Спи, бледа сестро

46

Представете си как снежинка бавно пада в дълбок кладенец. Представете си как люспа сажди се спуска от мътното лондонско небе. Представете си го за миг.

Аз се носех през пластове мрак, танцувах сред страховити пейзажи. Виждах рицар с развети знамена, който маха на дама в медна кула, виждах стадо бели коне, виждах птица лира с опашка като комета… Моята тъмна сестра ме водеше за ръка и заедно следвахме приливите и отливите по бреговете на непознати морета, тя ми разказваше приказката за момичето, което спало сто години, докато всичко и всички около нея остарявали и умирали. Но момичето имало любим, който не пожелал да го забрави; той бдял над застиналия й сън и чакал ли, чакал, толкова я обичал. Всеки ден седял до нея, говорел й и й разкривал любовта си. Всеки ден разресвал косите й, забърсвал праха и паяжините от лицето й и чакал. С времето той станал стар и немощен, слугите му, като го помислили за луд, го изоставили и се разотишли. Но влюбеният продължавал да чака. Един ден, както седял и се радвал на последните лъчи на есенното слънце, полусляп и изнемощял от старост и несгоди, му се сторило, че я видял да помръдва, да отваря очи и да се пробужда. В този миг издъхнал от радост, прегърнал красивата си любима, шепнейки името й с умиращи устни.

Да, докато спях, тя ми разказваше приказки: аз усещах как ръката й гали косата ми и гласът й тихо напява:

Поглеждах надолу към тялото, проснато на леглото: горкото малко бледо момиче… ще го чака ли някой?

Моуз ще ме чака. Знаех, че ще ме чака: беше ми обещал да ме събуди. Знаех, че ще ме събуди. Когато Фани ми каза за плана, отначало аз отказах. Уплаших се, не исках да лежа в тъмното, докато запечатват саркофага над главата ми, бях сигурна, че дори упоена от лауданум ще полудея… но Фани ме увери, че след не повече от десет минути той ще дойде и аз ще се събудя. А после с Моуз ще бъдем заедно и нищо няма да ни раздели. Знаех го. Той ми беше обещал.

Хенри беше изпратил Таби да навести роднините си и сърцето ми страдаше по нея. Копнеех милата Таби да е до мен в тези студени, мрачни часове, да слушам любящото й мъмрене, да вдишвам добрите й ухания на тесто, кола и сапун, да подпъхва одеялата, докато лежа в леглото…

Утре, казвах си, Таби ще помисли, че съм умряла. Леля Мей също, изведнъж ще се състари зад тезгяха на малкото дюкянче на „Кранборн Али“. Майка ми ще трябва да се откаже от фриволните си бонета и разходките с господин Зелини, ще носи черно, което не й отива, ще скърби за дъщеря си, която никога не е разбирала. Ще се осмеля ли да им се обадя, когато вече бъда далеч от Хенри? Не мисля, че някога ще имам смелост. Аз ще бъда мъртва за тях, мъртва завинаги. Не бих рискувала Хенри да разбере, че не е така.

Нощта застудя: прозорецът ми се скова от скреж, снегът с писък влизаше през комина и съскаше по горещите плочи па камината. Вятърът виеше опечален и часовете се изнизваха. Тиси седеше на коляното ми и мъркаше, присвила очи в златни полумесеци на светлината от пламъците… Запитах се дали Хенри ще се грижи за котката ми, след като си отида.

Изведнъж подскочих от скърцане на стъпки по дъските пред вратата. Сърцето ми затупка бясно. Беше Хенри — може би не с отрова, а с нещо по-сигурно, с което да укроти тревожното ми сърце: нож, брадва, въже, сръчно вързано на възел. Вратата се отвори. На светлината от газената лампа лицето му изглеждаше зелено като детска рисунка на вещица, клепачите му хвърляха дълги пърхащи сенки. Благодарение на дисциплината, на която се бях научила през годините, в които позирах на Хенри, аз придадох на лицето си изражение на сънено спокойствие и се прозинах.

— Таби, ти ли си? — промърморих.

Гласът му прозвуча меко, почти нежно:

— Аз съм. Хенри. Донесох ти нещо — ръката му се плъзна по тила ми и ме опари с трескавата си жар. — Шоколад. За малкото ми момиче. Не исках да останеш пренебрегната само защото Таби я няма.

— Шоколад… Благодаря ти — аз се усмихнах унесено. — Ще ми помогне да заспя, нали?

— Да, ще ти помогне да заспиш. Приятни сънища, Ефи… — той ме целуна по главата и усетих дъха му, горещ и влажен, по косата си. Почуствах допира на усмивката му.

— Лека нощ, господин Честър.

— Лека нощ, Ефи.

Когато излезе, аз излях шоколада, легнах в леглото и накарах голото си ефирно тяло да се надигне. Сега можех да го правя без всякакво усилие. Тръгнах да обикалям от стая в стая, прелетях из цялата къща и излязох навън на снега. Почувствах как снежинките преминават през тялото ми, но не изпитах студ, само изгарящо въодушевление от полета на душата. Зачаках: в това състояние губех реална представа за времето и можех да се нося с часове, люляна в прегръдките на бурята. Най-после ги видях да излизат от къщата. Сърцето ми подскочи, когато разпознах Моуз, нахлупил старата си шапка на очите и вдигнал яката на палтото си, за да се предпази от студа. Хенри вървеше до него и от височината на полета си аз го виждах съвсем ясно.

47

Тя лежеше в леглото си с разпусната коса и дишаше толкова леко, че за миг се запитах дали наистина не е умряла. На нощната масичка до нея стояха шишето с лауданум и празната чаша от шоколад. С крайчеца на окото си видях как Хенри докосна чашата с ръка, уязвима и прозрачна като порцелана. Ефи беше облечена в сивата си рокля и на фона на безцветната тъкан кожата й сякаш светеше, косата й, която се спускаше по леглото чак до пода, излъчваше бледо сияние. За миг погледът ми падна върху брошката на яката й, подарък от Фани: сребърна, във формата на котка с извит гръб, отразяваща зеленикавата светлина. Чух как за мен Хенри издаде нечленоразделен звук, подобен на сподавено покашляне.

— Спи — делово отбелязах аз: не исках решителността му да се пробуди. — Къде е пелерината й?

Той ми посочи мястото зад вратата, където висеше пелерината.

— Помогни ми да я загърна. Има ли качулка? По-добре да намерим някоя шапка — Хенри не помръдна. — Побързай, човече! — нетърпеливо го пришпорих аз. — Не мога да се оправя сам.

Той безмълвно поклати глава с израз на отвращение.

— Аз… не мога да я докосна. Вземи това — каза и ми хвърли пелерината и едно боне. — Облечи я.

Гневно свих рамене и се заех с връзките на бонето и копчетата на пелерината. Ефи беше лека и аз открих, че мога да я метна на рамо като дете — главата й висеше отзад, краката едва докосваха земята. Хенри изобщо не пожела да я носи; отваряше вратите пред мен, затваряше ги зад нас с обичайното си суетно внимание към детайлите, пренареж-даше предметите, а накрая угаси лампата в коридора и сложи ботушите и палтото си, без нито веднъж да погледне към мен или Ефи. След десетина минути излязохме на снега и Хенри заключи вратата. Нямаше връщане назад.

Изведнъж той спря и застина неподвижно. На пътя ни стоеше котка с вдигната лапа: познах Тиси, котката на Ефи, с жълти светещи очи, загледани с диво въодушевление в големите снежинки, които падаха наоколо. Щом видя котката, от устата на Хенри излезе сподавен звук. Погледнах лицето му и се уплаших, че е получил някакъв пристъп: чертите му бяха изкривени и застинали като бримки на плетиво.

— А-а-а…

— Не бъди глупак, човече! — сопнах му се аз по-рязко, отколкото бях възнамерявал. — Това е само една котка. Вземи се в ръце, за бога! — цялата тази работа започваше да изнервя и мен. — Подръж я малко — заповядах преднамерено грубо. — Когато се отървеш от нея, можеш на воля да изпитваш угризения, но сега…

Той кимна и отново тръгна; в очите му видях омраза, но не се разтревожих. Това щеше да го разсее малко от другите му мисли.

При нормални обстоятелства пътят до Хайгейт ми отнемаше не повече от десет минути, но тази нощ ми се стори безкраен. Снегът беше натрупал на неравни преспи — сух, предателски сняг, който под повърхността се беше превърнал в лед и ни караше да се хлъзгаме. Пръстите на краката на Ефи се влачеха по тънката снежна кора и допълнително забавяха хода ни. Въпреки че беше лека, ни се налагаше да спираме на всеки няколкостотин ярда задъхани, с премръзнали ръце и плувнали в пот гърбове. По пътя си не срещнахме почти никого: двама мъже пред крайпътна кръчма ни изгледаха равнодушно, едно дете надникна иззад плюшената завеса на тъмен прозорец. Веднъж на Хенри му се стори, че вижда полицай, и замръзна ужасен, но аз му обясних, че полицаите обикновено нямат копчета вместо очи и моркови вместо носове.

След половин час пристигнахме на гробището, където беше неестествено светло, почти ослепително ярко под мътното оранжево небе. Щом наближихме, почувствах, че Хенри започва да припада и да виси на рамото ми, така че почти ми се наложи да го мъкна заедно с Ефи. Хвърлих последен поглед наоколо и установих, че няма жива душа. Всъщност видимостта беше толкова оскъдна, че с мъка виждах светлината на близкия уличен фенер, а падащият сняг вече бе започнал да заличава следите ни. Преместих Ефи на другото си рамо и свалих от колана си незапален фенер.

— Ето — казах на Хенри, — подръж я за малко.

Видях как той почти се свлече, когато главата на Ефи се търкулна на рамото му: връзките на бонето се бяха разхлабили и косата падаше на лицето й призрачна като снега. От внезапен пристъп на паника Хенри за малко да я изпусне. Нададе приглушен вик и с погнуса се отдръпна от тялото, така че то падна на снега. Той отскочи назад и вдигна ръце в почти детски опит да се защити.

— Жива е! — прошепна. — Жива е и току-що помръдна.

— Възможно е — съгласих се аз, — но е в безсъзнание. Помогни ми да я вдигна — въпреки надигащия се гняв съумях да запазя гласа си спокоен. — Още малко остана.

Хенри поклати глава.

— Усетих как помръдна. Събужда се. Знам, че се събужда. Ти я вземи. Дай ми фенера — той с мъка изговаряше думите и аз осъзнах, че е близко до припадък.

Подадох му фенера, вдигнах Ефи от снега и нахлупих бонето на разпиляната й коса. Зад гърба ми Хенри бръкна в джоба си, извади шишето с хлорал и го поднесе към устата си. После с треперещи пръсти запали фенера, огледа се за последно и влезе с мен през вратите на гробището.

48

Зад стените на гробището, на завет от безкрайния режещ вой на вятъра тишината беше огромна, оглушителна. Небето над мен бе изпълнено с летящи частици като парчета от пъзел, нямаше луна, нямаше звезди, само тъмни снежинки, които кръжаха като мушици около фенера. А земята под краката ми сияеше като луна, сякаш по някакъв начин земята и небето бяха разменили местата си в тази чудовищна нощ.

Гледах в гърба на Харпър и вървях след него. Въпреки дълбокия сняг крачките му бяха големи и равномерни, той носеше Ефи на ръце и косата й се спускаше като мъгла върху дланите и китките му. За пръв път в живота си бях обладан от внезапна завист към този човек, който сякаш не изпитваше нито страх, нито угризения, нито вина. Защото и той беше виновен не по-малко от мен, но някак бе приел вината си, беше се примирил с нея… Как исках да бъда Моузес Харпър! Но когато хлоралът започна да действа, аз открих, че отново съм в състояние да приема огромното значение на това, което вършехме. Погълнат от собственото си мълчание, осъзнах, че съм изправен пред Загадка, пред завръщане по вълните и теченията, по които вече бях пътувал някога, по водите на детството си и греха си, към онази стая със синьо-бяла дръжка на вратата, извор на цялата ми омраза и злочестина… майка ми.

Отдавна бях престанал да чувствам студа. Усещах леко пощипване по пръстите на ръцете и краката, но освен тях като че ли нямах тяло — носех се на няколко сантиметра над снега, като леко докосвах с отпуснатите си крака тънката снежна повърхност. Осъзнах, че свети Павел е бил прав: първородният грях се предава на душата от тялото. Ето че сега бях извън тялото си и се чувствах чист, думата „убийство“ подскачаше пред очите ми, окъпана в ярки светлини: ако я гледаш прекалено дълго, откриваш, че е загубила смисъла си.

Помня, че минахме през Ливанския кръг: светлината от фенера очертаваше покритите със сняг гробове от двете страни на пътеката. После Харпър спря, остави чантата с инструменти на снега и се обърна към мен.

— Закрий фенера с ръка — каза — и остани да пазиш тук на пътеката — той кимна към вратата на гробницата пред нас, внимателно остави Ефи на земята и започна да рови в чантата си. — Никой не посещава тази гробница. Всички роднини са измрели. Това е идеалното място.

Не му отговорих. Цялото ми внимание беше погълнато от малката гробница. Беше нещо като параклис, на изронения камък личеше надпис с готически шрифт: „ИШЪРУД“. Забелязах, че на задната стена има прозорче със стъклопис, което сияеше неочаквано ярко на светлината от фенера. До прозореца имаше старо столче за крака, брокатът на някога изящната тапицерия беше прояден от старост и влага. Моуз с лекота беше отворил вратата и с ръце в ръкавици бършеше снега и листата, които се бяха натрупали по мраморния саркофаг.

— Виждаш ли? — попита той, без да ме поглежда. — Ето тук е капакът.

Над рамото му успях да видя само парче мрамор, малко по-светло от останалите, от което стърчеше желязна халка.

— Тук сигурно са погребани десетки хора — продължи Моуз и започна да дълбае около ръбовете на мраморния къс с помощта на малко длето. — По дяволите! — възкликна ядосан, когато длетото се изплъзна от ръката му. — Печатът е стар и държи много здраво. Ще трябва да очукам камъка.

Изведнъж нощта ме стисна за гърлото като гладен вълк. Предчувствието отново нахлу в премръзналите ми крайници и аз започнах да се потя. Знаех какво ще намерим в саркофата, след като Моуз го отвори. Докато горчивия въздух стягаше дробовете ми, като че ли усетих беглия мирис на жасмин и орлови нокти…

В този миг Ефи помръдна.

Сигурен съм: видях я. Леко се завъртя и ме погледна втренчено с ужасните си синьозелени очи. Казвам ви, видях я.

Харпър беше с гръб към нея. Беше успял да разхлаби мраморния къс и сега се мъчеше да го извади от дупката, дъхът му изригваше като на дракон и бледата пара обгръщаше лицето му. Той ме чу да викам, обърна се и огледа пътеката за някой случаен свидетел.

— Тя се събуди! Помръдна!

Видях как Харпър нетърпеливо махна с ръка. Но тя наистина мърдаше: отначало незабележимо, макар че аз виждах как по тънкото й бяло тяло се разлива омраза и лицето й заприличва на това на майка ми, на Приси Махони, на куклата Коломбина и на мъртвото дете на уличницата — всички мърдаха едновременно усти и оформяха думи в черен зов, сякаш по тяхна заповед земята можеше да се разтвори и от нея да изригне фонтан от кръв върху безупречния бял сняг… Но Харпър най-после забеляза: сънливото завъртане на главата в шапката, машиналното свиване на ръцете в юмруци… С един скок се озова при нея с шишето лауданум и обхвана раменете й с ръка. Чух я да мърмори нещо с по детски сънен глас.

— М-м-о-оуз, аз…

— Ш-шт, тихо. Заспивай — гласът му прозвуча като милувка.

— Не… не искам… Не искам да… — тя беше на път да се събуди, борейки се със сенките на помътненото си съзнание. Гласът на Харпър се надигна в тъмното нежен, съблазнителен.

— Не, Ефи… заспивай… ш-шт, заспивай…

Очите й рязко се отвориха и в този миг съзрях Окото на Бог в разширените й зеници. Почувствах как Окото му се обръща към мен като лупа на слънце. Видях безграничното Му, чудовищно безразличие.

Изкрещях.

49

Като ругаех наум, аз се помъчих да придам на гласа си мекота и нежност. Мътните я взели! Още няколко минути — и цялата история щеше безславно да приключи. Загърнах лицето й с пелерината, за да намаля съживителното въздействие на студа, обгърнах с ръка раменете й и тихо й зашепнах. Но Ефи бързо се съвземаше, очите й тревожно трепкаха под затворените клепачи, дишането й беше учестено и неравномерно. С една ръка отворих шишето с лауданум и се опитах да й обясня, че трябва да глътне няколко капки.

— Хайде, Ефи… ш-шт… изпий това… хайде, добро момиче.

Но не можех да я накарам да изпие лекарството. Вместо това за голям мой ужас тя се разприказва.

Хенри чакаше наблизо: беше се паникьосал, че е отворила очи, и стоеше на пътеката, но само на няколко крачки от нас. Ако Ефи кажеше и една дума за плана ни, не се съмнявах, че дори в това състояние той ще се досети за останалото. Притиснах я по-силно към себе си и се опитах да заглуша думите й:

— Хайде… — казах по-припряно. — Изпий това и замълчи.

Очите й се впиха в моите.

— Моуз — съвсем ясно произнесе тя, — сънувах толкова странен сън…

— Няма нищо — отчаяно изсъсках аз.

— Аз… (слава богу, помислих си, пак се унася).

— Виж, изпий си лекарството като добро момиче и заспивай.

— Ти нали… ще дойдеш за мен… нали?

Проклета да е! Хенри се връщаше по пътеката. Помъчих се да й запуша носа и да излея лауданума в гърлото й, но тя продължи да говори:

— Точно като… Жулиета в гроба… картината на Хенри. Ще дойдеш, нали? — гласът й отекна неочаквано ясно в нощта.

Трябва да разберете: никога не съм й мислил злото. Само ако беше помълчала още няколко минути… наистина, вината не беше моя. Нямах избор! Хенри беше почти до мен: още една дума и всичко щеше да пропадне. Всичките ни усилия щяха да отидат на вятъра. Не можех да я накарам да млъкне.

Разберете, че действах чисто инстинктивно: изобщо не съм искал да я нараня, само да я накарам да помълчи няколко минути, докато се оправя с Хенри. Беше тъмно, ръцете ми бяха изтръпнали от дълбаенето на камъка, а и бях изнервен — всеки щеше да бъде на мое място.

Добре, добре. Не се гордея с това, което направих, но и вие на мое място бихте направили същото, повярвайте ми. Ударих главата й — леко, макар и по-силно, отколкото исках — в ръба на близкия гроб. Колкото да я накарам да млъкне. Самата тя нямаше да ми благодари, ако Хенри разкриеше плана ни, самата тя би очаквала да направя нещо за нея и за себе си.

Кучката можеше да провали всичко.

Свлече се в снега и когато я вдигнах, видях петно кръв там, където беше лежала главата й: малко кръгло петънце с големината на монета. Обзе ме паника. Ами ако я бях убил? Тя беше крехка, едва се крепеше… не беше необходимо много, за да се довърши започнатото от Хенри. Доближих лице до нейното и се заслушах в дишането й… такова нямаше. Какво очаквахте да направя в такъв момент? Не можех да реагирам: Хенри веднага щеше да заподозре нещо. Не можех да направя друго, освен да чакам. Десет минути — и Хенри щеше да си тръгне. После щях да се погрижа за Ефи. Не можех да повярвам, че лек удар по главата я е убил: по-вероятно беше да не съм чул дишането й заради шума на вятъра. Не можех да си позволя да се тревожа за нещо толкова тривиално.

Леко изтръсках снега от нея и я отнесох до саркофага. Когато надзърнах в отвора, вътре нищо не се виждаше и аз окачих фенера над входа на гробницата, за да не падне в дупката. Имаше десетина стъпала, които водеха надолу, някои очукани и рухнали от старост. Внимателно внесох вътре безжизненото тяло на Ефи и се огледах в тъмното за място, където да я сложа. Вътре беше малко по-топло, отколкото отвън, и миришеше ужасно — на старост и мухъл, — но поне ковчезите не се виждаха: те бяха наредени по рафтове, скрити зад каменни блокове и зазидани с цимент. Отнесох Ефи в задната част на помещението, където все още имаше празен рафт, достатъчно широк, за да се легне на него. Подложих й чантата си за възглавница, загърнах я плътно в пелерината, оставих я там и тръгнах нагоре по стълбите към Хенри.

Отново запечатах капака, като нахвърлях пръст и сухи листа по ръба, за да прикрия следите от скорошна работа. После затворих вратата на гробницата и я подпрях с камък. Обърнах се към Хенри, подадох му фенера и се усмихнах.

Известно време той ме гледаше с ококорени очи, после кимна и пое фенера.

— Значи… всичко свърши — каза тихо. — Наистина свърши.

Странно, но сега ми се стори по-трезв, отколкото през цялата нощ — гласът му прозвуча ясно и почти равнодушно.

— Не си забравил какво трябва да направиш, нали? — напомних му аз, разтревожен от спокойствието му. — Подаръците. Коледното дърво. Прислужницата. Всичко трябва да изглежда съвсем нормално — с неудобство осъзнах, че ако Хенри наистина е убил Ефи, аз рискувах главата си точно толкова, колкото и той.

— Разбира се — тонът му беше почти дързък. Хенри се обърна и аз останах със странното впечатление, че ме освобождава както господар — слугата си. Тази мисъл ме накара да се усмихна и най-неочаквано избухнах в смях, запревивах се от зловещ кикот сред гробовете и звукът отекна абсурдно в готическата нощ, докато едрите снежинки пълнеха устата ми, очите ми, косата ми. А Хенри Честър тръгна бавно по пътеката с високо вдигнат фенер като неумолим апостол, повел мъртвите по пътя към ада.

50

Във времето отвъд времето нямаше нищо. Бях отвъд движение, мисъл, сън. После светът започна да се връща: откъслечни мисли зазвъняха в главата ми като самотни ноти от незавършена симфония. Минавах през облаци от памет в търсене на себе си, докато изведнъж пред мен изплува лице като балон и аз си спомних име… после още едно и още едно… те се посипаха край мен като разпилени карти. Фани… Хенри… Моуз…

Но къде беше тя — тъмната ми сестра? Спътницата в сънищата ми, близначката ми, най-довереният ми приятел? С нарастваща паника се огледах за нея и осъзнах, че за пръв път, откакто сме се срещнали и откакто пътуваме заедно, аз съм сама — сама в мрака. Един спомен ме заля презглава като вълна и ме накара да извикам смаяна: гласът ми отекна странно, като сред замръзнали камъни, и когато подадох глава от черната вълна, осъзнах къде се намирам. Опитах се да помръдна, но тялото ми беше станало на камък, ръцете ми — на вкочанена глина. Когато се помъчих да размърдам изтръпналите си крайници, открих, че мога само да се надигна на лакти. Тревожно опипах около себе си с очи, вторачени в безграничния мрак. Лежах на нещо като парапет — скованите ми ръце не можеха да определят дали е дървен или каменен, но усещах, че свършва на няколко сантиметра вляво от мен. Какво имаше по-нататък, можех само да гадая, затова предпочетох да остана неподвижно на мястото си, вместо да падна върху прогнилите дъски на някой стар ковчег… Далеч над главата си чувах звуците на нощта и силния вой на вятъра.

Като се замислих за нощта отвън, за момент загубих ориентация и си представих, че се намирам дълбоко под земята и около мен пълзят корени на дървета. Утре по заснежения път към църквата щяха да минават хора, деца с ярки палта и шапки щяха да се спускат по Хайгейт Хил, влюбени щяха да вървят ръка за ръка, заслепени от слънчевите лъчи върху снега… и през цялото това време аз щях да лежа под краката им, замръзнала сред тъмните камъни, заобиколена от мъртъвци…

Стреснах се и неволно извиках: Не! Моуз ще дойде. Трябва само да почакам и той ще дойде да ме вземе. Тази мисъл ме изпълни с огромно облекчение. В първоначалния миг на объркване бях повярвала, че вече съм умряла, че съм затворена завинаги под снега и мрамора.

И в топлината на облекчението аз леко се измъкнах от тялото си и излязох на светло, където сестра ми вече ме чакаше.

51

Докато Хенри се отдалечаваше по „Хай Стрийт“, аз спрях да погледна часовника си. Беше два сутринта на Коледа. Бях подгизнал от пот и тъй като вече не носех Ефи, започваше да ми става студено. Реших да дам на Хенри половин час, за да се прибере у дома — исках да съм сигурен, че няма да ме види как отварям гробницата, — затова реших да отида до една кръчма половин миля нагоре по пътя, чийто собственик питаеше здраво неуважение към часовете за затваряне и където можех да гаврътна набързо една-две чашки, за да пропъдя студа на мрачната нощ. Щом трябваше да се връщам на гробището, сам, предпочитах да го направя след няколко питиета.

Знам какво си мислите и донякъде сте прави. Разбирате ли, докато полагах безжизненото тяло на Ефи на рафта, ми хрумна нещо — нещо, което ми се струваше, че трябва да обмисля в по-спокойна обстановка. До този момент бях мислил само как да накарам Хенри да повярва, че Ефи е мъртва — нито аз, нито Фани бяхме отивали по-далеч от това. Никой не се беше питал какво ще стане с Ефи и с крехкото й здраве, след като маскарадът свърши. Сега започвах да осъзнавам, че тя най-вероятно ще се нуждае от лечение, може би дори от постъпване в болница. Щеше да й трябва място, където да живее и където никой да не я познава, защото ако до ушите на Хенри достигнеше слух, че още е жива, това не само щеше да сложи край на хубавия ни план, но и много вероятно беше да ни арестуват. Всъщност всичко водеше към това, че Ефи…

Беше само мисъл. Човек може да мисли, нали? И все пак… кълна се, че никога не би ми хрумнало, ако дълбоко в себе си не предполагах, че може вече да е мъртва. Не мислете, че не ми е било мъчно за горката малка Ефи: знаете, че бях силно привързан към нея. Но не можете да не признаете, че смъртта й би донесла облекчение на всички ни. Сякаш донякъде беше предначертана. А и толкова поетична, не смятате ли? Като Жулиета в гроба.

52

Докато вървях с бавна крачка към „Кромуел Скуеър“, наоколо се стелеше тишина — безбрежна като смъртта. Безмилостните очи на Ефи ме бяха изпразнили от всички мисли и аз крачех разсеяно по натрупалия бял сняг.

Упорито се мъчех да предизвикам у себе си страдание: жестоко си повтарях, че съм убил Ефи, представях си я как лежи жива в гробницата, как се събужда, как вика, плаче, протрива пръстите си до кокал, опитвайки се да излезе… Но и най-зловещите ми представи не събуждаха в мен дори лек трепет, дори слабо угризение. Нищо. Докато вървях към къщи, започнах да долавям нещо като ехо в главата си, което постепенно се превърна в прост весел химн от една нота: той вибрираше в тъпанчетата ми в ритъм с биенето на сърцето: Марта, моята черна меса, моят реквием, моят зловещ танц. Чувствах как ме вика в нощта, как ме желае, желае душата ми с недоловим, но близък, интимен глас.

Прибрах се у дома и тя вече беше там: плътно загърната в черната си пелерина, така че се виждаше само бледият овал на лицето й. Безмълвно ми направи знак да се приближа. Без дори да спра, за да запаля лампите, аз протегнах ръце към нея. Защо бе дошла, как беше влязла в къщата — това бяха въпроси, които дори не ми минаха през главата; стигаше ми само да я прегърна — колко лека беше, почти безплътна под тежките вълнени гънки на пелерината, — да заровя лице в косата й и да вдъхна упойващото ухание на нощта по кожата й, нещо като жасмин, люляк и шоколад…

Устните ми горяха прилепени към нейните, но тялото й беше мъртвешки студено: докато ме събличаше, пръстите й описваха спирали от леден огън по кожата ми. Тя зашепна в ухото ми и шепотът й прозвуча като шумолене на кипариси в гробището Хайгейт. Пелерината се свлече от раменете й и аз забелязах, че отдолу е гола, призрачна на зеленикавата светлина, лъскавата й кожа отразяваше сиянието на снега… но това я правеше толкова хубава!

— О, Марта, какво направих за теб… какво съм готов да направя за теб…

Когато всичко свърши, помня как събрах дрехите си и тръгнах по коридора към своята стая. Тя ме последва, гола, с безшумни стъпки по дебелия килим. Хвърлих дрехите си на пода и се пъхнах в леглото между чаршафите: Марта направи същото и ние си легнахме като уморени деца. След време аз потънах в сън.

Когато се събудих в осем на следващата сутрин, тя си беше отишла.

53

Добре, добре. Изпих повече от две чаши. Е, в „Бегърс Клъб“ беше топло, срещнах няколко приятели, които играеха на карти, и те ме почерпиха. После и аз ги почерпих, а след това си поръчахме нещо за хапване и след студа, дългото ходене и питиетата… е, заседях се повечко. Може би не точно, но трябва да разберете, че през цялото време мислих и стигнах до труден извод.

Не ме гледайте така. Не мислете, че ми е било лесно да се реша. Всъщност, отчасти за да забравя тежкото си задължение, започнах първо с бренди, а после едното доведе до друго и накрая почти успях да я забравя. Спомням си, че погледнах часовника си към пет сутринта и се стреснах, но тогава, разбира се, беше вече късно. Решението бе извън моите ръце.

Бях прекалено омаян, за да се прибирам в такова време, затова дадох на старата харпия, която държеше кръчмата, последните си пари, тя ми даде стая и аз се хвърлих на леглото по риза с намерението да поспя, докато стане светло, и после да се прибера у дома, но не бяха минали и пет минути — аз вече сладко похърквах, — когато нещо ме стресна. Отново го чух — леко, едва доловимо драскане по вратата, като с нокти, които едва докосват неравната повърхност. Реших, че може би друг клиент се е напил до припадък и е пожелал да споделя стаята си с него, след като е видял, че всички други са пълни. Е, нямах никакво намерение да го пускам.

— Стаята е заета — извиках изпод завивките.

Мълчание. Може би ми се беше причуло. Почти веднага започнах да се унасям отново. Изведнъж отново се стреснах от звук като от въртяща се дръжка на врата. Започнах да се дразня. По дяволите, нямаше ли този тип да ме остави на мира. Така или иначе, казах си, вратата е заключена. Щом се увереше, че говоря сериозно, щеше да ме остави на мира.

— Казах, че стаята е заета! — извиках по-силно аз. — Разкарай се като нормален човек и си потърси друго място!

Реших, че това ще свърши работа и се завъртях на другата страна, доволно сгушен в топлината на завивките и мекотата на ленените чаршафи.

В този миг вратата се отвори.

Отначало си помислих, че е вратата на съседната стая, но щом погледнах през рамо, видях сноп зеленикава светлина от прозореца в коридора и беглия силует на жена. Пречи да успея да реагирам, вратата се затвори отново и аз чух тихо шумолене на женски стъпки, които се приближаваха към леглото. Понечих да кажа нещо — главата ми още се въртеше от изпитото бренди, — когато тя спря до мен и аз забелязах, че се съблича.

Е, какво си мислите, че направих? Нали не сте очаквали да се завия презглава и да повикам съдържателката? Или да се направя на непорочен и да кажа: „О, госпожице, та ние не се познаваме!“ Не, нищо не казах, само зачаках: от малкото, което бях успял да зърна, можех да съдя, че момичето е младо и че има хубава фигура. Може би ме беше видяла в клуба и бе решила… Не се учудвайте толкова, и друг път ми се е случвало. Освен това ми хрумна, че може неволно да е объркала стаята и в този случай би било по-умно да си замълча, впрочем вече не се чувствах толкова уморен, колкото преди минута.

Тя не каза нищо, дрехите й се свлякоха на земята с копринено шумолене и в тъмното видях как бледата й фигура се приближи към мен, усетих тежестта й върху завивката, а после и под нея, когато се мушна при мен между чаршафите. Щом ме докосна, аз настръхнах. Беше леденостудена и за миг останах с неприятното усещане, че докосването й прорязва кожата ми, но после тя обви ръце около мен с дразнеща еротика и въпреки студа, който проникваше в тялото ми, започнах да й отвръщам, да се наслаждавам на сладостта на ледените й ласки. Чувствах как дългата й коса се спуска на лицето ми, коса, лека и студена като паяжина, краката й ме обгърнаха, стройни и студени, и здраво стиснаха гръдния ми кош. И все пак въпреки новите усещания бях готов да се закълна, че я познавам отнякъде… Острите й нокти леко драскаха по треперещите ми рамене. Чух я да шепне нещо, едва доловимо, съвсем близо до лицето ми, и инстинктивно се обърнах, за да чуя думите.

— Моуз…

Дори дъхът й беше студен, караше космите на гърдите ми да настръхват, но по-силно от студа беше чувството за тревога, което сега растеше, убеждението, че съм я срещал и преди.

— Моуз… Толкова дълго те търсих… О, Моуз…

В този миг почти си спомних.

— Чаках, но ти не дойде. Толкова ми е студено.

Отново: почти, но не съвсем. А и някак не ми се искаше да я питам коя е — просто не бях сигурен… Размърдах се неловко, алкохолните пари продължаваха да замъгляват мозъка ми, но почти незабележимо в мъглата проблесна спомен — как седя на маса на онова отдавна отминало парти („Толкова ми е студено…“) и гледам чашата, която като че ли сама се плъзга по лакираната повърхност.

— Толкова ми е студено… — шепотът й прозвуча отчаяно, далечно, като глас от паметта.

Опитах се да развеселя обстановката:

— Не за дълго, скъпа. Ей сега ще те стопля.

Всъщност започнах да усещам как възбудата ми се разсейва. Плътта й започна да лепне като глина по вкочанените ми пръсти.

— Аз чаках, Моуз, толкова дълго… Чаках. Но ти не дойде. Ти така и… — поредната дълга въздишка като ехо в пещера.

После ме осени мисъл, толкова абсурдна, че за малко да се изсмея на глас, но смехът заседна в гърлото ми, когато осъзнах последиците…

— Ефи?

— Аз…

— О, божичко, Ефи! — изведнъж всяко съмнение изчезна. Беше тя: уханието на кожата й, допирът на косата й, изгубеният й шепот в тъмното. Зави ми се свят и аз проклех брендито, отдалеч чувах гласа си да повтаря името й — глупаво, като развалена кукла. — Но как се измъкна? Аз… — неуверено добавих: — Исках да дойда, знаеш ли, наистина исках — прибързано започнах да съчинявам оправдание. — Пред вратата на гробището дежуреше полицай и не можах да вляза. Чаках и чаках… Щях да полудея от тревога.

— Аз те проследих — спокойно каза тя. — Проследих те до тук. Чаках те да дойдеш. О, Моуз…

Реалността на моето предателство отекна между нас по-оглушително от всякакви думи. Насилих се да отговоря с престорена искреност:

— Боже мой, Ефи, не знаеш какво стана. Проклетият полицай стоя там с часове… Когато най-после влязох, теб вече те нямаше. Може би съм те изпуснал за минути — целунах я с престорена страст. — Не може ли просто да се порадваме, че сме заедно и че ти си в безопасност? — Аз обвих ръце около нея, макар че треперех от студ. — Ей сега ще те стопля, мила моя, опитай се да поспиш.

— Да поспя… — гласът й прозвуча едва чуто, дъхът й — недоловим шепот в ухото на нощта. — Няма да спя повече. Спах достатъчно.

Когато се събудих четири часа по-късно, тя си беше отишла и аз почти бях готов да повярвам, че съм сънувал всичко това, но сякаш за да докаже, че не е било сън, Ефи ми беше оставила визитната си картичка на нощното шкафче до леглото: сребърна брошка във формата на котка с извит гръб.

54

Рано сутринта навръх Коледа Таби се прибра от гостуването при роднините си: аз се събудих от шумната й суетня под стълбището и побързах да се облека. Срещнахме се на стълбите, тя носеше шоколад и бисквити за Ефи.

— Добро утро, Таби — казах аз, усмихнах се и поех подноса. — За госпожа Честър е, нали? Аз ще й го занеса.

— О, не се тревожете, господине… — започна тя, но аз учтиво я прекъснах:

— Бих казал, че днес те чака много работа, Таби. Виж дали имаме поща тази сутрин, после ела във всекидневната да ти кажа какво сме измислили с госпожа Честър за празника.

— Добре, господине.

Изтичах нагоре с подноса, излях шоколада през прозореца и изядох две бисквити. После разхвърлях леглото на Ефи, намачках нощницата й и я пуснах на пода, дръпнах пердетата. Оставих чашата на нощната масичка — това беше обичайният безпорядък, в който Ефи живееше — и доволен от своята изобретателност, слязох долу да поговоря с Таби. Тази сутрин се чувствах много по-овладян, забелязах, че мога спокойно да гледам стаята на Ефи, нещата й, да докосвам нощницата и чашата, от която бе изпила шоколада с лауданум, без да се измъчвам. Сякаш среднощната ми среща с Марта бе ме изпълнила с нова, неукротима енергия. Светлината на деня беше пропъдила завинаги нощните демони и когато влязох във всекидневната, аз се погрижих да придам на гласа си весела нотка:

— Таби — казах с ведро настроение, — днес госпожа Честър реши да изненада майка си с празнично посещение. Докато е навън, ти и аз ще се погрижим да изненадаме нея.

— Как, господине? — учтиво попита Таби.

— Ще отидеш да купиш джел и имел, за да украсиш къщата, после ще ни приготвиш най-пищна коледна вечеря. Искам да има всичко: яйца от пъдпъдък, гъска, гъби… и, разбира се, хубав шоколадов сладкиш — знаеш, че госпожа Честър обича шоколад. Ако можем да направим нещо, за да я върнем към нормалното й весело състояние, ще го сторим, нали, Таби?

Очите й светнаха.

— О, да, господине — отвърна тя доволна. — Толкова се тревожа за бедната млада господарка! Тя е много слаба, господине, има нужда от храна. От добра питателна храна — нищо повече, каквото и да говорят лекарите…

— Точно така — прекъснах я аз. — Само че, Таби, нито дума. Нека го запазим в тайна, за да изненадаме госпожа Честър. Ако веднага излезеш, ще се върнеш тъкмо навреме, за да украсиш коледното дърво.

— О, господине! — грейна Таби. — Младата господарка така ще се зарадва!

— Искрено се надявам.

Щом Таби излезе от къщата с бодра крачка, аз си позволих лукса да се усмихна: най-лошото бе отминало. След като бях успял да я заблудя, че всичко е наред, с грижите ми беше свършено. Почти изпитвах въодушевление от празничното пазаруване!

Към единайсет часа наех файтон до „Оксфорд Стрийт“ и близо час обикалях по магазините. Купих си кестени от ирландски уличен търговец и започнах да ги ям с наслада, каквато не бях изпитвал от нито едно ястие, откакто бях срещнал Марта, като пусках горещите обелки в канала и ги гледах как се отдалечават по сивата река от разтопен сняг. От един дюкян купих златна лента, от друг — розови ръкавици от шевро, от трети — портокали. Почти забравих, че играя роля, и се улових, че грижливо обмислям какво би се харесало най-много на Ефи: дали тази красива морскосиня брошка, този гребен от костенурка, това боне, този шал?

Влязох в една галантерия и се озовах пред витрина с нощно бельо. Безцелно заразглеждах нощниците, шапчиците, фустите. Изведнъж се вцепених. На витрината пред мен стоеше наметката на майка ми — копринена, с цвят на праскова, точно каквато я помнех, само че нова: дантелата стоеше на тънката коприна като морска пяна. Обзе ме непоносимо, жестоко желание: трябваше да я имам. Невъможно беше да отмина и да я оставя там — славен трофей от победата ми над вината. Купих я, замаян от въодушевление.

Не след дълго се озовах с цяла дузина дребни пакети в ръце, сред тях и скъпоценната придобивка: в ентусиазма си бях купил повече подаръци от всеки друг път. Имаше и малък пакет за Марта: красива рубинена висулка, която сияеше и трепкаше като сърце. Последната ми покупка беше огромно коледно дърво, което уредих да доставят на „Кромуел Скуеър“, и с опасно чувство на задоволство поех обратно към дома.

И тогава я видях: дребна стройна фигурка в тъмна пелерина с качулка, която почти скриваше лицето й. Успях да я огледам достатъчно добре, за да забележа бялата ръка, стиснала вълнения плат и кичурите светла коса, които се открояваха в полумрака на уличката… после изчезна.

За миг цялата ми грижливо изградена роля се срина като къщичка от карти. Потиснах безумното си желание да се втурна след фигурата и да сваля качулката от главата й. Но това беше нелепо. Нелепо беше дори да предполагам, че е била Ефи, абсурдно бе да си представям Ефи с полепнала по полите пръст и онзи ужасяващ, гладен поглед в очите…

Напук на себе си започнах тревожно да поглеждам към улицата, в която беше изчезнало момичето. Нищо няма да стане, ако проверя, казвах си, само да видя дали… Уличката беше тясна, паважът се хлъзгаше от разтопения сняг и нечистения от седмици боклук. Край канала малко кафяво коте душеше умряла птица, но момичето си беше отишло. Естествено, че ще си отиде, казах си ядосан. Нали не съм очаквал, че ще стои да ме чака? По улицата имаше къщи, магазинчета, в които би могла да влезе; нямаше никакво готическо привидение, дошло да ми отмъсти.

Въпреки това ми беше студено, толкова студено… и когато решително се обърнах, за да изляза от улицата и да се върна сред светлините и звуците на „Оксфорд Стрийт“, бях готов да се закълна, че всички врати на тази самотна уличка бяха заковани с дъски — да, а също и всички прозорци.

55

Събудих се от биене на камбани: оглушителни, нестройни камбани, които кънтяха в съня ми и рязко, жестоко ме връщаха към действителността. Улицата пред клуба беше бяла, въздухът — също. В далечината виждах малка група хора, които пореха мъглата на път към църквата. Позвъних за чаша кафе и без да обръщам внимание на бодрото „Весела Коледа!“ на прислужницата, гаврътнах чашата и докато топлината се разливаше по вените ми, аз открих, че мога да мисля за събитията от миналата нощ с обичайното си безпристрастие. Не мислете, че не бях потресен: нощта беше оставила своя отпечатък във формата на сънища и страховити видения, но това бяха само сънища.

Виждате ли, това е разликата между Хенри Честър и мен. Той насъскваше кошмарите си срещу себе си като гладни демони, аз възприемах своите такива, каквито са — видения след тежка нощ, — и все пак те намериха начин да ме изиграят, тъй както ние бяхме изиграли горкия Хенри… Но аз не съм от хората, които ще страдат: един комарджия трябва да умее да губи с достойнство. Просто не разбирам как го направиха.

Облякох дрехите си от предишната нощ и започнах да обмислям следващия си ход. Бог знае какво беше разказала Ефи на Фани — през нощта не бях успял да преценя дали Ефи изобщо е разбрала, че съм я изоставил. Но Фани щеше да разбере, а тя е човек, който ако си науми, може да създаде много проблеми.

Да, Фани беше тази, с която трябваше да се срещна, преди още да ми е хрумнало да ходя при Хенри.

Затова аз облякох палтото си и тръгнах пеша към „Крук Стрийт“. Докато вървях, мислите в главата ми се проясниха — въздухът беше свеж, бляскав и напоен с мирис на бор и ароматни подправки — и щом наближих вратата на Фани, почувствах, че съм готов да се изправя пред нея с най-опасния блъф, който някога бях разигравал.

Няколко минути тропах по вратата, но никой не отваряше. Тъкмо започнах да си мисля, че в къщата няма никой, когато чух как резето се дръпна и отвътре ме погледна лицето на Фани, бяло и безизразно като циферблата на часовника в коридора. Първата ми мисъл беше, че е ходила на църква, защото цялата бе облечена в черно. Дебели гънки меко кадифе обгръщаха тялото й от шията до глезените и на фона на лъскавата тъкан кожата й излеждаше поразително бяла, ахатените й очи — по-котешки отвсякога, но зачервени, сякаш беше плакала. Когато си го представих, се почувствах странно и някак неловко. През всичките години на познанството ни не бях видял Фани Милър да пролее и една сълза. Пристъпих тромаво с усмивка, гротескно разтеглена на лицето ми.

— Фани, весела Коледа!

Тя ми махна да вляза, без да се усмихне. Аз изтръсках снега от ботушите си, влязох и окачих палтото си в коридора. Не се виждаше нито едно от момичетата на Фани и за миг ме обзе нереалното усещане, че къщата е изоставена. Замириса на прах — или подобие на прах, — напластен по гнили дъски. За кратък миг чух как тиктакането на часовника в коридора се усили до оглушително туптене, като на гигантско сърце… после тиктакането секна и стрелките глупаво застинаха на дванайсет без една.

— Часовникът ти е спрял — казах.

Фани не отговори.

— Дойдох веднага щом можах — твърдоглаво започнах аз. — Ефи добре ли е?

Очите й бяха неразгадаеми, зениците — миниатюрни.

— Няма Ефи — каза тя почти с безразличие. — Ефи е мъртва.

— Но… снощи аз…

— Няма Ефи — повтори Фани и гласът й прозвуча толкова незаинтересовано, че се запитах да не би и тя като Хенри Честър да се е пристрастила към отварите си. — Няма Ефи. Сега има само Марта.

Пак тази кучка!

— О, разбирам, дегизирала се е — казах неуверено. — Е, идеята е добра, така няма да я познаят. А колкото до снощи… — аз колебливо пристъпих от крак на крак. — Ами… е, планът мина… искам да кажа… Хенри здравата се върза. Жалко, че не беше там го видиш.

Отговор не последва. Дори не можех да разбера дали ме слуша.

— Разтревожих се за Ефи. Щях веднага да се върна за нея, но… Ефи може да ти е разказала… натъкнах се на някои затруднения. На входа на гробището стоеше полицай.

Може да е забелязал светлината от фенера и да е решил да провери… Чаках с часове. Най-после влязох, но Ефи вече я нямаше. Толкова се разтревожих.

Мълчанието й ставаше все по-тягостно. Тъкмо се готвех да заговоря отново, когато чух звук в коридора зад гърба си — шумолене на коприна. Изнервен, рязко се обърнах и видях сянка, която падаше гротескно издължена върху шарения тапет: в полумрака на коридора почти не виждах фигурата. Можех само да гадая за чертите й по бледия овал на лицето, по гънките на сивата рокля, които падаха меко до земята в съвършена извивка, по черната коса, разпусната и права…

— Ефи? — гласът ми прозвуча дрезгаво, престорено радушно.

— Аз съм Марта.

Разбира се. Опитах да се изсмея, но звукът гротескно се удави в тишината. Гласът й беше безцветен, безкръвен: шум от падащ сняг.

Аз казах неуверено:

— Тъкмо минавах да видя дали си добре. Ъ-ъ-ъ… Не си болна, нали?

Мълчание. Стори ми се, че я чух да въздиша: дъхът й бе като търкане на кожа по замръзнала трева.

— По-късно ще намина да видя Хенри — глупаво продължих. — Делово посещение, нали разбираш. Ще си говорим за пари.

Думите пареха непоносимо гърлото ми, като язви. Изпитвах физическа болка от говоренето. Мътните ги взели, защо мълчаха? Видях как устата на Ефи се отваря — не, не беше Ефи, нали? Беше Марта, онази кучка Марта, черният ангел на Хенри, изкусителката, мъчителката… Тя нямаше нищо общо с Ефи и дори да беше измислица, родена от грим и пудра, осъзнах, че това я прави още по-опасна. Защото беше истинска, проклета да е, истинска като вас и мен, и аз усещах как пасивно се забавлява, докато ме гледа как се оплитам в накъсани изречения, търсейки обяснение за нещо, което само преди минути отвън на снега ми се струваше съвсем ясно. Щеше да го каже: знаех, че ще го каже. Изведнъж почувствах, че се задушавам — тя пристъпи напред и ме докосна. Гневът й бе заслепяващ, но деликатното й докосване беше неуловимо — не усетих нищо.

— Ти ме изостави, Моуз. Остави ме да умра в тъмното — гласът й сякаш ме хипнотизираше: за малко да го призная.

— Не! Аз…

— Знам.

— Не, тъкмо казвах на Фани…

— Знам. Сега е мой ред — каза тя отвлечено, почти безизразно, но опънатите ми нерви бързо доловиха гнева, примесен с нещо като присмех.

— Ефи…

— Няма Ефи.

Сега вече бях готов да повярвам в това.

Тръгнах си по най-бързия начин, точно преди да се задуша, давейки се в дълбините на гъстия кафяв въздух и мириса на прах, изпълнил устата ми, ноздрите ми, дробовете ми… Фани не обели и дума повече, аз грабнах палтото си и с несигурна крачка излязох навън на снега. Хвърлих страхлив поглед през рамо и за последно ги видях да стоят една до друга, хванати за ръка, загледани в мен с мълчаливите си диви очи. В този миг можеха да минат за майка и дъщеря: лицата им бяха еднакви, омразата им — удвоена като с огледало. Обзе ме паника и аз паднах в снега, влагата проникна през дрехите ми до коленете и лактите, пръстите ми се вкочаниха…

Когато отново погледнах назад, вратата беше затворена, но омразата им продължаваше да ме следва, жестоко, изтънчено женска като полъх на парфюм във въздуха. Намерих отворена кръчма и се опитах да обуздая нервите си, но гневът на Марта ме следваше дори в опиянението и вгорчаваше топлината. Проклети да са и двете! Човек би си помислил, че наистина съм убил Ефи. Какво очакваха? Аз й помогнах да избяга, нали, нищо че нещата не минаха съвсем по план! Аз залъгах Хенри и аз щях да им осигуря парите — сигурен бях, че те нямаше да дръзнат да се изправят сами срещу Честър. Вчера беше: „Имам нужда от теб, Моуз, разчитам на теб, Моузес“, а днес… Няма защо да се залъгвам — те ме бяха използвали. Със сигурност нямах причини да се чувствам виновен заради поведението си. Погледнах часовника си: два и половина. Запитах се какво ли прави Хенри. Мисълта за това веднага ме ободри. Може би беше време да го посетя.

56

Еуфорията ми трая до пристигането на „Кромуел Скуеър“. Там видях клонките джел на вратата и ме обзе някаква апатия, сетивата ми изтръпнаха при мисълта за сцената, която трябваше да разиграя пред Таби, когато неизбежно Ефи не си дойдеше у дома. Ръката ми беше на дръжката, когато вратата рязко се отвори и се показа лицето на Таби, усмихнато и сияещо от въодушевление. Тя хвърли поглед към пакетите в ръцете ми и нададе радостен възглас.

— О, господине — каза, — как ще се зарадва госпожа Честър! Къщата също стана чудна, а сладкишът изстива във фурната. О, боже мой!

Аз кимнах малко вдървено.

— Много работа си свъртяла. Би ли отнесла тези пакети в гостната? — подадох й покупките. — А после може би ще пийна чаша бренди.

— Разбира се, господине.

Тя се засуети с подаръците, развълнувана като дете, и аз кисело се усмихнах.

Докато пиех брендито си в библиотеката, донесоха и коледното дърво. Видях как носачът и Таби го сложиха в гостната, а после тя започна да го украсява със стъклени топки и гирлянди и да лепи с восък малки бели свещички по върховете на клоните. Гледката беше странно приятна. Аз седях пред камината с притворени очи, свежият носталгичен мирис на борови иглички изпълваше ноздрите ми и изведнъж се почувствах приятно объркан, сякаш друг, по-млад Хенри Честър очакваше Коледа и вълшебна изненада…

Започна да се стъмнява: Таби запали свещи над камината и сложи още дърва в огъня, стаята се изпълни с домашна топлота, с блясък, които въпреки иронията на обстоятелствата ми подействаха много силно: действителността на миналата нощ ми се стори далечна като спомените от детството и когато се обърнах към Таби, почти бях убеден в собствената си измислица.

— Таби, колко е часът?

— Малко след четири, господине — отвърна тя, като сложи последната свещичка на дървото. — Може би ще искате чаша чай и парче пай с месо?

— Да, много добре ще ми дойде — одобрително казах аз. — Всъщност можеш да донесеш цял чайник: госпожа Честър каза, че ще си дойде най-късно в четири.

— Ще й донеса и парче от празничния сладкиш — добродушно предложи Таби. — Сигурно ще е премръзнала.

Е, чайникът, паят и сладкишът стояха на масата близо час, преди да започна да се преструвам на неспокоен. Беше по-просто, отколкото очаквах. Всъщност с наближаването на нощта досегашното ми безразличие започна да се разсейва и аз станах неспокоен, без да знам защо. Допи ми се и си сипах бренди, но от брендито ми стана горещо и главата ми се замая. Погледът ми току се спираше на пакета с копринената наметка, сложен под коледното дърво. Не ме свърташе.

Накрая позвъних на Таби.

— Няма ли вести от госпожа Честър? — попитах аз. — Каза, че ще се върне към четири, а сега минава пет.

— Няма, господине — кротко отвърна Таби. — Но аз не бих се тревожила. Сигурно е спряла да поприказва с някого. Едва ли ще се забави.

— Надявам се да не се е случило нещо — казах.

— О, не, господине — отговори тя и поклати глава. — Убедена съм, че пътува насам.

Изчаках, докато коледните свещи над камината изгоряха. Свещичките на дървото отдавна бяха угаснали и Таби вече ги беше заменила с нови, за да може Ефи да ги види, като се върне. Аз пих кафе, за да се съвзема, опитах се да чета, но не можах да се съсредоточа върху танцуващите редове. Накрая извадих скицника и започнах да рисувам, като насочвах мислите си към линиите и повърхността на хартията, към молива, но главата ми беше като кошер смълчани пчели. Когато часовникът на камината удари седем, аз вдигнах глава и посегнах към шнура на звънеца. Движението ми замря до средата, ръката ми увисна във въздуха като ръка на марионетка: забелязах нещо край елхата. Ето. Пердето се помръдна — съвсем леко, сякаш подръпнато от невидими пръсти. Напрегнах слуха си и долових нещо подобно на ехтене, като струна, докосната от вятър. Стана течение и ярката хартия на подаръците под елхата изшумоля. Стъклена топка се завъртя от само себе си и по близката стена пробягаха арпеджи от светлина. После — тишина.

Абсурдно, казах си с укротен гняв. Беше течение, неуплътнена рамка на прозореца, отворена врата някъде в къщата. Абсурдно бе да си въобразявам, че Ефи стои отвън на прозореца, Ефи с дългата си светла коса, развяна около бялото гладно лице… Ефи, дошла да вземе подаръка си… и може би да остави подарък.

— Абсурдно! — произнесох аз и гласът ми отекна утешително плътен на фона на нощта. Абсурдно.

И все пак въпреки абсурда осъзнах, че трябва да отида до прозореца, да отметна тежкия брокат, да надзърна през дебелото стъкло навън. Осветена от лампите, улицата беше пуста, бяла: нито една следа не смущаваше повърхността на искрящия сняг.

Дръпнах шнура на звънеца.

— Таби, няма ли вести от госпожа Честър?

— Не, господине — този път тя не изглеждаше толкова безгрижна: Ефи закъсняваше с три часа, а снегът отново бе започнал да вали, задушавайки нощта под тежестта си.

— Искам да отидеш с файтон до „Кранборн Али“ и да провериш дали госпожа Честър е тръгнала за вкъщи. Аз ще остана да чакам тук за всеки случай, ако нещо е станало.

— Господине? — колебливо попита Таби. — Нали не мислите, че може… Не знам дали…

— Прави каквото ти казвам — сопнах се аз и сложих две гвинеи в ръката й. — Побързай и не спирай никъде по пътя — направих опит за мрачна усмивка. — Може би излишно се тревожа, Таби, но в град като Лондон… Върви. И бързо се връщай!

— Да, господине — отвърна тя намръщена и през прозореца я видях как увита от глава до пети в шаловете и пелерината си, бързо нагазва в недокоснатия сняг.

Когато се върна, с нея имаше двама полицаи.

Не можах да не се стъписам виновно, когато ги видях да влизат през портата — единият висок и слаб, другият набит като Таби — и тромаво да си проправят път през гъстия сняг до вратата на къщата ми. Дори в паниката, която барабанеше по гръбнака ми, аз едва потиснах смеха си — колкото горчив, толкова и неустоим. С една ръка измъкнах окаченото на верижка шишенце хлорал, изтръсках три кристалчета и ги изпих с последната глътка бренди. Почувствах как гримасата на киселото ми веселие се отпуска. Наложих си да седна и да чакам.

Когато ги чух да чукат на вратата, скочих от стола си и едва не се търкулнах по стълбите, докато тичах да отворя. При вида на Таби, която стоеше със зачервени от напиращите сълзи очи, и на служителите на реда, гологлави, с пресилено безизразни физиономии, аз почувствах как лицето ми увисва в уплашено предчувствие.

— Ефи! — гласът ми прозвуча дрезгаво: позволих на цялото напрегнато отчаяние на вечерта да се излее в тези две срички. — Намерихте ли я? Добре ли е?

Високият полицай заговори, като грижливо поддържаше неутрален тон:

— Сержант Мърл, господине. А това — той с дълга костелива ръка посочи колегата до себе си — е полицай Хокинс.

— Съпругата ми… — гласът ми отекна неравно от едва овладения смях — несъмнено сержант Мърл бе решил, че съм отчаян. — Къде е съпругата ми?

— Господине, боя се, че госпожа Честър изобщо не е пристигнала на „Кранборн Али“. Госпожа Шелбек не си бе ше вкъщи, но госпожица Шелбек, сестра й, беше много разтревожена. Едва я убедихме да не идва с нас до тук.

Намръщих се и объркано поклатих глава.

— Но…

— Може ли да влезем за момент, господине?

— Разбира се — тук почти не ми се налагаше да играя: от пиенето, хлорала и опънатите нерви вече ми се виеше свят и залитах. Улових се за рамката на вратата, за да запазя равновесие. Едва не паднах.

Тънката ръка на Мърл се оказа изненадващо силна. Когато залитнах, той ме улови и ме поведе към топлината на гостната. Полицай Хокинс ни последва, а Таби завършваше шествието.

— Госпожо Гонт, може би трябва да донесете чаша чай на господин Честър — тихо предложи Мърл. — Не ми изглежда добре.

Таби излезе от стаята, като хвърли поглед през рамо към двамата полицаи и на лицето й се изписа уплаха. Аз тежко се отпуснах на дивана.

— Извинете, сержант — казах. — Наскоро боледувах, а и състоянието на жена ми ме изтощи донякъде. Моля ви, не се бойте да ми кажете истината. Госпожица Шелбек изненадана ли беше, че Ефи е искала да отиде на „Кранборн Али“?

— Много беше изненадана, господине — отвърна Мърл с равен глас. — Каза, че съпругата ви не е споменала и дума за това.

— О, боже! — обхванах главата си с ръце, за да прикрия насмешката, която чувствах, че мъчително се прокрадва на изопнатото ми лице. — Изобщо не биваше да я пускам! Трябваше да отида с нея, независимо от мнението на лекаря. Трябваше да се досетя.

— Господине?

Аз погледнах с подивели очи.

— Жена ми не за пръв път страда от… пропуски в паметта — обясних тъжно. — Приятелят ми доктор Ръсел, специалист по душевни болести, я прегледа преди десетина дни. Тя страда от… истерия, мисли, че някой я преследва — оставих лицето си да затрепери, сякаш бях готов да се разплача. — Боже мой! — възкликнах отчаяно. — Защо я пуснах да излезе? — рязко станах и хванах Мърл за ръката. — Трябва да я намерите, сержант. Бог знае къде се е загубила. Всичко… — гласът ми тревожно потрепера. — Всичко може да се е случило.

И тогава се разплаках, наистина се разплаках, сълзите потекоха по лицето ми, задавиха ме. Разтърсих се от силни истерични ридания, освобождавайки мъката и отровния си смях на неравни глътки. Но докато плачех, заровил лице в ръцете си, не можех да не почувствам нещо като злобна радост, хладно, механично трепкане в камерите на сърцето си, съзнанието, че мъката ми — ако наистина беше мъка — не е по Ефи или който и да било друг, за когото можех да се сетя.

57

Чак след седем реших да предприема закъснялото си посещение у Хенри. Взех файтон до „Хай Стрийт“ и от гробището тръгнах към „Кромуел Скуеър“. Подминах група деца, които пееха коледни песни — сред тях имаше момиче на около дванайсет години, което излъчваше неземна, кристално чиста хубост: аз намигнах на хубавото дете, раздадох по шест пенса на всяко от компанията — в края на краищата, сега можех да си го позволя — и тананикайки си, бодро продължих към дома на Честър.

Хенри ми отвори почти веднага, сякаш очакваше посетители. По физиономията му се досетих, че съвсем не съм добре дошъл, но след като огледа предпазливо улицата, той ме пусна да вляза. Не видях никъде слугинята и предположих, че е излязла. Още по-добре: това улесняваше разговора ми с Хенри.

— Весела Коледа, Хенри — бодро поздравих аз. — Тази вечер къщата изглежда много празнично. Разбирам — добавих победоносно, — имаме какво да празнуваме, нали?

Той рязко ме изгледа.

— Така ли?

Аз повдигнах въпросително вежди.

— Хайде, хайде, Хенри, не се преструвай — казах. — И двамата знаем за какво говоря. Да речем, че тази Коледа и двамата успяхме да намерим разрешение на някои… затруднения, ако мога така да се изразя. Твоите бяха от семейно естество, докато моите са чисто финансови. Но с теб много бързо ще ги разрешим.

Хенри не беше глупак: започваше да разбира. Миналата нощ го бях видял зашеметен от чувство за вина и хлорал, но тази вечер главата му беше по-бистра, отколкото очаквах, и той просто седеше и ме гледаше по типичния си високомерен начин.

— Не мисля, че ще ги разрешим, Харпър — спокойно каза Хенри. — Всъщност съмнявам се занапред ти и аз да се виждаме достатъчно често. А сега, ако ме извиниш…

— Със сигурност ще намериш време за едно коледно питие със стар приятел — отвърнах усмихнат. — Аз пия бренди, ако нямаш нищо против. Никога не говоря по делови въпроси с пресъхнало гърло.

Хенри не помръдна, затова аз се обслужих от близката гарафа.

— Няма ли да ми направиш компания? — предложих любезно.

— Какво искаш? — попита той със стиснати зъби.

— Какво искам? — отвърнах аз натъжен. — Защо мислиш, че искам нещо? Боя се, че не си ме разбрал, Хенри: аз не съм толкова вулгарен, че да искам… Разбира се, ако ти ми предложиш — в името на нашето приятелство, — да кажем, триста лири, за да платя на кредиторите си в качеството на коледен подарък, не бих отказал.

Той присви очи с омраза и разбиране.

— Не можеш да ме изнудваш! И ти имаш пръст в това. Направиш ли го, ще те накисна.

— Аз имам свидетели, драги приятелю — казах небрежно. — Имам приятели, които са готови да излъжат заради мен, ако се наложи. Ти имаш ли?

Оставих го да осмисли казаното. После гаврътнах чашата си на един дъх и добавих:

— Защо просто не се порадваме заедно на Коледа? Услуга за услуга. Помисли за това. Какво са триста лири за човек като теб? Не си ли заслужава да ги дадеш, дори само за да се отървеш от мен?

Хенри помълча около минута. После се обърна към мен със злобна физиономия.

— Почакай тук — нареди той, завъртя се на токовете си и излезе от стаята.

След няколко минути се върна с малка метална кутия, която хвърли в ръцете ми, сякаш искаше да ме удари.

— Вземи, негоднико. Парите са вътре — Хенри помълча, стиснал устни така, че изглеждаха невидимо тънки. — Изобщо не биваше да ти се доверявам — каза тихо. — Планирал си го от самото начало, нали? Никога не си имал намерението да помагаш на другиго, освен на себе си. Махни се от очите ми! Не искам никога повече да те виждам.

— Разбира се, че няма да искаш, драги — весело отвърнах аз и прибрах кутията в джоба си. — Но пък кой знае? В края на краищата, животът е пълен с изненади. Току-виж сме се срещнали отново… на изложба или в някой клуб… или на гробището, знае ли човек? Жалко ще бъде да се загубим, нали? Не ме изпращай, знам пътя към вратата. Весела Коледа!

Половин час по-късно седях в едно от любимите си заведения на Хеймаркет, грижливо прибрал кутията във вътрешния си джоб, пиех хубаво бренди пред топла камина и ядях кестени, сварени в ябълково вино от петнайсетгодишна хубавица с коса като самурена кожа и уста като резен праскова.

Дори нямах време да изпитвам вина. Сприхавостта на Хенри повдигна настроението ми и признавам, че покрай това, момичето и кутията с банкноти всички тревожни мисли за Ефи бързо ме напуснаха. В ума ми се въртяха други, по-важни неща.

Пих за бъдещето.

58

След като си тръгна, аз закрачих из салона в пристъп на неудържима ярост. О, добре ме беше изиграл: сега го разбирах съвсем ясно. Всичко, което ми бе наговорил за творбите ми… часовете, които бе прекарал в дома ми, докато пиеше брендито ми и гледаше жена ми… през цялото това време той само бе чакал удобния момент, за да ме изиграе, присмивайки се скришом на моята непохватна, глупава любезност. Проклет да е! В гнева си почти бях готов да разкажа цялата тъмна история на полицията само заради удоволствието да го видя увиснал на бесилото… Но аз щях да му отмъстя — не сега, когато трябваше да запазя спокойствие и да изглеждам уравновесен пред полицията. Но щях да му го върна.

Отидох в стаята си и малко хлорал, разтворен в бренди, потопи яростта ми на морското дъно: сетивата ми бързо се притъпиха, аз бях в състояние да седна в креслото си, да овладея треперенето на ръцете си и да чакам.

Но нощта беше изпълнена със звуци: тук рязко изпукване на дърво в огъня, там шепот на балончета газ в лампата, което толкова напомняше лекото неравномерно дишане на заспало дете… Седнах по-близо до камината и се заслушах: стори ми се, че зад обичайното скърцане и шумолене на зимата в старата къща долових още нещо — поредица от звуци, които измъченият ми мозък най-после разпозна като стъпки на някого, който тихо обикаля от стая в стая около мен. Отначало не им обръщах внимание (галещото докосване на женска пола до копринения тапет), защото беше невъзможно някой да е влязъл в къщата без ключ, а аз бях заключил веднага след като Харпър си тръгна (леки стъпки по дебелия килим, скърцане на кожено кресло, сякаш някой сяда в него за малко). Сипах си още една чаша бренди с хлорал (леко дрънчене на порцелан от гостната, сякаш някой опитва от сладкиша — тя много обичаше шоколадов сладкиш).

Изведнъж стана непоносимо. Скочих на крака, рязко отворих вратата и в коридора падна дълга ивица светлина от стаята ми. Никой. Вратата към гостната беше открехната — така ли я бях оставил? Не можех да си спомня. Подтикнат от сляпо желание, много по-силно от страха, аз я побутнах, като я оставих леко да се отвори. За миг я видях: момиче от листа с котка от листа в ръцете си, очите им — огледала, които отразяваха лицето ми, малко като точка в дълбоките кладенци на зениците им… После — нищо. Нищо, само отражение на плачеща върба, очертано в бяло в мрака на прозореца.

Нямаше никакво момиче. И не беше имало. Бързо огледах стаята: сладкишът беше недокоснат, порцелановите чинии — така, както ги бях оставил, диплите на пердето — равномерни до степен на математическа точност. Нито полъх не смущаваше пламъците на свещите, нито сянка не падаше върху стената. Нито следа от мирис на люляк. И все пак имаше нещо… Намръщих се, опитах се да открия разликата: възглавниците не бяха смачкани, украсата беше недокосната, елхата…

Вцепених се.

Под дървото на килима се виждаше малко триъгълниче разкъсана опаковъчна хартия. Само едно триъгълниче. Глупаво започнах да се чудя откъде се е взело. Направих две тромави крачки напред и видях, че най-горният подарък — прасковената копринена наметка — стои настрана от купчината. Машинално се наведох да го вдигна и забелязах, че връвчицата е прерязана и пакетът е разопакован: от твърдата кафява хартия се подаваха дипли коприна и дантела.

Съзнанието за видяното отказваше да се свърже с която и да било част от здравия ми разум и докато част от мен трепереше и викаше, друга просто гледаше невъзмутимо отворения подарък. Обзе ме необятно спокойствие. Може би беше от хлорала, но мислите ми се забавиха до безкрайност, като скачаха от подаръка към разкъсаната хартия, пре-рязаното въже и обратно към подаръка с идиотска незаинтересованост. Около мен цареше безгранична тишина, аз стоях сам с подаръка в ръце, разкъсаната хартия се изплъзна и започна да пада неестествено бавно на пода, който се намираше на мили под мен. Коприната в ръцете ми беше хипнотична, аз прозирах в нея с нечовешка яснота, изучавайки тъканта, преплетените нишки на нагънатата дантела, спирали вътре в спирали… Наметката сякаш изпълни целия свят, така че не остави място за мисъл, само за възприятие, безгранично възприятие, безгранично съзерцание…

От дъното на бездната си осъзнах, че се смея.

59

Поразително е, нали? Колко бързо се стопяват парите! Платих дълговете си — онези, които повече не можех да отлагам, макар и далеч не всичките — и в продължение на няколко дни живях със стил, с който лесно можех да свикна. Хранех се добре, пиех само най-доброто. Колкото до жените, те бяха повече, отколкото можех да запомня, всичките хубави, всичките приятно нетърпеливи да усетят вкуса на парите на Хенри. Не мислете, че не съм му бил благодарен: грижех се да пия за негово здраве всеки път, щом отворех нова бутилка, а когато на „Нюмаркет“ се състезаваше Бегър Мейд, аз залагах на нея по десет лири — веднъж дори спечелих при петнайсет към едно. Струваше ми се, че в нищо не мога да загубя.

Не че покрай прахосничеството си не следях внимателно събитията. За изчезването на Ефи Честър писаха в „Таймс“, като споменаваха за вероятно престъпление: тя излязла в коледната сутрин да посети майка си на „Кранборн Али“ и така и не пристигнала там. Дамата била „с крехко здраве и слаби нерви“ и от полицията били разтревожени за безопасността й. Предположих, че Хенри добре е изиграл ролята си: във вестника го описваха като „покрусен“. Но аз знаех, че е нестабилен, хлорал и религия в равни количества бяха нарушили равновесието на свободната му воля. Досещах се, че след първите няколко седмици хитруване е много вероятно да изпадне в нещо като глупаво разкаяние и да си представя как го връхлитат какви ли не възмездия.

Чувствах, че съществува възможността Хенри да не издържи и в пристъп на угризения да се предаде на полицията — и тогава, разбира се, край на охолното време за вашия покорен слуга. Предполагах, че Фани е разчитала на това от самото начало, макар да не проумявах защо. Единственото логично обяснение беше, че иска да види Хенри арестуван и разорен, но все още не разбирах защо се бе спряла на толкова непредсказуем план, за да го постигне. При всички случаи аз бях в безопасност. Хладното посрещане на „Крук Стрийт“ ме беше убедило, че нямам повече задължения към двете неблагодарници; ако Хенри се опиташе да ме обвини, аз щях да разкрия истината — дотолкова, доколкото бе необходимо. Фани щеше сама да обяснява мотивите си и да отговаря за евентуално отвличане, Ефи щеше да обяснява за Марта. Аз нямах нищо общо с тях. Никой не можеше да ме обвини в нещо повече от разврат или изнудване, а всеки опит за намиране на тялото бе обречен на смехотворен провал, защото в този момент „трупът“ се разхождаше из къщата на Фани с боядисана коса и стомах, пълен с лауданум.

Фани! Признавам, че тя продължаваше да бъде загадка за мен, бих се радвал да я навестя, дори само за да видя как е. Но нямах никакво желание да се срещам повече с онази кучка Марта. Затова реших отново да посетя Хенри.

Трябва да е било… чакайте да помисля… около 30 декември. Бях оставил на Хенри около седмица време да се погрижи за делата си, а и почти бях свършил парите. Затова отидох до къщата му и настоях да го видя. Прислужницата ме погледна високомерно и каза, че господин Честър не си е у дома. Реших, че най-вероятно не си е у дома само за мен, затова отвърнах, че ще почакам. Е, тя ме покани в гостната и аз зачаках. След известно време започна да не ме свърта и се огледах из стаята: тя все още беше с коледна-та украса и под елхата имаше множество подаръци в очакване да бъдат разопаковани от момичето, което никога нямаше да се завърне у дома. Трогателно, помислих си с възхищение, на полицаите сигурно им е допаднало. Освен това Хенри беше покрил с калъфи всичките си картини по стените: ефектът беше смущаващ и аз се запитах защо ли го е направил. Близо два часа крачих безцелно из гостната, когато осъзнах, че прислужницата не ме е излъгала: господин Честър не си беше у дома.

Позвъних за чаша бренди и когато жената дойде с подноса, пъхнах в ръката й една гвинея и й подарих най-подкупващата си усмивка.

— Кажете, госпожо… боя се, че не знам името ви — едва ли някой я беше наричал „госпожо“ през последните години, защото тя се сепна.

— Гонт, господине, но господин и госпожа Честър…

— Госпожо Гонт — усмивката ми беше повече от очарователна. — Както сигурно си спомняте, аз съм стар приятел на господин Честър. Представям си колко му е тежко в момента…

— О, господине — започна тя и разтърка очи, — горката млада господарка! Толкова се тревожим, че някой мъж… — прислужницата млъкна, видимо разстроена. Аз положих усилие да не се изсмея.

— Разбирам — утешително отвърнах. — Но ако, да пази Бог, се е случило най-лошото, нашите мисли трябва да останат с живите. Господин Честър има нужда от приятели, които да му помогнат в такъв момент. Разбирам, че може да ви е казал да отпращате или, иначе казано, да давате погрешна информация на посетителите — аз я погледнах с укор, — но ние с вас знаем, госпожо Гонт, че за негово добро…

— О, да, господине — съгласи се тя. — Знам. Горкият господин Честър! Не се храни, почти не спи, с часове седи в онова свое ателие или се разхожда из гробището. Той толкова обичаше младата господарка, че не може дори да я споменава… а нали виждате как е покрил всичките си хубави картини, на които я е рисувал: не мога да ги гледам, казва.

— Значи не знаете къде е днес?

Прислужницата поклати глава.

— Но няма да ми попречите да го утеша, когато пак мина да го навестя, нали?

— О, господине! — укорът й беше недвусмислен. — Как бих могла, господине… Но има хора, нали знаете, които не биха…

— Разбира се.

— Бог да ви пази, господине.

Аз се усмихнах.

— Нали мога да му оставя бележка? И после ще си тръгна. Може би не бива да му споменавате, че съм идвал.

— Добре, господине — тя недоумяваше, но се съгласи.

— Знам пътя към вратата, госпожо Гонт.

След като прислужницата изчезна, аз отворих вратата на гостната и тихо се промъкнах в стаята на Хенри. Извадих от джоба си брошката на Ефи — онази, която ми беше оставила до леглото — и я закачих за възглавницата му. Тя блесна в полумрака. Над леглото видях друга покрита картина и свалих покривалото. Ефи полетя над леглото като блед призрак. Тази нощ Хенри щеше да спи добре…

След като излязох от къщата на „Кромуел Скуеър“, тръгнах към ателието на Хенри. Светлината отслабваше — вече беше късен следобед — и когато пристигнах, навън се беше стъмнило. Ателието се намираше в жилищна сграда на втория етаж. Входната врата беше отворена, стълбите — слабо осветени от една-единствена бръждяща газена лампа. Трябваше да се държа здраво за перилата, за да не падна по разкривените стъпала. Когато стигнах до вратата с надпис „Честър“, установих, че е заключена.

Изругах. Е, нищо не можех да направя. Обърнах се да си вървя, но внезапно ме обзе силно любопитство, непреодолимо желание да видя какво има в ателието, може би дори да оставя още една визитна картичка. Погледнах ключалката — изглеждаше съвсем проста. След две завъртания с джобното ми ножче тя щракна и се отвори, аз повдигнах резето и бутнах вратата. В ателието беше тъмно, няколко минути се борих с газената лампа в почти пълен мрак. Чувах как под краката ми шумоли хартия, но не можех да видя по какво стъпвам. После лампата се запали и аз се заех да оглеждам стаята.

Първата ми мисъл беше, че съм сбъркал ателието. Познавах Хенри като дребнав, вманиачен по чистотата човек: последния път, когато идвах тук, имаше платна в рамки, наредени по стените, платна без рамки, прибрани отляво до вратата, сандък с костюми и предмети в дъното, няколко стола и маса до стената. Сега тук цареше маниакален безпорядък. Картините бяха изтръгнати от стените — по някои личаха следи от хартия и гипс — и струпани надве-натри пред камината. По пода навсякъде се въргаляха картини без рамки, разпилени като карти. И навсякъде по всяка част на пода, върху всяка повърхност имаше рисунки, смачкани, разкъсани или цели, рисунки върху хартия, платно или картон, някои от които поразителни. Никога не бях подозирал, че Хенри притежава такъв талант. Камината беше задръстена с тях — полуовъглени жалки останки — и аз запълзях на ръце и колене, оглеждайки разхищението, като въртях картините в ръце и се мъчех да открия причината за тази жестокост.

След малко ми се зави свят. Имаше толкова много рисунки на нея, рисунки с акварел, креда, молив, маслени бои, темпера: контури с неизразима чистота, ескизи на очи, устни, скули, коса… профил, анфас, три четвърти… Всичките поразителни, трогателни и истински. През всичките тези години аз бях грешил по отношение на Хенри: декадентската унилост на картините му, скованият символизъм на всичките му по-ранни творби беше крил ясната, почти ориенталска чистота на виждането му. Всеки удар с четката или молива беше съвършен: жестокост и нежност деликатно се преливаха… и тези шедьоври до един бяха разрушени с непонятни за мен гняв и любов, всяка разруха — равносилна на убийство… Не можех да го проумея.

Донякъде почти изпитах завист към Хенри Честър. Винаги съм знаел, разбира се, че един човек на изкуството трябва да страда, за да стане велик. Но страдание, толкова изтънчено, за да породи това… Може би си струваше да се изпита… Тази страст, която надделява над всичко…

Няколко минути седях насред разрухата и скърбях като дете. Но после умът ми се върна към по-прозаични неща и аз отново станах себе си. Въпросът за парите все още оставаше нерешен.

Станах и се опитах да разсъждавам логично. Къде се беше дянал този човек? Прехвърлих всички възможности в главата си… И изведнъж се сетих. Разбира се! Четвъртък. Беше четвъртък. Денят на Марта. Погледнах часовника си — седем и пет. Където и да се намираше в момента, по които и лондонски улици да се скиташе, в който и леден кръг на ада да витаеше, аз знаех, че в полунощ ще бъде там, на „Крук Стрийт“, за срещата с дамата на сърцето си. Независимо от риска, независимо от страданията, на които се подлагаше, щеше да бъде там.

За миг очите ми се спряха на рисунката, която случайно бях извадил измежду стотиците други на пода: твърдо, оръфано парче хартия, изрисувано с кафява креда, на което очите й тлееха до безкрайност, обещаваха до безкрайност…

Случва се човек да се влюби.

Свих рамене и пуснах рисунката обратно в камината.

Не и аз, Хенри. Не и аз.

60

От мига, в който видях разопакования подарък под коледното дърво, разбрах, че Ефи най-после се е завърнала у дома. Аз чувах стъпките й в коридора, дишането й в мрачните стаи, долавях уханието й край вратите, откривах косми от косата й по дрехите си, носните й кърпички по джобовете си. Тя беше във въздуха, който дишах, в ризите, които носех, движеше се под повърхността на картините ми като удавено момиче под вода, затова накрая се принудих да ги покрия, за да не виждам лицето й, очите й, пълни с укор. Тя беше в шишето с хлорал, така че колкото и да вземах от лекарството, не намирах покой, само образът й изпъкваше по-ярко в съзнанието ми… А когато спях — защото въпреки всичките си опити да излъжа съня аз понякога спях, — тя нахлуваше в сънищата ми, крещеше ми с глас, писклив и нечовешки като на паун: „Ами приказката? Ами приказката? Ами приказката?“

Тя знаеше всичките ми тайни. Нощ след нощ идваше при мен с подаръци: шише парфюм с аромат на жасмин, синьо-бяла дръжка на врата, а веднъж и малка бяла нафора, на която личеше червена следа от устните й…

Нощ след нощ аз се будех плувнал в горчива пот, изпълнен с ужас и угризения. Не можех да се храня: усещах вкуса на Ефи във всяка хапка, която поднасях към устата си, тя ме гледаше през уплашените ми очи, всеки път щом се погледнех в огледалото. Осъзнавах, че вземам много повече хлорал, отколкото е полезно за мен, но не можех да намаля дозите.

И въпреки всичко търпях, търпях заради нея — моята Марта, моята Шехеразада. Дали го знае? Дали се буди нощем и шепне името ми? Дори без нежност — дали го шепне? Дали ме обича моята бледа Персефона?

Да можех да разбера.

Изчаках до четвъртък, както бях обещал. Не се осмелявах да постъпя другояче — моята Шехеразада не беше милостива, а аз не бих понесъл да бъда отхвърлен заради това, че не съм се подчинил. В четвъртък вечер зачаках Таби да си легне — дори изпих чашата й горещо мляко, преди да се оттегля — и се затворих в стаята си. Още щом отворих вратата, надуших промяната: бегъл мирис на лауданум и шоколад в студения въздух, трепване на дантелената завеса пред открехнатия прозорец… Тромаво се засуетих около газената лампа, ръцете ми толкова трепереха, че ми отне близо минута да я запаля; и през цялото време я усещах в тъмното зад гърба си — Просякинята, която драскаше с острите си нокти по коприненото покривало на леглото, а дъхът й… Боже мой, дъхът й! Лампата припламна и забръждя. Аз рязко се извърнах и я видях: за миг очите ни се срещнаха и останаха така. Аз стоях като парализиран, със зяпнала уста, с пресъхнало гърло, здравият ми разум се развиваше като кълбо, което пада в бездънен кладенец. После видях покривалото на картината да лежи на леглото и облекчението ме връхлетя като огромна гореща вълна. Картината. Беше картината. Покривалото се беше изплъзнало някак и… Замаян от облекчение, близко до истеричен смях, аз се втурнах към леглото… и облекчението заседна в гърлото ми, размекна краката ми. На възглавницата беше закачена сребърната брошка, която добре помнех. Ефи беше с нея в онази нощ — помня как среброто блесна, когато я видях да мърда в снега, как заискри извитият гръб на котката, когато Ефи се втренчи в мен със своите котешки сребристи очи…

Глупаво започнах да опипвам брошката, като се мъчех да забавя водовъртежа на обърканите си мисли. Под лявото ми око се развя тревожен флаг — сигнал за паника.

Ами… ами… ами… приказката ми?

Ако я бях чул да го казва на глас, със сигурност щях да полудея, но осъзнах, че тя говори само в мислите ми.

Ами… ами… ами…

Пуснах в ход единствената магия, която знаех. За да заглуша безмилостния глас в главата си, аз произнесох магическата дума: призовах магьосницата с целия мъчителен копнеж, на който бях способен.

— Марта.

Мълчание.

Това и нещо подобно на надежда. Нещо подобно на покой.

Зачаках в подводна тишина — време, което ми се стори като безкрайни часове. После в десет станах от стола си, измих се със студена вода, грижливо и старателно се облякох. Незабелязано се измъкнах от къщата и потънах в бездиханната нощ. Снегът беше спрял да вали и над града се стелеше сънно спокойствие, с него дойде и мъглата, толкова гъста, че затъмни дори уличните лампи, зеленикавите им глобуси се изгубиха в безкрайното бяло. Под мъглата снегът светеше сякаш със собствено сияние, с нещо като неземна светлина, подобна на котешки очи, която превръщаше редките минувачи в ходещи трупове. Но хлоралът и близостта на „Крук Стрийт“ укротиха призраците ми: нямаше малка просякиня, която да ме преследва, протягайки тънки голи ръце в ледена заплаха, призраците — ако бяха призраци — не се осмеляваха да напуснат къщата на „Кро-муел Скуеър“.

Докато си проправях път през снега, ограден от мъглата със светлината на фенера си, аз отново се почувствах силен, уверен, че тя ме чака: Марта, моята Марта. Под палтото си криех подарък: прасковената копринена наметка, която бях купил на „Оксфорд Стрийт“, опакована наново в яркочервена хартия и овързана със златна панделка… Докато вървях, ръката ми неуверено опипваше пакета, претегляше го, аз си представях как ще стои прасковената коприна на кожата й, как предизвикателно ще се спуска по раменете й, как фината й прозрачна тъкан ще се плъзга по по-жилавата тъкан на косата й…

Беше почти полунощ, когато наближих „Крук Стрийт“, и избликът ми на въодушевление и нетърпение бе толкова силен, че известно време стоях пред вратата, без да забелязвам, че съм сгрешил: къщата беше тъмна, нито един прозорец не светеше, дори нямаше фенер на вратата. Стъписан, аз спрях сред снега и се заслушах… но от къщата на Фани не долиташе и звук, и най-далечна музика или смях — нищо освен страховитото бръмчене на тишината, което заглушаваше всичко.

Чукането ми отекна глухо в къщата и изведнъж разбрах, че са си заминали — Марта и Фани, и всички, — че просто са си стегнали багажа и са изчезнали като цигани в непостоянния сняг, оставяйки след себе си единствено тъга и полъх на магия във въздуха. Убеждението ми беше толкова непоклатимо, че аз закрещях с цяло гърло, заблъсках с юмруци по вратата… и тя се отвори бавно като усмивка, ясно чух как часовникът в коридора удари дванайсет и възвести преминаването от ден към нощ.

Спрях на прага и ноздрите ми се изпълниха с леко ухание на подправки и стар тамян. В коридора не светеше, но сиянието на снега бе достатъчно, за да хвърли блед, призрачен блясък върху полирания под и лъскавите медни орнаменти, сянката ми се очерта поразително ясно на лунната светлина и запълзя разкривена през пруста към вътрешността. Топъл уханен въздух докосна лицето ми като дъх.

— Фани? — гласът ми отекна натрапчиво, твърде дрезгав в приглушения шепот на къщата: след толкова години най-после осъзнавах колко е голяма, коридори след коридори образуваха постлан с килими лабиринт, подминавах врати, които не помнех досега да съм забелязвал, картини на жадни нимфи и сатири с разкривени прозорливи лица, крещящи вакханки с бедра като колони, преследвани от озъбени джуджета и зли гоблини, сурови средновековни слуги на Пандемониума с мършави тела и загадъчни пронизващи очи… Докато вървях из мрачни галерии с изтънчени картини на разврат в позлатени рамки, тъмнината ме лишаваше от всякаква перспектива. Ускорих крачка, ядосан на глухите си и някак заплашителни стъпки по дебелите килими.

Опитах се да намеря стълбището, но вместо това тръгнах по друг коридор и започнах подред да въртя дръжките на вратите, които все се оказваха заключени, а отвътре се разнасяше шепот, сякаш зад тях дремеше някаква загадка.

— Фани! Марта! — вече съвсем се бях загубил, къщата се простираше на неизмерими разстояния във всички посоки и аз имах чувството, че съм пробягал няколко мили.

— Марта! — тишината затрепери. На сто мили по-нататък се разнесе тиха механична музика. След секунда я разпознах.

— Марта! — гласът ми увисна на високата нота на паниката и аз се затичах слепешком по коридора, като се блъсках с ръце в стените и отчаяно виках името й. Свих зад един ъгъл и се втурнах право към врата, с която коридорът свършваше. Паниката ми се разсея безследно и аз почувствах как пулсът ми се забавя почти до нормалното. Сложих ръка на порцелановата дръжка и вратата се отвори към друг коридор.

Пред мен бяха стълбите — не можех да проумея как съм ги пропуснал първия път, когато минах от тук, — виждах как лунната светлина влиза през малкия прозорец със стъклопис и хвърля отражения по полираното дърво. Светлината беше толкова ярка, че дори различавах цветове: тук по перилата червено, едно-две зелени петна на стъпалата, син триъгълник на стената… а горе на стълбите стоеше гола фигура, нежният контур на хълбока и бедрото й изпъкваше в пурпурно, синьо и индиго, вълнистият водопад на косата й се спускаше като тъмен воал над нощта.

Лунната светлина падна върху едното око от засенченото лице и придаде на ириса опален блясък. Тя стоеше като котка, готова за скок: виждах напрежението в бялата й шия, мускулите, изопнати като на танцьорка, виждах свода на стъпалото й, извит като дъга — напрежение във всеки нерв от тялото й — и се изпълних с възхищение от тази неземна красота. За миг бях толкова погълнат, че дори не изпитах желание. После, когато тръгнах към нея, тя отскочи от мен с тих смях и се затича нагоре по стълбите. Аз я последвах. Почти я докоснах — помня как кичурите на косата й се плъзнаха по пръстите ми и изпълниха цялото ми тяло с горещ трепет. Тя беше по-бърза от мен, измъкваше се от непохватните ми прегръдки, докато тромаво тичах след нея. Щом стигнах най-горното стъпало, ми се стори, че чувам смеха й през вратата — дразнеше ме.

Нададох тих нетърпелив стон, изтънчената наситеност на мига ме тласна към вратата й (дръжката беше от синьо-бял порцелан, но аз нямах време да осмисля този факт). Бях започнах да свалям дрехите си още преди да съм влязъл, оставяйки диря от захвърлени кожи (сако, риза, шал) по стълбите зад себе си. Всъщност, когато отворих вратата, бях абсурдно разсъблечен, останал по чорапи, шапка и един крачол на панталона, и тъй като бях твърде зает да се доразсъбличам, не успях да огледам стаята. Сега, когато имам предимството на ретроспекцията, съм убеден, че съм я познал: това беше стаята от сънищата ми, нейната стая, стаята на майка ми, пренесена по силата на някаква магическа ирония на „Крук Стрийт“. На слабата светлина от заслонена свещ аз различих детайлите от онзи пръв, ужасен ден, сведени почти до незначителност от близостта на Марта: тук беше и тоалетната маса с флотилията от бурканчета и шишенца, и столът с висока облегалка и брокатена тапицерия, с небрежно метнат отгоре зелен шал, на пода — друг шал, на леглото — купчина рокли, смесица от дантела, тафта, дамаска и коприна…

Ако и да бях забелязал всичко това, то беше единствено с очите на желанието. Нямах усещане за опасност, нямах смътно предчувствие, само детско чувство на доволство и радост, чисто физически. Скочих на леглото, където Марта вече ме чакаше. Заедно се търкулнахме сред роклите, кожите и пелерините, като мачкахме антикварната дантела и скъпото кадифе в мълчаливо боричкане. Веднъж неволно бутнах с ръка една маса, от нея се посипаха пръстени, огърлици и гривни и аз безумно се разсмях, заровил лице в сладостното жасминово ухание на плътта й. Целувах я, сякаш не можех да оставя и инч от кожата й непокорен.

След като първоначалната неудържима лудост се уталожи, аз бях в състояние отново да мисля трезво и да й се насладя по начини, които прибързаността на изгарящия ми копнеж не допускаше. Забелязах, че тя е студена, устните й — бледи, дъхът й — тънък леден полъх в лицето ми.

— Бедната ми, да не си болна? Толкова си студена.

Отговорът й беше недоловим, леден при допира си до бузата ми.

— Нека те стопля.

Обвих ръце около нея и тя положи чело в извивката на врата ми. Косата й беше леко влажна, дишането й — трескаво и забързано. Аз завих и двама ни с одеяло и разтреперан след угасването на страстта, посегнах към верижката с шишето хлорал на врата си. Изтърсих от него десет кристалчета. Погълнах пет и дадох останалите на Марта — тя се намръщи от горчивия вкус, ъгълчетата на устните й увиснаха в странно детинско изражение, което ме накара да се усмихна.

— Ето, сега ще се оправиш — нежно й казах аз. — Скоро ще се стоплиш. Само затвори очи. Ш-шт. Затвори очи и поспи.

Почувствах как тя трепна до мен и се изпълних с нежност: в края на краищата тя беше толкова млада, толкова уязвима въпреки привидното си самообладание. Оставих ръцете си леко да се плъзнат по заплетената й коса.

— Всичко е наред — прошепнах колкото за нейно, толкова и за свое успокоение. — Всичко е наред. Всичко свърши. Сега сме заедно, любов моя, можем спокойно да си починем. Опитай да си починеш.

И за известно време наистина се отпуснахме. Свещта мъждука, мъждука и накрая угасна. И за миг дори Бог заспа…

Може би съм задрямал, трудно ми е да си припомня в мъглата от впечатления. Понесох се сред жасмин и хлорал, мислите ми плуваха, а когато се събудих, осъзнах, че макар да ми бе топло под одеялото, Марта не беше до мен. Седнах в леглото и примижах на светлината, която се процеждаше през пердетата — свещта отдавна беше изгоряла. В тъмното успях да различа някои детайли в стаята, пищната дантела и кадифе, застинали в сребриста пепел на лунната светлина, шишенцата и бурканчетата на тоалетната масичка, които блещукаха като ледени висулки върху тъмното дърво.

— Марта?

Тишина. Стаята чакаше. Нещо в студеното огнище се размърда — обърнах се с разтуптяно сърце… Нищо. Само люспа сажди в комина. Камината ми се усмихна озъбена с медната си решетка.

Изведнъж осъзнах, че съм сам в къщата. Обзет от паника, скочих на крака, одеялото се свлече от раменете ми и с глас, в който се надигаше истерия, аз изкрещях името й:

— Марта!

Нещо се вкопчи в крака ми, нещо студено. Извиках от погнуса и се дръпнах от леглото: нещото продължаваше да ме стиска и аз усетих сухи парливи драскотини по кожата си.

— Марта!

Започнах бясно да се дърпам, да тегля нещото с вкочанени пръсти… Чух тежкото изпукване на разкъсана тъкан, напипах накъсана дантела в треперещите си ръце и се разсмях като луд: краката ми се бяха оплели в гънките на някаква рокля, която лежеше на леглото, а сега се търкаляше по пода — купчина разкъсани фусти, почти разполовен корсет. Промърморих подигравателно:

— Рокля. Да се боря с рокля.

Но бях потресен от начина, по който отекна разтрепераният ми глас. Затворих очи от внезапен пристъп на гадене и се заслушах в биенето на сърцето си, което постепенно затупка в ритъм с пулсирането на левия ми клепач. След време отново отворих очи и като се мъчех да мисля разумно, отидох до камината и се опитах да запаля огън. Марта скоро ще се върне, казах си. Всеки момент ще се появи на вратата… А дори да не го направи, нямам причини да мисля, че тази стая — нищо и никаква стая, за Бога! — би могла да иска нещо от мен, както ми се струваше в стаята на майка ми преди много години… И какво да иска? Жертвоприношение може би? Признание?

Абсурдно! Това дори не беше същата стая.

И все пак в тишината имаше нещо, нещо подобно на злорадство. Засуетих се пред камината, като се борех с желанието да погледна през рамо към вратата. Запалих клечка кибрит и за миг стаята се озари от червена светлина. Примигна и умря. Аз изругах. Отново. Отново. Най-после успях да склоня пламъчето да се разгори, хартията пламна, а след нея и дървото. Огледах се и видях как по стените заподскачаха гигантски сенки, после се обърнах с гръб към огъня и с победоносно чувство долових колебливата топлина на новите пламъци.

— Няма нищо по-хубаво от огъня — промърморих тихо. — Нищо по-хубаво… — думите заседнаха в гърлото ми. — Марта? — за малко да кажа „майко“.

Тя седеше на леглото с крак, подвит под тялото, леко килнала глава на една страна, и ме гледаше с безизразно лице. Беше облякла наметката на майка ми. Не, сигурно бе намерила подаръка ми, беше го отворила и облякла наметката, за да ми достави удоволствие. Може би през цялото време бе чакала да я забележа.

— Марта — аз овладях гласа си и опитах да се усмихна. — Чудно ти стои — преглътнах. — Направо чудно — тя склони кокетно глава и лицето й потъна в сянка. — Подарък за теб — обясних аз.

— Подарък… — прошепна тя.

— Да — добавих по-весело. — Още щом го видях, се сетих за теб — не беше съвсем вярно, разбира се, но си помислих, че ще й доставя удоволствие, ако го кажа. — И изглеждаш много хубава с него.

Тя кимна замислена, сякаш знаеше.

— Дойде време и за твоя подарък — каза.

„Имало едно време…“

Докато шепнеше в тъмното, дъхът й вледеняваше врата ми, пръстите й описваха малки кръгове по голия ми гръб. Усещах коприната и прасковената дантела под влажните си длани заедно с ухание на жасмин, тежко и упойващо, розово по трескавата й кожа, примесено с по-тъмен, по-остър мирис… През измъченото ми съзнание пробягаха въображаеми вълци.

„Имало едно време цар и царица. Те си имали син.“

Затворих очи и потънах в блажената светлина на подземния свят. Гласът й беше като шумолене на пяна в краката ми, докосването й — като студено течение от дълбините.

„Принцът обичал и двамата си родители, но майка му владеела сърцето му — той не се откъсвал от нея. Имал всичко, което пожелаел… с изключение на едно. В замъка имало една стая, в която му било забранено да влиза, стая, която стояла винаги заключена, а ключът бил на сигурно място в джоба на майка му. Годините минавали, а принцът все повече мислел за тайната стая, копнеел да види какво има вътре. Един ден, когато двамата му родители били излезли, той случайно минал покрай тайната врата и я заварил открехната. Тласкан от любопитство, принцът я бутнал и влязъл.“

Въздухът беше потъмнял от мирис на жасмин: Марта, знам.

„Стаята била златна, но принцът вече притежавал всички богатства, за които можел да мечтае. В стаята имало алени, пурпурни и изумрудени тъкани, но принцът имал сърма и кадифе колкото поиска.“

О, Марта, владетелка на сънищата ми, дете на най-съкровения ми мрак… Виждах приказката й — тя беше и моя, — виждах тайната стая и себе си четиринайсетгодишен до вратата с отражения на милиони елмази в черните очи.

„Стаята ухаела на хиляди цветя, но принцът живеел в градина, където не настъпвала зима. Вътре нямало нищо, което да си заслужавало такава потайност.“

Шехеразада разпери дългите си бели пръсти и дланите й заприличаха на алени кръгове на огнената светлина.

„И все пак нещо го задържало в стаята. Измъчвало го силно любопитство и той започнал безцелно да рови в ракли и сандъци, докато най-после видял малка и съвсем проста дървена кутия, която никога досега не бил виждал.“

Сърцето ми заби по-силно, слепоочията ми болезнено се стегнаха.

„Защо ли държат тази грозна стара кутия, казал си учуден принцът, когато всичко друго в двореца е толкова богато и разкошно? Той отворил кутията и надникнал вътре.“

Тя млъкна — видях искрящата й пурпурна усмивка и в този миг осъзнах, че знае Тайната, че винаги я е знаела. Това беше жената, която можеше да ме преведе отвъд прокълнатите окови на греха и плътта: тя разбираше болката ми, безнадеждното ми съжаление. Това беше нейният подарък: откровението.

— Продължавай, моля те, продължавай — почувствах как по бузите ми потече пот само при мисълта, че дори сега може да не го разкрие докрай. — Марта, моля те…

— Ш-шт, затвори очи — прошепна тя. — Затвори очи и ще видиш. Заспи и аз ще ти покажа.

— Какво видял принцът?

— Ш-шт…

— Какво съм…

— Спи.

Представете си морско дъно под неразгадаема кафява тиня.

Представете си покоя…

„Принцът разтъркал очи: в първия миг не съзрял нищо, само тъмно петно като дим, но когато се напрегнал да види какво има вътре, най-после успял да различи пръчка от леска, увита в зацапана черна пелерина. Долко странно — казал си принцът — да държат в тайна нещо толкова старо и грозно.“ И понеже бил млад и любопитен, извадил двата предмета от кутията. Онова, което принцът не знаел обаче — което никой не знаел, — било, че царицата била вещица от далечна северна земя отвъд морето, дошла в царството преди много, много години. С магии накарала царя да я обикне и с магии пазела в тайна истинската си същност. Пелерината била вълшебна, както и пръчката, и само царицата можела да си служи с тях. Но принцът й бил син и кръвта на вещицата течала във вените му. Щом сложил вълшебната пелерина и вдигнал пръчката с дясна ръка, той изведнъж почувствал как в него се надига сила. Размахал пръчката и силата грейнала в него като слънце… но духовете на пръчката видели, че господарят им е само момче, разбунтували се и се изскубнали от властта му. Те полетели с победоносни писъци, изподраскали с ноктите си лицето на принца и дъхнали в него злобния си дъх, и той паднал като покосен на земята.

Когато се събудил, духовете си били отишли и пръчката се въргаляла счупена до него. Като видял това, принцът се уплашил. Прибрал пръчката и пелерината в кутията и избягал от стаята. Когато царицата се върнала, видяла, че някой е пипал пръчката й, но не можела дори да спомене за това, защото никой не знаел, че е вещица. И тя зачакала да дойде нощта с тъмната луна, за да направи магия на злосторника, страшна магия; защото като счупил пръчката й, той бил отнел и силата й и сега тя била осъдена да остарее като всички смъртни жени. Царицата вложила цялата си омраза в проклятието и зачакала, като знаела, че скоро ще подейства.

Същата нощ принцът се събудил с вик след страшен кошмар и в следващите дни и седмици започнал да бледнее и да линее, да не спи добре нощем, да не яде и да не намира покой денем. Минали месеци. Царят свикал всички най-добри лекари в царството, за да прегледат сина му, но никой не можал да намери лек за бавната му и мъчителна болест. Допълнително бреме за царя било и това, че царицата също легнала болна, от ден на ден ставала все по-слаба и бледа. Цялото царство се молело за възстановяването й.

Но ето че един ден в двореца дошъл стар отшелник, свят човек, и настоял да види царя. „Мисля, че ще мога да отгатна какво мъчи сина ви и жена ви — казал той, — нека само ги видя.“ Царят, обезумял от скръб, се съгласил и отшелникът отишъл първо в стаята на царицата, а после и при принца. Без да каже и дума, той погледнал принца в очите. Освободил стражата и тихо заговорил:

— Ти си прокълнат, синко — казал отшелникът — от царицата, твоята майка, която е вещица. Ако не предприемеш нещо скоро, ще умреш, а тя ще се оправи.

Принцът заплакал, защото обичал майка си.

— Какво трябва да направя? — попитал той накрая.

— Трябва да отидеш в стаята й и да я убиеш — отвърнал отшелникът. — Нищо друго не може да премахне проклятието.

Принцът поклатил глава и отново се разплакал, но отшелникът бил неумолим.

— Царицата няма други деца — мрачно казал той, — а баща ти е стар. Искаш ли вещица да управлява царството ви за вечни времена?

И така, принцът се съгласил с болка в сърцето. Същата нощ станал от леглото и тихо тръгнал по дългите коридори на двореца към стаята на майка си.

Вратата беше отворена, знам. Виждам я от леглото си от солена тиня: порите в бялото дърво, дръжката от синьо-бял порцелан — колко лесно се връща всичко! На втората дъска отстрани има драскотина — веднъж, без да искам, я ударих с топка за крикет. Къщата е тъмна, а някъде далеч отзад чувам баща си в стаята с механичните играчки, няколко пискливи ноти от механизма на танцуващата Коломбина, разпилени в мрака. Аз нося полуизгоряла свещ в чинийка на цветя: миризмата на лой дразни ноздрите ми. Дебела бяла сълза пълзи по свещта и се стича на порцелана, като образува локвичка върху едно от сините цветя. Дишането ми се струва оглушително в гъстия въздух.

Килимът е мек и покорен под краката ми, но въпреки това чувам шума от стъпките си. Около мен светлината от свещта се отразява в стъклените шишенца и бурканчета и хвърля хиляди призми по огледалото и стената. В първия миг не мога да разбера дали бебето е в стаята при нея, но люлката е празна — дойката го е отнесла, за да не събуди майка ми, ако заплаче. Закривам свещта с искрящия червен щит на дланта си и поглеждам лицето й на розовата светлина с радостно любопитство, още по-ценно поради това, че е забранено. Шишето с лауданум искри на нощната масичка до нея: тя няма да се събуди.

Гледам лицето й и изведнъж ме обзема мъчителна нежност: виждам тънките й сини клепачи, съвършената извивка на скулите, водопада от тъмна коса, който се лее по възглавницата и се разпилява по гънките на одеялото чак до пода… толкова е красива. Макар измъчена и бледа, дори сега тя е най-красивата жена на света и сърцето ми се къса от отчаяна, наранена любов, далеч надрасла моите четиринайсет години. Детското ми сърце всеки миг ще се пръсне под напора на тези зрели чувства: разкъсваща ревност, самота, мъчителна потребност да я докосна, тя да ме докосне, сякаш допирът й може да спре нашествието на змията в стомаха ми, сякаш ръцете й могат да пропъдят нощта. Когато спи, аз мога да се приближа и почти се осмелявам да протегна ръка към косата й, лицето й, мога дори да докосна бледите й устни със своите… тя никога няма да узнае.

В съня си тя почти се усмихва, очите й са невидими и меки под виолетовите клепачи, моравата сянка на челюстта й е съвършен удар с китайска четка по порцелановата й кожа… гърдите й едва забележимо се издуват през ленената тъкан на нощницата й. Ръката ми се движи сякаш по своя воля, безплътна комета в мрачната кафява нощ. Следя движението й като хипнотизиран, виждам как пръстите докосват лицето й — съвсем леко, — как с чудна дързост пълзят към врата й… Отдръпвам се с пламнало лице, цялата ми кожа пулсира от вина и въодушевление. Но ръката се движи съвсем сама, спуска се по завивката със страшна целенасоченост, сега отдръпва завивката, за да разкрие спящите форми, нощницата, повдигната до коленете, голите стегнати прасци, меката извивка на бедрото.

Тук има синина, точно над коляното, и аз чувствам как погледът ми е привлечен неудържимо към изящната й тъмна форма. Ръката ми посяга да я докосне и тя е като напудрен сатен под пръстите ми, безкрайна загадка, безкрайна нежност, поглъщаща мекота като подводен пясък… Уханието й на жасмин скрива друг аромат, подобен на солена бисквита, и без дори да се усетя, аз доближавам лице до нейното, заравям го в топлината и сладостта й, настръхнал от болка и възбуда. Пръстите ми намират гърдите й с дива радост, ръцете ми се увиват около нея, устните ми изведнъж закопняват за нейните… Дъхът й е леко парлив, като болест, но сега тялото ми е един-единствен нерв, изпънат като струна, която изпълва въздуха с непоносимо чист звук, по-висок и по-висок, до степен на лудост и по-нагоре… нямам тяло, виждам душата си изопната като фина сребърна тел, чиста, трептяща до оглушителен звън… чувам смях и осъзнавам, че е моят собствен…

Очите й се отварят.

Усещам как линията на устата й се стяга под устните ми.

— Майко — безпомощно се отдръпвам, стомахът ми е леден юмрук.

Очите й са зорки до ожесточение, знам, че вижда всичко. Всичко. Годините падат от мен, само преди миг съм се чувствал стар, а сега се катурвам в детството си: тринайсет, дванайсет, единайсет, и докато аз се смалявам, тя се разраства, чудовищна… осем, седем… виждам как устата й се отваря, чувам нестройните срички:

— Хенри? Какво…

Шест, пет. Зъбите й са остри, невъзможно диви. Кръвта блъска в слепоочията ми. От дробовете ми се изтръгва вик: гневът й е безграничен. Още по-лошо е презрението й, омразата й, като приливна вълна, която носи в себе си мъртъвци. Едва чувам гласа й през бученето в ушите си, в ръцете ми има нещо меко, нещо, което с чудовищна сила се бори с мен. Приливът ме подмята като отломка, аз стискам очи, за да не виждам…

Внезапно чудотворно мълчание.

Лежа на черния пясък, докато водата се отдръпва, дъхът й пулсира в ушите ми, идването в съзнание е като милиони светли иглички по ретината ми, устата ми е пълна с кръв от прехапания език. Пълза на колене по въртящия се килим и оставям по пода диря от кървава слюнка, а възглавницата още е в свитите ми юмруци.

— Майко?

Изцъклените й очи ме гледат, все още строги, сякаш разгневени заради непристойната й поза.

— Ма-айко! — чувствам как палецът ми се плъзва към ъгъла на устата ми, коленете ми се свиват и опират в лактите. В далечно кътче на съзнанието си разбирам, че ако успея да се свия на съвсем малка топка, ще мога да се върна в онова полузапомнено сигурно място, в соленото място, където има мрак и топлина. Смалявам се… смалявам се. Три, две, едно…

Тишина.

Далеч над мен ехти смях, огромният тролоподобен смях на Бог. Черният ангел грабва косата си и фуриите се разлитат с писъци, за да си намерят нова играчка — аз познавам лицата им. Детето на уличницата с шоколад около устата… водните очи на Ефи и косата й, бяла като морска пяна… майка ми, толкова отдавна забравена в благословената ми слепота, но сега припомнена за вечни времена, довлечена обратно на тъмния си пиедестал, с пръсти като остриета. По-близо — гласът на омайницата Шехеразада, вълците в краката й… неземният й смях. В полусънното си състояние се мъча да я извикам, да произнеса името й като заклинание срещу наближаващия кошмар.

— Марта!

Отварям кръвясалите си очи, усещам топлината на огъня по премръзналите си крайници. Непокорният мускул на бузата ми затваря окото в поредица от пърхащи спазми, твърде бързи, за да ги преброя. Споменът, съживен от приказката на Марта, е мраморен саркофаг от някаква гротескна легенда, която се носи високо над облаците. Протягам ръка за утеха…

Изведнъж светлината става безмилостно ярка. Вдигам ръце, за да закрия очите си, и я виждам — Шехеразада, златната ми немезида. Смее се.

— Марта?

Гласът ми е едва доловим шепот, но дори докато изричам името, знам, че това не е Марта. Това е Ефи, бледа и тържествуваща, това е майка ми, порочна и отровна, това е призрачното дете. Трите говорят едновременно, протягат гладни ръце към мен и докато падам назад върху леглото и почти не усещам болка от удара на гръбнака ми в ръба, аз осъзнавам какво е тя, какво са те. Тисифона, Мегера и Алекто. Отмъстителките за кръвните роднини. Ериниите!

По тялото ми пробягва непоносима болка, сякаш в гръбнака ми се забиват остриета, и цялата ми лява половина започва да трепери.

Докато потъвам в блажена забрава, чувам гласа й, искрящ от злъч и насмешка:

— Ами приказката, Хенри? Ами приказката?

И в далечината чувам дивашкия смях на Бог.

61

Снегът заваля, щом излязох от ателието на Хенри. Когато стигнах на „Крук Стрийт“, нощта сияеше с призрачна яснота, която осветяваше стъпките ми и покриваше дрехите с искрящ прах. От завоя погледнах към къщата на Фани и забелязах, че фенерът, който обикновено виси на входа, не свети. Продължих напред и видях, че прозорците също са тъмни, пердетата са спуснати и през тежките дипли не се мярка нито лъч светлина. Забелязах, че някой е утъпкал снега по стълбите, макар че през прозорчето на вратата не се виждаше друго освен мрак. Помислих си, че може да има някой в задната част на къщата, затова се приближих до вратата и почуках. Нищо. Натиснах дръжката: както и очаквах, беше заключено. Отново почуках, извиках през процепа на пощенската кутия… но никой не се обади.

Озадачен, отидох на страничния вход, но и там не намерих никого. Тъкмо се канех да си тръгвам, когато видях в сянката до стената да лежи нещо тъмно и обемисто, почти скрито от навалелия сняг. Отначало помислих, че е захвърлен чувал за въглища, но после забелязах, че от снега стърчи ток на мъжки ботуш. Реших, че е скитник, дошъл да търси подслон и настигнат от студа. Имах шише бренди в джоба, извадих го и тръгнах през натрупалия сняг към тялото — може би в него все още имаше живот. Измъкнах го от дупката му до стената, избърсах застинала маска от изкривеното, вкаменено лице и познах Хенри Честър.

Едното му око беше отворено, на другото клепачът странно висеше. Мускулите на лявата буза и слепоочието бяха странно разкривени като разтопен восък, лявата му ръка беше свита в юмрук, а рамото стърчеше гротескно, хълбокът му бе сякаш изместен и кракът висеше под уродлив ъгъл. Докато не помръдна, бях готов да се закълна, че е умрял.

От устните му се изтръгна звук: дълъг носов стон.

— А-а-д-а-а. А-а-а-а.

Аз пъхнах гърлото на бутилката между стиснатите му зъби.

— Пийни, Хенри. Не се опитвай да говориш.

Брендито изтече от двете страни на устата му и лицето му отново се разкриви чудовищно, докато се опитваше да оформи срички. Натрапчивата му потребност да говори беше мъчителна.

— Всичко е наред — неловко казах аз. — Не говори. Ще отида да потърся помощ.

Прозорците на съседните къщи светеха, със сигурност някой щеше да го прибере, докато отида да повикам лекар. Впрочем последното, което исках, беше да оставам насаме с Хенри.

— М-а-а. Ма-а-а-а… — дясната му ръка се вкопчи в ръкава ми, главата му се килна и от устата му потече слюнка. — Ма-а-а.

— Марта — тихо казах аз.

— А-а-а — той кимна конвулсивно.

— Дошъл си да видиш Марта? — попитах търпеливо.

— А-а.

— Но тя не е била тук и ти си седнал да я чакаш. Така ли?

Поредният спазъм: главата му бясно се завъртя и едното му око погледна нагоре.

— Н-на. М-м-а-а-а. А-а-а. А-а… — дясната му ръка увисна безпомощно и от дясното му око потекоха сълзи, докато другото остана затворено като глупав възел непотребна плът.

Непоносимо, болно състрадание ме накара да скоча на крака.

— Не мога да остана, Хенри — казах аз, като се мъчех да не го гледам. — Отивам за помощ. Ще се оправиш.

Той нададе животински стон, в който все още долавях вледеняващите нотки на човешки глас, думи, които се бореха с умиращата плът. Думи? Една дума. Едно име. Не можех да понасям звука, умиращия звук на лудостта му. Проклех себе си, обърнах се и се затичах.

Лесно беше да намеря човек да помогне: една жена от съседна къща прие от мен една гвинея, за да повика доктор и да приюти измръзналия човек, след два час докторът пристигна и откарахме Хенри на „Кромуел Скуеър“. Лекарят каза, че е получил удар, силен сърдечен пристъп. Пациентът трябваше да мълчи, за да се възстанови, ако изобщо имаше такава възможност, и дозата хлорал, примесена с вода и търпеливо излята капка по капка между скованите му устни, го успокои. Когато най-после си тръгнах, убеден, че не мога да направя нищо повече, Хенри беше изпаднал в тежък ступор, дишането му бе едва доловимо, очите му бяха изцъклени. Стига толкова, казах си, не съм болногледачка. По всяка вероятност бях спасил живота му, какво още можеше да се желае? Тръгнах си тихо и незабелязано през задната врата и изчезнах сред пустите улици.

За да спестя време и на двама ни, на тръгване взех портфейла на Хенри: всеки можеше да види, че тази вечер горкият човек не е в състояние да говори по работа.

62

Тихо течение ме довлече до мълчалив свят на смътни форми и неясни перспективи. Мракът беше тъмноизумруден, но в далечината виждах фигури — безлики форми без контури или ясно определение, а на преден план лице, гротескно непропорционално, плуваше като раздута риба и ту влизаше, ту излизаше от фокус. За миг излезе от полезрението ми и аз се опитах да завъртя глава, за да го проследя, но открих, че нещо ми пречи да го направя. Опитах се да си припомня ужаса и необходимостта, които ме бяха принудили да потърся убежище на морското дъно, но бях странно спокоен, сякаш наблюдавах събитията през тъмен кристал. Тълпа зародиши тромаво пълзяха по риф от зелени корали, а бледо момиче се носеше, дългата му бяла коса се издигаше като водорасли в мътносивото на подводното небе.

Лицето отново се надвеси над мен като луна, устата му се разтвори като пещера… сричките изплуваха странно раздути под водата, като мехури, в поредица от безформени звуци. По някакъв начин звуците имаха смисъл, но не можех да си припомня какъв. Заплувах и лицето отново се изгуби. Но звуците останаха, все по-ясно и по-ясно долавях натрапчивия им смисъл. Лицето също ми се струваше някак познато, зорките очи, тънкият нос и малката заострена брада. Някога познавах това лице.

Устата се отвори и аз чух името си отдалеч:

— Господин Честър… Господин Честър…

За пръв път от отплаването си видях лавиците с книги зад лицето, вратата, отворения прозорец с кадифените пердета, картината на стената… действителността зина в лицето ми с безмилостна отчетливост.

— Господин Честър? Чувате ли ме? — гласът беше на доктор Ръсел. Опитах се да отговоря, но открих, че езикът ми се плези на доктора със злобна самостоятелност; от устата ми излезе звук като гъргорене, който ме ужаси.

— Моля ви, господин Честър. Кимнете, ако ме чувате.

Почувствах как вратът ми се гърчи конвулсивно.

— Получихте удар, господин Честър — гласът му беше прекалено силен, прекалено ясен, сякаш говореше на глухо дете: забелязах, че очите му упорито избягват моите. — Бяхте много болен, господин Честър. Помислихме, че ще ви загубим.

— Ко-о-о… — блеещият звук, който представляваше моят глас, ме изненада. — Ко-о-о… Ко-олко време… — така беше по-добре. Все още ми беше трудно да контролирам схванатата си челюст, но поне можех да оформям думи. — К-колко време… откакто…

— Три дни, господин Честър — долавях неудобството му, нетърпението му от мъчителните ми опити да говоря. — Преподобният отец дори ви даде последно причастие.

— А-а-а…

— Преподобният Блейкбъро, от Оксфорд. Изпратих вест до брат ви Уилям. Той предложи отецът да дойде.

За пръв път забелязах невзрачния дребен човечец с нежно детско лице, седнал в ъгъла на стаята. Когато забеляза погледа ми — той не се страхуваше да ме погледне в очите, — преподобният Блейкбъро се усмихна и стана: видях, че е доста нисък на ръст.

— Когато баща ви почина, аз поех енорията — любезно обясни отецът. — Бях много привързан към преподобния Честър и съм убеден, че той би искал да ви посетя, но досега не знаех къде живеете.

— А-а-а… А-аз…

— Моля ви, не се преуморявайте — каза преподобният Блейкбъро. — Докторът и, разбира се, вашата добра госпожа Гонт ми разказаха всичко. Наистина трябва да си почивате, като се убиете, няма да върнете бедната си съпруга.

Той ме погледна със състрадание, което ме трогна, почувствах как устата ми зина в безсловесен смях, а от дясното ми око потекоха сълзи, за кого — не знаех. Преподобният Блейкбъро направи крачка напред и леко сложи ръка на раменете ми.

— Докторът казва, че се нуждаете от почивка, Хенри — мило обясни той, — и аз съм съгласен с него. Промяната на обстановката, селският въздух ще ви помогнат повече, отколкото ако останете на това мрачно място. Затова елате с мен в Оксфорд. Можете да отседнете при мен, ако желаете, и прислужницата ви може да дойде да се грижи за вас. Мога да ви препоръчам отличен лекар.

Преподобният ми се усмихна. Усетих мириса на мента и тютюн от дъха му, примесена с уютна, позната миризма на стари книги и терпентин, идваща от дрехите му… Изведнъж ме обзе носталгия, непреодолимо желание да приема невинната, непретенциозна покана на свещеника, да се върна отново в старото си село, да видя мястото, където съм се родил. Кой знае, може би стаята със синьо-бяла порцеланова дръжка на вратата още си стои непроменена, с дъбовото легло на майка ми и прозореца със стъклопис. Заридах искрено, с безсрамно самосъжаление и мъчителна скръб по човека, който можех да бъда.

Това дойде в повече на доктор Ръсел: със застиналото си око го видях да се обръща и тихо да излиза от стаята с лице, изкривено от отвращение и неудобство… но любезността на свещеника не помръкна: той ме прегърна и аз заплаках за себе си, за Ефи, за Марта и за майка си, за събудените спомени, които трябваше да си останат заспали, за студеното малко призрачно дете, за червената стая, за копринената наметка, за първото причастие на Приси Махони, за коледното дърво, което още искреше с изкуствени снежинки… и за това, че исках да се върна в Оксфорд.

Исках топлотата на този дребен човечец, покоя на простия му живот, пеенето на птиците в кипарисите, шпиловете на колежа във вечерната мъгла… Повече от всичко, което някога бях желал, исках тези неща, исках вселенската любов на преподобния Блейкбъро. Исках опрощение.

Плаках, лигавих се и за пръв път някой, който не беше уличница, ме прегръщаше и ме люлееше.

— Значи се разбрахме — каза преподобният Блейкбъро.

— Н-не!

— Защо не? — стъписа се свещеникът. — Не искате ли най-после да се завърнете у дома?

Кимнах — нямах вяра на гласа си.

— Тогава защо?

Помъчих се да изговоря думите ясно, устата ми сякаш бе пълна с кал.

— Трябва… да се… изповядам — болезнено произнесох аз.

— Да, разбира се — весело отвърна свещеникът. — Но трябва да изчакаме, докато се почувствате по-добре, нали? Със сигурност може да почака.

— Не! Н-няма… време — казах. — Т-трябва… веднага. Ако аз… вие… трябва да… знаете. Не… мога да… се върна… с вас… ако…

— Разбирам — дребният свещеник кимна. — Е, ако това ще ви накара да се почувствате по-добре, разбира се, че ще ви изповядам. Откога не сте се изповядвали?

— От… д-двайсет години.

— О! — преподобният Блейкбъро за миг се стресна, но скоро възвърна самообладанието си. — Разбирам. Добре… ъ-ъ-ъ… говорете спокойно.

Историята ми бе дълга и мъчителна. На два пъти спирах, твърде изтощен, за да продължа, но мисълта, че може никога повече да не събера смелост, ме принуждаваше да говоря. Когато свърших, вече падаше нощта и преподобният Блейкбъро отдавна мълчеше. Кръглото му лице беше бледо и стреснато, а когато свърших разказа си, той скочи от стола. Чух го как се плиска в умивалника зад мен и когато отново дойде, беше почти мъртвешки блед, устата му беше пресъхнала като на болен човек и не смееше да ме погледне в очите. Колкото до мен, аз осъзнах, че разрушителният ми подтик да се изповядам по никакъв начин не е облекчил чувството ми за вина, още я носех в себе си непокътната и тържествуваща в черния кивот на сърцето си.

Божието Око не се излъга. Усещах неизменното му лукавство — не бях се измъкнал от Бога. По-лошото беше, че бях покварил този невинен човечец, бях предал вярата му в изначалното добро на света и неговите обитатели. Преподобният Блейкбъро нямаше сили да ме погледне и самоувереността му, импулсивната му топлота бяха изчезнали, сменени от озадачено смущение и предателство. Той не повтори поканата си и си тръгна със следващия влак.

След това събитията бяха произволни предмети, нанизани на броеницата на живота ми. Ателието ми беше изпразнено и картината „Триумф на смъртта“ представена в Академията. Доктор Ръсел идваше и си отиваше, придружаван от множество специалисти, които бяха на различни мнения за станалото със сърцето ми. Онова, за което бяха съгласни обаче, беше фактът, че по всяка вероятност никога вече няма да ходя, нито да движа лявата си ръка, макар да бях овладял донякъде дясната ръка и главата си. Таби тревожно сновеше край мен с лекарството ми — сега вземах хлорал на два часа и ако пропуснех някоя доза, започвах да треперя и да се потя. Един господин от „Таймс“ дойде да ме види, но Таби бързо го отпрати.

А нощем, докато лежах в леглото си, те идваха, моите любими Еринии, смееха се тихо в тъмното, ледени и тържествуващи, нежни и безмилостни, с безкрайно любящи, неустоимо съблазнителни нокти и зъби. Заедно изучаваха лабиринтите на мозъка ми, с майчинска нежност разкъсваха, разрязваха с грижлива изтънченост… Денем бяха невидими, пълзяха като бодлива тел под кожата ми, с мрежичка от фино желязо свиваха и отпускаха кървавото ядро на сърцето ми. Молех се — или поне се опитвах, — но Бог не искаше молитвите ми. Страданието и вината ми бяха по-изискани деликатеси. Бог се хранеше добре с Хенри Честър.

Седмица, седем дни кощунствен делириум в ръцете на любимите ми изкусителки. И те като Бог бяха гладни, озлобени в отчаянието си.

Знаех какво искат — дърпаха каишката, ръмжаха и виеха за плячка. Знаех какво искат. Историята. Моята история. И аз исках да я разкажа.