Среднощни тайни

ДЕВЕТА ГЛАВА

В понеделник почвата в западните покрайнини на Джорджия започна да почервенява и да става по-твърда, но теренът като цяло запази характера си. По пътя си виждаха по някоя друга змия и малко животни, които без съмнение се плашеха от шумното приближаване на кервана. Минаха покрай оградите на две ферми, зад които се виждаше мирно пасящ добитък, за да стигнат накрая до широката и дълбоководна Флинт Ривър, където спряха да нощуват, тъй като вече беше много късно да опитват сложното преминаване на реката. Това даде на хората време повече от обикновеното, за да свършат домакинската работа, да починат и да се изкъпят както трябва. Мнозина не бяха сменяли дрехите си от няколко дни насам, така че спирането бе повече от добре дошло.

Жените се скупчиха на групи по брега, за да изперат дрехите. Луси, Мери, Ели, Руби и Джини оживено бърбореха и се трудеха заедно. Джини помогна на Руби в грижите за децата й, докато съпругът й замина на лов с някои от останалите. В лагера бяха останали други мъже и по-големи деца, наглеждащи бебетата, за да дадат на жените възможност да свършат някоя работа. Стив се отправи на коня си към близката ферма, за да съобщи на собственика и работниците му, че са пристигнали и че ще бъдат готови, както беше предварително договорено, да помогнат в пускането на ферибота утре сутринта.

Джини попита Луси за глезена й и разбра, че се оправя благодарение на патерицата, която Стив беше направил. Приятелките й казаха, че по-раздразнителните жени в групата засега се държат прилично.

Руби погледна Джини.

— Нашият симпатичен скаут напоследък ти обръща доста внимание, Ана — червенокосото момиче се усмихна, както и останалите три.

— Лошо ли е това? — попита Джини, проверявайки за възможно неодобрение от страна на другите.

— Само ако ти не искаш — отговори Мери. — Но ти искаш, нали?

— Той ми харесва — призна Джини и леко поруменя.

— Това е добре — каза й Ели. — От него може да стане добър съпруг.

— Съпруг ли? Ние изобщо не сме толкова близки и се съмнявам, че някога ще бъдем.

— Продължавай да опитваш — посъветва я Ели и останалите кимнаха в знак на съгласие.

— О, не съм сигурна, че Стив Кар е от онези, които се женят.

— Можеш да го убедиш в противното — произнесе с увереност Руби.

— Сигурна съм, че можеш — допълни Луси с тон, който трябваше да я убеди.

— Когато един мъж е срамежлив и неуверен, жената трябва да го отведе с умело поставена юзда до яслата, от която да го напои с чара си, подобно на упорито магаре.

— Но как може една жена да го заинтересува изцяло? — попита Джини.

Руби й се усмихна и отговори:

— Просто бъди каквато си, Ана. Какво друго може да направи, освен да те хареса и пожелае? Нито е сляп, нито е стар, нито е смахнат. А и ти имаш голямо предимство, момиче, ти си единствената неомъжена.

— Не че това има някакво значение за Кати — прошепна Ели, — но, изглежда, е била решително отблъсната, понеже от известно време го е оставила на мира.

— Изглежда знае, че нашият скаут е запленен от Джини — обади се Мери.

— И все пак, ако е ревнива и отмъстителна, тя би могла да ни създаде проблеми.

— Не се безпокой, Ана, няма да й позволим.

— Благодаря ти, Ели. Не бих искала някой да си внуши нещо и да се опита да изгони Стив от омраза.

— Ти се хвани на работа с всички сили, а ние ще се погрижим никой да не се намесва. Нали така, дами? — Руби, Мери и Луси кимнаха в знак на съгласие.

След като се изкъпаха, двете момчета на Дейвис поканиха Джини да дойде на риба с тях.

— Ако уловим достатъчно, мама каза, че ще ни позволи да приготвим вечерята. Моля те, помогни ни.

Джини погледна по-големия от двамата и осъзна, че става дума за момчешко влюбване. Усмихна му се и отговори:

— Защо не? Хайде да вървим, но ще трябва да ме научите какво да правя.

Много пъти кукичката със стръвта потъваше в реката с добър резултат, преди Стив да се върне и присъедини към тях. Скаутът се усмихна на Джини и не пропусна да забележи колко разстроено бе момчето от появата му.

— Имаме нужда от още един рибар, мистър Кар. Ако наловим достатъчно, ще изпържим за вечеря. И ако ни помогнете, ще ви поканим да я споделите с нас — опитваше се тя да го изкуши.

— Как би могъл един мъж да устои на подобно предложение? — отговори й той. Намери и отсече една по-права и здрава върлина, после завърза за нея връв с кукичка. И когато окачаше късче месо като стръв, той се обърна към потиснатото момче:

— Ти си по-опитен в това, синко, и съм сигурен, че родителите се гордеят с теб. Обзалагам се, че би могъл да се грижиш както за себе си, така и за тях, ако се наложи — момчето разцъфна от удоволствие и Стив спечели симпатиите му завинаги.

Миг по-късно, със смях и писъци, които доставиха на Стив огромно удоволствие, Джини издърпа една мятаща се риба от водата и я хвърли на брега.

— А, не, няма да я откача — каза тя развеселена. — Предишната ми убоде пръстите с острите си перки.

Четиринайсетгодишното момче свали рибата и сложи нова стръв. После я закачи на потопената във водата връв при другите.

Когато задачата беше изпълнена, групата беше наловила достатъчно количество риба, за да се нахранят деветима. Стив и Стюарт почистиха и изкормиха улова, а след това изхвърлиха отпадъците. Ели и Джини отъркаляха парчетата в смес от царевично брашно, сол и пипер. Малко по-късно от тигана се разнесе приятен аромат. Ели приготви гарнитура от картофи, а Джини донесе няколко консерви зеленчуци.

Докато помагаха или наблюдаваха приготвянето на вечерята, Джини попита Стив:

— Наистина ли Клана се занимава с тези ужасни неща, които някои от мъжете споменаха?

„Започваш да се безпокоиш кога ще можеш да им помогнеш, така ли?“

— Не знам. Защо?

— Мистър Браун, Дениълс и някои други се изказаха толкова силно в тяхна защита, че направо съм объркана. Севера причини на Юга ужасни неща, така че не бих могла да ги обвиня за чувствата им. Ако Легионерите-лоялисти и другите банди — бели или черни — продължат да тероризират южняците, кой друг би могъл да ги спре освен Клана? Съдилищата са в ръцете на янките, а законът ни им дава защита. Питам се кое е по-лошо: да не правиш нищо или да рискуваш да се престараеш? Хората се намъчиха достатъчно — би било ужасно, ако всичко това не престане.

Стив не знаеше какво да мисли: ако кажеше нещо лошо за Клана, тя щеше да се почувства виновна, от друга страна, ако не го направеше и тя нямаше нищо общо с тях, тогава можеше да се злепостави в очите й. За щастие не се наложи да отговаря, понеже вечерята беше готова.

С разочарование на лицето Мати се захвана да разтоварва фургона на брега на реката.

— Защо не намерихме някой мост? — оплака се тя. — Колко работа ни се отваря така.

— Всички мостове на север и юг от това място са разрушени от янките и още не са възстановени, мадам — обясни Стив за пореден път. — Би трябвало да изминем голямо разстояние встрани от пътя ни, за да намерим мост, по който бихме могли да минем.

— И би ли ни отнело това повече време, отколкото да разтоварим, да минем с ферибота и отново да натоварим?

— Да, мисис Епс — отговори Стив. Той с мъка сдържаше раздразнението си от хленчещата жена, която не бе спряла да проявява детински капризи, откакто се бяха захванали с неприятната работа веднага след като закусиха и почистиха терена, на който бяха нощували. Пътниците енергично работеха по двата бряга, качвайки и сваляйки фургони, впрягайки и разпрягайки конете. Наети помощници от околните градове помагаха в прехвърлянето на хора, впрягове, фургони, сандъци през дълбоката над осем фута река. Фериботът трябваше да направи няколко курса, понеже товарът беше тежък и обемист. Стив беше объркан понеже никой не се бе държал странно, както би трябвало да се държи човек, който се безпокои за едно малко съкровище от скъпоценни камъни. Беше се надявал, че суматохата около прехвърлянето ще му даде някакъв ключ за тайната.

По-късно те прекосиха релсите на железопътната линия, които се простираха между Мейкън и много след Андерсънвил. Спряха за поредната нощувка не много далече от един заграден район.

След вечерята и обичайните домакински задължения мъжете се впуснаха в разговори за значението на мястото, намиращо се наблизо. Това беше известен затвор на Конфедерацията за пленени янки. Близо петдесет хиляди северняци бяха затворени тук и около тринайсет хиляди от тях бяха умрели по време на пленничеството си и погребани в периметъра на лагера.

— Умрелите не са повече от бунтовниците, намерили смъртта в техните жестоки затвори. Но щяха да са повече, ако не бяха предателите, които минаха на тяхна страна. И ако тези новопокръстени янки не си бяха свършили така добре работата на Запад, щяхме да се бием срещу по-малко хора.

Хари Браун изръмжа като диво куче:

— Дявол да го вземе, Клана трябва да се бори също и срещу тези предатели! Ако членувах там, щях да ги убедя да го направят.

Другите също изразиха мнението си, но неочакваният дъжд разгони мъже и жени по фургоните. Някои се скриха под тях, за да играят карти.

Един мъж наблюдаваше и слушаше. С разсеян жест той докосна колана си, където под ризата му беше скрита кесия. Скоро, закле се той, съвсем скоро Червените магнолии щеше да получи оръжието и амунициите, които й бяха необходими, за да бъдат наказани янките за всичко, което бяха сторили на Юга. Неговата група щеше да принуди яростните нападатели с охота да се изтеглят от линията Мейсън-Диксън! Когато се добереше до Далас, планът щеше да влезе в действие. Там щеше да се срещне с тези, които го чакаха, и заедно с тях щеше да отпътува за Мисури, за да продаде камъните.

Два дни по-късно, в четири часа следобед, керванът спря на бивак край Чатахучий Ривър, на границата, няколко мили южно от Кълъмбъс. За единайсет дни бяха пропътували двеста и двайсет мили, прекосявайки Джорджия — най-големия щат източно от Мисисипи и определено най-дългия.

Някои се отправиха към града, за да попълнят запасите си от провизии. Водачите на фургоните, натоварени със зърно, направиха същото. Жените се заеха с домакинската работа и децата.

Чарлз уговори Джини да дойде с него в Кълъмбъс, за да хапнат, да се изкъпят и да отседнат в хотела за през нощта. Джини приключи с домакинските си задължения набързо и пристегна брезента на фургона за в случай на дъжд. После взе малка платнена пътна чанта с най-необходимите й неща, яхна коня, който взеха назаем, и потеглиха.

Скаутът се срещна с един непознат — Лутър Биймс, известен като „Големия Л“ заради габаритите си. Истинският водач щеше да се представи за помощник на Стив, за да поеме кервана, ако специалният агент приключеше успешно възложения му случай и се наложеше да замине. Лутър без колебание се съгласи да помага на Стив в мисията му.

— Ще предупредя другите, че трябва да ти се подчиняват, така както на мен. Довечера ще оставя всичко в ръцете ти. Трябва да отида до Кълъмбъс и да изпратя две телеграми. Ще се върна утре сутринта. Един от тези, които подозирам, ще остане в града за нощта и трябва да го държа под око — беше доволен, че не се изпусна да каже „една“ и „някои“. — Дръж си очите и ушите отворени за всичко подозрително.

Стив се приближи до стаята на Джини с намерение да я покани на разходка. С облекчение забеляза, че баща й се отдалечава в другия край на салона с явното намерение да си легне рано. Една от телеграмите беше на път за агента в Джорджия, който трябваше да провери има ли Чарлз Ейвъри дъщеря на възрастта на тази млада жена. Твърде възможно бе името й да не е Ана Ейвъри и двамата с Чарлз да нямат нищо общо. И ако тя не се казваше Ана, тогава това би било една доста перспективна линия на разследване. От друга страна, ако беше истина, тогава той би въздъхнал с облекчение. Бе изпратил и втора телеграма, този път до агент в Тексас, с която го молеше да разбере дали Чарлз Ейвъри бе закупил ранчо от категория „Бокс F“ в околностите на Уейко. Бе настоял да получи отговорите колкото може по-бързо и бе добавил, че ще ги очаква последователно в Монтгомъри, Джексън и Виксбърг. И сега тръпнеше в смесица от страх и надежда.

Стив почука на вратата, чийто номер му бе даден от служителя на рецепцията и Джини отговори. Беше изненадана да го види тук. Надникна навън, не видя никого и го дръпна вътре. Затвори вратата, заключи я и го погледна.

Беше толкова доволна да го види тук и сега, че бе действала, без да се замисли какво прави — че вкарва чужд мъж в стаята си, при това облечена по този начин!

— Недопустимо е да ни видят, че разговаряме по това време на нощта в хотел. Какво правиш тук? Защо не си в лагера?

Стив забеляза как е облечена: бяла памучна нощница на пъстри цветя. Беше с дълги ръкави, закопчана до шията и стигаше до глезените й, така че бе добре прикрита. И въпреки това осъзнаването на факта, че бе по нощница, както и самата обстановка, го възбудиха до крайност, едва не го накараха да забрави за мисията си и за истинската причина, поради която бе дошъл — да бъде по-близко до нея. Невъзможността да реши какво да мисли за нея го подлудяваше, той трябваше по някакъв начин да се увери, че тя е такава, каквато той се надяваше, че е — една невинна красавица, която го харесва.

— Никой не ме видя, бях внимателен. Баща ти се прибра в стаята си и изгаси лампата още преди петнайсет минути. Намерих партньора си и тази нощ той ще се грижи за лагера. Дойдох да те поканя да се поразходим. Не мислех, че се готвиш да спиш толкова рано.

— Нямам такова намерение. Не можех да изляза сама, затова реших да си легна и да почета. Прекарахме много приятно. Напазарувахме, поднесоха ни страхотна вечеря долу в ресторанта и се къпахме до насита. Ако знаех, нямаше да съм разсъ… О, Господи! — каза тя и се изчерви, спомняйки си как е облечена. — Нямам халат. Отговорих на почукването ти, защото помислих, че може да е татко. Боже мой, това е страшно неприлично и притеснително.

Стив се усмихна и прошепна:

— Прекрасна си, Ана. Извинявам се, че ти причинявам неудобство. Тръгвам си, така че ще можеш да почетеш и да си починеш. Ще се видим утре в лагера. Чакат ни много дни, пълни с напрежение.

„И без никаква възможност за усамотение“, стрелна се през главата й.

— Не си ме притеснил, Стив… всъщност, щастлива съм да те видя тук. С по-голямо удоволствие бих разговаряла, вместо да чета.

Стив я погледна право в очите.

— Не съм сигурен, че беше разумно от моя страна да те посетя тук. Ти си прекалено изкусителна. И единственото, което ми се върти в главата, е да те сграбча и покрия с целувки.

— Защо не го направиш? — попита тя.

— Ако го направя, ще ми бъде много трудно да спра. Желая те, Ана, желая те по-силно, отколкото съм пожелавал която и да е жена преди. Всеки път, когато чуя гласа ти, целият пламвам в огън.

Джини го погали. Той изви глава, за да целуне едната й длан, после направи същото с другата. Пръстите му се вплетоха в нейните и той се опита да надникне дълбоко в бадемовите й очи. Тя не направи опит да се освободи.

— Ти упражняваш страшна власт над мен, Ана. Как бих могъл да не те желая?

— А как аз бих могла да не желая теб, Стив? Ти ме караш да се чувствам така странно, така слаба и неуверена. Когато ме докоснеш, а понякога дори само когато ме погледнеш или ми кажеш нещо, аз изпитвам усещането, че стоя гола под ярко слънце, което изгаря кожата ми. Сърцето ми препуска като измъкваща се от преследване карета. Преставам да мисля ясно. Става ми приятно и едновременно с това започвам да се страхувам. Защо постъпваш така с мен?

Колкото повече говореше, толкова по-силно започваше да гори погледът на Стив и толкова по-широка ставаше усмивката му.

Някак, неясно как, и двамата знаеха какво ще се случи тази нощ — онова, за което бяха мечтали сякаш цяла вечност. Силата — или може би желанието — да му се противопоставят, ги напусна. И двамата осъзнаваха, че скоро може би ще се разделят завинаги. И в същото време разбираха, че любовта ще ги сближи — нещо, от което и двамата се нуждаеха.

Стив обхвана с длани лицето й и я целуна нежно и страстно. Джини му отговори с радост. Секунди по-късно целувките им станаха настойчиви и желанието за нещо повече започна да става неудържимо.

Джини желаеше тази нощ с цялата си душа и обичаше този мъж с цялото си сърце. Смъртта на Джонатан я бе научила, че животът може да бъде къс и жесток. Трябваше да улови този момент сега, когато имаше възможност да го направи. Тя прошепна близо до устните му:

— Не знам какво да направя. Трябва да ми покажеш.

Свенливото й признание дълбоко го трогна. Той й прошепна в отговор:

— Не се страхувай от мен, Ана, и не се плаши от това, което ще се случи. Не можем да се противопоставим на нуждата на телата си, както и на това, което желаем. Толкова е трудно.

Джини го прегърна през кръста и се притисна в него. Пръстите й го галеха по гърба и се наслаждаваха на стегнатото му тяло. Тя усети някаква нова и все пак инстинктивно позната вихрушка да подема и понася тялото й на мощните си течения на страст и загадъчност.

Стив прокара пръсти през дългата разпусната коса. Всяка целувка водеше до следваща, още по-гореща, след всяка милувка следваше друга, още по-смела. Той я насочи към лампата и я изгаси, без да прекъсва дори за миг целувките и ласките. Мислеше, че за нея ще бъде най-добре, ако първия й път бъде на тъмно, което би пожалило свяна й и би улеснило запознаването й с голото мъжко тяло. И докато галеше с устни нежната извивка на шията й, ловките му пръсти разкопчаха копчетата на нощницата й. След това прехвърли презрамката през едното й рамо и дръпна надолу ръкава, а тя му помогна, като сама освободи и другата си ръка. Нощницата се свлече на пода покрай голите й крака. После се захвана с дантелената й риза и малко по-късно тя падна при нощницата. Усети я да пристъпва извън тях и да ги избутва встрани с крак. Допирът до голото й тяло вдигаше градуса на желанието в него и увеличаваше удоволствието му. Ръцете му бяха като някакви лакоми и ненаситни създания, които пируваха върху гърдите и извивките на формите й.

Джини беше шокирана от собствената си смелост. Вече беше доволна, че лампата не свети, което й позволяваше да концентрира другите си сетива в това първо опознаване. Следващия път, улови се тя, че планира в бъдещето, тя щеше да пожелае лампата да свети, така че да може да го вижда. Гърдите й бяха изопнати, а зърната им изпъкваха напред, пълни с желание. Стив се наведе, за да ги целуне. Цялото й тяло потръпна от новото благословено усещане.

Стив я повдигна и я положи на леглото. Без сам да разбере как, миг по-късно и той беше съблечен. Легна по корем до нея, така че хълбоците им се допираха странично, но гърдите му бяха върху нейните. Някакъв инстинкт или смътният спомен за отдавна чут съвет, му подсказа да разпали въгленчетата на желанието й в бушуващ огън. Той прекара устни и пръсти по цялото й лице, шия, рамене и по гърдите. Едната му ръка я галеше по корема, спускайки се по дължината на бедрата и постепенно намираше път към вътрешната им страна. Ласките му постепенно я възбудиха до състояние, когато тя едва дишаше, състояние, което нямаше да й позволи да го спре, когато я докосне по най-интимните места.

Но Джини едва ли би го спряла — волята да го направи я беше изоставила. Тя го желаеше с такава сила, че някаква сладко-горчива мъгла изпълваше цялото й тяло и съзнание. Разбираше, че този мъчителен момент е прелюдия към нещо чудесно. Усещаше, че тялото й се изпъва и моли за още, за много повече. Стив беше толкова нежен, така опитен, внимателен и така пълен с желание, както бе и тя.

Скаутът осъзнаваше, че оттук нататък няма връщане. С някаква част от съзнанието си той искаше да я гледа в лицето, да потъне в дълбочината на тези зеленикаво-кафяви очи. Искаше да разходи погледа си по прекрасната гледка на тялото й. Ръцете му вече го бяха изучили доста добре, но ако можеше да я види, това щеше да допълни усещането. Той се наслаждаваше на всяко докосване с ръка, тяло или уста.

Устните на Джини го докоснаха по врата и той усети зъбите й нежно да го захапват. И нейните пръсти изследваха тази нова за тях територия и предпазливо се приближаваха към най-съкровената зона. Нямаше нужда от светлината на лампата, за да разбере как изглежда той, защото отдавна беше запомнила всеки инч от лицето му. Беше настъпил моментът да потърси и да намери предопределението си.

— Каквото и да последва, Стив, аз съм готова да го посрещна — прошепна тя с дрезгав от изгарящите я чувства глас.

Стив помисли, че вече е достатъчно влажна и възбудена, за да го приеме в себе си. Надяваше се, че ще може да й достави удоволствие, но някакъв мъничък червей на съмнение го гризеше, защото никога преди не бе имал работа с девствено момиче. Той внимателно се премести върху нея и силно я целуна в мига, когато предпазливо го вкара. Тя простена и той мигновено спря.

Джини разбра защо беше спрял.

— Казвали са ми, че боли само за малко — прошепна тя, — така че направи, каквото трябва да се направи и после почакай минутка.

Стив я послуша. Тя ахна, примигна, изопна тялото си към неговото и стисна зъби. Той не мърдаше, опасявайки се да не я заболи повече. Не знаеше нито какво да каже, нито какво да прави по-нататък. Изчака, докато не усети, че дишането й се е възстановило, и тя се отпуска. Потърси устата й с целувка.

— Сега е добре — прошепна тя, надявайки се, че не бърка.

Безкрайно нежно и предпазливо, Стив помръдна в нея и изпита облекчение, че тя не трепва и не му казва да се отдръпне. Продължи бавно и с надежда да разпали отново пламъците на желанието й. Скоро тя реагира трескаво и той усили ритъма на движенията си.

Неприятният момент беше отминал и Джини усети, че отново изпитва удоволствие, но не както преди, а на ново, по-високо ниво. Пръстите й погалиха гърдите му и минаха по лицето му. Гръдният му кош не беше окосмен, а мускулите по него бяха твърди. Той притискаше чувствителните й гърди по изумително възбуждащ начин.

Стив продължаваше да се труди с любов и след малко тя започна да се извива под него и да стене от желание. Гордост и радост го обзеха, когато разбра, че се е справил. Към края тя вече беше влязла в неговия ритъм и малко по-късно дойде върховният момент на сладостното освобождаване. Тялото и устните й се притиснаха в него, за да изтръгнат всеки миг на върховното наслаждение. Той направи същото, опивайки се в екстаз, без да престава да се удивлява на абсолютното й доверие, което беше демонстрирала към него.

После останаха вплетени един в друг и никой не знаеше какво да каже… ако изобщо беше необходимо да се казва нещо след толкова рядкото и красиво изживяване, в което се бяха слели.

Малко по-късно Стив я целуна и намери какво да каже:

— Трябва да тръгвам, Ана. И двамата не бихме желали някой да ме завари в това положение. Ще се видим утре в лагера.

Джини прецени, че той е малко напрегнат и неуверен след това, което се беше случило, може би изплашен от някакви искания, които очакваше, че тя може да отправи към него. В такъв случай щеше да остане приятно изненадан, защото тя нямаше да каже нищо такова… не още… и не на глас. Тя се усмихна в тъмнината и прошепна:

— Лека нощ, Стив.

Задоволеният и неспокоен мъж малко се отпусна. Той не знаеше какво му е приготвило бъдещето, но усещаше, че я иска пак, и пак. Стана, облече се, окачи револверите си и се сбогува с нея.

— Заключи вратата след мен и повече не я отваряй, без да попиташ кой чука. Не бих желал да ти се случи нещо лошо.

Джини зърна силуета му в светлината откъм салона, когато той отвори вратата и безшумно се измъкна навън. После се подчини на заповедта му. Облегна се на вратата за миг, пое дълбоко дъх и се върна в леглото. Сви се върху възглавницата, където бе лежала главата му, и пое все още долавящия се аромат на тялото му.

— Харесвам те, Стив Кар — прошепна тя, — и те желая страшно силно. Моля те, нека това да ни свързва. Моля те, обичай ме и ме желай и ти също.

Стив спря пред вратата на Чарлз Ейвъри и се вслуша, за да се убеди, че мъжът не се бе измъкнал тайно, за да се срещне с някого. Чу хъркане отвътре и се успокои. За пореден път беше допуснал Ана Ейвъри да отслаби вниманието му и започна да усеща, че силната връзка, която бяха създали тази нощ помежду си, може да не се окаже чак толкова добра идея точно сега. Но той не бе успял да надвие себе си и този факт го безпокоеше дори повече. Щеше да стане лошо за него, ако тя се окажеше виновна, а в противния случай щеше да се окаже, че е постъпил неправилно.

След като преминаха през буйната и на места коварна Чатахучий Ривър с ферибот, керванът се озова в Алабама — родното място на победената Конфедерация. Местните наемни работници им бяха оказали ценна помощ. Въпреки това силното течение, дълбоките води и самата широчина на реката им отнеха почти целия ден. За кой ли път Стив наблюдаваше пътниците с острия си поглед, но никой от тях не се държеше като човек, който се страхува от загубата на скъпоценни камъни. Започна да се пита дали информацията е била вярна и дали плановете на Червените магнолии не бяха претърпели някаква неизвестна за него промяна.

След като прехвърлянето завърши, всички седнаха да починат, преди да се захванат с всекидневните домакински грижи и вече станалото традиция ходене на гости. Стив прекара времето с Лутър Биймс, факт, който Джини отбеляза и възприе като поредната защитна реакция от негова страна.

Следващите четири дни пътуваха през местност, която изглеждаше вечнозелена. Растителността беше гъста: безкрайни иглолистни и по-рядко широколистни гори. Клоните на дърветата много често бяха покрити с имел. Ручеите се провираха през черни кипарисови дървета и върби, а повърхността на езерата бе покрита с водни лилии. На много места имаше бамбук и тръстика, но не чак толкова гъсти и дебели, че да блокират пътя им. Прекосиха железопътната линия, която се простираше в посока север-югозапад, и минаха през застинали в дрямка селища, осеяни с разпръснати домове, в които живееха бедни хора. Фермери и помощниците им работеха из нивите по тази плодородна земя. Подобно на другите южни щати, в Алабама имаше продължителен и мек период на съзряване на селскостопанските култури, може би със сто дни по-дълъг, отколкото в северните щати.

Пейзажът, който ги заобикаляше в началото, представляваше смес от ниски заоблени хълмове, разделени от ивици равнинна местност. Съвсем нарядко можеше да се види някое по-стръмно възвишение или по-гъста гора. Реките и потоците изобилстваха, като се започне от най-тясната бара и се стигне до сравнително широките реки. Вървяха по най-стария известен път на индианците, извеждащ към Атлантика.

Към края на този период на пътя им се изпречи верига от хълмове, която ги принуди да се движат по-бавно. Почвата започна да придобива червеникав оттенък и стана по-глинеста. Наложи се да търсят път през мочурища, но както те, така и безбройните ручеи не им създаваха проблеми. Все по-често сред кедрите и боровете се виждаха дъбове и магнолии. Фермите, покрай които минаваха, започнаха да стават по-оживени. Безкрайна пъстра пелена от цветя — розови, бели, сини и лавандулово зелени — ги поздравяваше всяка сутрин.

Всички забелязаха пълното отсъствие на следи от войната в този край. Това им позволяваше да се отпуснат й да забравят макар и за кратко ужасите, от които се бяха изтръгнали. Разговорите вечер край огньовете се въртяха на безобидни теми и бяха изпълнени с надежда. Все по-често вместо оплаквания можеше да се чуе музика и разкази за интересни истории.

Вторник вечерта нощуваха на петнайсет мили от Монтгомъри — родното място на Конфедерацията и първата й столица. Тук хората вярваха в превъзходството на белия човек. Сега, разбира се, тук управляваха военните, защото жителите на Алабама бяха отказали да ратифицират Четиринайсетата поправка на Конституцията, за разлика от повечето други южни щати. Като че ли войната беше оставила недокоснат този край, или ако бе нанесла някакви щети, то пораженията са били бързо заличени.

Джини помагаше на спътника си в домакинската работа: смазваше колелата, носеше зърно, грижеше се за мулетата, проверяваше запасите от прясна вода, готвеше, миеше чинии, поправяше каквото и когато се наложеше. Последните четири нощи след навлизането им в Алабама тя беше помагала и на приятелките си, включително с грижи за малките им деца, защото това отвличаше вниманието й от Стив.

Онези, които преди се бяха въздържали да отидат до града, за да попълнят запасите си, сега го направиха тук. Стив също тръгна за Монтгомъри, и Джини не пропусна да забележи, че настроението му беше странно. Понеже „баща й“ Чарлз не предложи и те да отидат, за нея нямаше никаква възможност да се види насаме с мъжа, когото обичаше отново. Той й липсваше и тя просто жадуваше за него. Страх я беше, че кратката им интимна близост е хвърлила Стив в паника. Не знаеше как да го убеди в противното. Колко сили й струваше да му осигури свободата, от която той явно имаше нужда. Не беше сигурна обаче, че би могла дълго да издържи това състояние на… неизвестност. Този човек можеше безкрайно леко да решава проблемите на другите и едновременно с това бе така неспособен да оправи своите. Ядосваше я, че е така несмел да изложи на показ чувствата си. Той нито за секунда не направи грешката да прояви слабост. Но защо, чудеше се тя, техният скаут изпитва такъв ужас да започне открито да ухажва една-единствена дама?

Стив пак се бе отдръпнал на дистанция. През цялото време изглеждаше някак нащрек и проявяваше интересно любопитство. Понякога изглеждаше като че ли си търси причина да посети определени хора. Не можеше да се отърси от усещането, че Стив има конкретен мотив да бъде така откровено наблюдателен, но що за мотив можеше да бъде това, тя нямаше представа. Надяваше се и се молеше в плановете му да не влиза и намерението да използва и нея в разрешаването на тази загадка.

След вечеря тя заговори с Лутър Биймс — „Големия Л“.

— От колко време сте партньори с мистър Кар? — попита тя.

Истинският водач на кервана се усмихна и отговори:

— Работим заедно за първи път, но със сигурност няма да е за последен. Доставя ми удоволствие да работя със Стив. Докато той водеше тренировките ви, аз отговарях за останалата подготовка. И ако се съди по това, което виждам, той добре се е справил със задачата си.

— Наистина я свърши, мистър Биймс, и всички ние сме му дълбоко благодарни… Вие как се запознахте с него?

— Компанията нае и двама ни.

Джини продължи разговора още малко, но разбра, че няма да научи нищо ново за Стив. Виждаше колко е опитен Лутър Биймс и колко естествено се държи с всички, докато обикаляше из лагера или разказваше преживелиците си край огъня. Започна да си мисли, че компанията би трябвало да наеме Биймс за водач, а Стив за скаут и помощник. Не можеше да разбере защо бяха постъпили по обратния начин.

Когато пристигна в Монтгомъри, Стив се залови да наблюдава тримата мъже, които бе включил в своя списък на заподозрените. Те пазаруваха, разговаряха с местните жители, но за негово разочарование не се случи нищо особено. Съжаляваше, че не е в лагера при Ана… не, съжаляваше, че не е с нея в близкия хотел. Не можеше да забрави страстната нощ, която бяха прекарали заедно. Чувстваше я по-близка, отколкото всеки друг човек на света с изключение на майка си и, може би по-рано, на онзи измамник баща си. Жадуваше за още по-голяма близост с нея, но беше решил да не прави нищо, преди да е научил истината за нея и преди да е приключил със следващата си задача. Телеграмата от Джорджия, която бе в джоба му, го информираше, че Чарлз Ейвъри има деветнайсетгодишна дъщеря на име Ана, но това в никакъв случай не означаваше, че „неговата“ Ана е това момиче. Ако бе дошла и телеграмата от Тексас, щеше да разбере още дали Чарлз Ейвъри е закупил ранчото „Бокс F“ край Уейко, щеше да знае дали двамата са честни хора, щеше да може да реши дали тя заслужава да заложи за нея сърцето и душата си. Пътят до Джексън щеше да бъде дълъг и мъчителен, защото ако дойдеше отговор, той трябваше да го очаква там.

Стив разбираше, че я отбягва прекалено явно, но не можеше да помисли, че ще бъде близко до нея, без да може да я има, че ще може да забрави макар и за миг своя страх от предателство, че ще съумее да скрие напора на чувствата от лицето си.

През следващите три дни Джини беше много заета, защото й се наложи да дежури заедно с Чарлз Ейвъри и Джеймс Уигинс, тъй като Мери рухна на легло от болест, която я измъчи от повръщане, диария, световъртежи и обща слабост. Трите деца на Уигинс прекарваха деня във фургона на Ейвъри, за да облекчат малко Уигинсови. Вечер й се налагаше да помага в домакинството на болната си приятелка и в грижите по децата. Само най-малкото от тях — осемнайсетмесечно момиченце — изискваше да й се обръща повече внимание, тъй като не можеше да разбере защо собствената й майка не може да се грижи за нея.

Карането на фургона вече не беше проблем за Джини, та дори когато прекосяваха сякаш наредените един след друг потоци, или когато трябваше да се внимава да не счупи колелата в камъните по дъното на речното корито. Минаваха през крайно живописни места — видяха броненосци, лисици, зайци, катерички, няколко елени, една мечка и дори няколко отровни змии.

Стив наблюдаваше жертвоготовното момиче, което не жалеше сили, за да помогне на приятелката си. Няколко пъти бе отишъл на лов вместо Джеймс и човекът му беше много благодарен за прясното месо, което редовно пристигаше на трапезата на семейството му. Въпреки безпокойството си, че Ана може да е замесена в криминални деяния, веднъж Стив се приближи до нея, след като я видя, че приключва с прането. Молеше се вътре в себе си: „Моля те, не ми признавай никакви ужасни прегрешения, докато търся улики!“

— Беше доста заета в последно време, Ана. Обзалагам се, че си изтощена и измъчена. Джеймс ми каза, че жена му вече е по-добре, така че повече няма да има нужда да поемаш двойни дежурства. Сигурен съм, че би искала да си починеш.

— И ти им помогна много, Стив. Само не казвай: „Това е част от работата ми“. Приеми благодарността и комплиментите, когато си ги заслужил.

— Да, мадам — изръмжа гърлено той и се засмя. — Добре ли си, Ана?

— Разбира се. Защо да не съм добре? — тя го погледна и се усмихна, макар въпросът му да бе прозвучал сериозно и загрижено.

— Вършила ли си някога нещо, което не е правилно или за което по-късно си разбрала, че не е трябвало да вършиш — нещо, за което съжаляваш и би искала да промениш?

Джини изненадано го изгледа, опитвайки се да разгадае изражението на лицето му. Онази нощ ли имаше предвид той? Да не би да търсеше начин да я отблъсне?

— За нищо такова не се сещам в момента. А ти вършил ли си?

Стив забеляза, че тя беше напрегната, а усмивката й посърна.

— Предполагам, че отговорът зависи от това кой би оценявал различните ситуации. Хората имат различна мярка за това какво е зло и какво добро. Дори християните не зачитат десетте Божи заповеди винаги. Нали се казва „Не убивай“, „Не кради“, а Севера и Юга го правят един срещу друг, белите и черните също постъпват така, както и белите и индианците из Запада. Някой мислят, че щом вземаш от врага си, това не е кражба. Последователи на различни секти твърдят, че е грях да работиш или да се забавляваш в събота, но не спират да говорят за омраза, отмъщение и убийства. Къде може да се прекара линията между доброто и злото? Животът може да бъде отвратителен, когато много хора се заемат да създават Неприятности.

За да покаже, че е разбрала мисълта му, тя попита:

— Като Клана и другите тайни групи ли?

— Не бих могъл да отговоря на този въпрос? А ти какво мислиш?

Джини реши, че той се опитва да говори за всичко друго, стига да не се отваря дума за чувствата им един към друг. „Добре, нека бъде така засега.“ Стигаше й, че са заедно.

— Предполагам, че за Клана може да се кажат както хубави, така и лоши неща.

„Но защо говори само за Клана?“

— А ти би ли станала една от тях?

— Аз? Не, освен ако имам основателна причина да го направя.

— Много хора вярват, че имат подобна причина. Клана се разраства и разширява влиянието си.

Джини го погледна втренчено:

— Това безпокои ли те, Стив? Мислиш ли, че те биха могли да ни създадат неприятности по пътя?

— Надявам се, че това няма да се случи.

— Наистина, защо биха опитали? В крайна сметка ние сме южняци, които бягат от янките.

— Ана, по време на война умират невинни, а Клана е обявил война срещу завоевателите.

— Нещо не ми се вярва, че южняци биха атакували лоялни южняци.

— А вярва ли ти се, че преминалите на страната на янките са предатели и може да понесат възмездие от страна на Клана?

Знаеше ли той коя е тя? Кой е истинският й баща? Дали не бе тръгнал след Вирджиния и Матю Марстън, за да…? Не, това не бе възможно. Врагът на баща й не би могъл да знае, че тя ще пътува с този керван… не би могъл дори да разбере, че се бе върнала в Америка! А и той със сигурност не би могъл да бъде таен член на Клана, който преследва „страхливци и предатели“, за да понесат те заслужено отмъщение!

— Разбира се, че не са предатели. Но защо ми говориш за тях?

Стив забеляза промяната в гласа и изражението на лицето й, сякаш въпросът му беше посял смут и страх в мислите й. Странно…

— Примерът ми хрумна, докато се чудех за какво да говоря, само и само да не мисля за теб — и той многозначително се усмихна.

Джини се отпусна, но не беше напълно уверена, че той казва истината.

— А, да, сега се сещам, че ти не обичаш нещо да те разсейва. А това определено значи, че точно аз не бих желала да ти служа за отвличане на вниманието.

— Но ти правиш точно това! И то как само го правиш!

— Съжалявам. Как бих могла да изкупя невинната си грешка?

Стив прекара поглед по копринената й коса и гладката кожа. Как искаше да я погали.

— Бъди търпелива и прояви малко разбиране, докато се опитам да науча някои неща.

Желанието в погледа му не остана скрито за Джини и това я стопли вътрешно.

— Да не те дърпам към себе си, но и да не те отблъсквам, така ли?

Ръцете на Стив го сърбяха от желание поне да я докосне.

— Умна си, Ана. Благодаря ти.

— Опитвам се да бъда, Стив. Но обикновено ми е трудно, защото ми липсваш.

— Липсвам ли ти? Че аз се въртя около теб всеки ден. Едва ли бих могъл да бъда по-близо до теб в мислите си.

Искаше й се да го попита: „А в сърцето?“, но каза:

— И с мен е същото.

— В такъв случай или и двамата сме в добра форма, или дълбоко сме загазили.

Джини се засмя и отговори:

— Каза го по доста интересен начин, но аз те разбрах и мисля, че си прав… Е, добре, сега трябва да видя дали Мери не се нуждае от нещо преди лягане. Вече се стъмва.

Стив не го беше забелязал, така го бе погълнал разговора с нея.

— Ще те изпратя до вашия фургон.

— Дали е разумно?

— Може да не е, но ще го направя.

Тя си прибра нещата и се върна в лагера, придружена от любимия човек.

— Сбогом, Стив.

Думата се заби в стомаха му като кинжал.

— Искаш да кажеш „Лека нощ“, нали?

— Всеки път, когато се разделям с теб, за мен това е едно кратко и болезнено сбогуване.

— Някой ден… Лека нощ, Ана.

Джини остана загледана в гърба му, докато се отдалечаваше. „Някой ден няма да има нужда да си казваме «Сбогом»?“

Преминаването през дълбоката, широка и бърза Алабама Ривър на следващата сутрин се оказа бавна и опасна работа. Същото можеше да се каже два дни по-късно и за Томбигбий Ривър. Липсата на мостове и отсъствието на местните жители, правеха наложително да разтоварват багажа, да демонтират колелата и да прехвърлят фургоните като лодки през реката. Хората, вещите и мулетата преминаваха на салове, после цялата процедура се повтаряше в обратен ред. Под зоркото око на Стив и Лутър хората работеха на групи, за да ускорят максимално нещата. Всичко мина гладко и скаутът отново не забеляза нищо, което би му помогнало в изпълнението на мисията му.

Сякаш за да бъде внесено най-сетне малко разнообразие, теренът, по който се придвижваха вече беше мочурлив и „бабунест“, както се изрази Чарлз. След като пропътуваха над двеста мили, те прекосиха Алабама за десет дни и стигнаха до границата на щата. Там спряха за цял ден, за да починат и поправят фургоните.

Джини посрещна с възторг дългата почивка, която даде на Стив възможност да вечеря при тях. Той не си тръгна след вечерята, а остана, за да поиграят карти с Чарлз и да побъбрят. Тя дори изпържи късчета консервирани праскови, които поднесе на мъжете за десерт, заедно със силно, ароматно кафе.

Двамата мъже й направиха комплимент усмихнати, а тя разцъфна от щастие и гордост. Остана наблизо, за да гледа Стив. С всеки изминал ден тя го обикваше все по-силно, желаеше го все по-силно и се нуждаеше все по-силно от него. Опияняваше се от приятелството си с него и буквално засияваше под погледа му. „Два щата са зад гърбовете ни, мислеше си тя, остават два и една трета, когато ще дойде моментът да се разделим или съберем.“

Навлязоха в следващия щат. Мисисипи беше в много отношения подобен на Джорджия и Алабама: борове, дъбове, червена глина, пищна растителност, предимно равнинен терен, разнообразяван нарядко от ниски хълмове, много потоци.

Но на третия ден из това райско място, ги сполетя беда.

Чарлз усети разтърсването, когато колелото пропадна в една дълбока дупка и чу пукота от счупването. Изтегли се настрани от колоната, спря впряга, скочи на земята и разгледа пораженията. Оказа се, че две почти прогнили спици са се счупили. Ясно беше, че трябва да бъдат сменени, защото в противен случай обръчът щеше да поддаде. Извика на последния минаващ покрай тях водач:

— Продължавай, Карл. Ана и аз ще сменим колелото и ще ви настигнем, когато спрете за нощувка. Няма да ни избягате много.

Карл Мърфи кимна и продължи нататък, без да спира, за да им помогне.

Джини също разгледа какво се бе случило.

— Ще се справим. Стив ни е показвал какво трябва да се направи.

Започнаха бързо да разтоварват по-тежките предмети. Изместиха по-леките на другата страна, за да стигнат до резервното колело и крика. Чарлз нагласи крика под оста на колелото и започна да върти ръчката, за да повдигне фургона.

Стив погледна назад и видя, че колата на Ейвъри е отбила от пътя. Каза на Лутър да продължава и му извика, че се връща, за да им помогне. Щяха да спрат след около час. Препусна в галоп и след малко беше при тях. Скочи от коня си.

— Трябваше да ми сигнализирате.

— Страх ме беше, че ако стрелям, ще подплаша екипажите. Имаме пушки — и той ги посочи на земята до тях. — Ана каза, че си й показал какво трябва да се направи в подобна ситуация, затова реших, че ще се оправяме сами, а после ще ви настигнем в лагера.

— Тя е права, но е опасно, когато ти се налага да отделяш цялото си внимание на нещо и нямаш възможност да поставиш часови.

Смениха колелото и натовариха отново фургона. Преди да потеглят, Джини отиде в горичката, за да оправи тоалета си.

Минута по-късно Чарлз и скаутът чуха писък, а след това и гласът й:

— Стив, помогни ми!

— Вземи пушката! Охранявай фургона, а аз ще видя какво се е случило. Стой тук! — нареди Стив, изтегли револверите си и отиде в горичката.

Чарлз се запита дали това не бе някакъв номер отстрана на Джини, за да остане насаме със Стив. Реши да направи както му беше заповядано и да не мърда, освен ако някой не извика за помощ.

Стив тичаше с всичка сила, викайки, че идва на помощ. Видя я бавно да отстъпва от поваленото дърво между тях, пребледняла и неотделяща поглед от земята. След малко разбра причината — дървесна гърмяща змия.

— Не се движи, Ана — заповяда той и с облекчение видя, че тя се подчини. После се обърна и извика към Чарлз: — Змия, но не се безпокой. Сега ще се справя.

Чарлз се усмихна и благодари в мислите си на влечугото. Облегна се на фургона и се приготви за дълго и приятно чакане.

Стив мушна един от револверите си обратно в кобура. Застреля змията с другия, след което се наведе, за да отдели тракащите люспи с ножа си, прибра ги в нагръдния си джоб и се приближи към треперещото момиче.

— Добре ли си? — попита той тихо.

Тя го видя да избърсва кръвта по пръстите си в крачола на панталоните.

— Вече съм добре. Щях да я заобиколя, но тя помръдваше наляво или надясно всеки път, когато опитвах. Страх ме беше да не се хвърли след мен.

— Способни са на това понякога, когато бъдат изплашени — той я притегли в ръцете си, за да я утеши, преизпълнен с желание.

Устата му се впи в нейната и тя с готовност отговори. Целувка след целувка и след малко те бяха задъхани, желаещи нещо повече. Но не смееха да се отдадат на страстта си, защото времето беше малко. Целунаха се и се прегърнаха за последен път, после неохотно се разделиха.

— Хей, какво направи ти с мен? — каза той с дрезгав глас.

— И ти какво направи с мен, Стив Кар? — отвърна тя усмихната.

В лагера ги посрещна Мери Уигинс.

— Двамата ще вечеряте с нас — обяви тя. — И това е най-малкото, което бих могла да направя за чудесния начин, по който ти си грижи за мен.

Джини и Чарлз вечеряха с Уигинсови, а Стив се присъедини към семейство Дейвис. Влюбените изобщо не успяха да разговарят същата нощ и размениха само няколко думи през следващите два дни, преди да вдигнат бивака южно от Джексън.

Чарлз предложи да посетят градския хотел за разтуха и Джини с готовност се съгласи, защото Стив смяташе също да отиде там.

Беше десет часа, когато Стив се приближи до вратата й. Беше озадачен от съдържанието на телеграмата, изпратена му от агента в Тексас, в което се казваше, че има затруднения в набавянето на информацията и че окончателният отговор ще го чака след три дни, когато пристигне във Виксбърг. Той знаеше, че постъпва безразсъдно като отива при Джини през нощта.

Тя веднага отговори на тихото почукване, надявайки се, че това е Стив. Видя го и се усмихна:

— Радвам се, че дойде — прошепна тя и го дръпна в стаята.

— Донесох ти подарък, който ще ти служи при самозащита — и той й подаде малък револвер в миниатюрен кобур. Забелязвайки объркването й, той поясни:

— Пристяга се на бедрото или глезена, за да бъде скрит. Винаги е за предпочитане врагът да не знае, че си въоръжен. Носи го всеки ден, Ана. Моля те.

Загрижеността му я трогна.

— Защо не ми покажеш как се окачва? — предложи тя и повдигна нощницата си до коленете.

Погледите им се срещнаха и двамата разбраха какво всъщност искат да си покажат.