Среднощни тайни

ПЕТА ГЛАВА

Почти всички мъже и няколко жени се събраха около разпаления огън, за да поговорят за злините, поразяващи Юга. Събранието се проведе далеч от другите коли, за да не се тревожат децата, но все пак достатъчно близо до колата на Джини, за да може тя да дочуе вледеняващия разговор. Леко нарастващата луна осветяваше слабо сцената с бледожълтия си сърп. Само тези, които бяха близо до ярките пламъци, можеха да бъдат разпознати по осветените лица, когато заговаряха.

Когато разговорът стана сериозен, Джини остави книгата си настрана и угаси фенера, за да слуша, без да я забележат.

— Някои хора мислят, че трябва да се предприемат решителни действия, за да се спре всичко това, но аз не мога да си представя какво могат да направят повечето хора, за да променят нещата. На власт са онези радикали и те искат всичко да се върши по техния начин. Те дори поставиха военния секретар Шанън начело. Не можете да накарате човек с неговото положение да тръгне с вас. Смятам, че ръцете ни са вързани.

Джини позна гласа на Стив Кар. Тя не предполагаше, че той се занимава с политика. Не беше ли подмятал той, че се интересува единствено от себе си? Странно…

— Докато Юга не се освободи от контрола на янките и докато не доведем обратно нашите собствени управници на власт, един честен човек няма много за вършене — каза Стюърт Дейвис.

Дениълс не се съгласи.

— Това, от което се нуждаем, е движение по-силно от „Черните кодове“, в което влязоха всички с изключение на Тенеси. Както казаха онези момчета от Мисисипи, ние живеем под заплахата на байонетите на янките и лудешките заповеди на заблудени чужденци. Действително приключихме с робството, защо тогава всички не са щастливи и не ни оставят на мира? Бившите роби не могат да бъдат граждани на тази голяма държава. Те не могат да общуват с нас или да ни управляват от политическите постове, които лудите янки им връчиха. Ще постъпим, както ни беше заповядано, но не сме задължени да го харесваме, да се сприятеляваме с тях или да им позволим да ни затъкнат гърлата.

— Ние, момчетата от Джорджия, не се страхуваме от негрите. Ако някой ги хване да мързелуват наоколо, арестуваме ги, вкарваме ги в затвора или ги глобяваме. При това всичко е легално.

Джини не можа да види кой прави тези забележки. Искаше й се да го зърне, нали и тя беше от Джорджия, може би го познаваше.

Избухването на Хари Браун прекъсна мислите й.

— Поврага, нашият собствен президент не може да ни помогне! Декретът за армията няма да му позволи да даде заповеди. Те ще трябва да дойдат от генерал Грант. Казвам, че президентът, независимо колко много го мразя, трябва да бъде под контрола на държавата, а не на онези противни и алчни радикали. Поврага, Юга беше насечен на пет военни области с по един генерал начело на всяка и всичко защото не приехме онази четиринадесета поправка. Очакват от нас да се съгласим, че африканците са граждани и могат да гласуват? Те могат да заемат постове, а ние не можем, защото сме се борили срещу Съюза? Не можем да подаваме жалби за роби, които са ни отнели, или за собственост, която са изгорили или плячкосали. Не можем дори да взимаме заеми, за да преживеем през тежкото време. Оставят политиканите авантюристи да ограбват къщите и земята ни заради неплатени данъци, които те са ни наложили поради войната, която изгубихме. Всички сме напълно разорени. Защо трябва да се подчиняваме на закони, които работят против нас? Поврага, ние дори не сме част от Съюза! Африканците имат повече права от нас! Те ще ни накажат дори ако дишаме неправилно.

— Правят същото и с бизнеса — прибави Ед Кинг, — и са поели контрола над транспорта и продажбите. При тези политиканстващи авантюристи, които ни прегазват с помощта и на нашите продажници, нямаме шанс да се възстановим. Откраднаха млекарския ми бизнес, но аз ще започна нов в Тексас. А него няма да го получат без кървава борба.

— Мислиш ли, че тези янки някога ще се оттеглят от Юга? — попита Ели.

— Никой завоевател никога не отстъпва това, което е спечелил. Мислят си, че са ни направили услуга с онзи Декрет за амнистията, но той помогна само на селяните.

— Знам какво имаш предвид, Ед — каза Джеймс Уигинс. — Всеки мъж, който е бил висш офицер или е имал пари преди войната, трябва лично да проси от президента. Аз отказах да коленича пред него, или пред който и да било янки.

— Можехме и да спечелим войната, ако Оул Джеф Дейвис и повечето от нас не бяхме толкова благовъзпитани — каза Джеф. — Ако бяхме правили набези на север, преди Ейб да наеме толкова добри генерали срещу нас, те щяха да бъдат твърде слаби и уплашени, за да нанесат удар.

— Янките нямат нито причина, нито право да се държат толкова надменно и могъщо! — каза гневно Дениълс. — Забравят, че при тях също имаше робство почти до 1805. След като се индустриализираха, повече роби не им трябваха. Но ние имахме нужда от тях за плантациите си. От нас поискаха да премахнем цялата институция на робството, но ние не можехме. Доста се наежиха, когато пожелаха това през тридесета година. Никога не съм познавал някой джентълмен от Юга, който да злоупотребява със собствеността си. Те бяха твърде ценни, за да бъдат бити и осакатявани. А онези в затвора едва не ми осакатиха крака от нехайство. Янките нямаха право да отнемат нашата собственост и да ни нападат. Те просто използваха робството като извинение, за да ни унищожат, да се спуснат тук и да ни завладеят. По нищо не приличат на нас, затова и не ни разбират. Мислят ни за глупави и изостанали, защото говорим бавно, спокойно и различно.

— Поврага — изсъска Браун. — На тях не им пука за африканците! Вече изоставят и пренебрегват техните права! Въпреки това ще си го върнем.

— Всичко започна с онова споразумение от Мисури през петдесета — каза Ед Кинг. — Не трябваше изобщо да се съгласяваме. После начина, по който действаха по отношение на случая Дред Скот, беше глупав, нямаше значение дали неговият господар се е преместил в свободен щат — това не му даваше право да иска по съдебен ред свободата си или да става гражданин. Когато обаче блокираха нашите пристанища и заграбиха южна територия, те ни предизвикаха неудържимо, дори тези от нас, които никога не са имали роби. Трябваше да се присъединим към нашите приятели и семейства, за да се сражаваме заедно с тях.

— Не бяхме държава на място обаче — каза Дениълс. — Имахме една конституция, един президент и конгрес, но те не действаха съгласувано помежду си. Щатите и градовете се справяха със собствените си дела. Какво направи правителството за нас? Много малко, така че защо трябва да бъдем по-лоялни към Съюза, отколкото към Юга?

— Грешката беше в железопътните линии и телеграфите. Проклет да е тоя прогрес! Направи така, че всички да са наблизо и да им е уютно, да бъдат лесно достигани и контролирани.

— Прав си, Ед — каза Джеймс. — Всеки участък беше заплашван или експлоатиран от другия. Разкъсваха ни на парчета по шевовете, които не бяха яки поначало. Ингландърите мразеха западняците, защото твърде много хора от тях се преселваха натам и можеха да отглеждат и продават зърнени култури по-евтино от тях. Западняците знаеха, че тези на изток ги използват и ги смятат за боклук. Юга беше богат, благовъзпитан и тъй мощен, че онези янки не можеха да го понесат. Да, сър, те използваха робството като извинение, за да ни нападнат. Дори възхвалиха проклетия Джон Браун, който предприе кървавата атака срещу бели на харпъровата железница, за да освободи такива като него.

Тихият Самюъл Джексън проговори:

— Видях вестниците, така че ми е ясна истинската картина: около триста и петдесет хиляди от шест милиона южняци са притежавали роби, по-малко от две хиляди са имали над сто черни, повечето притежаваха четири или по-малко.

Джини пак не можа да разпознае гласа на този, който проговори в сянката:

— Това, че Джорджия беше силата на Конфедерацията, също не й помогна. Нейните ж.п. линии, пристанище и трите арсенала поддържаха страната ни жива, докато Шърман не ги разруши. Той дори плени Джеф Дейвис при Бруинвил.

— Този янки кучи син трябваше да го застрелят! — изригна Дениълс. — Той заповяда на хората си да вършат неща, надвишаващи жестокостта дори за военно време.

— Басирам се, че за ККК би било върховно удоволствие да им падне в ръцете за няколко часа — каза Джордж. — Те са силни в Алабама, откъдето ще преминем скоро — точно в сърцето на Конфедерацията, в столицата Монтгомъри.

— Ако имаш предвид да се отървем от радикали, политика, наши продажници и онази Лоялна лига — присмя се Кати, — няма смисъл да изскубваме корените си и да се изселваме. Не би трябвало да сме с подвити между краката опашки като бити кучета и да бягаме. Това е нашата земя, така че защо да я предаваме на алчните янки? Всички можем да встъпим в клана и да се съпротивляваме. Невидимата империя е силна и безстрашна. Войниците първо трябва да те хванат, преди да те вкарат в затвора или да те накажат. А ако сме разумни, няма да ни хванат. Струва си да опитаме. Сигурно все някой тук знае как да се влезе в контакт с членове на клана.

Ед Кинг се скара на красивата си жена.

— Не бъди глупава, Кати. Това са опасни думи. Никога не знаеш дали шпионите не са наоколо. Освен това не знаеш за какво говориш — кланът е колкото полезен, толкова и опасен. — Ед смени темата. — Чух, че Шърман и други офицери на Съюза са изпратени на Запад със задача да бият индианците, така както биха и бунтовниците. Говори се, че всички виждат осъществяването на контрола над индианците с поставянето им в резервати или унищожаването им. След като толкова много граждани се преместват на Запад, правителството трябва да реагира.

— Да — изсмя се Дениълс. — Шърман е командир на военната дивизия на Мисури. Надявам се ония червенокожи да бият него и войската му по-здраво, отколкото нас. Така им се пада. Нека ги убият и скалпират за това, което ни направиха. Може би червенокожите ще им сторят това, което ние не можахме.

— Мистър Кинг е прав донякъде. Ако можехме да се съпротивляваме, нямаше да се налага да напускаме. Но не можем — твърде е опасно. Този клан е полудял.

— Как така? — попита Стив съпруга на Мати Епс.

— Да, Джоел. Чух, че добре се справят със защитата на южняци и прочистването на янки и африканци. Поврага, те успяха да проведат избори и да си построят училище. След това ще поемат и властта — подигра се отвратен Браун.

— Обучението може и да им помогне — разсъди Ели, — учението помага на всеки. Дори и да не вярваш в това несправедливо е да изгаряш училищата, църквите и къщите им. Това би накарало повече от тях да нападат бели хора.

— Чувал съм, че членовете на клана са само образовани и богати хора — отбеляза Луиз, — затова и носят качулки, за да не бъдат разпознати и заловени. Те нападат само размирници, янки и онези предатели продажници. Всъщност половината от нещата, в които ги обвиняват, са направени от хората в Лоялната лига, преоблечени като тях. Мисля, че заслужават възхвала за смелостта и ловкостта си. Не бих имала нищо против да стана член на клана. Ако бях такава, щях да водя групата си към велики победи. Името ни щеше да се носи по цялата страна.

— Както и новината за залавянето и обесването ви.

— Нас няма да ни хващат, Ели, ще бъдем прекалено хитри. Ще изплашим до смърт онези янки крадци и убийци.

Джини отново се взря в тъмнината, за да види кой говори.

— Тези янки-съдилища въобще не ни помагат. Те помагат само на такива като тях и на негрите. Ако не беше кланът, щяхме да бъдем в много жалко състояние. Мнозина казват, че в Джорджия водачът им е генерал Дадли Дюбоуз, но законът не може да го докаже. Смятам, че те са патриоти, добри хора, принудени да се борят със злото по какъвто и да е начин.

Стив отхвърли Карл Мърфи от мисления си списък със заподозрени, въпреки че той дори не беше включен в него преди. Нито един престъпник, предположи той, не би бил достатъчно глупав, за да спомене името на такъв важен водач на висок глас. Той слушаше как Луиз Джексън започна да декламира познанията си по въпроса.

— Видях тяхното верую, публикувано в един вестник. Някакъв журналист бе докопал копие от него и го бе разкрил. Не послужи много на янките срещу тях, защото в него се казваше, че съществува „за да защитава слабите, невинните и беззащитните от унижения и несправедливости, безчинства на разюзданите, насилниците и бруталните и особено вдовиците и сираците на войниците на Конфедерацията“. Във веруюто им дори се казваше, че съществуват, за да „защитават и бранят Конституцията на Съединените щати и всички закони“. На мен ми звучи добре.

— На мен също — каза Дениълс. — Не можете да видите онези от Лоялната лига така наречените „хора“, които залавят и наказват според закона или банди от така наречените „войници“. Ако заловят човек на клана, обесват го така, че всички да могат да го видят, или го хвърлят в най-ужасния затвор, който могат да намерят. Ако си висш офицер, например Гранд Драгън или Ден на Червените магнолии, си в още по-голяма беда.

Стив се чудеше защо Джон Дениълс би споменал точно това, което законът се опитваше да разкрие. Мнозина се страхуваха дори да прошепнат името на тази тайна организация.

„Номер, премисляше той, за да отхвърли подозрението от себе си.“

— Кои са Магнолиите? — поинтересува се Кати.

— Малко, но силни. Символът им е потопен в кръв цвят от бяла магнолия. Костюмите им са алени, страховита гледка. Ако някога намериш някой от знаците им на вратата си, по-добре се изпарявай.

— Това е заради войната — осмели се Ели. — Войната ги е направила студени и твърди. Кара ги да вършат всичко в името на отмъщението.

Джеф Ийвс попита Стив дали е участвал във войната.

— Да, както мнозина мъже.

— На коя страна? — попита Хари Браун.

Стив трябваше да отговори:

— Беше единствено правилната страна, Конфедерацията.

Джеймс Уигинс го попита къде се е бил.

— Тук-там, най-вече в Мисисипи, Тенеси и Кентъки.

— Нека не говорим повече за войната тази нощ — предложи Ели. — Късно е и всички сме разстроени. Джордж, защо не ни изсвириш нещо?

— Разбира се, госпожо, ще бъда щастлив. — Съпругът на Ръби повдигна своя фидъл от скута си и засвири весела мелодия, за да успокои всички преди лягане.

Докато слушаше, Стив осъзна защо не беше им казал, че е бил пленен при Шайло през април 63-та, докато се беше опитвал да спаси един човешки живот. Нито пък би им споменал как беше вкаран в затвора и измъчван, а после пуснат на свобода, за да стане надъхан янки. Той знаеше колко много южняци гледаха на тези войници като на предатели и страхливци. Помисли си, че първо на първо въобще не трябваше да се забърква във войната, така че защо трябваше да остава в една „адска дупка“, както Дениълс наричаше затворите на Съюза? Защо трябваше да бъде измъчван емоционално и физически или да гледа как се отнасят към други по същия начин? Защо да гледа как умират хора в страх и болка, когато можеше да бъде далече на Запад на свеж въздух, свободен, далече от ужасите на войната, вършейки добри и смели дела. Кой не би приел предложението на янките? Някои бунтовници бяха направили същото по други причини. На едни им беше омръзнала войната и убийствата, други бяха осъзнали колко безполезно и погрешно е да се бият, трети пък бяха обзети от пълно отчаяние и страдаха от това, че са загубили смелостта си, а пък някои се надяваха да пуснат нови корени, където и да е.

Въпреки добрите неща, които „надъханите“ янки бяха направили през войната — помагаха при строенето на пътища и фортове, прокарваха, възстановяваха и охраняваха телеграфните жици и пътните постове, разнасяха пощата, защитаваха и водеха изследователските екипи, спасяваха пленници на индианците и много други неща — те бяха наречени жълтокоремници и предатели, а бяха и отстранявани от Съюза, на когото бяха помогнали. Опозорени и обезсърчени, мнозина от тях се бяха превърнали в размирници, конекрадци и бандити. След освобождаването му през 65-та той се занимаваше с издирването и залавянето им.

Стив чувстваше, че е един от късметлиите, въпреки че съдбата не беше много благосклонна към него в миналото. Споразумението му беше дало работа, начин за придобиване на уважение, възможност да се научи на някои неща, полезни за оцеляването, да намери добри приятели. Той можеше да избяга по всяко време, още повече че понякога беше работил и сам, но не го стори не поради вярност към освободителите си или от страх от ново пленяване, а в името на това, което печелеше от ситуацията. Тя бе задоволила нуждите му, така че след като изпълни назначението си, продължи да изпълнява повечето от същите задачи.

Стив усети върху себе си погледа от каруцата на Ейвъри. Чудеше се какво ли си е помислила Ана след всичко, което беше чула. Ако баща й беше престъпникът, когото той търсеше, дали тя знаеше за неговото пагубно замесване с Червените магнолии? Дали го одобряваше? Беше ли повярвала лековерно, че Невидимата империя върши добра и необходима работа? Искаше му се Чарлз Ейвъри да беше присъствал тази вечер, за да го провери. Надяваше се, че той няма да се окаже сред заподозрените. Ако все пак той беше виновният, какво щеше да се случи с Ана?

Стив си каза, че не би трябвало да се безпокои за това, не би могъл да се безпокои за семействата и приятелите на всички престъпници, които бяха убити или вкарани в затвора. Той я беше щадил през целия ден. Утре трябваше да бъде въздържан, но не груб. Достатъчно беше да не й обръща внимание и да я отбягва, така че да я предизвика.

Упражнението започна в девет. Когато всички жени показаха, че са опитни във впрягането, карането и подреждането в кръгове, Стив каза, че е време за следващия им урок: справяне с бегълци, бягства и успокояване на уплашени впрягове.

Жените изпразниха една каруца от товара й, така че три от тях да могат едновременно да я управляват като един колар и двама помощници зад него. Останалите чакаха своя ред по групи, като им беше заповядано да внимават, а не да говорят.

— Мисис Джаксън, бъдете нашият пръв колар. Мисис Емерсън и мисис Мартин, вие двете бъдете ездачи. Аз ще изплаша впряга със стрелба. Обикновено изстрели на ездачи ги карат да препуснат. Щом един впряг потегли, другите винаги го последват. Водещите коли трябва да забавят впряговете си и да поемат контрол над тях възможно най-бързо. Правете каквото ви казвам.

Той говореше на всички едновременно, но само Луиз кимна със самодоволство.

— Ако отпуснете поводите, дръжте се за капрата, докато спра впряга. Вие ездачите, уверете се, че вашият колар, няма да падне долу. Грабнете оръжие или наръч дрехи, за да го запазите горе. Дръпнете го назад в каруцата с вас, ако е необходимо. Някакви въпроси?

Не бяха зададени никакви, така че скаутът ги попита дали са готови да тръгнат.

Луиз му изпрати доверчиво кимване. Ръби и мисис Мартин се прегърнаха преди дивото препускане.

Стив извади пистолета си и стреля няколко пъти край мулетата и куршумите изсвистяха край наострените им уши. Стреснатите животни мигновено хукнаха, като дръпнаха рязко каруцата напред. Тропотът на копитата, скърцането на каруците и крясъците на жените изпълниха въздуха.

Както беше инструктирана, Луиз Джаксън ги остави да си карат, както те си знаят, за да види дали обезумелите животни ще превъзмогнат страха си. Стив галопираше покрай побягналите впрягове, за да бъде наблизо, ако е необходима помощ и за да предпази жените от наранявания.

Когато задъханият впряг започна да забавя скоростта, Луиз придърпа назад юздите и с крясъци заповяда на животните да спрат. В подходящия момент тя вкара в действие спирачния лост и колата спря.

Стив погледна към усмихващата се жена, която в повечето време му лазеше по нервите.

— Добре, мисис Джаксън. Сега закарайте каруцата обратно, за да може и следващият отбор да го направи.

Луси Ийвс кара вместо мисис Хамънд и мисис Браун, без затруднение.

Ели кара вместо „Ана Ейвъри“ и Мери Уигинс също без затруднение.

Когато дойде ред на Кати Кинг да бъде водач на мисис Мърфи и мисис Франк, тя се развълнува:

— Толкова съм уплашена, Стив. Трябва ли и аз?

— Не се притеснявайте, мисис Кинг. Вие сте в безопасност. Аз съм тук.

— Това е единствената причина, поради която имам куража да опитам — каза му тя.

— Ще се справите чудесно, точно както и останалите — окуражи я скаутът.

Но тъмнокосата красавица не се „справи чудесно“. Тя изпусна поводите почти веднага и изкрещя на Стив за помощ.

Джини наблюдаваше как препускащият впряг набира все по-голяма и по-голяма скорост, докато поводите се влачеха по земята. Радваше се, че не бяха я избрали за колар, но само защото не беше пожелала да направи грешка. Ели беше водила впряга с умение и смелост и се беше похвалила на приятелката си. Сега Джини имаше болезненото съмнение, че Кати Кинг беше изпуснала поводите нарочно. Тя гледаше как страстната красавица се наведе и сграбчи Стив за врата, като го принуди да я качи на седлото с него, за да я предпази да не падне на земята от високата капра. Другите жени, изглежда, също се бяха усъмнили в хитрината, защото се спогледаха и се изчервиха.

Стив подаде поводите на мисис Карл Мърфи и вкара Кати в колата от задната й страна. Каза й да продължава, докато другите жени правят демонстрацията.

— Внимавайте много, мисис Кинг. Тези познания могат и да ви потрябват по-късно. Този урок може да ви спаси живота.

— Няма да трябва да го правя пак, нали? — помоли се тя.

— Не днес, може би по-късно. Да вървим. — Той зае мястото си до впряга. — Вече се задъхват, мисис Мърфи, така че няма да препускат дълго. Много съжалявам, че ще трябва да ги сплаша и да ги карам да тичат, но всички вие не получихте достатъчно добър урок. Готови? — попита той и жената кимна.

Когато колите се върнаха, помолиха Мати Епс да кара вместо госпожа Дениълс и Хакет. Вечната мърморана хвърли кръвнишки поглед на шефа и заяви:

— Твърде опасно е. Няма да се наранявам още преди да е започнало това глупаво пътуване. Не накарахте Кати Кинг да го направи, мен тогава също.

Стив скръцна със зъби и прехапа устни.

— Мисис Дениълс, защо не покажете на вашия отбор как се прави това? — попита той. — Хаотични бягства не се случват често, така че не всеки ще трябва да го прави. Необходимо ви е само да знаете как да реагирате, ако се случи. Засега гледането е достатъчно.

— Аз ще го направя. Не ме е страх. Не е по-лошо от посрещане на атака на янките.

— Дами, дръжте се — каза той на други две и Мати му се намръщи.

Джини беше смаяна и доволна, че Стив не накара някоя от тях да кара. Тя беше впечатлена от опитната му езда и физическата му сила. Чудеше се дали има нещо, което той не може да направи. Тя не се съмняваше, че се намират в безопасност под неговата грижа.

— Бях ужасена — каза Кати, — можеха да ме изхвърлят и всички части по тялото ми да се изпочупят. — След като никой не показа съчувствие, тя се намуси: — Ти ме дръпна за косата Сю Мърфи — сгълча тя своята съекипничка.

— Това беше единственото нещо, което можах да сграбча, за да те предпазя да не паднеш.

— Все още ме боли — оплака се Кати.

— Спри да пъшкаш и внимавай! — скара й се Луиз.

— Ти имаш право да говориш — ти познаваш впряговете и каруците. Ние не ги познаваме.

— Ако мислеше за това, което трябва, досега и ти щеше да знаеш.

— Какво значи това? — запита Кати с изгарящи от гняв очи.

— Знаеш много добре какво имам предвид. Сега, млъкни!

Кати изгледа кръвнишки Луиз Джексън, после „Ана Ейвъри“.

Джини се питаше дали тъмнокосата лисица ревнува, тъй като и нея я беше погледнала по същия начин.

Стив приключи по-рано със своя обяд и докато другите още се хранеха, отиде да проучи за подходящи места за урока по преминаване на водни препятствия.

Докато той отсъстваше, Чарлз Ейвъри дойде. Джини излезе да се поразходи с него, за да могат да си поговорят в уединение. Тя му разказа за упражненията и успехите си. Благодари му за стоките и припасите, които беше й донесъл. Предположи, че храната, която беше дал на Ели, беше вместо благодарност за всички гощавания, които тя — „неговата дъщеря“ е споделяла със семейството на Дейвис. След това разказа за тревожния разговор, който беше дочула миналата нощ.

— Това сигурно е бил Карл Мърфи — осведоми я той за самоличността на човека от Джорджия, — Той е луда глава, така че избягвай го. Надявам се другите да потулят онази работа с клана. Нямаме нужда от шпионин в лагера, който да ни докара янките.

— Това, което те казват, истина ли е, сър? — попита тя загрижено.

— Донякъде. Някои мъже станаха членове на клана, за да търсят отмъщение за янките и техните орди, заради ужасните неща, които те им направиха през войната и след като тя свърши. Някои от тях са безразсъдни и откровено безчестни, опитват се да задоволят личната си злоба. Но повечето са честни и почтени хора, които само искат да защитават южняците от жестокости.

— Но убийствата и палежите не са най-добрият начин да получиш справедливост.

— Какво би им предложила?

Джини се замисли дълбоко и сериозно над този въпрос.

— Не знам.

Чарлз се засмя:

— Е, добре не затормозявай хубавата си глава с това. Скоро ще бъдем далече от подобни опасности.

— Радвам се, сър, защото не искам нещастия да възпрепятстват пътуването ни. И двамата трябва да се справяме с тежка работа.

— И ще успеем, момичето ми, почакай и ще видиш. Но най-добре е да се връщам в града. Тази вечер имам последна среща по работа. Ще се върна след няколко дни. Следващата седмица всичко това вече ще бъде зад нас.

— Ще потегляме скоро — прошепна тя, изпълнена с възбуда и боязън от главата до петите.

— Някакви нови проблеми с нашия красив водач? — запита Чарлз, когато се отправиха обратно към лагера.

— Всъщност не — отговори Джини, — сега ме пренебрегва и ме отбягва, колкото се може повече.

— Той е изкушен от тебе, нали? — пошегува се той.

— Щом казвате, сър.

— Изкушен е, помни ми думата. Дай му времето, което той си мисли, че му трябва, докато го приближиш до себе си, момиче. Не забравяй какво ти казах. Може би ще имаш нужда от него и от неговите умения в най-скоро време.

Тази идея я развълнува и обезпокои едновременно.

— Той сигурно ще бъде на стотици мили от мен, ако настъпи този момент.

— Нещо ме кара да не мисля така — прошепна Чарлз усмихнат.

Тя заповяда на препускащото си сърце да се успокои.

— Ще видим.

— Да, със сигурност. Довиждане, Ана.

— Довиждане, сър… татко — поправи се тя с топла усмивка.

Когато Стив се върна в лагера, Джини му даде ръкавиците, които беше заела от него, и му благодари за тях.

— Татко ми донесе тези — каза тя, като му показа новия чифт. — Добре ли са?

Стив ги стисна с една ръка, сякаш искаше да провери качеството и здравината им.

— Да, виждам, че пак съм изпуснал посещението му — каза той и пусна ръката й.

Джини се развълнува от краткия им допир.

— Да — прошепна, — той не остана за много дълго. Скоро ще се присъедини към нас.

Той я разгледа отблизо.

— Сигурен съм, че това те прави щастлива.

— Така е. Бяхме разделени за шест години. Време е да се опознаем отново. Толкова малко време бяхме заедно след завръщането ми от пансиона.

— Що за човек е баща ти, Ана?

— Точно такъв, какъвто изглежда — мил, щедър, чаровен — джентълмен.

— Нахрани ли се — внезапно смени темата скаутът и след като тя кимна утвърдително, каза: — Започваме скоро работа. Ще се видим по-късно.

— Стив?

Той се спря.

— Да, мис Ейвъри?

— Вършите много полезна работа, като ни упражнявате. Благодаря ви.

Той докосна шапката си, но не се усмихна, не й поблагодари, просто се обърна и си тръгна.

Каква загадка сте вие, Стив Кар! Трябва ли да я разкрия?

В два часа жените се срещнаха при реката в своите коли.

Стив ги спря на първото място, което беше избрал. Те се събраха около него, докато той даваше последните си напътствия.

— Ще започнем от брода и ще си пробиваме път към по-дълбоките части. Това място ще ви създаде чувство за движение през вода и меко дъно. Щом стигнете до брега, продължавайте нататък. Не допускайте впряговете ви да спират, за да пият вода или за да почиват. Ако направите това, колелата ви ще затънат в калта. Скастряйте ги твърдо при влизане и излизане. Това позволява на мулетата да се оправят бързо, когато сменят повърхности. Някои реки ще бъдат най-коварните места за преминаване. Ако колата ви започне да се накланя на една страна, не се паникьосвайте. Вероятно се натъквате на ниско място. Поддържайте хода си равномерен и не позволявайте на мулетата да се отпускат или да почувстват, че не ги контролирате. Когато се натъкнем на дълбока вода по-късно, ако имаме проблеми, ще ви обясня как да се оправяте с тях. По нашия маршрут вероятно ще ни се наложи да впрегнем още коли, за да получим достатъчно сила и мощ за преминаването през реките. Това води до закъснения, но не може да се избегне. Ако няма въпроси, нека се заемаме, дами.

Когато този урок завърши, жените бяха съвсем изтощени от мъчителните усилия. Някои от тях се строполиха на поляните, за да починат, преди да започнат вечерните си задължения.

Джини приготви гозба от припасите, които й беше донесъл Чарлз Ейвъри, и я остави на кръга от камъни, който ограждаше лагерния огън на Стив. Тя знаеше, че той ще се върне скоро от търсенето на по-дълбоко място за тяхното упражнение по преминаване на река, което беше за другия ден. Когато се върне, той щеше да намери вкусно ядене, включващо ябълков пай. Тя си мислеше, че това ще му се хареса.

Джини се присъедини към семейство Дейвис за вечеря и зарадва децата с още един вкусен десерт. След като бяха измити чиниите, тя помогна на Мери Уигинс да зашие скъсаните дрехи на четирите си деца. Тя беше забелязала, че в лагера нямаше деца на възраст между две и шест години и попита Ели за това. Ели й обясни, че може би тези възрасти съответстват на военните години, когато толкова много мъже отсъстваха! Малкото родени в края на войната или скоро след нея са резултат от по-ранното завръщане на мъжете.

Тя се надяваше нещата да се успокоят из опустошения Юг. Би било чудесно, ако животът се въртеше в нормалното си русло. Молеше се да не се случи нещо, което да породи вражди и беди. Ако многобройни групи от двете страни биха спрели отмъстителните си и алчни нападки, мирът щеше да се възцари._ Моля те, Господи, нека стане така._

След като двете с Мери приключиха, Джини се усмихна на напетата жена с бухналите къдрици и й каза:

— Искам да благодаря на теб и на другите, че ми помогнахте да науча как да си върша домакинската работа. Това ще ме улесни нататък по пътя. Боя се, че домакинските задължения не бяха част от уроците ни в училище. Разчиташе се на майките да научат на тях децата си.

— Ти каза, че собствената ти майка е умряла отдавна? — запита Мери.

— Да, още като бях на единайсет. Все още ми липсва — сърцето на Джини се изпълни с копнеж, така че тя смени темата. — Понякога се чувствам толкова невежа, че не знам неща, които повечето жени знаят.

— Не можеш да бъдеш обвинявана за това, Ана, така че не се чувствай зле. Дълго време си била далече. Сигурна съм, че се чувстваш щастлива да си вкъщи.

С крайчеца на окото си Джини забеляза, че Стив се беше облегнал на едно дърво наблизо и се запита колко ли дълго е седял там, за да слуша и защо? Тя се направи, че не го вижда.

— Да, щастлива съм. Баща ми толкова ми липсваше. Беше твърде дълго. И двамата израснахме и се променихме през времето на нашата раздяла. Това е почти… сякаш се срещаме за пръв път и имаме да научим толкова много един за друг.

— Това може да е забавно като игра — позволи си да изрази мнението си Мери.

— Права си. Не бях мислила за това по този начин.

— Другите се събират на раздумка и може би на малко музика — напомни на приятелката си Мери. — Защо не се присъединиш към тях? Аз ще дойда веднага щом оправя децата. И ти благодаря за помощта при шиенето.

— Това е едно от малкото женски неща, които мога да правя — подметна Джини закачливо.

— И го правиш много добре — похвали Мери уменията й.

Те си размениха още няколко думи преди Джини да си тръгне. Тя забеляза, че Стив вече не беше в района на Уигинс. „Ти, потайно създание, какви причини имаш да се криеш от мен?“

Като се отправи към мястото на срещата Джини размишляваше дали не греши, като си мисли, че той гледа всички по странния си начин. След това, което беше чула миналата нощ от своята кола, тя се раздираше от съмнения да не би той да е от Лоялната лига и сега се опитва да издири членове на клана.

Ед Кинг беше предупредил бъбривата си жена да замълчи поради същата причина. Други бяха споменавали как шпиони са били използвани да събират „доказателства“ срещу бели бунтовници, за да се оправдае нападение срещу тях. Нямаше значение, че имаше южняшки акцент, разсъждаваше тя, след като мнозина бяха преминали на страната на Съюза.

Глупава си, Джини. Стив бе прекалено опитен, за да бъде поставен водач на колона от коли. Може би му харесва да познава хората, за които отговаря, да разпознае евентуалните размирници и да се справи с тях, за да предотврати проблеми по време на пътуването. Или може би има личен интерес към теб. Със сигурност този водач крие нещо. Каквото и да бе то, трябва бързо да разрешиш тази загадка, преди да бъдеш още по-запленена от него.

— Доста тежка мисъл ще трябва да е това, мис Ейвъри. Наистина потъвате дълбоко в себе си, когато се замислите. Вървях редом с вас петдесет фута и вие не ме забелязахте. Радвайте се, че не съм ви враг, иначе бихте се изложили на опасност. Притеснявате ме.

Джини се спря и го погледна. На оскъдната лунна светлина и проблясъците на огъня тя трудно можеше да разгадае изражението му. Съчетанието между тъмния му загар, черната като абанос коса и черно облекло го правеха почти невидим. Миришеше на свежо, като че наскоро се беше къпал. Тя беше впечатлена, че пътешественик като него полага такива грижи за тялото и дрехите си. Единствено не обичаше да се бръсне до вечерта и разрошваше косата си с пръсти. Но това странно усилваше привлекателността му.

— Не се тревожете, мистър Кар, просто мисля за нещо необичайно тази нощ. Не съзнавах, че е необходимо да съм нащрек и в лагера, не и с един опитен стрелец като вас и множеството охрана наоколо. Освен това, басирам се, че с множеството си умения можете да издебнете дори и птичка и да я заловите.

Стив разбра, че тя го изпитва и това го предизвика. Той прошепна с дрезгав глас:

— Това комплимент ли е?

Джини се почувства изтръпнала толкова близо до него в тъмнината. Как би искала нещата между тях да се променят. Но може би така беше по-добре. Все пак той я изкушаваше вече твърде много! Ако някога започнеше да я преследва, тя нямаше да може да му устои.

— Не, при това вие сте човекът с това умение. Не бих се изненадала, ако изневиделица се нахвърлите и върху мен, за да ме нахокате заради поредното ми невнимание.

Той се засмя тихо и се усмихна, откривайки белоснежните си зъби. С весел глас, положил лявата си ръка на сърцето, той каза:

— Защо, Ана? Нараняваш ме дълбоко с това обвинение.

Джини се изчерви след неговата закачка.

— Наистина ли? Бих си представила, че малко неща могат да ви докоснат, мистър Твърд скаут.

Стив прокара пръсти през косата си.

— Права сте, но тези малко неща са наистина специални, иначе не биха ми подействали.

Тя се опитваше да изглежда недосегаема.

— Бих се надявала, естествено, че е така.

Стив й хвърли внезапен поглед отблизо. Тя беше съблазнителна като кола, пълна със злато. Черешовият й поглед искреше от любопитство и вътрешна борба. Светлокафявата, а може би тъмнокестенявата й коса се извиваше като змия от главата чак до кръста й. Устните й го зовяха. Би ли могъл? Трябваше ли? Не още!

— Ти си странно момиче, Ан Ейвъри, различна от всички останали.

— Надявам се. Би ми било неприятно, ако съм като всички. Предпочитам да бъда розов облак в небе, пълно с бели облаци.

— О, розов — мек, топъл и очарователен цвят. Не изпъква храбро и гордо като червения. Добър избор. Какъв цвят бих имал аз, ако бях облак?

Джини се изненада от отговора на нейната своенравна забележка. За да си върне за нерядко грубото държание към нея, тя смело каза:

— Черен. Вие сте буреносен, непредсказуем, заплашителен и могъщ.

Стив се досети за настроението й.

— Това звучи правдоподобно. Вие сте добър тълкувател на характери.

Тя очакваше, по-точно беше се надявала той да започне да се оправдава, да се извинява.

— Надявам се — прошепна тя отново, за да засегне честолюбието му. Остави го да се присъедини към другите, за да избегне смущаващите задявки, но той я последва плътно, без да пророни дума.

При последвалия разговор един от мъжете помоли Стив да им разкаже нещо за Тексас.

Стив знаеше, че задължение и обичай за водачите е да забавляват и разтоварват пътниците с истории и познавателни събития. Подчини се, използвайки маниерите на един безгрижен човек.

— Щатът е голям. Има планини и долини на запад, гори в източната част и пустиня в западната, множество равни и открити прерии и пасища. Повечето райони имат реки и потоци. Трябва да сте внимателни за внезапни разливи в низините. Те могат да пометат кон и ездач, а дори и кола. Времето в Тексас обикновено не е лошо, но той може да ти свари мозъка през лятото или да ти смрази костите през зимата. Той е като раздвоен кон. Наполовина опитомен, наполовина див.

Стив привличаше вниманието и интереса на всички, така че той предположи, че върши убедителна работа.

— В Тексас най-голяма изгода има от памука, добитъка и фермерството. Революцията за независимост и Мексико завърши през 45-та. Бандитос все още правят набези из Рио Гранде от време на време, но те се придържат близо до границата, за да могат да избягат бързо. В момента Тексас все още е изключен от Съюза. Той се опита да се върне, но не му позволиха. Миналата година избраха съюзнически губернатор и гласуваха за нова конституция, която да отмени робството. Това още не е помогнало. Управлява се от военни закони под контрола на радикалите и онзи нов Декрет за възстановяване, но и двете страни не създават много грижи. Генерал Шеридан командва областта Тексас — Луизиана. Сигурен съм, че всички вие си спомняте името му от войната!

— По дяволите, спомняме си го! — подсмихна се презрително Браун и другите кимнаха в съгласие.

Стив не даде възможност на мъжете да започнат да предъвкват отново злочестините си.

— Тексасците са горди и упорити хора, знаят как да се бият — започна Стив и разказа за делата им през войната. — Тексас имаше легендарни хора на закона, които сами можеха да накарат цели тълпи или банди да сведат поглед. Съюзът бързо лиши от власт рейнджърите, за да предотврати всякаква заплаха от тяхна страна.

— Каза, че там нямало много проблеми — обади се някой.

— Твърде малко затруднения с банди, войници или нападатели в сравнение с тези, които вие имате тук. От време на време има проблеми с конекрадците и престъпници по околните пътища. Тексас е твърде голям и се разпростира нашироко и не е привлекателен за престъпници. Би им се налагало да яздят прекалено много.

— През цялото време ли правиш това — експортирането на конвои?

— Не през цялото време — отговори Стив на въпроса на госпожа Кинг, — но преди всичко с пътешествия из страната. Най-вече поемах влакове от Сейт Луис до Далечния запад, Аризона и Калифорния, или към Колорадо и територията на Орегон. Златото и среброто най-вече привличат хората натам. Престъпници също.

— С какво се занимаваш, когато не ескортираш конвои? — попита Кати.

— По малко от всичко и нищо, госпожо.

Тъмнокосата красавица настоя:

— Като например?

— Охрана при товарене и изпращане на злато и сребро, или на транспортните линии, стрелец при дилижансите, скаут и водач за армията или частните компании, битки с индианците: назовете нещо и аз вероятно ще съм го правил или ще го правя — засмя се той сподавено.

— Битки с индианците? — повтори като ехо съпругът на Кати. — В Тексас?

— Западен Тексас имаше проблеми с апахите и команчите, но никой от вас не се е запътил натам. Най-много от затрудненията са на север в земите на Дакота. Клането при Сенд Крийк в Колорадо започна най-неприятните от тях. Индианците сключиха договор през 51-ва, но той беше нарушаван твърде много пъти и по твърде много причини, за да ги изброим. Сега работят върху втори и да се надяваме, че ще го подпишат до есента. Това би било един мъдър ход. Онези индианци са могъщи, хитри и безстрашни. Не биха предали живота и земите си без тежки кръвопролития и от двете страни. Човек може да си помисли, че на всички им е дошло до гуша от убийствата.

Джини започна да се терзае, като разбра за тревогите със свирепите индианци в района, където баща й по общо мнение живееше. Без помощ и защита как би могла да се добере дотам безопасно? Тя прекъсна тревожните си размишления, за да чуе останалото от откровенията на Стив.

Той разказваше за клането при Шивингтън, отмъщението на индианците, сблъсъка при Боузмън Трейл и завърши с разказа за фаталната битка на един самонадеян офицер с легендарния Луд кон.

— Фетърман беше вкаран в ловък капан заедно с хората си и заклан като на шега. Някои във войската му бяха участвали в кървавата операция на Шърман в този щат.

— Така им се пада след това, което направиха тук! — заяви човекът от Джорджия.

— Йес, сър, може би онези червенокожи ще отмъстят вместо нас — прошепна Браун с щастлива усмивка и омраза в очите.

— Ти каза, че престъпниците няма да ни тревожат в Тексас — обади се някакъв мъж.

— Не много, може би по пътищата и пощенските маршрути.

— Убивал ли си някога престъпник, участвал ли си в престрелки? — попита друг.

— Опитвам се да си гледам моята работа и да не се забърквам в неприятности. Никога не трябва да предизвикваш човек или да го накараш да те предизвика, освен ако не си сигурен, че ще надделееш и ще стреляш по-добре от него. Никога недей да ламтиш за репутацията на точен стрелец. Има си и поговорка: „Живей с пушки и ще умреш от тях.“ И това е истина.

— Сигурно знаеш как да се справяш със своите оръжия — отбеляза някой.

— Това ми е работата. Освен че ви водя, трябва и да ви защитавам. — Стив отхвърли вниманието от себе си, като каза: — Лошите обработват Мисури, Канзас и районите на Арканзас. Повечето от тях са останки от Джейхоукърс или хора от нападателите на Куантрил.

— Чували сме за него, четохме невероятни истории във вестниците — каза Джеф. — Беше убит през 65-та, нали?

— Да, в Кентъки. Водеше федералната войска за носа с години. Мнението на хората за него е твърде различно: от побъркан патриот до безсърдечен крадец, който е използвал войната за собствена полза и слава. Бандата му избиваше невинни и палеше и плячкосваше и от двете страни. Това бе доказано — добави той, когато другите се опитаха да поспорят в полза на човека с лошата слава.

След като никой не проговори, Стив продължи:

— Войната научи хората да убиват и някои дори да се наслаждават на това. Някои престъпници, изглежда, са родени такива, а други са тласнати към това. Хора разправят, че най-лошите от бандата на Куантрил не са спирали да избиват и ограбват невинен народ, откакто войната свърши.

Стив забеляза, че никой не запита за Джейхоукърските плячкосващи мародери, които бяха настроени срещу робството в Канзас, Мисури и граничните им щати. Той заразказва за всеизвестни разбойници и за престъпните им дела.

— Трябва да си имат хора, които да ги подслоняват, иначе досега да ги бяха хванали.

— Сигурен съм, че имат, мисис Уигинс — отвърна Стив на Мери. — Някои хора гледат на тях като на знаменитости, а други се страхуват да им откажат…

— С тях трябва да се постъпва както с Джим Кроу, както с негрите. Изолация, както направихме с онези „надъхани“ янки. Някога срещал ли си такива предатели по време на пътуванията си, Стив?

— На Запад има много от тях.

— Искаш да кажеш, че те признават какво са направили? — подсмя се Браун.

— Те не смятат, че са направили нещо, от което трябва да се срамуват, Хари. Така мислят и много хора далеч на Запад. Тези хора са направили доста добри неща, за да бъдат отхвърлени и обиждани. Колкото и да ги ненавиждате, би било разумно да запазите чувствата си за вас самите, защото иначе можете да засегнете новите си съседи или приятели, които биха имали лични причини да ги харесват. Те са навсякъде около вас там. Много останаха още от войната и започнаха сами, като изпратиха за семействата си. Повечето няма да се върнат на юг, защото на тях се гледа като на предатели.

— Ние със сигурност не ги искаме отново тук, смърдящите порове! Нищо повече от сбирщина предатели и безгръбначни слабаци. Никога няма да се отнасям приятелски към някого от тях.

— Какво са „надъханите“ янки, мистър Браун? — попита Луси.

— Нека Стив ти каже, не мога да понасям вкуса на тази дума по езика си.

Стив обясни какво са били направили там на Запад.

Джини, която слушаше внимателно, изрече:

— Не разбирам, мистър Кар. Ако са направили толкова много добрини и всичко, което са искали, е било да се отърват от ужасните затвори на янките, защо това се смята за толкова лошо?

— Поврага, момиче, да не си лудо! — изкрещя Хари Браун. — Те предадоха нашата кауза, отидоха срещу собствените си семейства и приятели.

— Как така, мистър Браун? — Тя настояваше да научи повече за баща си, „надъхан“ янки и за възможните му мотиви, поради които бе останал на Запад.

— Те преминаха на страната на проклетите янки, които избиваха и ограбваха нашия народ. Един почтен мъж не помага на враговете си.

— Казвате, че смятате за по-добре те да бяха си седели в онези ужасни затвори, вместо да вършат полезна работа, която не наврежда на Юга?

— Аз прекарах доста време в затвор, но никога не бих преминал на страната на янките. Дори това ми струва крака.

— Но това, което те са направили на Запад, ще помогне на всички нас, които отиваме там. Това не заслужава ли нещо, не заслужава ли прошка или състрадание?

— По дяволите, не, момиче! Не заслужават!

Стив щеше вече да се намеси в разгорещения спор, тъй като не одобряваше как господин Браун говореше на Ана Ейвъри, която просто се опитваше да разбере. Нежното й, състрадателно лице го развълнува. Той се успокои, когато и двамата замлъкнаха, така че не трябваше да предизвиква някакъв конфликт.

Хората забъбриха за по-малко сериозни неща и Джини се замисли. Тя знаеше, че ожесточеният отмъстителен човек трудно би могъл да бъде убеден или усмирен. Беше ясно, че малцина от присъстващите не харесваха това, което бяха направили бившите бунтовници войници, но не се разгорещиха и не реагираха бурно, благодарение на Бога. Тя съзнаваше, че ако беше изправена пред подобен избор, тя би направила същото, което и баща й беше сторил след пленяването му при Стоунс Ривър в началото на 63-та. Така Матю Марстън се беше добрал до Колорадо и тазвечерното откровение частично доказа защо беше останал там. Той беше вършил някои от работите, които Стив Кар спомена, и тя се гордееше, че е направил така. Радваше се, че не е останал в затвора да страда без нужда. Защо тези хора не разбираха, че беше по-добре да се живее и да се съгражда, вместо да се убива и руши? Тя с нетърпение чакаше да стигне до баща си и да се съберат отново. Не можеше да има по-голяма радост от тази да види пак усмихнатото му лице.

Джини крадешком хвърли поглед към мъжествения скаут, който беше притихнал и нащрек. След това, което беше научила, беше ли в състояние да приеме предложението на Чарлз Ейвъри и да наеме Стив като неин водач и защитник? Може би не трябваше да спазва повече обета си, даден пред Джоана Чапман на смъртния й одър. Може би трябваше да се отправи веднага към Колорадо, за да започне своето търсене. Може би щеше да се наложи да вземе крайното решение, след като опознае загадъчния скаут, и след като научи дали той наистина е на разположение да бъде нает.

Тя знаеше, че Стив Кар би могъл да се отправи веднага назад, за да ескортира друга колона от коли за Тексас или за Далечния запад. Това щеше да постави огромно разстояние помежду им. Ами ако тя не го видеше никога повече, след като това пътуване завърши? Въпреки неразбирателството между тях, Джини не искаше това. Тя искаше… „Спри да си мислиш за глупави неща, Джини Марстън! Това е невъзможно по повече причини, отколкото можеш да изброиш на двете си ръце. Забрави за Стив Кар. Забрави глупавите си, романтични прищевки. Целта ти е да стигнеш до Колорадо и да намериш баща си, а не да си намериш съпруг по пътя…“ Разбира се, не такъв непостоянен и загадъчен мъж…

Джини си каза, че е неопитна и може би дори невежа по отношение на мъжете. Тя беше научена да прислужва и да достави удоволствие на другаря си, а после на семейството си, но никога на себе си, винаги да се съобразява с прищевките и желанията на съпруга си. Жената трябва винаги да изглежда и да се държи по най-добрия начин: да е чаровна, сдържана, женствена и раболепна. Нейната единствена цел трябваше да бъде да намери „добрия“ мъж, да се ожени за него, да роди децата му и да задоволява нуждите му. Смяташе се, че жената не струва нищо без съпруга си, без значение да ли е талантлива, или умела в каквото и да е. Тя трябва да си има другар, за да бъде достойна за уважение. За нея трябва да се грижат, а не тя сама да изкарва хляба си. Само жените от низините се издържаха сами и оставаха стари моми, при това не по техен избор, а като резултат от жестоката съдба.

Сигурно има и други неща в живота за една жена. Трябва да има и други предизвикателства и възнаграждения. Защо ли да искаш и да се нуждаеш от нещо повече от съпруг е толкова погрешно и неприемливо от обществото? Какво прави мъжа по-силен, по-умен и посмел? Урокът им от тази седмица не доказа ли, че жената би могла да изпълнява същите задължения, да поема същите рискове, каквито поемат мъжете? Защо жената трябва само да се страхува и да подгъва колене и да прислужва?

Докато не срещна Стив Кар, не беше се изкушавала да преследва един мъж. Не беше срещала такъв мъж, който да предизвиква такива огньове, изгарящи тялото й или такъв глад, измъчващ душата й. Но ще дръзне ли да последва своето изкушение? Ще дръзне ли да рискува да разбие сърцето си, ако загуби в това преследване? Ще дръзне ли да отстои чувствата си но трудния и опасен път, който я очаква?