Стаена смърт

ГЛАВА 7Доктор Кенеди

Няколко дни по-късно Гуенда се разхождаше по крайбрежната улица. Духаше силен вятър и тя спря за малко под един от стъклените навеси, който някоя предвидлива корпорация беше поставила за посетителите.

— Мис Марпъл! — възкликна Гуенда изненадано. Защото това наистина беше мис Марпъл, плътно загърната в пухкавото си палто и добре омотана с шалове.

— Сигурно си много изненадана — отвърна възрастната жена бързо, — че ме срещаш тук, но докторът ми препоръча да поседя известно време край морето, а ти ми каза такива хубави неща за Дилмут, че направо реших да дойда. А пък бившата готвачка и икономът на една моя приятелка приемат посетители, така че…

— Но защо не ни се обадихте?

— Понякога старците могат да станат много досадни, мила моя. А и младите семейства трябва да бъдат оставени насаме.

Тя се усмихна на възражението на Гуенда и продължи:

— Сигурна съм, че щяхте да ме приемете добре. А вие двамата как сте? Напредвате ли с необяснимата мистерия?

— Движим се по следата — отвърна Гуенда и седна до нея.

Тя й разказа какво бяха научили до този момент.

— А сега сме дали обяви във вестниците. В местните, в „Таймс“ и други големи ежедневници. Отправихме молба към всеки, който е познавал Хелън Спенлав Халидей, по баща Кенеди, да ни се обади и така нататък. Решихме, че все някой ще отговори.

— И на мен ми се струва така, скъпа… да така мисля.

Гласът на мис Марпъл както винаги беше мек, но в очите й имаше тревога. Тя изгледа момичето до себе си изпитателно. Решителният и уверен тон някак си не й се струваше съвсем истински. „Гуенда — помисли си мис Марпъл — изглежда наистина разтревожена.“ Може би беше започнала да разбира това, което доктор Хейдък бе нарекъл „последствия“? Да, но сега беше твърде късно, за да се върне назад…

— Аз наистина се заинтересувах много от всичко това — каза мис Марпъл внимателно, сякаш се извиняваше. — Животът ми, знаеш, е толкова монотонен. Надявам се, няма да ме сметнеш за прекалено любопитна, ако те помоля да ме осведомяваш за развитието на събитията?

— Разбира се, че ще ви осведомяваме — отвърна Гуенда топло. — Ще ви казваме всичко. Боже! Та ако не бяхте вие, щях да настоявам пред лекарите да ме заключат в лудница! Кажете ми адреса си. Трябва да дойдете да изпием по нещо… искам да кажа чай, а и да ви покажа къщата. Не може да не видите мястото на престъплението, нали?

Тя се засмя, но смехът й беше малко нервен. Когато Гуенда продължи по пътя си, мис Марпъл поклати леко глава и се намръщи.

Джайлс и Гуенда преглеждаха нетърпеливо пощата всеки ден, но в началото надеждите им не се оправдаха. Получиха само две писма, в които частни детективи се обявяваха за способни и готови веднага да проведат издирването на лицето, което ги интересува.

— Ще имаме достатъчно време и за тях — каза Джайлс по този повод. — Ако трябва да наемаме някоя агенция, тя ще е първокласна, а не някоя, която си търси работа по пощата. Но всъщност не виждам те да могат да направят нещо, което ние да не можем.

Оптимизмът, или по-скоро самочувствието му, беше възнаградено няколко дни по-късно. Пристигна писмо, написано с онзи неясен, но все пак разбираем почерк, който отличава хората от лекарското съсловие:

— Удли Болтън — каза Джайлс. — Това не е толкова далеч оттук. В Удли Кемп ходят на пикници. Горе, във високите равнини. Трябва да е на около тридесет мили оттук. Ще пишем на доктор Кенеди и ще го помолим да ни посети или, ако предпочита, ние да отидем при него.

В отговор доктор Кенеди им съобщи, че ще бъде готов да ги приеме следващата сряда и в уречения ден те тръгнаха.

Удли Болтън беше малко градче построено върху склона на едно възвишение. „Галз Хил“ беше най-високата къща, която се намираше на самия връх на хълма и гледаше към Удли Кемп и ливадите, простиращи се надолу към морето.

— Доста пусто място — каза Гуенда и потрепери. Къщата също изглеждаше запустяла и очевидно доктор Кенеди презираше модерните нововъведения, като локалното парно отопление например. Жената, която им отвори, беше чернокоса и доста неприветлива. Тя ги преведе през голото антре и ги въведе в кабинета, където доктор Кенеди се изправи, за да ги посрещне. Помещението беше доста дълго и високо, а стените бяха отрупани с книги.

Самият доктор Кенеди беше възрастен мъж със сива коса, проницателни очи и рунтави вежди. Той ги огледа бързо.

— Мистър и мисиз Рийд? Седнете тук, мисиз Рийд, това може би е най-удобният стол. И така, за какво става дума?

Джайлс, без да се запъва, разказа предварително подготвената история.

Той и жена му сключили брак съвсем скоро в Нова Зеландия. Дошли в Англия, където жена му е живяла като дете и сега се опитва да открие семейните си приятели и роднините си.

Доктор Кенеди седеше неподвижно и невъзмутимо. Беше учтив, но явно го дразнеше настойчивостта, с която подобни на тях хора от колониите се занимават със старите сантиментални връзки на семействата си.

— И смятате, че моята сестра, моята доведена сестра, и аз сме близки с вашето семейство? — попита той Гуенда учтиво, но и с нотка на враждебност.

— Тя е моя мащеха. Втора съпруга на баща ми. Не мога да си я спомня добре, разбира се. Тогава съм била много малка. По баща името ми е Халидей.

Той се вгледа в нея и изведнъж по лицето му се разля усмивка. Превърна се в друг човек, надменността и студенината изчезнаха.

— Боже мили! Да не искате да кажете, че вие сте малката Гуени?

Гуенда кимна енергично. Отдавна забравеното детско име зазвуча в ушите й съвсем познато и вдъхващо увереност.

— Да — каза тя. — Аз съм Гуени.

— Боже Господи! Пораснала и омъжена! Как лети времето! Трябва да са изминали… колко? Петнадесет години? Не, сигурно много повече. Предполагам, че не ме помните?

Гуенда поклати глава.

— Не помня дори баща си. Искам да кажа, спомените ми са неясни и бегли.

— Разбира се! Първата жена на Халидей беше от Нова Зеландия. Той ми го каза, спомням си. Хубава страна, струва ми се.

— Най-хубавата на света. Но и Англия ми харесва.

— Смятате да се преместите тук, или сте само за малко? — той натисна звънеца. — Трябва да пием чай.

Когато жената дойде, той каза:

— Чай, моля… и… препечен хляб с масло. Може и кейк, каквото и да е.

Достопочтената домашна прислужница погледна отровно, но отговори:

— Да, сър — и излезе.

— Обикновено не пия чай — обясни доктор Кенеди, — но трябва да отбележим случая.

— Много мило от ваша страна — каза Гуенда. — Не, не сме за малко. Купихме къща. — Тя направи пауза и добави: — „Хилсайд“.

— О, да. В Дилмут. Вие ми писахте оттам — каза доктор Кенеди.

— Това беше най-невероятното съвпадение. Нали, Джайлс?

— Да, така е — отвърна Джайлс. — Наистина изумително.

— Беше обявена за продан — каза Гуенда и като забеляза недоумението, изписано по лицето на доктора, добави:

— Тя е същата, в която сме живели преди толкова много години.

Доктор Кенеди се намръщи:

— „Хилсайд“? Но да, разбира се… сменили са името. Чух нещо такова. По-рано беше някаква светица… ако говорим за една и съща къща… на „Лийхемптън роуд“. Като влизаш в града се намира вляво. Същата ли е?

— Да.

— Точно така. Чудно как човек забравя имената. Чакайте малко… Казваше се „Света Катерина“.

— И аз съм живяла там, нали? — попита Гуенда.

— Да, разбира се. — Той я погледна с интерес. — А защо пожелахте да се върнете там? Не може да си спомняте кой знае колко от онова време.

— Не. Но някак си ми хареса, почувствах я като свой дом.

— Като свой дом — повтори докторът.

В думите му нямаше никакви чувства, но Джайлс се зачуди за какво ли си мислеше.

— Ето, виждате ли — каза Гуенда. — Надявах се да ми разкажете за онова време… за баща ми и Хелън и… всичко останало — довърши тя неловко.

Той я изгледа замислено.

— Предполагам, в Нова Зеландия не са знаели много за това. Откъде да знаят? Е, няма много за разказване. Хелън, сестра ми, се върна от Индия със същия кораб, с който пътуваше и баща ви. Той беше вдовец с малка дъщеря. Хелън изпитваше съжаление към него и скоро се влюби. Халидей беше самотен, а може също да я е обичал. Трудно е да се каже какво точно се е случило. Ожениха се в Лондон веднага след пристигането си и дойдоха в Дилмут при мен. Тогава още практикувах. Келвин Халидей беше симпатяга — доста нервен и изтормозен, но изглеждаха щастливи заедно. Тогава. — Докторът замълча за малко и добави:

— Както и да е. След по-малко от година сестра ми избяга с друг. Вероятно знаете това?

— А с кого избяга? — попита Гуенда. Той я изгледа с проницателните си очи.

— Не ми каза. Не ми се доверяваше. Забелязах, нямаше как да не забележа, че между тях нещата не вървят както трябва. Не знаех защо. Аз винаги съм бил праволинеен и съм вярвал, че съпружеската вярност съществува. Хелън не искаше да ми каже какво всъщност става. Чух някакви слухове, това не можеш да избегнеш, но не съм чул никакво име. При тях често идваха гости — от Лондон или от другаде. Сигурно е бил някой от тях.

— Не е имало развод, така ли?

— Хелън не искаше да се развежда. Келвин ми го каза. И това ме накара да мисля, може би погрешно, че е ставало дума за женен мъж. Някой, чиято съпруга може би е била католичка.

— А баща ми?

— Той също не желаеше развод.

Доктор Кенеди говореше доста лаконично.

— Разкажете ми за баща ми — каза Гуенда. — Защо изведнъж реши да ме изпрати в Нова Зеландия?

Докторът замълча за миг и после отговори:

— Доколкото разбрах, роднините ви там са настоявали. След краха на втория му брак вероятно е решил, че това е най-доброто решение.

— А защо той сам не ме е завел там?

Доктор Кенеди се загледа разсеяно в рафта над камината, за да открие инструментите си за почистване на лула.

— О, не знам… Здравето му никак не беше добро.

— Какво му беше? От какво всъщност умря?

Вратата се отвори и влезе намръщената прислужница с натоварен поднос.

Имаше препечен хляб с масло и малко конфитюр, но нямаше кейк. С неясен жест доктор Кенеди подкани Гуенда да налее чая. Тя се зае с това. Когато чашите бяха напълнени и тя взе една препечена филийка, докторът попита с доста пресилена веселост:

— Кажете ми, какво направихте с къщата? Предполагам, че сега няма да мога да я позная. След като свършите с ремонта…

— Забавляваме се с две нови бани — призна Джайлс.

Без да отделя поглед от доктора, Гуенда повтори въпроса си:

— От какво умря баща ми?

— Не бих могъл да кажа точно. Както споменах, здравето му беше разклатено от известно време. След това той отиде в санаториум… някъде по източното крайбрежие. Умря около две години след това.

— Къде точно беше този санаториум?

— Съжалявам, но вече не мога да си спомня точно. Останах с впечатлението, че е някъде по източното крайбрежие.

Сега съвсем ясно личеше, че се мъчи да избегне отговора. Джайлс и Гуенда се спогледаха крадешком.

— Но поне можете да ни кажете къде е погребан — настоя Джайлс — Гуенда, съвсем естествено, много би желала да отиде на гроба му.

Доктор Кенеди се наведе над камината и започна да чисти лулата си с джобно ножче.

— Знаете ли — отвърна след малко той съвсем тихо, — не смятам, че трябва толкова много да мисля за миналото. Цялото това боготворене на предците е доста глупаво нещо. Важно е бъдещето. Ето ви вас — двама млади, здрави хора. Целият живот е пред вас. Мислете за него. Няма полза да търсите нечий гроб, при това на човек, който на практика не сте познавали. Само за да му сложите цветя…

— Но аз трябва да видя гроба на баща си! — каза Гуенда развълнувано.

— Боя се, че не мога да ви помогна.

Гласът на доктор Кенеди беше приятен, но студен.

— Беше много отдавна и паметта ми не е някогашната. Не съм поддържал връзка с баща ви, след като той напусна Дилмут. Веднъж ми писа от санаториума и, както казах, останах с впечатлението, че беше някъде по източното крайбрежие, но дори и в това не мога да съм съвсем сигурен. Така че нямам никаква представа къде е погребан.

— Не е ли странно? — попита Джайлс.

— Ни най-малко. Виждате ли, връзката между нас беше Хелън. Аз бях много привързан към нея. Тя е моя доведена сестра и е много по-млада от мен, но се опитах да я възпитам колкото се може по-добре. Изпратих я в хубаво училище и всичко останало… Но няма да сгреша, ако кажа, че Хелън… да тя имаше непостоянен характер. Когато беше съвсем млада, имахме неприятности с един неподходящ млад човек. Слава Богу, успях да я измъкна от тази ситуация безболезнено. След това реши да замине за Индия и да се омъжи за Уолтър Фейн. Е, с него всичко беше наред — приятно момче, син на най-добрия адвокат в Дилмут, но, честно казано, беше ужасяващо тъп. Той винаги я е обожавал, а тя даже не го и поглеждаше. И въпреки това замина за Индия, за да се омъжи за него. В последния момент изглежда се е уплашила, защото ми телеграфира да й изпратя пари за връщане. Изпратих й. На кораба срещнала Келвин. Ожениха се, без да ме предупредят. Чувствах се, как да кажа, неудобно заради сестра си и това обяснява защо след като тя замина, не поддържахме връзка с Келвин. Къде е сега Хелън? — попита той неочаквано. — Можете ли да ми кажете? Бих искал да я видя.

— Но ние не знаем — каза Гуенда. — Нямаме никаква представа.

— О! От обявата ви останах с впечатление, че… — Той ги изгледа с неочаквано любопитство. — Кажете ми, защо пуснахте тази обява?

— Искахме да се свържем с… — каза Гуенда и спря.

— С някой, когото почти не помните?. — Доктор Кенеди изглеждаше озадачен.

Гуенда продължи бързо:

— Помислих си… да се свържа с нея, за да ми разкаже за баща ми.

— Да, да. Разбирам. Съжалявам, че не мога да ви бъда от полза. Паметта ми не е такава, каквато беше. А и толкова много време мина…

— Не знаете ли — намеси се Джайлс, — поне какъв беше този санаториум? За туберкулозни ли?

Лицето на доктор Кенеди отново се вкамени:

— Да… да, струва ми се, че беше така.

— Тогава няма да е никак трудно да разберем кой е — каза Джайлс. — Благодаря ви много, сър, за това, което ни казахте.

Той стана и Гуенда го последва.

Излязоха от стаята и Гуенда се обърна през рамо, за да погледне още веднъж доктор Кенеди, който стоеше край камината с притеснено изражение на лицето и подръпваше прошарения си мустак.

— Той знае нещо, което не иска да ни каже — започна Гуенда, когато се качиха в колата. — Има нещо… О, Джайлс! Ще ми се… ще ми се изобщо да не бяхме започвали…

Те се погледнаха в очите и, без да го признават, в главите им се събудиха едни и същи страхове.

— Мис Марпъл изглежда беше права — каза Гуенда. — Трябваше да оставим миналото на мира.

— Можем да спрем и сега — каза Джайлс не много убедено. — Гуенда, мила, може би е по-добре наистина да престанем.

Гуенда поклати глава.

— Не, Джайлс. Сега вече не можем да спрем. Винаги ще тънем в догадки и ще си мислим… Не, трябва да продължим. Доктор Кенеди не искаше да ни каже, защото не искаше да ни наскърбява. Но това не е хубаво. Ще трябва да продължим докрай и да разберем какво всъщност се е случило. Дори и ако… ако баща ми е… — но тя не можа да довърши.