Спи, бледа сестро

1

Не ме гледайте така — непоносимо е! Мислите си колко съм се променил. Гледате младия мъж на картината, ясното му бледо чело, черните къдрици, безметежните очи — и се чудите как може това да съм аз. Безгрижно дръзката долна челюст, високите скули, дългите тънки пръсти като че ли загатват за някакво тайно, екзотично потекло, макар че маниерите несъмнено са английски. Такъв бях аз на трийсет и девет — разгледайте ме внимателно и ме запомнете… Това можехте да сте вие.

Баща ми беше пастор край Оксфорд, майка ми — дъщеря на заможен земевладелец от Оксфордшиър. Детството ми бе безоблачно, безопасно, идилично. Помня как ходех на църква в неделя, как пеех в хора и цветната светлина от украсените с витражи прозорци се лееше като дъжд от цветя по белите стихари на хористите…

Черният ангел безшумно се намества и ми се струва, че в женските му очи долавям същото безмилостно разбиране като на Бога. Сега не е време за въображаема носталгия, Хенри Пол Честър. Той иска от теб истина, не измислици. Да не мислиш, че можеш да заблудиш Бог?

Колко нелепо, че все още изпитвам желание да заблуждавам, аз, прекарал над четирийсетгодишния си живот единствено в заблуди. Истината е горчива отвара: никак не ми се пие от нея на тази последна среща. И все пак аз съм оня, който съм. За пръв път дръзвам да си присвоя Божиите думи. Това не е подсладена измислица. Това е Хенри Честър: съдете ме, ако желаете. Аз съм оня, който съм.

Разбира се, нямах идилично детство. Ранните ми години са като в мъгла: спомените ми започват от седем- или осемгодишна възраст, нечисти, смутни спомени — още тогава чувствах как в пазвата ми расте змия. Не помня време, в което да не съм съзнавал греховността си, вината си: никакъв стихар, колкото и бял да е, не може да ги скрие. Те ми внушаваха зли помисли, караха ме да се смея в църквата, да лъжа баща си и да кръстосвам пръсти, за да излича лъжата.

На стената във всяка стая от дома ни имаше гоблени, върху които майка ми бе избродирала цитати от Библията. И сега сякаш са ми пред очите, особено този в стаята ми, ярко петно на бялата стена срещу леглото ми: „АЗ СЪМ ОНЯ, КОЙТО СЪМ.“ През всичките лета и зими на момчешките си години, в мигове на покой и съзерцание насаме с пороците си аз гледах този гоблен и понякога крещях насън от жестокото безразличие на Бог. Но винаги получавах едно и също послание, избродирано за вечни времена върху преплетените нишки на паметта ми: АЗ СЪМ ОНЯ, КОЙТО СЪМ.

Баща ми беше Божи служител и всяваше у мен повече страх от самия Бог. Очите му бяха дълбоки и черни и той сякаш виждаше вдън съкровените кътчета на виновната ми душа. Съдеше безмилостно и безпристрастно като Бог, без следа от човешка нежност. Цялата топлота на баща ми се изливаше върху колекцията му от механични играчки, защото той беше любител антиквар и имаше пълна стая с такива — от най-простите дървени фигурки с противотежести до приказно съвършената китайска латерна със стотици подскачащи джуджета.

Разбира се, на мен не ми беше позволено да играя с тях — те бяха твърде ценни за ръцете на което и да било дете, — но аз си спомням танцуващата Коломбина. Тя бе направена от фин порцелан и беше голяма почти колкото тригодишно дете. В един от редките си мигове на непринуденост баща ми ми откри, че Коломбина е изработена от сляп френски занаятчия в годините на упадък след Революцията. Докато галеше с пръсти безупречно гладката й буза, той ми разказа историята й: тя принадлежала на някакъв разглезен незаконороден кралски син, който я изоставил сред мухлясали топове брокат след избухването на терора, когато заедно с главите на безбожниците се търкулнали и тези на невинните. Една просякиня я откраднала, за да я спаси от разрушение и плячкосване от санкюлотите. Бебето на жената било умряло от глад и тя държала Коломбина в люлката му в бедната си колиба, люлеела я и й пеела приспивни песни. Намерили я обезумяла от глад и самота и я отвели в приют, за да умре на спокойствие.

Коломбина оцеляла. Попаднала при един парижки антиквар в годината, в която съм се родил, и на връщане от Лурд баща ми я забелязал и веднага я купил, въпреки че копринената й рокля била плесенясала, а очите били хлътнали в главата й от немарливото и небрежно съхранение. Когато я видял как танцува, разбрал, че е специална: щом завъртиш ключето отзад на кръста й, тя започва да се движи, отначало малко сковано, после нечовешки плавно, вдига ръце, кърши кръст, прегъва колена, показва пухкавата заобленост на порцелановите си глезени под бухналата пола. След месеци грижлива реставрация Коломбина възвърнала цялата си красота и великолепна в дрехите си от син и бял сатен, гордо заела мястото си в колекцията на баща ми между индийската музикална кутия и персийския клоун.

Не ми беше позволено да я навивам. Понякога нощем, докато лежах буден в тъмното, чувах тих музикален звън зад затворената врата, приглушен и интимен, почти плътски… Представата за баща ми по нощница с танцуващата Коломбина в ръце ме изпълваше с абсурден смут. Не можех да не се питам как точно я държи, дали оставя ръката си дръзко да се плъзне под вълнистите дантели на фустите й…

Рядко виждах майка ми: тя често беше неразположена и прекарваше много време в стаята си, където не ми разрешаваха да влизам. Майка ми бе прекрасна загадка, с тъмни коси и теменужени очи. Един ден, когато надникнах в тайнствената стая, помня, че видях огледало, бижута, шалове, куп красиви халати, проснати на леглото. От всичко това лъхаше мирис на люляк, уханието на майка ми, когато се надвесваше над мен да ме целуне за лека нощ, ароматът на бельото й, в което заравях лице, когато прислужницата го простираше да съхне.

Бавачката ми казваше, че майка ми била голяма хубавица. Омъжила се против волята на родителите си и оттогава не поддържала отношения със семейството си. Може би затова майка ми понякога ме гледаше с онова изражение на предпазлива надменност, може би затова никога не ме докосваше и не ме прегръщаше. Аз от своя страна я издигах на пиедестал, тя ми се струваше така недосегаема, така изискана и чиста, че не бях способен да изразя обожанието си, смазан от собственото си нищожество. Никога не обвинявах майка ми за онова, което ме подтикваше да правя: години наред проклинах своето порочно сърце, тъй както може би Адам е проклинал змията за прегрешението на Ева.

Бях на дванайсет, все още пеех в хора, но гласът ми бе достигнал онази нечовешка чистота, която предвещава края на детството. Беше август и цялото това лято бе прекрасно: дълги сини мечтателни дни, изпълнени със сластни ухания и напоителни усещания. Играех в градината с приятели, бях разгорещен и прежаднял, косата ми стърчеше на всички страни като на дивак, по коленете на панталоните ми имаше зелени петна от трева. Промъкнах се тихичко в къщата: исках да се преоблека бързо, преди бавачката ми да е видяла на какво приличам.

Там нямаше никого освен кухненската прислужница — баща ми беше в църквата, където се приготвяше за вечерната служба, а майка ми се разхождаше край реката — и аз изтичах по стълбите към стаята си. На площадката на стълбището спрях за малко и видях, че вратата към стаята на майка ми е открехната. Спомням си, че забелязах дръжката на вратата — кръгла, от синьо-бял порцелан на цветя. От хладния полумрак ме лъхна аромат на люляк и почти напук на себе си се приближих и надзърнах в стаята. Вътре като че ли нямаше никого. Аз се огледах виновно, бутнах вратата и влязох, като най-чистосърдечно си казах, че щом вратата е била отворена, не съм се вмъкнал без разрешение. За пръв път в живота си бях сам-самичък в стаята на майка ми.

В първата минута се заех да разглеждам редовете с шишенца и дрънкулки покрай огледалото, после се осмелих да докосна копринено шалче, дантелите на фуста, фината тъкан на долна дреха. Бях запленен от всички вещи на майка си, от загадъчните стъкленици и бурканчета, от гребените и четките с косми от косата й по тях. Сякаш тази стая беше майка ми, сякаш бе побрала в себе си цялото й същество. Чувствах, че ако уловя всеки нюанс в стаята, вече ще знам как да кажа на майка ми колко я обичам с думи, които тя би могла да разбере.

Посегнах да докосна отражението си в огледалото и неволно съборих едно шишенце. Въздухът се изпълни с главозамайваща смесица от ухания на жасмин и на орлови нокти. В припрения си стремеж да вдигна шишенцето разсипах кутия пудра на тоалетната маса, но ароматът подейства така странно на нервите ми, че вместо да изпадна в паника, аз тихичко се разсмях. Майка ми нямаше да се върне скоро, баща ми беше в църквата. Какво толкова, ако поразгледам малко? А и чувствах в себе си възбуда, власт, като докосвах вещите на майка ми в нейно отсъствие. Една кехлибарена огърлица ми намигна в полумрака, взех я и импулсивно си я сложих. Прозрачен шал, лек като дъх, ме докосна по ръката. Поднесох го към устните си и сякаш почувствах кожата й, уханието й до лицето си.

За пръв път изпитах необичайно усещане, трепет в цялото тяло, който се усилваше все повече и повече до степен на крайно напрежение, и това нарастващо вълнение изпълни съзнанието ми с непознати чувствени образи. Опитах се да си внуша, че стаята ме кара да правя така. Шалът сам се увива около врата ми. Гривните сами се окачват на ръцете ми. Съблякох ризата си, погледнах се в огледалото и без много да му мисля, свалих панталоните си. На леглото на майка ми имаше някаква наметка — фина, прозрачна дреха от коприна и пухкава дантела, — с любопитството на изследовател я увих около себе си, погалих тънката материя, представих си, че е кожата й, представих си как би изглеждало отстрани…

Започнах да изпитвам физическа слабост, загубих ориентация, силният аромат на разлетия парфюм ме обсебваше като невидима войска от зли духове — чувах плясъка на крилете им. Тогава разбрах, че съм дяволско изчадие. Някакъв нечовешки инстинкт ме подтикваше да продължавам и макар да знаех, че извършвам смъртен грях, не изпитвах вина. Чувствах се безсмъртен. Ръцете ми, които мачкаха и стискаха шала, бяха като обладани от демоничен разум: започна да ме изпълва безумна, екстатична радост… после изведнъж застинах в пълна парализа, облян от силна вълна на неподозирана наслада. За секунда се издигнах над облаците, над Бога… после паднах като Луцифер и отново станах малко момче, легнало на килима, смачкало и разкъсало под себе си копринената наметка, с кокалесто тяло, гротескно окичено с бижута и дрънкулки.

Миг на глупаво безразличие. После огромното значение на онова, което бях извършил, се стовари върху главата ми като градушка и аз заплаках в истеричен ужас, с треперещи ръце навлякох дрехите си, като чувствах как коленете ми се огъват. Грабнах наметката, смачках я на топка и я пъхнах под ризата си. Взех обувките си и побягнах от стаята на майка ми към своята, където скрих наметката в камината зад един халтав камък и си обещах, че ще я изгоря веднага щом бавачката ми запали огъня.

След като паниката ми утихна, аз бавно измих лицето си и се преоблякох, после легнах за десет минути в леглото, за да овладея треперенето си. Обзе ме странно чувство на облекчение: бях избегнал незабавното разкритие. Страхът и вината се преобразиха във весело оживление: дори ако ме накажеха за това, че съм влизал в стаята на майка ми, никога нямаше да узнаят най-лошото. То беше моята тайна и аз я стаих в сърцето си като змия, свита на кълбо. Там тя порасна — и днес още продължава да расте.

Разбира се, постъпката ми не остана напълно незабелязана: разсипаните пудра и парфюм ме издадоха, както и кражбата на наметката. Признах тази част на баща ми: че съм влязъл в стаята от любопитство, че съм бил непохватен, неволно съм настъпил дантеления край на наметката, тя се е скъсала и за да избегна наказанието, съм я хвърлил в езерото. Той ми повярва и дори ме похвали за честността (как се смя и тържествува дяволът в мен!), и макар че ме набиха за глупостта ми, чувството на облекчение, дори на въодушевление, не помръкна. От всемогъщ баща ми изведнъж стана слаб: аз го бях заблудил, бях излъгал и той не бе разбрал. Колкото до майка ми, тя може би се досещаше, защото веднъж-дваж я видях да ме гледа със странно изражение, но никога не спомена за случилото се и като че ли скоро всички го забравиха.

Що се отнася до мен, аз така и не изгорих наметката, която бях скрил в камината. Понякога, когато бях сам, я изваждах от скривалището й и докосвах копринените дипли, но постепенно от годините и дима в камината тя се захаби, покафеня като пергамент и се разпадна на късчета като шепа есенни листа.

Майка ми почина, когато бях на четиринайсет, две години след раждането на брат ми Уилям. Помня как хубавата й спалня се превърна в болнична стая, отрупана с тежки букети цветя, наредени по всички мебели, самата тя — бледа и слаба, но красива до края.

Баща ми беше с нея през цялото време, лицето му — непроницаемо. Един ден, докато минавах покрай стаята, без да влизам, го чух да ридае в ожесточена забрава и устата ми се изкриви презрително: аз се гордеех, че не изпитвам нищо.

Гробът й бе изкопан в двора на църквата точно до входа, за да може баща ми да го вижда, когато посреща енориашите си. Често се питах как такъв суров, богобоязлив човек е решил да се ожени за толкова изящно светско създание. Предположението, че би могъл да изпитва неподозирани за мен страсти, ме караше да се чувствам неудобно, затова аз пропъждах подобни мисли.

Когато бях на двайсет и пет, баща ми почина. По онова време аз пътувах по света и научих вестта едва когато се прибрах. Разбрах, че през зимата настинал, не обърнал внимание на простудата — той палеше огън в къщата само в най-студените дни, — отказал да се лекува на легло и един ден припаднал в църквата. Хванала го треска и починал, без да дойде в съзнание, оставяйки ми прилично състояние и необяснимото чувство, че сега, когато е мъртъв, може да следи всяка моя стъпка.

Преместих се в Лондон: притежавах известен талант за рисуване и исках да се утвърдя като художник. Там открих Британския музей и Кралската академия и се увлякох по живописта и скулптурата. Бях твърдо решен да стана известен: наех ателие в Кенингтън и прекарах първите пет години в подготвяне на достатъчно материал за изложба. Рисувах предимно алегорични портрети, като заимствах повечето си идеи от Шекспир и класическата митология, предпочитайки маслени бои — това средство бе най-подходящо за детайлната задълбочена работа, която най-много ми допадаше. Един посетител дойде да види картините ми и каза, че стилът ми е „в духа на прерафаелитите“, мнението му ме поласка и аз се заех да подхранвам това сходство, като дори черпех теми от поезията на Росети, макар да чувствах, че като човек поетът е много далеч от онзи тип личност, на която бих искал да подражавам.

Основният ми проблем беше в намирането на подходящи модели, тъй като нямах много приятели в Лондон, а след едно неприятно преживяване край Хеймаркет не се осмелявах да предлагам работа на привидно подходящи за това жени. Не ми беше интересно да рисувам мъже: намирах повече поезия в женските форми, при това в точно определен тип форми. Пусках обяви в „Таймс“, но на около двайсет кандидатки се падаха най-много една-две приблизително хубави и никоя от тях не можеше да бъде определена като „почтена“ жена. Все пак докато мълчаха и не отваряха вулгарните си усти, аз не се оплаквах; затова когато погледна някои от ранните си творби, ми е трудно да повярвам, че паметта не ме лъже и че милоликата Жулиета наистина е имала незаконородено дете или невинната Пепеляшка е била пристрастена към бутилката. В онези дни научих за жените повече, отколкото изобщо някога бих искал да знам. Въпреки красивите им лица, когато слушах приказките им, нецензурните им изрази, нечистите им помисли, аз ги презирах.

Някои от тях се опитваха да ме омайват с евтините си съблазни, но по онова време змията в мен вече беше добре дресирана: аз ходех на църква всяка неделя, денем рисувах в ателието си, а вечер се забавлявах в някой приличен клуб. Имах малък кръг от познати, но и не изпитвах особена потребност от компания. В края на краищата, имах изкуството си. Дори се радвах, че жените нямат власт над мен, че най-после съм победил копнежите на греховната си плът. Подобни мисли са колелото, на което Бог разпъва грешниците, но времето лети бързо, затова трябва да пропусна още три години до мига, когато, трийсет и три годишен, един ясен есенен ден срещнах своята Немезида.

От известно време рисувах деца: винаги беше лесно да се намери хубавичко дете, чиято майка бе съгласна да ми го води за няколко часа на ден. Аз им плащах по шилинг на час и това беше повече, отколкото някои от тези жени печелеха със собствения си труд. И така, разхождах се в парка както обикновено, когато забелязах жена с дете: жената — невзрачна, старомодно облечена в черно, детето — около десетгодишно момиченце с толкова необикновени и поразителни черти, че се спрях да го погледам.

Беше слабичко, загърнато в грозна черна пелерина, сякаш принадлежала на друго дете преди това, но се движеше с изящество, необичайно за момиче на неговата възраст, а косата му имаше най-необичаен цвят, по-близък до бяло, отколкото до златисто, затова за миг ми заприлича на дребна старица, приела облика на дете и открояваща се сред останалите весели румени дечица наоколо. Лицето й бе с остри черти и почти безцветно с изключение на големите дълбоки очи, устните й бяха пълни — необичайно за дете, — но бледи, изражението й беше необикновено трагично.

Веднага разбрах, че трябва да я рисувам: в лицето й личеше безкрайно обещание за изразителност, всяко движение бе шедьовър на завършеността. Щом я видях, осъзнах, че това момиче ще бъде моето спасение: невинността й ме вълнуваше също толкова, колкото и призрачната й красота, и аз със сълзи на очи се затичах след двойката. В първия миг сърцето ми така преливаше от чувства, че не можех да говоря.

Името на момичето беше Ефи, невзрачната жена бе нейна леля. Ефи живееше с леля си и майка си над малко шапкарско ателие на „Кранборн Али“, семейството беше почтено: майката, госпожа Шелбек, бе вдовица и изпитваше материални затруднения. Писклива и досадна жена, както по-късно установих, нищо общо с красивата външност на дъщеря си, и предложението ми за шилинг на час бе прието без следа от обичайната скромност и резервираност, които обикновено проявяваха благовъзпитаните семейства. Подозирам, че дори да бях предложил половината от сумата, тя би приела със същата готовност, но аз на драго сърце бих дал и двойно повече.

Ефи дойде в ателието ми — почтително придружавана от леля си — още същата седмица и аз цяла сутрин рисувах скици на детето от различни ъгли: профил, три четвърти, анфас, с високо вдигната глава, с наклонена глава… всяка поза по-възхитителна от предишната. Тя беше съвършеният модел: не мърдаше и не се въртеше като другите деца, не бърбореше и не се усмихваше. Изглеждаше очарована от ателието и от мен, скришом ме изучаваше с поглед, изпълнен с учудено уважение. Тя дойде повторно, а след третия път леля й престана да я придружава.

Първата ми картина с нея се казваше „Сънят на сестра ми“, по стихотворението на Росети, и ми трябваха два месеца, за да я завърша: беше малко платно, но аз се ласкаех, че съм уловил чертите на Ефи. Нарисувах я легнала на малко тясно легло, на каквито спят децата, на бялата стена над нея — кръст, а на масичката до леглото — ваза с джел, семейната почит към Рождественския дух. Брат й седи на пода до леглото, заровил глава в покривалото, а майка й, облечена в черно, стои в долния край на леглото, закрила лицето си с ръце. Картината е съсредоточена върху Ефи, другите фигури са безлики и в тъмни дрехи, а тя е цялата в бяло, с нощница на волани, купена специално за картината, с коса, разпиляна по възглавницата. Ръцете й са голи, едната е отпусната надолу покрай тялото, другата е детински пъхната под бузата. Светлината от прозореца я преобразява, обещава спасение в смъртта, говори за чистотата на рано погиналата невинност. Тази тема беше близка до сърцето ми и през следващите седем години аз често се връщах към нея. Понякога не ми се искаше да пускам Ефи да се прибира у дома за през нощта, защото тя растеше толкова бързо, че се боях да я изпусна дори за час.

Ефи не говореше много: беше тихо момиче, недокоснато от напереността и суетата, демонстрирани от други момичета на нейната възраст. Тя четеше жадно, най-вече поезия — Тенисън, Кийтс, Байрон, Шекспир, — все автори, неподходящи за деца, но майка й като че ли не обръщаше внимание на този факт. Един ден си позволих да изтъкна това на Ефи и с удоволствие забелязах, че тя надлежно се вслушва в съвета ми. Казах й, че поезията, макар и задължително четиво за, да речем, един млад мъж, е прекалено сложна за чувствително малко момиче. Темите в нея твърде често са неделикатни, страстите — прекалено необуздани. Предложих да й заема няколко хубави, възпитателни книги и се зарадвах, когато тя послушно ги прочете. У нея нямаше своенравие, тя сякаш бе създадена да въплъти всички женски добродетели, без нито следа от порочността, присъща на този пол.

Не исках да оставам завинаги ерген, но недоверието ми към жените, породено от професионалния ми контакт с тях, постепенно ме доведе до съмнение, че някога ще намеря онази рядка жена, която е добродетелна и покорна. Въпреки това след като опознах Ефи и останах очарован от красотата й и от милите й маниери, разбрах, че в края на краищата има начин да се постигне този идеал.

У Ефи нямаше и следа от поквара: тя бе абсолютно чиста. Ако можех да подхраня качествата й, да следя със зорко бащинско око развитието й, бях сигурен, че ще направя от нея нещо рядко, нещо превъзходно. Щях да я оградя от останалия свят, да я образовам, докато стигне моето ниво. Да я оформя, а след като свърша работата си… докато формулирах тази идея, в съзнанието ми изплува споменът за малкото момче в стаята със забранени чудеса и въздухът сякаш се изпълни с онова бегло, носталгично ухание на жасмин. За пръв път споменът за това не бе придружен от мъчително чувство на вина: чистотата на Ефи щеше да ме спаси, знаех го. У нея нямаше нищо плътско, нищо чувствено — само хладното безразличие на истинската невинност. Чрез нея щях да намеря спасение.

Наех й частни учители — исках да общува колкото може по-малко с други деца, — започнах да й купувам дрехи и книги. Намерих почтена прислужница за майка й и леля й, за да не се налага Ефи да си губи времето с къщна работа. Сприятелих се с досадната й майка, за да имам повод да посещавам дома на „Кранборн Али“, и не жалех пари за това.

Сега рисувах Ефи почти непрестанно, като изоставих всички останали модели, използвайки ги само като второстепенни персонажи в картините си. Съсредоточих се изцяло върху нея: Ефи на дванайсет, пораснала, в една от красивите бели рокли със сини пояси, които карах майка й да купува; Ефи на тринайсет, на четиринайсет, с фигура на танцьорка, грациозна като жребче; на петнайсет, с потъмнели очи и устни, лице, придобило по-зрели очертания; на шестнайсет, светлата й коса прибрана с пищна диадема над челото, устните, извити в най-нежна дъга, красивите й очи с цвят на дъжд надничат изпод тежките клепачи, кожата около тях — толкова тънка, че изглежда посиняла.

Трябва да съм рисувал Ефи стотици пъти: тя беше Пепеляшка, беше Мария, беше младата послушница в „Пасифлора“, беше Беатриче в Рая, Жулиета в гроба, обкичена с лилии и грамофончета за „Офелия“, облечена в дрипи за „Малката просякиня“. Последният й портрет беше „Спящата красавица“, много напомняща по композиция на „Сънят на сестра ми“: и тук Ефи е цялата в бяло като годеница или послушница, легнала на същото детско креватче, косата й, много по-дълга, отколкото когато беше на десет — не й позволявах никога да я подстригва, — се спуска чак до пода, покрит със стогодишен прах. Слънчевата светлина се процежда през прозореца на тавана и стига до пода, в стаята са нападали мустачки бръшлян. Скелет в рицарски доспехи, целият увит в пълзящия бръшлян, предупреждава за опасностите, дебнещи онзи, който дръзне да смути съня на невинната. Лицето на Ефи е обърнато към светлината, тя се усмихва насън, без да подозира за запустението наоколо.

Не можех да чакам повече. Дълго бях плел пашкула на магията, карала спящата красавица да ме чака толкова години: сега беше време да го разруша. Знаех, че тя е още много млада, но се боях, че ако почакам още година-две, ще я загубя завинаги.

Майка й дори не се престори на изненадана, че искам да се оженя за дъщеря й. Всъщност готовността, с която посрещна предложението ми, ме накара да предположа, че вече е обмисляла тази възможност. В края на краищата, аз бях богат: със сигурност ако Ефи се омъжеше за мен, щях да бъда задължен да помагам на роднините й, пък и бях почти на четирийсет, а тя на седемнайсет. След смъртта ми цялото ми богатство щеше да стане нейно. Лелята, кисела стара мома, чиято единствена добродетел беше безрезервната преданост към Ефи, не одобри предложението ми. Ефи е твърде млада, каза тя, твърде чувствителна. Не разбира какво се очаква от нея, след като се оженим. Аз не обърнах внимание на възраженията й. Ефи бе единствено моя грижа. Тя беше моя: бе научена да расте около мен, както бръшлян около ствола на дъб.

Ожени се за мен в същата старинна бродирана рокля, която носеше за „Спящата красавица“.