Стаена смърт

ГЛАВА 13Уолтър Фейн

Гуенда погледна мистър Уолтър Фейн, който беше седнал от другата страна на голямото махагоново бюро.

Той беше уморен човек на около петдесет години и меките черти на лицето му не се поддаваха на описание. „От тези хора, които е малко трудно да си спомниш — помисли си Гуенда, — ако не ги познаваш от дълго време.“ Безличен човек. Когато заговори, гласът му беше провлечен и приятен. „Може би е добър адвокат“ — мислеше тя.

Гуенда огледа крадешком кабинета му — кабинет на старши съдружник на адвокатска фирма. Определено беше обзаведен старомодно — мебелите бяха овехтели, но пък направени от добър материал. Покрай, стените бяха подредени кутии със завещания и на всичките бяха написани достойни имена — Сър Джон Вейвазър-Тренч, Лейди Джесъп, Сър Артър Фоулкс, починал.

Големият прозорец, чиито стъкла бяха доста мръсни, гледаше към малък квадратен двор, ограничен от масивните стени на съседната къща от седемнадесети век. Наоколо нямаше нищо елегантно и съвременно, но нямаше и нищо потискащо. На пръв поглед кабинетът беше разхвърлян — със струпаните на купчини кутии, с хаоса на бюрото, с разкривените томове правна литература по рафта, — но всъщност в него работеше човек, който знаеше как да постигне това, което иска.

Писалката на Уолтър Фейн престана да скърца по хартията. Той се усмихна бавно и приятно.

— Мисля, че всичко е съвсем ясно, мисиз Рийд — каза той. — Много просто завещание. Кога ще дойдете да го подпишете?

Гуенда отговори, че би могла по всяко време и че не бърза.

— Купихме къща тук — каза тя. — „Хилсайд“.

— Да, дадохте ми адреса — Уолтър Фейн погледна записките си.

Равният му глас никак не се промени.

— Къщата е много хубава — продължи Гуенда. — Просто я обожаваме.

— Така ли? — Уолтър Фейн се усмихна. — На морето ли е?

— Не съвсем — отвърна Гуенда. — Разбрах, че са сменили името й. Била е „Света Катерина“.

Мистър Фейн свали пенснето си и почисти стъклата с копринена кърпа, загледан надолу в бюрото.

— А, да, спомних си — каза той. — Долу на „Лийхемтън роуд“.

Той изправи глава и Гуенда си помисли колко по-различни изглеждат хората, които носят очила, когато ги махнат. Очите му бяха светлосиви, странно слаби и нефокусирани.

„Те го обезличават“ — помисли си тя.

Уолтър Фейн сложи пенснето си отново.

— Вие споменахте — каза той с акуратния си служебен тон, — че сте направила завещание във връзка с брака си?

— Но в него оставих неща на свои роднини в Нова Зеландия, които след това починаха… така че реших, че е по-лесно да направя съвсем ново завещание. Особено след като смятаме да живеем тук постоянно.

Уолтър Фейн кимна.

— Да, съвсем разумно решение. Всичко е напълно ясно, мисиз Рийд. Ще подготвя документа и ако можете да дойдете вдругиден? Единадесет часа. Устройва ли ви?

— Да, напълно.

Гуенда стана и адвокатът я последва.

Малко забързано, както беше репетирала преди това, тя каза:

— Попитах специално за вас, мистър Фейн, защото мисля… струва ми се, че сте познавал майка ми.

— Така ли? — в гласа на адвоката се появи нотка на учтиво учудване. — А как се казваше тя?

— Халидей. Мейгън Халидей. Мисля… струва ми се, че някога сте бил сгодени с нея.

Часовникът на стената тиктакаше — едно-две, едно-две, едно-две…

Гуенда изведнъж усети, че сърцето й започва да бие малко по-бързо. Колко спокойно беше лицето на Уолтър Фейн! Като къща, чиито пердета са спуснати, сякаш в нея има мъртвец. „Какви идиотски мисли те обземат, Гуенда!“

Уолтър Фейн каза с непроменен глас:

— Не. Никога не съм познавал майка ви, мисиз Рийд. Но наистина, навремето бях сгоден за съвсем кратко време за Хелън Кенеди. Впоследствие тя се омъжи за майор Халидей.

— О, извинете. Колко глупаво от моя страна. Разбрала съм напълно погрешно. Значи е ставало дума за Хелън, моята мащеха. Естествено, това е станало отдавна и нямам никакви спомени. Когато вторият брак на баща ми се е провалил, аз съм била съвсем малка. Но някой спомена, че сте били сгодени с мисиз Халидей в Индия и помислих, че е била майка ми… защото баща ми я е срещнал там.

Гуенда не говореше развълнувано, тя просто излагаше факти. Впечатлението за къщата със спуснати пердета още не я беше напуснало.

— Съжалявам — каза тя. — Предполагам, че съвсем грубо бръкнах в старата рана.

Уолтър Фейн се усмихна — отново бавната, приятна усмивка. Пердетата бяха дръпнати.

— Това беше преди цели деветнадесет или двадесет години, мисиз Рийд — каза той. — Младежките проблеми и слабости не означават толкова много след такъв период. Значи вие сте малката дъщеричка на майор Халидей? Знаете, нали, че баща ви и Хелън живяха известно време в Дилмут?

— О, да — отвърна Гуенда. — Затова и дойдохме. Разбира се, аз не си го спомнях както трябва, но когато се чудех къде да се установим в Англия, пристигнах най-напред в Дилмут, за да видя какво представлява и толкова ми хареса, че реших да останем тук и никъде другаде. И какъв късмет! Съвсем случайно купихме същата къща, в която е живял баща ми преди толкова време.

— Знам я — каза Уолтър Фейн, отново с приятната усмивка. — Не вярвам да ме помните, мисиз Рийд, но ми се струва, че някога съм ви носил на конче.

Гуенда се засмя.

— Наистина ли? Значи сте стар приятел, нали? Не мога да кажа, че ви помня, но тогава съм била само на две и половина или на три… Вие бяхте дошъл от Индия в отпуск или…

— Не, просто изоставих Индия завинаги. Отидох там, за да създам чаена плантация, но животът не ми хареса. Не ставах за плантатор. Трябваше да тръгна по стъпките на баща си и да стана обикновен прозаичен провинциален адвокат. Преди това бях взел всичките си изпити, така че започнах работа във фирмата веднага щом се върнах. — Той замълча за миг и добави: — Оттогава работя тук.

Последва още една пауза и той повтори по-тихо:

— Да, оттогава…

„Но осемнадесет години — помисли си Гуенда — не са чак толкова много време…“

След това адвокатът се оживи, ръкува се с нея и каза:

— Тъй като сме стари приятели, наистина трябва някой път да доведете съпруга си и да пием чай. Ще ви запозная с майка ми. Ще й кажа да ви пише. И така, единадесет часа в четвъртък?

Гуенда излезе от кабинета и тръгна по стълбите. В ъгъла на тавана имаше голяма паяжина и в средата й стоеше белезникав неподдаващ се на описание паяк. „Не прилича — помисли си Гуенда — на истински паяк. Не е като тези месести насекоми, които ловят мухи и ги ядат.“ По-скоро беше като призрак на паяк. Всъщност, като Уолтър Фейн.

Джайлс посрещна жена си на крайбрежната улица.

— Е? — подкани я той.

— По онова време е бил в Дилмут — започна Гуенда. — Върнал се е от Индия, искам да кажа. Защото ме бил носил на конче. Но не би могъл да убие когото и да било. Не е възможно. Много е мил, но е от хората, които не забелязваш. Знаеш кои — ако ги срещнеш на някое парти, няма да обърнеш внимание, когато си отидат. Стори ми се ужасяващо добросъвестен, почтен и всичко останало, страшно привързан към майка си и с много добродетели. Но от женска гледна точка, е убийствено скучен. Съвсем ясно ми е защо Хелън го е изоставила. Досещаш се, нали? Той е от хората, за които съвсем безопасно можеш да се омъжиш, но някак си не ти се иска.

— Горкият — каза Джайлс. — И предполагам, че е бил луд по нея.

— О… не знам. Не мисля така. Както и да е. Според мен той не е зловещият убиец, когото търсим. Изобщо не отговаря на представата ми за убиец.

— А ти откъде си се научила да разпознаваш убийците, мила?

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех си за Лизи Бордън… само че съдебните заседатели я сметнаха за невинна. И от друга страна за Уолъс. Тих човечец, когото признаха за виновен, макар и впоследствие да намалиха присъдата му при обжалването. И Армстронг, за когото всички казваха че бил толкова добър и благ. Не мисля, че убийците са от някакъв определен тип и им личи, че са такива.

— Наистина не мога да повярвам, че Уолтър Фейн…

Гуенда замълча.

— Какво има?

— Нищо.

Но тя си спомни как Уолтър Фейн бършеше очилата си и странният му, невиждащ поглед, когато стана дума за „Света Катерина“.

— Може би — каза Гуенда, — наистина е бил луд по Хелън…