Старгейт

14Откритието

Всичко в този примитивен град бе грубо, порутено и разнебитено. Мазилката в спалнята на Даниел изглеждаше неравна под трепкащата светлина на свещите. На този фон гладката млечнокафява кожа на момичето сияеше с още по-голяма красота. Тя стоеше с роба, смъкната при глезените, потреперваше едва-едва и гледаше Даниел. Никой от тях не знаеше какво да направи.

Когато шокът му поотмина, Даниел беше червен като домат. Той бързо осъзна какво става.

— Не е нужно да го правиш — каза той и се наведе да вдигне робата й. Видя, че деликатното създание е уплашено. Очевидно старейшините са го видели, че я заглежда и са решили да му направят подарък. Внезапно се почувства ужасно неудобно. Недискретността и увлечението му бяха довели до този травмиращ невинното момиче епизод. Той вдигна робата и понечи да я наметне върху раменете й, но за негова изненада тя не искаше да се облече. Въпреки че не можеше да разбере думите му, Даниел се опита да й обясни.

— Съжалявам, наистина съжалявам. Не се притеснявай, не е нужно да го правиш. Така де, аз те харесвам, повярвай ми. Наистина си красива, но … разбираш ли?

В крайна сметка тя му позволи да я увие с робата. Даниел я прегърна през рамото и внимателно я придружи до вратата. Дръпна пердето и за да й покаже колко много я харесва, сложи нежно ръка на бузата й и се усмихна.

Около сто човека, сред тях и старейшината на града, се бяха събрали на мостчето пред вратата и чакаха изхода от посещението на момичето. Друга тълпа зяпаше от балкона на сградата от другата страна на тясната улица.

— Ха ши ма нелей? — излая Касуф на Шаури. — Ха ши? Момичето се опита да обясни нещо на стареца, но той ядосано й се разкрещя. Тя се отказа от обясненията, наведе глава, и започна да плаче. Касуф се обърна към Даниел, изведнъж смирен и любезен. Започна бързо да се извинява на неговия език, уплашен, че момичето е направило нещо, с което е разочаровало многоуважавания им гост. Като раболепничеше театрално, той излезе напред и понечи да отведе момичето за ръката. Даниел за секунда улови свободната й ръка и я придърпа към себе си. Прегърна я през рамото и пусна най-голямата си и лъчезарна усмивка.

— Исках само да кажа — затърси той подходящите думи, — ъъ, да кажа … Благодаря! Да, точно така, много ви благодаря. По-доволен не бих могъл да бъда. Това, което правите, е много странно, но все пак благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви.

Знаеше, че тези хора не разбират думите му, но може би щяха да разберат тона на гласа му.

Тълпата го гледаше неразбиращо, докато избутваше момичето обратно в стаята.

— А сега, лека нощ!

Той дръпна пердетата и въздъхна с облекчение. Последното, което искаше, е да вкара в беля момичето. Обърна се и я погледна.

— Извинявай, че стана така.

На лицето й се изписа изненада. Миг след това тя пак заразвързва робата си.

— Не, не, няма проблеми.

Даниел й даде знак да спре и тя го направи, макар и напълно объркана. Той й посочи да седне на леглото. Прекоси стаята и седна с гръб опрян в стената, така че да е достатъчно далеч от нея. Спогледаха се. Даниел се усмихна. Момичето се усмихна. Още известно време се гледаха така.

От мига, в който я зърна, единственото желание на Даниел бе да е близо до нея и спокойно да превъзмогне езиковите и културните различия между тях двамата. Сега, когато тази възможност му се беше предоставила, той не знаеше какво да каже.

Ковалски, Браун и О’Нийл бяха заведени да спят в другия край на същата сграда. Всеки получи отделна стая, излизаща в общ салон. Бяха се събрали в салона, единствената стая, която имаше прозорци. Браун с помощта на радиостанцията се опитваше да вдигне Ферети и останалите по всевъзможни начини.

О’Нийл стоеше на един от прозорците, откъдето се виждаше как бурята се блъска в огромните стени, заобикалящи града. Обърнат с гръб към останалите, О’Нийл разсеяно въртеше нещо между пръстите си. Това бе оранжевият ключ, който взе от устройството, скрито във вътрешността на количката с оборудване. Щом пердетата към главния вход се разтвориха, О’Нийл бързо пъхна ключа в джоба си. Ковалски извади пистолета си от кобура.

Имаха посетител. Беше Скаара, който започваше да следва О’Нийл навсякъде. Желанието му да не се откъсва от полковника го превръщаше в малцинство от един човек. Хората от Нагада, както и личните войници на О’Нийл усещаха опасната непредсказуемост, която се излъчваше от мъжа с черната барета, и се опитваха да се държат на разстояние. Всички, с изключение на това момче — първият човек, когото О’Нийл уплаши. Сега то го следваше навсякъде и изучаваше всяко негово движение. Щом влезе в стаята, Скаара бързо седна в ъгъла до стената, за да покаже, че няма да им пречи. Ковалски погледна О’Нийл, който кимна, че момчето може да остане.

По време на угощението О’Нийл беше забелязал тийнейджъра, който седеше в сянката и наблюдаваше. Точно това правеше и сега.

О’Нийл остави Браун и Ковалски и влезе в личната си стая, където седна на един от неудобните столове. Уплашено, но решено да действа безстрашно, момчето влезе в стаята и седна на няколко крачки от него.

Без да обръща внимание на хлапето, О’Нийл извади цигара и я запали. Когато щракна запалката и се появи пламък, момчето подскочи от уплаха. Въпреки това обаче, когато успя отново да си поеме дъх, то посегна и извади една цигара от пакета на О’Нийл, след което започна да подражава на движенията на полковника и да се преструва, че пуши.

— Запалка — произнесе отчетливо О’Нийл и подхвърли Зипото на Скаара. Момчето я щракна няколко пъти очаровано, преди несръчно да запали края на цигарата си. О’Нийл погледна момчето и си тръсна пепелта от цигарата. Скаара направи същото.

Двамата поседяха известно време така. Скаара започваше да се чувства доста самоуверен. Той в края на краищата беше единственият, който стоеше при тези забележителни гости. О’Нийл забеляза напереността на момчето и не можа да се сдържи. Дръпна си здраво от цигарата и пое дълбоко дима. С хитра усмивка на лицето Скаара повтори движенията му, но в секундата, когато парещият дим навлезе в дробовете му, очите му изскочиха и той се задави. Преви се на две, стигна с препъване до леглото и се стовари върху него.

Браун и Ковалски чуха, че момчето кашля, но решиха да не проверяват какво става.

Когато най-накрая пристъпът на кашлица премина, Скаара се изправи на леглото и хвърли гадното нещо на пода, решен никога вече да не пуши.

— Добра идея. — каза полковникът и загаси цигарата си, а след това стъпка и хвърлената от момчето. Когато вдигна поглед, го очакваше неприятна изненада. С все още насълзени очи, момчето се пресягаше към пистолета, с който беше видяло О’Нийл да стреля същия следобед при главната порта на града. В мига, в който пръстите на любопитния младеж докоснаха цевта, прогърмя гласът на О’Нийл.

(Да ме извинят автора, преводача, или който там трябва, но О’Нийл при портата е стрелял с пушката си, както пише там. Но, както и да е. Victor from http://bezmonitor.com :-)))

— Не! Опасно!

О’Нийл затисна ръката на момчето върху леглото и изби пистолета настрани. След това нарочно удари Скаара по ръката, удари го силно. Ковалски и Браун влязоха точно в момента, в който О’Нийл с пистолет в едната ръка, разтърсваше момчето с другата и повтаряше:

— Не, не, не, не, не.

Щом О’Нийл го пусна, Скаара се втурна към вратата и избяга. Полковникът го последва до вратата, дръпна завесите и се загледа след него.

Когато момчето си отиде, О’Нийл седна на твърдото като камък легло, което му бяха дали, и се съсредоточи върху почистването на пистолета си. Срещата му със Скаара го беше изненадала — двамата всъщност бяха играли заедно — нещо, което О’Нийл отдавна не беше правил. И точно както очакваше, мислите му се върнаха на Земята, към собствения му син.

Още преди раждането на Джек младши О’Нийл започна да се променя. Не само се чувстваше все по-щастлив и по-жив, но и за пръв път откакто се помнеше, започна да очаква с нетърпение да се прибере у дома. Раждането беше кулминационната точка в неговия живот. В същото време ентусиазмът му за „Скок Две“ постепенно започна да отмира. Губеше желание за кръвопролития и насилие. Следобедът, в който се проведе тържеството за шестия рожден ден на сина му, беше решаващ за него. Застанал зад сина си, докато възбудено помагаше на момчето да разопакова подаръците, О’Нийл улови погледа на Сара и я видя, че му се усмихва. Внезапно го връхлетя огромна вълна на благодарност. Осъзна, че вече не е сърдитото, празно дете от своето детство, момчето, което нараняваше хората, защото не познаваше друг начин на съществуване. Заслугата за това беше на Сара, и въпреки че вече бяха женени отдавна, той изведнъж разбра, че дължи на тази жена живота си.

На следващата сутрин той отиде в кабинета на щабния офицер и заяви, че иска да напусне „Скок Две“. Отначало началниците му отказаха. О’Нийл беше най-добрият войник в този елитен боен отряд. Но той твърдо настоя и в крайна сметка, за да не го загубят съвсем за въоръжените сили, му дадоха работа като инструктор в тренировъчния център на морската пехота в Юма. Предупредиха го обаче, че персоналът на специалните отряди от неговия ранг никога не се оттегля напълно. Някой ден ще го повикат за друга мисия. Разбира се, той не си представяше, че това би могло да доведе до настоящата му задача, особено след като го изхвърлиха от служба.

Когато Джей Джей навърши дванадесет години, двамата бяха първи приятели. Единственото обезпокоително нещо беше, че въпреки трансформацията на баща му, момчето някакси беше наследило същата необузданост, която притежаваше и О’Нийл. Започна да създава все повече неприятности в училище, пресичайки границата между „буен“ и „бесен“. Сара много се притесняваше, но когато се опитваше да повдигне този въпрос, двамата мъже ставаха непроницаеми и си разменяха многозначителни усмивки, като членове на домашния клуб „Само за мъже“.

Като си спомни колко снизходително се отнасяше към безразсъдството на момчето, О’Нийл въздъхна толкова силно, че привлече вниманието на Ковалски и Браун. Удари си главата назад в стената. Направи го достатъчно силно, за да накара двамата войници при прозореца да го погледнат. Браун се обърна към Ковалски и прошепна колкото се може по-тихо:

— На мен ли така ми се струва, или с този човек нещо наистина не е в ред?

— Просто изпълнявай заповедите му — каза Ковалски — сигурно е имало основателна причина да му поверят командването.

Браун го изгледа и каза невярващо:

— Наистина ли мислиш така?

Ковалски не отговори.

Страшно дълго седяха и се гледаха, преди Даниел да почувства необходимост да се опита да разговаря. Той се прокашля, сякаш щеше да призове към ред някакво събрание, а след това се представи на ангела, който седеше сковано на леглото му.

— Аз съм Даниел. Даниел.

— Дандър? — попита тя.

— Не. Даниел. Аз Даниел — произнесе членоразделно той и се посочи. Тя се усмихна колебливо и кимна.

— Дандър — повтори тя, а след това посочи към себе си и каза — Шаури.

— Шаури? Добре, Шаури, здрасти.

След още една неловка пауза Даниел продължи:

— Дойдохме от пирамидата. — погледна я. — Сещаш ли се, пирамида? Четири еднакви стени, които се схождат в общ връх. Мм, това сигурно няма да ти хареса, но ще се опитам да ти я нарисувам.

Той прокара пръст по пясъка на пода и очерта формата, после я погледна с очакване. Шаури отвърна поглед от рисунката.

— Знам, знам. Не ти е разрешено. — Обезсърчен, той прекоси стаята, долепи чело до стената и продължи да говори.

— Какво ви има на вас бе, хора? В смисъл, чувал съм за графофобия, ама това е направо смешно. Както и да е, явно няма да можете да ни помогнете да открием това, което търсим, така че спокойно мога да си почина, нали?

Шаури усети разочарованието му. Тя пое дълбоко дъх и огромен риск. Когато Даниел се извърна, тя се беше надвесила над рисунката и я допълваше.

Даниел отиде да види какво прави. Тя прекара една линия през върха на пирамидата и над нея нарисува едно кръгче. Това беше същия знак, който Даниел беше открил на покривните камъни, седмия символ, който отвори кода на Старгейт.

— Това е знакът на Земя! Знаеш ли този символ?

Шаури погледна много нервно Даниел. Беше нарушила един от основните закони на народа си, простъпка, която можеше да доведе до незабавна екзекуция. Тъй като още не беше умряла, тя реши, че Даниел не е пратеник на боговете, който има за цел да подложи града на проверка. Но сега имаше един друг проблем. Трябваше да му обясни колко безкрайно опасна е ситуацията. Знаеше, че ще иска да научи повече, но тя не можеше да му помогне, преди той да разбере колко опасни са писането и четенето.

Нахлупил над лицето си качулката на робата, която му даде Шаури, Даниел вървеше след нея под светлината на факлата й. Докато се промъкваха крадешком по криволичещите улички Даниел осъзна, че Нагада е построена на хълм. Приближаваха корала, където нощуваха стотината мастаджи, които бяха „парфюмирали“ нощта със зловонния мирис на пресен тор. В далечината се мержелееха очертанията на градските стени. Внезапно Шаури спря пред висока каменна сграда с портал, украсен с изящна стреловидна арка. Тя го поведе за ръкава в тъмния като в рог атриум, където на трепкащата светлина на факлата Даниел успя да огледа останките на изоставена постройка, вероятно използвана по-рано за покрит пазар. Сега обаче, ако се съдеше по наситената миризма на животински изпражнения, служеше за място за събиране на тор. Очите на Даниел се насълзиха от парливото зловоние.

Като навлязоха по-навътре във вонящия мрак, Шаури му показа каменно стълбище, което водеше надолу и свършваше в стена. И да е имало врата в края на тези стълби, тя отдавна бе зазидана с големи камъни. Въпреки това те слязоха надолу. По средата на пътя Шаури подаде факлата на Даниел и бръкна в една дупка между стълбите и стената. Откачи някаква скрита кука и бутна един от каменните блокове, при което се разкри тесен отвор — точно колкото да могат да се промъкнат.

Озоваха се в мазето на сградата сред гъста гора от греди, подпиращи дървения таван над тях. В няколко посоки Водеха ниски коридори. Шаури взе факлата от Даниел и го поведе по един от тях. Не беше слизала тук от малка, но само след един-два грешни завоя стигнаха до началото на още едно тясно стълбище. То беше много старо, изсечено в един-единствен голям камък, който на няколко места беше започнал да се рони. На дъното на тези стълби се озоваха в правоъгълна стаичка от пръст. В тъмнината се виеха още тунели, но Шаури приближи факлата до зацапаната стена и освети символа за земя: слънце върху пирамида.

Изумен, Даниел се приближи до стената и го докосна. Беше гравиран прецизно в гладък участък на каменната стена. Бе и единственото написано нещо в стаята. Даниел се замисли за момент, а после забеляза, че всички стени са направени от грубо изсечен камък. Всички, освен участъка около символа. Следвайки инстинкта си, той започна да бърше вековната мърсотия около единствения йероглиф и накрая откри това, което търсеше — пролука.

Знакът бе изсечен в центъра на някаква врата. Той изстърга, доколкото можа, мръсотията между вратата и касата и вкара пръсти в цепнатината. Напъна се с всички сили и успя да я премести около сантиметър. Шаури подпря факлата на стената и се включи в бутането. Най-сетне вратата се отвори. Даниел вкара факлата през отвора.

— Боже Господи!

Даниел не можеше да повярва на очите си. Вътре имаше тесен коридор, висок около метър и половина и петнайсетина метра дълъг. Всеки сантиметър от него беше гъсто изписан с египетско йероглифно писмо, отдавна мъртъв език, на който той можеше да чете и пише перфектно. Имаше портрети, нарисувани сцени, гравюри и релефи в класически стил. Но най-вече имаше текстове, дълги ивици йероглифно писмо, изсечено в стената.

Даниел реши, че сигурно е умрял и е попаднал в рая на — египтолозите. Шаури го беше довела в буйна гора от мистериозни знаци, вероятно най-гъсто изписания и преписан палимпсест на света. Наситен, спираловиден ребус, който въпреки подобния на Талмуда объркан формат, беше сътворен с религиозно старание, превръщащо стаята в олтар. Даниел облиза устни и навлезе по-навътре в стаята.

Шаури също не можеше да повярва. Като всички в Нагада, тя смътно знаеше какво представлява писмото, въпреки че не можеше да пише. Като дете с приятелчетата си бяха измислили няколко символа и си пишеха бележки в пясъка. Когато обаче ги разкриха, бяха наказани много строго.

В нейния свят нямаше нужда от писане. Нямаше книги, пътни знаци или тестове по правопис. Имаха, разбира се, приказки, но само такива, които се разказваха. Щом се забравеше, песента или историята се загубваше завинаги. Преди да пристъпи в този тесен коридор, тя нямаше никаква представа, че съществува тази галактика от символи. Не можеше да проумее колко безкрайно сложни трябва да са правилата за разбирането им. Вече гледаше Даниел с нови очи:

дали не беше вълшебник, който може да чете и рисува тези знаци?

Очевидно беше. Приближил факла до стената, той вече беше разгадал, че всеки нов ред съдържа отделна история. Най-ранните бяха обширни исторически картини, поколения историци бяха запълвали празните места със своите истории. Повечето от текстовете вървяха от дясно наляво, но някои бяха в обратна посока. Където беше необходимо, надписът вървеше отгоре надолу, а на други места беше използван стилът „бустрофедон“ — буквално „волът върви напред-назад, докато оре полето.“ Този писмен бунт, тази колоритна какафония от символи, взети заедно, представляваше истинска семиотична съкровищница, пещера, пълна с археологическа плячка. Това беше древната история на хората от този свят.

Даниел успя да отдели най-ранната история на пещерата. Разказана в сравнително големи картини, скулптирани директно върху стената, а след това замазани, тя не беше особено ведра. Първата картина изобразяваше няколко от боговете-покровители — същите антропоморфни животински божества, почитани в древен Египет. Те откъсваха деца от прегръдките на майките им и ги водеха на стада през пустинята. Анубис — богът на мъртвите с глава на чакал — като че ли надзираваше дейността на другите богове. Присъстваше и Хорос — ястребът, както и Тот, божеството на думите и магията с кучешка глава, който записва имената на мъртвите в подземния свят.

Следващите картини изобразяваха нещо като битка или народно въстание, а след това хората бяха нарисувани във вериги, носещи се над пустинята като в някакъв колективен сън. Когато се събудеха, те падаха на земята, където боговете и техните воини се държаха с тях като с животни и ги караха да преминат през един Старгейт.

Даниел разглеждаше йероглифните надписи около картините. Граматичните елементи със сигурност бяха свързани с надписите по покривните камъни, но символите пред него бяха още по-недоразвити. Никой на земята не беше говорил езика на древните египтяни, откакто последните храмове бяха затворени по нареждане на християнския император Теодосий през 391 година сл.н.е. Тъй като йероглифите, останали от тази цивилизация по храмовете и папирусните свитъци, бяха написани само със съгласни, езиковедите можеха единствено да правят предположения за вокалната структура. Неколцина водещи египтолози, в това число и Даниел, бяха развили някакви схеми на произношение, но те се базираха в голямата си част на догадки. Даниел, който никога не се страхуваше да изкаже предположенията си, започна да чете знаците на глас.

С факлата в ръка той се приближи до един участък от нагъчканата с йероглифи стена и зачете.

„Наадас ян ту йвева. Сума’ехмай ра ма йедат.“ Това беше разказ за придвижване през пустинята, за насилствено преселение на населението.

Шаури го гледаше и слушаше много внимателно. Докато Даниел четеше, тя се опитваше да види връзката между символите и звуците, които издаваше той.

— Нандас сикма ти ю на’най ашай — продължи Даниел.

— Сийхма? — попита Шаури. Думата беше привлякла вниманието й.

Даниел рязко извърна глава и я погледна. Да общува ли се опитваше? Дали не беше попаднал на дума, която тя разбираше?

На нейния език сийхма означаваше „деца.“ Над рамото на Даниел тя видя на стената една рисунка на много хора, водени като животни. Много от фигурите очевидно трябваше да изобразяват деца.

— Сийхма — повтори тя.

— Сикма? — попита настоятелно Даниел, като посочи йероглифа за деца. Шаури погледна символа, който за нея нямаше никакъв смисъл.

— Сийхма — каза тя, като сочеше рисунката на стената, където бяха изобразени децата.

— Да! — изкрещя той. — Да, сикма, деца! Разбира се! Подозрението на Даниел се оказа вярно. Шаури и народът й говореха диалект на древноегипетския. Чист късмет беше, че попадна на тази дума, сийхма, която през вековете почти не се беше променила.

Даниел развълнувано потърси друг символ, този на „бог“.

— Нефер? Този път писменият символ беше по-абстрактен. Йероглифът се състоеше от око над две пера. Тя погледна символа, но не можа веднага да се сети за значението му.

— Нефиар? Найфар? — попита Даниел, после й показа изображението на Анубис и още няколко животински божества, които водеха човешкото стадо през пустинята.

— Нейумифар! — извика Шаури, сякаш току-що беше отгатнала някаква гатанка.

— Найумифар? — попита Даниел, осъзнал колко различно е произношението им. Упражни се няколко пъти да произнесе думата и бързо нагоди акцента си към нейния.

— Наистина го правеше, говореше мъртвия език на фараоните, езика, който толкова години само беше гледал.

Шаури повтори думата няколко пъти, като внимателно учленяваше всяка сричка, за да научи Даниел да я произнася като нея.

— Да — той бе изпаднал в трескава възбуда, — научи ме да говоря. Ъъ, научи — такера? Шаури такера Даниел, става ли?

— Шаури такийеер Данйър.

За пръв път в живота й мъж я караше да го учи. Шаури се изпълни с неизказана гордост. Този мъж с екзотичните умения молеше нея да го обучи. Това бе първият миг на нейното преобразяване.

Даниел от своя страна се усмихваше, сякаш бе попаднал в рая с тази красива жена, дадена му за водач. А още не беше станало полунощ.

Според часовника на китката на О’Нийл часът беше 8:21 вечерта, колорадско време. Но вън от крепостните стени на града, на хоризонта изгряваше първото от трите слънца. Бурята беше отминала и тъмното небе изглеждаше напълно ясно.

О’Нийл стоеше до Браун зад един от прозорците на салона. Браун беше включил радиото на перваза и продължаваше опитите си да се свърже с Ферети, без да се интересува от това, че съседите може би спят. Гласът му така или иначе си беше силен, а сега, когато започваше да се чувства безсилен и да се притеснява за екипа в базовия лагер, беше станал още по-гръмък. Най-накрая той се обърна към О’Нийл.

— Няма смисъл, не мога да се свържа с тях.

— Какво се чува, смущения по трасето ли?

— Не — отвърна той — абсолютно никакъв звук няма. Трябва поне да се чува насочващ сигнал, но не мога да уловя нищо.

— Полковник! — Викът идваше отвън.

О’Нийл прекоси стаята и излезе на едно от множеството мостчета от дърво и въжета, окачени между сградите. В сенките на улицата успя да различи очертанията на подполковника си.

— Джексън не си е в стаята — провикна се Ковалски — Търсих го навсякъде, но не мога да го открия.

— Какво държиш там?

— Якето му — отговори Ковалски, вкиснат, че трябва да го разнася вместо Негово Професорско Величество.

О’Нийл погледна към хоризонта, където нощното небе вече розовееше от зората. Вече можеха спокойно да тръгнат към пирамидата, но О’Нийл реши да изчака, докато се развидели съвсем. По негови изчисления след около половин час щяха да имат пълна видимост.

Полковникът реши, че Даниел най-вероятно е излязъл да събира диви цветя и да пише стихове, но съществуваше и някаква вероятност да му се е случило нещо много хубаво или много лошо. Ако това беше така, полковникът искаше да го узнае. Можеха да си позволят да го потърсят половин час, не повече.

След две минути О’Нийл беше вече долу. Двамата с Ковалски тръгнаха по посока на острата миризма, носеща се от корала на мастаджите. Забелязаха Скаара, седнал на оградата и заобиколен от няколко хлапета.

Скаара още държеше запалката на О’Нийл. Смяташе, че си е заслужил правото да се хвали наляво-надясно със срещата си с пришълците и в момента правеше точно това, като непрекъснато палеше запалката и разказваше как я е получил. Небе — шантавото на вид пастирче с голямата глава и кривите зъби, непрекъснато се опитваше да пипне пламъка, въпреки че Скаара го беше предупредил. Набе, който бе по-голям и по-бавен от останалите момчета, беше близък и предан другар на Скаара.

Когато видяха, че двамата войници се приближават към тях, момчетата се разбягаха. Всички, с изключение на Скаара, макар че и той се страхуваше като останалите. Сам беше изпитал на гърба си непредсказуемостта и яростта на мъжа с черната барета. Скаара седеше на оградата, без да трепне.

— Изчакай тук — каза О’Нийл на Ковалски и се приближи до момчето.

Подпря се на оградата и погледа как големите космати мастаджи изразходват част от утринната си енергия с тичане. Искаше да каже на хлапето, че съжалява задето го е ударил предната вечер, че го е направил за негово добро. И че ако реакцията му е била малко необуздана, то поне има достатъчно причини за това, заради всичко, което е преживял през последните години. Но дори и да говореше езика на момчето, О’Нийл нямаше да може да се потопи толкова надълбоко в чувствата си, без да започне да се дави. Той просто стоеше и тихо наблюдаваше мастаджите, които търчаха в свежата утрин. Когато погледна момчето, Скаара се направи, че пали цигара, дръпна си силно и изпусна пара в мразовития утринен въздух. Момчето му даваше знак, че не храни лоши чувства към него.

— Търся Джексън — каза О’Нийл на момчето, което естествено не го разбра. — Сещаш ли се, Джексън — той вдигна якето, но Скаара продължаваше да гледа недоумяващо. Другите момчета бавно започнаха да се приближават. Как да ги накара да разберат въпроса му? като заговори бавно и много отчетливо, той заобяснява:

— Търсим … Джексън.

О’Нийл сви пръсти в кръгчета пред очите си, за да наподоби очила. Момчетата повториха движението му и се засмяха.

— Не, друго имам предвид… — О’Нийл се престори, че киха.

— О! — Всички веднага го разбраха.

Скаара взе от О’Нийл якето на Даниел и извика някаква команда на животните. След миг към оградата в тръс се приближи най-мърлявият член на стадото — „Малка хапка“, цвилещ като автомобилен мотор, който има остра нужда от смазване.

Скаара поднесе якето към носа на мастаджа. Когато миризмата на Даниел проникна в огромните ноздри на животното, то изведнъж се изправи на задните си крака и нададе мощен рев, който събуди половината град.

Скаара извика на Набе да я пусне навън. Щом вратата се отвори, голямото животно изхвърча от корала с бясна скорост. Вече доста се беше отдалечила, когато Скаара изпрати момчетата да я следват.

— Умно момче — каза О’Нийл.

В небето кръжеше нащърбена и избледняла пирамида, а из под нея излизаха ярки лъчи светлина. Отдолу се виждаше полуизличеното изображение на момчето-цар, пременено с всички атрибути на фараоните и протегнало ръце нагоре към светлината. В краката му бяха коленичили няколко древноегипетски богове, свели молитвено животинските си глави.

Даниел замислено се почеса по брадата. Вече беше сигурен, че тази поредица от рисунки е първата. Историкът, който е слязъл в тези катакомби, е започнал с тази история — странната коронация на момчето-цар. Шаури се беше облегнала на срещуположната стена и с всички сили се опитваше да не заспива и да помогне на Даниел в работата му. Никога не беше виждала съсредоточеност като тази, която той влагаше в заниманията си.

— Барей биди пееш — попита я той. — Шапа? Шаана?

— Чанада — поправи произношението му тя.

— Чанада седма мизнах, не: миз мирназ. Чан-ада седма мирназ, мин?

— Мин — каза тя с усмивка.

— Май си намерил онова, което търсеше? — проехтя един глас от тъмнината.

Шаури ахна, а Даниел от изненада замахна бясно с факлата по посока на гласа. Беше О’Нийл, който вървеше приведен под ниския таван на тясното помещение, следван от Ковалски.

— Изкара ми ангелите — извика Даниел. Сърцето му биеше бясно. — Как попаднахте тук?

— Мислех, че не говориш езика им — каза раздразнено О’Нийл, докато влизаше все по-навътре в хаотично изрисувания коридор.

— Това е древноегипетски — обясни Даниел, — но както и всичко друго в културата им, и той се е развивал самостоятелно. Ако обаче човек познава гласните и вземе под внимание неутрализацията на аспирацията и загубата на апикалните и финалните консонанти…

— Обясни ми го на прост английски, Джексън.

— Трябваше просто да се науча да го произнасям.

— Това място си е бая гадно — заяви Браун, който се появи зад ъгъла с мощен фенер в ръка. — Прилича на гробницата на крал Тут, превърната в станция на метрото, цялата в графити.

О’Нийл се интересуваше само от едно нещо:.

— Какво пише тук, Джексън?

Възбуден, нетърпелив да обясни току-що наученото, Даниел тръгна покрай изобилието от йероглифи като дете в сладкарница.

— Това е … ами, това е просто невероятно. Тези стени разказват историята на първите заселници на тази планета. Тези хора са дошли през Старгейт преди около десет хиляди години. Тук пише…

Даниел отиде при началото на една дълга поредица от рисунки и йероглифи и бързо започна да прокарва пръст по стената.

— Един пътник от далечни звезди, избяга от един умиращ свят, търсейки начин да удължи собствения си живот. Тялото му беше болно и отслабнало, но въпреки всичката си мощ и познания той не можеше да предотврати собствената си смърт — преразказваше Даниел. — Очевидно целият му род започнал да изчезва, затова той претърсвал галактиките за начин да измами смъртта. Вижте тук…

Даниел отново се втурна към друга поредица рисунки. Докато слушаше Даниел, О’Нийл беше напълно завладян от разказа. Сякаш всяка дума, която Даниел казваше, оживяваше ярко във въображението на О’Нийл. Тези видения не го изненадаха особено, но потвърдиха някои от най-мрачните му предчувствия. Той слушаше продължението на разказа на Даниел.

— Тук пише, че стигнал до „един свят, пълен с живот“. Там срещнал „примитивна раса, подходяща идеално за нуждите му.“ Човешки същества! Биологически вид, който той можел да поправи и поддържа безкрайно дълго. Осъзнал, че в човешко тяло има шанс за нов живот. Точно тогава открил момчето!

Даниел се премести при поредица странни рисунки. На стената грубо беше изсечена летяща пирамида, която кръжеше над човек, закрил очи от ярката светлина. Около рисунката имаше още няколко бягащи фигури. Даниел посочи фигурата под пирамидата.

— Пристигнал в някакво село. Пише, че селяните побягнали, уплашени от това, че „нощта станала ден.“ Но едно малко момче се приближило до светлината. „Любопитно и без страх,“ то влязло в капана. Ра взел това момче и се вселил в него. Като някакъв паразит, който си търси гостоприемник.

Прехвърлен в тази човешка обвивка, той се обявил за господар на цялото човечество. Първият фараон — Ра, богът на слънцето!

Това беше частта, която О’Нийл очакваше да чуе. Той бавно се приближи и заразглежда рисунките, докато Даниел продължаваше.

— С помощта на Старгейт, Ра — или Реаю, както го произнасяли, докарал хиляди хора тук на тази планета като работници в кварцовите мини. Точно като онези, които видяхме. Очевидно материалът от кварцовите мини, който се добива тук, е основополагащия камък на цялата му технология. Само с него той можел да поддържа вечен живот.

— Но на Земята се случило нещо — бунт или въстание. След стотици години потисничество хората издебнали когато Ра бил тук, от тази страна на Портата, и въстанали, победили охраната на Ра от богове и заровили Старгейт, така че Ра да не може да се върне. Понеже се опасявал, че и в този свят може да избухне въстание, Ра забранил четенето и писането. Не искал хората тук да си спомнят истината. Тези рисунки тук са единствената летопис, която имат, и никой от тях не може да я прочете! Това е изумително.

Когато свърши, Даниел зачака отговора на О’Нийл, но той не каза нищо, не помръдна. Само се взираше в стената, а на лицето му бе изписан израз на дълбока, отнесена съсредоточеност.

— Джексън, я по-добре ела тук — Ковалски беше взел фенера и разглеждаше стената. — Кажи ми дали това не е … Абе, просто ела тук.

Той беше толкова развълнуван от откритието си, че Шаури импулсивно скочи да види какво има.

Ковалски беше само на десетина метра от групата, но при ниския таван, тъмнината на факлите беше трудно да се стигне до него. Мястото определено не беше подходящо за хора, страдащи от клаустрофобия.

Зад ъгъла Ковалски беше стигнал до задънения край на коридора. Оградена от всички страни от свещени надписи, там се издигаше една единствена тънка каменна колона с вертикален картуш. Независимо, че отчасти беше заровена в пясъка, Ковалски успя да забележи голямата прилика с картуша в средата на покривните камъни. Даниел също. Щом зави зад ъгъла и видя олтара, той разбра, че са намерили ключа към Старгейт.

— Сигурно са го държали тук с надеждата, че някой ден портата на Земята ще бъде отворена отново — каза Даниел и като приближи факлата до стената, се опита да разчете картуша. Не разбра нито един знак, което беше окуражаващо. Това вероятно означаваше, че съзвездията са изобразени под ъгъла, под който се виждат от това място във вселената, където и да беше то.

— По дяволите, — сети се изведнъж той. — Бележникът ми остана в стаята. Направих списък на всички знаци върху…

— Якето ви, сър.

Ковалски безцеремонно тикна якето в ръцете на Даниел, а след това се захвана да изравя последните няколко знака от влажния пясък. Даниел направи справка с бележките си. Естествено, най-горният символ на картуша съвпадаше с един от онези в списъка му.

— Готово — обяви Даниел. — Символите съвпадат.

— Проблем. Голям проблем, — гласът на Ковалски звучеше мрачно. Светлините от фенера и факлата се срещнаха и осветиха първо високия войник, а после долната част на картуша. Последният символ беше счупен, нямаше го.

— Къде е седмият знак?

Ковалски трескаво започна да изгребва шепи влажна пръст и да ги хвърля настрани. Даниел бързо го спря и пое контрола над разкопките. Той порови внимателно при основата на стената и откри изпотрошените парчета от седмия символ, едно по едно.

Прекараха дълго време в опити да сглобят парчетата. Трябваше им достатъчна част от символа, за да го отличат от останалите по колелото на Старгейт. След двадесет минути осъзнаха, че е безсмислено. Или плочката е била счупена целенасочено, или просто е разрушена от дългите години в пясъка. Нямаше и следа от последния символ.

Даниел и войниците бяха потресени. Имаха чувството, че невероятният им късмет в крайна сметка ги е изоставил. Изглеждаше много символично за случая, че са се събрали в задънения край на тунела. Сега шансовете на екипа за връщане бяха два вида: малки или никакви. Дълго време мина, преди някой да проговори.

— Седмият знак би трябвало да е отправната точка, нали? — попита О’Нийл. — Питай момичето. Може би тя знае знака на тази планета.

Шаури, която наблюдаваше развитието на нещата, се досети какво пита полковникът и поклати отрицателно глава.

Даниел въпреки всичко й зададе въпроса, а след това се обърна към О’Нийл:

— Няма смисъл, не може да напише нищо друго, освен името на Ра.

— В такъв случай поемаме обратно към пирамидата. О’Нийл се изправи и взе факлата на Шаури. И понеже никой от останалите не понечи да стане, той се изрази по-ясно:

— Тръгваме незабавно.

— Не разбираш ли? Не можем да го накараме да заработи без последния символ — извика му Даниел. О’Нийл дори не се обърна.