Стаена смърт

ГЛАВА 12Лили Кимбъл

Лили Кимбъл разстла два вестника върху масата, за да изцеди картофите, които цвърчаха в тигана на печката. Тананикайки си монотонно популярната мелодия на деня, тя се вгледа в единия от тях.

След това спря да тананика и се провикна:

— Джим! Джим! Чуй какво има тук!

Джим Кимбъл, възрастен и мълчалив мъж, миеше чинии на мивката. За да отговори на жена си, той използва любимото си:

— А?

— Написано е тук във вестника. „Моля всички, които имат някаква информация за Хелън Спенлав Халидей, по баща Кенеди, да се обадят в кантора «Рийд и Харди», на «Саутхемптън Роуд»“. Сигурно става дума за оная мисиз Халидей, при която работех в „Света Катерина“. Наеха къщата от мисиз Файндейсън, тя и съпруга й. Името й беше Хелън… и беше сестра на доктор Кенеди, дето винаги казваше, че трябва да си извадя сливиците.

Последва кратка пауза, през която мисиз Кимбъл умело разбърка картофите в тигана. Джим Кимбъл сумтеше в кърпата, докато бършеше лицето си.

— Туй е стар вестник — продължи мисиз Кимбъл, след като видя датата. — Отпреди седмица и повече. Защо ли е тази работа? Дали пък няма да дадат нещо пари, а Джим?

Мистър Кимбъл каза едно недоверчиво:

— А!

— Може да е за завещание или нещо такова. Толкова време мина!

— А.

— Осемнайсет години и повече. Не бих се учудила… Питам се, защо ли им е да ровят толкова назад? Мислиш ли, че може да е полицията?

— К’во?

— Нали знаеш какво съм си мислила винаги? — продължи тайнствено мис Кимбъл. — Казах ти едно време, като си тръгвахме оттам. Разправяха, че е избягала с някой, ама така казват всички, като пречукат жените си. Можеш да бъдеш сигурен, че е убита. Тогава ти го казах и на теб, и на Еди, но тя не щеше и да чуе за такова нещо. Еди нямаше въображение, ама никакво. Ами дрехите, дето уж била взела? Че нали не бяха каквито трябва, сещаш ли се? Липсваха една чанта и един куфар и достатъчно дрехи, за да се напълнят, ама не тия, дето би ги взела мадам. И тогава казах на Еди: „Само майорът я е убил и я е заровил в избата“. Само че не е било в избата, защото тази Леони, бавачката-швейцарка, е видяла нещо през прозореца. Дойде с мен на кино. Нищо, че трябваше да стои при детето и да не излиза никъде. Това дете не се будеше никога, какво миличко беше, като спеше в креватчето! „И мадам никога вечер не се качва в детската стая — казах й още. — Никой няма да разбере, че си излизала.“ И дойде с мен. А като се върнахме беше станала суматохата. Майорът болен и спи в другата стая, докторът дошъл и го наглежда. Тогава и попита за дрехите и всичко си беше нормално в началото. Помислих си, че е избягала с онова приятелче, дето толкова си падаше по него, а той беше женен, та Еди се молеше да не се забъркаме в някой развод… Как му беше името? Не помня. Май започваше с „М“… или с „Р“? Няма ми я паметта вече.

Мистър Кимбъл се приближи и без да обръща внимание на по-несъществените въпроси, попита дали е готова вечерята му.

— Ей сега ще изцедя картофите… чакай, ще взема друг вестник, този ще го запазя. Не може да е полицията… много време мина. Може да са адвокати и да става дума за пари. Не пише специално, но може и да е това… Ако имаше кой да попитам… Дават адрес в Лондон, само че това не ми харесва… много хора в Лондон са… Какво ще кажеш, Джим?

— А — каза мистър Кимбъл, впил гладен поглед в пържената риба и картофите.

Разговорът беше отложен за по-късно.