Старгейт

17„Ра е само един“

В дъното на стаята неподвижно и безшумно стоеше саркофагът. Изведнъж стените на древния полиран сандък бавно започнаха да се отварят и да полягат към пода. Щом падна страничната стена, от средата се издигна тесен плот. Върху него неподвижно лежеше човешка фигура, покрита с мокро платно, мъртвешки саван. Миг по-късно тялото на масата внезапно започна да се гърчи и да се задъхва за въздух. То се изправи и рязко отметна савана.

Даниел беше прероден. Трябваха му няколко минути, за да започне отново да диша нормално. Имаше чувството, че след кратката почивка диафрагмата и дробовете му са забравили какво трябва да правят. Той се отпусна зашеметен обратно на масата и се огледа да види къде е. Погледът му обходи зловещата, празна стая. Стресна се, като забеляза едно малко момче на около седем години, което търпеливо чакаше съживяването му.

Даниел с мъка се изправи, чувството му за равновесие бавно се възвръщаше. С кашляне и примигване той се изправи на крака и погледна детето, което му даде знак да го последва, а след това се обърна и излезе от стаята. Даниел се поколеба дали да се подчини.

Момчето го поведе към тронната зала, мястото на злощастната му среща с Ра, момчето-цар. Даниел си помисли, че сигурно доста дълго е спал. Чувстваше се бодър и силен физически. Въпреки оскъдната светлина и липсата на очилата му, той откри, че може ясно да фокусира всичко около себе си. Също като останалите деца, и момчето пред него беше почти голо. Носеше много къса препаска — египетска поличка, и тежка златна верижка около врата.

По пода пред тях премина котка. Миг по-късно Даниел забеляза друга котка, свита на кълбо на стълбите към трона. Извърна се да разгледа котката, която не изглеждаше по-различно от домашните животни, с които беше отраснал. Тя примигна мързеливо срещу него и извъртя глава. Когато Даниел отново се обърна към момчето, то беше изчезнало. Даниел тръгна надолу по коридора, докато стигна до широк вход.

Надникна вътре, за да открие още една чудна изненада. В тъмнината висяха широки платна от чисто бяла коприна, провесени от ниския таван чак досами пода. През процепите между платната на талази излизаха големи облаци пара. Въздухът бе горещ и влажен като в сауна.

Прекалено любопитен, за да го е страх, Даниел навлезе в мъглата, дръпна платното и потъна още по-дълбоко в парата.

Пристъпи бавно напред, докато не откри източника на парата — плитък, идеално кръгъл басейн. Изпаренията се разделиха и той съзря обекта на целия този упадъчен разкош.

Ту видим, ту невидим зад издигащата се пара, Ра лежеше неподвижно, потопен до раменете в горещата вода, заобиколен от младите си прислужници. Въпреки че той по никакъв начин не реагира на влизането на възкръсналия си посетител, Даниел интуитивно долавяше, че е почувствал присъствието му. Направи още няколко крачки напред и застана на самия край на басейна с размер на малко езеро.

Ра отвори очи и се втренчи в Даниел. Двамата дълго време се изучаваха. Накрая от водата се вдигна една капеща ръка. С небрежен жест Ра поиска робата си. Две от децата я донесоха близо до мястото, където стоеше Даниел.

Ра много бавно се надигна и с котешка грациозност тръгна през стигащата над коленете вода. Кожата му вече не беше златна, а по някакъв начин бе възвърнала естествения си цвят — цвета на прегорели бадеми, разпространен сред народите на Северна Африка.

Ако разказът по стените на катакомбите беше верен, голият младеж, който плавно се приближаваше към него, беше на приблизително десет хиляди години. Само преди четиридесет и осем часа Даниел, известен с „безразсъдната изобретателност“ на академичните си идеи, щеше да отхвърли тази възможност. Но сега, изправен пред гъвкавото тяло на Ра, беше готов да повярва. Като замаян Даниел гледаше как загадъчното създание се носи към него през мъглата.

— Бях умрял, нали? — каза Даниел на езика, на който го бе научила Шаури.

Ра остави децата да го загърнат в робата му. Когато чу погрешно произнесените думи на Даниел, по лицето му премина нещо като усмивка.

— Затова избрах вашата раса. Телата ви се поправят толкова лесно.

Без да обръща повече внимание на посетителя си, Ра се обърна и бавно излезе от стаята.

Даниел и децата го последваха, Ра поведе странната процесия през тронната зала, нагоре по стълбите и покрай самия трон, и влезе в покоите си.

Стаята беше задръстена от фантастични произведения на изкуството, красиви мебели и всевъзможни украшения. Докато минаваше покрай дълга мраморна маса, Ра небрежно привлече вниманието на Даниел към нея, като прокара пръст по повърхността й.

На масата като музейни експонати бяха изложени пленените вещи на екипа. Пушки, пистолети, радиостанции, муниции, книгите на Даниел, една от които беше отворена, все едно, че някои я е чел. Най-зловещия артефакт в колекцията бе пълната камуфлажна униформа на един от мъжете, от ремъка на каската до връзките за обувки. В края на масата, на същия поднос, лежеше разглобената бомба. Когато Даниел вдигна поглед, Ра се взираше в него с неподправен интерес.

Той проговори на Даниел с тих глас, едновременно кадифен и дрезгав.

— Твоите хора много са напреднали, откак заминах — каза странното момче-монарх. — Вашият свят е станал опасен — той наблегна на последната дума.

Диалектът му като че ли беше малко по-различен от този на Шаури, вероятно „високият“ ранно египетски дворцов език. Даниел не разбираше всичко, но успяваше да схване значението на това, което му казваше Ра.

— Обуздали сте силата на атома — каза Ра и посочи разглобената бомба. — Но все още не разбирате напълно каква е моята мощ. Мощта, която се крие в кварца.

— Какво смятате да направите? — попита Даниел, започнал да схваща ужасния подтекст на думите на Ра… — Не трябваше да отваряте портата — просъска той. — Скоро ще изпратя оръжието ви обратно във вашия свят. Ще го сложа в пратка от безценния материал на тази планета. Това стократно ще увеличи разрушителната му мощ. — Устните му се изкривиха от кисела усмивка.

— Защо искате да направите това? — попита Даниел.

— Аз създадох вашата култура, езика ви, знанията, управлението ви. Създадох цялата ви цивилизация — обяви Ра, който се приближи стряскащо близо до Даниел, преди да каже: — А сега ще я унищожа.

Кръвта се отдръпна от лицето на Даниел. Нескритият ужас, изписан на лицето му, очевидно доставяше удоволствие на Ра, който още веднъж се усмихна и влезе в стая за обличане, с високи огледала по стените. Даниел го последва, като се опитваше да измисли някакъв убедителен аргумент, за да му докаже, че са дошли в мир. Задачата му доста се затрудняваше от таблата в края на масата, пълна с части от бомбата.

— Защо ми върнахте живота? — Даниел се чудеше дали все още има изход.

— Имам нужда от теб. Двамата с теб ще върнем вярата, вярата на тези хора в силата на върховния им бог.

— Вярата ли? — Даниел не знаеше какво означават тези злокобни думи.

— Едно ранно откритие, което направих за вашата раса — прошепна той почти потайно. — Мит, вяра, навик. Контролът над тези неща дава повече сила от което и да било оръжие. — Ра вдигна ръце, за да може групата деца да му облече туниката през главата. — Мит, вяра, навик — повтори той. — Писар като теб би трябвало да помни тези думи.

Той се разположи на разкошно сгъваемо кресло, всеки сантиметър от което беше изрисуван със загадъчни хералдични символи, докато децата му обуваха сандалите.

— Ще ми се подчиниш пред очите на моя народ. Те ще станат свидетели на твоето покорство, докато убивам другарите ти.

Даниел се опита да се изсмее, но от гърлото му излезе само приглушено изхъхряне. Той погледна надменното момче-цар, както се гледа луд и попита:

— Ами ако откажа?

Ра спокойно обясни алтернативата.

— Тогава ще те унищожа заедно с всички, които са те виждали.

Децата още украсяваха Ра със скъпоценности, когато той прекъсна заниманията им и тръгна надолу по стълбите към Даниел. Продължи да се приближава, докато не стигна опасно близо, така че дъхът им почти се сля. Даниел инстинктивно се сви от страх, когато Ра вдигна ръка пред лицето му. Но тъй като беше упорит, се зарече следващия път да не трепне. И не помръдна, дори когато Ра докосна с пръст устните му и започна да го прокарва по брадата и гърлото, а след това и надолу по гърдите му. Ръката спря при медальона, който Даниел още носеше на врата си. Ра погледна диска, носещ името му, и нежно го обърна в ръката си, после отново прикова кехлибареножълтите си очи в тези на Даниел.

— Ра е само един — измърка той, дръпна верижката, скъса я, сваляйки печата си от врата на този омразен натрапник.

Въпреки че Скаара не й каза какво са видели в пирамидата този следобед, Шаури почувства, че с Даниел се е случило нещо. Той щеше да се върне при нея, ако можеше. Въпреки че я беше отблъснал в нощта, когато я заведоха в стаята му, тя знаеше, че между тях съществува връзка, която никой от двамата не би могъл да планира, контролира или удържи. Заедно бяха открили тайния музей, забравената древна история на нейния народ. Тази объркана, безпорядъчна летопис на събитията отпреди хилядолетия внезапно промени всичко в настоящето. Изведнъж всичко трябваше да бъде подложено на преоценка. Нито едно от тези неща нямаше да е възможно без него. Идването му тук я бе променило завинаги.

Тя отиде при катакомбите и влезе вътре със запалена свещ. Като си припомняше обясненията на Даниел за йероглифите, започна да чете и препрочита забравената история на своя народ. Сега вече знаеше защо са били забранени буквите — те притежаваха огромна мощ. Разбира се, Ра е искал да скрие истината за произхода си, тъй като той не бе божествен. Не е бил роден от слънцето и не е покорил Туат. Той беше просто същество, което искаше да оцелее на всяка цена. Цена, която Шаури вече не желаеше да плаща.