Стаена смърт

ГЛАВА 10Анамнеза

Санаториумът „Солтмарш Хаус“ беше красиво разположен на около шест мили навътре в сушата, на източното крайбрежие. От Саут Бенхъм — градче намиращо се на пет мили от него — до Лондон имаше редовна железопътна връзка. Джайлс и Гуенда бяха въведени в просторна чакалня, в която имаше мебели с покривки на цветя. В стаята влезе една много очарователна белокоса възрастна дама с чаша мляко в ръка. Тя им кимна и седна недалеч от камината, а очите й се спряха замислено на Гуенда. След малко старицата се наведе към нея и каза с полушепот:

— Твое ли беше горкото дете, скъпа?

Гуенда леко се стресна и отговори неуверено:

— Не… не. Не беше мое.

— А, просто питам.

Старата дама кимна и отпи от млякото. След това каза дружелюбно:

— Десет и половина. Часът е толкова. Винаги е десет и половина. Забележително.

Тя сниши глас и отново се наведе напред:

— Зад камината е. Но не споменавайте на никого, че съм ви казала.

В този момент влезе медицинска сестра в бяла престилка и кимна на Джайлс и Гуенда да я последват.

Въведоха ги в кабинета на доктор Пенроуз и той стана на крака, за да ги посрещне.

Самият доктор Пенроуз, Гуенда не можеше да се отърве от мисълта, изглеждаше малко луд. Стори й се, например, доста по-луд от приятната белокоса старица в чакалнята, но може би всички психиатри са такива.

— Получих вашето писмо и писмото на доктор Кенеди — каза Пенроуз — и потърсих анамнезата на баща ви, мисиз Рийд. Спомням си неговия случай съвсем добре, разбира се, но все пак трябваше да опресня паметта си, за да съм в състояние да ви кажа всичко, което ви интересува. Доколкото разбрах, научила сте фактите съвсем скоро?

Гуенда обясни, че е била отгледана от роднините на майка си в Нова Зеландия и че й е било известно, че баща й е починал в санаториум в Англия, но само толкова.

Доктор Пенроуз кимна:

— Точно така, мисиз Рийд. Точно така. Заболяването на баща ви имаше някои много особени аспекти.

— Какви? — попита Джайлс.

— Манията… или психозата му, беше много силна. Майор Халидей, макар и видимо да беше в много неспокойно състояние, най-категорично и недвусмислено твърдеше, че е удушил втората си съпруга в пристъп на гняв, предизвикан от ревност. Както и да е, много от другите симптоми, обикновено съпътстващи подобни заболявания, липсваха и, да ви кажа честно, ако не бяха уверенията на доктор Кенеди, че мисиз Халидей е жива и здрава, бих приел думите на баща ви за чиста монета.

— Останал сте с впечатлението, че наистина я е убил? — попита Джайлс.

— Имах предвид, в началото. По-късно, когато разполагах с време и възможност да опозная по-добре характера и темперамента на майор Халидей, мнението ми се промени. Баща ви, мисиз Рийд, съвсем определено не беше от параноиден тип. Не страдаше от мания за преследване и не изпадаше в пристъпи на агресивност. Той беше внимателен, сърдечен и добре владеещ се човек. Не беше нито „луд“, както се изразяват хората, нито пък беше опасен за околните. Но тази идея-фикс за смъртта на мисиз Халидей упорито не го напускаше и съм абсолютно убеден, че за да я обясним, би трябвало да се върнем далеч назад — някъде в неговото детство. Трябва да призная, че нито един наш метод за анализ не доведе до нужния резултат. Понякога е много трудно да се пребориш с нежеланието на пациента да се подложи на психоанализа и това отнема много време. Понякога години. В случая с вашия баща времето не достигна.

Той замълча за момент, после ги погледна и каза:

— Би трябвало да знаете, че баща ви се самоуби?

— О, не! — извика Гуенда.

— Съжалявам, мисиз Рийд. Мислех, че знаете. Може би имате известно право да ни обвинявате за това. Признавам, че ако бяхме проявили малко повече бдителност, можехме да избегнем този край. Но съвсем искрено ви казвам, че у него не забелязах никаква склонност към самоубийство. Нямаше меланхоличен характер, не изпадаше в отчаяние. Оплакваше се от безсъние и колегите са му давали приспивателни. Той се е преструвал, че ги взима, но всъщност ги е събирал, докато станат достатъчно, за да…

Докторът разпери ръце.

— Толкова нещастен ли е бил?

— Не, не мисля така. По скоро, доколкото мога да съдя, го измъчваше комплекс за вина, желание да изтърпи някакво наказание. Най-напред настояваше да извикаме полицията и макар че го уговорихме да не прави това и непрекъснато го убеждавахме, че той няма никаква вина, той упорито отказваше да повярва. А му доказахме, при това многократно, и той трябваше да се съгласи, че не си спомня да е извършвал самия акт.

Доктор Пенроуз зашумоля с документите пред себе си.

— Разказът му за онази вечер никога не се промени. Върнал се вкъщи, когато било тъмно. Прислугата я нямало. Влязъл както обикновено в трапезарията, налял си нещо за пиене и го изпил, после отишъл във всекидневната. След това не помнел какво се е случило. Следващото нещо, което си спомняше е как стои надвесен над жена си, която била мъртва — удушена — в спалнята. Бил убеден, че го е направил той.

— Извинете, доктор Пенроуз — намеси се Джайлс, — но какво го е накарало да смята, че той го е извършил?

— Не изпитваше никакво съмнение. Каза ми, че през изминалите няколко месеца бил изпитвал безумни и тежки съмнения. Например, бил е убеден, че мисиз Халидей му давала някакъв наркотик. Разбира се, той е живял дълго време в Индия, а в тамошните съдилища нерядко се разглеждат дела за отровени с татул съпрузи. Много често имал халюцинации и губел представа за времето и пространството. Упорито отричаше да е подозирал жена си в изневяра, но въпреки това ми се струва, че именно такова съмнение е било причината. Изглежда той е влязъл у дома си, намерил е бележката, с която жена му го е уведомила, че го напуска, и е решил, че предпочита да я „убие“. Оттам и халюцинацията.

— Искате да кажете, че е бил силно привързан към нея?

— Очевидно е така, мисиз Рийд.

— Но той никога не е признавал, че е станал жертва на халюцинация?

— Трябваше да признае, че не би могло да бъде иначе… но вътрешно си остана убеден, че я е убил. И това убеждение беше прекалено силно, за да се поддаде на разума. Ако бяхме успели да разгадаем първопричината в детството му…

Гуенда го прекъсна. Не я интересуваха първопричините в детството.

— Но вие сте напълно убеден, че той… не е извършил убийство?

— О, ако това ви тревожи, мисиз Рийд, можете да го забравите. Келвин Халидей, колкото и да е ревнувал жена си, определено не беше убиец.

Доктор Пенроуз се изкашля и извади от бюрото си малко оръфано черно тефтерче.

— Ако искате, можете да вземете това, мисиз Рийд. Мисля, че вие сте човекът, на когото трябва да го дам. В него баща ви е записвал разни неща по време на престоя си тук. Когато предадохме вещите му на адвокатската фирма, на мистър Макгайър, който тогава беше неин шеф, задържахме това тефтерче като документ за заболяването му. Знаете ли, баща ви е регистриран в архива на мистър Макгайър, само че с инициали, разбира се — К. X. Ако искате да вземете този дневник…

Гуенда протегна нетърпеливо ръка.

— Благодаря ви — каза тя. — Много бих искала да го прегледам.

Във влака на път за Лондон, Гуенда извади малкото оръфано черно тефтерче и започна да чете. Отвори го наслуки.

Келвин Халидей беше написал следното:

„Предполагам, че тези доктори-шамани си знаят работата… Всичко изглежда такава дивотия. Бил ли съм влюбен в майка си? Мразел ли съм баща си? Не вярвам и дума от всичко това… Не мога да не мисля, че трябва да се намесят полицията и криминалният съд. Това не е работа за лудницата. И въпреки всичко някои от пациентите тук са толкова естествени, толкова разумни, както всички останали, освен когато не ги прихванат… много добре… изглежда мен също ме прихващат…

Писах на Джеймс. Накарах го да се свърже с Хелън и дай каже да дойде да ме види, ако наистина е жива… Казва, че не знаел къде е… това е така, защото знае, че е мъртва и аз съм я убил… той е добър човек, но не може да ме измами… Хелън е мъртва… Кога започнах да я подозирам? Много отдавна… скоро след като отидохме в Дилмут… Тя се промени… Криеше нещо от мен… Наблюдавах я… Да, и тя ме наблюдаваше.

Дали слагаше нещо в храната ми? Тези странни, ужасни кошмари… Не обикновени кошмари… Сякаш бяха реални… Знам, че ми е слагала нещо… Само тя би могла да го направи… Защо?… Имало е друг мъж… Някой, от когото се е страхувала…

Да бъда честен. Нали подозирах, че е имала любовник? Имало е някой. Знам, че е имало. Тя ми го каза на кораба… Някой, когото е обичала и за когото е било невъзможно да се омъжи… И двамата бяхме в еднакво положение… Аз не можех да забравя Мейгън… Колко много ми прилича на нея малката Гуени понякога. Хелън толкова хубаво си играеше с Гуени на кораба… Хелън… ти си толкова красива… Хелън… Жива ли е Хелън? Или я удуших със собствените си ръце? Минах през трапезарията и видях бележката — подпряна на масата и после… и после пълна тъмнина… мрак… Но не може да има съмнение… аз съм я убил… Слава Богу с Гуени всичко е наред в Нова Зеландия. Те са добри хора. Ще я обичат вместо Мейгън. Мейгън… Мейгън… как искам сега да си тук… Това е най-доброто… без скандали… най-доброто за детето. Не мога да продължавам така. Ден след ден, година след година. Трябва да се отърва бързо. Гуени никога няма да научи за това. Никога няма да разбере, че баща й е бил убиец…“

Сълзи замъглиха очите на Гуенда. Тя вдигна лице към Джайлс, който седеше срещу нея, но той гледаше през прозореца.

Доловил погледа й, той кимна.

Пътникът до тях четеше някакъв вечерен вестник. На външната страница, те ясно можеха да прочетат мелодраматичното заглавие: „КОИ БЯХА МЪЖЕТЕ В ЖИВОТА Й?“

Гуенда бавно поклати глава. Тя погледна надолу към дневника.

Имало е някой. Знам, че е имало някой…