Стаена смърт

ГЛАВА 16Мамин син

— Долу, Хенри! — извика мисиз Фейн на астматичния пудел, чиито воднисти очи горяха от лакомия. — Още една курабийка, мис Марпъл? Докато са още топли?

— Благодаря, толкова са вкусни! Имате отлична готвачка.

— Да, Луиза не е лоша. Е, забравя като всички останали и пудингите й са все еднакви, но какво да правиш? Кажете ми, как е ишиасът на Дороти Ярд напоследък? По-рано много я измъчваше. Преди всичко на нервна почва, предполагам.

Мис Марпъл побърза да съобщи подробностите за заболяването на общата им приятелка. Радваше се, че сред многобройните си близки и познати, пръснати из цялата страна, беше успяла да намери жена, която познава мисиз Фейн. Тя й беше писала, че мис Марпъл в момента е в Дилмут и я беше помолила да я покани на гости.

Илиънър Фейн беше висока властна жена със стоманени сиви очи, гъста посребрена коса и по бебешки розово лице, което прикриваше факта, че у нея нямаше и следа от мекушавост.

Те обсъдиха сериозните, или въображаеми, заболявания на Дороти и преминаха към здравето на мис Марпъл, въздуха в Дилмут и лошите нрави на младежта в днешно време.

— Не са ги карали да ядат кората на хляба, когато са били малки, а само мекото — заяви мисиз Фейн. — При мен това никога не се е случвало.

— Имате повече от един син? — попита мис Марпъл.

— Трима са. Най-големият, Джералд, е в Сингапур и работи в една банка. Робърт е в армията. — Мис Фейн изсумтя. — Ожени се за католичка — каза тя натъртено. — Знаете какво означава това, нали? Всички деца ще бъдат възпитавани като католици. Не знам какво би казал баща му, ако беше жив. Според мен никак не би одобрил това. Сега почти не се виждаме с Робърт. Той възразява срещу някои от нещата, които му говоря единствено за негово собствено добро. Вярвам, че човек трябва да е искрен и да казва каквото мисли. Женитбата му, според мен, беше голяма грешка. Може да твърди, че е щастлив, горкият… но чувствам, че нещата не са както трябва.

— А най-малкият ви син женен ли е?

Мисиз Фейн се усмихна щастливо.

— Не. Уолтър живее при мен. Той е малко деликатен… още от дете… и винаги е трябвало много да се грижа за здравето му. Ще дойде след малко. Нямам думи да ви опиша колко внимателен и грижовен син е той. Наистина, имам голям късмет с него.

— И никога ли не е мислил да се ожени? — поинтересува се мис Марпъл.

— Уолтър смята, че не би могъл да изтърпи една съвременна млада жена. Те не го привличат. Ние двамата имаме толкова много общо помежду си… Боя се, че стои вкъщи повече, отколкото трябва. Понякога вечер ми чете Текъри и играем на домино. Той наистина е домошар.

— Колко хубаво е това — каза мис Марпъл. — Отдавна ли работи във фирмата? Някой ми каза, че сте имала син, който е бил плантатор в Цейлон, но изглежда не са разбрали както трябва.

Мисиз Фейн леко се намръщи. Тя подкани гостенката си да си вземе малко кейк и обясни:

— Да, това беше отдавна, когато беше съвсем млад. Някакъв младежки импулс, предполагам. Младежите винаги искат да видят света. Но всъщност, на дъното на всичко това стоеше едно момиче. Толкова неприятности причиняват понякога момичетата!

— Да, наистина. Спомням си племенника си…

Мисиз Фейн продължи, без да обръща внимание на племенника на мис Марпъл. Беше взела думата и истински се наслаждаваше на възможността да разкаже спомените си на симпатичната приятелка на Дороти.

— Крайно неподходящо момиче. Изглежда винаги е така. О, не. Не беше актриса или нещо подобно! Сестрата на местния лекар, макар че можеше да му бъде дъщеря — беше много по-млада от него, а той горкият не знаеше как да я възпитава. Мъжете са толкова безпомощни, нали? Тя съвсем му отпусна края. Най-напред се забърка с един младеж в кантората, обикновен чиновник, и със съвсем неудовлетворителен характер при това. Наложи се да го уволнят. Бил издавал поверителна информация. Както и да е, това момиче, Хелън Кенеди, е минавало, предполагам, за много хубаво. Аз не мислех така. Винаги съм смятала, че носи косата си малко особено. Но Уолтър, горкото момче, беше влюбен до уши в нея. А, както казах, тя беше напълно неподходяща — нямаше пари, никакви перспективи — изобщо, не беше от тези момичета, с които човек би искал да се сроди. Но какво може да направи една майка? Уолтър й направи предложение и тя отказа. След това му дойде тази глупава идея да стане плантатор в Индия. Мъжът ми каза: „Нека да върви“. Но и той беше много разочарован. Очакваше с нетърпение Уолтър да започне работа във фирмата — вече беше взел всичките си изпити. Но, нямаше как. Какви неприятности създават тези млади момичета!

— О, зная! Племенникът ми…

Мисиз Фейн отново пренебрегна племенника на мис Марпъл.

— И момчето ми замина за Асам… или май беше Бангалор… не помня след толкова много години, а аз се чувствах твърде разтревожена, защото знаех, че здравето му няма да издържи. Не беше изкарал там и година, при това работите му вървяха много добре, синът ми всичко прави добре и, представете си само, тази безсрамна въртиопашка взе, че промени решението си и му писа, че е готова да се омъжи за него в края на краищата.

— Мили Боже! — поклати глава мис Марпъл.

— Събира си тя чеиза, взема си билет за кораба и какво мислите, че става по-нататък?

— Нямам представа — поклати глава мис Марпъл.

— Впуска се в любовна авантюра с един женен мъж, моля ви се. На кораба на път за Индия. Женен мъж с три деца, струва ми се. Както и да е. На пристанището я посреща Уолтър и първото нещо, което тя му казва, е, че не може да се омъжи за него! Не смятате ли, че тази постъпка е долна?

— Да, наистина. Това би могло напълно да разруши вярата на сина ви в човешката природа.

— Трябваше да му я покажа в истинската й светлина, но пък и тя беше от тези жени, които могат безнаказано да правят каквото си поискат.

— Той… — поколеба се мис Марпъл — разстрои ли се от постъпката й? Някои мъже биха се ядосали много от подобно нещо.

— Уолтър винаги се е владял отлично. Колкото и ядосан или разстроен да е от нещо, той никога не го показва.

Мис Марпъл я изгледа замислено. Колебливо, тя реши да опипа почвата:

— Сигурно преживява нещата наистина дълбоко? Понякога човек може да се изненада от децата. Понякога избухват точно тогава, когато си мислиш, че изобщо не ги интересува. Чувствителна природа, която не се показва, докато положението не стане наистина нетърпимо.

— Колко странно, че го казвате и вие, мис Марпъл. Помня толкова добре… Джералд и Робърт винаги бяха готови да се сбият… съвсем естествено, разбира се, за здрави момчета…

— Да, съвсем естествено.

— А милият Уолтър винаги беше тих и търпелив. Един ден Робърт, който беше палаво момче, но невнимателно, му взе самолетчето, което си беше правил усърдно със седмици — толкова му се удаваше всичко — и му го счупи. И когато влязох в стаята им, видях, че Робърт лежи на пода, а Уолтър се нахвърля върху него с ръжена, направо щеше да го усмърти. Трябваше да вложа всичките си сили, за да го отделя от Робърт. И после не спря да повтаря:. „Нарочно го направи! Нарочно го направи! Ще го убия!“ Знаете ли, много се изплаших. Момчетата вземат нещата толкова навътре, нали?

— Да, наистина — каза мис Марпъл. Погледът й беше замислен.

Тя се върна на предишната тема:

— Значи годежът беше развален? И какво стана с момичето?

— Тя се върна. На кораба имала нова любовна авантюра, но този път се омъжи. Беше вдовец с едно дете. Мъж, който току-що е загубил жена си, винаги става лесна плячка — горкият безпомощен човек. Та тя се омъжи за него и заживяха в една къща в другия край на града — „Света Катерина“, до болницата. Не продължи дълго, разбира се… тя го напусна след по-малко от година. Избягала е с някой друг.

— Мили Боже! — поклати глава миг Марпъл. — Колко щастливо се е отървал синът ви…

— Винаги съм му го казвала.

— И здравето ли му попречи да продължи с плантацията?

Челото на мисиз Фейн леко се сбърчи.

— Животът не беше много благосклонен към него. Той се върна тук около шест месеца след момичето.

— Сигурно е било много неприятно — каза мис Марпъл. — Щом и двамата са живели в този град…

— Уолтър беше чудесен — каза майка му. — И двамата се държахме сякаш нищо не се беше случило. Аз смятах, и тогава му го казах, че е най-добре да скъсат окончателно — в края на краищата срещите биха били тягостни и за двамата. Но Уолтър държеше да запази добри отношения. Той им ходеше на гости. Съвсем по приятелски и си играеше с детето. Между другото, доста любопитно, това дете е пораснало и се е върнало тук. Сега е голяма жена и има съпруг. Онзи ден е идвала в кантората на Уолтър, за да направи завещание. Рийд, това е името й по мъж. Рийд.

— Мистър и мисиз Рийд? Познавам ги. Толкова приятни млади хора! Кой да си помисли! Значи всъщност тя е детето, което…

— Детето от първия брак. Жената починала в Индия. Горкият майор… как се казваше? Халуей? Нещо такова беше. Когато тази невестулка го изостави, той беше напълно съкрушен. Защо винаги най-лошите жени попадат на най-добрите мъже?

— А младежът, който първи се е забъркал с нея? Чиновникът в кантората на мъжа ви. Какво стана с него?

— Добре се справя сам. Собственик е на фирма за автобусни превози. „Нарцис“. Името му е Афлик и автобусите му са боядисани в яркожълто. Толкова вулгарен е светът днес!

— Афлик? — попита мис Марпъл.

— Джеки Афлик. Неприятен и пробивен човек. Винаги е бил решен да спечели. На всяка цена. Може би затова се е сприятелил с Хелън Кенеди. Докторска дъщеря и всичко останало… може би е мислел, че така ще подобри общественото си положение.

— И тази Хелън никога повече не се е връщала в Дилмут, така ли?

— Не е и слава Богу! Сигурно досега съвсем е пропаднала. Съжалявах доктор Кенеди. Вината не беше негова. Втората съпруга на баща му беше една пухкава глезла, с много години по-млада от него. Предполагам, че Хелън е наследила своенравието си от нея. Винаги съм смятала…

Мисиз Фейн млъкна.

— Ето го Уолтър — майчинското й ухо беше различило някакви добре познати звуци в антрето.

Вратата се отвори и влезе Уолтър Фейн.

— Това е мис Марпъл, сине. Позвъни, моля те, за да ти донесат топъл чай.

— Не се тревожи, майко. Вече изпих една чаша.

— Разбира се, че ще пием още… и малко курабийки, Беатрис — каза тя на прислужницата, която се беше появила, за да вземе чайника.

— Да, мадам.

— Боя се, че майка ми ме глези — каза Уолтър Фейн с добродушна усмивка.

Мис Марпъл отговори учтиво и се вгледа в него.

Мил тих човек, леко потиснат и свит, като че ли се извиняваше за нещо — безцветен. Неподлежащ на описание. От онези предани мъже, на които жените не обръщат внимание и за които се омъжват само, ако тези, които наистина обичат, не са отговорили на чувствата им. Уолтър Вечното присъствие. Горкият Уолтър, на мама момчето… Малкият Уолтър Фейн, който беше нападнал брат си с ръжен и се беше опитал да го убие…

Мис Марпъл беше озадачена.