Среднощни тайни

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Подминаха Рич Маунтийн, откъдето гледката на гористите масиви от другата страна на върха можеше да се оприличи на развълнувано море от зелени вълни, чийто гребени са покрити от полупрозрачен син воал. Пъстроцветен килим от цветя покриваше хълмистите възвишения, а гъстата трева се полюшваше плавно под бриза. Разпокъсани бели облаци с тъмносини основи обсипваха небето. Някъде долу се виждаха синьо-зелените води на потоци и езерца, но планината Уачита не беше чак толкова висока в сравнение с планините в Северна Джорджия, които Джини беше виждала.

Стив дръпна юздите на коня в гъстата горичка, покриваща изцяло един хълм, откъдето можеше да наблюдава, без да бъде видян. Скочи от седлото и помогна на Джини да слезе.

— Чакай ме тук. Ще се върна за теб веднага щом мога. Бъди нащрек да не ти се случи нещо — и когато видя, че тя се готви да възрази, сложи пръст върху устните й: — Никакви спорове. Ще мога да се движа по-бързо и безшумно, ако съм сам. Ако не се върна до три часа, тръгни на североизток към Уолдрън — намира се на около двайсетина мили оттук — той посочи в посоката, където слънцето трябваше да се намира в този час. Сложи в ръката й компас и й показа как да го използва, за да намери града.

Джини обърна внимание, че той разтоварва екипировката си и сваля седлото.

— Защо оставяш тези неща тук? И защо ми обясняваш как да се добера до цивилизацията?

— В случай че нещата не се развият, както очаквам. Не мисля, че това може да стане, но ми се струва, че е най-добре да си подготвена за възможните проблеми, за да не изпаднеш в паника и после в ръцете на бандитите. Ще прикрия следите си, така че да не могат да се върнат по тях и да те намерят. Ако ми отнеме повече, време, отколкото предполагам, ще те настигна по пътя за Уолдрън. Не забравяй да вземеш храна, одеяло и манерка — той кимна с глава по посока на струпаните вещи и обясни: — Един индианец веднъж ми каза, че когато искаш да се прокраднеш до врага, трябва да се освободиш от всичко, което може да вдигне някакъв шум. Затова ги оставям тук, а не защото ти би могла да имаш нужда от тях, ако нещо ми се случи.

Джини не знаеше дали да му вярва. Тя стисна компаса и се замисли върху заповедите му. Отново и ненатрапчиво той й показваше своята обич и загриженост.

— Сигурно те е научил също как да яздиш без седло.

Той провери револверите и ножа си.

— Да, както това, така и много други неща, които използвам в работата си. Много трикове и умения, благодарение на които останах жив толкова дълго.

— Нека ти помогна, Стив. Знаеш, че мога да стрелям.

— Ще ми отвличаш вниманието. Вярвам в твоите умения, Ана, но не мога да разчитам на своите, ако ти изпаднеш в опасност. Остани тук! Направи го, защото иначе ще убият и двама ни. Не се безпокой за мен, правил съм това много пъти. За твое успокоение ще кажа, че дори съм тръгвал и след повече мъже. Те не са далече, така че ще се върна, преди да съм започнал да ти липсвам.

Тя забави заминаването му с въпроса откъде знае, че бандата е близо.

Той й посочи едно място в долината под тях.

— Виждаш ли онзи пушек на около миля от нас? Или са решили да направят лагер там за по-дълго време, или просто днес закъсняват с тръгването. А може и да се чувстват неспокойни преди навлизането в индианската територия, защото в момента са точно на границата й.

— И си сигурен, че това е бандата, която преследваме?

— Да — Стив скочи на гърба на дорестия си жребец. Не му беше приятно да я оставя, но не можеше да рискува и нейния живот. Не искаше да казва нещо прибързано в подобен момент.

„Не го отвличай с безразсъдни признания, Джини!“

— Пази се!

Стив долови нещо повече от обикновена любезност в гласа й и в изражението на лицето й.

— Винаги се пазя, Ана — гласът му прозвуча дрезгаво. — Ти също се пази. Скоро ще се върна — той се усмихна и потегли надолу по склона.

Джини се облегна на един дъб и се загледа в струйката дим, която се издигаше през дърветата долу. Не искаше да мисли, че Стив може да бъде убит. Беше далече, дори да тичаше, бе немислимо да го настигне и помогне въпреки желанието му. Разбра, че той нарочно я беше оставил толкова надалече, особено след като му бе разказала как е нарушила заповедта на „баща си“ да стои настрана. Всичко, което й оставаше сега, бе да чака, да се тревожи и да се моли да види Стив Кар преди три часа следобед.

Стив се прокрадна към лагера на престъпниците. Един от тях стоеше на пост, въобразявайки се, че се е скрил добре за евентуалните посетители. Стив знаеше, че останалите не могат да ги видят, затова се промъкна наблизо до часовия и стовари върху главата му дръжката на револвера си. После завърза и запуши устата на първия си пленник — Роли.

Безшумно се приближи към останалите, доволен, че шубраците му помагат да остане незабелязан. После остана така известно време, наблюдавайки тези груби мъже, запомняйки имената им, регистрирайки особеностите им на говорене. Ставаше ясно, че те смятат да се задържат тук поне днес, защото конете не бяха оседлани, рогозките за спане бяха още на земята, а на огъня къкреше котле. Бандитите се излежаваха, подпрени на дънерите на дървета и пиеха кафе и уиски. Понеже не можеше да атакува едновременно четирима въоръжени главорези, налагаше се да изчака за удобен момент.

Първият момент дойде, когато Кип се обади:

— Не знам какво ще кажете, но аз отивам да попъшкам.

Стив безшумно се отдалечи в посоката, в която Кип бе тръгнал. Изчака го да свърши, цапна го по главата, завърза го и запуши устата му. Беше доволен, че до момента се справя без затруднения, но разбираше, че не бива да си внушава, че най-трудното е минало, нито да се отпуска макар и за миг.

Имитирайки гласа на Кип и специфичния му изговор, Стив извика:

— Ах, майната му, заклещих си крака в лисича дупка! Помогни ми, Тед.

— Сам си помогни, некадърник такъв — разнесе се нежеланият отговор.

Стив реши да опита пак, преди да атакува лагера:

— Дявол да го вземе, ако помръдна ще падна в лайната! Хайде, Тед!

Бандитът изръмжа нещо, но се надигна. Секунди по-късна Стив беше завързал и третия си пленник. Знаеше, че останалите двама скоро ще заподозрат нещо, затова реши да се справи с тях, разчитайки на изненадата. С револвер във всяка ръка, Стив изскочи на поляната и извика:

— Пуснете оръжието, вие сте арестувани.

Барт и Слим естествено се хвърлиха към револверите си. Слим беше взел назаем единия от револверите на Кип, защото беше загубил своите при бягството на момичето. Стив рани единия в ръката, принуждавайки го да изпусне оръжието на земята. Улучи и Барт по-високо, в предмишницата, но не преди последният да успее да стреля напосоки. Едва сега, след като се бе справил и с петимата, Стив си позволи да се отпусне.

Специалният агент се погрижи за раните им и ги завърза за отделни дървета. Примъкна останалите трима и направи същото с тях. Изгаси огъня и оседла един кон.

— Скоро, момчета, ще се върна за вас — после яхна Чууни и потегли, за да доведе своята спътница, водейки след себе си кобилата, която Чарлз Ейвъри беше откраднал за Ана.

Трите изстрела, които отекнаха в долината, накараха Джини да трепне от страх. Напрегна слух, за да чуе и останалите, но напразно. Но те са петима, безпокоеше се тя, как бе възможно Стив да ги победи само с три куршума? Защото не се заблуждаваше, че тези изпечени престъпници ще се предадат след словесна заплаха. Означаваше ли това, че…

Джини чу приближаващ се конски тропот. Скри се с револвер в едната ръка и с пищова на Слим в другата. Стив се беше опитвал да я убеди, че тя би могла да застреля човек, ако животът й е в опасност, но… беше ли наистина способна на това? Ако приближаваха престъпниците, пленяването й щеше да означава, че…

— Аз съм, Ана. Излез, всичко е наред.

Джини изскочи от скривалището си и се хвърли към него.

— Стив! Добре ли си? Така се страхувах, Чух три изстрела. Какво се случи?

Победителят прие с охота прегръдката, с която тя го дари, прегръдка, която събуди в него желанието отново да се любят. Но понеже нито времето, нито мястото бяха удобни за това, той й отговори безгрижно, за да потисне порива си. Погледна разтревоженото й лице и разказа какво се бе случило.

— Видя ли, нали ти казах да не се безпокоиш — завърши той разказа си.

Джини също жадуваше за прегръдки, целувки, ласки и нежни думи. Но и тя разбираше, че нито може да ги предложи, нито има шанс да ги получи точно сега. Тя забеляза колко резервирано се държи Стив, видя нетърпението му да се върне при бандата, което пролича в бързината, с която той оседла коня си и натовари екипировката си. Но как не искаше да изпускат тази възможност, която можеше да се окаже последната. Защото оттук нататък, те щяха да влачат със себе си още петима бандити. А след като пристигнеха, където трябваше, Стив щеше да замине в изпълнение на другата задача, за която й бе споменал.

— И ти залови петима опасни мъже толкова бързо и така лесно?

— Да, но те не ме очакваха и изобщо не получиха шанс да се бият.

— Изумяваш ме — прошепна тя, върна му компаса и му подаде манерката, която той окачи на седлото. — Ще ти призная, че определено не бих желала да бъда твой враг.

Стив я погледна и се засмя:

— Благодаря за комплимента. А сега да тръгвам. Не бих искал да изпусна пленниците и после пак да ги откривам.

Когато яхнаха конете, Джини се поинтересува накъде отиват.

— Форт Смит, на около петдесет мили северно оттук. Трябва да изминем поне петнайсет днес, а останалата част утре. Като се има предвид по какъв терен ще минем и това, че ще водим със себе си петима вързани мъже, пътуването ще ни отнеме повече време от нормалното. Ще ги предам на командира там и ще телеграфирам на моя шеф, че съм ги пленил. Нека той да решава как да ги прехвърли в затвора.

Джини видя дългата кожена кесия, която донесе, когато се върна. Той я бе навил на руло и я бе скрил в чантата на седлото си.

— Началникът ти ще бъде доволен от добрата работа, която свърши: намери диамантите, плени бандата и… демаскира един член на Червените магнолии.

Стив хвърли поглед към нея, доловил моментното й колебание.

— Ще уведомя армията къде се намира тялото на баща ти и ще поискам от тях да му осигурят подходящо погребение — каза той, приемайки, че именно това бе причината за нейното безпокойство. — Не се притеснявай, че ще бъдеш арестувана, Ана, аз просто няма да те спомена в доклада си.

Джини се дръпна назад в седлото и притисна крака към стремената, за да запази равновесие при спускането по склона.

— Това не би било разумно, Стив. Представяш си колко хора знаят за моето присъствие в кервана. Нали не би искал шефът ти да помисли, че ме прикриваш по лични съображения.

— Права си. Ще му кажа, че съм те разпитал и съм установил, че си невинна, затова съм те пуснал. Той ще приеме, че съм бил прав.

Искаше й се да бе признал онова, което според нея беше истината, и беше малко разочарована, че той не го направи.

— Благодаря ти, Стив. Бъди спокоен, защото не бъркаш: аз наистина не съм замесена.

— Дори и да беше, Ана, пак щях да те пусна.

Това признание вече я трогна. „Кажи ми още нещо, любов моя.“

— Защо?

— Защото те харесвам и защото дори да беше виновна, това щеше да се дължи на грешка от твоя страна. Каквато и да е истината, ти си изстрадала достатъчно, загубила си много вследствие на постъпката на баща ти и съм сигурен, че не би направила нищо подобно отново.

Не, това не беше отговорът, който се бе надявала да чуе, но тя не настоя.

— Ти си много мил и щедър.

Когато се спуснаха в долината, той предложи:

— Хайде сега да побързаме, преди да съм се възгордял от комплиментите ти.

Те стигнаха в лагера, където петимата мрачни мъже ги очакваха вързани. Джини видя, че Барт широко разтваря очи от изненада, а после ги свива. Той я изгледа със студен поглед. Забеляза раната на ръката му и тази в дланта на Слим. Без да знае защо, бе изненадана, че Стив не бе убил никого и го изрази на глас.

Специалният агент й обясни случилото се, споменавайки за закона на федералните шерифи:

— Хора като мен биват наемани и им се заплаща за изминатите мили до залавянето на престъпниците, както и за броя живи бандити, които предадем. Ако убием някого, за него не получаваме нищо, и дори трябва сами да платим разноските за погребението му — истината беше, че той винаги се стремеше да предаде заподозрените живи, за да могат да бъдат, разпитани и осъдени.

— Виждам, че си намерила помощ, а? — изръмжа Барт към нея.

Джини изгледа гневно вързания бандит.

— Най-добрия, какво ще кажеш? Залови ви с такава лекота, сякаш става дума за бране на памук.

— Даде ли ти камъните, които взе от нас?

— Не, те не бяха мои, те са крадени. Ще ги предаде на властите, за да бъдат върнати на собствениците им.

Водачът изсумтя презрително:

— И какво ще направиш, като стигнем в града и те затворят като нас в килията, мис Ана? Да не си въобразяваш, че там ще бъдеш в безопасност от дългата ръка на Клана? Или, че законът ще те пожали? Ще бъдеш наказана или от едните, или от другите.

— Не се страхувам нито от едните, нито от другите, защото не съм била замесена в делата на баща ми, нито имам участие във вашите. А вас ще ви обесят затова, че го убихте.

Барт престорено се изплаши:

— Но това е лъжа, момиче. Баща ти нямаше да загине, ако вие двамата не бяхте проявили алчност и не се бяхте опитали да се измъкнете с това, което принадлежи на Клана. И не баща ти трябваше да установи връзката, а ти. Може и да успееш да излъжеш този наемник с теб, но няма да заблудиш закона, а и Клана знае каква си. И ще им платиш за опита си да ги измамиш.

— Ти си луд, Барт — погледна го Джини с изумление.

— Луд съм наистина, че не те хванах, преди да стане твърде късно. Не мога да разбера защо ни предаде, ние постъпихме точно както ни съобщи в телеграмата си. Разиграхме сценката, че те отвличаме, за да скрием участието ти във всичко това. Щяхме да поделим диамантите с вас, ако вие бяхте казали какво замисляте. Ти си луда, ако мислиш, че ще си държим устите затворени и ще изтърпим и твоето наказание.

Едва сега Джини осъзна, че Стив мълчи и внимателно слуша дивотиите на този нахалник.

— Каквото и да измислиш, Барт, няма да излъжеш никого.

— Защото си мислиш, че законът ще повярва на думата на една жена, а не на това, което ние ще кажем? Знай, че след като заловят Греъм и той се разприказва, ти си свършена. Ако не се бяхте опитали да избягате, нямаше да застреляме коня ти и нямаше да раним баща ти. А ако той не се бе опитал да стреля в мен, докато беше паднал, аз нямаше да го убия при самозащита.

— Самозащита ли? Та ти най-хладнокръвно го уби. Щеше да убиеш и мен, ако не бях избягала.

— Че защо? Ние прекарахме заедно с вас толкова много дни. Имахме толкова много възможности да ви убием и оберем, ако такъв беше плана ни. Защо ще ви влачим на такова разстояние, за да го направим? Да не би да сме те заплашвали с оръжие или да сме те връзвали? Никога! Нямаше да стреляме по вас, ако не ви бяхме видели да се носите в галон с камъните, от които Клана се нуждае. Кой знае, може би Греъм ни изпрати за вас по-рано точно защото е знаел, че не може да ви се вярва. Признай, че смятахте да избягате с диамантите.

Джини погледна любимия си:

— Той лъже, Стив. Опитва се да си спаси кожата, като обвини мен за всичко. И освен това, Барт, ти току-що направи грешка: първо каза, че ние сме поискали да се срещнем по-рано, а после заяви, че Греъм променил плана и ви изпратил по-рано.

— Греъм ни изпрати, когато получихме налудничавата ти телеграма, в която казваш, че имате нужда от нас като водачи и телохранители, защото законът затварял примката си около вас. Обзалагам се, че сте планирали да избягате, след като ви изведем от неприятностите.

В този момент Стив най-после се намеси:

— Защо не млъкнеш, Барт. Разследвам мис Ейвъри от много време. Знам, че тя не е замесена. Само си губиш времето, като се опитваш да ми объркаш главата.

— Тя те мотае, шефе — възрази водачът. — Как те подкупи да застанеш на нейна страна? Може би едно-две изтъркулвания в леглото?

Погледът на Стив потъмня и тялото му се напрегна.

— Не прекалявай, Барт, защото може и да не стигнеш до карцера на Форт Смит.

— Защо не питаш момчетата, те ще ти кажат същото?

— Знам, същите лъжи — сряза го Стив. — Да тръгваме.

Джини изпита облекчение след уверените думи на Стив. Те ясно показваха, че той вярва на нея, а не на тях. Беше доволна, че Барт замълча, а другите не се обадиха да подкрепят играта, която се опитваше да започне.

Не след дълго излязоха от гористата местност на открито. Стив държеше нещата под контрол, връзвайки за всеки случаи заедно конете, на които яздеха пленниците му. Те седяха на седлата с мрачни лица и стрелкаха с убийствени погледи невъзмутимата двойка, която ги съпровождаше.

Джини не успя да се освободи от напрегнатостта си по време на цялото пътуване. Започваше да се страхува, че съдът няма да прояви същото разбиране и щедрост, която представителят на закона беше демонстрирал. Молеше се Барт да се откаже от абсурдното си твърдение, че тя е член на Клана и негов куриер, или поне да не му повярват, ако все пак реши да го направи.

Малко преди залез слънце те спряха да нощуват край Пото Ривър. Стив и Джини приготвиха достатъчно храна за всички. Нахраниха се първи, а после внимателно наблюдаваха без да развързват ръцете им, как бандитите лакомо поглъщат полагаемото им се за вечеря. Накрая Стив отново ги завърза за отделни дървета за по-сигурно. Те двамата заеха обичайните си места край огъня, за да дочакат утрото в лек и неспокоен сън.

Джини отдавна бе обърнала внимание на способността на Стив да заспива и да се събужда моментално. Също така й направи впечатление, че чертите на лицето му започват да се изопват с приближаването им към града и се питаше каква ли може да е причината. Имаше нещо, което не можеше да разчете в погледа му, имаше нещо особено във вдървената му поза върху седлото, в движенията му, когато слизаше или се качваше на коня. Имаше някаква сянка върху лицето му, от която тя се страхуваше. Искаше й се той да й обясни причината.

След бърза закуска те оседлаха конете и потеглиха още преди седем сутринта, решени до края на деня да изминат последната отсечка до Форт Смит, Арканзас.

Пресякоха поредната гориста местност, отново се озоваха на открито, макар около тях все още да имаше дървета, но по-нарядко. Поеха по Уолдрън Роуд и минаха покрай Масард Прери, където въстаниците бяха нанесли на юнионистките войски славно поражение през юли 64-а година. Заобиколиха западните покрайнини на града и се отправиха към форта. Пристигнаха в шест часа, събота, 11-и май.

Джини не можеше да разбере защо Стив трябваше да отвежда пленниците в армейското поделение във Форт Смит, вместо да ги предаде на градския шериф. Не искаше да го разпитва пред тях и затова остана на коня си, докато Стив размени няколко думи с дежурния офицер. Двамата бяха на такова разстояние, че от тях не долиташе нито дума.

Джини се огледа. Фортът представляваше комплекс от едно и двуетажни постройки: жилища за офицерския състав, казармени помещения за войниците, складове, комисариат, караулка, лазарет, кухня, пекарна, поща, конюшня, както и други, за чието предназначение не можеше да се досети. Над всичко това се издигаше пилон, висок над сто фута, на който се развяваше голям флаг с трийсет и шест звезди (звездата на Небраска щеше да бъде добавена в най-скоро време). В тази равнинна местност знамето можеше да се види от няколко мили разстояние, което явно беше целта. Каменна стена, висока около четири фута, обграждаше форта, който беше някак притиснат в една извивка на широката и синя Арканзас Ривър. Разположен на едно голо възвишение, фортът бе в безопасност от разливите на реката и можеше да се съпротивлява успешно на водните атаки. На съседния хълм се виждаха руините на предишния форт. По размера и броя на постройките, както и по броя на хората, които забелязваше да се придвижват в очертанията му, тя можа да заключи, че тук има около две хиляди войници. По това време на деня обстановката беше спокойна.

Спомни си какво й беше разказал Стив за Форт Смит по време на обедната им почивка. Първоначално фортът бил построен като преден пост във вражеската територия със задачата да решава проблемите между намиращите се в съседство индианци от племето осаги и „нашествениците“ чероки, които нахлували по „Пътя на сълзите“ от Юга. Военното присъствие станало още по-важно през 39-а година, когато имигрантите започнали да се страхуват от индиански бунтове и поискали то да се увеличи с цел сплашване. Увеличаването на броя на индианците в съседната територия Оклахома се дължало на притока на племена от южните щати. Стив й беше разказал за Великия Индиански съвет през 65-а, когато били подписани новите договори с идеята да влязат в сила миналата година — акт, който коствал на индианците половината от обещаните им земи и се основавал на заставането им на страната на Конфедерацията по време на войната. Той също спомена за славните битки, водени от чероките, главно под командването на генерал Стенд Уейт — индианец, който сега се занимавал с лечителство и отглеждане на тютюн.

Когато го бе попитала защо й разказва тези неща за Форт Смит, той бе свил рамене и бе споменал, че го прави, защото тя може да реши да се установи тук, а дори и да не реши, щяла да се задържи поне докато спечели пари, за да се върне при леля си в Джорджия. Не този отговор бе очаквала тя, нито го бе искала. Нямаше желание да го разпитва повече за този град нито за нейното бъдеще.

Беше убедена, че той добре познава Форт Смит — имаше сериозни основания да смята, че се е родил и израсъл тук. Може би искаше от нея да остане тук, докато той реши как да постъпи с нея. Защо не й кажеше какво чувства и какво иска от нея? Тогава щеше да й бъде по-лесно да реши как да постъпи.

И докато мислите й скачаха от едно на друго, тя видя капитанът да приема пленниците. Изпита облекчение, че нито Барт, нито някой от останалите бандити се опитаха да я уличат, докато бяха отвеждани от трима войници към караулното помещение.

Стив се метна на коня и каза:

— Следвай ме, Ана. Джейк ми каза къде да намеря добър хотел на разумна цена.

Сърцето на Джини радостно трепна, но тя не се поинтересува защо е трябвало да пита за хотел, след като беше ясно, че познава добре този град. „Най-накрая ще бъдем сами“, мина през главата й. Но Стив я регистрира на рецепцията, плати на служителя и каза, че трябва да се върне в поделението, за да напише доклад за капитана Джейк Купър и да предаде откраднатите скъпоценни камъни на командира.

— Ще се върнеш ли за вечеря? — попита го тя, усещайки как някакво тревожно чувство я обзема при вида на мрачното му лице.

Без да я погледне, той отговори:

— Не, не ме чакай. Тази вечер ще имам много работа. Сбогом, Ана.

Сърцето на Джини се преобърна. Пулсът й бясно заби. Гърлото й се сви от някакво предчувствие. Той не спомена нищо за следващия ден или по-късно. Всъщност последните му думи бяха прозвучали съвсем ясно като окончателно сбогуване. Хората наоколо й попречиха да го попита каквото и да е, а и той си тръгна толкова бързо, че тя просто нямаше възможност да го съпроводи навън и там да разбере какво става.

От верандата на хотела тя го видя да препуска по прашната улица към форта и чувстваше, че той се отправя в галоп извън живота й. Искаше да изтича след него, да му заяви, че го обича, да настоява за подобно признание от него. Но нито можеше да го направи, нито трябваше. Когато той се скри от погледа й, тя влезе вътре и се отправи в самотната си стая. Не пропусна да забележи, че този хотел се намира от другата страна на града спрямо форта — твърде далече, за да се поддаде на моментното изкушение да отиде пеша до него. Един от синовете на съдържателя се бе погрижил за скромния й багаж на коня, който сега бе разседлан и прибран в конюшнята. Беше глупаво да го оседлава и да тръгва да търси Стив Кар.

„Не се безпокой, Джини, той няма да те изостави така. Наистина ли?“

Джини вечеря набързо, изкъпа се, изми косата си в банята на втория етаж. Започна неспокойно да крачи из стаята си, безпокоейки се за Стив. Питаше се къде ли е сега, какво прави и защо отказа да дойде при нея тази нощ. Страхуваше се, че с приключването на „задачата“ му той вече няма нужда да търси улики чрез нея. От друга страна, работата му може би наистина изискваше сега да се намира на друго място. Най-сетне, не бе изключено в този момент той отново да бяга изплашен, че тя може да го завърже за себе си.

Джини се молеше да не му хрумне да посети някоя жена в публичните домове, които бе видяла на идване към хотела. Нямаше никакъв начин да го открие, защото градът беше голям, косата й бе мокра и беше късно и тъмно за разходки по улиците.

Стив Кар, реши тя осъзнавайки безсилието си, е невъзможен! Минаваше полунощ и ставаше повече от ясно, че той няма да дойде. Беше изморена, раздразнена и трябваше да си легне. Ако изобщо имаше нещо за научаване — добро или лошо — щеше да разбере утре.

Рано призори в неделя Стив се метна на дорестия си жребец и напусна града. За пореден път му се налагаше да потегля с цел да докаже своето превъзходство пред бандитите. Беше го правил години наред, но днес не чувстваше сладката тръпка на възбудата. Още преди години той сам беше избрал съдбата на човек, който се опълчва срещу трудностите и коварството на престъпниците, за да докаже на себе си и баща си, че е мъж, както и на другите, които го презираха, че е незаконороден мелез. Не беше избрал пътя на уестмена, защото не му допадаше да защитава репутацията си по такъв начин и не искаше да прекара дните си в оглеждане през рамо за някой, който мечтае да го победи и да спечели слава. Значката и картата му доказваха, че служи на правителството и не е човек, който може току-така да бъде обиждан или предизвикван. Беше разрешил много случаи, беше заслужил и получил похвалата на много висши служители и дали не бе дошъл моментът, когато трябваше да повярва, че е достоен човек, а не никаквец. Защото, ако последното бе вярно, той нямаше да има тази отговорна работа, нямаше да има приятели, нямаше да изкуши Ана да му се отдаде.

Стив си каза, че не може да рискува да види Ана, преди да замине, защото по време на срещата щяха да възникнат много въпроси. Въпроси, на които все още не беше готов да отговаря. Заминаването за известно време щеше да им даде време да погледнат по-хладнокръвно на връзката си, да вникнат във взаимоотношенията си. Имаше работа, която трябваше да свърши преди да й позволи да окупира мислите му и да започне да го води в действията му. Беше телеграфирал на началника си снощи от форта, беше посетил без много шум хотела и бе оставил на собственика пари за Ана, които трябваше да й стигнат за стаята, храната и другите й нужди. Беше оставил при капитан Джейк Купър една бележка до нея и се надяваше тя да приеме обясненията му. Думите, които бе изтръгнал от сърцето си, все още се носеха в мислите му:

Бяха прекарали заедно почти непрекъснато след запознаването си. Искаше да бъдат разделени известно време, за да провери силата, с която тя го привличаше. Беше се превърнала в една от слабостите му. Трябваше да се убеди, че онова, което чувства към нея, не е обикновено физическо привличане. Можеше да го направи, но беше уверен, че няма да се поддаде на изкушението, както досега. Не би могъл да понесе, ако тя го отблъсне, така както го бе отблъснал баща му, а тя спокойно можеше да направи това, ако научеше истината за него: той беше наполовина индианец. Много бяха белите, които мразеха и избягваха индианците, а на мелезите гледаха дори с още по-лошо око. Много хора искаха индианците да бъдат избити или затворени в резерватите. Ако тя знаеше, че той е нещо по-лошо от незаконороден, може би никога не би и помислила за интимна близост с него. Преди да й разкрие унизителната си тайна, той искаше да се убеди, че е готов да се бори за нея и би направил всичко, за да я убеди, че произходът му е без значение. И ако искаше да спечели сърцето й, трябваше да бъде убеден, че не подхваща предварително загубена битка, защото досега тя нито веднъж не му бе казала, че го обича и че иска да се омъжи за него.

Женитба… Дори само мисълта за това бе страшна. Ако се оженеха, какъв ли щеше да бъде животът им? Къде щяха да живеят? Той можеше да предложи много малко на една жена, която още с раждането си бе има за всичко. И защо би го предпочела като съпруг и баща на децата й? Можеше ли той да понесе нейното презрение? Можеше ли да намери куража по време на краткото си отсъствие от Форт Смит да поиска ръката й като се върне? Може би бъдещето щеше да зависи от онова, което можеше да научи от Тимъти Греъм. Беше убеден, че обвиненията на Барт не са нищо повече от празни приказки, дължащи се неговата отмъстителност и се молеше да не се окаже обратното.

„По-добре е да си невинна, Ана, защото…“

Докато се обличаше, Джини размишляваше за решението, което беше взела през неспокойната нощ. Беше се будила много пъти. Щеше да каже днес на Стив всичко за себе си, всичко. Може би той чувства, че тя крие нещо от него и това го кара да се държи малко резервирано. Ако тя открие душата си пред него, може би и той ще се разкрие пред нея. Защото преди нещата да получат някакво развитие или преди двамата да тръгнат по своите пътища, тя трябва да знае къде точно се намира във взаимоотношенията си със Стив — човека, когото обича. Ще му признае всичко. Днес ще разбере как точно ще му подейства тази информация и какви са истинските му чувства към нея. Повече не можеше да отлага.

Джини слезе долу за закуска и да провери дали Стив не е оставил бележка за нея. А може би той я чакаше в салона. Страх и надежда я изпълниха. „Дано не е сърдит, молеше се тя. Дано не ме отблъсне. Господи, помогни му да разбере и да приеме онова, което съм сторила. Моля те, нека погледне на нещата като мен.“

— Мис Ейвъри, брат ви остави нещо за вас — съобщи й администраторът.

Брат? Това означаваше, че Стив Кар не е от Форт Смит, защото иначе подобна лъжа бе немислимо да мине.

— Какво точно?

Служителят й подаде един плик.

— Даде ми това за вас, преди да замине.

Джини го изгледа.

— Да замине ли? Кога?

— Снощи, мис Ейвъри — отговори той, без да скрива изненадата си.

— Мислех, че трябва да тръгне тази сутрин. Предполагам, че не е могъл да изчака или просто аз не съм го разбрала — каза тя, за да скрие болката си.

— Той съобщи, че ще останете при нас известно време. Наред ли е всичко?

Думите му малко я поуспокоиха и тя се надяваше писмото да казва същото.

— Да, чувствам се чудесно. Благодаря ви.

Джини се върна в стаята си, за да прочете бележката му насаме. Отвори плика и изгледа с недоумение съдържанието му: само пари, достатъчно, за да преживее поне няколко седмици. Погледна внимателно между банкнотите, после отново провери плика, защото не можеше да допусне, че няма поне няколко думи. Но не намери нищо.

Джини стоеше изумена, сърцето й се късаше, а главата й се въртеше. Как беше могъл да замине по този начин? Без поне едно „довиждане“. Без дума за връщане. Тя продължаваше да гледа банкнотите с полуотворени устни и широко отворени, невярващи очи. Притесняваше се, че по този начин той сякаш й плащаше като на някаква… Jille de joie. Защо не е оставил една късичка бележка с някакво обяснение? Две думи щяха да бъдат напълно достатъчни. Заминал… Значи не я искаше. Изоставяше я, предаваше я. Беше споменал, че го чака друга задача, изпълнението на която би могло да му отнеме седмици, даже месеци. Кой знае къде се намираше в този момент. Дори не я бе помолил да го изчака. Помнеше думите му по време на пътуването насам: „Ако замина, аз няма да се върна. Не проваляй живота си в очакване да се случи нещо, което никога няма да стане“. Дали това не бе всичко, което смяташе, че трябва да й каже? Беше казал също: „Съжалявам, че нещата трябваше да се развият по този начин“. И тя съжаляваше, при това едва ли някой би могъл да отрече, че с много по сериозни основания!

Как можеше да постъпи така жестоко след всичко, което се бе случило помежду им? Беше предал на военните пленниците, но какво бе станало с камъните? Те струваха цяло състояние, състояние може би достатъчно да изкуши един честен човек, да не говорим за един безпаричен скитник. И въпреки това той беше проследил и заловил цялата банда с лекотата на един експерт по тези въпроси. Имаше ли в Стив Кар нещо повече, отколкото той твърдеше? Имаше ли някаква изключително важна причина, поради която той не можеше да й каже истината? Как би могла тя да провери подозренията си?

Без значение какви са били мотивите му, той бе постъпил с нея лошо. Усети, че шокът и агонията, в която се намираше се изместват от силен гняв. Как смееше той да я използва и захвърля по този начин! Какви причини биха могли да оправдаят такова поведение? Никакви!

Времето течеше и тя започна да се съмнява и в себе си и в него. Може ни тя не представляваше онова, което му бе нужно. Може би той никога не бе изпитвал нещо истинско към нея, а само похотлива страст. Как бе могла да сбърка така сериозно в преценката си за него? Имаше едно-единствено място, където би могла да се опита да научи нещо повече за него. И докато не разбереше истината, щеше да бъде несправедливо да го подозира в лоши намерения.

Джини слезе по стълбите и поиска да оседлаят коня й и да го изведат пред хотела. После се отправи към форта и поиска на входа да се види с капитан Джейк Купър.

Редникът, който отговаряше за местонахождението на офицерите, й каза:

— Съжалявам, мадам, но той замина сутринта във връзка със спешно възникнал проблем в индианската територия.

— Стив Кар с него ли замина?

— Не познавам Стив Кар, мадам.

— Онзи, който вчера докара петима бандити.

— Той ли е? Не, мадам. Той разговаря с капитана снощи и замина. Има ли нещо, с което бих могъл да ви помогна?

— Благодаря, не. Кога очаквате да се върне капитан Купър?

— След около седмица, мадам. Бих могъл да му предам, че сте искали да се видите с него.

— Не, това не е необходимо. Вече ще съм заминала. Благодаря още веднъж.

Джини се върна в стаята си. Започна да крачи из нея разтревожена. „Мамо, татко, Джоана, защо поне един от вас не е тук в момента да ме посъветва и утеши.“ Не знаеше нито какво да прави, нито какво да мисли. Разбираше, че може да седи тук и да го чака, а той никога вече да не се върне. Дори ако имаше нужда за малко да се отдели от нея, трябваше ли тя да се съгласи? Нямаше ли това да се окаже по-скоро зле, отколкото добре на тяхната връзка. Питаше се дали да продължава към Тексас. „А защо да не се обезпокои и той малко? Ако толкова ме иска, той поне притежава уменията да ме намери.“ Не знаеше дали да не му даде шанс още ден-два да размисли и да се върне. „Да, това би било справедливо.“ Може би той не бе помислил, че трябва да остави някаква бележка или бе забравил да остави в желанието си да тръгне колкото може по-бързо. А може би смяташе, че тя му вярва достатъчно, за да разбере, че той скоро ще се върне. Дали не ставаше дума само за една невинна грешка? В такъв случай той щеше да се сети за пропуска си и щеше да й се обади с писмо, телеграма или по приятел.

Но следващият ден изтече без никаква вест от Стив. Надеждите на Джини започнаха да се стопяват, а тревогата й нарастваше. Обърканите й мисли непрекъснато се връщаха на плика с парите и тя започваше да изпитва страх от неговия смисъл. Макар че си бе тръгнал, той поне й бе оставил някаква сума, с която би могла да изкара известно време. От друга страна, парите биха могли да бъдат средство да избегне угризенията на съвестта си за всичко, което й бе причинил. И все пак един скитник не би могъл да има пари за пръскане. Откъде беше намерил парите? Възнаграждение за заловените престъпници? Аванс срещу заплатата му във връзка с новата задача? Нямаше значение, тя щеше да използва парите, за да чака тук чудото да се случи или да се добере до Тексас. Нямаше достатъчно и за двете, така че предстоеше й да вземе трудно решение.

Дойде понеделник сутринта и Джини се убеди, че трябва да гледа реално на нещата: Стив я беше предал, беше я изоставил, точно както Бенет Чапман беше постъпил с Джоана. Едва сега започваше да разбира как се бе чувствала приятелката й. И също като Джоана, тя се нуждаеше от логично обяснение и събиране с близкия човек, а не от отмъщение. И все пак с мистър Чапман нещата стояха по-различно. Той беше баща, беше длъжен, отговорен и морално ангажиран да обича, защитава и подпомага собственото си дете. Дължеше нещо на дъщеря си и Джини трябваше да поиска изплащането на този дълг, както беше обещала на смъртния одър на Джоана.

Но не можеше да накара Стив да я обича или да се върне при нея. Не можеше да направи нищо във връзка с жестокия начин, по който я бе изоставил, докато по отношение на Бенет можеше. Ако Стив беше такъв човек, тя нямаше нужда от него. Щеше да й донесе повече горест, отколкото щастие. Трябваше да го изхвърли от сърцето и мислите си. Трябваше да се концентрира върху началния си план да намери Бенет Чапман и Матю Марстън. Едва ли щеше да й е лесно да забрави Стив, но беше необходимо и едновременно с това беше време да започне да придвижва останалите си важни задачи.

Освен това започваше да разбира, че шефът на Стив, правителството, може би не проявяват същото доверие към нея. Можеше някой да повярва на измислиците на Барт, а и Тимъти Греъм можеше да наприказва лъжи. Не би могла да игнорира вероятността, че някой би могъл да я инкриминира. Всеки момент законът можеше да тръгне по следите й. Не съществуваха свидетели, които би могла да призове в своя полза. Трябваше да се добере до ранчото на Чапман и да се скрие там, докато завърши разследването. Трябваше да се представи като Джоана и това бе единственият начин да запази живота и свободата си.

Помисли дали да не телеграфира на Бенет за пари, с които да замине при него и да се откаже от парите на Стив, но реши, че това е свързано с дълго чакане. Щеше да се разплати със Стив по-късно, ако някога се срещнеха. Ако им беше съдено да бъдат заедно, съдбата щеше пак да кръстоса пътищата им. Дотогава… дотогава имаше работа за вършене. Недопустимо бе да прахосва ценно време, емоции и енергия в безсмислено самосъжаление.

Джини изпрати двата си ката дрехи на пране. Прибра парите в джоба на блузката си и реши да се престори, че се разхожда из града, защото не смееше да се довери на когото и да е било, за да я ориентира. Едва сега забеляза, че въпреки прашните улици и няколкото тротоара градът бе голям и прекрасен. Тази сутрин бяха наизлезли много хора и тя оставаше незабелязана сред тълпата. Мина покрай магазини и работилници, училища, църкви и домове, които явно представляваха луксозни бордеи.

Видя офиса на „Мисури & Уестърн Телеграф“, но вече се бе отказала да телеграфира на Бенет Чапман, че пристига, защото се опасяваше, че някой може да си спомни за подаването на телеграмата и тя да бъде проследена. Стив й беше казал, че повечето работилници са били създадени преди 1860 година, когато е било последното преброяване и бе допълнил, че населението на града е над седем хиляди. Тя видя и офиса на федералния шериф Лутър Уайт и несъзнателно се сви от страх. Стив й беше разказал и за този мъж на закона, който симпатизирал на юнионистите, сред които имаше и връзки, беше назначен на поста си от самия Линкълн и на всичко отгоре беше лекар. Такъв яростен юнионист не би се отнесъл великодушно към един член на Клана. Тя бързо подмина офиса му.

Градът изглежда бързо се разрастваше на юг и изток. Забеляза строежи на много места и й направи впечатление, че работниците се трудят професионално и ефикасно. Стив й бе казал, че градът е обграден от ферми с най-различна площ. Навсякъде се виждаха войници — уволнени и на служба. Можеше да се досети, че някои от по-грубите мъже са уестмени и престъпници. Видя също няколко индианци и си спомни думите на Стив, че наблизо се намирала индианската територия. Надяваше се, че няма да се случи някоя ужасна неприятност, която да забави изпълнението на плановете й.

Спря се пред една витрина и се престори, че задълбочено я разглежда, за да може да се вслуша в разговора на двама войници, чиито случайно доловени фрази я заинтригуваха. Единият каза:

— Не искам да ме изпращат в Тексас, където индианците пак са се разлудували. Майерс и неговият полк сигурно вече са в Белнап.

— Мислех, че Форт Белнап е бил изоставен още преди шейсета година.

— Така е, но тексаските войски са го използвали по време на войната, а сега армията продължава да стои там, докато не построят Ричардсън край Джексбъроу. Дявол да го вземе, та това е на някакви си седемдесет мили от индианската територия. Миналия месец разделили момчетата в стария Форт Ричардсън на две групи и ги изпратили в Белнап и Бъфало Спрингс. Те всички ще се върнат в Ричардсън след няколко месеца. Тогава могат да пратят там някои от нас. Надявам се да не съм сред тях.

— А Майерс взе ли със себе си своята симпатична женичка?

— Кора ще замине при него следващия месец или поне той така каза. Много е неприятно, че няма да има време да се почувства самотна и да спре погледа си на теб, а, Хари?

— Може и да го направи. Те живеят толкова далече от града, че едва ли има възможност да види човешка физиономия. Повечето момчета тук дори не подозират, че е жива и си живее там. Не мислиш ли, че има нужда от помощ покрай фермата и домакинството?

И докато двамата продължиха разговора, шепнейки непристойности, Джини напусна сцената. Малко по-късно погледът й се спря на това, което бе търсила и тя изпита облекчение. Влезе в офиса на службата, която поддържаше дилижансите и си купи билет до Форт Белнап за вторник сутринта на името на Кора Майерс. Каза на агента, че заминава при съпруга си, който бил прехвърлен от Форт Смит във Форт Белнап. Трябваше да допусне, че мъжът едва ли познава всеки войник от съседното поделение, а и той, изглежда, й повярва. И докато оформяше билета й, тя продължи да му говори, използвайки подслушаната информация. Беше изучила картата и разписанието на стената в офиса, докато той беше зает с предишния клиент, така че знаеше, че линията за Оксбоу ще я изведе само на сто и двайсет мили от Далас. Оттам можеше или да замине за Форт Тексас и да хване там дилижанса до Далас, или направо да замине за истинската й крайна спирка — ранчото на Чапман — веднага след като навлезеха в щата на „Самотната звезда“. Пътуването щеше да й отнеме четири дни и половина. По нейна преценка трябваше да стигне в ранчото на Чапман или да бъде непосредствено до него към събота вечерта. Извън всяка опасност от възмездие заради представянето й като Ана Ейвъри.

По обратния път към хотела тя влезе в един магазин за дрехи и си купи семпла рокля за предстоящото пътуване. Повече не можеше да си позволи. Прибра се в хотела, опакова покупката, яхна коня и отиде до една ферма наблизо, където го предложи заедно със седлото за доста по-малко от истинската му стойност. Обясни на щастливия купувач, че иска да е сигурна, че животното ще попадне в добри ръце и че не можела да бъде сигурна в това, ако го продадяла в някоя от конюшните в града. Постъпвайки по този начин, тя щеше да затрудни максимално проследяването й от страна на Стив, на когото можеха да възложат подобна задача, ако нещата не се развиеха добре. Оставаше една последна предпазна мярка: тя съобщи на администратора на рецепцията в хотела, че заминава за дома си с кораб на следващия ден и му плати да предаде на „брат й“ една писмо, когато той се върне.

Джини се приготви за заминаване на следващата сутрин. Изкъпа се, навечеря се добре, допускайки, че това ще е последното й ядене за следващите няколко дни. Бяха донесли дрехите й от пране, така че не представляваше никакъв пробием да опакова нещата си за път. Надяваше се керванът да пристигне в Далас скоро, за да може да прибере останалата част от личните си неща. Разбира се, всичко можеше да се подмени с ново, с изключение на куклата, която майка й беше направила за нея като малка. Не бе искала да рискува да я загуби по време на пътуването в компанията на онази ужасна банда. Надяваше се да се срещне с четирите си приятелки в Тексас.

Джини се огледа. Беше взела всички предпазни мерки, за които се сети. Опитният Стив може и да беше в състояние да я открие. И ако дойдеше за нея, тя се надяваше, че няма да е за лошо. Замисли се за думите в писмото, което го чакаше долу на рецепцията:

Във вторник сутринта един вежлив и приятелски настроен джентълмен помогна на Джини да се качи на кафявия дилижанс с жълт покрив. Дори и някой от пътниците да знаеше или подозираше, че тя не е мисис Кора Майерс, той не я разобличи. Въпреки това сърцето й биеше лудешки, тялото й трепереше, а напрежението в нея нарастваше. Тя чу вика на кочияша и плющенето на бича. Дилижансът се заклати и потегли. Тя беше поела по пътя, по който щеше да се превърне в Джоана Чапман и скоро щеше да реши дали да бъде жестока или добра с измамния баща на най-добрата си приятелка. Оставяше Форт Смит и всички злощастни приключения зад гърба си. Искаше й се да знаеше дали не оставя зад гърба си и своята любов.