чуди защо сме излезли толкова късно. Ако ни видят да носим тяло, ще си помислят, че някой приятел се е напил, а и е достатъчно студено, за да сме плътно загърнати в шалове и пелерини, без да привличаме вниманието. А най-хубавото е, че цяла нощ ще вали и снегът ще скрие следите ни на гробището. Няма по-подходящо време, Хенри.

Мълчание. Видях го да кима, приел истината в думите ми.

— Така — казах аз делово. — Къде е Ефи?

Той трепна, сякаш някой беше дръпнал невидимите му конци.

— В… стаята си — останах поразен от това, че на лицето му беше изписано повече неудобство, отколкото вина. — Спи. Аз… Сложих го в шоколада й.

— Добре — постарах се да запазя неутрален тон. — А какво ще кажеш на слугите сутринта, когато разберат, че я няма?

Хенри се усмихна с присвити устни.

— Ще кажа на Таби, че Ефи е отишла да навести майка си за Коледа. Ще кажа също, че искам да я изненадам, затова трябва да украсим къщата за празника. Ще поръчаме всичко: джел, имел, гирлянди, най-голямото дърво, което Таби успее да намери… Ще я затрупам с работа. Колкото до мен, аз ще отида в центъра и ще купя коледен подарък за Ефи, сякаш нищо не се е случило — усмивката му беше почти ведра. — Ще й купя нещо хубаво. Ще го сложа под дървото и ще помоля Таби да сготви нещо специално за нас — нещо, което Ефи наистина обича… — той млъкна и се намръщи, сякаш внезапен спомен бе прекъснал потока му от мисли. — Шоколад. Тя обича шоколад… — Хенри отново замълча, невидимите конци задърпаха клепача му и след малко той с усилие продължи: — Шоколадов сладкиш или нещо такова. После ще чакам. След известно време ще започна да се изнервям и ще изпратя някого до къщата на майка й, за да провери защо Ефи се бави. Човекът ще се върне и ще каже, че тя изобщо не е ходила там. После аз ще повикам полицията и ще обявя жена си за изчезнала.

Когато срещнах непоколебимия му победоносен поглед, за миг изпитах нещо близко до възхищение. Запитах се дали аз щях да бъда толкова спокоен при подобни обстоятелства. Не че не съм проливал кръв един-два пъти през живота си, но никога не съм отравял хладнокръвно жена — което не означава, че не съм искал! Докато гледах Хенри Честър с бялото му лице и застиналия безмилостен поглед в очите, ми хрумна, че може да съм го подценил. За пръв път той изглеждаше истински жив, човек, който държи съдбата си в свои ръце. Човек, който гледа вината си право в очите и с тънка горчива усмивка казва: „Така. Да вървим. Аз съм онзи, който съм.“