Спи, бледа сестро

14

В палатката беше задушно и единствената светлина идваше от малка червена лампа на масата пред мен. Циганката седеше на табуретка и разбъркваше картите. Когато влязох, тя ми се усмихна и ми направи знак да седна. Отначало се отдръпнах, учудена от това, че тази жена не беше същата, която бях видяла да танцува, а по-възрастна, със забрадка и дебел пласт грим на жълтокафявите очи. До лампата имаше някакъв предмет, покрит с черна кърпа, и когато погледът ми се спря върху него, „Шехеразада“ го посочи със силна, грациозна ръка.

— Кристалното кълбо — обясни тя. Гласът й беше нежен и приятен, но с лек акцент. — Трябва да го покривам, иначе ще изгуби силата си. Хайде, цепи картите.

— Аз… къде е момичето, което танцуваше? — попитах колебливо. — Мислех, че тя ще ми предскаже бъдещето.

— Дъщеря ми — бързо отвърна циганката. — Работим заедно. Моля те, цепи картите.

Тя ми подаде колода карти и аз ги подържах за малко. Бяха тежки и изглеждаха много стари, лъскави не от мръсотия, а от продължително грижливо ползване. Неохотно й ги върнах — искаше ми се да ги разгледам по-внимателно — и тя започна да ги нарежда в спирала на масата.

— Отшелникът — започна Шехеразада. — И десетка каро. Потисничество. Този човек говори за добродетел, но крие срамна тайна. Седмица купа — разврат. И деветка спатия — жестокост и убийство. Това тук са Любовниците, но те са покрити от Валето на жълтиците. Ще ти донесе радост и отчаяние, защото в ръцете си държи двойка купа и Кулата. Но кой е този, който е яхнал Колесницата? Великата жрица, в ръката си държи десетка спатия, което значи разорение, и асо купа — голямо богатство. Ти ще й се довериш и тя ще те спаси, но купата, която ти дава, е пълна с горчилка. Колесницата й карат едно Вале и един Шут, а под колелата й лежат асо каро и Обесеният. Тя кара Справедливост и двойка купа, което значи любов, но в двете купи се крият Промяна и Смърт — тя млъкна за малко, сякаш забравила за присъствието ми, и замърмори нещо тихо на родния си език.

— Има ли още? — попитах аз, защото ми се стори, че жената е потънала в размисъл.

Шехеразада се поколеба, после кимна. Погледна ме втренчено няколко секунди с непроницаемо изражение, после се наведе към мен, бързо ме целуна по челото и направи знак с трите пръста на лявата си ръка.

— Ти имаш необичайна и чудна съдба, дъще моя — каза циганката. — Пази се — тя внимателно разгъна черната кърпа, извади кристалното кълбо и го побутна към мен.

В първия миг забравих къде се намирам: кълбото отразяваше светлината по такъв начин, че ми се стори, че съм напуснала тялото си и се наблюдавам отвисоко. Обстановката беше позната, стилизирана като рисунките по картите Таро: момиче, седнало на маса, отсреща му — циганка, загледана в картите пред себе си. Изведнъж ми се зави свят, замаях се, почувствах, че преливам от безразсъден смях, но не можех да се ориентирам, сякаш се борех с изгубени спомени.

„Кога ли ние трите ще се срещнем пак?“ — попитах себе си и се разсмях неудържимо, като че ли си бях припомнила някакъв див и нелеп фарс.

После изпаднах в депресия, неочаквана като изблика на смях, стори ми се, че ще заплача, кристалното кълбо се замъгли пред очите ми. Бях уплашена, неориентирана и не можех да си спомня какво ме е уплашило, взирах се в замъглената повърхност на кристала и треперех.

Шехеразада пееше тихо, почти беззвучно, шепнешком:

Опитах се да спра душата си, която напускаше тялото ми и влизаше в кристала, но той ме теглеше неудържимо. Не усещах крайниците си, не виждах нищо през мъгливата повърхност и изведнъж част от мъглата започна да се разсейва. Шехеразада пееше тихо, ритмично, с приспивен глас, три натрапчиви ноти се издигаха нагоре и падаха надолу. Аз последвах приспивния ритъм и с лекота се откъснах от земята, сетивата ми се изостриха, издигнах се спираловидно, неуправляемо. Оставих се на звука да ме води, почувствах как витая из мрака на палатката и после политам в небето като детски балон.

Отдалеч чувах гласа на Шехеразада, тих и приспивен:

— Ш-шт, ш-шт… всичко е наред. Виж балоните. Гледай балоните.

Смътно се запитах откъде знае за какво си мисля, после с детинска, абсурдна радост си припомних: тя е Шехеразада, принцесата на загадъчния Изток. Разсмях се.

— Спи, момиче — шепнеше тя. — Днес е рожденият ти ден и ще има балони, обещавам ти. Виждаш ли ги?

Те се носеха около мен, пъстроцветни, сияещи на слънцето. Кимнах. От далечината чух собствения си глас да изрича сънлив отговор.

Видях палатката отгоре, видях Моуз, седнал на дънера, чух търговците по сергиите, които хвалеха стоката си.

— Топли питки с джинджифил! Ленти и панделки! Захарни пръчки!

Усетих миризмата на суетливата тълпа, на топъл хляб, на бонбони и на животни. Закръжих безцелно като вълшебно килимче от приказките, после почувствах как нещо леко ме тегли надолу към червена палатка, на която с големи букви пишеше: „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МАРТА.“ Навсякъде около надписа бяха накачени балони и ми се стори, че от вътрешността на палатката се разнася музика, музика от латерна или детска механична играчка. Започнах да се спускам към палатката.

Щом краката ми докоснаха земята, осъзнах, че слънцето вече се е скрило. Беше студено и яркият надпис бе изчезнал; на негово място висеше малък окъсан плакат, на който пишеше:

Почувствах как се приближавам към палатката и радостта ми постепенно се изпарява. Започна да ми става студено, обзе ме мъчителен, болезнен хлад, който ме откъсна от приятния сън и ме потопи в земен мрак. Видях как палатката се отвори пред мен и колкото и да се борех, не можех да устоя на зловещото привличане, идващо от този отвор. Усещах миризмата на стара слама, стояла дълго на слънце, отблъскващата воня на влажни мухлясали дрехи и острия мирис на восък. Когато влязох в палатката и очите ми се приспособиха към тъмнината, видях, че съм сама и че покрай всички стени — сега палатката изглеждаше много по-широка, отколкото ми се бе сторило в началото — са наредени дървени рамки или клетки, в които са поставени експонатите в естествена големина. Запитах се защо съм изпитала такъв страх на влизане: това бяха восъчни фигури, ръцете и краката им бяха скрепени с конски косми и китова кост, дрехите им — залепени за телата. Кръвта беше червена боя, дори бесилото на прочутия обесен никога не бе използвано за истински екзекуции. Но изведнъж ми се стори, че всички те са живи, че Удушвачът и Човекът заек в ъгъла ме дебнат, скрити зад тънките си маски от восък…

Отстъпих назад, ядосана на себе си за детинския си, неразумен страх, и извиках с цяло гърло, когато се ударих в експоната отзад. Дори в безтелесното си състояние усетих миг на съпротивление, когато докоснах дървото на рамката, и рязко се обърнах да видя какво има зад мен. В клетка от тел и дъски беше запечатана странна сцена, а на дървото бе окачена табелка с надпис:

Приближих се и присвих очи на слабата светлина: видях, че сцената представлява малка стаичка, вероятно детска, с креватче, застлано с юрган на кръпки, малка табуретка, нощна масичка и една-две картинки като онези, които аз държах в стаята си като дете. На масичката имаше цветя — невени в стъклен буркан, — а до леглото бяха наредени опаковани подаръци. До отворения прозорец се полюшваха балони.

Но защо си бях въобразила, че е тъмно? През прозореца влизаше сноп светлина и падаше на голия дъсчен под: вечерна светлина с топло розово сияние, което изпълваше приветливата детска стая. На леглото седеше мъж, най-вероятно дошъл да пожелае лека нощ на малкото си момиче, което стоеше по нощница, стиснало в ръката си плюшена играчка. Момичето изглеждаше около десетгодишно, дългата му черна коса се спускаше отвесно надолу покрай спокойното лице с тънки черти. Не можех да видя лицето на мъжа, защото той седеше с гръб към мен, но тежкото му телосложение, квадратната долна челюст, скованата поза ми се сториха странно познати. Приближих се с любопитство, като се зачудих защо тази уютна домашна сцена е намерила място в Галерията на гротеската.

Щом помръднах, момичето вдигна глава към мен и аз отскочих назад, като едва се сдържах да не извикам. Момичето отново застана неподвижно, без да откъсва втренчения си поглед от мен, и ми беше трудно да повярвам, че това е просто восъчна фигура и конски косми. Отново пристъпих колебливо напред, ядосана, че съм се стреснала от нищо и никаква машинария: в Лондонската галерия на восъчните фигури имаше такива приспособления, които се задействаха от стъпване върху плочка на пода и караха експонатите да се движат, когато край тях минават посетители. Започнах да оглеждам пода за скритата плочка.

Ето! Щом стъпих на следващата дъска, фигурата отново се размърда: обърна глава към мъжа с плавно, естествено движение, което в никакъв случай не беше механично. Косата падна на лицето й и тя я отметна с лек нервен жест, а с другата си ръка стисна дебелия памучен плат на нощницата. Изведнъж реших, че въпреки подвеждащото наименование „експонат“ това са истински актьори, които разиграват безвкусно представление пред мен, и се разсърдих на себе си за страха си, разсърдих се, но в същото време ме обзе зловещо предчувствие. Знаех какво ми предстои да видя, сякаш си бях припомнила събитие от собственото си минало, и подтиквана от нарастващ ужас, докоснах телената мрежа, която ме отделяше от сцената. Нервно извиках на детето:

— Момиченце!

То не реагира, а бързо тръгна към леглото. Аз извиках по-силно:

— Момиченце! Ела тук! — гласът ми прозвуча пискливо, но момиченцето остана неподвижно като механична играчка. Опитах се отново да извикам, но вместо това влязох в клетката и се озовах в стаята. Изведнъж ми прималя, аз залитнах и протегнах ръце към момиченцето, сякаш то можеше да ми помогне…

Отново бях на десет години, бях дошла да видя майка си, както правех всяка неделя. Обичах я и исках да бъда с нея всеки ден, но знаех, че е невъзможно: майка ми имаше работа и не искаше да й се пречкам. Чудех се какво работи. Харесваше ми къщата й, толкова голяма и пълна с красиви неща: статуи на слонове от Индия, драперии от Египет и килими от Персия, като в „Хиляда и една нощ“. Може би когато пораснех, щях да заживея с майка си вместо с леля Ема — и без това леля Ема не ми беше никаква леля, а учителка, и изобщо не харесваше майка ми. Не че говореше нещо против нея, но аз се досещах за мнението й по смешната физиономия, с която казваше „бедната ви майка“, сякаш току-що бе глътнала лъжица рибено масло. Майка ми не ми даваше рибено масло. Позволяваше ми да се храня на масата с нея, вместо отделно с другите деца, и ми даваше торта и сладко, а понякога и малко червено вино, разредено с вода.

Случваше се хубавите млади жени, които живееха в къщата на майка ми, да идват при мен и да си говорим: харесвах ги, защото винаги бяха много мили, даваха ми бисквити и бонбони и винаги ходеха с красиви рокли и бижута. Леля Ема не биваше да разбира за това: преди години, когато бях още малка, бях й споменала и тя страшно се ядоса, каза: „Тази жена няма никакъв срам, води детето на онова място, при другите окаяни създания!“ Опитах се да й обясня, че не са окаяни, че всеки ден общуват с интересни хора, но леля Ема беше прекалено ядосана, за да ме чуе. Затова сега не й казвам нищо. Така е по-добре.

Но тази вечер майка ми каза, че трябва да си легна рано, защото очаква гости. Нямах нищо против: понякога се правя на заспала и докато тя си мисли, че съм в леглото, аз се измъквам и гледам красивите дами и господа през дупките в парапета. Седя си съвсем тихо, никой не ме забелязва. Е, мен рядко изобщо ме забелязват. Но не и тази вечер.

Господинът беше много мил, каза, че няма да каже на майка ми. Дори не знаеше, че майка ми има дъщеря, и се изненада, но беше много любезен. Каза, че изглеждам много хубава в нощницата си и че ако се държа като добро момиче, ще дойде да ми пожелае лека нощ и ще ми разкаже приказка.

Аз обаче не знам дали да му вярвам. Изглежда смешен, гледа ме особено и ми се иска изобщо да не съм го канила в стаята си. Питам го:

— Ами приказката?

Но той сякаш изобщо не ме чува. Само продължава да ме гледа по своя смешен начин и аз започвам да съжалявам, че майка ми не е тук. Ако я повикам, тя ще разбере, че съм излизала от стаята си… Той се приближава, протяга ръце, може би само ще ме целуне за лека нощ и ще ме остави на мира.

— Каквато майката, такава и дъщерята — шепне господинът и ме дърпа към себе си, но аз не разбирам за какво говори. Мирише странно, на сол, като река след дъжд, а устните му са много студени. Опитвам се да го отблъсна; не знам защо, но ме е страх от него — той ме целува така, както възрастните господа целуват дамите.

Казвам му: „Не“, но той само се смее и ми говори: „Ела тук“… и други неща, които не разбирам. Толкова е силен, не мога да помръдна ръцете си, за да го отблъсна, иска ми се да го ухапя, но знам, че е гост на майка ми, а така копнея майка ми да ме обича и да ме вземе при себе си завинаги. Не искам да се държа като бебе. Не мога да дишам, опитвам се да кажа: „Спрете, прекалено силно ме притискате“, но думите не излизат от устата ми. Изведнъж той ме бута на леглото, толкова е тежък, страхувам се, че ще ме смачка, започва да съблича нощницата ми и този път успявам тихичко да извикам, но той запушва устата ми с ръка. Започвам да се боря, вече не ме интересува дали ще ме помислят за бебе, дали майка ми ще разбере, че съм излизала от стаята, дали леля Ема… Успявам да захапя ръката му и стисвам зъби, той има отвратителен вкус на пот и на парфюм, изругава и ме пуска. Аз си поемам дъх и започвам да крещя:

— Майко!

Той отново изругава и ме удря силно по лицето. Аз продължавам да крещя и той ме хваща за врата. Не спира да ругае: „Кучка! Млъкни, кучко, млъкни, млъкни…“ Но лицето ми е притиснато към възглавницата и аз не мога да дишам. Главата ми се издува като балон. Струва ми се, че ще се пръсне, и не мога да крещя, не мога да дишам, не мога да помръдна, така ме е затиснал с тялото си, не мога да дишам, задушавам се. Той като че ли се отдръпва, отстъпва, отдалечава се и аз вече не усещам възглавницата, допряна до устата ми, не усещам колосаната тъкан и уханието на лавандула върху дебелия ленен плат. В далечината чувам гласа на майка ми, която ме вика:

— Марта!

После — нищо.

15

Започвах да губя търпение: тя седеше в палатката от доста време, вече трябваше да са й предсказали бъдещето поне десет пъти, а и аз бях този, който трябваше после да плати на циганката за свършената работа. Започваше да ми става студено от седенето на едно място, затова накрая станах и влязох в палатката.

В първия момент изгубих ориентация: отвътре палатката изглеждаше бездънна, пълна с отражения на огньове като пирамида на някой мъртъв фараон. После, когато очите ми свикнаха с полумрака, забелязах, че палатката всъщност е малка, накичена с обичайните атрибути на панаирджийските шарлатани, през отвора влизаше светлина и падаше върху позлатени и боядисани стъклени повърхности, разкривайки истинската им същност. Когато влязох, Ефи не трепна: остана да седи неподвижно с гръб към мен и глава, отпусната безжизнено на една страна. От „Шехеразада“ нямаше и следа.

През главата ми тутакси мина мисълта за измама и с един скок аз се озовах при Ефи. Започнах да я викам по име, разтърсих я, но тя беше отпусната като парцалена кукла с отворени очи, но празен поглед. Изругах, вдигнах я от стола и я изнесох отвън на слънце, където виковете ми вече бяха привлекли малка групичка любопитни зяпачи. Без да обръщам внимание на ококорените им погледи, аз сложих Ефи на тревата и след като я огледах, за да се уверя, че няма видими наранявания, изпразних съдържанието на кесията й, за да намеря амонячните соли. Някаква жена се развика — вероятно глупачката си мислеше, че се опитвам да обера припадналата дама — и аз й отвърнах с вулгарна забележка, която накара друга жена да ахне и да бръкне за своите амонячни соли. Представителен тип с военни мустаци ми поиска обяснения, докато безличен младеж предложи да донесе бренди, но не донесе, а жена с боядисана коса се опита да привлече вниманието върху себе си, като неубедително имитира припадък. О, сцената беше достойна за водевил; в суматохата някой бе успял да повика полицая и аз започнах да се питам дали не е време добрият стар Моуз да си плюе на петите, когато очите на Ефи уплашено се впиха в моите и тя изпищя — пронизителен безумен писък на безпричинен ужас.

В този момент пристигна полицаят.

Посрещна го същински Вавилон от гласове: обират беззащитна жена, онзи мъж там нападнал бедната дама посред бял ден, тя получила припадък, едно от дивите животни избягало и уплашило дамите — това е недопустимо… Видях как очите на полицая светнаха, той бръкна в джоба и извади бележника си.

Ефи успя да седне с моя помощ и смутено разтърка очи.

— Всичко е наред — извиках аз сред врявата. — Дамата е моя… съпруга. Припадна от горещината.

Но забелязах, че общественото мнение е против мен и като си представих неизбежните дълги и досадни обяснения в полицейския участък, отново се запитах дали не е по-разумно да изчезна сега, докато още има време и суматохата го позволява. Ефи щеше да се оправи; в края на краищата, донякъде тя беше отговорна за създалата се ситуация, ако не беше се разкрещяла по този идиотски начин, аз щях лесно да се измъкна. Благодарение на нея сега изглеждах като изнасилвач. Освен това трябваше да помислим за Хенри. Почти бях решил да побегна, когато забелязах, че до мен стои жена, и над врявата се разнесе ясен, познат глас:

— Марта, скъпа, добре ли си? Казах ти да не се преуморяваш! Хайде, ела!

Видях чифт присвити светли очи, които се изравниха с моите, и чух ожесточения й шепот:

— Мълчи, идиот такъв! Вече направи достатъчно.

Аз се отместих стъписан и жената зае мястото ми до Ефи, поднесе към носа й ароматно шишенце и замърмори утешителни думи.

— Фани! — възкликнах с недоумение.

Тя отново изсъска:

— Тихо! Хайде, Марта, миличка, опитай се да станеш. Нека ти помогна. Хвани се за мама, така. Добре. Браво на момичето ми.

Фани прегърна замаяната Ефи през кръста и се обърна към полицая, който определено изглеждаше озадачен.

— Господин полицай — отсече тя, — може би трябва да ви помолим да изпълните служебния си дълг и да разпръснете тази… тълпа, за да не тревожи повече дъщеря ми.

Полицаят се двоумеше: виждах как се бори с колебанието и подозренията си, как се мъчи да запази самообладание, готов да отстъпи пред по-силния характер.

— Е? — нетърпеливо го подкани Фани. — Трябва ли да търпим любопитството на тези вулгарни зяпачи? Дъщеря ми да не е експонат от изложба, та да я разглеждат така? — обзета от справедлив гняв, тя се обърна към тълпата. — Махайте се! — заповяда Фани. — Хайде, разотивайте се! Казах: разотивайте се!

Много от хората в края на групата неловко се размърдаха и се отдалечиха, само господинът с военната осанка не помръдна от мястото си.

— Настоявам да получа обяснение… — започна той.

Фани сложи ръце на кръста и пристъпи напред.

— Вижте сега… — тя направи още една крачка напред. Лицата им почти се докоснаха. Фани тихо зашушука нещо на господина.

Той подскочи като ужилен и побърза да се отдалечи, като спря само да погледне през рамо към Фани с изражение на почти суеверна тревога. Когато се върна при нас, на лицето й се мъдреше най-безоблачната усмивка.

— Така се правят тези неща, господин полицай — каза тя, но тъй като полицаят остана видимо неудовлетворен, добави: — Дъщеря ми е много чувствителна, господин полицай, и най-слабото вълнение й се отразява зле. Бях предупредила зет си да не я води на панаира, но той не се вслуша в съвета ми. И понеже изобщо не знае как да се държи с дама в нейното състояние…

— А, какво? — смотолеви полицаят.

— Да. Дъщеря ми чака дете — мило обясни Фани.

Полицаят се изчерви и надраска нещо безсмислено в бележника си. Като се мъчеше да запази достойнство, той се обърна към Ефи.

— Много се извинявам, госпожо — каза. — Просто изпълнявах задълженията си. Тази дама ви е майка, така ли?

Ефи кимна.

— А господинът е ваш съпруг?

Разбира се.

— Имате ли нещо против да запиша името ви, моля?

Ефи едва забележимо трепна. Аз го забелязах, но не мисля, че полицаят видя, защото тя бързо се опомни.

— Марта — каза и добави с по-уверен глас: — Марта — обърна се усмихната към Фани, прегърна я през кръста и изведнъж по необяснима причина се разсмя.

С Фани Милър се познавахме от години и аз я уважавах както никоя друга жена. Беше с десет години по-възрастна от мен, с тежка, солидна хубост, остър като бръснач ум и по мъжки непреклонна амбиция. И тя като мен оцеляваше сама в живота: майка й била селско момиче, превърнато в проститутка на Хеймаркет и от тринайсетгодишна възраст Фани също започнала да се занимава с най-древната професия. Четири години по-късно майка й починала и тя останала сама, готова да се бори с нокти и зъби срещу света, в който била попаднала. Била твърдо решена да се издигне и в следващите няколко години се научила да чете и пише, да пребърква джобове и да отключва врати, да напада с бръснач и с юмруци, да забърква отвари и отрови, да говори като дама, макар че така и не успяла да се отърве от заваленото произношение на майчиния си селски диалект, и да пие като мъж. Но най-вече се научила да презира мъжете, да открива слабостите им и да ги обръща в своя полза, в резултат на което скоро престанала да продава себе си и започнала да продава другите.

Фани печелела парите си по десетина различни начина, както почтени, така и непочтени: пеене във водевил, предсказване на бъдещето в пътуващ панаир, продажба на измислени отвари срещу ревматизъм, изнудване, кражби, измами. Когато я срещнах, тя вече държеше свой публичен дом, в който имаше десетина момичета. Всичките бяха хубави, но никоя не можеше да се мери с Фани. Тя беше висока почти колкото мен, със силни закръглени ръце, широки рамене и пищни извивки, освободени от всякакви корсети и банели. Имаше светли кехлибарени очи като на котка и гъста медночервена коса, която носеше прибрана на сложно оплетен възел на тила. Но Фани не беше за продан на никаква цена. Аз глупаво упорствах — вярвах, че всяка жена си има цена — и тя настръхна срещу мен точно като котка, нахвърли ми се с бръснач в ръце и нарочно не ме уцели с половин инч. Беше бърза — изобщо не я бях видял да вади бръснача — и още помня как ме погледна, когато с рязко движение го затвори и го прибра в полата си. Каза:

— Харесваш ми, Моуз. Наистина. Но ако още веднъж се самозабравиш, ще ти нарежа лицето. Разбра ли? — и гласът й дори не трепна, сърцето й не се разтуптя.

Понякога си мисля, че ако Фани Милър изобщо е имала сърце, трябва да го е загубила някъде по пътя заедно с всички други безполезни дреболии в живота си; във всеки случай, когато се запознах с нея, тя беше като от желязо. Никога не съм я виждал да трепне. Никога. И ето че сега се появи отново — моят личен демон, непроменен, с изключение на някой и друг бял косъм в разкошната си коса, — за да ме измъкне от малкото ми затруднение.

Не бях особено щастлив, макар че Фани несъмнено бе успяла да ми спести неприятностите: просто не обичам да дължа нещо на жена. Впрочем аз вече бях съчинил своя версия за случката с Ефи и се притеснявах, че Фани я знаеше; тя беше от хората, които умеят да извличат полза за себе си от всяка ситуация, а и не ми допадна почти инстинктивната близост на Ефи с нея, сякаш наистина Фани й беше майка. Така или иначе, не казах нищо, докато не напуснахме панаира и не излязохме отново на „Айлингтън Роуд“, където лесно можех да наема файтон и да изчезна, преди да ми се наложи да давам каквито и да било обяснения. Погледнах Фани, която още вървеше подръка с Ефи, и предпазливо започнах да опипвам почвата в търсене на своето място в създалата се ситуация.

— Отдавна не сме се виждали, Фани — небрежно започнах аз. — Как е животът напоследък?

— Един ден добре, друг ден зле — отвърна тя с усмивка.

— А търговията?

— Бих казала, че върви добре — същата усмивка, подигравателна, сякаш криеше нещо от мен. Все така усмихната се обърна към Ефи и лицата им почти се докоснаха. — Ще прощавате, госпожице, ако съм ви стреснала преди малко — весело продължи Фани, — но ми се стори, че суматохата не ви е по вкуса, а и предположих, че не бихте искали някой да ви познае.

Тя ми хвърли осведомен поглед, от който се почувствах неловко. Какво знаеше? Каква игра играеше?

— Ти си нашият ангел хранител — подхвърлих аз, като се опитах да пропъдя тревогата от гласа си. — Ефи, това е Епифани Милър. Фани, това е Ефи Честър.

— Знам. Познавам добре съпруга ви — каза Фани.

Аз се стъписах, но Ефи не реагира.

— О, сигурно сте му позирали — каза, като гледаше Фани с глупаво упорство, и аз за пръв път почувствах, че губя всякакво търпение. Бях готов да й се сопна, когато тя неочаквано попита: — Защо ме нарекохте така?

— Как, мила моя? — отвърна Фани с успокоителен тон.

— Марта.

— О, това ли? Просто то беше първото име, което ми дойде наум.

Да пукна, ако знаех каква игра играе. Не виждах причина, поради която би искала да се сприятелява с Ефи — с нея си приличаха единствено по това, че бяха жени, — нито да ни кани в къщата си, но тя го направи и въпреки злобните ми погледи Ефи се съгласи. Не бях на себе си от яд, знаех къде живее Фани: имаше къща на „Крук Стрийт“, близо до канала, където държеше няколко стаи за себе си и по една за десетината момичета, които живееха при нея. Това не беше място, на което бе редно да ме виждат с Ефи, освен ако не исках да разруша крехките си отношения с Хенри.

— Ефи, наистина, време е да се прибираш, не мислиш ли? — многозначително казах аз.

— Глупости! — отговори Фани. — Часът е едва три. Има достатъчно време за чаша чай и нещо за хапване.

— Наистина не смятам…

— Аз искам да дойда — прекъсна ме Ефи с решителен поглед. — Ако Моуз иска да си ходи, негова работа. Аз няма да стоя дълго.

Проклетото й упорство!

— Не мога да те оставя да кръстосваш Лондон сама!

— Не съм сама. Госпожица Милър е с мен.

Проклетата госпожица Милър! Виждах, че Фани страшно се забавлява, затова бях принуден да замълча и да ги придружа. По-късно щях да се разправям с Ефи. Щях да я накарам да си плати.

16

Виждах, че Моуз се дразни от присъствието на Фани: влачеше крака по улицата, мръщеше се, нетърпеливо размахваше ръце и даваше ясно да се разбере, че иска да се разделим с нея. Знаех каква е причината: въпреки че се беше държала безупречно на панаира, Фани скоро изостави добрия тон и макар дрехите й да бяха скъпи, в пищността на тъмносинята й кадифена рокля, на същия цвят шапка с пера и на бароковата перлена огърлица около дългата й шия имаше нещо повече от намек за авантюризъм. Знаех какво мисли Хенри за жени, които се обличат, ходят и говорят като Фани, но това само я правеше още по-чаровна.

Защото в нея имаше чар: аз веднага изпитах въздействието му. Още щом я погледнах, почувствах, че тя крие някаква тайна, някакво дръзко послание, което трябва да разчета, и докато вървях до нея, бях сигурна, че по същия начин и тя е видяла нещо в мен.

Къщата на Фани се намираше на „Крук Стрийт“, съвсем близо до канала, на пресечната точка на четири улици, които тръгваха от сградата като лъчи на звезда. В тази част на града имаше много стари къщи, строени преди век, някога много красиви и модерни, а сега с вид на разорени аристократи: едни занемарени, с окъсани стари пердета, провиснали в зъбатите усти на прозорците с натрошени стъкла, други прясно боядисани и безупречни като фалшивите фасади на театрален декор.

Къщата на Фани беше по-голяма от другите, построена от същия почернял от сажди лондонски камък, но почтително чиста, с ярки тежки пердета на прозорците и саксии мушкато по первазите. В тази част на града тя изпъкваше с провинциална неуместност. Вратата беше зелена, с лъскаво медно чукало, а на прага седеше дебела жълта котка, която измяука, щом се приближихме.

— Влизай, Алекто — каза Фани, като отвори вратата, и едрото животно безшумно понесе гладкото си тежко тяло по коридора. — Заповядайте — тя ми направи знак да вляза и тримата — Фани, Моуз и аз — се озовахме в коридора. Тутакси ме лъхна миризма — на сандалово дърво, канела и изгорели дърва, — която сякаш идваше от мебелите и стените наоколо. После видях цветята в големи вази, алени, пурпурни и златисти, сложени на поставки във всеки ъгъл. По стените висяха богати пъстри драперии, а по паркетите на пода бяха постлани пищни килими.

Стори ми се, че с някаква магическа сила съм се пренесла в пещерата на Аладин: в тази обстановка Фани, след като свали шапката и ръкавиците си и разпусна косата си, заприлича на приказна хубавица с внушителни, митични пропорции, на гигантска Шехеразада, в чиито движения вече нямаше и следа от грубостта на Хеймаркет, същество, което се чувства на мястото си. Тя ни поведе по коридор покрай голяма вита стълба към уютна гостна, където вече гореше огън. Пред него като сфинксове седяха още две котки.

Щом се отпуснах в едно от огромните меки кресла, за миг излязох от тялото си и се погледнах отстрани — толкова чужда на тази уютна и чувствена атмосфера, бледа като мъртвец, — и едва не изкрещях. Когато светът отново си дойде на мястото, видях как лицето на Моуз се надвесва над мен огромно, като нещо видяно през стените на аквариум, и се отдръпнах с необяснимо отвращение, стаята се завъртя като кристално кълбо и очите му безмилостно се впиха в моите.

— Мило момиче, изглеждате ми болна. Изпийте това — посегнах към Фани с отчаяна благодарност, докато ми подаваше питие в меден бокал. То беше топло и сладко като винен пунш, с едва доловим аромат на ванилия и бахар. Направих опит да се усмихна.

— Благодаря — казах. — Аз…

Гласът на Моуз прозвуча рязко, подозрително:

— Какво е това?

— Една от личните ми рецепти — лениво отвърна Фани. — Възвръща силите, нищо повече. Не ми ли вярваш?

— Аз… чувствам се много по-добре — казах и с изненада установих, че е вярно. — Простете, че…

— Няма нищо! — бодро отсече Фани. — В тази къща извиненията са излишни. Хенри може да харесва такова глупаво покорство, но аз не мога да си представя нещо по-отегчително.

— О! — в първия миг не знаех дали да се разсмея или да се обидя от безцеремонния тон на Фани, а и току-що бе нарекла съпруга ми с малкото му име. Но в начина, по който ми отвърна, имаше някаква праволинейност, топла фамилиарност, която напук на себе си приех на драго сърце. Неловко се засмях и на един дъх допих остатъка от питието си. Котките — бяла и кафява — станаха от местата си край камината и дойдоха да подушат краищата на полата ми. Предпазливо протегнах ръка да ги погаля.

— Мегера и Тисифона — каза Фани, като посочи котките. — Мисля, че ви харесват. Това е голяма чест, обикновено странят от непознати.

Повторих имената им:

— Мегера, Тисифона и Алекто. Какви странни имена. Означават ли нещо?

— О, аз имам слабост към древната митология — безгрижно отговори Фани.

— Може ли… може ли да ви наричам Фани? — попитах аз.

Тя кимна.

— Разбира се. Няма нужда да се церемоните с мен. Аз съм достатъчно стара, за да ви бъда майка, макар и недотам почтена, без съмнение. Пийнете си още — Фани напълни отново бокала и ми го подаде. — А ти искаш ли? — обърна се тя към Моуз, седнал на единствения твърд стол в стаята с вид на вироглаво дете. — Приличаш ми на човек, който има нужда от питие.

— Не.

— Мисля, че трябва да пийнеш — небрежно настоя Фани, — ще ти успокои нервите.

Моуз се усмихна кисело и пое предложената му чаша.

— Благодаря.

— Като че ли не се радваш да ме видиш — каза тя. — Не се съмнявам, че сега си се сдобил с репутация, която трябва да пазиш. И все пак никога не би ми хрумнало, че можеш да имаш вземане-даване с Хенри Честър, драги ми Моуз. Сигурно на стари години си решил да ставаш почтен!

Моуз се намести неловко, а Фани ми намигна и се усмихна.

— За малко да забравя новата ти роля на меценат на господин Честър! — добави тя. — Да не вземеш да станеш приятел със стария Хенри! Надявам се до няколко месеца да се вразумиш.

Фани рязко се обърна към мен.

— Толкова сте хубава, мила моя. В каква каша сте се забъркали с Хенри Честър от едната страна и Моуз от другата! Сцила и Харибда. Внимавайте: Моуз е злодей до мозъка на костите, а Хенри… е, и двете познаваме Хенри, надявам се. Можем да станем приятелки. Разбира се, това страшно ще ядоса и двамата — мъжете имат толкова изкривени представи за приличие! Представете си как ще се смае Хенри, ако разбере! Но той не вижда по-далеч от платната си. Дори в очите ви, толкова дълбоки и чисти, не вижда нищичко.

Тонът й беше безгрижен, думите се стрелкаха край мен като пъстри рибки, описвайки нищо не значещи фигури. По-малката — кафявата — котка скочи в скута ми и аз се зарадвах на възможността да насоча вниманието си в друга посока. Зарових ръце в меката козина. Опитах да се съсредоточа върху думите на Фани, но ми се зави свят. Поисках още едно питие, за да проясня мислите си, и през воала на нереалното, спуснал се пред очите ми, осъзнах, че Моуз се взира в мен със злобен поглед. Помъчих се да кажа нещо, но не можех да се ориентирам в тона на маниерите в тази гостна и вместо любезната забележка, която бях намислила да изрека, аз произнесох първото изречение, дошло ми наум:

— Това публичен дом ли е? — в първия миг се стъписах, ужасена от думите си, после почувствах как гореща руменина ме облива от главата до петите. Започнах да заеквам, разлях питието по полата си и почти се просълзих: — Аз… аз…

Но Фани избухна в смях — дълбок, гърлен смях, какъвто човек би очаквал да чуе от дух в бутилка. Тя се надвеси над мен и за миг аз изгубих всякаква представа за перспектива: Фани беше гигантка, страховита, внушителна в пищните си кадифени одежди; когато ме прегърна, уханието на мускус и подправки от щедрата й плът ме замая. Още чувах смеха й, когато светът около мен се намести и истерията ми утихна.

— Напълно права сте, мила моя — каза тя и се изкикоти. — Колко сте свежа! „Това публичен дом ли е?“ Моуз, това дете е съкровище.

Заровила лице в рамото й, аз понечих да възразя.

— Не биваше да й даваш толкова пунш. Тя не е свикнала — гласът на Моуз продължаваше да звучи неодобрително, но забелязах как напук на себе си се усмихна.

Аз също се разсмях — нервно, през сълзи. Изведнъж се сетих за нещо и събрала смелост от алкохола в пунша и от непринуденото поведение на безцеремонната ни домакиня, казах:

— Но… Казахте, че познавате съпруга ми… Позирали ли сте му?

Фани сви рамене.

— Не съм негов тип, скъпа моя. Но от време на време му намирам такива, които са. Не само за позиране.

— Така ли… — трябваше ми известно време, за да осмисля значението на думите й. Нима Хенри ми изневеряваше? След всичките му претенции и проповеди Хенри е посещавал тайно дома на Фани? Не знаех дали да се разсмея или да се развикам на този горчив фарс; мисля, че се разсмях. През всичките тези години, през които беше моят герой, моят Ланселот, той се е промъквал в дома на „Крук Стрийт“ като крадец! Разсмях се, но в смеха ми имаше горчивина.

Моуз също остана изненадан.

— Хенри е идвал тук? — недоверчиво попита той.

— Често. И още идва. Всеки четвъртък вечер, като по часовник.

— Дявол да го вземе! Никога не бих си помислил, че старият лицемер е способен на това. А и ходи на църква всяка неделя, проклетникът, и чете морал, и поучава, същинска божа кравичка! Какви момичета харесва, Фани?

Фани се усмихна презрително и понечи да каже нещо, но аз я прекъснах — изведнъж осъзнах, че знам отговора.

— Деца — казах беззвучно. — Той харесва деца. У дома ме кара да му сядам на коляното и да го наричам „господин Честър“. Той… — млъкнах, защото ми прилоша, и избухнах в неудържим плач. За пръв път споделях с някого омразата си, срама и отвращението си. Притиснах се към Фани Милър, като намокрих кадифената й рокля със сълзите си, и изпитах необяснимо облекчение.

После двете си поговорихме малко и аз научих още подробности от историята, която тя бе започнала да разказва. Каза, че се запознала с Хенри — или господин Луис, както се представяше на другите посетители в къщата — преди много години и оттогава той редовно посещавал заведението й. Понякога сядал в салона и пиел пунш с другите посетители, но по-често избягвал останалата „компания“ и се уединявал с някое от момичетата — винаги най-младото и най-неопитното. Обикновено идвал в четвъртък — деня, в който твърдеше, че ходи в клуба.

Слушах разказа за предателството на Хенри с почти безразлично спокойствие. Струваше ми се, че целият свят около мен се е сгромолясал, но инстинктивно криех чувствата си, като току подавах бокала си на Фани за ново питие.

— Не пий повече от това — сопна ми се Моуз. — Става късно. Нека те изпратя до вкъщи.

Аз поклатих глава.

— Искам да поостана още малко — казах с привидно хладнокръвие. — Хенри ще се прибере от ателието след няколко часа, а дори да закъснея, никога няма да разбере къде съм била — тук се изсмях с горчива невъздържаност. — Може би трябва да му кажа!

— Надявам се, че това беше опит за шега — отбеляза Моуз, опасно спокоен.

— Не се и съмнявам — чух докачливата нотка в гласа си и се опитах да възприема небрежния самоуверен тон на Фани. — Но ти имаш интерес от благоразположението на Хенри. В края на краищата съблазняваш жена му, нали? — видях как на лицето му се изписа презрение и гняв, но не можех да се спра. — Имаш странни представи за приличие, Моуз — добавих. — Смея да кажа, че според теб като че ли на мъжа му е простено всяко престъпление, всяко предателство, доколкото се пази привидното приличие. Струва ми се, че изобщо не те е грижа дали на мен ми е добре или не.

— Преиграваш — хладно отсече той.

— Ни най-малко! — казах аз и дрезгаво се изсмях. — Сигурна съм, че знаеш всичко за актьорската игра — в края на краищата ти си специалист.

— Какви ги приказваш?

Изведнъж изгубих нишката и вече не знаех. Преди миг бях изпитала такъв непреодолим гняв, че се бях оставила да избухна, но сега ми се струваше, че това не ме засяга, че гневът принадлежи на някой друг — на някой по-смел и по-силен от мен… на непознат човек.

Какво ме беше прихванало? Сега всичко ми се струваше неясно, като диря от сън, разсеяла се след събуждането.

— Аз… извинявай, Моуз, не исках да те обидя. Моля те, нека не си тръгваме толкова бързо — в гласа ми прозвуча отчаяна молба, но Моуз не се трогна. Видях как сините му очи се свиха до цепки, тънки като бръснач, той рязко се обърна и заговори с леден тон:

— Знаеше, че не искам да идвам тук — каза. — Дойдох само заради теб. Сега искам и ти да си тръгнеш заради мен, защото иначе, Бог ми е свидетел, ще си тръгна без теб.

— Моуз…

— Опитай се да проявиш малко разбиране, драги ми Моуз — намеси се Фани с неизменно присмехулен тон. — Ефи току-що научи доста смущаващи неща, не мислиш ли? Или може би трябваше да я оставя да тъне в блажено неведение?

Моуз погледна и двете ни с изкривена от злоба физиономия.

— Няма да оставя две пачаври да ми казват какво да правя! — избухна той. — Ефи, аз търпя сълзите и нервите ти. Днес за малко да ме арестуват заради истеричните ти крясъци. Обичам те повече, отколкото съм обичал която и да е друга жена, но чашата преля. Няма да се оставя да ме тъпчат, особено под този покрив. Така че тръгваш ли с мен или не?

Две пачаври! Думите потънаха като камъни в тъмния кладенец на съзнанието ми. Две пачаври… Той посегна да хване ръката ми, но аз го отблъснах. Котката бясно изсъска, скочи изпод стола и се скри под гардероба.

— Не ме докосвай!

— Ефи…

— Махай се!

— Само ме изслушай…

Аз се обърнах и го погледнах хладнокръвно. За пръв път забелязах напрегнатите бръчки около присвитите му устни, студеното безразличие в дълбините на очите му.

— Махай се — казах. — Отвращаваш ме. Сама ще се прибера. Не искам да те виждам повече.

В първия миг челюстта му увисна, после устните му се изкривиха презрително.

— Ах, ти, малка нахална…

— Казах: махай се!

— Ще си платиш за това — тихо и злобно промърмори той.

— Махай се!

Последва неловка пауза, в която Моуз остана вцепенен, скръстил ръце отбранително, и тогава ми се стори, че се е уплашил — като човек, чийто безобиден домашен любимец се е научил да хапе, — и съзнанието за този страх ме порази до такава степен, че замайването изчезна, обзе ме див възторг и някакъв подивял глас вътре в мен заповтаря: ухапи го, ухапи го, ухапи го… Моуз сви рамене, обърна се, излезе от стаята и затръшна вратата зад себе си. Аз рухнах: целият ми триумф се разтопи в порой от сълзи.

Фани ме остави да поплача около минута, после много внимателно сложи ръка на раменете ми.

— Обичаш го, нали?

— Аз…

— Така ли е?

— Да, струва ми се.

Тя кимна.

— Тогава по-добре го настигни, момичето ми. Знам, че пак ще ми дойдеш на гости. Ето… — Фани взе котката, която се беше върнала при мен, след като Моуз излезе, и я сложи в ръцете ми. — Тиси те харесва. Вземи я със себе си, грижи се за нея и тя ще ти бъде добра приятелка. По очите ти познавам, че си много самотна с Хенри Честър.

Аз кимнах и притиснах котката към себе си.

— Мога ли да дойда пак?

— Разбира се. Идвай когато поискаш. Довиждане, Марта.

— Какво казахте?

— Казах: „Довиждане, мила моя.“

— Стори ми се, че казахте…

— Ш-шт — прекъсна ме Фани. — Тръгвай сега и помни какво ти казах. Внимавай.

Аз се вгледах в странните й очи и видях единствено отражения. И докато ме изпращаше по коридора и на вратата, тя не престана да се усмихва.

17

Кучка. Кучка! И двете са кучки. Докато вървях към дома си, пламнал от гняв заради несправедливия начин, по който тя се бе отнесла с мен, бях на път да се откажа от всичко, да я оставя на съпруга й пуритан и да забравя и за двамата. Или може би да напиша някое хубаво анонимно писъмце, изпъстрено с интимни подробности… това щеше да им подпали чергата. Щеше да види тя. Но въпреки гнева си се чувствах неловко. Не беше само желанието за отмъщение, нали? Не. Беше и фактът, че аз бях сгрешил в преценката си за нея, че Асът се беше показал като най-прост Шут, че бях подценил своята малка Ефи, че бях крайно, непростимо глупав да мисля, че я държа в ръцете си… А тя избра да ме стъпче точно пред Фани — пред Фани!

Е, щом искаше Фани, щеше да я получи. Достатъчно бе да пошушна и една дума на Хенри — и той щеше да се разведе с нея на секундата. Какво? Не вярвате ли? Една-две пикантни подробности — и нямаше да я погледне повече. Тя щеше да се озове на улицата без пукната пара, без никого, към когото да се обърне — не си мислете, че майка й би я приела, след като е съсипала сполучливия си брак. Вулгарен ли съм? Е, нека бъда вулгарен. Сама и без пари, казвам ви, и без никого, към когото да се обърне, освен приятелката си Фани. Само след месец щеше да има своя стая и да посреща клиенти наред с останалите момичета. И за това трябваше само да… Е, може би щях го направя, когато ми омръзнеше. Но засега все още я исках. Тя беше хубава, в края на краищата; а и новината, че умееше да показва нокти, не беше чак толкова лоша. Но Фани!

Това вече болеше.

О, тя бързо ме настигна. Знаех си, че няма да издържи дълго без мен, затова не се учудих, когато две минути по-късно я видях да излиза тичешком от къщата. Тревожеше ме не глупавият й истеричен изблик, а начинът, по който двете с Фани се съюзиха срещу мен, почти инстинктивно, като членове на някакво тайно женско братство. Пътувахме към „Кромуел Скуеър“ в мълчание; тя току ме поглеждаше изпод периферията на бонето си, а аз гледах право пред себе си, потънал в горчивите си размисли. Когато стигнахме Хайгейт, тя плахо подсмърчаше и аз се чувствах много по-добре.

Нищо, казвах си, Фани няма винаги да е край нея, за да й влияе. Щом Ефи станеше отново моя, аз щях да я посплаша малко, да я разплача и целият епизод щеше да бъде забравен. Поне за известно време.

Първите ден-два аз се правих на недостъпен. Пропусках срещите ни на гробището и демонстративно минавах с файтон покрай къщата на Честър на връщане от ателието. В края на седмицата Хенри ме покани на вечеря и аз се държах хладно, говорих надълго и нашироко с Хенри за изкуство и политика и почти не обръщах внимание на горката малка Ефи. Видях, че е доста бледа и че от време на време ме поглежда тревожно, но не реагирах и останах чудовищно весел до края на вечерта, пих много, смях се с цяло гърло, като същевременно я оставях да забележи, че сърцето ми е разбито. Самият Кийн не би изиграл тази роля по-виртуозно.

По някаква причина Хенри беше крайно раздразнителен с Ефи. В редките случаи, когато тя си позволяваше да изкаже мнение, той ставаше нетърпелив и язвителен, сякаш я понасяше единствено защото аз бях там. Не се съмнявам, че ако ме нямаше, Хенри не би могъл да изтърпи компанията й, без да избухне. Аз се преструвах, че нищо не забелязвам, и съзнателно отбягвах погледа й.

По време на вечерята Хенри за пореден път изяви желание Ефи да му позира за картината.

— Макар че бих предпочел тъмнокос модел — каза. — Мисля, че русокоса жена би изглеждала твърде безлична в такава картина — той се подвоуми. — Разбира се, Ефи би могла да ми позира за основните контури, за позата на тялото и лицето. А за косата мога да намеря друг модел — Хенри като че ли се замисли. — Струва ми се, че това е решението. Какво мислите, Харпър?

Аз кимнах и се заех да изучавам Ефи за нейно очевидно неудобство.

— Забелязах един панаир край „Айлингтън Роуд“ — казах невинно. — Там е много вероятно да намерите някоя циганка с подходящия тип коса, която да ви позира.

С крайчеца на окото си видях как Ефи трепна при споменаването на панаира и вътрешно се усмихнах.

— Искам да започна да рисувам жената колкото може по-скоро — продължи Хенри. — Сега е още хладно, но когато настанат летните жеги, здравето на Ефи няма да й позволява да позира с часове в ателието.

Тя неспокойно се размърда, взе вилицата, после я остави, без да докосне храната.

— Мислех… — каза Ефи тихо, почти шепнешком.

— Какво има? — попита Хенри с ясно доловимо нетърпение. — Говори, момиче.

— Мислех, че се бяхме разбрали да не ходя повече в ателието. Моите главоболия…

— Бях ти казал, че можеш да не ходиш, когато си болна. Сега не си болна и не виждам защо покрай всичко останало трябва да плащам и на модел, когато имам теб.

Ефи махна безпомощно с ръце, сякаш да се предпази.

— А колкото до главоболията ти, при теб няма нищо, което малко лауданум да не може да излекува. Елате, Харпър — обърна се той към мен внезапно развеселен. — Имам отлично кларе в избата си. Искам да го опитате и да ми кажете какво мислите.

При тези думи Хенри излезе и ни остави сами. Още щом вратата се затвори, Ефи скочи разплакана и закри устата си с ръце. Знаех, че отново ми принадлежи.

— Да се видим тази нощ, Ефи — бързо зашепнах аз. — Ела на Ливанския кръг в полунощ.

Очите й се разшириха.

— Но… Моуз…

— Ако държиш на мен, ела — изсъсках аз и присвих очи.

— Ако не дойдеш, ще приема, че не ме обичаш вече и, повярвай ми, ще го преживея.

И макар вътрешно да тържествувах, не го показах и се извърнах точно в мига, когато Хенри влезе. Ефи сведе поглед, пребледняла като платно, и за миг се запитах дали наистина не е болна. После забелязах, че ме наблюдава, и осъзнах, че просто играе поредната си игричка — о, повярвайте ми, Ефи не беше простоватото невинно момиче, за което всички вие я мислехте, никой от вас не е надничал в мрачното дъно на сърцето й. Накрая Ефи изигра всички ни. Дори мен.

18

Преди да срещна Моуз, аз нямах представа колко празен е животът ми и сега, когато виждах, че мога да го загубя, имах чувството, че ще полудея. Споменът ми за причината, предизвикала разправията в къщата на Фани, беше толкова далечен, че всичко това сякаш се бе случило с друго момиче, по-самоуверено и по-силно. Напразно чаках Моуз на всичките ни обичайни места за срещи и седях с часове на прозореца да наблюдавам улицата — той не се появяваше. Дори любимите ми поети не ме утешаваха, бях неспокойна, подскачах като котка при всеки шум, неспособна да задържа и за две минути вниманието си върху един предмет, и Хенри се кълнеше, че ще полудее от постоянното ми въртене.

Вземах лауданум, но вместо да успокоява нервите ми, лекарството като че ли парализираше сетивата и аз исках да помръдна, но не можех, исках да виждам, да усещам, да говоря, но единственият начин, по който възприемах света, бе чрез фантазии и сънища наяве.

Таби ми приготвяше горещ шоколад и сладкиши, които аз не докосвах, гневно й крещях да ме остави на мира и тутакси съжалявах за това. Прегръщах я и обещавах да изпия шоколада. Казвах, че съм уморена, че не съм искала да я обидя, тя го знае, нали? Таби ухаеше на камфор и топъл хляб и ръката й срамежливо посягаше да погали косата ми. Почти си представях, че отново съм на „Кранборн Али“ и с майка ми, Таби и леля Мей печем сладкиши в кухнята. Притисках глава към ръката й и тръпнех от самота.

Хенри смяташе, че аз се преструвам на болна, за да не му позирам. Казваше, че главоболията ми се дължат на безделие, че съм изоставила бродерията си, че от седмица не съм ходила на църква, че съм своенравна и намусена, че отговарям глупаво и бегло на въпросите му, че се държа непохватно с гостите. Не харесваше и Тиси, твърдеше, че е глупаво да прибирам у дома улична котка без позволението му, че е детински каприз да я оставям да спи на леглото ми нощем и в скута ми денем.

Сякаш за да ми покаже, че няма да проявява снизхождение към въображаемата ми болест, същата седмица Хенри два пъти покани гости у дома, макар че това не беше обичайно: първия път доктор на име Ръсел, негов приятел от клуба, слаб дребен мъж с хитро лице, който ме гледаше със странно любопитство иззад очилата си с метални рамки и говореше надълго и нашироко за мании и фобии; втория път Моуз, с хладни и блеснали очи, с усмивка, тънка като бръснач.

Когато ми постави зловещия си ултиматум, нервите ми бяха така опънати, самотата ми — толкова непоносима, че бях готова да направя всичко, за да го спечеля отново, независимо дали ме обича или не.

Сигурно ме мислите за слабо, презряно същество. Самата аз го мисля — знам го. Ясно съзнавах, че Моуз ме наказва за краткия ми бунт в дома на Фани; ако искаше да ме види, лесно би могъл да го направи през деня или поне в дома си, но несъмнено смяташе, че гробището в полунощ със зловещата си мрачна атмосфера е идеалният декор за сцената на жестоко помирение, която ни предстоеше да изиграем. Досещах се за това и не можех да не го мразя някъде дълбоко в себе си, но останалата част от мен бе изпълнена с такава любов и неутолим копнеж, че ако ме помолеше, бих влязла и в огъня за него.

Не беше трудно да се измъкна от къщи: Таби и Ем спяха в слугинското помещение на тавана, Едуин имаше своя къщичка на „Хай Стрийт“ и се прибираше да нощува там, а Хенри винаги спеше дълбоко и си лягаше доста рано. В единайсет и половина аз излязох от стаята си, като закривах пламъка на свещта с ръка. Бях облякла само тъмна фланелена рокля, без фусти, за да не шумят в коридора, и така съвсем тихо се спуснах по стълбите към кухнята. Ключовете висяха до вратата и аз със затаен дъх взех тежкия ключ на входната врата, отключих и се измъкнах навън в нощта.

Тиси, която седеше до вратата, с мъркане се заувива около глезените ми. За миг се поколебах — не ми се искаше да тръгвам, чувствах се странно уютно в присъствието на котката, почти бях готова да я увия в пелерината си и да я взема със себе си. После се сгълчах наум, сложих качулката на главата си и разтреперана побягнах към гробището.

Докато се изкачвах по Хайгейт, срещнах няколко души: едно момче изтича от близката кръчма със стомна ейл в ръка, просякиня, загърната в окъсан шал, равнодушно обикаляше от врата на врата. На завоя се разминах с група мъже, които миришеха на ейл, говореха на висок глас и се подпираха един на друг на път за вкъщи. Един от тях ми подвикна, докато минавах тичешком покрай тях, но не тръгна след мен. Уличните лампи започнаха да се срещат все по-нарядко, аз се гушех в гъстите сенки и след десетина минути се озовах пред обширните черни очертания на гробището, проснати на фона на лондонските светлини като заспал дракон. Беше много тихо и аз усетих как с приближаването ми към портата сърцето ми заби по-силно. Никъде не се мяркаше нощен пазач и аз нямах причини да се бавя, но известно време постоях отпред, безпомощно загледана в портата със същото зловещо любопитство, с което онзи ден на панаира се взирах в отвора на червената палатка.

При мисълта за това в съзнанието ми се пробуди бегъл спомен и аз си представих как с приближаването ми хилядите мъртъвци се надигат от гробовете си и главите им се подават изпод камъните като механични играчки. Насред гъстия мрак тази картина ми се стори почти непоносима, но мисълта, че Моуз ме чака само на няколкостотин крачки от тук, ми вдъхна смелост: Моуз не се страхуваше нито от мъртвите, нито от живите — той определено обичаше страшни и ужасяващи истории. Беше ми разказал за една жена, погребана жива, как после я намерили и видели, че се е задушила, скованите й ръце — протегнати за глътка въздух, лицето й — само на сантиметри от повърхността, пръстите й — протрити до кокал в отчаяни опити да разкопае земята, за да излезе. А в годината, когато имало епидемия на холера, мъртвите били толкова много, че ги заравяли в общи гробове, без да слагат надгробни плочи и надписи, само ги заливали с негасена вар. Труповете били толкова многочислени, че от топлината на разлагането някои изскачали над повърхността и след време двама влюбени се натъкнали на четири глави, които стърчали от земята като огромни гъби, вмирисани на смърт. Моуз знаеше колко мразя такива истории, мисля, че тъкмо затова ми ги разказваше — за да се присмива на слабостта ми, — и никога по-рано не се бях замисляла колко жестокост има в смеха му.

Вътре мракът беше почти непрогледен: на гробището нямаше лампи, а луната едва мъждукаше и хвърляше бледа, мъртвешка светлина върху камъните. Миризмата на земя и мрак ме обгръщаше, когато минавах покрай дървета, ги разпознавах по мириса: кедри, златен дъжд, тисове, рододендрони. От време на време се препъвах в някой камък или дънер и звукът от стъпките ми ме ужасяваше дори повече от гъстата заплашителна тишина. Изведнъж ми се стори, че зад гърба си чух стъпки, и бързо се прилепих към един надгробен камък, цялата разтреперана от блъскането на сърцето си. Стъпките бяха тежки и докато стоях неподвижно в черната сянка на камъка, ми се стори, че чувам дишане, хриптящо и астматично като духало.

Почти бях стигнала Ливанския кръг — оставаше да извървя само една дълга алея с дървета, — но не можех да помръдна, скована от ужас. За миг целият ми здрав разум се разсея в нощта като дъжд от конфети и аз останах в пусто безвремие, отчайващо далеч от светлината. После, когато силата на мисълта ми се възвърна, почувствах как светът полека си идва на мястото. Запълзях на колене, като опипвах пътеката покрай надгробния камък — пръстите ми изведнъж се бяха превърнали в чудни сетива. Напредвах тихо. Когато стъпките се приближиха към мен, аз отново застинах неподвижно, като напразно се взирах в тъмното, за да различа силуета на човека. Чувствах как през полата ми се процежда кал и вода, но въпреки това легнах на земята и захлупих главата си с качулката, за да не ме издаде светлата ми коса. Стъпките се приближиха още повече, сега бяха почти до мен. Затаих дъх и усетих вкуса на вечността. Стъпките спряха. Напук на себе си — като Орфей — аз погледнах през рамо и видях мъжки силует на мътния фон на небето, невъзможно огромен и заплашителен, с очи — ярки точки в зеницата на нощта.