Старгейт

18В началото

Собствената му раса беше толкова коренно различна от човешкото тяло, което хареса за гостоприемник. В природата си неговите хора нямаха нищо подобно на състрадание, симпатия, любов или доброта. Тази раса съществуваше само за да оцелява и да придобива. След хиляди години такова съществувание, познанията им изглеждаха безкрайни, но все още им липсваше мъдрост. Неспирният им стремеж към натрупване на придобивки, познания, изкуство, наука и собственост в крайна сметка доведе до изчезването на расата им.

Когато хората от неговия свят изпуснаха последния си дъх, той беше на милиони светлинни години от дома, в отчаяно търсене на гостоприемник. Беше решен да не се остави на съдбата, сполетяла собствения му биологичен вид. Беше овладял технология за прехвърляне в друго същество, но трябваше да избира внимателно. Знаеше, че когато се всели в тялото на гостоприемника, ще придобие и някои черти от характера, от психиката му. Може би, ако познаваше задълбочено живота на това малко момче на име Ра, щеше да избере друг. А може би не.

Детството на Ра се оказа отлична подготовка за живота, който му беше отреден. Лесно му беше да тръгне право към ослепителната светлина и свирепия вятър, които се появиха неочаквано в пустинята в онази нощ преди стотици векове. Макар че и двамата му родители бяха живи, стана така, че израсна като сирак. Майка му беше луда, почти неспособна да се грижи за себе си. Баща му беше още по-зле — зъл, агресивен единак, който със седмици скиташе сам из пустинята. От най-ранна възраст момчето бе отгледано от цялото племе едновременно и принадлежеше отчасти на всички и на никого докрай. Тъй като не беше особено обичливо дете, никой не си правеше труда да го отглежда или приласкава. Докато останалите деца спяха сгушени между родителите си, Ра бе единственото момче на тази възраст, което разполагаше с отделна шатра. В тези условия той израсна почти като диво дете: необщителен, неотзивчив, недоверчив и силно агресивен. Нещата се влошиха, когато Ра поотрасна и започна да развива уменията си под натрапената опека на стареца, вожд на племето. Ненавиждаше това, че го отделяха от групата на ловците и го принуждаваха да прекарва дните си в пещерите в занимания с магия. Чувстваше се напълно самотен и дълбоко намрази всички около себе си. Когато страховитите светлини прерязаха нощното небе, той нямаше представа какво може да го чака от другата страна, но беше готов да замени съдбата си за която и да е друга.

Омразата към собствения му народ му беше от полза, тъй като когато момчето се превърна във фараон, не възникнаха вътрешни конфликти. Нямаше да изпитва вина или угризения, когато хората бъдеха заставени да се трудят до изнемогване. Всъщност най-силната черта, която прие от това странно момче, беше странното ново чувство на удоволствие. Ра вече беше част от него и заедно те се превърнаха в слънчевия бог, когото тази примитивна човешка раса трябваше да боготвори и от когото трябваше да се страхува.

Фараонът бързо се научи да управлява тези същества. В обучението му имаше два основни аспекта. Първият беше как да спечели и да поддържа монопол върху насилието. Или ако не монопол, то поне съкрушителна способност да унищожава противниците си. Свитата му от войници и елитни гвардейци разбираше, че ако им заповяда да си прережат гърлата, трябваше да се подчинят, но Ра рядко ги подлагаше на това изпитание.

В кратките сблъсъци с някои от поробените народи Ра се научи да води война и да отвръща на удара с опустошителна, безпощадна мощ. В това той достигна забележително съвършенство.

Вторият аспект засягаше психологията на управлението. След като се научи да властва с желязна ръка, той се приучи и да й нахлузва кадифена ръкавица. Въпреки че насилието имаше незабавен резултат, митът, вярата и религията бяха по-силните оръжия, с които разполагаше. Чрез онова, което попи от момчето, фараонът вникна в страховете и слабостите на тези хора и безжалостно започна да ги използва. Направи така, че да заприлича на известната сега маска на Тутанкамон, което стана и единственият му образ за пред хората. Само елитната му свита щеше да има привилегията да вижда истинското лице на Ра.

Стражите му също трябваше да бъдат преобразени. За да му служат успешно, те също трябваше да въздействат на страховете на хората. Посредством митологията на тези примитивни хора фараонът научи, че чакалът заема особено място в кошмарите им. Най-личният му гвардеец, любимецът на царя, щеше да се показва пред хората само с глава на чакал и щеше да е известен като Анубис, лодкарят с глава на чакал, който отвежда душите на мъртвите в ада. Останалата част от стражите му също щяха да приемат някакъв измамен образ, като многото Хороси с ястребови глави, а също и стражите с ликовете на Тот и на Рамзес. Всичко това се градеше на тяхната митология. Сложна митологическа мрежа, изплетена от самия господар — Ра, бога на слънцето.

Той познаваше силата на митологията, защото тя съществуваше някъде дълбоко в него, в онзи дял от Ра, който беше приел. За пръв път през цялото си съществуване той започна да сънува. Понякога тревожни сънища, понякога приятни и успокоителни. Това бе странно ново усещане, което той много силно харесваше.

В съня си се озова в просторна подземна зала с великолепно изрисувани стени. Невидими музиканти свиреха омайна мелодия. В средата на стаята имаше огромни везни. Той седеше в едно от блюдата на везната. Изведнъж стаята се изпълни с хиляди хора, които се редяха, за да се претеглят. Подразбираше се, че везните измерват не тежестта на тялото, а стойността на човешката душа — „Ка“. Един по един те се качваха на блюдото. Ра откри, че може да манипулира устройството както му скимне, като го накланя според желанието си. Хората в залата също осъзнаха това и започнаха да се накамарват на тълпи от другата страна на везната. Независимо колко души се качваха на блюдото обаче, везните отчитаха, че слабичкото момче е по-тежко.

Ра не само бе създал своя собствена митология, но и постепенно сам започваше да вярва в нея.

През първите няколко месеца след пристигането му на Земята, хората от пустинята бяха спохождани от силновъздействащи и обезпокоителни сънища. В тях те виждаха как самото слънце се разцепва на две и ражда на земята един жив бог. Нощ след нощ се повтаряше тази страховита случка на едно каменно плато недалеч от бреговете на голямата река. Мястото, което по-късно щеше да се нарече Хелиополис. Далеч на юг планинският народ на нубийците и пастирите от Судан, вдъхновени от завладяващата красота на общото си видение, се запътиха на север по бреговете на Нил в търсене на мястото от сънищата си. Други дойдоха от запад, от Сахара. От север чак от Сирия и Палестина хората събираха покъщнината си и поемаха натам. Прииждаха върху гърбовете на камили или след стада кози, натоварени с подправки, копия и деца. Стичаха се към това място, без да имат общ език, без да имат нищо общо помежду си, освен сънищата и изгарящото желание, което те бяха оставили в сърцата им. По пътя — с рисунки в пръстта и жестове с ръце — те си разменяха истории за разстоянията, които са изминали, и за преживените опасности. Едни след други прииждаха на вълни до основата на платото и никой от тях не знаеше за какво точно са дошли. С всяка следваща пристигнала група, която разказваше за преживелиците си, чудото се потвърждаваше отново.

Те се събираха в нагъчкан, безреден мръсен лагер, който се разпростря по бреговете на реката с километри. Тази окаяна, ликуваща сбирщина образува и първия метрополис на планетата, или по-скоро теополис, тъй като беше град на бога.

Колкото и въздействащи да бяха, ослепителните сънища не бяха подготвили хората за зашеметяващото величие на това, което се случи в действителност. Докато градът спеше — богатите сгушени на земята редом с немитите, луната бе затулена от някаква сянка. Скоро излязоха ветровете и ослепителен порой от светлина се изля върху набързо стъкмения град. Хората тръгваха след светлината на запад от града, като тичаха с всички сили и се бореха да излязат напред, изгарящи от нетърпение да посрещнат своя бог на Земята. Тичаха през глава към светлината, като закриваха очите си. И тогава го намериха — в средата на ослепителния блясък, облян от светлина, чиято яркост заличаваше всички цветове, стоеше богът на слънцето Ра. Цялото му тяло бе изваяно от чисто злато, блестящо с ослепителна яркост. Беше заобиколен от свита коленичили слуги. Когато се изправиха, тези почтителни фигури надълбоко посяха в душите на хората семената на страха. Всеки от тях имаше тяло на човек, но с огромна животинска глава. Менажерията от животински духове, която тези хора скоро щяха да опознаят изключително добре: Хнум — овенът; Себак — крокодилът; Хорос — ястребът; Апис — бикът; Анубис — чакалът; Хатор — котаракът и Амит — странното животно, познато като „поглъщача“. Те съставляваха внушителна и обезкуражаваща свита. Хората спонтанно се проснаха по очи в пясъка и мократа трева и се разплакаха, изумени от чудото. Този момент се запечата толкова дълбоко и неизличимо в съзнанието им, че стотици поколения по-късно, дълго след като тази сцена целенасочено бе изличена от паметта им, човешките същества продължаваха да жадуват за повторението й, за пристигането на мечтания месия.

Това не бе единственото наследство, което Ра щеше да завещае на по-нататъшната история на Земята.

Боготворящите го нарекоха Ра-хотеп-кан, бога на слънцето, защото се беше появил от светлина, ярка като слънчевата. Ра не се възпротиви, тъй като това не противоречеше на мита, според който ги бе подготвил да живеят. Разказа им, че е бил на някакво място, наречено Туат — страната на мъртвите. След като покорил тази страна, той превърнал живеещите там животни-богове в свои слуги. Призова хората от злочестия град да посветят любовта и труда си на него и неговите дела. Обеща им, че когато умрат, ще бъдат съпроводени до Туат от слугата му Анубис и там душите им — техните „Ка“, ще бъдат претеглени на везни. Ако починалият е живял благочестиво в служба на Ра, той ще остане завинаги в страната на мъртвите. Ако не, Амит поглъщачът ще ги очаква наблизо.

Строежът на голямата пирамида започна почти незабавно. Хората го правеха с желание, с благодарност, за Ра. Те се учеха и работеха под надзора на боговете с животински глави, и най-вече на Тот, ибиса, бога на писарите, сънищата и магията. Проектът за пирамидата беше най-грандиозният и сложен замисъл, предприеман на планетата, и представляваше преобразяващо преживяване за хората, които я изграждаха.

Ра виждаше, че те са мотивирани от някаква смес от любов и страх. Тези необразовани, едва цивилизовани работници се научиха да работят и мислят заедно, да вадят и дялат камъни, да мъкнат тежкия си товар през пустинята, и издигнаха пирамидата за по-малко от половината от времето, което щеше да е необходимо хиляди години по-късно за построяването на много по-малки постройки.

Когато строежът беше почти напълно завършен, Ра изнесе от космическия си кораб огромен пръстен от кварц, Старгейт. Тази Звездна порта беше инсталирана вътре в пирамидата, в построената специално за нея стая. По това време по-голямата част от работниците на Ра бяха родени в мизерния град, синове и дъщери на онези, които бяха дошли тук като благочестиви поклонници. За това второ поколение строежът заприличваше все по-малко на свещен труд и все повече на тежка, безсмислена работа. Те не изповядваха същото сляпо подчинение към Ра и предпочитаха да посетят местата, напуснати внезапно от родителите им преди години, и да разговарят с онези, които бяха решили да не следват сънищата си. Не можеха вече да работят с радост, когато прекарваха нощите си в глада и мърсотията на разрастващия се град от коптори. Като ежедневни свидетели на приказния разкош, в който тънеше царят им, те започнаха да искат повече за себе си. И каква беше наградата им след завършването на този грандиозен шедьовър? Малка група хора водеше таен дневник, описващ в детайли истината за Ра и произхода му. От някой от елитната свита на Ра беше изтекла информация и тези млади бунтовници нямаше да оставят това знание да потъне в забрава.

В нощта, когато беше обявено завършването на пирамидата, Ра премина със свитата си от пазачи през ликуващия, празничен град, за да избере хора, на които щеше да бъде оказана „специална чест“, те бяха закарани в пирамидата и изпратени през Старгейт, и никой повече не ги видя.

Това набиране на хора продължи месеци. Най-напред фанатиците в града се стичаха по улиците и молеха да бъдат избрани. Много от тези доброволци бяха възрастни хора, които бяха подминавани в търсене на по-силни, по-млади тела. Онези, които работеха в пирамидата, разказваха, че избраниците всъщност насила биват прекарвани през огромния пръстен и изпращани в далечни пустини, за да строят други пирамиди. Ра бързаше прекалено много и забравяше собствените си правила за митологията. През следващите седмици и месеци хората започнаха да се страхуват от честите обиколки на Ра из града. Младите хора тайно бягаха надалеч. Въпреки предаността на хората към него, непрекъснатите сцени на откъсване на деца от семействата им започнаха да сеят семената на омразата срещу Ра. След това през Портата достигнаха настойчиви слухове за бунт на някаква друга планета и се разнесоха из града. Разправяше се, че Хатор — котаракът, е изтребил цялата колония и я е потопил в море от кръв.

Ра започна да отсъства цели седмици от града в трескаво заселване на нови колонии. Нуждата му от още кварцов материал бе ненаситна. Той му трябваше не само за зареждане на саркофага, който щеше да му осигури вечен живот. С разширяването на властта му любимците му се нуждаеха от нови мощности. Затова трябваше да се заселват все нови и нови минни колонии. При отсъствието си от Земята обаче, той оставяше стражите да се занимават с все по-тежкия проблем с дисциплината. Когато се връщаше, се избираха нови „стотици“ от най-здравите му поданици, за да го придружат в пирамидата, където изчезваха завинаги. С нарастването на недоволството започна да се организира съпротива.

Един от заговорите включваше стотици хора — достатъчно, за да може слухът за него да достигне до Ра посредством мрежата му от шпиони. Но надменният деспот реши да не обръща внимание на тази заплаха. Убеден в своята непобедимост, той лично тръгна да обикаля из калния и вонящ град, като посочваше онези, които беше избрал. Когато гражданите се изпокриха в копторите си, Ра заповяда на стражите да ги извлекат навън. Зад стените на малка постройка от кал и тухли конспираторите обсъждаха плановете си. Верните слуги на Ра обаче не обърнаха никакво внимание на надрасканата на ръка карта на вътрешността на пирамидата. Те извлякоха навън мъжете — десетина от главните участници в заговора — и ги строиха в редица. Един от тях беше избран и изпратен през Портата на мястото, където щеше да се основе Нагада.

Когато слугите в двореца дадоха сигнал, че Ра е заминал, заговорниците нахлуха в пирамидата, избиха последните няколко стражи с животински образ и разрушиха Старгейт. Часове наред се мъчиха да я разбият с чукове, но не успяха да оставят и драскотина. Затова в крайна сметка я завлякоха в пустинята и я заровиха под първите срещнати тежки камъни. Месеци след това бяха издялани и положени покривните камъни. Когато докараха огромните покривни камъни, с които веднъж завинаги щяха да заровят Портата, размазаното тяло на Анубис вече беше положено.

Оттогава никой повече не видя Ра на Земята. Сплотеното някога общество, което спонтанно се беше появило в пустинята, се разпадна като мираж. Тези, които заровиха Старгейт, водиха ожесточени, кървави битки с онези, които останаха верни на Ра, докато на това място се възцари пълен хаос.

Казват, че децата рядко слушат родителите си, но винаги повтарят грешките им. Това важеше и за владетелите, които наследиха Ра. Въпреки че омразата към него беше жестока, а поражението му — пълно, владетелите след Ра повтаряха всеки аспект от царуването му и оставяха в наследство на идващите поколения садистични и мъчителни примери за политическо управление.