Стаена смърт

ГЛАВА 22Лили Кимбъл отива на среща

— Проклет да съм! — възкликна Джайлс. Току-що той беше отворил плика, пристигнал с обедната поща и гледаше съдържанието му с пълно изумление.

— Какво има?

— Това е отговорът от графолозите.

Гуенда пламна от нетърпение.

— И тя не е писала тези писма от чужбина?

— Там е работата, Гуенда, че ги е писала именно тя.

Те се втренчиха един в друг.

— Тези писма не са фалшификат? — Гуенда не можеше да повярва. — Били са истински? Онази нощ Хелън е напуснала къщата? И е писала от чужбина? Изобщо не е била удушена?

— Така изглежда — отвърна Джайлс бавно. — Но всъщност именно това ме тревожи. Безпокоя се точно, когато нещата изглеждат от ясни по-ясни.

— Може би експертите са сгрешили?

— Може и да са, но са доста категорични в оценката си. Гуенда, наистина не разбирам нищо от цялата тази работа. Дали не се правим на най-големите идиоти?

— И всичко да е заради глупавото ми поведение в театъра? Слушай, Джайлс, хайде да се отбием при мис Марпъл. Ще имаме време да го направим преди четири и половина.

Само че мис Марпъл реагира доста по-различно, отколкото бяха очаквали. Тя каза, че това било много хубаво.

— Но, мила мис Марпъл — попита Гуенда, — какво искате да кажете?

— Искам да кажа, скъпа, че някой не е бил толкова умен, колкото е трябвало да бъде.

— Но… как така? Защо?

— Допуснал е грешка — каза мис Марпъл и кимна доволно.

— Но каква?

— Е, мила Гуенда, не може да не виждаш как кръгът се стеснява?

— Ако приемем факта, че Хелън наистина е писала тези писма… как можем да смятаме, че е била убита?

— Искам само да отбележа, че за някого е било много важно писмата наистина да са написани с нейния почерк.

— Разбирам… поне си мисля, че разбирам. Сигурно при някакви обстоятелства Хелън е била принудена да ги напише… и това може би ще ни улесни. Но все пак, какви са тези обстоятелства?

— Е, хайде, Джайлс, не мислиш както трябва… всичко е много просто, наистина.

Джайлс изглеждаше раздразнен и недоволен.

— За мен не е толкова просто, уверявам ви.

— Ако само малко се замислиш…

— Хайде, Джайлс — каза Гуенда, — закъсняваме.

Те оставиха мис Марпъл да се усмихва.

— Тази възрастна жена понякога ме дразни — каза Джайлс. — Какво, по дяволите, имаше предвид?

Стигнаха до къщата на доктор Кенеди навреме. Домакинът им отвори лично.

— Освободих прислужницата за днес следобед — обясни той. — Реших, че така ще е по-добре.

Той ги въведе в гостната, където подносът за чая, зареден с препечени филийки, масло и кейк, вече беше готов.

— Чашата чай е добра идея, нали? — попита докторът доста неуверено. — Може би ще накара мисиз Кимбъл да се отпусне.

— Съвсем правилно — отвърна Гуенда.

— Ами как да постъпим с вас двамата? Дали да ви представя направо, или смятате, че това ще я смути?

— Хората от провинцията са много подозрителни. Мисля, че ще е по-добре, ако я приемете сам.

— И аз мисля така — каза Джайлс.

— Ако стоите в съседната стая и ако оставя вратата открехната, ще можете да чувате какво си говорим — каза доктор Кенеди. — При тези обстоятелства, струва ми се, такава постъпка би била оправдана.

— Това си е чисто подслушване — каза Гуенда, — но не ме интересува.

Доктор Кенеди се усмихна леко и каза:

— Не мисля, че ще бъде нарушен някой принцип на етиката. Във всеки случай не смятам да обещавам да пазя тайна, макар че ще бъда готов да й дам съвет, ако го поиска.

Той погледна часовника си.

— Влакът пристига в четири и тридесет и пет. Остават още няколко минути. След това ще й трябват още около пет минути, за да се изкачи по хълма.

Доктор Кенеди се заразхожда неспокойно из стаята. Лицето му беше изопнато и уморено.

— Не разбирам — каза той след малко. — Нищо не разбирам. Ако Хелън не е заминала, ако писмата й до мен всъщност са били фалшиви… — Гуенда трепна, но Джайлс й кимна предупредително и докторът продължи:

— Ако горкият Келвин, не я е убил, тогава какво може да се е случило?

— Убил я е някой друг — каза Гуенда.

— Но, мило дете, ако наистина някой друг е сторил това, тогава защо Келвин твърдеше, че е бил той?

— Защото така е решил. Намерил я е на леглото и е бил убеден, че го е направил той. Това би могло да се случи, нали?

Доктор Кенеди разтърка носа си с раздразнение.

— Не знам, аз не съм психиатър. Нервен срив? Отслабнала преди това нервна система? Да, предполагам, че е възможно. Но кой би искал да убие Хелън?

— Подозираме трима души — отговори Гуенда.

— Трима души? Какви трима души? Никой не би имал и най-малката причина да убие Хелън… освен ако не е напълно побъркан. Тя нямаше врагове. Всички я харесваха.

Той отиде до бюрото и започна да рови в едно чекмедже.

Извади избеляла снимка, на която се виждаше високо момиче с ученическа престилка, със завързана на тила коса и усмихнато лице. До нея беше Кенеди — по-млад и по-щастлив, с малко кученце в ръце.

— Напоследък много мислих за Хелън — каза той съвсем тихо. — Толкова години изобщо не се бях сещал… почти бях успял да забравя… Сега мисля за нея през цялото време. Заради вас стана така.

В гласа му имаше обвинение.

— А според мен, заради нея самата — каза Гуенда. Кенеди се обърна към нея рязко.

— Не разбрах?

— Това, което казах. Не мога да го обясня, но не е заради нас. Заради самата Хелън е.

До ушите им долетя тъжният писък на локомотивна свирка. Доктор Кенеди излезе на терасата и те го последваха. Една нишка дим бавно напускаше долината.

— Ето го влака — каза Кенеди.

— Приближава ли гарата? — попита Джайлс.

— Не, отдалечава се от нея. Тя трябва да се появи всяка минута.

Но минутите минаваха, а Лили Кимбъл я нямаше.

Лили Кимбъл слезе на гарата в Дилмут и мина по надлеза, за да стигне до страничния коловоз, на който чакаше малкият местен влак. Нямаше много пътници — бяха не повече от половин дузина. По това време не пътуваха много хора, а и в Хелчестър беше пазарен ден.

След малко влакът потегли и запухтя с достойнство по криволичещата из долината линия. Преди крайната гара Лонсбъри Бей имаше още три спирки — Нютън Лангфорд, Мачингс Холт (за Удли Кемп) и Удли Болтън.

Лили Кимбъл погледна през прозореца, но очите й не забелязваха избуялата зеленина — вместо нея пред тях се мержелееше скъпа стайна гарнитура, тапицирана в бледозелено.

Само тя слезе на малката гаричка Мачингс Холт. Предаде билета си на служителя и излезе навън. Малко по-нататък по пътя имаше стрелка, на която пишеше: „Към Удли Кемп“. Тя сочеше малка пътека нагоре по стръмния склон.

Лили Кимбъл тръгна по пътеката и скоро се заизкачва по склона. Премина покрай една гора и после хълмът стана още по-стръмен, целият покрит с пирен и цветя.

Някой се измъкна иззад дърветата и Лили Кимбъл подскочи уплашено.

— Боже мой! — възкликна тя. — Как се стреснах!

— Изненадах ви, така ли? Имам и още една изненада за вас.

Между дърветата беше много усамотено. Никой не би могъл да чуе вик или боричкане. Всъщност, нямаше викове, а боричкането свърши съвсем бързо.

Една разтревожена птица, излетя от клоните…

— Какво може да е станало с тази жена? — попита Кенеди с раздразнение.

Стрелките на часовника показваха пет без десет.

— Може ли да се е заблудила по пътя от гарата дотук?

— Съвсем точно й обясних как да дойде. Освен това е много просто. След като излезеш от гарата, завиваш наляво и тръгваш по първата пряка вдясно. Разстоянието се взема пеша само за няколко минути.

— Може би се е отказала — каза Джайлс.

— Така изглежда.

— Или е изпуснала влака — предположи Гуенда.

— Не — каза Кенеди замислено, — струва ми се по-вероятно да е решила изобщо да не дойде. Може би съпругът й се е намесил. Тези провинциалисти са напълно непредсказуеми.

Той се заразхожда из стаята. После отиде до телефона и попита за някакъв номер.

— Ало? Гарата ли е? Обажда се доктор Кенеди. Очаквах една жена на средна възраст… трябваше да дойде с влака в четири и половина. Някой питал ли е как да ме намери? Или… не ви разбрах?

Джайлс и Гуенда бяха достатъчно близо, за да чуят мекия провлечен глас на единствения служител на гара „Удли Болтън“.

— Никой не е питал за вас, докторе. От влака в четири и тридесет не слезе никой непознат. Мистър Наракот от Медоуз, Джони Лоуз и дъщерята на стария Бенсън. Никой друг.

— Значи се е отказала в края на краищата — каза доктор Кенеди. — Е, тогава ще предложа чай на вас. Водата е готова. Само ще отида да го направя.

Той се върна с чайника и седнаха.

— Е, това е само временна спънка — каза домакинът окуражаващо. — Имаме адреса й и ще можем ние да отидем при нея.

Телефонът иззвъня и докторът отиде да се обади.

— Доктор Кенеди?

— На телефона.

— Обажда се инспектор Ласт, от полицейски участък Лонгфорд. Очаквахте ли жена на име Лили Кимбъл, мисиз Лили Кимбъл, да дойде при вас днес следобед?

— Да. Но защо? Да не би някаква злополука…

— „Злополука“ не е съвсем точна дума докторе. Тя е мъртва. У нея намерихме писмо, писано от вас. Затова ви се обаждам. Можете ли да дойдете в участъка веднага?

— Да, тръгвам.

— Сега, нека да изясним това — каза инспектор Ласт, като изгледа доктор Кенеди, Джайлс и Гуенда, които също бяха дошли в участъка. Гуенда беше пребледняла и държеше ръцете си стиснати отпред. — Тази жена трябваше да дойде при вас с влака, който тръгва от Дилмут в четири и пет и пристига в Удли Болтън в четири и тридесет и пет, прав ли съм?

Доктор Кенеди кимна.

Инспектор Ласт погледна писмото, намерено у мъртвата. Всичко беше съвсем ясно:

— И не е ставало дума да вземе по-ранен влак?

— По-ранен влак? — доктор Кенеди изглеждаше изненадан.

— Защото точно това е направила. Тръгнала е не в три и тридесет, а в един и тридесет. В Дилмут се е прекачила в два и пет и е слязла на гарата преди Удли Болтън, Мачингс Холт.

— Но това е странно!

— Тя пациентка ли ви беше, докторе?

— Не, от няколко години не практикувам.

— Така и предполагах. Познавахте ли я добре?

Кенеди поклати глава.

— Не бях я виждал от двадесет години.

— Но разпознахте трупа преди малко?

Гуенда потрепери, но труповете не вълнуваха доктор Кенеди кой знае колко и той отговори замислено:

— При тези обстоятелства е трудно да кажа дали съм я разпознал, или не. Била е удушена, така ли?

— Била е удушена. Трупът е намерен в един гъсталак по пътеката от Мачингс Холт към Удли Кемп. Открил го е някакъв турист, слизащ от Удли Кемп, към четири без десет. Нашият лекар определи, че смъртта е настъпила някъде между два и петнадесет и три часа. Била е убита скоро след като е слязла от влака. Била е сама. Други хора не са слезли с нея на тази гара. Така. Защо е слязла в Мачингс Холт? Възможно ли е да е объркала гарите? Не ми се вярва. Освен това е тръгнала два часа по-рано от уговорената среща, а не с влака, който сте й предложил в писмото, макар че то е било у нея. За какво трябваше да дойде при вас, докторе?

Доктор Кенеди бръкна в джоба си и извади писмото на Лили.

— Донесох със себе си това. Приложената изрезка е обявата, пусната от мистър и мисиз Рийд в местния вестник.

Инспектор Ласт прочете писмото и обявата, след което се обърна към Джайлс и Гуенда.

— Ще ми разкажете ли за какво става дума? Предполагам, че е нещо, което се е случило отдавна?

— Преди осемнадесет години — отговори Гуенда. Постепенно, с обяснения и доуточнявания, разказаха цялата история. Инспектор Ласт беше добър слушател и остави тримата да предадат нещата така, както ги виждат. Кенеди беше сух и се придържаше към фактите. Гуенда говореше емоционално и малко несвързано, но пък увлекателно. Джайлс беше съвсем точен с подробностите, не толкова сдържан, колкото Кенеди, но и по-спокоен от Гуенда. Всичко това им отне много време. Най-накрая инспектор Ласт въздъхна:

— Значи мисиз Халидей е била ваша сестра, докторе, и ваша мащеха, мисиз Рийд. Преди осемнадесет години тя е изчезнала от къщата, в която живеете сега. Лили Кимбъл, по баща Абът, по онова време е била прислужничка в същата тази къща. Поради някаква причина след толкова години тя е била склонна да вярва, че е имало някаква нечиста история. Навремето се е сметнало, че мисиз Халидей е избягала с неизвестен мъж. Майор Халидей е починал в заведение за душевноболни преди петнадесет години, все още под влияние на заблудата, че е удушил жена си. Ако, разбира се, е било заблуда.

Той замълча.

— Тези факти са интересни, но липсват някои важни неща. Мисиз Халидей жива ли е, или не? Ако е мъртва, кога е умряла? И какво точно е знаела Лили Кимбъл? Изглежда е било нещо доста важно. Толкова важно, че се е наложило да бъде убита, за да замълчи.

Гуенда извика:

— Но как е възможно някой да научи, че се е готвела да говори? Знаехме само ние тримата!

Инспектор Ласт я погледна замислено.

— Важна подробност, мисиз Рийд, е, че се е прекачила в Дилмут в два и пет, вместо в четири и пет. Трябва да е имало някаква причина. Освен това е слязла на гарата преди Удли Болтън. Защо? Може би, след като е писала на доктор Кенеди е написала и на някой друг, с когото е трябвало да се срещне в Удли Кемп. Може би от тази среща е щяло да зависи дали да отиде при доктора след това. Възможно е да е подозирала конкретен човек, да му е писала, да му е намекнала, че знае нещо и да е поискала среща.

— Шантаж — отсече Джайлс.

— Не мисля, че го е приемала така — каза инспектор Ласт. — Била е просто лакома и се е надявала да получи нещо. А и не е била съвсем наясно какво може да бъде то. Ще видим. Може би мъжът й ще ни помогне.

— Предупредих я! — каза мистър Кимбъл тежко. — „Не се занимавай с тази работа“, това ми бяха думите. Но не ме послуша. През главата ми отиде, защото все много знаеше! Това си беше Лили! Мислеше си, че е по-умна от всички!

Разпитът показа, че мистър Кимбъл не може да каже кой знае какво.

Лили била работила в „Света Катерина“ преди той да я срещне и да започнат да излизат заедно. Обичала да гледа кино и му казала, че в къщата, където е била, може би е било извършено убийство.

— Не й обърнах много внимание. Фантазира, рекох си. Никога не й беше достатъчно това, което вижда. Все й трябваше да измисля разни други неща. Едни врели-некипели ми разказа, как господарят пречукал господарката и я бил заровил в мазето, после за някаква французойка, дето видяла нещо или някой през прозореца. „Не обръщай внимание на чужденците — казах й. — Всичките са лъжци, не са като нас.“ И после продължи да дрънка, ама аз не слушах, щото си измисляше. Обичаше да чете криминални работи. Купуваше си един вестник, в който пишеха за известни престъпници. Главата й беше пълна с такива работи и си казах, щом си мисли, че е имало убийство, да си мисли, от мисленето никой няма да пострада. Ама щом взе да се чуди дали да отговори на обявата, викам й: „Стой настрана. Не си търси белята.“ И ако ме беше слушала, сега щеше да си е жива и здрава.

Той се замисли за момент.

— А! Жива щеше да е! Ама нали все много знаеше! Такава си беше Лили!