Стаена смърт

ГЛАВА 19Мистър Кимбъл говори

— Не знам какво да правя — каза мисиз Кимбъл. Мъжът й, принуден да проговори заради току-що откритото от него безобразие, нито повече, нито по-малко, протегна напред чашата си и каза ядосано:

— Как, по дяволите, я мислиш тая работа, Лили? Та тук няма захар!

Мисиз Кимбъл бързо поправи пропуска и продължи да разсъждава върху своята тема:

— Мисля си за тази обява — каза тя. — Пише го черно на бяло: „Лили Абът“. И „бивша домашна прислужница в дом «Света Катерина», Дилмут“. Ами че това съм аз!

— А — съгласи се мистър Кимбъл.

— След всичките тия години… странно е, нали, Джим?

— А — каза мистър Кимбъл.

— Е, какво да правя, Джим?

— Нищо.

— Ами ако има пари в тая работа?

Чу се бълбукащ звук и мистър Кимбъл пресуши чашата си, за да се подкрепи преди умственото напрежение, предизвикано от предстоящата му дълга реч. Той бутна чашата си напред и вместо увод към коментара си, каза лаконично:

— Още.

След това започна:

— Едно време ти много разправяше какво било станало в „Света Катерина“. Много-много не съм ти обръщал внимание, мислех, че си е чиста щуротия — женски брътвежи. Може и да не са били. Може нещо и да е станало. Ако е станало, значи е работа за полицията и няма що да се бъркаш. Станалото — станало, нали? Не закачай доброто, за да не стане зло.

— Много ти е лесно да приказваш така. Ами ако някой ми е завещал пари? Може пък мисиз Халидей да е била жива през това време и сега чак да е умряла. Да ми е оставила нещичко в завещанието си.

— Да ти остави нещо в завещанието си? Че защо ще й е? А! — каза мистър Кимбъл.

Този път любимият му звук трябваше да изрази презрение.

— Дори и от полицията да е, Джим. Понякога дават големи награди, ако им кажеш къде да хванат някой убиец.

— А ти какво можеш да им кажеш? Това, дето го знаеш, си го измислила с твойта глава.

— Ти така казваш… Аз премислих нещата…

— А! — каза мистър Кимбъл с отвращение.

— Е, наистина премислих. Още откакто видях тази първата обява във вестника. Може и да не съм разбрала нещо. Тази Леони беше малко глупава като всички чужденци, не можеше да разбере както трябва какво й приказваш. И говореше ужасно. Ако не е искала да каже това, дето аз разбрах… Мъчех се да си спомня името на оня човек… Ако го е видяла него… Помниш ли филма, дето ти го разказах? „Таен любовник“. Толкова беше хубав! Най-накрая го хванаха по колата. Плати петдесет хиляди долара на бензинджията, за да не казва, че предишната нощ онзи е взимал бензин от него. Не знам това колко е в лири… И другият беше там, и съпругът, луд от ревност. Всичките бяха луди по нея, казвам ти. И най-накрая…

Мистър Кимбъл дръпна шумно стола си назад. Той се изправи бавно, с тежко достойнство. Преди да излезе от кухнята, произнесе един ултиматум — ултиматум на човек, който макар и да не говори много, притежава известна съобразителност.

— Не се бъркай в тази работа, чуваш ли? Иначе може да си изпатиш.

Той отиде в коридорчето, обу ботушите си (Лили много държеше на пода в кухнята) и излезе.

Жена му остана да седи до масата и хитрият й малък ум започна да съобразява. Разбира се, тя не можеше съвсем да тръгне срещу думите на мъжа си, но въпреки това… Джим беше толкова мълчалив, толкова закостенял. Ако имаше кого другиго да попита! Някой, който знае повече за полицията и за наградите, и какво може да значи всичко това. Жалко е да изпуснеш такъв шанс… ако ще дават пари…

Радиото… апарата за къдрене… онова вишнево палто в магазина на Ръсел (толкова е елегантно)… дори, може би, една цяла гарнитура за гостната…

Нетърпелива, лакома и късогледа, тя продължи да мечтае… Какво точно беше казала Леони преди толкова много години?

След това й хрумна нещо. Тя стана и донесе мастилницата, перодръжката и малко листа.

— Ето какво ще направя — каза си тя. — Ще напиша на доктора, брата на мисиз Халидей. Той ще ми каже какво трябва да направя… ако е жив де. А и на съвестта ми лежи, че не съм му казала за Леони… или за онази кола.

Известно време се чуваше само усърдното поскърцване на перодръжката й. Тя пишеше много рядко и да съчини това писмо й се видя доста трудно.

Както и да е, най-накрая се справи, сложи го в плик и го запечата.

Но не се почувства толкова удовлетворена, колкото беше очаквала. Вероятността докторът да е умрял или вече да не живее в Дилмут беше десет на едно.

Имаше ли някой друг?

Ами как му беше името на онзи човек?

Ако само можеше да си го спомни…