Спи, бледа сестро

2

Аз казвам: живейте духом, и не ще изпълнявате прищевките на плътта.

Защото плътта желае противното на духа, а духът — противното на плътта; те се противят един другиму, за да не правите онова, що бихте пожелали.

Ако се водите по дух, вие не сте под закон.

Делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство,

идолослужение, магии, вражди…

Черният керван на думите му се люшна напред и аз се зарадвах, че съм взела лауданум преди службата. Мигрената ми почти отмина, оставяйки на свое място прохладна тъмна дупка, в която всичките ми мисли се оттеглиха, далечни като звезди.

гняв, разпри, разногласия, съблазни, ереси…

Сама в тихия си свят, аз се усмихнах.

Ритъмът на думите беше жесток, но в същото време поетичен, завладяващ като езическите стихчета на песничките, които пеех на улицата преди толкова много години, по времето, когато още не бях омъжена за господин Честър:

Щом си спомних песента, изведнъж ми прималя от това колко ужасно далеч е отдавна изгубеното време, когато мама беше добре, а татко беше жив и заедно четяхме стихотворения в библиотеката на старата ни къща отпреди „Кранборн Али“, време, когато ходенето на църква беше повод за празнуване, за песни и радост. Усещането за гадене се усили, аз стиснах юмруци и прехапах устни, за да овладея слабостта си. Уилям, който седеше от лявата ми страна, ми се усмихна тъжно, но аз не вдигнах глава: господин Честър не би искал да се усмихвам в църквата. Над главата на проповедника сияеше огрян в слънчева светлина свети Себастиян, пронизан със стрели.

Лицето на свети Себастиян бе хладно и безучастно като това на Хенри.

Изведнъж започнах да падам, размахвайки панически ръце, с уста във формата на голямо, безмълвно, ужасено О… но падах нагоре, към високия свод на църквата, и виждах позлатата, резбата и хладния поглед на свети Себастиян… Падането ми забави ход, аз огледах замаяно сведените глави на паството и ужасът ми се смени с възторг и еуфория. Как се бях озовала тук? Дали бях умряла и душата ми неусетно бе напуснала тялото? Сънувах ли? Аз се понесох и затанцувах във въздуха, с писък се завъртях около плешивата глава на проповедника като ангел на върха на игла. Никой не ме чу.

За да изпитам новопридобитата си способност, невидимо се плъзнах по вълната от тъмни глави и докато се носех, осъзнах, че зрението и слухът ми са станали по-остри отпреди: всеки детайл се открояваше с чудна яснота. Всъщност аз виждах думите на проповедника, които се издигаха към небето като дим от фабричен комин. Виждах тъмното паство, току пронизвано от светъл лъч на детско невнимание; когато се вгледах по-отблизо, открих, че някак съм започнала да виждам вътре в хората: същността им прозираше през тях като слънчева светлина през стъклопис. Зад маската на плътта стара жена с кисела физиономия и зъл език сияеше в цветовете на дъгата, дете излъчваше проста радост, млада тъмнокоса жена бе страховит кладенец, пълен с мрак и смърт. Онова, което видях в тъмнокосата жена, ме смрази и аз с всички сили се устремих нагоре.

От височината на свода погледнах собственото си проснато тяло: бледо малко лице, изгубено в тъмната вдлъбнатина на бонето, устните бели, клепачите затворени и посинели като ожулени. Бях готова да изпитам презрение към себе си, такова дребно и слабо девойче. По-добре да гледам господин Честър с неговото строго красиво лице или Уилям с дългите кичури, надвиснали над очите.

— Марта!

Викът отекна в църквата и аз се огледах с любопитство, но никой от богомолците не реагира.

— Марта! — този път гласът прозвуча заповеднически, но свещеникът продължи невъзмутимо проповедта си. Само аз го чух. Погледнах надолу, но видях само сведени глави и кръстосани ръце.

Най-отзад в църквата стоеше жена, вдигнала изпитателен поглед нагоре. Успях да разгледам лицето, изобилието от медни къдрици под екстравагантната златиста шапка, и тогава чух някой да ме вика по име.

— Ефи!

Уилям се беше обърнал към безжизненото ми тяло и след като бе решил, че съм припаднала, се беше заел да развързва връзките на шапката ми. Безплътна, аз наблюдавах с любопитство как рови в чантата ми за амонячните соли. Милият Уилям! Толкова непохватен и искрен. Толкова различен от брат си.

Хенри също стана, с което предизвика вълна на интерес в редицата от хора, седнали на пейката. Устните му бяха свити в сурова линия. Не каза нищо, само ме вдигна до изправено положение и следван от Уилям, ме повлече по пътеката между пейките. Няколко души изгледаха групичката, но останалите просто се спогледаха със снизходителни усмивки и отново се съсредоточиха върху проповедта. В края на краищата, в състоянието на госпожа Честър припадъците не бяха нещо ненормално.

„По-високо да скачаме…“

Изведнъж главата ми се замая непоносимо, отново срещнах погледа на бедния пронизан със стрели свети Себастиян и почувствах гадене и слабост в стомаха, сякаш падах. В кръг, в кръг…

Разбрах какво става и немощно се възпротивих.

„Не искам да се връщам! — роптаеше съзнанието ми. — Не искам…“

В мига на падането смътно си спомних погледа на жената със златистата шапка. Видях как устните й мърдат, изричайки непознатото име: „Марта…“ После всичко потъна в мрак.

Над мен заплашително се надвеси лицето на Хенри, ръцете му посегнаха да разхлабят връзките на корсета ми и докато се лутах между съня и съзнанието, имах време да разгледам чистите и ясни черти на лицето му, извивката на веждите и изпитателния поглед в очите, косата му — доста по-тъмна от тази на брат му и строго подстригана. Уилям надничаше колебливо иззад гърба му. Щом видя очите ми да се отварят, той се хвърли към мен със солите в ръка.

— Ефи? Добре ли…

Хенри се обърна към него с хладна ярост.

— Не стой като глупак! — сопна му се той. — Върви да потърсиш файтон. Побързай!

Уилям тръгна, след като ми хвърли последен поглед през рамо.

— Това момче твърде много се безпокои за теб — добави Хенри. — И не го прикрива… — той рязко смени темата. — Можеш ли вече да вървиш?

Аз кимнах.

— Заради бебето ли е?

— Не мисля.

Не исках да му казвам за странното си преживяване в църквата; от опит знаех колко го отегчават моите „чудатости“.

Опитах сама да се кача във файтона, за миг отново ми прилоша и едва не паднах. Хенри ме подхвана с ръка, леко ме повдигна и ме качи вътре, но когато погледнах напрегнатия му профил, долових отвращението му, страха му. В този миг донякъде осъзнах, че той се страхува от мен, почувствах дълбокия му смут, но интуицията ми отслабна, преди да съм го проумяла, и отново почувствах, че губя съзнание.

3

Разбира се, тя загуби детето ни. Ефи спеше под влияние на лауданума, когато акушерката го отнесе и го заши в саван. Така и не пожелах да видя сина си. Изчаках да чуя, че жена ми ще се възстанови, и отидох да рисувам в ателието си. Домът ни се намираше в Хайгейт и аз съзнателно бях наел ателие на няколко мили от там. Това ми даваше усещането за усамотение, от което се нуждаех за работата си, а и светлината беше много чиста и студена, манастирска светлина, в която картините ми, разположени нарядко по голите бели стени, блестяха като пеперуди под стъкло. Тук аз бях първожрец, а Ефи — моя помощничка; милото й лице гледаше от ярките платна, от бледите рисунки с пастели и от дебелите купчини кафява пергаментова хартия, моята любима Ефи, недокосната от проклятието на нашия плам и нашата плът. Същата нощ — не за пръв път — спах в ателието си на малкото легло, което бяхме използвали за „Съня на сестра ми“ и „Спящата красавица“, и сред хладните ленени чаршафи, които обгръщаха трескавото ми тяло, най-после се чувствах доволен.

Прибрах се в десет на следващата сутрин и научих от слугите, че докторът си е тръгнал в ранните часове. Таби Гонт, икономката ни, беше седяла при Ефи почти през цялата нощ, приспивайки я с лауданум и топла вода. Щом влязох в стаята, тя вдигна глава и остави ризата, която подгъваше. Изглеждаше уморена, със зачервени очи, но усмивката й бе открита като на дете. Бързо стана и оправи шапката на разрешената си побеляла коса.

— Младата господарка заспа, господин Честър, сър — прошепна тя. — Докторът казва, че още е малко слаба, но няма треска, слава Богу. Каза да остане няколко дни в леглото.

Аз кимнах.

— Благодаря, Таби. Можете да донесете малко шоколад на госпожа Честър.

Обърнах се към леглото, в което лежеше Ефи. Светлата й коса беше разпусната и разпиляна по покривалото и възглавниците, тя спеше с ръка, пъхната под бузата, като малко момиче. Трудно ми беше да повярвам, че е на осемнайсет и че току-що е родила първото си бебе. При мисълта за това неволно потръпнах. Спомних си как изглеждаше, как докосването до очертанията на бременната плът през дрехите й ме караше да се чувствам нечист, омърсен. По-добре беше да я виждам така, в леглото, закрила очи с тънката си ръка, леката извивка на гърдите (думата ме смущаваше дори когато я произнасях наум, затова аз гневно я пропъдих), почти невидима в бързото повдигане и отпускане на нощницата.

Внезапно ме обзе прилив на нежност и аз колебливо посегнах да докосна косата й.

— Ефи?

Тя издаде тих звук — мъчеше се да се събуди. До мен долетя уханието й — трогателна смесица от миризми на пудра, треска и шоколад, като в детството й. Очите й се отвориха, втренчиха се в моите и тя седна в леглото рязко, виновно, като ученик, разсеял се в клас.

— Аз… господин Честър!

Усмихнах се.

— Всичко е наред, скъпа. Не се движи. Още си много слаба. Таби ей сега ще ти донесе топло питие.

Очите на Ефи се напълниха със сълзи.

— Съжалявам… — запелтечи тя. — За припадъка… в църквата… знаете.

— Всичко е наред. Легни и се успокой. Ето, аз ще седна до теб и ще те прегърна. Така е по-добре, нали?

Седнах на леглото и подпрях гърба на Ефи с възглавница. Щом сложих ръка на раменете й, видях как лицето й се отпусна в лека сънлива усмивка. Все още сънена, тя промърмори:

— Приятно е, много е приятно. Както преди… преди да се оженим.

Неволно се вцепених; значението на току-що изреченото проникна през трескавите й мисли и тя скочи уплашена.

— Бебето! Бебето добре ли е?

Напук на себе си аз се отдръпнах: мисълта за това ми беше непоносима.

— Моля те, Хенри, кажи ми! Моля те, Хенри!

— Не ме наричай така! — сопнах се аз и скочих на крака, после се овладях и с усилие възвърнах предишния любезен тон. — Опитай се да разбереш, Ефи. Детето беше болно. Нямаше как да оживее. Беше твърде малко.

Гласът на Ефи се изви неудържимо в пронизителен безсловесен вой. Поех ръцете й и с тон, изразяващ наполовина молба, наполовина упрек, продължих:

— Прекалено млада си да раждаш деца! Сгрешихме. Беше грешка. Беше…

— Не-е-е!

— Спри да викаш!

— Не-е-е-е-е!

— Млъкни! — хванах я за раменете и я разтърсих, а тя инстинктивно вдигна ръце към лицето си с подивял поглед и бузи, зачервени от плач. За миг сълзите й ми се сториха много еротични и аз се извърнах, почервенял от гняв. — Така е най-добре, Ефи — казах, този път по-спокойно. — Сега можем да се върнем към предишния си живот, мила мои. Не плачи, Ефи. Просто си твърде крехка, за да раждаш деца, това е всичко. Твърде млада си. Ето — аз взех шишенцето с лауданум и чашата вода и внимателно отмерих шест капки. — Пийни, ще успокои нервите ти.

Търпеливо придържах чашата, докато Ефи пиеше, стиснала ръката ми, преглъщайки сълзите и лекарството в равни количества. Почувствах как тялото й постепенно се отпуска върху моето, докато съвсем се укроти.

— Това е, момичето ми. Сега е по-добре, нали?

Ефи кимна сънливо и зарови глава в сгъвката на лакътя ми. Докато се унасяше в ръцете ми, за момент долових неочакван мирис на жасмин — истински или въображаем? Усещането беше твърде бегло, за да определя със сигурност.