Спи, бледа сестро

УВОД

Ръкопис от имението на Хенри Пол Честър

Януари 1881 година

Когато гледам името си и буквите след него, обзема ме необятна празнота. Сякаш този Хенри Честър, художник, два пъти излагал творби в Кралската академия, бях не аз, а някакъв неопределен фрагмент от чуждо въображение, корковата тапа на бутилка, в която се спотайва изящен лукав дух, обсебил съществото ми и тласнал ме към опасно приключение, страховита сянка на самия мен.

Името на духа е хлорал, мрачен спътник на съня ми, нежен компаньон, който напоследък се е озлобил. Но той и аз сме женени твърде отдавна, късно е за раздяла. Заедно ще напишем този разказ, но времето ми е толкова малко! Дори сега, когато последните лъчи на деня се стопяват на хоризонта, аз вече чувам как черният ангел пърха с крила в най-тъмния ъгъл на стаята. Търпелив е, но не до безкрайност.

Дано Господ Бог, най-изтънченият сред мъчителите, се смили да ми отпусне още малко време, за да напиша историята, която ще отнеса със себе си в студения си затвор под земята — едва ли по-студен от тялото, което обитавам, от необузданата ми душа. О, Той, Бог, е завистлив, безмилостен, както само безсмъртните могат да бъдат, и когато го зовях в покварата и страданието си, Той се усмихваше и отвръщаше с думите, изречени на Мойсей от горящия къпинов храст: Аз съм Оня, който съм. (В последния поправен и допълнен превод на Библията на български език (издание на Светия синод от 1991 г.) това изречение гласи: „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изход 3:14). Тук е цитиран по-ранен превод на Библията, тъй като в този вид изречението повече се доближава до английския му превод и до смисъла, който е видяла в него авторката. Навсякъде другаде цитатите от Библията са направени по изданието от 1991 г. — Бел. прев.) В погледа му няма състрадание, няма нежност. Не виждам в него нито обещание за изкупление, нито заплаха от наказание, само безбрежно равнодушие, което вещае единствено забрава. Но как копнея за това! Да се слея със земята, така че дори всевиждащият взор да не може да ме намери… и все пак детето у мен плаче в тъмното, а бедното ми измъчено тяло жадува за време… Още малко време, още една история, още една игра.

А черният ангел стои с коса край прага и сяда до мен за последно раздаване.

Не бива никога да пиша след мръкване. Нощем думите звучат фалшиво, безпокойно: и все пак тъкмо нощем те придобиват най-голяма сила. Шехеразада избира нощта, за да изтъче своите хиляда и една приказки, всяка от тях — врата, през която отново и отново се измъква, а Смъртта я следва по петите като гладен вълк. Тя познава силата на думите. Ако не бях прекарал живота си в търсене на идеалната жена, щях да тръгна да търся Шехеразада: тя е висока и стройна, има кожа с цвят на китайски чай. Очите й са като нощта, тя ходи боса — дръзка езичница, необременена от морал или скромност. И е хитра: отново и отново играе срещу смъртта и печели, съчинявайки себе си всяка нощ отначало, за да може жестокият й страшен съпруг да открива всяка нощ нова Шехеразада, която да се измъква на сутринта. Всяка сутрин той се събужда и я вижда на дневна светлина, бледа и смълчана след нощната работа, и се кълне, че този път няма да се хване! Но щом падне здрач, тя отново изплита паяжината на въображението си и той си казва: още само веднъж…

Тази нощ аз съм Шехеразада.