Стаена смърт

ГЛАВА 2Тапети

Измина един месец и Гуенда се нанесе в „Хилсайд“. Мебелите, наследени от лелята на Джайлс, бяха пристигнали от склада и тя ги беше разпределила по стаите. Бяха стари и много хубави. Продаде два прекалено големи гардероба, но всичко останало беше добро и подхождаше на къщата. Във всекидневната сложи две малки кокетни масички с инкрустирани седефени замъци и рози. Освен тях имаше и чудесна работна маса, бюро с дърворезба и малка салонна масичка от махагон.

Тя разпредели различните столове по стаите и купи две огромни меки кресла, за да могат да седят с Джайлс от двете страни на камината. Голямото канапе отиде до прозорците. За пердетата Гуенда избра старомодна бледосиня басма на вази с рози и жълти птици. Тя реши, че сега стаята е напълно готова.

Току-що се беше настанила и затова в къщата още имаше работници. Досега би трябвало да са свършили, но Гуенда правилно прецени, че няма да си отидат, докато тя не се нанесе.

Промените в кухнята бяха направени, двете бани бяха почти готови. За стените щеше да мисли по-нататък. Искаше да поживее известно време, за да почувства новия си дом и тогава да реши точно какви цветове ще избере за стаите. Всъщност къщата беше в много добро състояние и нямаше никаква нужда да бърза да прави всичко едновременно.

В кухнята се настани някоя си мисиз Кокър — дама, изпълнена със снизходително благоразположение, склонна да посреща хладно прекалено демократичното и приятелско отношение на Гуенда, но пък и готова да омекне, след като веднъж я е поставила на мястото й.

Тази сутрин, когато Гуенда седна в леглото, мисиз Кокър постави на коленете й табла със закуска.

— Когато в къщата няма джентълмен — отбеляза тя, — дамите предпочитат да закусват в спалнята.

И Гуенда се подчини на този, по всяка вероятност, английски обичай.

— Тази сутрин са бъркани — поясни мисиз Кокър, имайки предвид яйцата. — Споменахте пушена треска, но прецених, че няма да ви хареса в леглото. Оставя дъх. Ще ви я предложа за вечеря със сметана и препечени филийки.

— О, благодаря, мисиз Кокър.

Мисиз Кокър се усмихна благо и се приготви да се оттегли.

Гуенда не беше в голямата спалня. Тя щеше да почака, докато дойде Джайлс. Беше избрала крайната, тази с кръглите стени и еркерния прозорец. В нея се чувстваше напълно у дома си и беше щастлива.

Тя се огледа и възкликна импулсивно:

— Харесва ми тази стая!

Мисиз Кокър се огледа почтително.

— Съвсем хубава е, мадам, но е малка. Като гледам решетките на прозореца, си мисля, че някога е била детска стая.

— Не ми беше минало през ум. Може и да е била.

— Да — каза мисиз Кокър многозначително и излезе.

„Щом в къщата ще дойде джентълмен — сякаш искаше да каже тя, — кой знае? Може и да потрябва детска стая.“

Гуенда се изчерви. Тя се огледа още веднъж. Детска стая? Да, ще стане чудесна детска стая. Започна мислено да я обзавежда. Голяма къща за кукли там до стената. Ниски шкафове с играчки. Весел огън гори в камината, пред нея има предпазен парапет и на него се сушат дрешки. Но не и тази ужасна горчичена стена. Не, ще сложи някакви весели тапети, ярки и жизнерадостни. Букетчета макове и метличина… Да, това би било чудесно. Ще се опита да намери такива. Беше сигурна, че някъде е виждала нещо подобно.

Нямаше нужда да има много мебели. Имаше два вградени в стената шкафа, но единият беше заключен и ключът се беше загубил. Наистина, вратите му бяха боядисани отгоре и сигурно никой не го беше пипал с години. Трябваше да накара майсторите да го отворят преди да си тръгнат. Нямаше достатъчно място за всичките й дрехи.

С всеки изминат ден, прекаран в „Хилсайд“, Гуенда се чувстваше все повече и повече у дома си. През отворения прозорец долетя остра суха кашлица и тя започна да се храни по-бързо. Днес, според думите му, трябваше да дойде темпераментният наемен градинар Фостър, на чиито обещания не винаги можеше да се разчита.

Гуенда се изкъпа, сложи си пола от туид и пуловер и изтича в градината. Фостър работеше под прозореца на всекидневната. Беше му поръчала най-напред да прокара на това място пътека през алпинеума. Отначало Фостър се възпротиви, като й обясни, че форзицията ще трябва да се махне, а също и люлякът заедно с другите храсти, но Гуенда настоя и сега той изпълняваше задачата си почти с ентусиазъм.

Посрещна я с усмивка.

— Искате да го направите както е било едно време, мис Рийд. (Той упорито я наричаше „мис“.)

— Едно време? Как така?

Фостър удари с лопатата.

— Достигнах до старите стъпала. Ето ги тука. Някой ги е засипал и е посадил отгоре тия храсти.

— Колко глупаво са постъпили — каза Гуенда. — От всекидневната трябва да има изглед към градината и морето.

Фостър не беше много наясно с изгледите, но се съгласи предпазливо и с неохота.

— Не казвам, ей Богу, че така няма да стане по-хубаво… Ще се вижда градината. Тия храсти засенчваха стаята. Ама искам да кажа, че са хубави. Никога не съм виждал по-здрава форзиция. Люляците не са кой знае какво, но все пак… А са и много стари, за да се пресаждат.

— О, да. Зная. Но така ще е много, много по-добре.

— Е — Фостър се почеса по главата, — сигурно сте права.

— Така трябва да бъде — каза Гуенда и кимна. Изведнъж го попита:

— Кой живя тук преди семейство Хенгрейв? Не са се задържали дълго, нали?

— Около шест години. Не бяха тукашни. А преди тях? Госпожиците Елърти. Много набожни жени. Не-конформисти. Мисионерстваха сред езичниците. Даже един от черното духовенство живя при тях известно време, наистина. Бяха четири сестри с брат си, но гласът му много-много не се чуваше с всичките тези женоря. А преди тях… да помисля… а да, мисиз Файндейсън. Тя беше истинска дама. Тукашна беше и живееше в къщата още отпреди да се родя.

— Тя тук ли умря?

— Умря в Египет или нещо подобно. Но я докараха и я погребаха в двора на църквата. Тя посади магнолиите и онези там форзиции. Обичаше храстите.

Фостър продължи:

— Тогава ги нямаше новопостроените къщи по хълма. Беше си провинция. Нямаше кино и ги нямаше и новите магазини. Нямаше я и тая манифестация по крайбрежната улица дето сега не секва! — В гласа му се чувстваше неодобрението на старите хора към новото.

— Промени! — изсумтя той. — Всичко се променя!

— Нещата не могат да стоят все едни и същи — каза Гуенда. — И, в края на краищата, в наши дни има много подобрения.

— Всички така казват. Само че аз не съм ги забелязал тези подобрения. Промени!

Той посочи към живия плет вляво, през който се виждаше някаква постройка.

— Онова там беше болницата. Беше — каза той. — Хубаво и удобно място. А сега са построили нещо голямо, на една миля извън града. Двайсет минути пеша, ако искаш да стигнеш дотам, или три пенса с автобус. — Той отново посочи към плета. — Сега е девическо училище. От десет години насам. Всичко се променя. Сега хората вземат къща някъде, живеят в нея десетина или дванадесет години и отиват другаде. Не мирясват. И каква е ползата от това? Не можеш да направиш хубава градина, ако не гледаш в перспектива.

Гуенда погледна магнолията с обич.

— Като мисиз Файндейсън.

— Да, тя беше жена на място. Дойде като младоженка. Отгледа си децата и ги задоми, после погреба мъжа си. Внучетата й идваха тук през лятото. Накрая умря и тя. Беше прехвърлила осемдесетте.

В гласа на Фостър имаше одобрение и топлина, Гуенда се върна в къщата леко усмихната. Тя поговори с работниците и после отиде във всекидневната, за да напише няколко писма. Сред кореспонденцията, на която оставаше да отговори, имаше едно писмо от някакви братовчеди на Джайлс, които живееха в Лондон. Канеха я да посети Лондон когато поиска и да им гостува в дома им в Челси4.

Гуенда знаеше, че Реймънд Уест е добър, но не много известен романист, а жена му Джоун е художничка. Би било много забавно да им погостува известно време, макар че беше най-вероятно да я сметнат за ужасна провинциалистка. „Нито аз, нито Джайлс сме бохеми“ — разсъждаваше тя.

В антрето се разнесе царственият звук на гонга. Този гонг, поставен в рамка от гравирано и усукано дърво, беше една от ценните вещи на леля му. Мисиз Кокър явно се наслаждаваше на звука му и винаги го удряше с всичка сила. Гуенда запуши ушите си и стана.

Тя прекоси бързо всекидневната, отиде до стената при прозореца в дъното на стаята и възкликна ядосано. Правеше това за трети път, сякаш се канеше да премине през дебелата тухлена стена направо в трапезарията оттатък.

Върна се назад, излезе в антрето, след това зави под прав ъгъл покрай стената на трапезарията и влезе през вратата. Заобикалянето беше голямо и през зимата щеше да е много неприятно, защото в антрето ставаше течение, а местното парно отопляваше само всекидневната, трапезарията и две от стаите на горния етаж.

„Не виждам защо — помисли си тя, докато сядаше на стола край чудесната маса тип «Шератън», която беше купила много скъпо, за да замени масивната квадратна махагонова маса на леля Лавиндър, — не виждам защо да не направя врата, която да води директно от всекидневната в трапезарията. Ще поговоря за това с мистър Симс, когато дойде днес следобед.“

Мистър Симс беше строител и бояджия — човек на средна възраст, с пресипнал убедителен глас и винаги с тефтерче в ръка, готов веднага да си запише всяко скъпоструващо хрумване на работодателите си.

Когато го попита, мистър Симс оцени високо идеята.

— Най-простото нещо на света, мисиз Рийд. И е много рационално, ако мога да кажа така.

— Няма ли да е много скъпо? — Гуенда вече изпитваше съмнения, когато той изпаднеше във възторжен ентусиазъм. Бяха провели няколко неприятни разговора във връзка с различните допълнителни разходи, които не бяха включени в първоначалната му сметка.

— Дреболия — отговори мистър Симс угоднически, като придаде на пресипналия си глас колкото се може повече увереност.

Гуенда го гледаше, недоверчива повече от всякога. Именно „дреболиите“ на мистър Симс я бяха научили да внимава. Първоначалните му изчисления винаги бяха удивително скромни.

— Ето какво, мисиз Рийд — каза Симс подкупващо. — Ще накарам Тейлър да хвърли един поглед днес следобед, когато свърши със стаята за дрехи. Ще мога да ви кажа точно. Зависи колко е дебела стената.

Гуенда се съгласи. Тя написа на Джоун Уест, че й благодари за поканата, но не може да напусне Дилмут в момента, защото трябва да наглежда работниците. След това излезе да се разходи по брега и да се порадва на бриза. После се прибра и влезе във всекидневната. От ъгъла се изправи работникът на мистър Симс и я поздрави с усмивка.

— Няма да е трудно да го направим, мисиз Рийд — каза той. — По-рано тук е имало врата, но някой, който не я е искал, я е зазидал.

Гуенда беше изненадана. „Не е ли странно — помисли си тя, — сякаш винаги съм чувствала, че там има врата“. Спомни си увереността, с която се запъти към мястото днес по обяд. И споменът я накара да потрепери от притеснение. Беше доста странно. Като си помислиш само… Откъде беше толкова сигурна, че точно там има врата? На стената нямаше и следа от нея. Как й беше хрумнало… или може би знаеше, че е имало? Разбира се, беше логично да има, но защо пък винаги се беше насочвала към едно и също място? Вратата би могла да бъде навсякъде по стената, тогава защо, когато се замислеше за нещо друго, тя винаги отиваше до мястото, където наистина е била?

„Надявам се — помисли си Гуенда, — че не съм ясновидка или нещо подобно…“

Тя никога не се беше занимавала със свръхестествени явления. Не беше такъв човек. Или пък беше? Стъпалата от терасата към градината. Дали по някакъв начин не знаеше, че вече са били там, когато настояваше да бъдат направени отново на същото място?

„Може би пък имам такива заложби — помисли си тя притеснено. — Или, може би има нещо в самата къща?“

Защо онзи ден беше попитала мисиз Хенгрейв дали в къщата има призраци?

Нямаше! Това беше една чудесна къща! Нищо не би могло да й има! А и мисиз Хенгрейв беше толкова изненадана от въпроса й…

Нямаше ли някаква прикритост и враждебност в поведението й?

„Боже мой — помисли си Гуенда, — започвам да фантазирам.“

Тя отново се съсредоточи върху разговора с Тейлър.

— Има и още нещо — каза му тя. — Един от шкафовете в стаята ми горе не може да се отвори. Моля поправете го.

Тейлър се качи с нея и разгледа вратата.

— Боядисван е отгоре няколко пъти — каза той. — Ще го отворим утре, ако нямате нищо против.

Гуенда се съгласи и Тейлър си отиде.

Тази вечер тя се почувства много нервна и възбудена. Седеше във всекидневната и се мъчеше да чете, но се вслушваше във всяко поскърцване на мебелите. Веднъж или два пъти погледна назад през рамо и потрепери. Повтори си няколко пъти, че няма нищо особено в случките с вратата и пътеката. Че са просто съвпадения. Или че са резултат на най-обикновен здрав разум.

Без да го признае пред себе си, изпитваше страх да отиде и да си легне. Когато най-накрая стана, изгаси осветлението и излезе в антрето, усети, че я обзема ужас и се бои да тръгне нагоре по стълбата. Тя се качи почти тичешком, премина по коридорчето и влезе в стаята си. След това страховете й изведнъж изчезнаха. Огледа се наоколо с обич. Тук се чувстваше в безопасност. В безопасност и щастлива. („В безопасност от какво, идиотка такава“ — каза си тя.) Погледна проснатата върху леглото си нощница и чехлите отдолу.

„Гуенда, сякаш наистина си шестгодишна! Трябва да имаш пухкави чехли със зайци по тях.“

Тя легна с чувство на облекчение и скоро заспа.

На следващата сутрин трябваше да се погрижи за няколко неща в града. Върна се към обяд.

— Шкафът в стаята ви е отворен, мисиз Рийд — каза мисиз Кокър, когато й донесе изпържената хрупкава писия, картофеното пюре и морковите със сметана.

— А, добре — отвърна Гуенда.

Беше гладна и се нахрани с апетит. След като изпи кафето си във всекидневната, тя се качи горе в стаята си. Прекоси я и отвори шкафа в ъгъла.

След това нададе слаб писък и се вгледа втренчено.

Вътре в шкафа бяха останали старите тапети на стаята, които сега навсякъде другаде бяха заменени с жълтеникавата боя. Това бяха весели тапети на цветя — малки букетчета от алени макове и синя метличина…

Гуенда остана загледана в тях дълго, после разтреперана отиде до леглото и седна.

Намираше се в къща, в която никога досега не беше влизала, в страна, в която никога не беше идвала, и само преди два дни си беше представяла какви тапети ще потърси за тази стая. А те се оказаха абсолютно същите като тези в шкафа, тези, които някога са покривали целите стени.

Главата й се замая от безумни догадки. Дън, „Експеримент с времето“ — да виждаш напред, вместо назад…

Можеше да си обясни някак вратата и стъпалата към градината — но тук и дума не можеше да става за съвпадение. Не можеш да си представяш толкова ясно едни тапети и след това да се окаже, че някога са били съвсем същите… Не, трябваше да има някакво обяснение, което й убягваше и… да, плашеше я. Много често й се струваше, че вижда назад, в миналото на къщата, а не напред, в бъдещето й. И всеки момент очакваше да се появи нещо друго — нещо, което не искаше да вижда… Къщата я плашеше… Но дали всъщност къщата беше виновна? Не беше ли тя самата? Не искаше да е от хората, които виждат разни неща…

Гуенда въздъхна дълбоко, сложи си шапката, облече шлифера си и бързо излезе. В пощата изпрати следната телеграма:

УЕСТ. „АДУЕЙ СКУЕЪР“ 19. ЧЕЛСИ. ЛОНДОН. МОГА ЛИ ДА ПРОМЕНЯ РЕШЕНИЕТО СИ И ДА ДОЙДА ПРИ ВАС УТРЕ? ГУЕНДА.

Изпрати я с платен отговор.