Старгейт

15Златната летяща машина

Когато главните порти се отвориха, в града влетя огромна купчина пясък. О’Нийл изведе войниците си, без да се съобразява с никого. Сега беше твърдо решен да се върне в пирамидата, сякаш знаеше какво точно да направи, когато стигне там. Даниел, който съвсем не гореше от нетърпение да тръгне, изостана при портата, за да се сбогува с Шаури и да се опита да й обясни, че ще се върне.

Ковалски се обърна и извика:

— Джексън, бегом марш.

— Зарежи го. Вече не ни е нужен.

Ковалски му хвърли още един поглед. Отношението на О’Нийл му беше непонятно. Двамата с Браун се спогледаха, а в главите им се въртеше една и съща мисъл — американският корпус на морските пехотинци не изоставя хората си, кардинално правило. Даже ако взводът ги смята за досадни тъпаци.

Най-накрая Даниел успя да се откъсне от портата и се затича да настигне групата.

— Ей, чакайте — извика той, погрешно сметнал, че откриването на картуша му е спечелило пълноправно членство в екипа.

Ковалски се обърна и погледна Даниел и забеляза нещо друго на дюните зад него.

— Полковник О’Нийл, май сме си спечелили приятели.

Скаара и бандата му пастирчета се приближаваха, яхнали Малка хапка, готови да се включат в отряда.

— Джексън — излая О’Нийл, — разкарай тези хлапета.

О’Нийл продължи напред, без да забавя крачка, а Даниел се обърна и викна нещо на момчетата на техния език. Те го разбраха достатъчно добре и спряха, но не се обърнаха да си вървят. Когато след няколко минути О’Нийл се обърна да провери, хлапетата още вървяха на около стотина метра след войниците.

— По дяволите, Джексън, казах ти да разкараш тези хлапета!

— Опитах се! — изкрещя му в отговор Даниел.

— Сър — намеси се с предложение Ковалски, — можем да стигнем много по-бързо, ако ни качат.

О’Нийл беше някъде другаде. Той не чу и дума от това, което каза заместникът му. Като продължаваше да се взира в момчетата, той извади пистолета си от кобура, прицели се и произведе три бързи изстрела.

— Какво правиш?! Спри! — извика Даниел, но беше прекалено далече, за да направи нещо. Г О’Нийл стреля още три пъти, куршумите разровиха земята пред мастаджа и тя тромаво затанцува от уплаха. Момчетата скочиха от нея и се разбягаха на всички страни, за да се скрият зад дюните.

Когато стрелбата свърши, всички погледнаха ядосано и ужасено О’Нийл.

— Как можеш да стреляш по деца? Какво ти става?

Даниел беше изпаднал в бяс. — Ами ако улучиш някое!?

Ковалски и Браун мълчаха, но си задаваха същия въпрос. Това обаче нямаше никакъв ефект върху О’Нийл, който веднага се обърна и продължи пътя си, като зареди в движение.

Скаара подаде глава над дюната и загледа как групата бавно изчезва все по-дълбоко в пустинята. Сърцето му блъскаше като лудо в гърдите му. Новият му приятел, мъжът с черната барета, го беше предал. Когато Набе се свлече до него, зачуден какво да правят, Скаара извърна глава, въпреки че беше от ясно по-ясно, че е сломен.

О’Нийл нареди на Браун да отброява крачките. Тъй като времето ги притискаше, той им заповяда да маршируват като армиите на Рим преди две хиляди години — петдесет крачки на бегом, после петдесет ходом, после пак на бегом. По този начин покриха двучасовото разстояние до кариерата за около тридесет и пет минути. След двадесет минути О’Нийл вдигна поглед и видя нещо, което го накара да замръзне на място.

— Какво, по дя…

Сега имаше две пирамиди, едната кацнала точно върху другата. Златните стени на горната пирамида, покрити с подобни на йероглифи символи, бяха отворени в хоризонтални участъци и откриваха сложната машинария под повърхността им. Златната летяща машина, която беше кацнала отгоре на пирамидата, изглеждаше едновременно много древна и много модерна. Отвътре очевидно беше куха, с конична форма, защото като златна раковина прилепваше отгоре на разположената под нея постройка. Виждаше се само най-долната третина от първата пирамида.

— Явно все пак е имало някой вкъщи — каза Браун.

— Това е космически кораб — изтърси Даниел, с което привлече скептичните погледи на колегите си. — Е, може би не точно космически кораб — отстъпи той, — но все пак нещо като летателна машина. Имаше го на стената на катакомбите.

В действителност първото му предположение беше вярно. Корабът, снабден с всичко необходимо, позволяваше на Ра да лети между отдалечените мини, които поддържаше в този край на вселената. Въпреки че от много години не беше стъпвал на тази малка планета, той незабавно пристигна да провери защо доставката на кварц не е изпратена навреме.

О’Нийл свали малката си раница и извади мощен бинокъл. Стените на златния космически кораб не бяха изградени от цяло парче, а от подвижни дялове. Веднага след кацането си корабът се беше разгънал и отворил до сегашните си размери. От основното тяло се бяха отделили големи участъци и механично се бяха разтегнали надолу. При това под златната повърхност се разкриваха дълги редици сложна машинария.

Полковникът огледа околността за признаци на живот, но не откри нищо. На площадката, където се намираше базовия лагер, забеляза разпръсната и полузаровена в пясъка екипировка. От една изоставена рейка на палатка се вееше парче брезент.

Без да каже на никого какво е замислил, О’Нийл награби от раницата си сноп осветителни шашки и започна да ги подпъхва в колана си.

— Сър? — беше единственото, което каза Ковалски.

— Влизам вътре — информира ги той, докато проверяваше автоматичната си пушка.

Това нямаше никакъв смисъл. Защо да се набутваш в потенциална засада, преди да си събрал колкото се може повече информация? За Ковалски беше ясно, че първо трябва да се опитат да установят радиовръзка с Ферети и останалите. Опита се да предложи тази идея на О’Нийл, но той вече беше тръгнал и се приближаваше към пирамидата като жива торпила. Изглежда напълно беше забравил за войниците, които би трябвало да са под негово командване.

Известно време Ковалски наблюдаваше придвижването му, а след това изненада Даниел с думите:

— А ние какво трябва да правим, да стоим тук и да се държим за оная работа ли? Писна ми от тоя човек.

Високият войник отвъртя капачката на манерката си и отпи продължително, докато Браун и Даниел се гледаха в недоумение.

— Предполагам, че трябва да тръгнем след него, да го подкрепим. Как мислиш? — Ковалски погледна Браун за мнението му.

— Ами, аз няма да остана сам тук — каза офицерът по техническата част.

Ковалски осъзна, че оставането на Браун тук с Даниел беше равносилно на това да го остави сам. Ковалски вдигна пушката си и се обърна към Даниел.

— Знаеш ли как се дърпа спусъкът? — попита той. Даниел се насили да се усмихне.

— Не ми е ясно какво става тук — каза той.

— Добре дошъл във въоръжените сили, мой човек — каза Ковалски, а след това се спусна от върха на дюната и затича след полковника.

Няколко минути по-късно О’Нийл стигна при основата на рампата. Зае позиция зад единия от обелиските и спря за момент, за да прецени ситуацията. Всичко извън пирамидата беше спокойно. Той вдигна поглед към странното триъгълно устройство, кацнало отгоре на голямата пирамида. Предложението на Даниел, че това е космически кораб изглеждаше абсурдно, но беше по-добро от всички обяснения, които той самият би могъл да измисли.

— Полковник О’Нийл, изчакайте аз момент — Ковалски дотича до обелиска. — Цялата работа е съвсем объркана. Искаме да ви подкрепим, но трябва да ни кажете какво става. Работата ни е да изпълняваме заповеди, но вие носите отговорността да получаваме информация. — Ковалски се опитваше в тона му да звучи нещо средно между подчинение и заплаха, лоялност и размирност.

— Ако не искате да влизате вътре, аз нямам нищо против. Но ми направете услугата да залегнете, за да не ме издадете — каза той и погледна към горната пирамида. Канеше се вече да тръгва, когато Ковалски го хвана за лакътя.

— Няма да влизате там сам. Точно както няма да изоставим Джексън никъде. Морските пехотинци се грижат за другарите си.

О’Нийл беше напълно съсредоточен: „да стигна до количката с оборудването, да взема цилиндрите от тайното отделение и да взривя устройството“. Заради благото на всички на Земята нищо не трябваше да попречи на тази цел. Надяваше се, че мъжете ще останат далеч назад в дюните и по този начин животът им ще бъде запазен. Но сега беше твърде късно. Не можеше да рискува да им обясни мисията — можеха да се опитат да му попречат. Ще трябва да бъдат пожертвани.

О’Нийл погледна безизразно своя заместник и каза само толкова, колкото можеше да си позволи.

— Трябва да се върна в стаята със Старгейт. Нямам нищо против помощта ви, но така или иначе ще вляза.

— Две групи? — попита Ковалски, очевидно удовлетворен.

— Две групи — съгласи се О’Нийл. — Подполковник, вие с Браун прикривайте тила.

О’Нийл пое няколко пъти дълбоко дъх, за да увеличи притока на кислород в кръвта си, а след това без предупреждение изхвърча като снаряд и се понесе по рампата с бясна скорост. Даниел стоеше приведен и гледаше как О’Нийл се отдалечава.

— Няма ли да се размърдаш? — Ковалски изгледа Даниел все едно беше луд. — Тръгвай!

Даниел тръгна. Но секунда по-късно започна да се пита какво, по дяволите, правеше, като търчеше с главата напред след полковника-психопат към тази наскоро отново населена пирамида. Дали Умният Даниел не трябваше да тича в обратната посока, питаше се той? Усещаше пушката, която Ковалски му беше дал, като змиорка в ръката си. Цяло усилие беше да удържи тежкия, непривичен предмет.

Почувства се още по-зле, когато последва О’Нийл в сенките на високото преддверие и видя каската на Ферети точно до радиостанцията. За миг спря и се огледа, пое си дълбоко дъх и след това продължи да тича след О’Нийл. Настигна го при една колона, където полковникът беше застанал приведен.

— Слушай — каза О’Нийл.

Даниел се задъхваше, но страхът му помагаше да го пра ви безшумно. Беше прекалено уплашен, за да слуша, затова просто гледаше как се ослушва О’Нийл.

— Добре — каза той, после се спусна и напредна с още шест колони за същия брой секунди. Ако беше изчакал още един миг, преди да го последва, Даниел щеше да види сянката, която падна върху мястото, където стояха. Вън от пирамидата някой надзърташе през един от правоъгълните прозорци по дължината на преддверието.

Това беше Скаара, качен на раменете на Набе. Той зърна фигурите на Ковалски и Браун, които пробягаха покрай прозореца. Когато отминаха, той скочи в пясъка и се устреми към следващия прозорец.

Вътре О’Нийл стоеше като истукан в сянката между двете колони и обмисляше кой е най-подходящият път към Старгейт. Даниел беше само на няколко крачки от него, облегнат на отсрещната колона, с лице към входа. Докато чакаше нарежданията на полковника, той забеляза, че нещо се движи в сумрака на пещероподобното преддверие. Но преди да отвори уста да каже нещо, О’Нийл се втурна зад ъгъла.

Даниел се прилепи към колоната и видя как огромната фигура излиза на светло. Даниел го разпозна веднага. Това беше Хорос, египетският бог на небето, божеството, което седеше до Ра и му помагаше да отсъди стойността на човешките души в страната на мъртвите. Беше точно такъв, какъвто го изобразяваха древните египтяни — атлетично тяло на мъж и огромна глава на ястреб. Раменете, предмишниците и прасците му бяха облечени в броня. В ръцете си, покрити с метални ръкавици, той държеше оръжие, дълго близо метър и половина. Даниел не помръдна, докато фигурата не изчезна отново в сянката.

Малко по-назад Браун видя Ковалски да заобикаля една от колоните. Като преброи до две, той понечи да го последва, но изведнъж прас! Върху главата му с ужасен трясък се стовари нещо тежко. Браун се олюля и се свлече на колене. Отчаяно се опитваше да се изправи, мъчеше се да избяга, но от края на дългата метър и половина пушка избухна мощен взрив от бяла светлина и отнесе горната част на рамото му. От удара Браун изхвърча назад към една от колоните и се свлече там, кървящ и зашеметен.

— Браун, обади се — извика Ковалски, — къде си, бе, човек?

Браун го чу, но беше прекалено зашеметен, за да отговори, а и страшно го болеше. Той пропълзя с мъка по пода към светлината, процеждаща се през правоъгълните прозорчета.

Успя да се довлече до прозореца, през който надзърташе Скаара. Момчето, качило се отново на раменете на Набе, можа да види ужасяващо ясно как иззад ъгъла втори гвардеец — Хорос връхлита върху безпомощния войник. Той носеше дълго оръжие, подобно на скиптър, който в единия си край се разширяваше като глава на кобра и обграждаше голям аметист, вграден в средата. Воинът вдигна оръжието — вид пушка — и стовари долния й край върху врата на Браун.

Щом чу пронизителния писък на първия изстрел, О’Нийл се просна по очи на земята и запълзя. Стигна близо до края на преддверието, почти на входа на Голямата галерия, и зачака безшумно. Нямаше намерение да издава положението си, като вика на войниците.

Не можеше да стои там повече. Тръгна безшумно към входа, водещ към наклонената Голяма галерия, когато от тъмнината към него се устреми светло кълбо с големината на граната. Отскочи встрани и зарядът експлодира в стената зад него със страшна сила, а по пода се посипаха парчета гранит.

Ковалски изскочи от укритието си и стреля напосоки към мястото, откъдето беше видял да се изстрелва мощният залп. В този миг усети как някой изби пушката от ръцете му с един-единствен силен удар отстрани. Той се обърна и застана лице в лице с нападателя си. Това беше друг от войниците Хороси. Голямата глава на това същество — стилизирано изображение на ястреб, изглеждаше направена от същия метал като бронята на тялото му. Непокритите части на тялото му бяха изключително мускулести.

Тъй като беше прекалено близо, за да стреля с дългата си пушка, воинът халоса с две ръце Ковалски по брадата и отметна главата му рязко назад. Ковалски успя да хване оръжието, преди противникът му да има време да отстъпи и да стреля. Двамата се счепкаха и Ковалски доби самоувереност. Ръкопашните схватки бяха негов специалитет, а противникът му, макар и опитен, не беше от неговата класа.

Ястребът имаше необикновено оръжие, което поставяше Ковалски в неравностойно положение. Докато двамата мъже се бореха за пушката, той ръгаше и удряше с острия си клюн. Ковалски го отблъскваше, като натискаше пушката нагоре и атакуваше незащитения пояс на мъжа. Използвайки оръжието като допълнителна опорна точка, той нанесе зверски ритник в стомаха на другия мъж, от което онзи се преви на две. Ковалски изтръгна оръжието от ръцете му, но в мига, когато тръгна да атакува, изотзад върху главата му се стовари удар като от парен чук. Преди да загуби съзнание, Ковалски се извърна и срещна погледа на още един чифт безизразни птичи очи. Прекалено късно осъзна, че врагът работеше по двойки.

Даниел беше наблюдавал цялата сцена. Стоеше на няколко крачки встрани, вкаменен от ужас. Боят приключи толкова бързо, и сега Ковалски — най-силният човек, който познаваше, бе победен о тези невъзможни и въпреки всичко безкрайно познати същества. През цялото време, докато учеше египтология, и през ум не му беше минавало, че древните богове може и да са истински.

Докато отстъпваше бавно назад в мрака, той чувстваше как пулсът му оглушително блъска в тъпанчетата. Щом Ковалски падна, двойката Хороси се раздели и изчезна в тъмнината. Умът му запрепуска в хиляди посоки, а притокът на адреналин в кръвта му се засили многократно. Даниел си пое дълбоко дъх и се опита да се съсредоточи. Когато онова нещо се върне, каза си той, използвай пушката. Концентрирай се: насочи пушката към главата му, не към стомаха, Ковалски го изрита в стомаха — и след това дръпни спусъка.

Зад него имаше нещо. Той почувства как то бързо приближава иззад колоната, но преди да успее да реагира, то го хвана. Една силна ръка го сграбчи отзад през устата и дръпна главата му назад, за да оголи гърлото му. Очите на Даниел се ококориха като сребърни долари, сигурен беше, че песента му е изпята и очакваше всеки момент да усети как леденото острие на ножа му прерязва гърлото.

В този момент дочу шепот:

— Нуждая се от помощта ти. — Устните на О’Нийл бяха буквално вътре в ухото му. — Отиваме при Старгейт и ти ще ме прикриваш, разбрано?

Полковникът почака, докато усети, че Даниел кимва за „да“, а след това хвана главата му под мишниците като футболна топка и се подаде зад колоната да огледа коридора. Брегът изглеждаше чист, затова той изправи Даниел и го блъсна в стената, за да привлече изцяло вниманието му.

Виждаше, че Даниел е на ръба да изперка, затова му заговори съзнателно спокойно, почти безгрижно.

— Слушай сега как ще го направим. Ще вървиш след мен напред, но непрекъснато ще се обръщаш назад и ще стреляш по всичко, което ни следи. Да тръгваме. Бързо.

Той се пресегна и свали предпазителя на пушката на Даниел. Секунда по-късно те вече тичаха с всички сили навътре в пирамидата.

Какво го караше да направи О’Нийл? — пищеше един глас в главата му. Та това беше Преддверието! Още бяха безкрайно далече от стаята на Старгейт, а останалата част от пътя щеше да бъде в пълен мрак. Даниел започна да забавя крачка, но изведнъж осъзна, че алтернативата на това да се държи за О’Нийл е да се изправи сам срещу Хоросите. Той увеличи скоростта си и се втурна извън обсега на последните слънчеви лъчи светлина, преминаващи през квадратните прозорци.

О’Нийл запали една шашка в движение и я размаха безразборно над главата си, за да стане по-трудна мишена. Веднага щом се ориентира, той запрати шашката като томахавка далеч напред. Когато минаха покрай нея, Даниел побърза да излезе от светлината, а след това се обърна и затича гърбом, за да гледа дали някой се опитва да ги проследи.

Прекосиха останалата част от Голямата галерия с максимална скорост. Когато реши, че навлизат в коридора с вградените в пода и тавана медальони, О’Нийл запали втора шашка. Задържа я докато стигнаха до вратата, а след това я запрати през коридора с медальоните към стаята на Старгейт. Преди още тя да спре да се търкаля, О’Нийл беше вътре в стаята с пушката напред и се оглеждаше на всички страни за врага. В стаята нямаше никого. Още имаше време.

О’Нийл изтича до количката с оборудването, като в движение извади от джоба си закривения инструмент. Даниел влезе в стаята секунда по-късно. Опитваше се да стои наблизо, опитваше се да остане жив.

— Върни се на вратата! — изсъска О’Нийл, без дори да се обърне.

— Полковник, видях онова нещо, което повали Ковал… В следващия момент Даниел успя да види само, че О’Нийл е насочил пистолета към главата му.

— Направи го или си мъртъв.

Даниел буквално отскочи назад. Сигурен беше, че О’Нийл говори сериозно. Той отстъпи, докато стигна до границата на кръга от светлината на факлите, после приклекна до високия вход. Насочи пушката си несигурно към сенките на Голямата галерия и зачака атаката на Хоросите. След малко погледна през рамо към О’Нийл.

— Какво правиш там? — Даниел виждаше, че О’Нийл човърка в пода на разтоварената количка с оборудване. — Хайде, О’Нийл, давай да се махаме оттук.

Без да му обръща внимание, полковникът продължи работата си, докато не отвори вратичката на тайното отделение вградено в количката. Беше готов да вкара оранжевия ключ.

Отделението беше празно. Цилиндрите бяха извадени, без да се задейства системата за обезопасяване, детонаторът. О’Нийл се взря невярващо в празната кухина. Там и в този момент той осъзна, че се е срещнал с враг, който го превъзхожда. Миг по-късно Даниел видя краката.

През вратата пристъпиха двама от огромните мъже-ястреби. Шлемовете им блестяха под химическата светлина на факлите. Те спряха на място. От тъмнината бавно излезе трето същество, по-високо с около трийсет сантиметра, и застана между тях с насочено оръжие. Даниел и О’Нийл го разпознаха веднага. Това бе Анубис, богът на мъртвите, с глава на чакал.

— Свали пушката, Джексън, всичко свърши. Даниел нервно се подчини на заповедта. Докато Анубис се приближаваше, Даниел за пръв път успя да разгледа лице в лице едно от тези неземни, ужасяващи, потресаващи същества. Воинът с глава на чакал крачеше помпозно и церемониално под светлината на факлите. Когато мина покрай него, Даниел успя да огледа това въплъщение от плът и желязо на онова, което винаги беше смятал за мит. Особено смущаваща беше главата на воина. Тя изглеждаше едновременно неорганична, изваяна от някакъв метал или подобен на кварц материал, и в същото време жива. Даниел си помисли, че може да е някакъв шлем, конструиран от биоморфен метал. Можеха ли да са киборги?

Анубис продължи да се приближава към О’Нийл. Когато стигна на една крачка от него, той плъзна дланта си от долната страна на дългата, древна на вид пушка. Тясната цев на пушката доби конична форма в предната си част — оръжието беше готово за стрелба. О’Нийл не помръдна. Известно време двамата се взираха един в друг, сякаш се разпознаха, а след това странният воин даде знак на двамата Хороси.

Това бе зловещо подобно на рисунките, които Даниел видя предната вечер в катакомбите. Анубис беше водачът на останалите богове. Те като че ли работеха за него.

Двамата стражи — Хороси пристъпиха напред и всеки сграбчи с мощните си ръце по един от неканените гости за яката. Като придържаха ръцете им ниско до земята, те принудиха пленниците си да вървят наведени. Ако се препънеха, което се случваше и на двамата, Хоросите без усилия ги влачеха по пода.

Напуснаха стаята на Старгейт и влязоха в следващата — коридора с вградените в пода и тавана медальони. Стражите дотътриха американците върху големия кръгъл диск. О’Нийл, който не се противеше, за да печели време, забеляза, че чакалът нагласява нещо на бронирания си маншет.

На външната страна на китката му имаше издутина с формата на скарабей, в която бе вграден голям, прозрачен скъпоценен камък. Чакалът натисна камъка. В следващата секунда тънък лъч синя светлина проряза тъмния коридор и свърза ръба на медальона с близнака му на тавана.

Лъчът премина по обиколката на медальоните и петимата мъже, застанали върху диска, бяха обградени от тънка като ципа завеса от трепкаща синя светлина.

Щом светлината завърши кръга и образува цилиндър, нагоре се устреми поток от ярка бяла светлина, която като че ли ги повдигна от земята. Даниел и О’Нийл почувстваха познато парещо изтръпване: внезапно бягство от затвора на гравитацията. Същото дезориентиращо усещане, което бяха изпитали по време на пътешествието си до тази планета през Старгейт. Медальоните очевидно работеха на същия принцип както и огромните кварцови пръстени.

Когато издигащата се бляскава бяла светлина стигна над главите им, те се озоваха в друга стая, застанали на идентичен медальон.

В почти пълната тъмнина Даниел си намести очилата и забеляза, че от три страни са заобиколени от разперените крила на някаква статуя. Надвисналата над тях заплашителна фигура беше висока поне два метра и половина и бе изработена от един единствен блок лъскав, черен камък. В лицето на неприятния им домакин Даниел разпозна Хнум — бога с глава на овен.

Даниел правилно предположи, че се намират точно над стаята с медальоните, вътре в странния апарат, който беше кацнал отгоре на пирамидата. Стражът Хорос стисна още по-здраво яката на Даниел и зелената униформена риза се усука около врата му като въже.

И пак двамата с О’Нийл се запрепъваха с наведени до коленете си глави.

Придвижваха се по някакъв излъскан под. Бронята на стражите тихо подрънкваше в мрака. Акустиката подсказваше на Даниел, че стаята около тях е достатъчно голяма, за да накара тези шумове да изглеждат много незначителни. В тъмнината пред тях се разнесе звънът на някаква голяма камбана. Миг по-късно цялата зала се изпълни с нисък тътен, който звучеше като боботенето на механични тимпани. От няколко страни едновременно стаята беше пронизана от ослепителна светлина, щом огромните двадесетметрови панели по дебелите външни стени на пирамидата започнаха да се отварят с плъзгане. Целият процес напомняше по изящност на дванадесет малки земетресения.

Намираха се в дълга правоъгълна зала с много висок таван, подобна на примитивна катедрала. От изящно изваяните тънки колони подпиращи тавана в единия край на стаята, ги гледаха огромни лица. Облицованият под представляваше сложна симетрична мозайка.

Докато панелите над главите им продължаваха да се плъзгат, Даниел съзря златен трон, изваян майсторски и инкрустиран със скъпоценни камъни. Тронът стоеше на платформа, до която водеха стълби. Точно над него висеше огромен диск с релефен уджат — Окото на Ра. Беше същият като онзи, който висеше на главния площад в Нагада, само дето този явно беше изработен от масивно злато. По средата на пътя към трона Хоросът дръпна рязко Даниел за яката и го накара да падне на колене на пода. О’Нийл за кратко се сборичка с пазача си, но Даниел го посъветва шепнешком да коленичи.

О’Нийл неохотно се обърна и бавно се отпусна на колене, като през цялото време гледаше предизвикателно Анубис и внимателно изграждаше у него погрешната представа, че се съпротивлява само символично, за собствено удовлетворение.

Слънчевата светлина вече се изливаше от всички страни и къпеше стаята в топъл, жълт блясък. От двете страни на трона струяха два снопа светлина и се сливаха в слънчевия диск. Зад трона се отвориха две врати и зад тях се разкри още една, по-малка стая.

През вратата влязоха деца между 2 и 19 години и в плътна група се изкачиха на платформата с трона. Оскъдното им облекло беше като на древноегипетските придворни. Бяха босоноги, с много къси полички около бедрата и обсипани със скъпоценни огърлици около вратовете. Пазеха нещо в средата.

Когато децата се разпръснаха, посетителите видяха това, което бяха наобиколили — една смразяваща с приликата си статуя на най-върховния фараон, бога на слънцето Ра.

Това беше зашеметяващо произведение на изкуството, изработено изцяло от злато, инкрустирано навсякъде със скъпоценни камъни. Всеки детайл — дългата, сплетена брада, двете змии, извиващи се от накита за глава, изрисуваните очи — беше пресъздаден с поразително майсторство. Съвършено пропорционалните му ръце бяха сключени на гърдите и държаха традиционните символи на властта — гегата и млатилото. Овчарската гега символизираше Трудолюбието, а млатилото въплъщаваше Господството, особено над робите.

Зловещото безизразно лице смътно наподобяваше една от прочутите смъртни маски на Тутанкамон. Но само един поглед на тази стряскаща с живостта си статуя караше маската на Тот да изглежда аматьорска. Това много по-заплашително изображение превръщаше най-великия артефакт на египтяните в безнадеждно сантиментална карикатура.

Даниел се чудеше дали стражите ще му дадат възможност да се приближи и да огледа блестящия идол, когато той внезапно помръдна. Бавно и предпазливо нещото пристъпи напред. Съзнанието на Даниел изплува от дълбините на съсредоточението и той зяпна.

Фигурата — облечена по подобие на древните фараони, тръгна към трона със сурово изящество. На врата му висеше огърлица, отрупана с едри късове червен яспис и лъскав черен оникс. Около кръста му беше увита пола от корав брокат, която се спускаше до коленете.

— Царят на фараоните Ра — прошепна Даниел с нещо средно между ужас и наслада.

Двамата с О’Нийл се спогледаха, а после отново обърнаха погледи към странното същество, което продължаваше да се движи към трона доста бавно. Подобно на шлема на Анубис, кожата му сякаш едва-едва блестеше и излъчваше някакво призрачно сияние. Даниел се зачуди дали не е направен от същата неподлежаща на идентифициране материя като Старгейт.

Когато стигна до изящния трон, на двадесет крачки от гостите, фигурата внезапно седна с нормална човешка скорост и се наведе напред, за да ги огледа. Измина почти минута, преди Ра бавно да вдигне ръка и да махне с пръст към Анубис. Войникът се подчини на заповедта, посегна към гърлото си и завъртя с показалец някакво малко копче. В същия момент голямата глава на чакал започна да се прибира назад от върха на муцуната. Страховитият шлем бе направен от някакъв „умен“ метал — сплав, способна да запамети и изпълни сложна последователност от команди. Част по част шлемът се отдръпваше назад със сложно надипляне, докато отдолу се показа човешко лице.

Красивото смръщено лице принадлежеше на едър млад мъж. Маската продължи да се сгъва назад и накрая се прибра в тънкия метален нагръдник около врата на младежа.

Американците не можеха да повярват. Никога не бяха виждали технология, която дори малко да се доближава до тази. Даниел нервно погледна към фараона, а малко след това Ра кимна лениво по посока на децата. Неразбираемата му наглед команда беше преведена сред бъркотия от настойчив шепот и не след дълго две деца на не повече от 10 години изнесоха голям поднос. Върху него, разглобено на съставни части, лежеше устройството, което О’Нийл очакваше да намери в тайното отделение на количката с оборудването.

Момчетата нервно се приближиха, колкото им позволи смелостта, сложиха таблата пред обречените посетители и изприпкаха обратно на безопасно място сред групата. Даниел внимателно разучаваше електронните части, без да е сигурен какво точно представляват. Той пошепна на О’Нийл, който не откъсваше поглед от мъжа.

— Какво е това нещо? — попита го той, без да очаква или да получи отговор. — Виж, тук има думи, приличат на упътване. — В следващия момент Даниел осъзна, че напечатаните думи са част от предупредителен етикет, международния символ за ядрена опасност. Не му отне много време, за да се сети какво има на таблата.

— Това е бомба, нали?

Първата реакция на Даниел беше гняв. Бомба? Как можеше О’Нийл да направи такова жестоко и глупаво нещо? Но това чувство бързо беше надвито от студените пръсти на страха, които го стиснаха за гърлото. Изведнъж му стана ясно, че двамата с О’Нийл всеки момент ще умрат.

Следващите няколко минути Даниел прекара в търсене на начин да се измъкне от положението. Реши, че ако му се удаде възможност, ще се опита да обясни, че няма нищо общо с бомбата. А също и това, че независимо какво ще се случи, за себе си той е получил всичко, заради което е дошъл. Беше разгадал древната загадка на пирамидите и доказал — поне на себе си, че теориите му за древния Египет са верни. Каквото и да се случеше по-нататък, той беше спокоен. Разбира се, все още искаше да се измъкне от това място жив… Внезапно златната фигура се изправи на трона си. Миг след това цялото му тяло започна да се променя, кожата му загуби златистия си блясък, а шлемоподобната му маска започна да се надипля и се прибра отзад в накита му за глава. Когато странната трансформация завърши, пред тях застана красиво мургаво момче-мъж с дълга сплетена коса. Беше сигурно на не повече от двадесет години, със съвършени форми. Лицето му бе олицетворение на невинността.

Когато нежното лице се показа, войниците, които смятаха този младеж за свой бог, долепиха лица по пода по същия начин, както направиха миньорите, когато видяха медальона на Даниел. О’Нийл видя възможност да използва това, че всички очи са приковани в пода, и атакува мигновено. Той скочи срещу Анубис, като го блъсна в младежа и грабна пушката му. Преди още да се е опомнил, О’Нийл халоса Анубис по врата с приклада на пушката и го свали на земята. С едно бързо движение той плъзна ръка по долната страна на пушката, както беше направил Анубис, при което цевта й се разшири и той стреля по Хороса до Даниел. Изстрелът улучи стража в рамото и го запрати на гладкия под.

При първите признаци на опасност Ра заповяда на децата да го наобиколят. Те бързо изградиха около водача си един вид щит от човешки тела.

Когато О’Нийл се извъртя, за да стреля, оръжието му се насочи срещу стена от ужасени деца. О’Нийл се поколеба. Знаеше, че би трябвало да стреля през децата, но нещо го спираше. Затова се обърна да стреля срещу втория Хорос, който точно зареждаше оръжието си.

Даниел с ужас видя, че вторият Хорос се прицелва в О’Нийл. Той бързо пристъпи в ничията земя между сражаващите се и изкрещя на езика на войника да не стреля. Но беше закъснял. Вторият Хорос изпразни пушката си и взривът разкъса корема на Даниел, който умря на място. Когато тялото му се свлече на пода, О’Нийл използва открилата се възможност и стреля. Стражът отхвръкна назад. Тогава О’Нийл направи втората си пагубна грешка — инстинктивно направи крачка към падналия си другар, въпреки че очевидно бе твърде късно да му помогне. Точно от този кратък момент на колебание и бездействие се нуждаеше Анубис, за да го атакува отзад. Когато О’Нийл се обърна отново към Ра, бе посрещнат от смазващ ритник в гърдите, който го изпрати през глава назад.

О’Нийл успя да се изправи на четири крака и изглеждаше готов да продължи да се бие. Анубис вече се приближаваше с активиран шлем. Зад него воинът с ястребовата глава беше насочил оръжието си срещу О’Нийл. Полковникът се помъчи да се изправи на крака, но внезапно се свлече като чувал с картофи. Ра излезе иззад децата и даде незабележим сигнал на Анубис, който отиде при О’Нийл да го провери. В случай, че мъжът само се преструваше на изпаднал в безсъзнание, Анубис отстъпи и стовари приклада на пушката по главата му. Погледаха го известно време в очакване да помръдне, да даде знак, че още е жив. Анубис претърколи с крак О’Нийл по гръб и предпазливо клекна до него. С едната си ръка стисна носа на О’Нийл, а с другата му запуши устата, като по този начин спря притока на въздух. След това зачака.

О’Нийл не знаеше какво да прави. Даже и след зашеметяващия удар по главата той само се преструваше, че е в безсъзнание. Щом се прегрупираха, той прекрати съпротивата си, защото знаеше, че не може да победи. Сега Анубис му спираше дишането и той с цялото усилие на волята си се удържаше да не посегне към пушката на чакала. Отпусна се за минута, докато тялото му не започна да се разтърсва в конвулсии от липсата на кислород.

Щом разбраха, че още диша, Анубис си дръпна ръката. Най-доброто, на което можеше да се надява О’Нийл сега, бе, че ще го оставят жив, за да го измъчват. Това поне щеше да му остави някаква възможност да изпълни мисията си.

Минута по-късно О’Нийл усети как силната ръка на Анубис го сграбчва за яката и го повлича по пода на залата, като предпазна мярка на няколко крачки по-назад го придружаваше втори войник. Това означаваше, че О’Нийл не може да изненада врага си, но също така означаваше, че те се страхуват от него.

Все още заобиколен от свитата си от деца, Ра се приближи да огледа тялото на Даниел. Изстрелът беше пробил дупка в средата на гръдния му кош. Когато се наведе, Ра забеляза нещо, което страшно го ядоса. Той приклекна до обезобразеното тяло и се взря в медальона, висящ на врата на Даниел. Уджатът, Окото на Ра.