ГЛАВА 15Адрес

Хотел „Кларънс“ беше най-старият в градчето. Фасадата му беше заоблена, с извити орнаменти и той целият излъчваше атмосферата на стария свят. В него все още посрещаха семейства, които остават на морския бряг по цял месец.

Мис Наракот, която дежуреше на рецепцията, беше пищна четиридесет и седемгодишна дама със старомодна фризура.

Внимателният й поглед прецени Джайлс като един от „приятните хора“ и тя омекна. Той винаги имаше готови думи и можеше да бъде много убедителен, когато пожелаеше, така че й разказа доста добра история. Хванал се на бас с жена си, че баба й е отсядала в хотел „Кларънс“ преди осемнадесет години. Жена му казала, че никога не биха могли да решат спора, защото регистрите от онова време сигурно вече са изхвърлени, а той отговорил, че това са глупости. Уважавано заведение като „Кларънс“ не би изхвърлило документацията си и след сто години.

— Много добре, мистър Рийд. Точно така е. Пазим всичките си регистри. Само че предпочитаме да ги наричаме „книги за посетителите“. И знаете ли какви имена са записани в тях? Та самият крал е отсядал при нас, когато беше Уелски принц, а също и принцеса Алдемар от Холщайн-Роц — тя идваше всяка зима с придворната си дама. Гостували са ни и много известни писатели, да не говорим за мистър Доуви, портретиста.

Джайлс прояви необходимия за случая интерес и след малко пред него се появи желаният том от въпросната година.

След като най-напред му бяха показани различни имена на величия, той отвори страниците на месец август.

Да, това, което търсеше, беше там. Майор и мисиз Ситоун Ърскин, „Анстел Манър“, Дейт, Нортхъмбърленд, 27 юни — 17 август.

— Дали мога да препиша това?

— Но, разбира се, мистър Рийд. Да ви донеса лист и мастило? О, вие имате автоматична писалка. Извинете ме, трябва да се върна на рецепцията.

Тя го остави пред отворения регистър и Джайлс преписа каквото му трябваше.

Когато се върна вкъщи, завари Гуенда, наведена над някакви цветя в градината.

Тя бързо се изправи и го погледна въпросително.

— Откри ли нещо?

— Да, мисля, че трябва да е това.

— „Анстел Манър“, Дейт, Нортхъмбърленд — прочете Гуенда замислено. — Да, Едит Паджит каза, че е бил от Нортхъмбърленд. Дали още живеят там?

— Ще трябва да отидем и да проверим.

— Да, наистина. Така е най-добре. Кога ще тръгнем?

— Колкото се може по-скоро. Утре? Ще отидем с колата. Тъкмо ще разгледаш Англия по-добре.

— Ами ако вече не са живи? Или са се преместили и някой друг живее там?

Джайлс сви рамене.

— Ще се върнем и ще продължим с останалите неща, които имаме. Между другото, писах на Кенеди и го помолих да донесе писмата, които е получил от Хелън, след като е заминала… ако още ги пази, разбира се… и образец от почерка й.

— Ще ми се — каза Гуенда — да можехме да се свържем с тази Лили… тази, която сложи панделката на Томас…

— Колко странно… така изведнъж да си спомниш…

— Да, нали? Спомних си Томи. Беше черен на бели петна и роди три сладки котенца.

— Какво? Томас?

— Е, само името му беше Томас. Оказа се, че е Томасина. Знаеш какви са котките. А Лили… Какво ли е станало с нея? Едит Паджит не я е виждала оттогава. Не е била от тук и след събитията в „Света Катерина“ е отишла в Торки. Писала е веднъж или два пъти, но нищо повече. Едит е чула, че се е омъжила, но не знаела за кого. Ако я открием, бихме могли да научим доста повече.

— А и Леони, бавачката ти.

— Може би, но тя е била чужденка и едва ли е била съвсем наясно какво се е случило. Знаеш ли, нея изобщо не си я спомням. Не, според мен Лили ще бъде по-полезна. Тя е била наблюдателна… Джайлс, нека да пуснем още една обява. Специално за нея… името й е Лили Абът.

— Да — съгласи се Джайлс. — Бихме могли да опитаме. А утре непременно ще заминем на север, за да намерим семейство Ърскин.

Загрузка...